Елин Пелин
Нашата земя

Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най любя на света —

тамо, аз ще отговоря:

де се бели Дунав лей,

де на изток Черно море

се бунтува и светлей.

Там роден съм, там деди ми

днес почиват във земя,

там гърмяло тяхно име

в мир и в бранните поля…

Тая проста песен, чийто автор не зная, пеехме като деца в нашето старо училище в село. Пеехме я с тръпки и свещенодействие. Всяка дума се произнасяше с почит и умиление. Всяка дума будеше въображението и ни носеше по светлата наша земя, която беше толкова мила, толкова близка до сърцето ни. Гордост изпълваше нашите гърди, когато произнасяхме магическите слова: „Де се бели Дунав лей, де на изток Черно море се бунтува и светлей.“

Обичах тая непозната страна на моето въображение. Обикнах я и когато я познах като реална, като действителна. Наистина, съдбата е заселила българина върху най-хубавото място на земята. Той я е спечелил, запазил, създал и отгледал с много мъки, с много труд, с много пот и кръв. Но тя му е благодарна и го радва. Той я обича. С какви хубави и звучни думи са я наричали и я наричат нейните синове-поети! Тя е „България, мила майка“, тя е „рай земя“, тя е „благодатна страна“, „слънчев рай“, „мила родина“, „кът на розите“. Нейните реки са „сребърни“, нейните житни полета са „златни“. В нейните гори е „скътана свободата“. В тъмни усои „войводи ходят“, „юнаци водят“. „Под всяка бука и юнак, под всяко дърво и байряк.“ Нейните планини преграждат вековете. Бели стада кротко пасат край сребърните реки. Мирен труд кипи в широките равнини.

И тук, в тая прекрасна страна, живее един народ с огромни физически и духовни сили. Къщите му са пълни с деца, с вяра и надежда. От векове тоя народ работи с черни ръце и с криви дървени орала тая благодатна земя и бива през век роб, през век титан и борец.

За мир, за свобода и спокойствие е жадувал всякога той, за мир, за свобода и спокойствие е воювал.

И днес пак е настъпил неговият век. На борба за мир, за напредък и спокойствие. Той се пробужда за просвета. Той не иска вече да чегърта с кривото орало нивата си, намаляла като чергата, с която покрива децата си. Брат на брата си подават ръка и искат със задружни сили, с мощни машини да разорат целината и тревясалата угар. И песента, която той днес пее, започва с думите: „Стига нищета!…“

[Излиза във в. „Изгрев“, р. IV, бр. 1220, 26 ноември 1948, с. 4. После в „Елин Пелин — споменна книжка по случай 5 години от смъртта му“, изд. Бълг. библиографски институт, 1954, с. 42–43.]