Елин Пелин
Как съм се учил да пиша (50 години в литературата)

Роден съм в селско семейство, добро семейство, но бедно. Баща ми беше прост, но твърде ученолюбив човек, сам бе се научил на грамотност. Нещо повече — още през турско време отворил в собствената си къща някакво примитивно училище, което се помещавало в сутерена. В това „училище“ се е учил и най-големият ми брат. Учител им бил някой си дядо Стоян, доведен от Камарци. Аз го помня добре, защото съм го виждал, когато не бях съвсем малък. Той беше едър българин, със здрав и юначен изглед. Хубав човек. Майка ми готвела на момчетата. Те били у нас, така да се каже, на пансион.

Аз раснах в една къща, в която имаше образовани хора, каквито по това време бяха голяма рядкост. Братята ми бяха твърде ученолюбиви и любознателни. В нашата къща се получаваха различни списания и книги. У дома се намираха „Рибният буквар“, съчиненията на Любен Каравелов и Христо Ботев, които аз разглеждах и четях с жив интерес. Баща имаше варница. Той често ходеше на пазари и продаде ли варта, все ще ни донесе по някоя книжка. Аз четях безразборно каквото ми попаднеше. Домашните често ме караха им чета. Понякога четях и на селяните, духовен мир поглъщаше цялото ми същество. Като малък с особена страст обичах да рисувам. Рисунките и картинките, които намирах по разните книжки, рисувах и прекопирвах с особена страст. Всички разправяха, че ще стана художник. Заговори се да ме пратят при един мой далечен роднина, който по това време се бе прочул като голям зограф и иконописец по черквите. Наричаха го Йото Зографина. Родителите ми искаха да ме оставят при него да работя. Но, разбира се, от мен не можа стане зограф.

Аз вече бях прочел някои книжки от Любен Каравелов, Христо Ботев и една песнопойка, която ми беше станала като настолна книга. Стихотворенията в тази песнопойка бях научи почти наизуст. В нея имаше народни песни, бунтовнически песни, които аз много обичах да чета. По подражание на тия стихотворения в мен се събуди желанието да пиша и аз почнах на ума да си съчинявам стихчета. С тях осмивах било някой съсед, било някой познат другар. Когато се записах да уча в гимназията, почнах често да ходя в Софийската градска библиотека и от сутрин до вечер четях и се занимавах с литература. Понеже рисуването ми се отдаваше, реших да се явя на изпит в тогавашното рисувално училище. Изпита издържах благополучно, но нямах абсолютно никакви препоръки и не можах да вляза в числото на приетите 40 души. Тогава започнах да се опитвам да пиша. Написах някои малки работи, които за моя голяма изненада взеха да се появяват тук и там. Така вместо художник станах писател.

Първите ми сериозни работи бяха посрещнати много добре и дори мога да кажа изключително добре. Тогава нямаше у нас много писатели. Известни писатели бяха Вазов, Влайков и Страшимиров, който се беше появил вече. Още първите ми печатани работи направиха силно впечатление, особено на учителските среди. Това ми създаде неочаквана за мене популярност. В тия години България беше пълна с нови млади хора, които се бяха заловили да просветят и образоват народа ни. Отваряха различни училища, вечерни гимназии и др. Нямаше вечеринка, на която да не се декламира или четат мои работи.

След като напуснах гимназията, аз остани без издръжка.

Баща ми не можеше много да ми помага. Помощ съм получавал от моите братя, мога да кажа, че те не са ме подкрепяли и са ми помагали в живота. Но аз си казах няма да се връщам в село, докато не стана човек. Тогава именно изкарах близо две години в голяма мизерия. Дори беше се пръснал слух че съм търсел служба за горски стражар, което, разбира се, не е вярно. През тия „гладни години“ с помощта на Васил Стоин излезе в Самоков първата ми книжка „Селска разговорка“. Това мое младежко начинание беше нещо особено. Малко по-късно попаднах в така наречената среда на „българановците“ Вестникът беше много опозиционен: тук бяха Христо Силянов, Божинов и др. Чрез тях аз постепенно се сдружих и с други хора, които по това време пишеха. Така аз започнах да се движа в една по-друга среда — все между хора на перото. Започнах да печатам и някои свои разкази. Тези, които решавах да печатам, пращах в списанието „Общо дело“ на Янко Сакъзов. В една от книжките на списанието бе напечатан разказът „Изкушение“, където се говори за изкушението на един поп. По това време не се пишеха такива работи и това дойде като нещо ново, малко по-различно от това, което пишеха другите, и затова много се хареса на читателите. Тогава вече бях прочел и някои „Летописи“ на Величков и стиховете на Димитър Бояджиев. По това време аз напечатах най-хубавите си работи, като „Вятърна мелница“, и около десетина други разказа. Тези мои напечатани работи ми създадоха добро име и аз влязох, така да се каже, в средата на писателите от онова време. Оттогава започна и моята литературна кариера. Твърде често пишех в учителския вестник „Съзнание“, и то специално за учители и училищна работа. Тогава написах и някои хуморески, които станаха много популярни и се декламираха почти на всяка вечеринка. Все по същото време написах „Гераците“, творба, над която съм работил дълго време и с много грижа. Единственият ръкопис, които аз старателно пазех бе унищожен с изгарянето музея на Вазова.

Що се отнася за това, от кои автори, наши и чужди, съм се учил, мога да кажа, че Вазов, Ботев, Любен Каравелов са първите мои учители. Руска литература започнах да чета като чиновник в Народната библиотека. Трябва да кажа, че от нея научих много неща. От нея се запознах с Чехов, Тургенев, Максим Горки и много други писатели. На руски език бяха преведени, и то много сполучливо, творби като тези на Алфонс Доде, Виктор Юго и много други. Мога да кажа, че от руски аз добре се ползувах още тогава, макар в повечето случаи да прибягвах до помощта на речника. Познанията, които получих от руската литература, ме накараха сериозно да се замисля. Разбрах, че да бъде човек писател, не е лека работа. Да си призная, малко се поотчаях. Започнах със страх да се отнасям към всяка своя работа. Стараех се да пиша разказите си по-задълбочено и внимателно. Спомням си, че по това време писах един разказ, който бях нарекъл „Шарената торбичка“. Ръкописа на този разказ и до днес не мога да намеря.

Аз бях често канен да изнасям пред работнически събрания лекции върху изкуството да се говори.

Моите най-любими герои, като Андрешко, се оказаха близки до народа, защото бях живял и опознал отблизо тия бедни хора, за които пишех. Трябва да призная, че теми бяха близки до сърцето, тези сюжети аз познавах най-добре, ето защо те винаги са ми били близки, близки ми са и днес.

За да напиша един разказ, аз трябва първо добре да съм обмислил сюжета на разказа. Това е все едно да знаеш къде отиваш. Това значи да знаеш много добре края на разказа и какво искаш да кажеш на читателя с този край. Има например някои мои стари познати, като Петко Тодоров, стига да им хареса някое заглавие, мъчат са да пишат под това заглавие. Преди да почна да пиша, аз винаги съм търсил един познат сюжет. Той трябва да бъде напълно узрял в главата ми и с този сюжет, вече така познат и изяснен за мене, аз търся да кажа нещо. Според мене обаче, за да кажеш нещо, трябва да знаеш заключението на това, което искаш да кажеш, инак се получава така: прочетеш разказа и тогава в тебе изниква въпросът: разказът свърши. Е добре де, че какво от това?

Един истински разказ, според мене, е едно завършено дело. Когато го прочетеш, ти вече ще знаеш, че в него има нещо завършено, нещо казано. Аз често съм казвал на някои наши млади писатели, че да не знаеш, преди да си почнал да пишеш още, какъв ще бъде краят на твоя разказ, е все едно да тръгнеш някъде и да не знаеш къде ще пристигнеш. Разбира се, че за написването на един разказ от голямо значение е и това, кой ще напише разказа. Безспорно, на една и съща тема един ще напише по един начин разказа, друг по друг начин. Всеки има свой начин на писане. Това зависи от доброто познаване на нашия език, а от друга страна, и от обработката, преписването и препечатването на една творба. Аз съм се отнасял много грижливо към моите разкази. Имало е случаи, само за една зачеркната дума съм преписвал по 4 или 5 пъти разказа, защото не мога да търпя каквито и да било зачерквания в ръкописа, те ме дразнят. И трябва да кажа, че при всяко преписване се получаваше по-добра поправка на самия разказ. Иска се, значи, малко повече обработка, повече труд. Не може човек да се осланя само на своята дарба. Хубавите неща не се пишат лесно, те излизат и са резултат на много труд.

Препоръката, която искам да дам на нашите млади писатели, е, че те трябва винаги да знаят, че пишат за живи хора. Ние не сме могли и да мечтаем за такива условия, каквито имат нашите млади писатели сега. Аз вярвам, че в нашата литература ще израснат и ще се развият много добри таланти. Сега книгата е народно достояние и богатство. В наше време науката и литературата бяха привилегия само на едно малцинство. Масите бяха оставени в невежество. Буржоазията се отнасяше с пренебрежение към народа. На писателя гледаха с пренебрежение и насмешка.

Сегашните писатели живеят в едно ново време. Сега писателят се цени и уважава, той е поставен, така да се каже, на първо място в живота. Той не се бори с ония трудности в живота, които ние сме преживели. Не ще съмнение, че при тия условия писателят има по-голяма възможност за самостоятелна работа и за по-добро развитие.

[Излиза във в. „Народна младеж“, г. II, бр. 232, 16 април 1949, с. 3.]