Елин Пелин
Едно сърце младо изгоряло

Като ровите литературните списания отпреди десетина-двайсет години, особено „Летописи“ и „Българска сбирка“, твърде начесто ще срещнете из страниците стихове, които не могат да не обърнат вниманието ви, подписани от инициалите Д. И. Б., Д. Б., Димитър Ивчов, а някои даже и неподписани.

Името на тоя млад поет, чието деликатно чувство и тънък вкус личат във всеки ред на тия малки стихотворения, е Димитър Бояджиев. Между младите поети и литератори неговото име и неговите произведения, макар и пръснати из страниците на отдавна спрели списания, се знае и се споменува с почит. Новата читаеща публика обаче не го познава и изгубените бисери на неговата префинена поезия не й са известни.

Ония години на нашето литературно развитие са характерни по своя идеализъм. Тогава природата, любовта и животът се съзерцаваха с чисти очи, с бистра душа и непосредствено вдъхновение. Тогава фразата не беше още взела надмощие над чувството и над мисълта. И тогава нямаше силни таланти, но при все това нямаше съвременното нахалство и маниачество, нямаше тая литературна превзетост и непочтеност. Тая душевна поквара, която донесоха войните, тогава не съществуваше. Тогава например едно плагиатство се считаше за позор като всяка кражба и нямаше хора, които да го защищават и насърчават като сега. Тогава литературата беше чист занаят и не беше станала още спекулантство и шарлатания.

И от всички произведения от оная тъй близка епоха лъха един възвишен идеализъм, едно прекрасно младенческо вдъхновение, което окрилява.

Димитър Бояджиев с малкото си стихове е един истински талантлив представител на онова време.

Неговите стихове — мечтателни, тъжни и вдъхновени — са едни малки перли в нашата млада лирика.

Съвършени по форма, изящни по израз, в тяхната звучност плаче и ликува една душа самотна, скрита и поетично страдаща.

Той умря млад, недостигнал още тридесетата си година, поразен от мистерията на една фатална любов, за чиято власт, блясък и демоничност ни говорят последните негови стихове.

Пиша тия редове за човека, който ми бе толкова близък приятел, и с тъга виждам пред мене неговата прекрасна външност, телесния образ на неговата също така прекрасна душа. Тънка, изящна, слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, така хубави къдрави, с чисто фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха. Всички го оприличаваха на Исуса.

Погребахме го през една лятна юнска привечер. Когато го пускаха в гроба, отнякъде, през облак ли, през клоните на някое дърво ли върху хубавото му светло чело, точно на средата падна един лъч и за секунда се застоя. Това бе последната целувка върху това чело, под което завинаги бяха угаснали толкова хубави мисли и чувства, толкова възвишени поетически въжделения.

[Публикувано във в. „Развигор“, г. 1, бр. 30, 30 юли 1921, с. 1. Елин Пелин се познава с Дим. Бояджиев от ученическите години, когато двамата печатат първите си стихотворения в сп. „Българска сбирка“. Дълбока и трайна дружба между тях се установява към 1901 г. През лятото на 1902 г. Димитър Бояджиев отнася разказа „Ветрената мелница“ на Константин Величков. Така Елин Пелин става сътрудник на сп. „Летописи“. Статията „Едно сърце младо изгоряло“ Елин Пелин написва по случай навършването на десет години от самоубийството на Дим. Бояджиев — 12 юли 1911 г. Същата статия през 1927 г. е дадена като предговор към книгата със стихове от поета.]