Радослав Филипов
Доказателства за третия взрив (3)

III.

Гумите свиреха на острите завои, от височината въздухът замириса хладно на стопен сняг и озон, Ямамото имаше острото усещане, че още нещо безвъзвратно се е променило. Разсеяно съзря как в този късен следобед реактивен самолет чертаеше с газовете на двигателите си върху многострадалното японско небе непознати йероглифи, сякаш равни на библейските знаци „Мене“, „Текел“, „Факел“. Имаше ли кой да ги разчете? И какво говореха реактивните следи? За себе си Ямамото беше убеден, че казваха: „Сега е мир. Везните за миг са изравнили доброто и злините. Но утре дъжд от бомби и жар ще завали над жадната земя! Утре, нощес, сега…“ Не беше нужно да си мъдрец, за да разчетеш заплашителния полет на реактивната птица.

„Значи и Йошикава е с тях! Или един от тях?“ — възбудено се питаше той, докато чакаше да се отвори безшумно портата на малкия спретнат двор с висок каменен зид. Тук, високо в планината, в напреднала възраст, вкусил до горчиво от радостите на живота, се беше окопал като къртица Йошикава. Известен в миналото с изследванията си върху първите ядрени взривове на земята, сега, в последните години от живота му, някои го обвиняваха в мистични увлечения, в несъстоятелни опити за предсказване на бъдещето и дори в стремеж да се преобразува причинно-следствената хронологична връзка. Скромният му наглед дом бе натъпкан с всякаква електроника, домашният компютър пресяваше и сортираше информация от целия свят, за да бъде на разположение на стареца само при едно натискане с пръст.

— Това ли е всичко? — Йошикава присви очички, скрити в бръчките на мумифицираното му лице, след като неодобрително изгледа извадените от куфарчето и внимателно наредени на бюрото му предмети. Почука с нокът овъглената кост — печална човешка останка. С невиждащ поглед попрелисти ръкописа на американския пилот, плахо докосна грапавия стъклен ръб на сгурията.

Гостът наблюдаваше стареца с почтително любопитство.

— Черно-белите снимки са направени от любител, намирал се на километри от епицентъра на взрива. Починал също от лъчева болест като останалите…

— Ще позволите ли? — взе снимките Йошикава. За малко напрегнато се взря в огромната атомна гъба, израсла върху наторена с човешко присъствие площ, виждаха се неясните очертания на град: тъмни зрънца, светли ръбове, петна. Пусна снимките в процепа, набра необходимата комбинация. Компютърът не забави много отговора си: „Токио. 1945 година. Заснет от югозапад. Не е фотомонтаж. Автентична.“

— Сега вече знам цялата истина. И съм спокоен. Някой в бъдещето бди над нас и ни предпазва от всякакви грешки. — На Ямамото му олекна и го изрази с церемониален поклон.

— Срамувам се заради Вас! — не закъсня възмущението на Йошикава. — Ще Ви кажа защо корекцията на третия взрив е пазена в тайна! За да не разчитат народите, а да запретнат ръкави и сами да се оправят, както могат. Иначе в блатото на грешките непоправимо би се удавило човешкото бъдеще…

— Бъдеще! Вятър… Цунами… — изруга Ямамото. — Мен третият взрив не ме засяга пряко! Задоволих научния си интерес.

И почувствувал, че е отишъл далеч в равнодушието си, опита се да посмекчи:

— Жалко за хилядите загинали, но какво пък, други ще се родят…

— Вън! — Йошикава усети бодежи в сърцето си. — Неблагодарно псе! Егоист…

С вкопчени длани притисна гърдите си вляво и се изпъна назад с мъченическа гримаса.

— Да, да, разбира се… — безсмислено се съгласяваше Ямамото, колкото да успокои стареца. — Основен ремонт на вероятностите — и третият взрив става небитие… Толкова е просто! Затова никой сега не твърди, че бомбите са били три. Взривените атомни бомби над нашата страна са били само две…

Усещаше, че Йошикава мърда побелели устни в усилието си да прошепне нещо. Когато приближи ухо, чу само:

— Не сте осведомен добре, господин Ямамото! Взривът е бил един-единствен — само над Хирошима. Втори не е имало…

— Но как! Ами втората бомба над Нагасаки?… От нея загинаха всички — братовчедите, майка ми, баща ми и… Хоа!

Пристъпът мина и Йошикава се посъвзе:

— Като се върнете долу, направете справка в първата срещната библиотека, в първия попаднал Ви учебник по история и ще се уверите, че Нагасаки процъфтява и никога не е бил обект на атомно нападение.

С чувството, че полудява, Ямамото бързо се спускаше по планинските завои. Въздухът се беше променил и не само той, нещо необяснимо ставаше наоколо. Пусна радиоприемника. Вместо за война в Афганистан, Синайския полуостров, Никарагуа, Ангола и къде ли не още говорителят съобщи за мирен търговски и културен обмен, сътрудничество. „Или аз съм се побъркал, или тия“ — ядно изключи радиото с остатъците от хладнокръвието си. В тоя момент радиотелефонът светна и мелодично замърка сигналът за повикване.

— Братовчед, как си? От миналата събота не сме се виждали… Как е със здравето Хоа, елате ми на гости, на всяка цена!

— Къде? — не можеше да се опомни Ямамото.

— При нас, в Нагасаки, в стария дом, имаме семеен празник.

— Ще дойда! — изключи Ямамото и тръпки полазиха по гърба му. Имаше чувството, че разговаря с призрак. После постепенно започна да се опомня. Ами да, над Нагасаки никога не е имало хищна, алчна, отровна атомна гъба! И всичките му роднини там са живи и здрави, веселяци някакви. Никой от тях не е починал от жестока насилствена смърт, а в края на честно преброените му от съдбата дни.

По-бързо, по-бързо, трябваше да сподели с Йошикава радостта си, да благодари някому, старецът се оказа прав. Обърна на някакъв завой, забравил всякаква предпазливост, и натисна педала на газта.

— Очаквах да се върнете… — прие го старият жив мъдрец, — тук има нещо Ваше: една лична карта и някаква детелинка… Вземете!

В паметта на Ямамото блесна светкавица и освети мрачината на отдавна забравения спомен: там, в Токио, в блъскащата се тълпа, тогава изчезна детелинката заедно с книжката. Беше усетил, че ловка, чужда ръка бръкна в джоба му, но не обърна внимание, едва сега разбра… какво.

— Господине, да Ви се е присънвал някога странен, чудноват сън — небето над Токио, краят на войната и изведнъж — огнен похлупак над главите?! После — пробуждане в студена пот!

— Откъде знаете? — премигна уплашено зад очилата си Ямамото. В съзнанието му отчаяно заплува нагоре, към въздуха и светлината, една отдавна давеща се и потъваща в дълбокото истина. Беше само на половин крачка от проблясъка.

— Още ли не сте се досетили? — въздъхна старецът. — Вие бяхте една от хилядите жертви на третия взрив!

За втори път тоя ден Ямамото почувствува, че полудява, но устоя на силното вълнение.

— Личната ви карта намерихме в Токио в трупа на облъчен от радиацията крадец, впрочем една съвсем невинна кражба. Встрани от епицентъра на взрива. Направи ни впечатление детелината с четири листенца, която явно не беше донесла щастие нито на вас, нито на другия… После бе взето решението за корекция само на третия взрив, а разбрахте вече, че е коригиран и вторият. Как мислите, а какво би станало, ако направим корекция и на първия? И на оня, нулевия опит — в пустинята на Ню Мексико? Изобщо в историята да няма ядрени взривове? Атомът — само в мирни орбити. Дали си заслужава?

— А как… практически може — заекна Ямамото.

— Може! — намръщи се Йошикава. — Нужно е само някой от атомните физици в мига преди създаването на бомбата да се повози с автомобил след поглъщането на умопомрачителна доза уиски: блъскането в колонка за бензин е неизбежно. Някой, например Сцилард, Ферми, Опенхаймер… Или всичките! Бащите на атомната бомба… Но има само едно неудобство…

— Какво? — осмели се да попита възкръсналият.

— Там още спорят дали това е етично — да се коригира историята за сметка на дори един-единствен човешки живот…