Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2010)

Разказът е публикуван във вестник „Орбита“, броеве 22 и 23 от 1989 г.

 

Разказът печели първа награда и почетен знак на конкурса за научнофантастичен разказ, организиран от КК на ДКМС и Дома на енергетѝка при СО „Атомна енергетика“ — Козлодуй.

История

  1. —Добавяне

I.

Съвсем доскоро Ямамото нямаше никакви врагове, а само стара мания от младежките години: беше си внушил, че през август 1945 била хвърлена и трета атомна бомба над Япония. Разбира се, до психиатри не се стигна, но близките и приятелите му често се тревожеха за състоянието му.

Една негова снимчица от ония години беше запечатала напрегнат поглед, измъченото лице на юноша с неизбежните очила на жадни за четене хора. Това момче оцеля там, където атомната коса посече хиляди кълнове живот, не по-лоши от неговия. Спаси го детелина, носеща щастие, с четири листенца, изсъхнала между поомачканите страници на личната му карта. Тя го изведе от Хирошима броени часове преди избухването на първата атомна бомба. Така крехкият детелинов щит го опази от проникващата радиация, от хилядите градуси нажежаване, от тласъка на ударната вълна. Тревичката му бе подарена от девойка, която сигурно щеше да му стане жена. Ако не беше загинала в Нагасаки три дни по-късно през тоя хубав август, когато топлината на лятото там в един миг се оказа нищожна пред силата и величието на втория ядрен взрив. А третият атомен взрив прогори синьото небе над… Токио! Само той се досети за това. И още тогава започна да събира доказателства.

Но годините затваряха кръговете си като дървета в растеж. Дънерът на живота му наедряваше, без да даде плод — нито една веществена прашинка не доказа бълнуването на безумеца за атомен удар над Токио. Смееха му се, че започна да вярва в сънища, да събира старинни легенди и предания за необикновени съдби на хора, отдавна превърнали се в прах, и да изслушва с ококорени очи необясними за науката случки, от които лъхаше мистична студенина, като от широко отворила завесите си неотоплявана сцена. Остана неженен след смъртта на Хоа в Нагасаки и не можеше да си прости нехайството, че загуби някъде детелинката неизвестно кога.

Беше светъл, опрощаващ чуждото щастие ден, с гальовен вятър над почти притихналите топли оризища, когато дойде първото предупреждение. Някой беше пъхнал в пощенската му кутия писмо без подпис. Такава висококачествена хартия Ямамото досега не беше държал в ръцете си. Зачете с недоумение: „Господинът се интересува от трети ядрен взрив над Токио през 1945 година. Ако продължавате да се ровите в работата на другите, за голямо наше съжаление никак не можем да гарантираме по-голяма продължителност на Вашия живот. Съветваме ви по-често да прекарвате на чист въздух — в гробищата, там мислите се избистрят и извисяват, разхождайте се, четете надгробните надписи. Това укрепва ума, вкусът към живота се изостря — колко секунди има в един човешки живот? След прочитане унищожете листа, достатъчно е да го потопите във вода.“

Господинът обаче направи точно обратното — постави листа между две парчета попивателна хартия в стоманения сейф. Най-после някакво доказателство… След ден и половина отвори внимателно сейфа и намери вътре само попивателната. Доказателството се беше разлетяло на частици, невидими с просто око, и от анонимното заплашване не беше останала дори следа.

Второто предупреждение не закъсня, но тонът бе леко променен:

„Ние внимателно следим всяка Ваша стъпка, господин Ямамото. За съжаление тежко е да се наблюдава истински учен като Вас как крачи в погрешна насока, безмилостно рискувайки целостта на тялото си и психическото си здраве. Крачките Ви са пътечка към психиатрията. Не се ли запитахте някога, ако имаше трета атомна бомба, взела живота на около 400 хиляди жители на Токио, защо след войната всички тези граждани останаха живи?! Схващате логическото противоречие, нали? Зададохте ли си въпроса, защо нищо не споменава историята за такъв измислен от Вас взрив? Щеше ли тя да отмине събитието, ако действително се е случило? И накрая, защо историческата наука съобщава само за две атомни избухвания — над Хирошима и Нагасаки, без да се брои експерименталният ядрен взрив в пустинята на Ню Мексико през юли 1945 година? Но да приключим с въпросите. За всеки здрав разум Вашата грешка е очевидна: атомната бомба не е кибритена клечица, пламъкът й не може да се скрие в шепа. Последиците щяха да бъдат забелязани, а последици няма. Предлагаме Ви да насочите мисълта си другаде, там, където би била по-полезна за всички.“

Накрая неизвестният подател съветваше и това писмо да бъде унищожено по същия начин като първото.

Естествено истинският учен и с него постъпи, както с първото, само че взе допълнителни предпазни мерки: фотографира го с най-голямо старание. Грижливостта му бе възнаградена многократно — останаха му само фотокопията. По странен начин писмото изчезна от масата, докато си наливаше чашка чай, отклонил погледа си от него.

Трето предупреждение нямаше. Вместо него — едно обикновено обаждане по телефона, говореше някакъв глух и леко насмешлив глас.

— Господин Ямамото? — тихо попита гласът.

— Да, моля.

— Вие се интересувахте от някакъв трети взрив, добре разбирате за какво се отнася, нали?…

Не можа да отговори. Дишането му замря. С прибързан жест натисна копчето за запис, усещаше се наелектризиран, как дрехите му пукат, а косата му се изправя.

— Ало, чувате ли ме и не правете глупости — нехайно се осведоми гласът. — Щом се свечери, елате в пагодата край К…, бъдете сам и носете със себе си бронзовия Буда, антична изработка, която е в гостната Ви. Тая излишна статуетка почти не Ви трябва! В замяна ще получите много по-ценни неща.

— Само аз знам дали ми е излишна статуетката… — промърмори Ямамото. — Сигурно не знаете истинската й цена!

— Срещу това парче бронз — гласът стана енергичен и искрено възмутен — ще получите дневника на пилота, хвърлил третата бомба! Няколко странички твърде съдържателен текст за прелестите на токийското небе, възприети от борда на бомбардировач Б-29!

— Само това ли?

— Е, ако сте по-сантиментален, може и парче коприна от хвърчило, излетяло в покрайнините на Токио, когато бомбата е овъглявала живо месо. Имам в мен и шуплеста сгурия от централната улица — може би плочка от покрив, тухличка или някакво стопено набързо стъкло, оронило се в пръстта! Разполагам с обгоряла човешка кост, един рентгено-структурен анализ ще потвърди автентичността й! И най-важното — снимки на Токио и близката околност. Ясно личи атомната гъба, която няма двойник.

— Ако са истински… тези реликви… откъде сте ги…

— Нищо не рискувам, затова ще ви кажа. Изнесени са били от американски туристи като сувенири. След това някой ги е събрал или по-точно иззел от тях, ако щете, дори конфискувал. Пренесени са били някъде, където съществуването им няма да попречи на никого. И ето, представете си, че от това скривалище или музей някой друг, например аз, същество не толкова добросъвестно, е изнесъл една нищожно малка част от доказателствата просто за да зарадва такъв любител и ентусиаст като вас! Представихте ли си?

— Мъча се да си представя, но не мога — гузно излъга Ямамото, защото вече си представяше как взема тези свещени отломки, останали от третото ядрено безумство, как ги носи в Института за проверка, как…

Какво щеше да докаже с тях? Това ли, че Токио е бил бомбардиран с атомна бомба, без никой да разбере, без нито една жертва и без да бъде съборена дори една тухла? Очевидно не. Налагаше се толкова ясен и прост обратен извод, разтърсил го като удар на електрически ток, когато за пръв път докосна съзнанието му: някаква свръхсила за миг, за милиардна част от секундата, за безкрайно малка част от времето бе угасила ядрената светкавица, бе откъснала отровната ядрена гъба, бе върнала обратно пушеците и пламъците в стоманения контейнер на бомбата, бе възвърнала живота на унищожените, изпепелените, изпарилите се човешки тела, бе угасила хилядите градуси, а тухлите и мазилката — запратила обратно по местата им в непокътнатите сгради.

Времето — зъл, дрипав скитник, с боси напукани пети, за миг преди Токийския ядрен взрив се беше намерило на кръстопът. После отмъстителна гримаса бе сгърчила потното му мръсно лице, бе оголила жълтите му кучешки зъби. Размахало оръфаната си от пътищата бамбукова тояга, жалкото същество бе помъкнало дрипите си — остатъци от военна униформа, нататък, където третият взрив уж щеше да сложи края на тази и всички бъдещи войни. Ядрената бомба над Токио избухна! Времето, позашеметено, пристъпи още няколко крачки слепешком. Беше благодатен сезон за бране на чудесни атомни гъби! Никнеха на най-неочаквани места — във въздуха, под земята като трюфели, над океаните! И после неочаквано пътят свършваше в една гореща, бушуваща яма, в която съскаха змии и дращеха с нокти дракони. От нея се носеше миризма на изгорели и разкапани трупове. Преди земното време да успее да се сгромоляса в ямата, някой с ритници го събори, разтърси го с юмручни удари и с груби тласъци го върна обратно в точката преди кръстопътя.

… Времето пристъпи колебливо няколко крачки по другия път и бомбата над Токио не избухна… Какво го очакваше по новия друм — изворче с лековита вода, за да си измие лицето, сладката зрелост на мира? Забравило боя, лицето на Времето се поусмихна многозначително…

Такъв някакъв сън се беше явил на Ямамото преди много години. Странното беше, че на произволни интервали от време сънят се повтаряше точно същият, като филмово копие.

Понякога сънуваше и друг сън: той е в Токио, месец август 1945 година. Войната е към края си, младият Ямамото върви по улиците в центъра, небето е чисто, ясно, с висока купеста облачност. Най-после чисто небе — само някакъв разузнавателен, изглежда, американски самолет е полетял високо в зенита. Младежът би трябвало да е радостен, но мъка сковава движенията му, дави го, задушава го — само преди два дни над Нагасаки бе хвърлена втората атомна бомба. Там се намираха родителите му и срамежливата, изчервяваща се от нищо Хоа, която му бе подарила четирилистната детелина. Никакви вести от тях. И ето сънува как изведнъж се изпарява цялата пот от тялото му, как някаква светлина в центъра на мозъка му блясва и озарява с режеща белота и най-далечните вътрешни извивки на черепа, как страшен нечовешки вик безмълвно угасва в съзнанието му. Смутен, зъзнещ, с влажно от пот чело и някаква необяснима свръхчовешка мъка Ямамото се събужда, пали със залитащи движения лампата и до сутринта гледа неподвижно в черното стъкло на прозореца.

За пръв път му се яви тоя сън още тогава, в тревожните горещи дни на август 1945 година… С годините сънят се повтаряше с незначителни изменения. И винаги тая страшна мъка, каквато биха изпитали умрелите, ако можеха да осъзнаят смъртта си. Изпитвана от хора, разделящи се с живота, без да са се наживели. Предсмъртните мъки на екзекутиран…

Нещо такова: няма ме между живите. Жесток смях ехти и се кикоти там, където обичах да дишам въздуха на изгрева, да участвувам в ароматния цъфтеж на тревите. Дъждът буди със свежа тръпка любимите ми гори. И уж ме няма, а целият съм се превърнал в скръб и обида. Обидата, че са унищожили за мен целия свят. Скръбта, че вече не участвувам, извън играта съм, дори гениално да мога да хвърлям картите и зара.

… Така, с годините, колкото повече старееше, Ямамото сляпо започна да вярва в сънища. По-точно в собствените си съновидения. Напук на научната си съвест (вече бе станал известен учен), напук на историческата наука, въпреки обилната печатна информация за Хирошима и Нагасаки… За Токио никой не споменаваше нито ред.

Постепенно си втълпи идеята за третата атомна бомба над Япония. Внуши си, че някой е коригирал това историческо събитие, както се изрязва възпален апендикс… Много му се искаше да види лицето на хирурга, да го попита защо го е направил. Беше убеден, че колкото и майсторски да е била извършена операцията върху причинно-следствените зависимости, все някъде е останало поне малко белегче…