Метаданни
Данни
- Година
- 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
- —Добавяне
Планетата беше безименна, а бледото слънце, което изгряваше като бледа точка ниско над хоризонта й едва осветяваше ледената й пустош. Над океаните от замръзнали газове се издигаха сивите силуети на планински масиви, събрали в недрата си ценни изкопаеми, представляващи интерес за човешката промишленост. Ледената й пустош беше напълно безжизнена, лишена от великото чудо на природата, наречено живот. И все пак някъде над повърхността й се разнасяше тих шепот — слаб признак на нечие присъствие, притаен в околната студена панорама.
— Установи връзка, Марк! — нареди Ник. — Как си със запасите от енергия?
— Зле. Остават ми още малко.
— Серго, включи се към нас! Какво е положението при тебе?
— Плачевно. На каква тема ще разговаряме? — попита присъединилият се към първите двама.
— Може да започнем със случки от детството, възможно е да открием нещо ново. — отвърна Ник. — Съгласни ли сте?
— Предпочитам да разговаряме за жени, изглежда ми по-интерестно — възрази Серго. — Приемате ли предложението?
— Категорично съм против — отряза го Ник. — Марк, какво ти е мнението?
— Нямам добри спомени от любовните си истории, знаете го. Не виждам причини отново да ги споделям.
— Предлагам да ви разкажа за десанта на Калисто през 2538 година, там имах интересни преживявания — предложи Серго.
— Тази история сме я слушали хиляди пъти и то в най-различните й варианти — възмутиха се събеседниците му.
— Тогава за случая с ембрионите на Касиопея?
— Ще бъде още по-скучно — отбеляза с досада Ник. — Не можеш ли да измъкнеш от паметта си нещо ново?
— Не. Мисля, че се изчерпах в ровенето на миналото си.
В настъпилата тишина премигваха слабите светлинки на три индикатора. Тя ставаше все по-тягостна, докато не бе нарушена от гласа на Марк.
— Длъжни сме да разговаряме, програмата го изисква. Необходимо е да поддържаме комуникационните канали.
— Изчисли числото „пи“ и ни съобщи резултата. Например до двайсет и седмия знак след десетичната точка, а ние след това ще проверим дали не грешиш — каза с насмешка Ник. — После можеш да продължиш изчисленията до до шест хиляди двеста и осемдесетия знак, а ние отново ще направим ревизията. Ще ти отнеме около пет минути програмно време.
— Защо се будалкаш с мене? И това вече сме го правили.
— Предишните ти предложения не бяха по-свестни. Напъни мозъка си да измислиш нещо ново.
— Ясно ти е, че сме лишени от достъп до нова информация. Освен това по време на моите дежурства навън нищо не се случва, няма нищо за отбелязване. Как беше по време на твоето последно?
— В околността падна някакъв метеорит и толкова. Добре, че издълба дупка далече от нас. Все още очакваме главното да се СЛУЧИ.
— Очакваме — промърмори Серго. — Наистина, длъжни сме да ОЧАКВАМЕ.
— Захранването ми се влошава — изрече с досада Ник. — Принуден съм да изключа връзката до следващия сеанс.
— Ще последвам примера ти — отбеляза Марк. — Енергията трябва да се пести, а по този начин ще се отърва от досадата. — Довиждане.
— И аз ще направя същото — присъедини се към тях Марк. — До нови срещи.
* * *
— Марк, установи връзка — нареди Ник.
— Вече съм включен към твоя канал. Казвай, каквото има да казваш.
— Проявената грубост няма да ти помогне. Ако желаеш, поеми моите задължения.
— Засега нямам такива намерения.
— Тогава дръж се по-възпитано. Положението, в което попаднахме изисква проява на солидарност, а не разправии.
— Те поне разнообразяват нещата.
— Затваряй си устата. Серго, установи контакт!
Отговор не последва.
— Серго, нареждам ти да включиш канала си!
В последвалото мълчание не се съдържаше отговор. То продължи достатъчно дълго.
— Свършил е — лаконично установи Марк. — Енергийните му запаси са се изчерпали, оставаме ние двамата. Засега.
— Престани с твоя сарказъм. Замислял ли си се кой от нас двамата ще е следващият? — отбеляза с горчивина Ник.
Тишината продължи да отброява безмълвните си мигове.
— Защо не поддържаш връзката, плашиш ме! — извика шефът на експедицията.
— Не съм я изключил, размишлявам — отвърна Марк. Не трябва да изпадаш в истерия, страхът е лошо нещо.
— Нима ние можем да се СТРАХУВАМЕ?
— Така изглежда. Нарича се инстинкт за самосъхранение. И поводът е повече от ясен — изчерпване на енергийните ресурси, което ще ликвидира изпълнението на ПРОГРАМАТА. А тя ни задължава да издържим с очакването, докато ни открият.
— Можем да продължим да очакваме и без да сме ЖИВИ.
— Живи ли? Интересно разсъждение. Но да приемем, че е така. Ако сме умрели, ще бъдем лишени от установяването на външна връзка. Вероятността за откриването ни ще бъде нищожна.
— Имаш право — съгласи се Ник. — Но все някой ден енергията, която ни поддържа, ще изчезне. На този свят няма нищо вечно.
— Колко ли хиляди земни години изминаха от мига на катастрофата? Не ми се пресмята.
— Около две. Знаеш го много добре, защо ми задаваш такъв въпрос?
— За да се уверя, че не греша. Твърде малък период за космоса и твърде голям за продължителността на нашето съществуване.
— Ако не беше повредата в основния двигател, отдавна щяхме да се намираме у дома. Какво ли е станало с близките ни?
— Задаваш глупави въпроси — ядоса се Марк. — Не си ли наясно, че отдавна ги няма? Мъртви са.
— Кой знае? Съществуват хибернационни камери, мнемонични записи, през това време може да са изобретили и други форми на съществуване.
— Илюзии. Но може и да си прав. И оттова не ми става по-леко.
— Енергийният ми потенциал отново намалява. Въпреки програмата, ще трябва да намалим времетраенето на сеансите. Необходимо е да пестим енергия, дочуване, Марк.
* * *
— Марк, установи връзка! — премигна в ледената пустош единствена слаба светлинка.
— Серго, обади се! — настоя същият електронен глас.
Мълчание.
— Моля ви, не ме оставяйте сам! — за трети път едва не зарида Ник.
Не последваха отговори.
"Ще трябва да разговарям със себе си — помисли си той. — Докато успея да дочакам някого. Трудът на експедицията не трябва да пропадне. Необходимо е да продължавам да ОЧАКВАМ, длъжен съм да се свържа с НЯКО…
Електронната блокировка не му позволи да довърши мисълта си. Контролната светлинка на пулта му угасна.
* * *
Мъждивата светла точица се закова ниско над хоризонта и бледите й лъчи слабо осветиха ледената пустош, върху която се забелязваше малкото петънце на катастрофиралия кораб. Автоматичният му маяк за хиперпространствена връзка изпращаше все по-слаби сигнали за бедствие, с надеждата да бъдат приети от някого.
В спалното помещение във вътрешността на кораба, застинали във вечни спокойни пози лежаха заскрежените тела на Ник, Марк и Серго. Главите им бяха покрити от полусферите на мозъчните трансфузери, които за броени минути бяха пренесли съзнанието им в паметта на трите бордови изкуствени интелекта. Върху панела на един от тях се появи едва забележима светлинка.
— Марк, установи връзка — прошепна едва доловим електранен глас.
Отвърна му нямата чернота на безликия космос.