След двегодишно търпеливо мълчание, въпреки решението си, вземам отново перото. Читателю, не бързайте да се произнасяте върху причините, които ме принуждават да сторя това. Можете да съдите за тях едва когато прочетете изложението ми.

Видяхте вече как моята безбурна младост протече равно и сравнително приятно, без големи неслуки, нито големи успехи. Това посредствено съществуване бе дело до голяма степен на моята пламенна, но слаба природа, която мъчно предприема нещо, а лесно се отчайва. Напускайки на пристъпи спокойния живот и връщайки се отново към него от умора и естествено влечение, моят темперамент ме отвеждаше винаги далеч от високите добродетели и още по-далеч от долните пороци към безделното и мирно съществуване, за което ми се струваше, че съм роден, и не ми позволи да стигна до крайност нито в доброто, нито в злото.

Колко различна от предишната картина след малко ще се разгърне пред вас! Съдбата, така благосклонна първите тридесет години към вродените ми влечения, им се противопостави враждебно през другите тридесет и постоянното противоречие между начинът на живот и наклонностите ми породи, както ще видите, огромни грешки, нечувани злочестини и всички добродетели, с изключение на силата, които красят несретата.

Първата част беше написана изцяло по памет и в нея сигурно има много грешки. Принуден да пиша и втората по памет, сигурно ще допусна в нея още повече. Скъпите спомени от хубавите ми години, преминали така спокойно и невинно, оставиха в мен хиляди пленителни впечатления, които обичам да извиквам безспир. Скоро ще видите колко различни са спомените от останалия ми живот. Припомням ли си ги, само съживявам огорчението. Вместо да изострям тежкото си положение чрез тия тъжни връщания в миналото, аз ги отстранявам, доколкото ми е възможно, и често това ми се удава толкова добре, че и да искам, не мога да ги намеря. Тази лекота, с която забравям лошото, е една утеха, дарена ми от небето сред злочестините, които един ден съдбата щеше да струпа върху ми. Паметта ми, извикваща на живот само приятни представи, щастливо се противопоставя на подплашеното ми въображение, рисуващо ми вечно най-мрачно бъдеще.

Всички данни, събрани в помощ на паметта ми като ръководна нишка в това начинание и попаднали в чужди ръце, никога няма да се върнат в моите.

Имам само един верен пътеводител, на който мога да разчитам — веригата на спомените за чувствата, белязали постепенния развой на моята личност, и чрез тях — веригата на събитията, които са ги породили или последвали. Лесно забравям неволите, но не мога да забравя грешките си, а още по-малко хубавите изживявания. Споменът за тях ми е много скъп, за да се заличи някога в сърцето ми. Мога да направя някои пропуски във фактите, размествания, грешки в датите, но не мога да се излъжа за това, което съм изпитал, нито за това, което чувствата са ме накарали да извърша. А и всъщност тук става въпрос именно за това. Истинската задача на моите „Изповеди“ е да ви създам правдива представа за моя вътрешен живот при всички обстоятелства на съществуването ми. Обещах да дам историята на душата си и за да я напиша вярно, не се нуждая от други документи. Достатъчно е, както досега, да се вгледам в съкровеното си „аз“.

И все пак за щастие има един период от шест-седем години, за който разполагам със сигурни сведения от един сборник от преписи на писма, чиито оригинали са у дю Перу. Този сборник свършва през 1760 година и обхваща целия ми престой в Ермитажа и шумното ми скарване с всичките ми тъй наречени приятели. Паметна епоха в живота ми, от която произтичат всичките ми други нещастия. Колкото до по-късните оригинални писма, които може би са ми останали и не са много на брой, вместо да ги преписвам като притурка към този сборник, тъй като са много обемисти, за да мога да ги скрия от бдителността на моите аргусовци, ще ги препиша в самите „Изповеди“, ако ми се стори, че дават известно обяснение било в моя полза, било в моя вреда. Не се страхувам да не би читателят да забрави, че пиша изповедите си и да си въобрази, че правя собствената си апология. Но все пак той не бива да очаква, че ще премълча истината, когато тя говори в моя полза.

Именно тази истина е общото звено между двете части и единственото предимство на втората е в значителността на събитията. Като се изключи това, тя сигурно във всяко отношение е по-лоша от първата. Аз писах първата част с удоволствие, с радост, без принуда, ту в Уотън, ту в замъка Три. Всеки събуден спомен беше ново наслаждение. Връщах се постоянно с нова радост към миналото и преработвах описанията си на воля, докато ме задоволят. Днес отслабналата ми памет и уморената ми глава ме правят, кажи-речи, негоден за каквато и да било работа. Залавям се насила с тази задача и със свито от отчаяние сърце. Тя ми предлага само неудачи, измени, коварства, само печални и мъчителни спомени. Какво не бих дал да погреба в мощта на времето това, което трябва да разкажа! Принуден да говоря пряко волята си, аз трябва освен това и да се крия, да хитрувам, да се мъча да заблуждавам, да се принизявам до постъпки, които са съвършено чужди на природата ми. Подовете над мене имат очи, стените наоколо ми имат уши. Заобиколен от шпиони и от злонамерени и бдителни надзорници, тревожен и разсеян, аз нахвърлям набързо върху хартията по няколко откъслечни думи, които едва смогвам да препрочета, а камо ли да поправя. Зная, че въпреки непреодолимите препятствия, които издигат непрестанно около мене, враговете ми постоянно се страхуват да не би истината да се промъкне през някоя пролука. Ще успея ли да й проправя път? Ще се опитам, макар че малко разчитам на успех. Представете си дали това се поддава на приятно описание и жива окраска. Затова предупреждавам всички, които биха пожелали да се заловят с тази книга, че през цялото време само едно нещо може да ги предпази от скука — желанието да опознаят напълно един човек и искрената им привързаност към правдата и истината.

В първата част спрях до момента, когато заминавах печален за Париж, оставил сърцето си в Шармет, и градях последната си въздушна кула — мечтата да донеса един ден в краката на мама, станала отново предишната, съкровищата, които щях да натрупам; гледах на моята музикална система като на обезпечено вече благосъстояние.

Спрях се за известно време в Лион, за да се видя с познатите си и да си набавя няколко препоръчителни писма за Париж, както и да продам донесените с мене книги по геометрия. Всички ме посрещнаха радушно. Съпрузите дьо Мабли изпитаха удоволствие, че ме виждат отново и ме поканиха няколко пъти на обед. У тях се запознах с абат дьо Мабли, пак там по-рано ме бяха представили на абат дьо Кондийак, и двамата бяха дошли да видят брат си. Абат дьо Мабли ми даде писма за Париж, между които едно за господин дьо Фонтьонел и едно за граф дьо Кайлю. И единият, и другият бяха ценни познанства за мене, особено господин дьо Фонтьонел, който до края на живота си не престана да изпитва приятелски чувства към мене и да ми дава, когато оставахме насаме, разумни съвети, от които би трябвало по-добре да се възползвам.

Срещнах се отново с господин Борд, когото познавах отдавна. Често ми беше услужвал най-сърдечно и най-охотно. И този път го намерих същия. Той ми помогна да продам книгите си и ми даде лично той или чрез свои познати добри препоръки за Париж.

Видях и господин интенданта, с когото ме бе запознал господни Борд. Той от своя страна ме запозна с херцог дьо Ришельо, който дойде в Лион по същото време. Господин Палю ме представи. Херцогът ме прие любезно и ми каза да отида при него в Париж. Аз отидох няколко пъти, но нито веднъж този високопоставен познат, за когото често ще говоря по-нататък, не направи каквото и да било за мене.

Видях отново музиканта Давид; той ми се беше притекъл на помощ при едно мое предишно пътуване, когато бях изпаднал много. Даде ми назаем шапка и чорапи. Никога не му ги върнах, а и той никога не ми ги поиска обратно, макар че често се срещахме оттогава. Впоследствие обаче му направих почти равностоен подарък. Бих казал, че той струваше повече от това, което дължах; но въпросът тук е за това, което бях направил, а за съжаление не е едно и също.

Срещнах се пак и с благородния и щедър Перишон и изпитах обичайното му великодушие. Той направи и за мене същото, което беше направил за Жантий Бернар и ми плати мястото в дилижанса. Видях се повторно и с хирурга Паризо, най-добрия и най-благодетелния човек, когото познавам, както и с неговата мила Годфроа, която той поддържаше от десет години. Нейният благ характер и златно сърце бяха едва ли не едничките й качества, но човек не можеше да се запознае с нея безучастно, нито да я напусне безразлично: защото тя беше в последния стадий на постепенно слабеене, което скоро я отведе в гроба. Нищо не разкрива по-добре истинската природа на един мъж от жената, с която се е свързал^[42]. Когато някой видеше кротката Годфроа, опознаваше и добрия Паризо.

Аз бях задължен на всички тия достойни хора. Впоследствие не бях достатъчно внимателен към всички тях, естествено не от неблагодарност, а поради непреодолимата ми леност, заради която често изглеждам непризнателен. Никога съзнанието за техните услуги не ме е напускало. Но много по-малко би ми коствало да им докажа на дело своята благодарност, отколкото да им я засвидетелствам писмено. Редовната кореспонденция е била винаги свръх силите ми. Пропусна ли веднъж от срам и неудобство да поправя грешката си, още повече я утежнявам и вече изобщо не пиша. Аз не им пишех и изглеждаше, че съм ги забравил. Паризо и Перишон не обръщаха внимание на това и аз ги намирах все същите, но ще видите двадесет години по-късно в случая с господин Борд до каква отмъстителност може да доведе един умен човек честолюбието, когато се е почувствал пренебрегнат.

Преди да напусна Лион, трябваше да спомена една приятна личност, с която се срещнах отново с още по-голямо удоволствие, отколкото друг път. Тя остави в сърцето ми най-нежни спомени. Това бе госпожа Сер, за която споменах в първата част и с която бях подновил запознанството си, докато бях у господин дьо Мабли. Понеже бях по-свободен при това си пътуване, аз я виждах по-често. Влюбих се в кея, и то много силно. Имах известни основания да предполагам, че и тя не беше безразлична към мене, но ми довери нещо, което пресече у мене всяко изкушение да злоупотребя с откровеността й. Тя нямаше нищо, аз също. Бяхме прекалено бедни и двамата, за да можем да се свържем, а и поради плановете, които кроях тогава, бях твърде далеч от мисълта за брак. Тя ми призна, че някакъв млад търговец на име Жьонев като че ли искал да се ожени за нея. Срещнах го у тях един-два пъти. Той ми се стори порядъчен човек, а и се ползваше с добро име. Убеден, че тя ще бъде щастлива с него, аз искрено исках да се оженят, което впрочем стана впоследствие, и за да не смущавам чистите им отношения, побързах да замина, пожелавайки горещо щастие на тази прекрасна девойка. Уви, моите пожелания се сбъднаха за кратко време, защото, както узнах по-късно, тя умряла две-три години след сватбата си. Погълнат от нежни съжаления по нея през цялото ми пътуване, аз си дадох сметка, а и неведнъж, когато съм си спомнял, съм си давал сметка, че ако жертвите, които правим в името на дълга и честта, струват скъпо, ние сме щедро възнаградени от приятните спомени, които те оставят в сърцата ни.

Колкото при предишното ми пътуване бях видял Париж от непривлекателната му страна, толкова блестящ ми се стори сега. Не и жилището ми обаче. Защото по адреса, който ми беше дал господин Борд, се настаних в хотел „Сен-Кентен“ на улица Кордие, близо до Сорбоната. Грозна улица, грозен хотел, грозна стая, но там бяха живели способни хора като Гресе, Борд, абатите дьо Мабли, дьо Кондийак и още някои, които обаче за съжаление вече не съществуваха. Но аз намерих там някой си дьо Бонфон, куц провинциален благородник, вечен ищец, представящ се за пурист, на когото дължа познанството си с господин Роген, сега най-старият ми приятел, а чрез него — на философа Дидро, за когото много ще говоря впоследствие.

През есента на 1741 година пристигнах в Париж с петнадесет луидора в джоба, с комедията си „Нарцис“ и музикалния проект вместо други средства, затова нямах много време за губене, ако исках да ги използвам. Побързах да пусна в ход препоръките. Млад човек с примамлива външност, който пристига в Париж и комуто приписват всевъзможни таланти, е винаги сигурен, че ще го приемат. Така стана и с мене. Това ми осигури приятно прекарване на времето, но не доведе до нищо сериозно. От всички хора, до които имах препоръка, само трима се оказаха полезни: Дамзен, савойски благородник, по онова време само екюйе и любимец, доколкото зная, на принцеса Каринян, дьо Боз, секретар на Академията за надписите и пазител на колекцията медали в кралския кабинет, и отец Кастел, йезуит, автор на „Зрителен клавесин“. На всички, с изключение на Дамзен, бях препоръчан от абат дьо Мабли.

Господин Дамзен се погрижи за най-неотложното, като ме запозна с двама души: господин дьо Гаск, председател на съда в Бордо, който свиреше много хубаво на цигулка, и господин абат дьо Леон, млад, много приятен благородник, който тогава живееше в Сорбоната; той умря в разцвета на младостта си, след като блесна само за миг в обществото под името кавалера дьо Роан. И единият, и другият си наумиха да изучават композиция. Аз им давах уроци няколко месеца и това посъживи малко пресъхналата ми кесия. Абат дьо Леон ме обикна и искаше да му стана секретар, но той не беше богат и можеше да ми предложи само осемстотин франка. Аз отказах със съжаление, но такова възнаграждение не можеше да ми стигне за храна, квартира и издръжка.

Господин дьо Боз ме прие любезно. Той обичаше науката и сам беше начетен, но малко педант. Госпожа дьо Боз можеше да му бъде дъщеря — мъничка, но блестяща дама. Обядвах няколко пъти у тях. Мъчно някой би могъл да има по-недодялан и по-загубен вид, отколкото аз пред нея. Свободното й държане ме смущаваше и подчертаваше още повече смешната ми несръчност. Когато ми подадеше чиния, аз посягах с вилицата си да бодна скромно само една хапка от това, което ми предлагаше, така че тя оставяше настрана чинията, предназначена за мене, и се извръщаше, за да не видя, че се смее. Тя и не подозираше, че в главата на този селяндур има все пак малко ум. Господин дьо Боз ме представи на приятеля си господин дьо Реомюр, който идваше на обед у тях всеки петък, деня на заседанията на Академията на науките. Той го запозна с моя проект и с желанието ми да го дам на проучване в Академията. Господин дьо Реомюр се нагърби с предложението и то бе прието. В определения ден им бях представен от дьо Реомюр и същия ден, 22 август 1742 година, имах честта да прочета в Академията на науките доклада, който бях приготвил за тази цел.^[43] Макар че това бележито събрание беше безспорно много внушително, аз не се чувствах толкова притеснен, колкото пред госпожа дьо Боз, и се справих доста добре с прочитането и с отговорите. Докладът ми има успех и спечели похвалите на присъстващите, които не само ме поласкаха, но ме и изненадаха, защото не можех да си представя, че без да бъда член на Академията, ще получа всеобщо одобрение. Рецензенти ми бяха господин дьо Меран, Ело и дьо Фуши, и тримата безспорно заслужили хора, но нито един от тях не разбираше от музика или поне не разбираше толкова, че да прецени моя проект.

По време на разискванията ми с тия господа се убедих с известна изненада, но без никакво съмнение, че ако понякога учените имат по-малко предразсъдъци от другите хора, те за сметка на това държат много по-упорито на тези, които имат. Колкото и слаби и неверни да бяха повечето им възражения и колкото и аз да привеждах, макар плахо и ме особено красноречиво, убедителни доводи, признавам, нито веднъж не успях да ги накарам да ме разберат или да ги задоволя. Оставах винаги смаян колко лесно, само с няколко звучни фрази, ме оборваха, без изобщо да разбират мисълта ми. Изровиха не знам откъде, че някакъв монах, отец Суети, бил измислил някога цифровата гама. Това беше достатъчно, за да твърдят, че моята система не е нова. Да приемем дори, че беше така. Макар изобщо да ме бях чувал името му и макар неговият начин да записва седемте ноти на църковното пеене, без изобщо да помисли за октавите, в никакъв случай да не можеше да се сравни с моето просто и удобно изобретение — да се записва с цифри всяко музикално произведение ведно с ключовете, паузите, октавите, тактовете, темпото и дължината на нотите, неща, за които Суети дори не бе помислил. Все пак не можеше да се отрече, че колкото до елементарното изразяване на седемте ноти с цифри, той се беше сетил пръв. Те не само че приписаха на това примитивно изобретение много по-голямо значение, отколкото заслужаваше, но се заеха и да анализират същината на моята система, като по този повод вече наговориха цял куп безсмислици. Най-голямото предимство на моята система беше, че премахвах транспозициите и ключовете, така че едно и също парче се оказваше нотирано и транспонирано по желание с евентуална смяна само на една начална буква пред съответната мелодия. Тия господа бяха чули от някои некадърни музиканти в Париж, че методът за изпълнение чрез транспозиция не струвал нищо. Послужиха си с този довод, за да превърнат в неопровержимо възражение срещу системата ми най-явното й предимство, и решиха, че нотирането ми било добро при гласово, но не и при инструментално изпълнение, вместо да се произнесат, както бе логично, че то е добро при гласовото и още по-добро при инструменталното. Въз основа на доклада им Академията ми издаде едно удостоверение с много хвалебствия, сред които обаче се долавяше, че по същество системата ми не е нито нова, нито ефикасна. Не сметнах, че трябва да украся с подобен документ произведението, озаглавено „Дисертация върху модерната музика“, с което се обръщах към широката публика.

Този случай ми даде възможност да разбера как, дори когато човек не е достатъчно образован, тясното, но задълбочено познаване на дадена материя е за предпочитане, щом става дума за преценка в тази област, пред познанията, които дава изучаването на много науки, но не и точно на областта, за която става дума. Единственото сериозно възражение срещу моята система беше направено от Рамо. Още неуспял да завърша обясненията си, той съзря слабата страна.

— Вашите знаци са отлични — заяви той, — доколкото определят просто и ясно дължината, доколкото отбелязват отчетливо интервалите и показват винаги простото в удвоено, нещо, което не става при обикновения нотен знак; но техният недостатък е, че изискват умствено напрежение, което не винаги може да следва бързината на изпълнението. Разположението на обикновените ноти — продължи той — е очевидно за окото и подпомага изпълнението. Ако две ноти, едната много висока, другата много ниска, са свързани с поредица от междинни ноти, аз виждам от пръв поглед постепенното преминаване от едната към другата, докато, за да се уверя в това при вашето нотиране, ще трябва непременно да разчета една след друга всичките ви цифри. Зрителното възприятие няма да служи за нищо.

Неговото възражение ми се стори необоримо и аз го приех веднага; макар че беше толкова просто и очебийно, само продължителната практика в това изкуство можеше да му го подскаже и не е чудно, че нито един академик не се сети за него; чудно, че всички тия големи учени, знаещи толкова много неща, всъщност не знаят, че всеки би трябвало да се произнася само в своята област.

Честите ми посещения при моите рецензенти и други академици ми даде възможност да се запозная с най-изтъкнатите личности от литературните среди в Париж и когато по-късно се озовах в техните редове, аз вече ги познавах. В оня момент, зает всецяло с моята музикална система, аз все още упорито исках да прокарам чрез нея истинска революция в музиката и да постигна известност, а в Париж, прочуеш ли се в областта на изящните изкуства, и материалното ти благосъстояние е обезпечено. Аз се затворих в стаята си и работих два-три месеца с неописуемо настървение, за да претворя в произведение, предназначено за широката публика, доклада, който прочетох пред Академията. Най-трудно беше да намеря издател, който да се нагърби с ръкописа, защото новите знаци налагаха известни разходи, а издателите не раздават екютата си даром на начинаещите автори. От друга страна, струваше ми се напълно справедливо това съчинение да ми върне обратно хляба, който бях изял, докато го пишех.

Бонфон ми намери Кийо-баща; той сключи с мене договор за половината печалба, без да се смята правото за издаване, което трябваше да платя сам. Споменатият Кийо направи каквото можа, за да получа само колкото да покрия разходите по издаването, без да взема нито един лиар допълнително. Впрочем книгата сигурно се разпродаваше малко, макар че абат Дефонтен ми беше обещал да я пласира, а и другите журналисти се изказаха ласкаво за нея.

Най-голямата пречка за изпробването на моята система беше опасението, че ако не се приеме официално, времето, употребено за усвояването й, ще отиде на вятъра. Аз възразявах, че с моята нотна система така добре се разяснява материята, че дори ако се изучава музика с обикновени ноти, човек би спестил време, ако започне най-напред с нея. За да докажа на практика твърдението си, аз преподавах безплатно уроци на една млада американка на име госпожица Дерулен, с която ме беше запознал господин Роген. За три месеца тя започна да разчита всякакви ноти по моята система и даже да пее направо по ноти по-добре от мене някои не особено трудни песни. Този успех беше удивителен, но остана неизвестен. Друг щеше да го опише надълго и нашироко във вестниците. Но макар и да не ми липсва известно дарование, за да изнамирам полезни неща, то никога не съм притежавал умението да ги използвам.

Така моят Херонов фонтан още веднъж бе счупен. Но втория път бях на тридесет години и се намирах без работа в Париж, където не се живее даром. Решението ми в това безизходно положение ще учуди само тия, които лошо са чели първата част на моите „Изповеди“. Бях предприел най-енергични, макар и напълно безполезни действия. Трябваше да си отдъхна. Вместо да изпадна в отчаяние, оставих се преспокойно на обичайната си леност и на грижите на провидението. За да му дам време да извърши своето дело, аз се заех да изхарча, без да бързам много, няколкото луидора, които ми оставаха още, като ограничавах безгрижните си развлечения, но без да ги преустановя напълно: отивах в кафенето само през ден, а на театър само два пъти седмично. Колкото до разхода за жени, не бяха необходими промени, понеже през целия си живот не съм изхарчил нито петак за тази цел освен един-единствен път, за който скоро ще разкажа.

Самонадеяността, насладата, нехайството, с които се отдавах на този безгрижен и самотен живот, макар че не можех да преживея така дори три месеца, е една от странностите на моя живот и една от чудатостите на моя нрав. Належащата нужда от поддръжка ми отнемаше смелостта да се покажа пред познатите си, а принуждението да им отивам на гости, направи това задължение непоносимо, така че престанах да се виждам дори с академиците и с другите литератори, с които се бях запознал. Мариво, абат дьо Мабли, Фонтьонел бяха почти единствените хора, при които продължавах да ходя от време на време. Показах даже на първия моята комедия „Нарцис“. Тя му хареса и той има любезността да нанесе известни подобрения. Дидро, по-млад от тях, беше приблизително на моята възраст. Той обичаше музиката. Владееше теорията. Често разговаряхме върху това изкуство. Той ми говореше също за литературните си планове. Това установи скоро между нас по-близки връзки, които продължиха петнадесет години и вероятно щяха да продължат още, ако за нещастие — и то главно по негова вина — не бях се заловил с неговия занаят.

Не бихте могли да си представите за какво използвах този кратък и ценен интервал, с който разполагах, преди да бъда принуден да прося парче хляб. Учех наизуст пасажи от поети, които бях чел и забравял стотици пъти. Всяка сутрин към десет часа отивах да се разходя в Люксембургската градина с томче от Вергилий или Русо^[44] в джоба и там, докато настане време за обед, учех наизуст ту някоя свещена ода, ту някоя буколика, без да се отчайвам, че преговаряйки днешната, непременно забравях вчерашната. Спомнях си, че след поражението на Никий в Сиракуза пленените атиняни изкарвали прехраната си, рецитирайки поемите на Омир. Ползата, която извлякох от тези културни занимания, за да се предвардя от оскъдицата, беше да упражнявам злополучната си памет, учейки наизуст всички поети.

Разполагах с още едно не толкова сигурно средство — шаха, на който посвещавах редовно, у Можи, следобедите си през дните, когато не ходех на театър. Там се запознах с господин дьо Легал, с господин Юсон и Филидор, с всички най-добри играчи на тази епоха, но от това не станах по-опитен. Аз обаче не се съмнявах, че мога в края на краищата да стана по-силен от тях и това ми се виждаше достатъчно, за да забогатея. По каквато и дивотия да се запалех, винаги прилагах едно и също разсъждение: ако някой е пръв в дадена област, непременно ще го търсят. Следователно да бъдем между първите, все едно в коя област. Ще ме търсят, случаи няма да липсват, а способностите ми ще сторят останалото. Тези детинщини не бяха софизми, плод на разума ми, а на безгрижието ми. Плашейки се от големите и незабавни усилия, които трябваше да положа, за да преуспея, аз се отдавах на леността си и прикривах срама си от нея зад също така несъстоятелни доводи.

И така, аз чаках спокойно да свърша парите си и сигурно щях да стигна до последното петаче, без да се развълнувам много, ако не беше отец Кастел, когото виждах от време на време в кафенето. Той ме изтръгна от летаргията ми. Отец Кастел беше налудничав, но иначе много добросърдечен. Ядосваше се, че прахосвам така време и пари, без да върша нищо.

— Щом музикантите и учените не пеят на един глас с вас, сменете тактиката и се обърнете към жените. Може би ще ви потръгне повече при тях. Аз говорих вече за вас на госпожа дьо Безанвал. Идете й на гости от мое име. Тя е мила жена и с удоволствие ще види един съгражданин на сина и на мъжа си. Ще срещнете в салона й дъщеря й, госпожа дьо Броли, която е умна жена. Друга също така интелигентна дама е госпожа Дюпен, на която също съм говорил за вас. Занесете й произведението си. Тя има желание да се запознае с вас и ще ви приеме любезно. В Париж всичко става чрез жените. Те са кривите, чиито асимптоти са мъдреците. Те се приближават постоянно към тях, без да ги докоснат.

Известно време отлагах тези неприятни задължения, но най-сетне един ден се осмелих и отидох при госпожа дьо Безанвал. Тя ме прие любезно. По едно време в стаята влезе госпожа дьо Броли и тя й каза:

— Дъще, ето господин Русо, за когото ни говори отец Кастел.

Госпожа дьо Броли ми изказа възхищението си от моята книга, отведе ме до клавесина си и ми показа, че работи по моята система. Когато видях на стенния часовник, че наближава един часът, аз понечих да се сбогувам. Госпожа дьо Безанвал ме задържа:

— Останете на обед, много сте далеч от вашия квартал.

Аз приех с готовност. Четвърт час по-късно разбрах от няколкото разменени между тях думи, че тя ме канеше да обядвам с прислугата. Госпожа дьо Безанвал беше много добра жена, но ограничена и премного изпълнена със съзнанието за блестящия си благороден произход. Нямаше представа, че способностите заслужават уважение. Дори в този случай тя ме преценяваше по държането, а не по дрехите, които, макар и скромни, бяха много спретнати и не ме представяха като човек, чието място е в стаята на прислугата. Отдавна бях забравил пътя, водещ натам, за да го поема отново. Без да покажа, че съм дълбоко оскърбен, аз казах на госпожа дьо Безапвал, че съм се сетил за едно дребно мое задължение, което ми налага да се върна в къщи, и понечих да си тръгна. Госпожа дьо Броли се приближи до майка си и й каза на ухото нещо, което й оказа въздействие. Госпожа дьо Безанвал стана и се опита да ме задържи с думите:

— Надявам се, че ще ни направите честта да обядвате с нас.

Аз сметнах, че ще бъде глупаво да проявявам излишна гордост и останах. Впрочем благородството на госпожа дьо Броли ме беше затрогнало и тя ми стана интересна. Беше ми много приятно да обядвам до нея и се надявах, че като ме опознае по-добре, тя няма да съжалява, че ми е оказала тази чест. Председателят дьо Ламоаньон, интимен приятел на семейството, обядва също с нас. И той, както госпожа дьо Броли, си служеше с парижкия жаргон, съставен от недомлъвки и тънки намеци. Никаква възможност за клетия Жан-Жак да блесне. Имах благоразумието да не искам да се проявя като приятен събеседник въпреки липсата на подобно дарование, затова мълчах. Колко щастлив щях да бъда, ако винаги проявявах такова благоразумие! Нямаше да изпадна в бездната, в която се намирам днес.

Бях отчаян от неловкостта си главно защото не можех да оправдая в очите на госпожа дьо Броли нейното застъпничество. След вечеря се сетих за обичайното средство, с което разполагах за подобни случаи. Носех със себе си едно писмо в стихове до Паризо, писано, докато бях в Лион. Не му липсваше топлота. Издекламирах го прочувствено и разплаках и тримата. Кой знае дали от тщеславие или беше истина, но ми се стори, че погледите на госпожа дьо Броли казват на майка й: „Е, мамо? Нямах ли право, че този човек е по-достоен да обядва с нас, отколкото с прислужничките ви?“ До този момеят се чувствах малко потиснат, но след като си отмъстих, бях доволен. Отивайки много далеч в положителната си оценка спрямо мене, госпожа дьо Броли реши, че ще направя сензация в Париж и че ще имам големи успехи сред жените. За да ме направи малко по-опитен, тя ми даде „Изповедите на граф дьо…“^[45].

— Тази книга — ми каза тя — е ментор, от който ще се нуждаете в светския живот. Добре ще направите, ако се допитвате до нея от време на време. Аз запазих повече от двадесет години този екземпляр от признателност към ръката, която ми го подари, смеейки се често на мнението на тази дама за моите способности на любовник. Още щом прочетох произведението, ми се прииска да се сприятеля с автора. Интуицията не ме измами: това е единственият истински приятел, който съм имал сред писателите.^[46]

В резултат на това посещение можех вече да разчитам, че баронеса дьо Безанвал и маркиза дьо Броли няма да ме оставят да мизерствам дълго, след като веднъж са се заинтересували от мене; не се излъгах. Ще ви разкажа сега за запознанството си с госпожа Дюпен, което има по-продължителни последици.

Както е общоизвестно, госпожа Дюпен беше дъщеря на Самюел Бернар и на госпожа Фонтен. Те бяха три сестри и можеха да се нарекат трите грации: госпожа дьо ла Туш, която избяга в Англия с херцог дьо Кингстън, госпожа д’Арти, любовница и нещо повече, единствената искрена приятелка на принц дьо Конти, рядка жена не само с прекрасния си характер, с нежността и добросърдечието си, но и със своята интелигентност и неизменно веселия си нрав. Най-сетне госпожа Дюпен, най-красива от трите и единствената, която не можеше да бъде упрекната в нарушение на морала. Тя бе отплатата за гостоприемството на господин Дюпен: майка й му я бе дала заедно с длъжността главен изкупчия и огромна зестра заради сърдечния прием, който той й бе оказал в своя край. Когато за пръв път я видях, госпожа Дюпен все още беше една от най-хубавите жени в Париж. Прие ме в будоара си. Беше с голи ръце, неприбрани коси и небрежно загърнат пеньоар. Подобно посещение бе съвсем ново за мене. Смущавам се, обърквам се, с една дума, влюбвам се в госпожа Дюпен.

Смущението ми като че ли не ми навреди в нейните очи, тя изобщо не го забеляза. Прие и книгата, и автора, заговори ми за моя проект като образована жена, пя, акомпанира си на клавесин, задържа ме на обед. И без да беше направила всичко това, щях да полудея. И наистина полудях. Тя ми разреши да я посещавам. Аз се възползвах, дори злоупотребих с разрешението. Ходех почти всеки ден у нея и обядвах в дома й два-три пъти седмично. Умирах от желание да й се обясня в любов, но все не се осмелявах. Няколко съображения засилваха вродената ми срамежливост. Достъпът в един богат дом беше отворена врата към преуспяването. Не исках в окаяното си положение да се изложа на риска да ми я затворят. Колкото и мила да беше госпожа Дюпен, тя се държеше сериозно и студено. В поведението й нямаше нищо предизвикателно, което да ми вдъхне смелост. Къщата й, една от най-блестящите по онова време в Париж, събираше хора, които щяха да бъдат елитът на всички среди, ако не бяха толкова многобройни. Тя обичаше да вижда всички хора, които хвърляха блясък — високопоставени личности, писатели, красиви жени. У нея можеха да се срещнат само херцози, посланици, висши духовници. Принцеса дьо Роан, графиня дьо Форкалкие, госпожа дьо Мирпоа, госпожа дьо Бриньол, милейди Хърви можеха да минат за нейни приятелки, господин дьо Фонтьонел, абат дьо Сен-Пиер, абат Салие, господин дьо Фурмон, господин дьо Берни, господин дьо Волтер бяха редовни гости в салона и на масата й. Ако сдържаното й държане не привличаше много млади мъже, обществото, посещаващо дома й, беше избрано и толкова внушително, че клетият Жан-Жак не можеше да се надява да блесне сред подобна компания. Не смеех да й се обясня в любов, но понеже не можех вече да мълча, осмелих се да й пиша. Тя задържа два дни писмото ми, без да ми каже нищо, на третия ми го върна, като ми каза няколко насърчителни думи, чийто хладен тон ме вледени. Понечих да кажа нещо, но гласът ми се схвана. Внезапното ми увлечение угасна ведно с надеждата и след формалното обяснение продължих да ходя на гости у нея както по-рано, без да й казвам вече нищо, дори с поглед.

Въобразил си бих, че глупостта ми е забравена, но се лъжех. Господин дьо Франкьой, син на господин Дюпен и завареник на жена му, беше почти на нейна и на моя възраст. Беше духовит, имаше приятна външност. Можеше да разчита на успех и разправяха, че имал и пред нея, може би само защото тя му бе избрала една доста грозна, кротка женица и се разбираше отлично и с двамата. Господин дьо Франкьой обичаше изящните изкуства и се занимаваше с тях. Музиката, която познаваше твърде добре, беше средство за сближаване между нас. Внезапно той ми даде да разбера, че госпожа Дюпен намира, че й ходя твърде често на гости и ме моли да преустановя посещенията си. Това предупреждение щеше да бъде напълно уместно, ако ми бе направено, когато тя ми върна писмото. Но цяла седмица или десет дни по-късно, без никаква друга причина, то ми се струваше съвсем необосновано. Най-странното беше, че бях все така любезно приеман в дома на господин и госпожа дьо Франкьой. Но аз ходех и там по-рядко и сигурно изобщо щях да престана да ги посещавам, ако по някаква нова и неочаквана прищявка госпожа Дюпен не ме бе помолила да надзиравам една седмица или десетина дни сина й, който оставаше сам, защото сменяха досегашния му възпитател. Тази седмица беше за мене страшно изпитание и само удоволствието да угодя на госпожа Дюпен можа да ме накара да я изтърпя. Защото горкият Шьононсо още тогава си беше така своеволен — недостатък, заради който едва не опозори семейството си и който го погуби на остров Бурбон. Докато се занимавах с него, само можех да го възпирам да не вреди на себе си и на другите и нищо повече. Но и това не беше малко. Не бих се нагърбил да го пазя още една седмица, дори госпожа Дюпен да станеше моя за награда.

Господин дьо Франкьой постепенно се привързваше към мене. Аз работех с него. Започнахме заедно един курс по химия при Руел. За да бъда по-близо до него, напуснах хотела „Сен-Кентен“ и се настаних в сградата за игра на топка на улица Вердьоле, която извежда на улица Платриер, където живееше господин Дюпен. Там вследствие на една простуда, на която не обърнах внимание, получих белодробно възпаление, от което едва не умрях. Докато бях млад, често страдах от подобни белодробни възпаления, плеврити и особено ангини, на които бях много податлив. Не мога да ги изброя всичките тук, но при всяка една от тях виждах смъртта съвсем отблизо и свикнах с нейния лик. Докато се възстановявах, имах достатъчно време да размишлявам върху положението си и да проклинам стеснителността, малодушието и нехайството си, които, дори когато чувствах в себе си плам, ме принуждаваха да тлея в духовно бездействие вечно пред прага на оскъдицата. Точно преди да се разболея, бях отишъл на една опера на Руайе, която се даваше тогава. Забравил съм заглавието й. Въпреки предубеждението ми по отношение таланта на другите хора, което винаги ме е карало да подценявам собствените си способности, не можах да не намеря музиката слаба, без топлота, без изобретателност. От време на време се осмелявах да си кажа: „Струва ми се, че бих написал по-хубава опера от тази.“ Но ужасяващата представа за съчиняването на една опера и значението, което хората на изкуството му отдават, ме отчаяха още в същия миг и аз се засрамих дори, че ми е хрумнала подобна мисъл. Пък и кой би ми написал либретото и би го нагласил по моя воля? Тези мечти за музика и опера се върнаха по време на боледуването ми и докато бълнувах, съчинявах арии, дуети, хорове. Сигурен съм, че измислих няколко откъса di prima intenzione^[47], достойни навярно за възхищението на майсторите, ако биха могли да ги чуят изпълнени. О, ако можеше да се води дневник за трескавите сънища на някои болни, колко величествени и възвишени произведения биха се родили понякога от тяхното бълнуване!

Тези проблеми за композиции и опера ме занимаваха и по време на възстановяването ми, но вече по-спокойно. Понеже много мислех за това, дори против волята си, реших да освободя съзнанието си и да се опитам да съчиня сам една опера, текст и музика. Не може да се каже, че беше съвсем пръв опит. Бях написал в Шамбери една опера-трагедия, озаглавена „Ифис и Анаксарет“, но здравият ми усет надделя и я хвърлих в огъня. В Лион съчиних втора, „Откритието на новия свят“. След като я прочетох на господин Борд, на абат Мабли, абат Трюбле и други и с нея постъпих, както с първата, макар че бях написал вече музиката на пролога и първия акт, а Давид ми бе казал, хвърляйки й поглед, че има откъси, достойни за Буонончини.

Този път, преди да се заловя с операта си, обмислих на воля плана. Замислях героичен балет с три различни сюжета в три отделни акта, посветен всеки на любовните приключения на някой поет, и озаглавих операта си „Любовни музи“. Първият акт, много енергичен, беше посветен на Тасо, вторият, много важен, на Овидий, а третият, озаглавен „Анакреон“, трябваше да излъчва безгрижието на дитирамбите. Най-напред разработих първия акт и той така ме увлече, че за първи път вкусих насладата на вдъхновението при композиране. Една вечер, тъкмо когато се каня да вляза в операта, чувствам, че нещо ме мъчи, че съм обсебен от идеята си, слагам обратно парите в джоба си изтичвам бързо в къщи, затварям се в стаята си, лягам, след като дръпвам плътно завесите, за да не прониква никаква светлина, и отдаден изцяло на поетичното си и музикално изстъпление, композирах на един дъх за седем-осем часа най-хубавата част от този акт. Мога да кажа, че любовта ми с принцеса дьо Фераре (защото тогава бях Тасо) и благородните ми и горди чувства към несправедливия й брат ми дариха една сто пъти по-сладостна нощ, отколкото ако я бях прекарал в обятията на самата принцеса. Сутринта в главата ми беше останала само малка част от съчиненото през нощта. Но и тази малка отломка, почти заличена от умората и съня, свидетелстваше за силата на пасажите, от които бе оцеляла.

Този път спрях дотук работата си, защото ме отвлякоха други занимания. Докато посещавах все по-често семейство Дюпен, госпожа дьо Безанвал и дьо Броли, при които ходех от време на време, не бяха ме забравили. Граф дьо Монтегю, гвардейски капитан, беше назначен наскоро посланик във Венеция. Той беше дипломат от рода на Баржак, когото упорито ухажваше. Брат му, кавалерът дьо Монтегю, благородник от свитата на престолонаследника, познаваше тия две дами и абат Алари от Френската академия, с когото също се виждах понякога. Знаейки, че посланикът търси секретар, госпожа дьо Броли му предложи да ме вземе. Започнахме преговори. Поисках петдесет луидора заплата, доста незначителна за служба, на която човек е принуден да живее представително. Той искаше да ми даде само сто пистола и да пътувам на мои разноски. Предложението му беше смешно. Не можахме да се споразумеем. Господин дьо Франкьой, който гледаше да ме задържи, спечели. Аз останах в Париж, а дьо Монтегю замина с друг секретар, Фоло, когото му бяха дали от външното министерство. Едва пристигнали във Венеция, те се скарали. Виждайки, че има работа с ненормален, Фоло го зарязал, а господин дьо Монтегю, останал само с един млад абат, дьо Бини, който изпълнявал службата писар при секретаря и не бил в състояние да върши неговата работа, пак се обърна към мене. Брат му, умен човек, така добре ме придума, давайки ми да подразбера, че секретарското място предполага известни права, че ме убеди да приема хилядата франка. Дадоха ми още двадесет луидора за пътни разноски и аз поех.

В Лион много се изкушавах да тръгна в посока към Мон-Сьони, за да се отбия пътем при моята клета мама. Но слязох по течението на Рона и взех парахода в Тулон не само поради войната и по икономични съображения, но и за да си извадя паспорт от господин дьо Мирпоа, който управляваше тогава Прованс. Понеже господин дьо Монтегю не можеше да се справи без мене, той ме обсипваше с писма да ускоря пътуването си. Един неочакван инцидент го забави.

По това време в Месина върлуваше чума. Английската флота се беше отбивала там. Английски офицери посетиха нашето корабче. Това тяхно посещение ни навлече, когато пристигнахме в Генуа след продължително и мъчително пътуване, двадесет и един дена карантина. Предоставиха на пътниците правото да я прекарат на борда на кораба или в лазарета, където ни предупредиха, че ще имаме само четири голи стени, защото още не били смогнали да го мебелират. Всички избраха гемията. Непоносимата жега, теснотията, липсата на възможност за движение, въшките ме прогониха оттам и предпочетох лазарета с всичките му неизвестности. Заведоха ме в голяма двуетажна, абсолютно гола сграда, където нямаше нито прозорец, нито легло, нито маса, нито дори трикрако столче, за да седна, нито стиска слама, за да легна. Донесоха ми палтото, пътната чанта, двата ми куфара. Затвориха зад мене тежката врата с големи ключалки и ме оставиха да се разхождам на воля от стая в стая и от етаж на етаж, срещайки на всяка крачка същата самота и голота.

Това съвсем не ме накара да се разкайвам, че съм избрал лазарета вместо гемията и подобно на съвременен Робинзон се заех да се настаня там за двадесет и един дена, като че ли щях да остана дял живот. Отначало се забавлявах с лов на въшки, които бях завъдил в гемията. Когато след многократно сменяне на бельо и дрехи се очистих най-сетне от тях, пристъпих към мебелирането на избраната стая. Направих си удобен дюшек от дрехите и ризите, чаршафи от няколко собственоръчно съшити кърпи за лице, одеяло от домашната роба и възглавница от навитата на руло наметка. Направих си стол от единия куфар, като го сложих легнал, и маса от другия, който изправих. Измъкнах листове, несесер за писане, наредих под форма на библиотека дванадесетината книги, които носех със себе си. С една дума, обзаведох се толкова добре, че с изключение на пердета и прозорци в абсолютно голия лазарет ми беше почти толкова удобно, както в игралната зала на улица Вердьоле. Яденетата ми бяха поднасяни много тържествено. Двама гренадири, с набучен на пушката щик, ги придружаваха. Стълбището беше трапезарията ми, площадката — маса, стъпалото стол и след като сложеха яденето, служителите се оттегляха, известявайки ми със звънчето си, че мога да седна на масата. Между яденетата, когато не четях, не пишех или не се занимавах с обзавеждане, отивах да се поразходя в протестантското гробище, което ми служеше за двор, или се качвах на куличката към пристанището, откъдето можех да виждам пристигащите и заминаващи кораби. Така прекарах четиринадесет дни и щях да прекарам целия предвиден срок, без нито за миг да се отегча, ако господин дьо Жоанвил, френски представител в Генуа, комуто пратих едно остро, парфюмирано и полуобгорено писмо, не бе съкратил карантината ми с една седмица. Аз я прекарах в дома му и не отричам, че под неговия покрив ми беше по-приятно, отколкото в лазарета. Той беше много мил с мене. Секретарят му Дюпон, славно момче, ме заведе както в града, така и извън града на гости в няколко приятни дома и аз завързах дружба и кореспонденция с него, която продължихме доста дълго време. Продължих приятно пътя си през Ломбардия. Видях Милано, Верона, Бреша, Падуа и най-сетне пристигнах във Венеция, нетърпеливо очакван от господин посланика^[48].

Намерих купове официални писма както от двора, така и от други посланици, чиято шифрована част той не бе успял да разчете, макар че разполагаше с всички шифри. Понеже никога в живота си не бях работил в канцелария, нито бях виждал министерски шифър, отначало се уплаших да не се объркам. Но после открих, че няма нищо по-просто от това и за по-малко от седмица дешифрирах целия куп, който безспорно не си струваше труда. Защото не само че посолството във Венеция по начало е бездейно, но и едва ли някой би поверил на подобен човек и най-малката отговорна задача. Той се беше страшно объркал преди идването ми, понеже не умееше да диктува, а и не можеше да пише четливо. Аз му бях много полезен. Той го съзнаваше и се държа добре с мене. Още едно съображение обясняваше поведението му. След напускането на неговия предшественик, дьо Фруле, който се беше разстроил душевно, френският консул Льо Блон беше останал като управляващ посолството и дори след пристигането на дьо Монтегю той продължаваше да изпълнява тази функция, докато го постави в течение на работите. Дьо Монтегю, изпълнен със завист, че някой друг върши неговата работа, макар и сам да бе неспособен да се справи с нея, намрази консула и щом пристигнах, му отне задълженията на секретар на посолството, като ги прехвърли на мене. Те бяха неделими от титлата. Той ми разреши да я нося. И докато работех при него, изпращаше само мене в Сената и при своя конферент^[49] в качеството на посолски секретар. Всъщност напълно естествено беше той да предпочете да има свой човек на този пост, отколкото някой консул или назначен от двора чиновник от външното министерство.

Това направи положението ми много приятно и попречи на приближените му благородници, всичките италианци, както и на пажовете и прислугата му, да ми оспорват първото място в неговия дом. Аз успешно използвах авторитета, който придобих автоматично, за да поддържам правото му на цивилна листа, тоест неприкосновеността на неговия дом срещу домогванията, на които венецианските му офицери и не мислеха да се съпротивяват. Но не допусках също да се приютяват бандити, макар че бих имал материални изгоди, от които и негово превъзходителство с удоволствие би получил своя дял.

Той дори се осмели да поиска правата на секретариата, наречени канцеларски разходи. Имаше война. Постоянно се издаваха паспорти. За всеки паспорт се плащаше по един дзехин на секретаря, който го издава и подписва. Всички мои предшественици бяха изисквали тази такса без разлика и от французи, и от чужденци. Аз намерих, че това не е справедливо и без самият аз да съм французин, премахнах таксата за французите, но така строго я изисквах от другите, че когато маркиз Скоти, брат на любимеца на испанската кралица, ми поиска паспорт, без да изпрати дължимата сума, аз му я поисках, дързост, която отмъстителният италианец не забрави. Щом стана известна реформата, която бях направил в таксата за паспортите, започнаха да се явяват вече само лъжефранцузи, които на отвратителни смесици от езици се представяха кой за провансалец, кой за пикардец, кой за бургундец. Понеже имам тънко ухо, не можеха да ме измамят и не вярвам нито един италианец да ме е завлякъл с дължимия дзехин или някой французин да го е платил, без да има нужда. Имах обаче глупостта да осведомя господин дьо Монтегю за стореното, при все че той не знаеше абсолютно нищо. При думата „дзехин“ той наостри уши и без да ме упреква, че съм освободил от такса французите, заяви, че трябва да делим дохода от чужденците, като той ще ми осигури други равностойни придобивки. По-скоро възмутен от низостта му, отколкото засегнат в собствените си интереси, аз отхвърлих гордо предложението му. Той настоя, аз кипнах.

— Не, господине — заявих възбудено, — нека ваше превъзходителство задържи това, което е негово, и ми остави това, което е мое. Аз няма да ви отстъпя никога нито едно су!

Като видя, че по този начин няма да спечели нищо, той опита по друг път и не се посвени да ми каже, че щом вземам таксите от канцеларията, трябва да поема и разходите по нея. Не исках да проявявам дребнавост и от този ден набавях с мои средства мастило, хартия, восък, свещи и пр., та дори и печата, който поднових, без да получа нито лиар. Независимо от това обаче отделих малка част от паспортните такси за абат дьо Бини, порядъчен момък, който изобщо не предявяваше никакви изисквания в този дух. Ако той гледаше да ми угоди, и аз от своя страна се държах много добре с него, затова винаги бяхме в добри отношения.

След като придобих известен опит в работата, тя започна да не ми се вижда така сложна, както се опасявах, докато никак не я познавах, и работейки при посланик, който я познаваше още по-малко и освен това поради невежество и инат се противопоставяше като че ли нарочно на всички мои внушения, продиктувани от благоразумие или известно познаване на нещата, макар че те щяха да бъдат от полза било лично за него, било за краля. Най-разумната му постъпка бе, че се свърза с маркиз Мари, ловкия и хитър испански посланик, който би го водил за носа, както пожелае, но поради общите интереси на двете корони го съветваше в повечето случаи доста правилно; дьо Монтегю обаче опропастяваше съветите му, защото винаги вмъкваше нещо свое в изпълнението им. Единствената акция, която успяха да проведат съгласувано, беше, че убедиха венецианците да запазят неутралитет, а те от своя страна постоянно тръбяха, че го спазват точно, докато явно набавяха муниции на австрийските войски и даже доброволци под предлог, че били дезертьори. Господин дьо Монтегю, който, струва ми се, искаше да угоди на Венецианската република, въпреки възраженията ми ме караше да твърдя във всичките му официални писма, че тя никога няма да наруши неутралитета. Упорството и глупостта на този нещастник ме принуждаваха непрекъснато да пиша и да върша чудатости, чийто проводник бях длъжен да стана, защото той искаше така, но които правеха понякога работата ми непоносима и дори невъзможна. Той изискваше например непременно по-голямата част от писмото му до краля и до министъра на външните работи да бъде шифрована, макар че нито едното, нито другото съдържаха нещо, което да оправдава тази предпазливост. Обяснявах му, че между петък, когато пристигаха кралските писма, и събота, когато тръгваха нашите, няма достатъчно време, за да успея да ги шифровам извън обемистата кореспонденция, която трябваше да приготвя за същата поща. Той изнамери отлично средство: приготвяше още в четвъртък отговора на писмата, които щяха да се получат в петък! Тази идея му се стори дори толкова сполучлива, въпреки възраженията ми, че е невъзможно и абсурдно да се процедира така, че трябваше да се подчиня и през цялото време, докато останах при него, аз трябваше да си водя бележки за подхвърлените от него случайни думи през седмицата, за някои съвсем глупави новини, които дочувах оттук-оттам, и снабден с тия оскъдни материали, не пропусках да му представя в четвъртък сутринта черновата на писмата, които щяха да тръгнат в събота, с изключение на някои добавки или поправки, които нанасях набързо с оглед на получените в петък депеши, на които ние уж отговаряхме. Той имаше друга много забавна мания, която правеше кореспонденцията ми неимоверно смешна. Препращаше всяка новина към източника й. Така например той осведомяваше Амло за дворцовите събития, дьо Морпа — за случилото се в Париж, д’Авренкур — за Швеция, дьо ла Шьотарди — за Петербург, а понякога всеки от тях за собствените му измишльотини, които аз префасонирвах. Понеже, когато му поднасях писмата за подпис, той хвърляше поглед само на депешите за двора и подписваше писмата до посланиците, без да ги чете, това ми даваше възможност да ги изменям, както намеря за добре, и поне да изпращам сведенията, както подобава. Но ми беше невъзможно да редактирам по-умно най-важните писма. Цяло щастие беше все пак, когато не му хрумваше да вмъква импровизирано няколко свои думи, защото тогава бях принуден да връщам за преписване цялото писмо, разкрасено от това ново празнодумство, което трябваше да има честта да бъде шифровано, иначе той нямаше да сложи подписа си. Стотици пъти се изкушавах, заради неговото добро име, да шифровам друго, а не това, което е казал, но съзнавайки, че нищо не може да оправдае подобно своеволие, оставях го да безумства на собствен риск, като се задоволявах да бъда откровен с него и да изпълнявам на мой риск задължението си пред него.

А това правех винаги честно, старателно и смело и заслужавах друга отплата, а не тази, която получих накрая. Беше вече време да стана такъв, какъвто ми беше предопределило небето, което ме бе дарило с щастлива природа, възпитанието, което ми бе дала най-добрата жена, образованието, което бях придобил сам. И аз станах. Оставен сам на себе си, без приятел, без съветник, без опит, в чужда страна, служейки на чужда нация, сред сборище измамници, които в техен интерес и за да избягнат скандалния добър пример, ме подстрекаваха да постъпвам като тях, вместо да им подражавам, аз служих вярно на Франция, макар че не й дължах нищо, и още по-вярно на посланика, както беше редно, доколкото зависеше от мене. Безупречен на един доста изтъкнат пост, аз заслужавах и си извоювах уважението на Венецианската република, на всички посланици, с които бяхме във връзка, и обичта на всички французи, живеещи във Венеция, без да изключваме и самия консул, когото със съжаление изместих от пълномощията, които бяха негово право и които ми създаваха повече грижи, отколкото удоволствие.

Всецяло отдаден на маркиз Мари, който не беше запознат подробно с неговите задължения, дьо Монтегю сам ги пренебрегваше до такава степен, че ако не бях аз, французите, установени във Венеция, не биха забелязали дори, че има посланик от тяхната страна. Винаги ги отпращаше, без да пожелае да ги изслуша, когато се нуждаеха от неговото застъпничество, и те, отчаяни, вече не се мяркаха нито сред приближените му, нито на масата му, където никога не ги покани. Аз правех често на своя глава това, което би трябвало той да направи: оказвах на французите, които се обръщаха към него или към мене, услугите, които бяха по силите ми. Във всяка друга страна бих направил много повече, но нямайки възможност да видя нито едно влиятелно длъжностно лице поради собственото ми служебно положение, бях принуден да прибягвам често до консула, а консулът, установен във Венеция заедно със семейството си, трябваше да се съобразява с много неща и не можеше да направи всичко, което би желал. Понякога обаче, когато виждах, че проявява малодушие и не смее да се застъпи, аз си позволявах смели постъпки, някои от които ми се удадоха. Още се смея, като си спомня един такъв случай. Едва ли някой би се усъмнил, че любителите на театъра в Париж дължат на мене Коралин и сестра й Камий. Но все пак това е точно така. Баща им Веронезе беше ангажиран с децата си в италианската трупа и след като му бяха броили две хиляди франка за пътуването, вместо да замине, постъпи преспокойно в театър „Сан Лука“^[50] във Венеция, където дъщеря му Коралин, макар и още дете, привличаше много зрители. Херцог дьо Жевр, в качеството си на пръв благородник от камарата, писа на посланика, за да изиска бащата и дъщерята. Вместо каквото и да било указание дьо Монтегю ми подаде писмото с думите: „Вижте какво пише тук!“ Аз отидох при господин Льо Блон и го помолих да говори с патриция, на когото принадлежеше театър „Сан Лука“, някой си Джустиниани, за да освободи Веронезе, понеже е приет на служба при френския крал. Льо Блон, който не беше особено заинтересован от поръчението, го изпълни зле. Джустиниани се направи, че не разбира и не освободи Веронезе. Аз се засегнах. Беше по време на карнавала. Взех маска и плащ и заповядах да ме закарат в двореца на Джустиниани. Всички, които видяха моята гондола с ливреята на френския посланик, се смаяха. Венеция още не беше виждала подобно нещо. Влизам и карам да съобщят за una siora maschera^[51]. Щом ме въвеждат, свалям маската и казвам името си. Сенаторът побледнява и ме гледа слисан.

— Господине — казвам му аз на венециански, съжалявам, че досаждам на ваше превъзходителство, но вие държите във вашия театър „Сан Лука“ актьора Веронезе, който е на служба при краля, и въпреки нашето искане не го освобождавате. Сега идвам да го изискам от името на краля.

Кратката ми реч оказа своето въздействие. Още не бях напуснал дома му, и нашият човек побърза да разкаже случилото се на държавните инквизитори^[52], които опростиха прегрешението му. Веронезе беше уволнен същия ден. Аз поръчах да му предадат, че ако не тръгне в срок от една седмица, ще заповядам да го арестуват. И той тръгна.

В друг един случай отървах капитана на търговски кораб, и то лично аз, без ничия друга намеса. Той се наричаше капитан Оливе от Марсилия. Забравих името на кораба. Екипажът му се беше спречкал с наемници на служба на републиката и бяха стигнали до насилнически прояви. Моряците бяха под арест в кораба, при това държани толкова строго, че освен капитана никой не можеше нито да се качи, нито да слезе от него без разрешение. Капитанът се обърна към посланика, той го прати по дяволите. Отиде при консула, той му отговори, че това не е търговски въпрос и не може да се намеси. Не знаейки какво да прави, той пак дойде при мене. Аз се опитах да убедя дьо Монтегю да ми разреши да внеса по този случай възражение в Сената, не си спомням добре дали се съгласи и дали аз внесох доклада си, но си спомням отлично, че понеже нищо не помогна и корабът все още стоеше под ембарго, взех решение, което се увенча с успех. Включих описанието на този случай в едно официално писмо до господин дьо Морпа и дори с голяма мъка убедих дьо Монтегю да не го зачертава. Знаех, че макар и да не си струваше трудът, отваряха нашите писма във Венеция. Доказателството беше, че намирах някои пасажи дословно препечатани във вестникарските статии. Некоректност, от която напразно карах посланика да се оплаче. Целта ми, споменавайки за тази репресивна мярка в писмото, беше да използвам любопитството им, за да ги сплаша и да ги накарам да освободят кораба. Защото, ако трябваше да чакаме отговора на двора по този повод, капитанът щеше да бъде разорен, преди да сме го получили. Направих дори нещо повече. Отидох на кораба и разпитах екипажа. Взех със себе си абат Патизел, канцлер на консулството, който дойде доста неохотно, защото всички тия хора се бояха да не разсърдят Сената. Понеже не можех да се кача на кораба поради забраната, останах в гондолата и съставих там протокола си, разпитвайки на висок глас всички хора от екипажа един след друг и насочвайки така въпросите си, че да получа благоприятни за тях отговори. Опитах се да накарам Патизел сам да проведе разпита и да състави протокола, което всъщност повече подобаваше на неговото служебно положение, отколкото на моето, но той за нищо на света не искаше да се съгласи, не каза нито дума и едва подписа протокола след мене. Тази малко дръзка постъпка има желания ефект и корабът беше освободен доста време, преди да се получи отговорът на нашия министър. Капитанът искаше да ми направи подарък. Без да се разсърдя, аз го потупах по рамото и му казах:

— Капитан Оливе, мислиш ли, че човек, който отказва да вземе от французите установената преди него такса за паспорт, е способен да им продава покровителството на френския крал?

Тогава той ми предложи да даде вечеря на борда на кораба в моя чест и аз заведох и секретаря на испанското посолство Карио, умен и много приятен човек, който по-късно стана секретар и управляващ посолството в Париж. Аз се бях свързал интимно с него по примера на нашите посланици.

Щях да бъда много щастлив, ако, докато вършех напълно безкористно всичките добрини, които бяха по силите ми, бях съумял да вложа достатъчно ред и внимание в най-дребните подробности, за да не стана жертва и да облагодетелствам другите за моя сметка. Но в длъжности като моята, където и най-малките грешки не остават без последствие, аз изчерпвах цялото си внимание, за да не допусна някоя във вреда на службата си. До края поддържах пълен ред и точност във всичко, което се отнасяше до основните ми задачи. Освен някои малки пропуски в шифрите, поради принудително бързане, от което подчинените на господин Амло се оплакаха веднъж, нито посланикът, нито който и да е друг можеха да ме упрекнат в ни най-малка небрежност при изпълнение на задълженията ми, което е за отбелязване при толкова небрежен и разсеян човек като мене. Но паметта и грижливостта често ми изменяха в частните работи, с които се нагърбвах, и чувството ми за справедливост винаги ми е вредило, защото съм се намесвал по собствен почин, преди някой да помисли да се оплаче. Ще приведа само един пример — той се отнася до заминаването ми от Венеция, а изпитах последствията му в Париж.

Нашият готвач Русло беше донесъл от Франция стара полица за двеста франка, която негов приятел перукер получил от венецианския благородник Дзането Нани срещу доставка на перуки. Русло ми предаде полицата, молейки ме да се постарая да измъкна нещо чрез споразумение. Знаех, а и той знаеше, че венецианските благородници имат навик никога да не плащат дълговете, направени в чужбина, щом се върнат в родината си. Ако човек се опита да ги принуди да се разплатят, те уморяват нещастния кредитор с протакане и разноски, докато той се отчае и изостави всичко, или постигат споразумение почти на безценица. Помолих господин Льо Блон да говори с Дзането. Той призна полицата, но не и плащането. След голяма борба обеща най-сетне три дзехина, но когато Льо Блон му занесе полицата, трите дзехина не бяха готови. Трябваше пак да чакаме. През това време аз се скарах с посланика и го напуснах. Оставих книжата на посолството в най-голям ред, но полицата на Русло не можа да се намери. Господин Льо Блон ме увери, че ми я е върнал. Аз го познавах като честен човек и не можех да се съмнявам в думите му. Но не можах да си припомня къде съм я пъхнал. Понеже Дзането беше признал дълга си, помолих Льо Блон да се помъчи да вземе от него трите дзехина срещу разписка или да го накара да даде дубликат от полицата си. Когато Дзането узна, че полицата е загубена, не пожела да стори нито едното, нито другото. Предложих на Русло три дзехина от собствената си кесия срещу уреждането на полицата. Той отказа и ме посъветва да се споразумея в Париж с кредитора, чийто адрес ми даде. Узнал за станалото, перукерът поиска или полицата си, или цялата сума. Какво не бих дал във възмущението си, за да намеря тази проклета полица. Платих му двеста франка, и то когато бях в крайна нужда. Така загубването на това листче донесе на кредитора изплащането на пълната сума, докато, ако за негово нещастие се бе намерило, едва ли щеше да измъкне дори обещаните от негово превъзходителство Дзането Нани десет екю.

Дарбата, която ми се стори, че открих в себе си към моята работа, ме накара да я върша с увлечение и извън компанията на приятеля ми Карио, на доблестния Алтуна, за когото скоро ще имам случай да говоря, извън невинните развлечения на площад Сан Марко, театъра и няколкото посещения, които правехме винаги заедно, бях превърнал служебните си задължения в единствените си удоволствия. Макар че работата ми не беше много тежка, особено с помощта на абат дьо Бини, тъй като кореспонденцията беше твърде обемиста и беше военно време, все пак бях много зает. Работех всеки ден по-голямата част от сутринта, а в дните, когато идваше пощата, понякога дори до полунощ. Останалото време посвещавах на изучаването на тази нова за мене професия, в която разчитах, като се проявя в началото, да си пробия път по-късно. Всъщност всички бяха единодушни в мнението си за мене, като се почне от посланика, който се хвалеше наляво и надясно от работата ми и никога не се оплака от нищо; той се озлоби впоследствие само защото си подадох оставката, след като се бях оплаквал напразно много пъти от начините му на работа. Посланиците и кралските министри, с които бяхме в кореспонденция, хвалеха качествата на секретаря му и той би трябвало да се чувства поласкан, но в неговата глупава глава те предизвикаха обратно действие. Никога не ми прости особено една похвала за мене по важен повод. Заслужава си да ви разкажа случая.

Той беше толкова безочлив, че дори в събота, деня, когато изпращахме най-много писма, не можеше да дочака да свършим работата. Подканвайки ме безспир припряно да изпратим писмата до краля и министрите, той ги подписваше набързо и после изчезваше нанякъде, оставяйки повечето писма без подпис. Това ме принуждаваше, когато не се отнасяше до известия, да ги пращам под форма на бюлетин. Но когато ставаше дума за въпроси, свързани със задачи, поставени от краля, трябваше някой да подпише и аз ги подписвах. Така постъпих за едно важно сведение, което бяхме получили съвсем наскоро от господин Венсан, управляващ кралското посолство във Виена. Това беше по времето, когато принц Любкович напредваше към Неапол, а граф дьо Гаж извърши паметното отстъпление, най-хубавата военна маневра на века, на която обаче Европа обърна малко внимание. Съобщението гласеше, че един мъж, чиито отличителни белези ни изпращаше господин Венсан, е тръгнал от Виена и щял да мине през Венеция, отивайки тайно в Абруците, за да вдигне народна борба при приближаването на австрийците. В отсъствие на граф дьо Монтегю, който не се интересуваше от нищо, аз предадох това предупреждение на маркиз дьо л’Опитал, и то толкова навреме, че може би Бурбонската династия бе задължена на жестоко осмивания Жан-Жак за оцеляването на Неаполското кралство.

Благодарейки на своя колега, както беше редно, маркиз дьо л’Опитал, каза няколко думи за секретаря му и за услугата, която той е оказал на общото дело. Граф дьо Монтегю, разкайвайки се за проявената в този случай небрежност, видя в комплимента упрек и ми го предаде сърдито. Бях постъпил с граф дьо Кастелан, посланик в Константинопол, както с маркиз дьо л’Опитал, макар и по много по-незначителен повод. Понеже нямаше друга поща за Константинопол освен куриерите, които Сенатът изпращаше от време на време до своя посланик при Портата, предупреждаваха френския посланик за тръгването на куриерите, за да може и той да пише на своя колега по този начин, ако намира за уместно. Обикновено ни предупреждаваха един-два дни по-рано. Но господин дьо Монтегю беше толкова малко тачен, че се задоволяваха да го предупреждават чисто формално един-два часа преди тръгването на куриера. Затова няколко пъти бях принуден да изготвям писмото в негово отсъствие. Отговаряйки ни, господин дьо Кастелан споменаваше и за мене няколко ласкави думи. Същото правеше и господин дьо Жоанвил от Генуа — нови поводи за недоволство.

Признавам, че аз не избягвах случаите да се изтъкна, но и не ги търсех, освен когато ми се удадеше повод. И ми се струваше напълно справедливо, след като служех добросъвестно, да се стремя към естественото възнаграждение за добра работа, а именно уважението на хората, които са в състояние да я преценят и възнаградят. Не мога да кажа дали прилежното изпълнение на обязаностите ми представляваше справедлив повод за упрек от страна на посланика. Но мога да кажа, че до деня на раздялата ни той не беше ме упрекнал нито веднъж.

Домът му, който никога не беше както трябва, се пълнеше с безделници. С французите се отнасяха лошо за сметка на италианците, които вземаха връх. Дори и между тях добрите служители, отдавна на работа в посолството, бяха грубо изгонени, между другите и първият благородник, заемащ този пост още при граф дьо Фруле; той се наричаше граф Пеати или нещо подобно. Вторият благородник, избран от дьо Монтегю, беше разбойник от Мантуа, на име Доменико Витали. Посланикът му повери грижата за къщата си; с хитрости и долно подмазване той спечели доверието му и стана негов любимец в ущърб на малкото порядъчни хора, които бяха останали, начело със секретаря. Честното око на един порядъчен човек е винаги обезпокояващо за мошениците. Достатъчно беше само това, за да си навлека омразата на този тип. Но неговата омраза имаше и друга причина, която още повече я усили. Трябва да ви разкажа случая, за да ме порицаете, ако съм виновен.

Съгласно обичая посланикът разполагаше с ложа във всеки от петте театри. Всеки ден на вечеря той съобщаваше в кой театър възнамерява да отиде този ден. Аз избирах след него, а благородниците от свитата му разполагаха с останалите ложи. Излизайки, аз вземах ключа на ложата, която бях избрал. Един ден, понеже Витали не беше там, натоварих моя прислужник да ми донесе ключа в дома на мои познати. Вместо да ми изпрати ключа, Витали отговори, че го е използвал лично той. Аз се ядосах много, защото прислужникът ми докладва за това пред всички гости. Вечерта Витали се опита да ми се извини, но аз не приех извинението му.

— Утре, господине, ще ми поднесете извиненията си в толкова и толкова часа в еди-кой си дом, където ми бе нанесено оскърблението, и то пред хората, които бяха свидетели. Иначе в другиден, каквото и да стане, заявявам ви, че един от двама ни ще излезе оттук.

Решителният ми тон му повлия. Той дойде на уговореното място и в уговорения час и ми се извини публично с достойна за него мерзост. Но бавничко подготви своето отмъщение и докато ми се кланяше дълбоко, така си оплете кошницата по италиански, че като не можа да накара посланика да ме уволни, принуди самия мене да си подам оставката.

Този негодник безспорно не ме познаваше, но ме познаваше дотолкова, доколкото това беше полезно за намеренията му. Знаеше, че съм добросърдечен и безкрайно мек спрямо неволните прегрешения, но горд и непреклонен за умишлените оскърбления, че обичам приличието и достойнството в приетите неща и че съм еднакво взискателен, както когато е въпрос да се окаже почит към мене, така и когато самият аз трябва да окажа някому почит. Тази именно моя черта използва той и успя да ме накара да вдигна ръце от всичко. Той обърна дома с главата надолу. Премахна и малкото системност, подчинение, чистота и ред, които се бях помъчил да въведа. Дом без жена се нуждае от строга дисциплина, за да цари в него известна скромност, неделима от достойнството. Витали превърна в кратко време нашия дом в свърталище на поквара и разпуснатост, бърлога за измамници и развратници. Като втори благородник в свитата на негово превъзходителство, на мястото на изгонения от него граф настани друг сводник като себе си, който държеше публичен дом в Кроа-дьо-Малт. И тези двама сдружени обесници се отличаваха с цинизъм, равен на наглостта им. Извън стаята на посланика, която също не беше в напълно приличен вид, в къщата нямаше нито едно кътче, в което би могъл да се настани един порядъчен човек.

Понеже негово превъзходителство не вечеряше, благородниците от свитата му и аз се хранехме вечер на отделна маса, на която ядяха също абат дьо Бини и пажовете. Дори в най-мръсната кръчма клиентите са обслужвани по-чисто, по-прилично, с не толкова мръсна покривка и салфетки и им се поднася по-доброкачествена храна. Светеха ни само с малка черна свещ, даваха ни калаени чинии, железни вилици. Да оставим това, което поне се вършеше тайно от хората. Но ми отнеха и гондолата и аз, единствен от всички посолски секретари, бях принуден да наемам гондола или да вървя пеш и носех ливреята на негово превъзходителство само когато отивах в Сената. Впрочем всичко, което ставаше вътре в посолството, беше известно и навън. Всички офицери на посланика се оплакваха открито. Доменико, единствената причина за тази разруха, протестираше най-силно, знаейки, че неуважението, на което се излагахме, ми беше по-мъчително, отколкото на другите. Единствен от този дом аз не издавах нищо вън от него, но се оплаквах енергично на посланика, като се оплаквах и от самия него, защото, тайно подклаждан от проклетията си, той ми нанасяше всеки ден по някоя нова обида. Принуден да харча много, за да бъда на равна нога с колегите си и да поддържам външния вид, който подхождаше на поста ми, не можех да откопча нито едно су от заплатата си и когато му исках пари, той ми говореше за своето уважение и доверие, като че ли те можеха да напълнят кесията ми и да ми набавят необходимото.

Двамата мошеници окончателно завъртяха главата на шефа ми, която и без това не беше съвсем в ред; разсипваха го, насърчавайки го постоянно да купува старинни предмети, и го мамеха, убеждавайки го, че той е извлякъл изгода. Накараха го да наеме един дворец на Брента, двойно по-скъпо, отколкото струваше, като разделиха печалбата със собственика. В апартаментите имаше инкрустации от мозайка и чудно хубави мраморни колони и пиластри. Дьо Монтегю покри гордо всичко това с дървена облицовка само защото такава беше модата в Париж. Горе-долу по същото съображение единствен между всички посланици във Венеция той отне шпагата на пажовете си и жезъла на лакея. Такъв беше човекът, който, воден може би от същите мотиви, ме намрази само защото му служех вярно.

Аз понасях търпеливо презрителното му държане, грубостите му, лошото отношение, докато виждах в тях само сприхавост, а не омраза. Но щом разбрах намерението му да ме лиши от честта, която бях заслужил с добрата си работа, реших да се откажа сам от нея. Първата му проява на зложелателство забелязах по повод един обед, който той трябваше да даде на херцог дьо Моден и семейството му, пребиваващи в момента във Венеция. Той ми заяви, че за мене няма да има място на масата. Аз му отвърнах засегнат, но не разгневен, че понеже имам честта да обядвам всеки ден там, ако на херцог дьо Моден не му е приятно моето присъствие, достойнството на негово превъзходителство и моето чувство на дълг налагат да не се съгласим с това искане.

— Как! — възкликна той гневно. — Моят секретар, който дори не е от благородно потекло, претендира да обядва заедно с един владетел, след като моите благородници не са поканени.

— Така е, господарю — отвърнах аз. — Постът, с който ваше превъзходителство ме почете, докато го заемам, ме прави равен на благородник и аз имам предимство пред вашите благородници или пред тези, които минават за такива, и следва да бъда приет там, където те не могат да бъдат допуснати. Вие не може да не знаете, че в деня, когато встъпите официално в длъжност, аз съм принуден от етикета и от обичая, датиращ от незапомнени времена, да вляза след вас в парадно облекло и ще имам честта да обядвам заедно с вас в двореца Сан Марко. Не виждам защо лице, което може и трябва да яде публично с дожа и Сената на Венеция, да не може да бъде поканено на частен обед с херцога на Модена.

Макар че доводът не търпеше възражение, посланикът не го прие. Но нямахме възможност да подновим спора, защото херцогът не дойде на обед у него.

От този момент той не преставаше да ми създава неприятности, да не зачита правата ми, стараейки се да ми отнеме малките привилегии, дължими на моя пост, за да ги прехвърли на скъпия си Витали. Сигурен съм, че ако дьо Монтегю би се осмелил да го изпрати в Сената вместо мене, щеше да го стори. Използваше обикновено услугите на абат дьо Бини, за да пише в кабинета частните си писма. Той го накара да напише до господин дьо Морепа изложение на случая с капитан Оливе, в което, вместо да спомене за мене, след като аз единствен бях уредил въпроса, ми отнемаше дори честта за съставянето на протокола, като му изпрати препис от него, за да може да го припише на Патизел, който дори не си беше отворил устата. Искаше да ме унижи и да угоди на любимеца си, но не и да се отърве от мене. Съзнаваше, че няма да му бъде така лесно да ми намери заместник, както бе намерил на господин Фоло, при това разнесъл вече славата му. Трябваше му непременно секретар, който да знае италиански, за да може да отговаря на Сената, който да съставя всичките му официални писма, да върши цялата му работа, без той да си мръдне пръста. Да съчетава заслугата на добрата си работа с долното угодничество на господа слугите-благородници. С една дума, искаше да ме запази, като същевременно ме обезвреди, държейки ме далеч от моята и неговата страна, без средства да се върна там. Може би щеше да успее, ако беше действал по-въздържано. Но Витали, който имаше други намерения и искаше да ме принуди да взема по-смело решение, постигна целта си. Щом видях, че всичките ми усилия са напразни, че посланикът счита услугите ми за престъпления, вместо да ми бъде благодарен за тях, че не мога да очаквам от него нищо друго освен неприятности в частния си живот и несправедливости в служебния и че след като бе загубил напълно доброто си име, недобросъвестната му работа всъщност можеше само да ми навреди, а не да ми бъде полезна, аз се реших и подадох оставката си, като му определих срок да си намери секретар. Без да ми даде нито положителен, нито отрицателен отговор, той продължи постарому. Виждайки, че нищо не се подобрява и че той изобщо не се старае да си намери друг секретар, аз писах на брат му, излагайки му подробно съображенията си, и го помолих да издейства освобождаването ми от длъжност от негово превъзходителство, като прибавих, че във всички случаи ми е невъзможно да остана повече. Чаках дълго, но не получих отговор. Чудех се вече какво да правя, когато най-сетне посланикът получи писмо от брат си. То трябва да е било доста остро, защото, макар че дьо Монтегю беше избухлив, никога не съм го виждал така разгневен. След порой от отвратителни оскърбления, понеже не знаеше вече какво да ми каже, той ме обвини, че съм продал шифъра му. Аз се разсмях и го попитах подигравателно да не би да си въобразява, че в цяла Венеция може да се намери толкова глупав човек, който да даде и едно су за него. При този отговор той освирепя от ярост. Понечи да извика хората си, за да ме изхвърли, както каза той, през прозореца. До този момент бях запазил самообладание, но при подобна закана не можах да не избухна от възмущение и негодувание. Спуснах се към вратата и като бутнах резето, което я затваряше отвътре, му креснах, приближавайки се бавно към него:

— А, не, господине! Не намесвайте хората си в нашата разправия. Нека всичко остане между нас двамата.

Постъпката ми и видът ми го усмириха начаса. В държането му проличаха изненада и уплаха. Като видях, че е овладял що-годе беса си, сбогувах се с него без много приказки. После, без да чакам отговора му, отворих вратата, излязох и минах спокойно през антрето между хората му, които станаха както обикновено, и, струва ми се, щяха да подкрепят мене, а не него, ако се бяхме сбили. Без да се качвам в стаята си, слязох по стълбата и излязох незабавно от двореца, за да не стъпя никога вече в него.

Отидох право при господин Льо Блон и му разказах случилото се. Той не се учуди много. Познаваше си човека. Задържа ме за обед. Макар и импровизиран, обедът беше блестящ. Присъстваха всички по-видни французи, които бяха във Венеция. У посланика не отиде никой. Консулът разказа на компанията какво ми се е случило. Всички бяха възмутени от посланика. Той не беше уредил сметката ми, не ми беше дал нито су и аз се чудех как ще се върна във Франция с няколкото луидора, които имах в себе си. Всички кесии се отвориха в моя подкрепа. Взех двадесетина дзехина от господин Льо Блон, още толкова от господин дьо Сен-Сир, с когото бях най-близък след консула. Благодарих на другите и в очакване деня на заминаването си се настаних у канцлера на консулството, за да докажа на обществото, че френската нация не се солидаризира с несправедливото отношение на посланика. А той, страшно озлобен, че са ме чествали в неизгодното ми положение, а него, макар и посланик, са пренебрегнали, загуби всяка мярка и се озвери като обезумял. Забрави се до такава степен, че представи доклад в Сената, за да иска арестуването ми. По съвета на абат дьо Бини реших да остана още две седмици, вместо да тръгна на другия ден, както смятах да направя. Хората бяха свидетели на моето държане и го одобряваха. Синьорията дори не благоволи да отговори на налудничавия доклад на посланика и ми предаде чрез консула, че мога да остана във Венеция, колкото си искам, без да се тревожа от постъпките на един ненормален. Продължавах да се срещам с приятелите си. Сбогувах се с испанския посланик, който ме прие много любезно, и с Финокети, неаполския пълномощен министър, когото не успях да намеря, но му писах и той ми отговори с много учтиво писмо. Най-сетне заминах, като не оставих, въпреки паричните си затруднения, други дългове освен двата заема, за които споменах, и дълга от петдесетина екю на един търговец — Моранди, който Карио се нагърби да изплати. Аз не му ги върнах, макар че често се виждахме след това. Но двата заема изплатих до стотинка веднага щом имах възможност.

Нека не напускаме Венеция, без да кажем няколко думи за прочутите забавления на този град или по-скоро за незначителното ми участие в тях, докато живях там. Видяхте колко малко търсех удоволствията на младежката възраст или това, което сме свикнали да наричаме така, докато бях млад. И във Венеция не промених вкусовете си. Но моите занимания, които, така да се каже, ги осуетяваха, правеха по-пикантни скромните развлечения, които си позволявах. Първото и най-приятното измежду тях беше компанията на достойни хора като господин Льо Блон, дьо Сен-Сир, Карио, Алтуна и един благородник от Форли, чието име за голямо съжаление съм забравил, но споменът за него винаги ме радва и вълнува. От всички хора, които съм срещал в живота си, той най-много ми приличаше по дух. Бяхме се сприятелили също с двама-трима англичани, много умни и начетени, страстни любители на музиката като нас. Всички те имаха жени, приятелки или любовници. Тези последните, почти всичките, бяха талантливи девойки, които устройваха музикални и танцови вечери. Играехме на карти също, но твърде малко. Подчертаните ни вкусове, силните увлечения, дарбите ни, театърът ни караха да смятаме това увлечение много жалко. Играта е спасително средство за отегчени хора. Бях донесъл от Париж предразсъдъка на французите против италианската музика. Но бях получил също от природата верния усет, срещу който никой предразсъдък не може да устои. Скоро се пристрастих към тази музика, както всички, които са в състояние да я оценят. Слушайки баркароли, намирах, че за пръв път чувам истинско пеене и скоро така се запалих по операта, че понеже бъбренето, яденето и игрите в ложите ми досаждаха, тъй като исках само да слушам, често се отделях от компанията и сядах другаде. Там, съвсем сам, затворен в ложата си, се отдавах, независимо от продължителността на спектакъла, на удоволствието да му се наслаждавам на воля до самия му край. Един ден в театъра „Сен-Кризостом“ заспах, и то много по-дълбоко, отколкото в собственото си легло. Шумните, блестящи арии не ме събудиха, но кой би могъл да опише пленителното усещане, предизвикано от нежната хармония и неземните песни на пасажа, който ме събуди? Какво събуждане, какво очарование, какъв унес, когато отворих едновременно очи и уши. Първата ми мисъл бе, че се намирам в рая. Този удивителен откъс, който ще си спомням и никога няма да забравя, започваше така:

Conservami la bella

che si m’accende il cor.^[53]

Пожелах да се сдобия с тази ария. Намерих я и дълго я пазех, но тя не беше една и съща върху хартията и в паметта ми. Същите ноти, но не и същата музика. Тази божествена ария може да звучи така само в собствената ми глава, както бе всъщност и в деня, когато ме събуди.

Музика по мой вкус, далеч превъзхождаща оперите и нямаща равна на себе си нито в Италия, нито където и да било, е музиката на scuole. Scuole са благотворителни домове, където се възпитават бедни девойки, на които по-късно републиката отпуска зестра било за да се омъжат, било за да постъпят в манастир. Между талантите, които развиват у младите момичета, музиката държи първо място. Всяка неделя в съответната църква на всяка от четирите венециански scuole може да се чуят по време на вечерня псалми и химни за голям хор и оркестър, композирани и дирижирани от най-големите майстори на Италия, изпълнени зад решетките на трибуните изключително от девойки, най-старата от които едва ли е навършила и двадесет години. Не мога да си представя нищо по-сладостно, по-вълнуващо от тази музика. Богатствата на изкуството, италианският вкус, красивите гласове, вярното изпълнение, всичко в тия дивни концерти съдейства, за да направи впечатление, безспорно не общоприето, но на което едва ли някое човешко сърце може да устои. Нито Карио, нито аз пропускахме вечерните в „Мендиканти“ и ние не бяхме единствените. Църквата беше винаги пълна с любители. Дори и оперните певци идваха да се усъвършенстват по тези прекрасни образци. Ядосваха ме само проклетите решетки — те пропускаха звуците, а скриваха от очите неземните хубавици, за които бяха достойни. Не можех да говоря за нищо друго. Веднъж споменах за това на господин Льо Блон.

— Ако толкова искате — каза ми той — да видите тия момиченца, не е мъчно. Аз съм един от уредниците на този дом. Ще ви поканя на закуска заедно е тях.

Не го оставих на мира, докато не удържа думата си. Когато влязох в салона, където бяха скрити хубавиците, за които бях копнял, бях обзет от любовен трепет, какъвто не бях изпитвал досега. Господин Льо Блон ми представи една по една прочутите певици, които досега познавах само по глас и име.

— Елате, Софи.

Тя беше страшна.

— Елате, Катина.

Тя беше едноока.

— Елате, Бетина.

Нямаше почти нито една без видим недостатък. Палачът се смееше на жестоката ми изненада. Две-три само ми се сториха поносими. Те обаче участваха само в хора. Бях покрусен. По време на закуската започнахме шеговит разговор с тях, те се развеселиха. Грозотата не изключва миловидността. Открих я у тях. Казвах си: „Не може да се пее без душа. Те сигурно имат душа.“ Най-сетне почнах да ги гледам със съвсем други очи и излязох почти влюбен във всички тия грозотии. Не смеех да отида да ги слушам. Но скоро се успокоих. Продължавах да намирам пленителни гласовете им и пеенето им така разкрасяваше лицата им, че докато пееха, напук на това, което бяха видели очите ми, аз си ги представях красиви.

Музиката в Италия струва толкова евтино, че наистина не си заслужава да се лишава човек от нея, ако я обича. Аз си наех клавесин и само срещу едно екю имах на разположение в дома си четирима-петима музиканти, с които се упражнявах веднъж седмично да изпълнявам откъсите, които най-много ми бяха харесали в операта. Свирехме и някои симфонични части от моите „Любовни музи“. Било защото действително се харесаха, било защото искаха да ми угодят, но балетмайсторът от „Сен-Жан Кристозом“ ми поиска две и аз имах удоволствието да ги чуя, изпълнени от този прекрасен оркестър. Танцуваше една малка Бетина, хубава и главно мила девойка; поддържаше я един наш приятел испанец на име Фагоага; доста често отивахме вечер при нея.

Ако става дума за момичета, Венеция не е град, където човек чувства липсата им. Бихте могли да ме попитате: нищо ли няма да изповядам в тази област? Да, трябва да призная нещичко и ще ви разкажа приключението си така наивно, както ви разказах и другите си любовни авантюри.

Винаги съм изпитвал отвращение към леките момичета, а във Венеция нямах достъп до други жени, тъй като поради положението си не можех да посещавам частните домове. Дъщерите на господин Льо Блон бяха много приятни, но мъчно достъпни, от една страна, а, от друга, аз тачех твърде много бащата и майката, за да помисля дори да се домогвам до тях. Повече ме влечеше една млада особа, госпожица дьо Катанео, дъщеря на пруския кралски представител, но Карио беше влюбен в нея и дори ставаше въпрос за женитба. Той беше заможен, а аз нямах нищо. Той получаваше сто луидора заплата, а аз само сто пистола и освен това не исках да подливам вода на приятел, знаех, че навсякъде, и още повече във Венеция, не може да си позволиш любовни приключения с празна кесия. Не бях загубил гибелния навик да залъгвам желанията си. Премного зает, за да чувствам остро подобна необходимост под влиянието на топлия климат, аз живях почти цяла година също така порядъчно, както и в Париж, и си тръгнах след година и половина, без да съм имал допир с нежния пол освен два пъти при изключителните обстоятелства, за които ще разкажа.

Първия път това удоволствие ми бе доставено от почтения благородник Витали, малко след извинението, което го принудих да поиска съгласно всички правила на етикета. Разговаряхме на масата за забавленията във Венеция. Господата ме упрекваха за безразличието ми към най-съблазнителното от всички тях, възхвалявайки хубостта на венецианските куртизанки, които нямали равни на себе си никъде по света. Доменико каза, че трябвало да ме запознае с най-прелестната, бил готов да ме заведе при кея и аз съм щял да остана доволен. Изсмях се на това любезно предложение, а граф Пеати, стар и уважаван човек, заяви по-искрено, отколкото би могло да се очаква от италианец, че ме смята достатъчно разумен, за да не се оставя неприятелят ми да ме води по жени. Аз действително не бях изкушен, нито пък чувствах желание, но въпреки това, поради една от моите непоследователности, които мъчно проумявам самият аз, най-сетне се оставих да ме отведе против навика ми, сърцето ми, разума ми и даже волята ми, само от слабост, защото ми беше неудобно да проявя недоверие и, както се казва в тази страна, per non parer troppo coglione^[54]. Падоана, при която отидохме, имаше хубава фигура, беше дори красива, но не по мой вкус. Доменико ме остави при нея. Аз поръчах шербет, накарах я да пее и след половин час се наканих да си ходя, като оставих на масата й един дукат. Но тя прояви странна деликатност и не пожела да го приеме, понеже не го беше спечелила, а пък аз се показах още по-необяснимо глупав и реших да я освободя от скрупулите й. Върнах се в двореца дълбоко убеден, че съм отровен, и първото нещо, което направих, беше да пратя за хирург, за да искам лекарство против отравяне. Нищо не можа да се сравни с душевната погнуса, която ме терза цели три седмици без никакво реално неразположение или някакъв явен признак. Не бях в състояние да си представя, че човек може да излезе безнаказано от ръцете на една Падоана. Дори лекарят се видя в чудо, докато ме успокои. Това му се удаде едва като ме убеди, че съм устроен по-особено и не мога лесно да се заразявам; вярно е, че макар да съм се излагал по-малко от всеки друг мъж на подобни опити, здравето ми никога не е било засегнато в това отношение, а това е за мене доказателство, че лекарят не се лъжеше. Неговото мнение обаче никога не ме тласна към безразсъдство и ако действително природата ме е дарила с подобно предимство, мога да заявя, че не съм злоупотребил с него.

Другото ми приключение, макар пак с леко момиче, беше съвсем различно както по отношение на първопричината, така и по отношение на последствията. Казах, че капитан Оливе ми даде обед на борда на корабчето си и че бях завел със себе си секретаря на испанското посолство. Очаквах, че ще ни посрещнат със салют. Екипажът ни прие в шпалир, но не запалиха фитила на нито едно оръдие и аз много се засегнах заради Карио, който също беше малко оскърбен. Пък и вярно беше, че на търговските кораби даваха салют в чест на хора, които далеч не ни бяха равни по ранг; от друга страна, смятах, че съм заслужил все пак известна почит от страна на капитана. Не можах да прикрия огорчението си, защото не умея да се преструвам. И макар че обедът беше много хубав и Оливе беше отличен домакин, аз бях отначало в лошо настроение, ядях с неохота и говорех с още по-голяма неохота. При първата наздравица поне чаках залп — нищо. Карио, който четеше в сърцето ми, се смееше, че се цупя като дете. Посред обеда се приближава гондола.

— Бога ми, господине — казва капитанът, — пазете се! Ето врага!

Питам го какво иска да каже, той извърта шеговито. Гондолата спира до корабчето и от нея излиза ослепителна млада особа, много кокетно облечена и много пъргава, която с три скока се озова в стаята и се настани до мене, преди да забележа, че са сложили прибор и за нея. Тя беше не само очарователна, но жива, черноока, най-много двадесет и една годишна. Говореше само италиански. Акцентът й би бил достатъчен да ми завърти главата. Докато ядем и разговаряме, тя ме поглежда, взира се за миг в лицето ми и възкликва:

— Света Богородичке! Ах, мили Бремон, колко отдавна не съм те виждала!

После се хвърля в обятията ми, притиска уста до моята и ме прегръща силно до задушаване. Големите й черни източни очи забиваха в сърцето ми огнени стрели. И макар отначало изненадата да ме обърка, скоро ме обзе непреодолимо желание, така че въпреки присъстващите хубавицата трябваше сама да ме въздържа. Бях пиян или по-скоро обезумял. Когато ме доведе до желаното състояние, тя стана по-умерена в ласките си, но все така жива. А когато й хрумна да ни обясни истинската или измислена причина за буйната си страст, тя ни каза, че сме си приличали като две капки вода с тосканския началник на митницата дьо Бремон; тя била още луда по него, била го напуснала, защото била глупачка, но аз съм щял да го заместя, тя била готова да ме обича, защото така й се ще, и че и аз по същата причина съм трябвало да я обичам, докато й се ще. А когато ме зарежела, трябвало да търпя, както направил скъпият, й Бремон. Речено — сторено. Тя ме обсеби като свой паж: даваше ми да й пазя ръкавиците, ветрилото, нейната cinda, кърпата й за глава. Заповядваше ми да отида ту тук, ту там, да направя ту това, ту онова и аз се подчинявах. Каза ми да отпратя гондолата й, защото щяла да използва моята, и аз веднага го направих. Каза ми да стана от мястото си, за да седне до нея Карио, защото имала да му казва нещо, аз пак я послушах. Те разговаряха дълго време съвсем тихо. Не им пречех. Тя ме извика, аз се върнах.

— Слушай, Дзането — каза ми тя, — не искам да ме любиш по френски маниер, пък и няма да е хубаво. Щом се отегчиш, иди си, но не оставай наполовина, предупреждавам те!

Следобед отидохме в стъкларската фабрика в Мурано. Тя накупи купчина дреболии, които най-безцеремонно ни остави да платим. Но сама даваше навсякъде много по-големи бакшиши, отколкото платихме ние. От безразличието, с което пилееше парите си и ни оставяше да пилеем и нашите, личеше, че те нямат никаква стойност за нея. Когато оставяше да й плащат, струва ми се, че го правеше повече от тщеславие, отколкото от скъперничество. Гордееше се с цената, която плащахме за благоволението й.

Вечерта я придружихме до дома й. Докато разговаряхме, видях два пистолета на тоалетната й масичка.

— Охо! — възкликнах, вземайки единия. — Ето кутийка за бенки, нов модел. Мога ли да знам за какво служи? Знам, че притежавате други оръжия, които стрелят по-добре от тия.

След няколко шеги в същия дух тя ни каза с наивна гордост, която й придаваше още по-голям чар:

— Когато съм мила с мъже, които не ми харесват, карам ги да плащат досадата, която ми причиняват. Така е редно. Но ако понасям ласките им, не искам да понасям оскърбленията им и окото ми няма да мигне да застрелям всеки, който ме оскърби.

Разделяйки се с нея, уговорих среща за следващия ден. Не я накарах да ме чака. Заварих я in vestito di confidenza^[55], в много елегантен пеньоар, какъвто носят само в южните страни. Няма да се забавлявам да ви го описвам, макар че си го спомням много добре. Ще кажа само, че маншетите и деколтето бяха обшити с коприна, гарнирана с розови помпони. Те много освежаваха хубавата й кожа. После забелязах, че това е модно във Венеция. Ефектът е толкова хубав, че се чудя защо не въведат същата мода и във Франция. Разказах ви вече за госпожа дьо Ларнаж с увлечението, което възкресяват понякога спомените. Но колко стара, грозна и хладна беше тя в сравнение с моята Джулета! Колкото и да се мъчите да си представите очарованието и прелестите на това обаятелно момиче, винаги ще бъдете далеч от истината. Девиците от манастирите не са така свежи, хубавиците от харемите не са така живи, жените от Мохамедовия рай не са така съблазнителни. Никога смъртен не се е радвал на по-омайна наслада за душата и плътта. Ако поне бях успял да я вкуся напълно и без остатък, макар и само за миг!… Аз я изпитах, но без очарованието. Притъпявах цялата прелест, убивах като че ли нарочно цялата красота. Не, природата не ме е създала да се наслаждавам. Тя е устроила проклетата ми глава така, че да отравя дивното щастие, за което жадува сърцето ми.

В живота ми едва ли има друга случка, която по-добре да рисува моята природа, от това, което сега ще ви разкажа. Така ясно си спомням в този миг предназначението на моята книга, че няма да се спра пред лицемерното благоприличие, което би ми попречило да го изпълня. Който и да сте, читателю, ако желаете да опознаете напълно един човек, осмелете се да прочетете следващите две-три страници. Вие ще опознаете изцяло Жан-Жак Русо.

Влязох в стаята на една куртизанка като в светилището на любовта и красотата. Стори ми се, че виждам нещо божествено в нея самата. Никога не бих повярвал, че без да уважавам и тача една жена, мога да изпитам нещо подобно на това, което ме накара да изпитам тя. Едва успял да почувствам при първата близост цената на ласките й, страхувайки се, че предварително ще загубя плода им, пожелах бързо да го откъсна. И внезапно сред изгарящия ме плам във вените ми се плъзна смъртен хлад, краката ми се подкосиха, призля ми, аз седнах и се разплаках като дете.

Кой би могъл да отгатне причината на сълзите ми и душевното ми състояние в тази минута? Аз си казвах: „Тази жена, която е на мое разположение, е шедьовър на природата и любовта. Тяло и дух, всичко у нея е съвършено. Тя е добра и щедра, както е мила и хубава. Благородниците и принцовете трябва да бъдат нейни роби. Скиптрите би трябвало да лежат в краката й. А ето я, жалка уличница, достъпна за всички. Някакъв си капитан на кораб разполага с нея. Тя се хвърля в обятията ми, макар да знае, че не притежавам нищо, и моите качества, които дори не подозира, не са нищо в нейните очи. Това е непонятно. Или сърцето ми ме лъже, обайва сетивата ми и ме превръща в жертва на долна мръсница, или някакъв скрит неин недостатък, който аз не познавам, унищожава въздействието на нейната прелест и отвръща от нея мъжете, които би трябвало да си я оспорват.“

Започнах да търся със странно вътрешно напрежение този недостатък и през ум не ми мина, че сифилисът би могъл да играе роля. Сочната й плът, блестящият й тен, белите й зъби, нежният й дъх, чистотата, която лъхаше от цялата нея, отдалечаваха толкова много тази мисъл, че съмнявайки се все още в собственото си здраве след връзката си с Падоана, аз изпитвах по-скоро угризение, че не съм достатъчно здрав за нея, и бях твърдо убеден, че доверчивостта ми не ме лъжеше.

Тези така уместни размисли ме развълнуваха толкова силно, че лицето ми се обля в сълзи. Джулета, за която подобно зрелище беше сигурно съвсем необичайно при дадените обстоятелства, за момент се стъписа. Но като се завъртя в стаята и хвърли поглед в огледалото, тя разбра, а и очите ми й потвърдиха, че този изблик не се дължи на погнуса. Не й беше трудно да ме утеши и да заличи смущението ми. Но в момента, когато примирах над гръдта й, така сочна, сякаш за пръв път я докосваха устни и ръце на мъж, забелязах, че едната й гърда нямаше връхче. Изпадам в ужас, разглеждам, струва ми се, виждам, че това връхче не е като другото и ето че си блъскам главата как е възможна подобна разлика. И убеден, че това се дължи на важен природен недостатък, след много умуване ми стана ясно като бял ден, че в лицето на най-очарователната жена, която можех да си представя, аз държах всъщност в обятията си някакво чудовище, отхвърлено от природата, мъжете и любовта. Глупостта ми стигна дотам, че й заговорих за това липсващо връхче. Най-напред тя взе това на шега и както си беше безгрижна, каза и направи неща, които можеха да ме накарат да умра от любов. Но запазвайки дълбоко в себе си известно безпокойство, което не можах да скрия от нея, тя в края на краищата пламна цялата, оправи дрехите си, стана и без да промълви нито дума, седна до прозореца. Аз понечих да седна до нея. Тя се дръпна, седна върху една кушетка, после стана отново и като се заразхожда из стаята, веейки си с ветрилото си, ми подхвърли ледено и презрително:

— Дзането, lascia le donne, е studia la matematica!^[56]

Преди да си отида, аз я помолих да ми определи втора среща за следващия ден, тя я отложи за по-другия ден, като прибави с подигравателна усмивка, че навярно се нуждая от почивка. Чувствах се много зле през цялото време, завладян изцяло от очарованието и прелестта й, съзнавайки чудатостта си, упреквайки се за нея, съжалявайки за пропуснатите мигове, които само от мене зависеше да станат най-сладките мигове в живота ми, очаквайки с горещо нетърпение часа да си наваксам тяхната загуба, и все пак неспокоен, въпреки волята си, че не мога да съгласувам съвършенството на това прекрасно момиче с недостойното му положение. Изтичах, литнах при нея в уговорения час. Не зная дали пламенният й темперамент щеше да бъде задоволен от посещението ми, но гордостта й поне щеше да бъде удовлетворена и аз предварително изпитвах рядко удоволствие, че ще мога да й покажа по всички възможни начини как умея да поправям грешките си. Тя ми спести това изпитание. Когато спряхме пред къщата й, изпратих гондолиера да я предизвести. Той ми съобщи, че предния ден била заминала за Флоренция. Ако не бях почувствал силата на любовта си, притежавайки я, можах да я изпитам, и то жестоко, загубвайки я. Лудото съжаление още не ме е напуснало. Колкото приятна и очарователна да беше тя в моите очи, щях някак да се утеша със загубата й, но, признавам, не можах да се примиря с мисълта, че тя си спомня за мене с презрение.

Това са двете ми приключения. Осемнадесетте месеца, прекарани във Венеция, не ми донесоха нищо извън тях освен един жалък проект. Карио обичаше жените. Понеже му беше омръзнало да ходим все при момичета, обвързани с други мъже, той си науми да си вземе сам любовница. И понеже бяхме неразделни, ми предложи едно доста разпространено във Венеция споразумение — да си вземем общо една жена. Аз се съгласих. Въпросът беше само да намерим някое момиче, което да не буди опасения. След много търсене той най-сетне измъкна едно малко единадесет-дванадесетгодишно момиче, което недостойната му майка се опитваше да продаде. Отидохме заедно да го видим. При вида на детето всичко в мене се обърна. Беше русо и кротко като агънце. Човек никога не би го взел за италианче. Във Венеция животът е евтин. Дадохме малко пари на майката и се погрижихме за издръжката на момичето. То имаше глас. За да развием таланта му, така че да се препитава с него, му взехме спинет и учител по пеене. Всичко това ни струваше само по четири дзехина на всеки и ни спестяваше много други разходи. Но тъй като трябваше да почакаме да съзрее, това означаваше да сеем дълго, преди да съберем плод. Все пак бяхме доволни, че можем да прекарваме вечерите си при това дете; разговаряйки и играейки невинно с него, ние се забавлявахме може би по-приятно, отколкото при други обстоятелства. Защото съвсем вярно е, че не развратът ни привързва към жените, а удоволствието да живеем в близост с тях. Неусетно аз се привързах към малката Анджолета, но някак бащински, без плътско влечение. Колкото повече нарастваше тази привързаност, толкова по-малко място за него имаше в нея и аз чувствах, че ще ми бъде невъзможно да се приближа до това момиче, когато стане девойка, защото това би означавало грозно кръвосмешение. Забелязвах, че и чувствата на добрия Карио вземаха, без той да съзнава, същата насока. Без да искаме, си доставяхме удоволствия също така сладки, но съвсем различни от първоначалните ни намерения. Сигурен съм, че колкото и хубаво да станеше това клето дете, вместо да покварим неговата невинност, ние щяхме да я пазим. Провалът на дипломатическата ми кариера, настъпил наскоро след това, ми отне удоволствието да съдействам за това добро дело. Останах само с добрата воля. Но нека се върнем на отпътуването ми.

Първото ми намерение, напускайки господин дьо Монтегю, беше да се оттегля в Женева, очаквайки добрият случай да отстрани пречките и да ме свърже отново с милата мама. Но шумът, който се вдигна около нашето спречкване, и неговата глупост да уведоми двора ме накараха да реша лично да отида да дам отчет за поведението си и да се оплача от държането на един налудничав тип. Съобщих от Венеция решението си на господин дю Тьой, временно управляващ министерството на външните работи след смъртта на господин Амло. Тръгнах почти едновременно с писмото си през Бергамо, Комо и Домодосола. Минах през Симплон. В Сион управляващият френската легация господин дьо Шеньон ми оказа най-любезен прием. Същото стори и господин дьо ла Клозюр в Женева. Поднових връзката си с господин дьо Гофкур, който имаше да ми дава известна сума. Минах през Нион, без да видя баща си, макар че това ми струваше голямо усилие, но не посмях да се покажа пред мащехата си след този неуспех, убеден, че тя ще ме осъди, без да благоволи да ме изслуша. Книжарят Дювийар, стар приятел на баща ми, ме упрекна остро за този пропуск. Аз му обясних причината и за да изкупя вината си, без да се излагам на среща с мащехата си, взех кола и отседнахме заедно в странноприемницата в Нион. Дювийар отиде да извика баща ми и той тутакси дойде да ме прегърне. Вечеряхме заедно и след една много задушевна вечер на следващата сутрин се върнах в Женева заедно с Дювийар, комуто останах завинаги признателен за тази добросърдечна постъпка.

Най-краткият път за мене не беше през Лион. Но реших да се отбия там, за да проверя едно долно мошеничество на господин дьо Монтегю. Бяха ми изпратили от Париж кутия с обшита със злато дреха, няколко чифта маншети и шест чифта бели копринени чорапи. Нищо повече. По негово предложение включих този сандък или по-скоро тази кутия в неговия багаж. В „аптекарската“ сметка, която ми представи срещу заплатата ми и която бе написал собственоръчно, се казваше, че тази кутия, обозначена от него като денк, тежала единадесет квинтала и за превозването й беше означена огромна сума. Чрез застъпничеството на господин Боа дьо Ла Тур, комуто бях препоръчан от вуйчо му господин Роген, проверихме по регистрите на митниците в Лион и Марсилия, че споменатият денк е тежал само четиридесет и пет ливри и транспортните разноски са били съответни на теглото. Прибавих това автентично извлечение към доклада за дьо Монтегю и снабден с тия документи и няколко други, които успях да набавя, поех за Париж, горящ от нетърпение да ги използвам. Имах по време на това дълго пътуване няколко малки приключения в Комо, Вале и на други места. Видях най-различни неща, между които и Боромейските острови, които заслужават да бъдат описани. Но време не ми стига, шпионите ме дебнат. Принуден съм да пиша набързо и лошо; тази работа изисква свободно време и спокойствие, а те ми липсват. Ако някога провидението спре поглед на мене и ми осигури най-сетне по-мирни дни, предопределям ги, за да преработя, ако мога, това произведение или да напиша поне една притурка, от каквато съзнавам, че се нуждае много.

Мълвата за случилото се бе ме изпреварила и когато пристигнах в Париж в министерството и сред обществото, всички бяха скандализирани от глупостите на посланика. Въпреки това, въпреки всеобщото възмущение във Венеция, въпреки неопровержимите доказателства, които представих, с мене постъпиха съвсем несправедливо. Вместо да бъда удовлетворен и обезщетен, бях оставен на произвола на посланика по отношение на заплатата само защото не съм имал право на закрила от страна на държавата, понеже не съм бил французин и това били частни отношения между него и мене. Всички се съгласяваха с мене, че съм оскърбен, онеправдан, нещастен, че посланикът е жестокосърдечен безумец, нечестен тип и че тази история го опозорява завинаги. Но какво да се прави! Той беше посланик, а аз само секретар. Общественият порядък или това, което се нарича така, изискваше да не получа справедливо удовлетворение и аз не го получих. Въобразявах си, че ако продължавам да изобличавам и публично да обвинявам онзи безумец, както напълно заслужаваше, накрая ще ми заповядат да млъкна, аз това и чаках, твърдо решен да не млъкна, докато не се произнесат по въпроса. Но по това време нямаше министър на външните работи. Оставиха ме да злословя, дори ме насърчаваха, присъединяваха се към възмущението ми, но въпросът си оставаше все нерешен. Накрая ми дотегна всички да ми дават право, но не и правосъдие, отчаях се и зарязах всичко.

Единствената ми позната, която ме прие нелюбезно и от която най-малко можех да очаквам подобна несправедливост, беше госпожа дьо Безанвал. Изпълнена с предразсъдъци за правата на ранга и благородното потекло, тя докрай не можа да проумее как е възможно посланик да се провини спрямо секретар. Нейният прием съответстваше напълно на този предразсъдък. Бях толкова засегнат, че като напуснах дома й, написах едно от най-силните и най-строги писма, които съм пращал някому, и никога вече не стъпих у нея. Отец Кастел ме прие добре, но под йезуитските извъртания прозираше доста ясно едно от великите правила на конгрегацията им: да жертва винаги по-слабия пред по-силния. Мъчителното съзнание за справедливостта на моята кауза и вродената ми гордост не ми позволиха да понеса търпеливо подобно пристрастие. Престанах да се срещам с отец Кастел и по този начин скъсах с йезуитите, защото той беше единственият ми познат между тях. Впрочем тираничният и интригантски дух на неговите колеги, толкова различен от добродушието на сърдечния отец Еме, така охлади у мене желанието да общувам с тях, че от тази епоха не съм виждал никого, като се изключи отец Бертие, когото срещнах няколко пъти при господин Дюпен. Той работеше ревностно заедно с него за оборването на Монтескьо.

Нека завърша случая с дьо Монтегю, за да не се връщам повече на него. Бях казал веднъж в едно спречкване, че той се нуждае не от секретар, а от прокурорски писар. Той последва съвета ми и действително ми намери за заместник истински прокурор, който за по-малко от година му отмъкна двадесет или тридесет хиляди ливри. Той го изгони, натика го в затвора, като прогони и благородниците си със скандал и врява. Изпокара се с всичко живо, изтърпя оскърбления, които не би понесъл и най-обикновеният прислужник, и най-сетне след всичките му глупости го отзоваха и го уволниха. Очевидно между упреците, които му бяха отправени в двора, не беше забравена и нашата разправия. Така поне мисля, защото скоро след завръщането си той изпрати домоуправителя си, за да уредим сметката ми и да ми даде пари. Тъкмо имах голяма нужда. Заемите, сключени във Венеция, истински дългове на чест, ми тежаха на душата. Използвах случая, за да ги уредя, както и полицата на Дзането Нани. Задоволих се с каквото благоволиха да ми дадат. Платих всичките си задължения и пак останах без нито едно су, както по-рано, но без да се измъчвам от непоносим морален тормоз. След това не чух вече нищо за дьо Монтегю чак до смъртта му, за която научих случайно. Нека бог успокои душата на този клетник! Той беше толкова годен за посланически пост, колкото аз в детството си за писар. Само че единствено от него зависеше да се справи с чест със службата си, използвайки услугите ми, и да ми даде възможност да напредна бързо в кариерата, за която ме готвеше през юношеските ми години граф дьо Гувон и за която се бях показал способен в по-зряла възраст.

Справедливостта и безполезността на моите оплаквания оставиха в душата ми зародиша на възмущението срещу нашите глупави граждански институции, които винаги жертват на някакъв привиден обществен порядък истинското обществено благо и истинската справедливост, макар че този порядък е рушител на всякакъв ред и се изразява само в санкциониране от страна на обществената власт на насилието над слабия и издевателството на силния. Две неща спряха в онази епоха развитието на този зародиш на възмущение, който избуя по-късно. Едното е, че в случая ставаше дума за мен, а личният интерес никога не е създал нищо благородно и велико, и затова не можеше да запали в сърцето ми възвишените пориви, които беше в състояние да събуди в него само най-чистата любов към справедливото и благотворното. Второто е очарованието на приятелството, което смекчаваше и успокояваше гнева ми чрез благотворното влияние на едно по-нежно чувство. Бях се запознал във Венеция с един бискаец, приятел на Карио, достоен да дружи с всеки честен човек. Този приятен младеж, с подчертани склонности към всички области на изкуството и с всички добродетели, беше извършил наскоро обиколка на Италия, за да развие художествения си вкус. Понеже си въобразяваше, че не може да придобие други познания, той беше решил да се върне право в родния си край. Аз му казах, че изкуството е само отмора за ум като неговия, създаден да се занимава с наука, и го посъветвах, за да развие у себе си вкус към науката, да замине за Париж и да прекара там шест месеца. Той се вслуша в съвета ми и отиде в Париж. Когато пристигнах, беше вече там и ме чакаше. Жилището му беше много голямо за него и той ми предложи да го споделя. Приех гостоприемството му. Намерих го увлечен пламенно по висшите науки.

Нищо не беше недостъпно за ума му. Поглъщаше и смилаше всичко с удивителна бързина. Как ми благодареше, че съм намерил тази храна за духа му, терзан от жажда за знания, без самият той да подозира. Каква съкровищница на интелектуални възможности и добродетели открих в неговата силна душа! Почувствах, че това бе приятелят, от когото се нуждаех. Станахме много близки. Нямахме еднакви вкусове и вечно спорехме. И двамата упорити, никога не бяхме на едно мнение. Но въпреки това бяхме неразделни. И макар че постоянно си противоречахме, никой от нас не искаше другият да не бъде такъв, какъвто е.

Игнасио Емануел де Алтуна беше рядък човек, какъвто може да се роди само в Испания, и то не много често за нейна слава. Той не притежаваше буйните чувства, присъщи на неговата родина. Мисълта за отмъщение беше толкова чужда на духа му, колкото и сластолюбието на сърцето му. Беше много горд, за да бъде отмъстителен, и често казваше пред мене напълно хладнокръвно, че няма смъртен, който би могъл да оскърби душата му. Беше галантен с жените, но не проявяваше нежност. Играеше с тях като с хубави деца. Приятно му беше с приятелките на приятелите му, но никога не съм го виждал с любима жена, нито пък съм забелязал да изпитва желание да има. Пламъците на добродетелта, които изгаряха сърцето му, не дадоха нито веднъж възможност на чувствеността му да се прояви. Той се ожени, след като се завърна от пътешествията си. Умря млад. Остави деца и съм убеден, както съм сигурен, че живея, че жена му е първата и единствената, с която е изпитал любовна наслада. Външно беше набожен като испанец, но дълбоко в себе си — благочестив като ангел. Ако не смятам себе си, не съм срещал в живота си по-толерантен човек от него. Никога не се е интересувал кой какви религиозни схващания има. Дали приятелят му е евреин, протестантин, турчин, тесногръдо набожен или безбожник, това нямаше никакво значение за него, стига само да е честен. Колкото и да беше упорит и дори заинатен по други въпроси, станеше ли дума за религия или дори за нравственост, той се затваряше в себе си, млъкваше или казваше просто: „Аз отговарям само за себе си.“ Просто невероятно е как един човек може да съчетае такава душевна възвишеност с педантичност, стигаща до дребнавост. Той предварително разпределяше и уточняваше как ще прекара деня по часове, четвърт часове и минути и следваше програмата си така добросъвестно, че ако часът избиеше, преди да е прочел дадена фраза, той би затворил книгата, без да я довърши. От всичките тези отрязъци от време един бе определен за едно занимание, друг за друго. Предвидено беше време за размисъл, за разговор, за служба, за Лок, за молитва, за гости, за музика, за живопис. Нито удоволствие, нито изкушение, нито внимание към другиго можеше да промени нещо в разписанието. Това би могло да стане само ако се наложеше да изпълни своя дълг. Когато ми изброяваше списъка на отделните си задачи, за да се съобразя с него, аз най-напред се разсмях, а накрая се разплаках от възхищение. Той никога не притесни никого, но и не търпеше принуда. Беше рязък с хората, които от любезност му досаждаха. Беше избухлив, но не се сърдеше продължително. Често съм го виждал разгневен, но нито веднъж не съм го виждал начумерен. Имаше страшно весел нрав. Разбираше от шега и сам умееше да се шегува. Беше дори блестящ с остроумието си и надарен да съчинява епиграми. Когато го раздразнеха, ставаше шумен и гласовит, та се чуваше надалеч. Но докато викаше, изведнъж на устните му се появяваше усмивка и посред избухванията си се сещаше за нещо забавно, така че разсмиваше всички. Както му беше чужда испанската флегматичност, така и тенът му не беше испански. Кожата му беше бяла, бузите румени, косите светлокестеняви, почти руси. Беше висок и добре сложен. Тялото му бе създадено, за да подслони духа му.

Този мъдрец не само по ум, но и по сърце умееше да разбира другите и беше мой приятел. Това е единственият ми отговор на хората, които не са мои приятели. Ние станахме толкова близки, че решихме да прекараме заедно живота си. Аз трябваше след няколко години да отида в Аскойтиа и да живея в неговото владение. Този план беше изготвен с всичките му подробности от нас двамата в навечерието на заминаването му. Липсваше само това, което не зависи от хората дори в най-добре замислените им проекти. Бъдещите събития, моите злополучия, неговата женитба и най-сетне смъртта му ни разделиха завинаги.

Човек би казал, че само черните заговори на злонамерените хора успяват. Безобидните планове на добронамерените почти никога не се сбъдват.

След като бях изпитал всички неудобства на зависимото положение, аз се зарекох да не им се излагам друг път. Виждайки как рухват още в зародиш амбициозните планове, които случаят бе подхранил у мене, отвратен от мисълта някога да вляза отново в кариерата, която толкова успешно бях започнал и въпреки това бях принуден да напусна, аз реших в бъдеще да не се свързвам с никого, но да остана независим и да използвам способностите си, защото бях започнал вече да съзнавам истинските им размери, за които дотогава имах много скромна представа. Поднових работата си над операта, която бях прекъснал, за да отида във Венеция. И за да се отдам по-спокойно на композиране, след отпътуването на Алтуна се върнах в стария хотел „Сен-Кентен“; разположен в тих квартал, не далеч от Люксембургската градина, той беше по-удобен за спокойна работа, отколкото шумната улица Сент-Оноре. Там ме очакваше единственото действително утешение, което небето ми е отредило в моята несрета и което единствено ми дава сили да я понеса. Това не бе случайно познанство. Трябва да навляза в някои подробности за обстоятелствата, при които стана.

Имахме нова хазайка, родом от Орлеан. Тя взе като перачка едно около двадесет и две — двадесет и три годишно момиче от своя край, което се хранеше с нас, както и самата собственичка. Тази девойка, Терез Льо Васьор, беше от добро семейство. Баща й беше длъжностно лице в монетния двор в Орлеан, майка й се занимаваше с търговия. Имаха много деца. Понеже затвориха монетната работилница в Орлеан, бащата се озова на улицата. Майката претърпя фалит, обърка сделките, напусна търговията и дойде в Париж с мъжа си и с дъщеря си, която издържаше и тримата с труда си.

Първия път, когато видях тази девойка на масата, бях изненадан от скромното й държане, а още повече от живия й, кротък поглед, който за мене винаги е бил единствен по рода си. Освен дьо Бонфон на масата се хранеха няколко ирландски абата самохвалци и други от същия сорт. И хотелджийката имаше зад гърба си доста похождения. Единствен аз говорех и се държах прилично. Започнаха да закачат девойката. Аз я бранех. Тутакси остротите се насочиха срещу мене. И никакво влечение да нямах в началото към това нещастно момиче, то щеше да се породи от съжалението и духа на противоречие. Винаги съм обичал порядъчни маниери и приказки, особено с нежния пол. Станах открито неин защитник. Тя ценеше грижите ми и погледите й, одухотворени от признателността, която не смееше да изрази устно, ставаха още по-красноречиви.

Тя беше много плаха. Аз също. Връзката, която на пръв поглед мъчно можеше да се установи поради тази наша обща черта, напротив, се създаде много бързо. Когато хазайката забеляза това, изпадна в ярост и грубостите й дадоха нов тласък на успеха ми пред девойката, която, нямайки никаква друга опора в дома, ме гледаше тъжно, когато излизах, и въздишаше, когато покровителят й се върнеше. Сходството на сърцата ни, съответствието на характерите ни скоро доведе до обичайния резултат. Тя сметна, че вижда в мое лице един честен мъж и не се излъга. Аз сметнах, че виждам в нейно лице едно чувствително, безхитростно и скромно момиче. И аз не се излъгах. Предварително й заявих, че никога няма да я изоставя, но и няма да се оженя за нея. Любовта, уважението, простодушната искреност съдействаха за моето тържество, а тъй като сърцето й беше нежно и честно, аз бях щастлив, без да бъда предприемчив.

Страхът й да не би да се разсърдя, ако не намеря у нея това, което тя си въобразяваше, че търся, отдалечи деня на щастието ми повече от всичко друго. Преди да стане моя, тя изглеждаше смутена и объркана, желаеше да я разбера и не смееше да се обясни. Вместо да заподозра истинската причина на смущението й, аз си представях несъществуваща и оскърбителна за нейната нравственост причина — мислейки, че иска да ме предупреди за опасността, на която е изложено здравето ми, аз започнах да си блъскам главата в догадки, които не ме спряха, но много дни отровиха щастието ми. Понеже и двамата се заблуждавахме, разговорите ни по този повод бяха само ужасно смешни недомлъвки и безсмислици. Тя едва ли не ме мислеше за побъркан. Аз изобщо се чудех, какво да мисля за нея. Най-сетне се обяснихме. Обляна в сълзи, тя ми призна единствената грешка пред прага на моминството, резултат на нейната непохватност и на ловкостта на съблазнителя. Щом разбрах тайната й, нададох радостни викове: „Девственост! — възкликнах аз. — Да я търся не другаде, а в Париж, и то у двадесетгодишна девойка! Ах, мила Терез, аз съм напълно щастлив, да те направя моя благоразумна и здрава и съвсем не съжалявам, че не намирам онова, което не съм търсил.“

Най-напред очаквах от нея само разтуха. Видях, че съм намерил много повече, че имам другар в живота. След като посвикнах с това прекрасно момиче, след като поразмислих върху положението си, осъзнах, че мислейки само за удоволствието си, всъщност бях осигурил щастието си. На мястото на угасналата амбиция имах нужда от силно чувство, което да запълни сърцето ми. Трябваше ми, с една дума, заместница на мама. Понеже нямаше отсега нататък да живея с нея, трябваше ми някой, който да живее с нейния питомец и у когото да намеря душевното чистосърдечие и покорство, което тя бе намерила у мене. Трябваше топлотата на личния домашен живот да ме възнагради за блестящата участ, от която се отказвах. Когато бях съвсем сам, сърцето ми бе празно. Но достатъчно беше едно друго сърце, за да го напълни. Лошата ми орис бе ми отнела, бе ми отчуждила, макар и отчасти, сърцето, за което бях създаден от природата. От този миг аз бях сам. Защото за мене никога не бе имало средно положение между всичко и нищо. Намерих в лицето на Терез заместницата, от която се нуждаех. Живях щастлив благодарение на нея, доколкото ми позволяваше стечението на обстоятелствата.

Най-напред се опитах да развия ума й. Това бяха хвърлени на вятъра усилия. Умът й е такъв, какъвто го е създала природата. Културата и грижите не хващат корен. Не се срамувам да призная, че тя никога не можа да се научи да чете гладко, макар че пишеше сносно. Когато отидох да живея на улица Ньов-де-Пти-Шан, срещу прозорците ми в хотела „Поншартрен“ имаше стенен часовник, по който повече от месец се мъчих да я науча да познава часовете. И сега едва ги разчита. Никога не можа да каже поред дванадесетте месеца на годината и не познава нито една цифра, въпреки всичките ми усилия да я науча. Не знае да брои пари, нито знае цената на каквото и да било. Думата, която й идва на устата при разговор, е често точно обратната на тази, която иска да каже. Някога бях съставил речник от изреченията й, за да забавлявам госпожа дьо Люксамбур, и нейните недомислици бяха добили широка известност в кръговете, сред които живеех. Но тази толкова ограничена и, ако искате, толкова тъпа жена е прекрасен съветник в трудните моменти. Често в Швейцария, Англия или Франция, по време на бедствените положения, в които съм изпадал, тя виждаше неща, които самият аз не виждах, и ми даваше най-добрите препоръки за действие. Тя ме е измъквала от опасности, в които сляпо се пъхах, и пред най-високопоставените дами, пред благородниците и принцовете нейните чувства, здрав смисъл, отговори и държане й спечелваха всеобщо уважение, а на мене — искрени комплименти за качествата й.

Край хора, които обичаме, чувството храни ума, както и сърцето, и човек няма нужда да търси другаде идеи. Аз живеех така приятно с моята Терез, както с най-великия гений на света. Майка й, горда, че на времето е била възпитавана в близост с маркиза дьо Монпипо, си въобразяваше, че е образована, опитваше се да учи Терез и нарушаваше със своите хитрини нашите естествени отношения. Нейното досадно натрапничество ме принуди да преодолея глупавия срам да се показвам публично с Терез и ние започнахме да правим насаме малки прелестни излети извън града, където закусвахме. Виждах, че тя ме обича искрено и това разпалваше моята обич към нея. Тази нежна взаимност запълваше изцяло живота ми. Бъдещето не ме интересуваше вече или ме интересуваше дотолкова, доколкото се явяваше продължение на настоящето. Исках само едно — да бъда сигурен, че ще продължи.

Тази привързаност направи излишно и безсмислено всяко друго развлечение. Излизах само за да отида при Терез. Скоро нейното жилище стана мое. Този усамотен живот бе много полезен за работата ми и за по-малко от три месеца операта ми беше готова напълно с музика и текст. Оставаше само да я допълня с няколко акомпанимента и да свържа някои пасажи. Тази механична работа много ми досаждаше. Предложих на Филидор да се заеме с нея, като му обещах част от печалбата. Той дойде два пъти, поработи малко над акта, посветен на Овидий, но не можа да се увлече по тази уморителна работа, чието възнаграждение беше при това далечно и несигурно. Той не дойде повече и аз завърших работата си сам.

Операта беше готова, оставаше ми да я пласирам, а това се оказа много по-трудна работа. В Париж не може да се постигне нищо, ако човек живее изолирано. Намислих да си пробия път чрез господин дьо ла Поплиниер, в чийто дом ме бе завел Гофкур след завръщането ми от Женева. Господин дьо ла Поплиниер беше меценат на Рамо, а госпожа дьо ла Поплиниер беше негова смирена ученичка. Рамо се ползваше с огромно влияние в техния дом. Смятайки, че той с удоволствие ще вземе под своя закрила произведението на своя последовател, аз реших да му покажа операта си. Той отказа да й хвърли дори поглед под предлог, че не можел да чете партитури и това страшно го изморявало. По този повод господин дьо ла Поплиниер му предложи да ги чуе и ми поръча да събера музиканти и да изпълним отделни откъси. Аз това и чаках. Рамо се съгласи, мърморейки недоволно и повтаряйки непрекъснато, че си представя колко хубаво може да бъде произведението на човек, който не е от бранша и е учил музика сам. Побързах да извлека партиите на пет-шест избрани откъса. Дадоха ми десетина музиканти, както и певиците Албер, Берар и госпожица Бурбоне. Още от увертюрата Рамо започна да сипе пресилени хвалебствия, изказвайки съмнение, че е от мене. Не изслуша нито едно парче без явни признаци на нетърпение. При една ария на контраалт обаче, много мъжествена и звънлива и с блестящ акомпанимент, той ме аплодира така невъздържано, че всички се възмутиха. Той поддържаше, че част от това, което току-що бил чул, е написано от опитен композитор, а останалото от невежа, който няма понятие от музика. Вярно е, че моята работа, неравна и неподчиняваща се на правила, беше ту великолепна, ту съвсем бездарна, каквато може да бъде музика от човек, който постига известни висини чрез гениално вдъхновение, без да се опира на теорията. Рамо заяви, че вижда в мое лице само дребен плагиат, без дарба и без вкус. Присъстващите и особено домакинът не бяха на същото мнение. Господин дьо Ришельо, който по онова време беше много близък с него и както е общоизвестно, с жена му, чу за моето произведение и пожела да го изслуша изцяло, възнамерявайки да го постави в двора, ако го одобри. Операта бе изпълнена с голям хор и оркестър на кралски разноски у дьо Бонвал, интендант в двора. Франкьор дирижираше. Въздействието беше изумително. Херцогът през цялото време възклицаваше доволно и ръкопляскаше, а след хора в акта за Тасо стана, приближи се до мене и ми стисна ръката.

— Господин Русо — каза ми той, — вашата хармония страшно ми допада. Никога не съм чувал толкова хубаво нещо. Искам да представим произведението ви във Версай.

Госпожа дьо ла Поплиниер, която присъстваше на разговора ни, не каза нито дума. Рамо, макар и поканен, не беше пожелал да дойде. На другия ден госпожа дьо ла Поплиниер ме прие много хладно в своя будоар, умишлено подцени операта ми и ми заяви, че макар и заслепен в началото от известен евтин блясък, дьо Ришельо е вече изтрезнял и тя не ме съветва да разчитам на операта си. Херцогът дойде малко след това и държа съвсем друг език. Той ми направи комплименти за таланта ми и ми се стори все още склонен да представи произведението ми пред краля.

— Само актът за Тасо — ми каза той — няма да може да мине пред двора. Трябва да се замени.

Без да чакам да ми се повтори, аз се прибрах веднага, затворих се в къщи и за три седмици написах нов акт на мястото на Тасо, посветен на Хезиод, вдъхновен от муза. Хитро промъкнах в този акт част от историята на моите таланти и ревността, с която ги бе удостоил Рамо. В този нов акт липсваше исполинската устременост, но затова пък той беше по-издържан от предишния. Музиката беше пак така благородна, само че много по-грижливо композирана и ако другите два акта бяха равни на този, цялата опера щеше без опасност да издържи представянето. Но докато аз я поправях, друга задача прекъсна и отложи изпълнението на първата.

През зимата, след битката при Фонтьоноа, във Версай бяха устроени много празненства и между другото бяха представени няколко опери в театър „Птит-Екюри“. Там дадоха също и драмата на Волтер, озаглавена „Баварската принцеса“, с музика от Рамо, в последния момент променена и преработена под името „Празници на Рамир“. Новият сюжет налагаше някои изменения в балетите на предишната пиеса, не само в стиховете, но и в музиката. Трябваше да се намери човек, който да свърши тази двойна работа. Волтер, по онова време в Лотарингия, и Рамо бяха заети и двамата с операта „Храмът на славата“ и не можеха да се занимават с преработката. Дьо Ришельо се сети за мене, предложи ми да се заема аз с това и за да мога да си дам по-добре сметка за необходимите поправки, ми изпрати отделно стиховете и музиката. Не исках да поправям текста без съгласието на автора. Писах му по този повод много коректно писмо, дори много почтително, както беше редно. Ето отговора му, чийто оригинал е в свитъка А №1:

„15 декември 1745 година

Вие обединявате, господине, два таланта, които досега винаги са били разделени. Ето две основания, достатъчни, за да ви ценя и да се постарая да се сприятеля с вас. Неприятно ми е, че ще използвате тези свои две дарования над произведение, което не е много достойно за тях. Преди няколко месеца херцог дьо Ришельо ми поръча безпрекословно да напиша светкавично бързо някаква посредствена наброска с две-три глупави и несвързани сценки, които трябваше да се прибавят към балети, нямащи никаква връзка с тях. Аз се подчиних в буквалния смисъл на думата. Написах ги много бързо и много лошо. Изпратих жалката скица на херцог дьо Ришельо, разчитайки, че няма да му свърши работа или че ще трябва да я поправя сам. За щастие тя е попаднала във вашите ръце, вие сте неин пълен господар. Аз съм я забравил съвършено. Не се съмнявам, че ще поправите всички грешки, изплъзнали ми се по необходимост поради страшно бързото написване на тази наброска, и няма да пропуснете нищо.

Спомням си, че между другите недомислици в сценките, които свързват балетите, не се казва как принцеса Грьонадин се озовава внезапно от затвора в градината или в двореца. Тъй като не магьосник, а испански сеньор устройва в нейна чест тия празненства, струва ми се, че няма място за магия. Моля ви, господине, да обърнете внимание на това място, за което смътно си спомням. Постарайте се, ако е възможно, затворът да се отвори и да заведат нашата принцеса от килията в нарочно приготвения за нея дворец, цял в злато и блясък. Зная отлично, че цялата пиеска е много жалка и че е под достойнството на едно мислещо същество да се занимава сериозно с тези глупости. Но понеже въпросът е да се направи нещо, което да предизвика най-малко недоволство, трябва да се вложи колкото е възможно повече логика дори в едно слабо оперно либрето.

Осланям се изцяло на вас и на господин Бало, като разчитам, че скоро ще имам честта да ви изкажа лично благодарността си и да ви уверя, господине, колко съм щастлив, че…“

Няма защо да се изненадвате от изключително учтивия тон на това писмо в сравнение с другите нелюбезни послания, които ми е пращал след това. Той сметна, че се ползвам с голямо благоволение пред господин дьо Ришельо и дворцовата гъвкавост, която му е присъща, го принуждаваше да бъде особено внимателен с един новопоявил се любимец, докато разбере по-точно докъде се простира влиянието му.

Упълномощен от Волтер и освободен напълно от грижата да се съобразявам с Рамо, който само се чудеше как да ми навреди, аз се залових за работа и за два месеца приключих със задачата. При стиховете нямах много работа. Постарах се само да залича разликата в стиловете и имах самонадеяността да си въобразя, че това ми се е удало. Работата ми върху музиката беше по-продължителна и по-уморителна. Освен че трябваше да съчиня няколко откъса за свързване на отделните части, включително и увертюрата, целият речитатив, който трябваше да бъде мое дело, се оказа крайно труден, защото трябваше да свързвам, често с малко стихове и с много бързи преходи симфонии и хорове в много отдалечени тоналности. Защото, воден от съображението да не би Рамо да ме обвини, че съм обезобразил ариите му, аз реших да не променям и да не транспонирам нито една. Речитативът ми се удаде. Той беше изразителен, енергичен и главно прекрасно модулиран. Мисълта за двамата превъзхождащи ме творци, с които бяха благоволили да ме свържат, разпалваше вдъхновението ми и мога да кажа, че в тази неблагодарна и безславна работа, за която публиката не можеше дори да бъде уведомена, аз бях почти през цялото време равен на образците.

След като поправих пиесата, започнаха репетициите в Операта. От тримата автори присъствах само аз. Волтер го нямаше, а Рамо не дойде или се скри.

Думите на първия монолог бяха твърде зловещи. Ето как започваше той:

О смърт! Ела и довърши несретния ми живот!

Налагаше се музиката да им съответства. Но именно срещу този стих насочи критиката си госпожа дьо ла Поплиниер, която ме обвини с много жлъч, че съм написал погребална музика. Господин дьо Ришельо благоразумно се осведоми чии са стиховете на този монолог. Аз му предоставих изпратения от него ръкопис, който удостоверяваше, че думите са на Волтер.

— В такъв случай само Волтер е виновен — заяви той.

По време на репетицията всичко мое беше едно след друго отречено от госпожа дьо ла Поплиниер и защитено от господин дьо Ришельо. Но аз имах срещу себе си много силна противница и в края на краищата ми съобщиха, че трябва да се направят още поправки, за които се налага да се посъветвам с господин Рамо. Съкрушен от тази преценка, след като бях очаквал похвали, каквито безспорно заслужавах, аз се прибрах в дома си, тъжен до смърт. Изтощен от умора, разкъсван от мъка, легнах болен и месец и половина не можах да изляза от стаята.

Рамо, който беше натоварен с предложените от госпожа дьо ла Поплиниер изменения, прати да ми искат увертюрата на моята опера на мястото на увертюрата, която бях написал за неговата. За щастие почувствах уловката и отказах. Понеже оставаха още само пет-шест дни до представлението, не му стигна време да напише друга и трябваше да оставят моята. Тя беше в италиански дух, много нова по стил за тогавашната френска публика. Но при все това се хареса и научих от господин дьо Валмалет, кралски домоуправител и зет на господин Мюсар, мой роднина и приятел, че любителите са останали много доволни от произведението ми, а публиката изобщо не разбрала, че не е от Рамо. В пълно съгласие обаче с госпожа дьо ла Поплиниер Рамо се разпореди никой да не узнае, че съм работил върху операта му. В раздадените на зрителите програми, където винаги се назовават авторите, фигурираше само Волтер. Рамо предпочете да не пишат името му, за да не го свържат с моето.

Щом започнах да излизам, реших да видя господин дьо Ришельо. Беше вече късно. Той бе заминал наскоро за Дюнкерк, където щеше да командва войските за дебаркирането в Шотландия. „Като се върне“ — обещах си аз, за да оправдая леността си, че го изпуснах. Понеже оттогава не го видях вече, загубих и честта, която заслужаваше произведението ми, и възнаграждението, което трябваше да ми донесе; и времето, и трудът, и мъката, и болестта, и парите, които ми струваше, всичко остана за моя сметка, без да получа нито едно су или поне най-малкото обезщетение. Обаче през цялото време ми се струваше, че господин дьо Ришельо изпитва искрена симпатия към мене и има добро мнение за способностите ми. Злата ми орис обаче и госпожа дьо ла Поплиниер попречиха на каквато и да било изява на неговото благоразположение.

Изобщо не можах да проумея враждебността на тази жена, на която се помъчих да се харесам, ухажвайки я най-усърдно. Гофкур ми обясни причината.

— Преди всичко — каза той, — нейното приятелство с Рамо: тя е негова отявлена почитателка, а той не може да търпи никакъв съперник; а освен това един първоначален грях ви заклеймява в нейните очи и тя никога няма да ви го прости: че сте се родили женевец.

По този повод той ми обясни, че абат Юбер, женевец по произход и искрен приятел на господин дьо ла Поплиниер, направил всичко възможно да му попречи да се ожени за тази жена, която познавал добре. След женитбата си тя му бе засвидетелствала неумолима омраза, а покрай него и на всички женевци.

— Макар че Поплиниер — добави той — е добре настроен към вас, и аз зная това, не разчитайте на подкрепата му. Той е влюбен в жена си, а тя ви мрази. Тя е зла и ловка жена. Нищо няма да постигнете в нейния дом.

Аз си взех бележка от думите му.

Същият Гофкур ми оказа почти по това време и друга услуга, от която страшно се нуждаех. Загубил бях наскоро добродетелния си баща, на около шестдесетгодишна възраст. Изживях по-леко загубата му, отколкото по всяко друго време, когато нямаше да бъда така зает с материални грижи. Не бях пожелал да искам, докато той беше жив, наследството от майка ми, чиито доходи той използваше. След смъртта му нямах вече скрупули в това отношение. Но липсата на юридически валидно потвърждение за смъртта на брат ми беше една пречка. Гофкур обеща да я отстрани и действително го стори благодарение за умелата намеса на адвоката дьо Лорм. Понеже имах крайна нужда от този малък доход и уреждането на въпроса беше съмнително, очаквах решението с голямо нетърпение. Една вечер, прибирайки се у дома, намерих писмото, което навярно съдържаше тази новина. Взех го с разтреперана от притеснение ръка и същевременно потънах в земята от срам. „Как! — упрекнах се аз с презрение. — Нима Жан-Жак ще се остави до такава степен да бъде роб на користта и любопитството?“ Тутакси сложих обратно писмото върху камината. Съблякох се, легнах си спокойно, заспах по-добре от друг път и станах доста късно на другата сутрин, забравил напълно за писмото. Забелязах го, докато се обличах. Отворих го, без да бързам. Вътре имаше менителница. Изпитах няколко приятни чувства едновременно, Но мога да се закълна, че най-много се радвах, задето успях да се овладея. Бих могъл да приведа двадесет подобни случаи в живота си, но премного бързам, за да мога да разкажа всичко. Изпратих малка част от тези пари на клетата мама, съжалявайки до сълзи за щастливото време, когато бих сложил всичко в краката й. Във всяко нейно писмо се долавяше в какво лошо положение се намира. Тя ми изпращаше купища рецепти и всевъзможни тайни, от които си въобразяваше, че ще мога да забогатея, а заедно с мене и тя. Чувството за застрашаващата я бедност вече притискаше сърцето й и отслабваше ума й. Малкото пари, които й изпратих, станаха плячка на измамниците, които я обсаждаха. Тя изобщо не се възползва от тях. Това ми отне желанието да разделям насъщния си хляб с тия нехранимайковци, особено след безполезния ми опит да я измъкна от тях, за който след малко ще разкажа.

Времето течеше, а заедно с него и парите. Бяхме двама, даже четирима или за да бъда по-точен, бяхме седмина или осмина. Макар че Терез беше така безкористна, както рядко може да се срещне човек, майка й не беше като нея. Щом малко се поокопити, тя извика цялото си семейство, за да споделят плодовете на моите грижи. Сестри, синове, дъщери, внучки, всички освен най-голямата й дъщеря, женена за началника на пощенските коли в Анже. Всичко, което правех за Терез, отиваше благодарение на майка й за тия гладници. Понеже не бях попаднал на алчна жена, а и не бях обзет от друга страст, не вършех лудории. Задоволявайки се да поддържам прилично Терез, но без лукс, избавяйки я от належащите нужди, аз нямах нищо против припечеленото от нея да отива изцяло в полза на майка й и притурях дори по нещо от себе си. Но поради някаква фаталност, която ме преследваше, докато мама беше жертва на заобикалящите я изедници, Терез беше жертва на семейството си и аз бях безсилен да направя каквото и да било за едната или за другата по такъв начин, че да е от полза за жената, за която е предназначено. Странно беше, че най-малкото дете на госпожа Льо Васьор, единствената дъщеря, която не получи зестра, беше в същото време единствената, която хранеше баща си и майка си и след като години наред братя, сестри, а дори и племенници, я бяха тормозили, сега те я ограбваха и клетата девойка не можеше да се защити от кражбите им, както не се бе защищавала от ударите им. Само една нейна племенница, Готон Льодюк, беше по-приятна и с по-благ характер, макар и разгалена от примера и лошите поуки на другите. Понеже често ги виждах заедно, аз ги наричах с имената, с които те се назоваваха. Племенницата наричах „племеннице“, а лелята — „лельо“. А те двете ми викаха „вуйчо“. Оттам произлезе името „лельо“, с което продължавам да се обръщам към Терез не само аз, но понякога на шега и приятелите ми.

Разбирате, че при подобно положение нямах нито миг за губене и трябваше някак да се измъкна. Понеже смятах, че господин дьо Ришельо ме е забравил и не очаквах вече нищо от двора, опитах се да прокарам операта си в Париж, но срещнах трудности, изискващи много време, за да бъдат преодолени, а аз с всеки изминат ден се чувствах все по-притеснен. Наумих да представя в театър „Италиен“ малката си комедия „Нарцис“. Приеха я. Получих безплатен пропуск, който ми достави голямо удоволствие. Но всичко стигна само дотук. Изобщо не успях да поставя пиесата си и като ми омръзна да се подмазвам на актьорите, зарязах всичко. Най-сетне се върнах към последното останало средство, единственото, което трябваше да избера още от началото. Докато ходех при госпожа дьо ла Поплиниер, се бях отдалечил от семейство Дюпен. Двете дами, макар и роднини, не се разбираха и изобщо не се виждаха. Двете семейства изобщо не общуваха помежду си и господин Тиерио единствен посещаваше и едното, и другото. Бяха му поръчали да ме върне у господин Дюпен. По това време господин дьо Франкьой следваше естествена история и химия и си беше устроил химически кабинет. Струва ми се, че се стремеше към Академията на науките. Искаше да напише книга за тази цел и смяташе, че мога да му бъда полезен в тази работа. Госпожа Дюпен замисляше от своя страна друга книга и се бе спряла на мене поради почти същите съображения. Те с удоволствие бяха готови да ме вземат общо за нещо като техен секретар и именно в такъв дух ме увещаваше господин Тиерио. Аз поисках преди това господин дьо Франкьой да използва влиянието си и авторитета на Желиот, за да издейства операта ми да бъде репетирана в Парижката опера. Той се съгласи. „Любовни музи“ беше репетирана най-напред в кралското музикално училище, а после и в самия театър. На генералната репетиция имаше доста публика и няколко откъса пожънаха аплодисменти. Но аз сам почувствах по време на изпълнението, много лошо дирижирано от Рьобел, че пиесата няма да мине и че тя не може да бъде представена без сериозни поправки. Затова я изтеглих без повече обяснения и без да се излагам на провал. По много указания разбрах, че дори и да беше съвършена, операта ми нямаше да мине. Господин дьо Франкьой ми беше обещал да издейства да я репетират, но не и да я приемат. Той се ограничи само с обещаното. В този случай, както и в много други, подразбрах, че нито той, нито госпожа Дюпен държаха особено да си извоювам известност в обществото, може би защото се опасяваха да не би хората да предположат, когато книгите им излязат, че са присадили моите таланти върху техните. Всъщност тъй като госпожа Дюпен винаги е имала много посредствено мнение за способностите ми, тя ме е използвала винаги само за да пиша под нейна диктовка или за чисто технически справки, така че подобен упрек би бил съвсем несправедлив.

Този последен неуспех окончателно ме отчая. Изоставих всички планове за преуспяване и слава и без да се занимавам повече с истинските си или въображаеми таланти, които ми носеха толкова малко облага, посветих времето и грижите си за припечелване прехраната ни — моята и на Терез, работейки за хората, които щяха да ни я осигурят. И така, аз се свързах напълно с госпожа Дюпен и господин дьо Франкьой. Не плувах в кой знае какво охолство, защото с осем-деветстотин франка годишно, колкото получавах през първите години, едва смогвах да посрещна най-насъщните ни нужди; бях принуден да живея в мебелирана стая, в съседство с тях, в доста скъп квартал, а същевременно плащах наем и за друго жилище в покрайнините на Париж, на горния край на улица Сен-Жак, където независимо какво беше времето, не пропусках да отида да вечерям. Скоро свикнах и дори се увлякох в новите си занимания. Пристрастих се към химията. Минах няколко курса заедно с господин дьо Франкьой при господин Руел и започнахме да хабим хартия, пишейки студии в областта на химията, едва овладели нейните елементарни понятия. През 1747 година прекарахме есента в Турен, в замъка Шьононсо, кралско жилище на Шер, построено при Анри II за Диан дьо Поатие, чийто герб още личи, днес собственост на главния изкупчия^[57] господин Дюпен. Прекарахме много приятно в това чудно място. Трапезата беше превъзходна. Надебелях като калугер. Свирехме и пеехме от сутрин до вечер. Композирах няколко трио за пеене, отличаващи се с мощна хармония и за които ще спомена може би в притурката, ако изобщо някога я напиша. Давахме комедии. И аз писах една за две седмици, в три действия, озаглавена „Безразсъдно обвързване“, която се намира между книгите ми. Тя има само едно качество: много е забавна. Там съчиних и няколко други произведения, между които и една поема, „Алеята на Силви“, по името на една алея в парка, която се виеше край Шер. Всички тия занимания не смущаваха работата ми по химия и задълженията ми при госпожа Дюпен.

Докато дебелеех в Шьононсо, моята Терез дебелееше в Париж, но по съвсем други причини, и когато се върнах, заварих заченатото от мене дело по-напреднало, отколкото предполагах. Като се има предвид материалното ми положение, това щеше крайно да ме обърка, ако сътрапезниците ми не ми бяха показали единствения изход. Тук следва да направя едно важно признание и съм принуден да започна по-отдалеч, защото, тълкувайки го, бих се оправдал или обвинил, а не искам да сторя нито едното, нито другото.

Докато Алтуна беше още в Париж, вместо да се храним в ресторант, ние се хранехме обикновено близо до нас, почти срещу безистена на Операта, у госпожа Ла Сел, жена на шивач, която не готвеше особено добре, но въпреки това масата й не оставаше празна, понеже клиентите й бяха приятни и порядъчни хора. Там не се приемаха непознати и всеки новодошъл трябваше да бъде представен от някой редовен клиент. Командорът дьо Гравий, стар развратник, изключително любезен и духовит, но и страшно циничен, живееше там на пансион и привличаше лекомислено и блестящо младежко общество, съставено главно от гвардейски офицери и мускетари. Командорът дьо Нонан, ухажор на всички момичета от Операта, носеше ежедневно всички клюки от това заведение. Господин дьо Плеси, лейтенант-полковник в оставка, добродушен и благоразумен старец, Ансьоле^[58], офицер от мускетарския полк, поддържаха известен ред сред младежите. Идваха и търговци, финансисти, доставчици, но учтиви и благовъзпитани, ползващи се с уважение в своите среди, дьо Бес, дьо Форкад и други, чиито имена не си спомням. С една дума, там се срещаха изтъкнати личности от всички съсловия, с изключение на абати и съдии, каквито не съм виждал. Съществуваше уговорка изобщо да не се въвеждат тия две категории хора. Трапезата, доста многочислена, беше твърде весела, без да бъде шумна, и всички се закачаха много, но без простащини. Старият командор с пиперливите си вицове, що се отнася до съдържанието, никога не забравяше церемониалността на бившия двор и ако пуснеше някоя непристойна дума, тя беше винаги така забавна, че всяка жена би му простила. Неговият тон определяше границите за всички сътрапезници. И другите младежи разказваха любовните си приключения със същата мила волност, а разкази за момичета не липсваха, още повече, че модният магазин беше до вратата на ресторанта. Уличката, през която се отиваше у госпожа Ла Сел, беше същата, на която беше магазинът на Ла Дюша, прочута търговка на модни артикули, която държеше много красиви момичета, с които тия господа честичко разговаряха преди или след обед. Ако бях по-смел, и аз бих се забавлявал с тях. Достатъчно беше да вляза, както правеха те. Но аз нито веднъж не посмях. И след заминаването на Алтуна продължавах да се храня доста често при госпожа Ла Сел. Там научавах купища забавни анекдоти и постепенно усвоих не нравите, слава богу, но установените там житейски правила. Изнасилени порядъчни момичета, измамени съпрузи, съблазнени жени, тайни раждания бяха най-обичайните теми, а мъжът, който доставяше най-много работа на дома за „Намерени деца“, се ползваше с най-много уважение. Това ми повлия. Моят начин на мислене се нагоди към психиката на тия приятни хора и аз си казах: „Понеже така е прието в тази страна, щом човек живее тук, защо да не постъпва по същия начин.“ А аз това и търсех. Възприех с леко сърце това средство, без ни най-малка задръжка, и трябваше да преодолея само съпротивата на Терез, която много мъчно се съгласи да приеме това единствено средство за спасяване на честта й. Майка й, която от своя страна се плашеше от нови грижи около бебета, ме подкрепи и ние я склонихме. Избрахме сигурна и благоразумна акушерка, госпожа Гуен, която живееше на Сент-Йосташ, и й поверихме тайната. Когато дойде времето, майка й отведе Терез при Гуен, за да роди там. Аз отидох да я видя няколко пъти. Занесох й шифровано име, което бях написал на две картончета. Сложихме едното в пелените на детето и акушерката го отнесе в службата за подхвърлени деца според установения ред. Следващата година същата неприятност и същия изход, само че не се сетихме за шифър. Същото нехайство от моя страна, същата съпротива от страна на майката. Тя се подчини, ридаейки. Ще видите по-нататък всички превратности, които предизвика в моя начин на мислене, а и в моята жизнена съдба, това съдбоносно поведение. Засега нека се ограничим до тази ранна епоха. Нейните последици, не само жестоки, но и непредвидени, и без това ще ме принуждават да се връщам прекалено често към тях.

Тук трябва да отбележа и първото запознанство с госпожа д’Епине, чието име често ще се среща в „Изповеди“. Тя беше родена д’Есклавел и неотдавна се беше омъжила за господин д’Епине, син на господин дьо Лалив дьо Белгард, главен изкупчия. Мъжът й беше музикален, както и господин дьо Франкьой. Тя също свиреше и общата страст към това изкуство много ги беше сближила тримата. Господин дьо Франкьой ме въведе у госпожа д’Епине. Вечерях понякога с него в нейния дом. Тя беше приятна, остроумна, талантлива. И безспорно добро познанство за мене. Но имаше приятелка, госпожица д’Ет; тя се славеше, че е много проклета, и живееше с кавалера дьо Валори, ползващ се със същата слава. Мисля, че общуването с тия двама души оказа лошо въздействие върху госпожа д’Епине, надарена от природата не само с буен темперамент, но и с прекрасни душевни качества, които го овладяваха или изкупваха неговите отклонения. Дьо Франкьой раздели приятелските си чувства между мене и нея и сам ми призна връзката си, затова аз не бих се осмелил да пиша тук за нея, ако не беше станала публично достояние, и то до такава степен, че не остана скрита дори за господин д’Епине. Дьо Франкьой ми призна дори много странни подробности във връзка с тази жена, за които тя никога не ми е говорила, смятайки, че не ги зная. Защото не съм казал и няма да кажа нито дума по този въпрос нито на нея, нито комуто и да било. Това доверие от едната и другата страна правеше положението ми особено деликатно главно с госпожа дьо Франкьой, която ме познаваше достатъчно, за да ми вярва, макар че имах връзка с нейната съперница. Аз утешавах, доколкото можех, клетата жена, защото мъжът й явно не изпитваше същите чувства, каквито тя към него. Изслушвах поотделно и тримата. Пазех тайните им най-добросъвестно, без нито един от тях да може да ми отскубне това, което другите двама ми бяха поверили, и без да скривам от всяка от тези жени, че съм приятел със съперницата й. Госпожа дьо Франкьой, която се опита да ме използва за най-различни цели, срещна изричен отказ, а госпожа д’Епине, която поиска един ден да предам някакво писмо на Франкьой, не само че се натъкна на същия отпор, но и на ясното предупреждение, че ако иска да ме прогони завинаги от дома си, достатъчно е втори път да се обърне с такава молба към мене. Трябва да бъда справедлив спрямо госпожа д’Епине: моето държане в случая не само не я отблъсна, но тя дори изказа одобрението си пред Франкьой и продължи да ме приема все така любезно. Така в бурните отношения между тия трима души, на които държах, от които зависех до известна степен и към които бях привързан, аз запазих докрай приятелството, уважението и доверието им, държейки се любезно и мило, но винаги честно и твърдо. Въпреки моята несръчност и тъпота, госпожа д’Епине настоя да участвам в представленията, уреждани в Шьоврет, замък в околностите на Сен-Дьони, собственост на господин дьо Белгард. Там имаше театър, в който често представяха разни пиеси. Натовариха ме с една роля, която разучавах неуморно шест месеца, но въпреки това на представлението трябваше да ми суфлират през цялото време. След това изпитание не ми възлагаха вече роли.^[59]

Освен с госпожа д’Епине аз се запознах и с нейната зълва, госпожица дьо Белгард, която стана наскоро графиня д’Удто. Първия път, когато я видях, беше в навечерието на сватбата й. Тя води дълъг разговор с мене с присъщата й очарователна задушевност. Много ми хареса. Но съвсем не можех да предвидя, че тази млада особа ще се превърне един ден в моя съдба и ще ме тласне макар и съвсем невинно в бездната, в която съм днес.

Макар че не съм говорил за Дидро след завръщането си от Венеция, както и за моя приятел господин Роген, аз не бях забравил нито единия, нито другия и бях станал по-близък с първия. Той си имаше своята Нанет, както аз си имах Терез. Това също ни сближаваше. Разликата беше само, че моята Терез, със също така приятна външност, както неговата Нанет, имаше кротък нрав и приветлив характер, създаден да обвърже един честен мъж, докато приятелката на Дидро, несговорчива и заядлива, с нищо не можеше да изкупи лошото си възпитание. Той обаче се ожени за нея. Постъпил е правилно, ако й е бил обещал. Колкото до мене, понеже не бях дал подобни обещания, не бързах да последвам примера му.

Бях се сприятелил и с абат дьо Кондийак; той също като мене не беше още нищо в литературата, но носеше в себе си заложбите, които му дадоха възможност да стане това, което е днес. Аз може би пръв прозрях стойностите му и го оцених истински. Изглежда, че и на него му беше приятно с мене. И докато, затворен в стаята си на улица Жан-Сен-Дьони, близо до Операта, работех върху акта за Хезиод, той идваше понякога при мене и ние обядвахме вън от града. Тогава той работеше върху своето „Есе за произхода на човешките познания“, което е първото му произведение. Когато го завърши, възникна трудността да намери издател, който да се натовари с напечатването му. Парижките книжари са безочливи и груби с всеки начинаещ писател, а и метафизиката, която тогава съвсем не беше на мода, не представляваше особено приемлив сюжет.

Аз говорих на Дидро за Кондийак и за неговото произведение. Запознах ги двамата. Те бяха създадени да си допаднат и си допаднаха. Дидро увеща книжаря Дюран да вземе ръкописа на абата и този велик метафизик получи за произведението си, едва ли не по милост, сто екю, които може би нямаше да има без мене. Понеже и тримата живеехме в доста отдалечени квартали, събирахме се веднъж седмично в Пале-Роаял и обядвахме заедно в „Пание-Фльори“. Изглежда, че тия ежеседмични обеди извънредно много се нравеха на Дидро, защото той, който много рядко устояваше на срещите си, не пропусна нито една от нашите. По време на тия обеди аз замислих издаването на периодичен вестник, който трябваше да списваме последователно ту Дидро, ту аз, под надслов „Присмехулник“. Нахвърлих първия брой и така се запознах с д’Аламбер, на когото Дидро беше говорил за мене. Непредвидени пречки осуетиха проекта ни и той не видя бял ден.

Двамата писатели бяха започнали отскоро своя „Енциклопедически речник“; отначало той трябваше да бъде обикновен превод на Чембърс, нещо като „Медицински речник“ на Джеймс, който Дидро беше вече привършил. Той ми предложи да участвам и аз във второто начинание, като се заема с раздела за музиката. Аз приех и изпълних много набързо и много посредствено тази задача за определения от него тримесечен срок, с какъвто разполагаха впрочем и другите сътрудници на речника, само че аз единствен бях готов навреме. Предадох му ръкописа си, преписан на чисто от един прислужник на господин дьо Франкьой, Дюпон, който пишеше много красиво, срещу десет екю от собствения ми джоб — те никога не ми бяха изплатени. Дидро ми беше обещал известно възнаграждение от издателите, за което обаче повече не спомена, а и аз не му напомних.

Работата по „Енциклопедията“ беше прекъсната поради неговото задържане. „Философски размисли“ му бяха навлекли известни неприятности, които останаха без последствие. Не беше така обаче с неговото „Писмо за слепците“, в което нямаше нищо наказуемо, като се изключат някои лични намеци, от които се засегнаха госпожа Дюпре дьо Сен-Мор и господин дьо Реомюр. Това стана причина за задържането му във Венсенската кула. Нищо не може да се сравни с тревогата, която породи в мене бедата, постигнала приятеля ми. Мрачното ми въображение, което винаги прави от злото по-голямо зло, се развихри. Реших, че са го затворили там за цял живот. Едва не полудях. Писах на мадам дьо Помпадур, заклевайки я, да настои да го пуснат или да издейства да ме задържат заедно с него. Не получих никакъв отговор. Постъпката ми беше много неблагоразумна, за да окаже някакво въздействие, и не си правя илюзията, че моята намеса е допринесла за смекчаването на режима му известно време, след като го затвориха. Но ако това задържане беше продължило още малко при същата строгост, сигурно щях да умра от отчаяние пред прага на този прокълнат затвор. Впрочем, независимо от това, че писмото ми не даде желания резултат, самият аз ни най-малко не си приписах някакви заслуги. Споменах само на няколко души за това, но никога не заговорих с Дидро по този въпрос.

Бележки

[42] Освен ако се е излъгал в избора си или ако жената, към която се е привързал, не измени характера си поради стечение на изключителни обстоятелства, а това не е напълно невъзможно. Ако искаме да приемем подобно твърдение без изключение, би трябвало да съдим за Сократ по жена му Ксантипа или за Дион по приятеля му Калипус. Това би било най-несправедливата и най-невярна преценка. Впрочем нека по този повод да не се прилага оскърбително горното разсъждение спрямо жена ми. Тя се оказа наистина по-ограничена и по-лековерна, отколкото я мислех, но колкото до характера й, чист, прекрасен и незлобив, той е напълно достоен за уважението ми и ще го има, докато съм жив. — Б.а. ↑

[43] Проект за нови музикални знаци. — Б.фр.изд. ↑

[44] Става дума за поета Жан-Батист Русо. ↑

[45] Дюкло, 1742. — Б.фр.изд. ↑

[46] Аз му вярвах толкова дълго и толкова абсолютно, че след завръщането си в Париж му поверих ръкописа на „Изповеди“. Недоверчивият Жан-Жак никога не можа да повярва в коварството и неискреността, докато не им стана жертва. — Б.а. ↑

[47] В порив на вдъхновение (ит.). — Б.пр. ↑

[48] Краят на август 1743 г. — Б.фр.изд. ↑

[49] Лицата, назначени от Сената на Венеция за връзка с чуждите представители. — Б.пр. ↑

[50] Не съм сигурен дали не беше театърът „Сен-Самюел“. Собствените имена ми се изплъзват от паметта. — Б.а. ↑

[51] Маскирана особа (ит.). — Б.пр. ↑

[52] Съдии от духовния съд, съществуващ в католическите страни до XIX в. — Б.пр. ↑

[53] Запази ми красавицата, разпалила сърцето ми (ит.). — Б.пр. ↑

[54] За да не изглеждам много страхлив (ит.). — Б.пр. ↑

[55] Интимно облекло (ит.). Б.пр. ↑

[56] Остави жените и учи математиката (ит.). — Б.пр. ↑

[57] През XVIII в. така се наричат лицата, които са откупували правото да събират данъци. Б.пр. ↑

[58] На този господин Ансьоле дадох една комедия, съчинена от мене, „Военнопленниците“, написана след злополучните сражения на французите в Бавария и Бохемия. Никога не посмях да я покажа или призная, че е от мене поради необяснимата причина, че никъде кралят, Франция и французите не са били толкова искрено възхвалени, както в тази пиеса; а произведен в републиканец и бунтовник, аз не смеех да призная, че съм бил панегирист на нация, всичките принципи на която противоречат на моите. По-съкрушен от нещастията на Франция, отколкото може би самите французи, аз се страхувах да не би да се сметне за ласкателство и подлост проявата на искрено чувство, чиито повод и причини разкривам в първата част и което се страхувам да изявя. — Б.а. ↑

[59] Представената тогава пиеса е „Безразсъдното обвързване“ от Жан-Жак. Б.фр.изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (8)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Книга седма1741–1747

Жан-Жак Русо
Изповеди (8)

Книга седма
1741–1747