Струпа ми се, че пристигнах в Шамбери през 1732 година, както вече казах, и постъпих на служба при краля по установяване на кадастъра. Бях вече навършил двадесет години и наближавах двадесет и една. Бях доста умен за възрастта си, но не и достатъчно разумен, и имах голяма нужда от помощта на тези, в чиито ръце попаднах, за да науча да се държа правилно. Няколкогодишният опит не беше успял да ме излекува от романтичните ми видения и въпреки всички превратности на съдбата все още познавах толкова малко света и хората, като че ли не бях платил скъпо, за да ги опозная.

Живеех в къщи, тоест при мама. Но тук нямах такава стая, както в Анси. Нито градина, нито поток, нито хубав изглед. Къщата, която тя заемаше, беше мрачна и тъжна, а моята стая беше най-мрачната и най-тъжната в цялата къща. Гола стена вместо гледка, задънен сокак вместо улица, без въздух, без светлина, без простор, пълна с щурци, плъхове, гнили дъски. Неприятно за живеене. Но бях при нея, до нея. Прекарвайки повече време в службата или в нейната стая, не забелязвах неуютността на моята. Нямах време да мечтая там. Ще ви се стори странно, че тя се бе установила в Шамбери нарочно, за да живее в тази грозна къща. Това беше много ловък ход от нейна страна и аз не бива да го премълчавам. Тя отиваше неохотно в Торино, чувствайки, че след неотдавнашните революции, при вълнението, което още цареше в двора, не беше дошъл моментът да се представи. Интересите й обаче й налагаха да се покаже. Страхуваше се да не би да я забравят или онеправдаят. Знаеше главно, че граф дьо Сен-Лоран, главен интендант на финансите, не я гледаше с добро око. Той притежаваше стара, нескопосано построена къща в Шамбери, с толкова лошо изложение, че беше вечно празна. Мама я нае и се настани в нея. Този ход излезе по-резултатен, отколкото евентуалното пътуване до Торино. Пенсията й не беше отнета и оттогава граф дьо Сен-Лоран стана един от приятелите й.

Заварих домакинството й подредено почти както по-рано и верния Клод Ане при нея. Както вече казах, той беше родом от село Мутрю и като дете събирал треви в Юра, за да прави швейцарски чай. Тя го беше взела на работа заради близките си, още повече, че й се видяло удобно да има в негово лице и прислужник, и билкар. Той се беше пристрастил към изучаването на растенията, тя от своя страна бе насърчила влечението му и го бе превърнала в истински ботаник: ако не беше умрял така млад, той навярно щеше да си създаде име в тази наука, както си бе извоювал с право добро име между порядъчните хора. Понеже беше сериозен, едва ли не строг, а аз бях по-млад от него, той стана за мене един вид възпитател и ме предпази от много глупости. Защото ми внушаваше уважение и аз не смеех да се самозабравям пред него. Той допадаше и на господарката си, която знаеше благоразумието, честността и неотклонната му привързаност към нея и му отвръщаше със същото. Клод Ане беше безспорно рядък човек и не съм срещал втори като него. Бавен, улегнал, разсъдлив, сдържан в поведението си, студен в отношенията си, лаконичен и мъдър в приказките си, той беше извънредно поривист в чувствата си, без с нищо да се издаде, и само изгаряше дълбоко в себе си. Тази именно импулсивност стана причина за единствената, но непоправима грешка в неговия живот — отравянето му. Това трагично събитие се случи наскоро след пристигането ми и ми разкри близостта на този младеж с господарката му. Ако тя сама не ми бе признала това, никога не бих се усъмнил. Не ще съмнение, че ако усърдието и верността заслужават подобна награда, той действително я бе извоювал и фактът, че нито веднъж не злоупотреби с благоволението й, доказва, че бе напълно достоен за него. Те рядко се спречкваха и винаги се сдобряваха. Само един техен спор завърши зле. Госпожа дьо Варан му каза в раздразнението си нещо оскърбително, което той не можа да преглътне. Послуша само гласа на отчаянието си и тъй като имаше подръка шишенце лауданум, той го изпи и си легна спокойно, надявайки се, че никога няма да се събуди. За щастие госпожа дьо Варан, също неспокойна и разтревожена, докато сновеше из къщата, намери празното шишенце и отгатна станалото. Тя се затече при него и ме стресна с виковете си. Призна ми близостта им, замоли ме горещо да й помогна и с големи усилия го принудихме да повърне лауданума. Докато наблюдавах тази сцена, аз се дивях на глупостта си, че дотогава не се бях усъмнил ни най-малко в тяхната връзка. Но Клод Ане беше така дискретен, че и по-прозорливи от мене биха могли да се заблудят. Помиряването беше извънредно топло, самият аз дори се развълнувах. От този ден моята почит и уважение към него нараснаха и аз станах един вид негов ученик, което беше благоприятно за мене.

И все пак не без болка узнах, че някой друг й е по-близък от мене. Не бях и помислял да се домогвам лично аз към такива отношения, но ми беше тежко, че има друг. В това нямаше нищо чудно. Но вместо да намразя мъжа, който ми я отнемаше, моята обич към нея се прехвърли и върху него. Аз исках преди всичко нейното щастие. И понеже тя се нуждаеше от него, за да се чувства щастлива, нямах нищо против да бъде щастлив и той. Самият Клод Ане от своя страна споделяше чувствата на господарката си към мене и се привърза искрено към приятеля, който тя бе избрала. Без да проявява нито сянка от превъзходство, поради връзката си с нея, той ме караше да чувствам само умственото му превъзходство. Аз не смеех да сторя нищо, което той би могъл да не одобри, а той умееше да разграничава доброто от лошото. Така ние живеехме в пълно разбирателство, което само смъртта можа да унищожи. Едно доказателство за прекрасния характер на госпожа дьо Варан е, че всички, които я обичаха, се обичаха помежду си. Дори ревността и съперничеството отстъпваха пред хубавото чувство, което тя вдъхваше, и никога не съм бил свидетел на зложелателство между хората, които я обкръжаваха. Нека този, който чете изповедта ми, спре за миг при тези хвалебствени думи и ако се сети за някоя друга жена, за която би могъл да каже същото, препоръчвам му да се свърже с нея, дори тя да е последната уличница, ако иска да прекара спокойно дните си.

От пристигането ми в Шамбери до заминаването ми за Париж 1741 година се разстила един период от осем-девет години, доста беден на приключения, защото живях просто и спокойно, като този еднообразен живот бе необходим за мене, за да изгради характера ми, все още неустановен поради постоянните сътресения. През този ценен период обърканото ми и непоследователно образование стана по-съдържателно и оформи моята духовна същност, на която останах верен занапред през бурите, които ме очакваха. Това усъвършенстване се извърши бавно и неусетно, без вълнуващи събития. Но въпреки това заслужава да бъде проследено и описано.

В началото се занимавах само с работата си. Служебните задължения не ми оставяха време да мисля за друго. Малкото свободни мигове прекарвах край добрата мама и тъй като нямах възможност да чета, дори не се сещах за книги. Но когато свикнах с работата си, когато тя се превърна в своего рода рутина и по-малко заемаше мисълта ми, тя отново затърси друга храна. Книгите пак се превърнаха в необходимост за мене и понеже това мое увлечение като че ли винаги се разраства, когато е възпрепятствано, то сигурно щеше да се превърне в истинска страст, както при женевския майстор, ако не беше възпирано от други увлечения, възникнали по това време.

Макар че за нашите изчисления не беше нужна кой знае колко сложна аритметика, те все пак бяха понякога доста трудни за мене. За да мога да се справя, накупих учебници по аритметика и я усвоих добре, защото се занимавах сам. Практическата аритметика има по-широко поле на приложение, отколкото се предполага, особено ако човек иска да постигне голяма точност в изчисленията. Има много дълги операции, сред които дори и много добри геометри се оплитат. Когато логиката се съчетае с опита, мисълта се избистря и човек намира по-кратки способи, задоволяващи, от една страна, честолюбието му със самия факт, че ги е открил, а, от друга — ума му със своята точност и превръщащи в удоволствие неблагодарната сама по себе си работа. Аз си дадох толкова труд, че нито един проблем, който можеше да се разреши само с изчисление, не представляваше вече пречка за мене и дори сега, когато познанията се заличават с всеки изминат ден от паметта ми, наученото тогава все още е запазено отчасти, макар че тридесет години не съм го използвал. Само преди няколко дни, когато отидох на гости в Дейвънпорт, присъствайки на урока по аритметика на децата на домакина, аз реших без грешка, с невъобразимо удоволствие една най-сложна задача. Докато пишех цифрите, имах чувството, че съм все още в Шамбери по време на щастливите дни. Бях се върнал по стъпките си в далечното минало.

Тушът и картите на нашите земемери ми възвърнаха също влечението към рисуването. Купих си бои и започнах да рисувам цветя и пейзажи. Жалко беше, че не бях особено надарен за живопис, защото тя страшно ми допадаше. Бих прекарал с месеци сред моливите и четките, без да се сетя да изляза. Така се пристрастих към това занимание, че трябваше насила да ме отклонят. Така е с всичко, по което се увлека. Увлечението нараства, превръща се в страст и скоро за мене не съществува нищо извън него. И възрастта не ме излекува от този порок. Тя дори не го намали и ето че и сега, когато пиша тия редове, вече изветрял старик, съм погълнат всецяло от едно друго излишно занимание, макар че съм съвсем бос в тази област и макар че хората, които на младини са я изучавали, я изоставят, когато стигнат възрастта, на която аз съм решил да я усвоявам.

В онези години подобни научни занимания щяха да бъдат напълно уместни. Случаят беше много удобен и аз се чувствах донякъде изкушен да се заловя с тях. Задоволството, което четях в очите на Ане, когато се връщаше с купища нови растения, два-три пъти едва ли не ме примами да отида да събирам билки с него. Почти съм сигурен, че ако бях отишъл само веднъж, щях да се запаля и може би днес щях да бъда прочут ботаник: не познавам наука, която така добре да подхожда на вродените ми склонности, и животът, който водя от десет години далеч от столицата, е всъщност посветен на непрекъснато безцелно и безсмислено хербаризираме. Но понеже тогава нямах никаква представа от ботаниката, аз се отнасях към тази наука с пренебрежение и даже отвращение, виждайки в нея само аптекарство. Мама, макар че я обичаше, я използваше всъщност единствено с аптекарски цели. Тя търсеше само билки, за да приготвя лекарствата си. Затова ботаниката, химията и анатомията, свързани в съзнанието ми под името медицина, бяха за мене само извор на забавни сарказми и повод за някоя и друга плесница. Впрочем у мене постепенно се разви противоположно влечение, което скоро погълна всички останали. Имам предвид музиката. Сигурно съм предопределен за това изкуство, защото го обикнах още от детинство и то е единственото, което съм обичал неотклонно през целия си живот. Най-удивителното е, че това изкуство, за което бях роден, ми е струвало толкова усилия, преди да го овладея, и толкова бавно съм напредвал в него, че след като цял живот съм се занимавал с музика, нито веднъж не ми се удаде да изпея уверено нещо по ноти. Уроците по музика ми бяха по онова време особено приятни главно защото ги провеждах с мама. Понеже иначе имахме доста различни вкусове, музиката беше за нас обединителното звено и аз често прибягвах до нея. Мама не отказваше. Тогава бях почти на същото ниво като нея. Успявахме да разчетем на два-три пъти някоя песен. Понякога, докато тя се суетеше край пещта, аз й подхвърлях:

— Мамо, намерих един прекрасен дует, който според мене ще придаде на билките ви аромат на изгоряло.

— А, бога ми! — възкликваше тя. — Ако ги изгоря заради тебе, ще те накарам да ги изядеш като поп!

Продължавайки да спорим, аз я повличах към клавесина. Забравяхме се там. Екстрактът от хвойна или абсент се овъгляваше, тя нашарваше лицето ми и всичко това беше толкова приятно!

Виждате, че макар и да разполагах с малко свободно време, имах много възможности да го използвам. Междувременно възникна още една, която се отрази благоприятно и на останалите.

Ние живеехме в такова задушно жилище, че понякога се налагаше да подишаме чист въздух на открито. Ане посъветва мама да наеме градина в околностите, за да я засадим с билки. Към градината имаше и една доста хубава къщурка, която мебелирахме подходящо. Сложихме и едно легло. Често отивахме да вечеряме там, а понякога аз оставах и да нощувам. Неусетно се пристрастих към това малко убежище. Пренесох няколко книги и много репродукции. Прекарвах част от свободното си време, като го разкрасявах и подготвях някоя приятна изненада за мама, когато тя дойдеше да се разходи. Аз я оставях, за да мисля с по-голямо удоволствие за нея там, да си мечтая. Още една моя прищявка, която не се опитвам нито да извиня, нито да обясня, а просто си я признавам, защото беше така. Спомням си, че веднъж госпожа дьо Люксамбур ми разказа смеешком за някакъв мъж, който се разделял с любовницата си, за да й пише писмо. Аз й казах, че съм в състояние да постъпя като този мъж. Бих могъл да прибавя, че съм го правил понякога. Но всъщност, когато бях с мама, никога не чувствах нужда да се отдалеча от нея, за да я обичам повече. Насаме с нея аз се чувствах толкова свободен, както и когато бях сам, и това не ми се е случвало с никого другиго, било мъж или жена, колкото и да съм ги обичал. Но тя често беше обкръжена от хора, които толкова малко ми допадаха, че от яд и скука бягах в моето убежище, където тя беше такава, каквато я желаех, без да се страхувам, че досадниците ще ни последват.

Докато си живеех най-спокойно, отдаден на работа, развлечения и учене, Европа съвсем не беше така безбурна. Наскоро беше обявена войната между Франция и Императора. Сардинският крал се беше намесил и френската армия нахлу в Пиемонт на път за Миланската област. И през Шамбери мина една част, между другото и полкът от Шампан, командван от херцог дьо Ла Тримуй, комуто бях представен: той ми обеща звездите и луната и навярно вече не се сети за мене. Нашата градина се намираше точно в горната част на предградието, откъдето влязоха войските, така че успях да задоволя желанието си да ги видя и се запалих от тази война, като че ли бях кой знае колко заинтересуван от изхода й. Дотогава и на ум не ми беше идвало да мисля за политика, а изведнъж почнах да чета вестници, за първи път, но с такова пристрастие към Франция, че сърцето ми се разтуптяваше при най-малките й успехи, а неудачите й ме натъжаваха, сякаш се изсипваха на собствената ми глава. Ако тази лудост беше временна, нямаше да се занимавам с нея, но тя пусна напълно неоснователно такива дълбоки корени в душата ми, че когато впоследствие в Париж се изправих срещу деспотизма като горд републиканец, неволно чувствах тайно предпочитание към същата нация, макар и да я считах раболепна, и към правителството, при все че привидно го атакувах. Най-забавното беше, че понеже се срамувах от тази слабост, така противоречаща на убежденията ми, че не смеех да я призная пред никого и се подигравах с французите заради пораженията им, докато сърцето ми се обливаше в кръв повече, отколкото на тях. Аз навярно съм единственият, който, живеейки сред народ, отнасящ се добре с него и който той обожаваше, си е давал външно вид, че го ненавижда. Това хубаво чувство от моя страна беше толкова безкористно, толкова силно, толкова неизменно, толкова непобедимо, че дори след като напуснах Франция, след като правителството, сановниците, писателите се развихриха срещу мене, след като отрупването ми с клевети и обиди стана признак на благонадеждност, аз не можах да се излекувам от безумната си любов. Обичам французите въпреки волята си, макар че те ме преследват. Като виждам наченките на упадъка на Англия, който предсказах сред възхода й, ще ми се да лелея безумната надежда, че френският народ, на свой ред победител, ще ме освободи някой ден от безрадостното ми пленничество.

Дълго търсих причината за това мое пристрастие и я намерих само в повода, по който то се появи. Нарастващото ми влечение към литературата ме тласкаше към френските книги, към техните автори, към родината на тия автори. Точно когато пред очите ми минаваха френските войски, аз четях за великите пълководци от Брантом. Главата ми беше пълна с имената на Клисон, Байар, Лотрек, Колини, Монморанси, Ла Тримуй и аз се привързах към техните потомци като към наследници на тяхната доблест и смелост. Във всеки минаващ полк ми се струваше, че разпознавам прословутите черни отреди, извършили на времето толкова подвизи в Пиемонт. С една дума, прикачвах към хората, които виждах, представите, почерпени от книгите. Непрекъснатото четене на произведения от една и съща нация подхранваше възторга ми към нея и го превърна в крайна сметка в сляпа страст, която нищо не можа да изкорени. Впоследствие имах случай да забележа по време на пътуванията си, че това отношение не беше свойствено само на мене и че въздействайки във всички страни в по-голяма или по-малка степен върху тази част от нацията, която обичаше книгите и се занимаваше с литература, френската култура смекчаваше общата омраза, породена от високомерния вид на французите. Романите повече от мъжете спечелват жените от всички страни, драматичните шедьоври пристрастяват младежта към френския театър. Известността на Комеди Франсез привлича в Париж тълпи чужденци, които се връщат възхитени оттам. С една дума, превъзходният вкус, господстващ в тяхната литература, покорява всички, които я обичат, и по време на завършилата тъй злополучно война видях как техните писатели и философи поддържаха славата на френското име, затъмнена от техните войни.

И така, аз бях пламенен французин и това ме пристрасти към новините. Вървях с тълпата зяпачи и чаках на площада куриерите. По-глупав от магарето от баснята, страшно се безпокоях да узная седлото на чий господар щях да имам честта да нося. Защото тогава предполагаха, че ще принадлежим на Франция, а Савоя ще бъде разменна монета за сметка на Миланската област. Трябва да се признае, че имах основание да се опасявам. Ако войната свършеше зле за съюзниците, пенсията на мама щеше да бъде сериозно застрашена. Но аз бях преизпълнен с доверие спрямо моите добри приятели и този път, въпреки изненадата на господин дьо Броли, моето доверие не остана излъгано благодарение на краля на Сардиния, за когото изобщо не бях помислял.

Докато в Италия се биеха, във Франция пееха. Оперите на Рамо бяха вече нашумели и бяха привлекли вниманието към теоретичните му произведения, които поради своята неразбираемост бяха недостъпни за широките маси. Чух случайно за неговия „Трактат по хармония“ и не се успокоих, докато не си набавих тази книга. Пак по една случайност се разболях. Някакъв възпалителен процес. Той протече остро и краткотрайно, но възстановяването беше продължително и се наложи цял месец да пазя стаята. През това време се нахвърлих и жадно зачетох моя „Трактат по хармония“, но той беше толкова дълъг, разплут, лошо подреден, че си дадох сметка — необходимо е много време, за да го изуча и разбера. Прекъсвах усърдното четене и се отморявах с музика. Кантатите на Барние, над които се упражнявах, не ми излизаха от ума. Научих наизуст четири-пет, между другото кантатата „Спящи амури“, която оттогава не съм виждал, но я помня почти цялата, също както и „Амур, ужилен от пчела“, много хубава кантата от Клерамбо, която научих почти по същото време.

Като връх на всичко от Вал д’Ост пристигна млад органист на име абат Пале, добър музикант и човек, който много добре акомпанираше на клавесин. Запознахме се и ето ни неразделни. Той беше ученик на един италиански монах, отличен органист. Запозна ме с неговата теория. Аз я сравних с теорията на Рамо. Тъпчех главата си с акомпанименти, акорди, хармония. Трябваше да развия слуха си. Предложих на мама да устройваме по един концерт всеки месец. Тя се съгласи. Тези концерти така ме погълнаха, че нито денем, нито нощем можех да правя нещо друго. А и действително бях зает, и то много, защото издирвах ноти, търсех оркестранти и инструменти, разпределях различните партии и пр. Мама пееше, отец Катон, за когото вече споменах и за когото пак ще говоря, също пееше. Един учител по танци на име Рош и неговият син свиреха на цигулка. Пиемонтският музикант Канавас, който работеше по кадастъра и се ожени по-късно в Париж, свиреше на виолончело. Абат Пале акомпанираше на клавесин. Аз имах честта да дирижирам, без да забравя дървената палка. Можете да си представите колко беше хубаво! Не съвсем като при господин дьо Треторан, но не и по-лошо.

Малките концерти у госпожа дьо Варан, новопокръстена католичка, която се изхранваше, както се говореше, от милосърдието на краля, даваха повод за недоволство сред кликата на лъженабожниците. Но за много порядъчни хора те бяха приятно забавление. Не бихте отгатнали кого поставям начело между тях. Един монах, но монах с много лични качества, при това приятен: неговата зла участ впоследствие ме развълнува дълбоко и споменът за него, свързан с щастливите ми дни, още ми е скъп. Става дума за корделиера отец Катон, който заедно с граф Дортан беше конфискувал в Лион нотите на клетото „котенце“. Той не можеше да се гордее с тази своя постъпка. Беше бакалавър на Сорбоната, дълго беше живял в Париж, в най-висшето общество, и се беше промъквал особено в дома на маркиз д’Антрьомон, сардински посланик по онова време. Беше едър, добре сложен мъж, с пълно лице и изпъкнали очи, с черни коси, които естествено падаха над челото му, едновременно благороден, прям и скромен на вид, правеше добро впечатление и се обличаше просто, но с вкус. Не се държеше нито лицемерно или безочливо като повечето монаси, нито галантно като светски човек, макар че беше такъв, но уверено, като порядъчен човек, който, без да се срамува от расото си, го чувства като чест и е винаги на мястото си между порядъчните люде. Макар че отец Катон не беше учил достатъчно, за да стане доктор, той беше много образован за светски човек. Освен това не бързаше да покаже начетеността си и я проявяваше толкова на място, че тя изглеждаше още по-голяма. Понеже беше водил дълго светски живот, беше развил у себе си по-скоро приятни умения, отколкото солидни познания. Беше остроумен, съчиняваше стихове, говореше хубаво, пееше още по-хубаво, имаше приятен глас, умееше да свири на орган и клавесин. Притежаваше повече качества, отколкото беше необходимо, за да има успех. Затова доста го ухажваха. Но той не пренебрегна за сметка на това монашеските си задължения и успя въпреки завистта на съперниците си да бъде избран за представител на неговата провинция в съвета на канониците или, с други думи, стана важна личност в своя орден.

Отец Катон се запозна с мама у маркиз д’Антрьомон. Той чу за нашите концерти, изказа желание да участва в тях и благодарение на него те станаха блестящи. Ние скоро се сприятелихме поради общото ни влечение към музиката, което беше истинска страст и на двама ни, с тази разлика, че той беше действително музикант, а аз — сополанко. Отивахме с Канавас и абат Пале да свирим и пеем в неговата стая и понякога на неговия орган в празнични дни. Често вечеряхме насаме у него, защото той притежаваше и тази удивителна за един монах черта, че беше щедър, великодушен и сластолюбив, но не по просташки начин. В дните на концертите ни той вечеряше у мама. Тези вечери протичаха много весело и приятно. Говорехме без заобикалки, пеехме дуети, аз се чувствах свободен, духовит, находчив. Отец Катон беше очарователен, мама пленителна, абат Пале с волския си глас беше прицел на шегите ни. Сладки мигове на безгрижна младост, колко отдавна отлетяхте!

Понеже няма да имам вече случай да говоря за отец Катон, нека завърша с две думи неговата тъжна история. Другите монаси от завист или по-скоро вбесени от достойнствата му, от изящното му държане, което нямаше нищо общо с монашеската занемареност, го намразиха само защото не беше така противен като тях. По-високопоставените се съюзиха срещу него и насъскаха разни монахчета, които искаха да заемат мястото му и по-рано не смееха да вдигнат очи към него. Нанесоха му хиляди оскърбления, свалиха го от поста му, отнеха му стаята, която бе подредил с вкус, макар и скромно, заточиха го бог знае къде. Най-сетне тия мизерници го обсипаха с толкова обиди, че гордата му и честна душа с право не можа да издържи и след като бе очаровал най-отбрани общества, той умря от мъка на мръсен одър в някаква килия или карцер, съжаляван и оплакван от всички порядъчни хора, които го познаваха и в чиито очи той имаше само един недостатък — че беше монах.

Докато живеехме леко и безгрижно, за кратко време аз бях така изцяло погълнат от музиката, че не можех да мисля за нищо друго. Отивах насила на работа. Принудата и еднообразието в службата ми се превърнаха в непоносимо изтезание и стигнах дотам, че започнах да копнея да я напусна, за да се отдам напълно на музиката. Можете да си представите, че тази безумна мисъл беше посрещната с възражения. Да напусна една порядъчна работа с постоянен доход, за да гоня случайни ученици, беше прекалено неразумно решение, за да хареса на мама. Дори да предположехме, че в бъдеще ще напредна толкова, колкото си въобразявах; амбициите ми всъщност бяха много скромни, защото исках да остана цял живот обикновен музикант. Замисляща блестящи проекти и имайки малко по-високо мнение за мене въпреки преценката на господин д’Обон, тя с болка на душа ме виждаше как се отдавам на увлечение, което й се струваше несериозно, затова често ми повтаряше провинциалната поговорка, която не се отнася за Париж: „Който пее и танцува, малко добрува“. От друга страна, тя виждаше, че увлечението ми е непобедимо. Страстта ми към музиката се превръщаше в истинска лудост и имаше опасност да загубя службата си поради разсеяността си. Затова беше много по-добре сам да си подам оставка. Аз й изтъкнах също така, че тази служба и без това е временна, че ми е необходима специалност, за да живея, и че беше по-сигурно да овладея достатъчно чрез практика професията, която ме влече и която тя ми беше избрала, отколкото да завися от протекции или да правя нови опити, които могат да излязат неуспешни, и минал вече възрастта, когато се учи, да остана негоден да си изкарвам прехраната. Най-сетне аз изтръгнах съгласието й не толкова с разумни доводи, колкото с досаждане и умилкване и тутакси изтичах да благодаря гордо на господин Кочели, главен директор на кадастъра, за досегашната ми служба при него и напуснах доброволно работата си без повод, без основание, без предлог, като че ли бях извършил най-героичната постъпка, със същата, ако не и по-голяма радост, с каквато бях постъпил преди малко по-малко от две години.

Колкото и неразумна да беше тази постъпка, тя ми спечели известно уважение сред населението и това не беше излишно. Едни се усъмниха, че имам материални средства, каквито всъщност нямах, други, виждайки ме отдаден напълно на музиката, съдеха за таланта по жертвата ми и сметнаха, че щом съм така луд по това изкуство, трябва действително да го владея. В царството на слепите еднооките са царе. Аз минавах за добър учител по музика, понеже другите бяха още по-лоши. От друга страна, не ми липсваше и известен усет към пеенето, подсилен от благоприятното въздействие на възрастта и външността ми, така че скоро се сдобих с повече ученици, отколкото ми бяха необходими, за да достигна секретарската си заплата.

Безспорно, ако става дума за приятен живот, не можеше по-бързо да се мине от едната към другата крайност. В кадастъра, зает осем часа дневно с най-скучна работа, в компания на още по-скучни хора, затворен в мрачна канцелария, отровена от дишането и потта на ония простаци, повечето чорлави и нечистоплътни, понякога чувствах виене на свят от напрежение, задуха, принуда и скука. Вместо всичко това ето ме внезапно попаднал в най-отбрано общество, приеман, търсен в най-богатите домове. Навсякъде мило, любезно, празнично посрещане. Приветливи госпожици, прелестно нагиздени, ме чакат и приемат гостоприемно. Виждам само изящни предмети, вдъхвам само рози и портокалов цвят. Пеем, разговаряме, смеем се, забавляваме се. Излизам от едно място, за да отида на друго и да правя същото. Ще се съгласите, че след като по този начин изкарвах колкото и в кадастъра, нямаше място за колебание. Така че аз бях толкова доволен от решението си, че никога не съм се разкайвал за него и дори сега, когато правя равносметка на делата си, освободен от не особено разумните подбуди, които са ги предизвикали, пак не се разкайвам.

Това едва ли не е единственият случай, когато, следвайки само наклонностите си, не съм бил излъган в очакванията си. Поради непринудеността, общителността, лекия характер на жителите на този край аз общувах приятно с тях и фактът, че се чувствах добре в тяхната среда, доказва, че ако не обичам да живея между хората, това е не толкова по моя вина, колкото по тяхна.

Жалко, че савойците не са богати. Или може би щеше да бъде жалко, ако бяха по-заможни. Защото такива, каквито са, те са най-симпатичните и най-дружелюбни хора, които познавам. Ако съществува на света градче, в което човек най-добре вкусва сладостта на живота в приятно и безопасно общуване, това е Шамбери. Провинциалните благородници, които се събират там, притежават само толкова блага, колкото са необходими за преживяване. Те нямат достатъчно, за да направят кариера. И не можейки да удовлетворят честолюбието си, те по неволя следват съвета на Киней. Посвещават младежките си години на военната служба, после се връщат да прекарат спокойно старините си в родния край. Честта и мъдростта повеляват това разпределение. Жените са хубави, но биха могли да минат и без хубост. Те притежават всичко, което може да се сравни с хубостта и дори да я замести. Странно е, че принуден от работата си да виждам много момичета, не си спомням да съм срещнал ни едно в Шамбери, което да не бе очарователно. Ще кажете, че съм бил настроен да ги виждам хубави и може би имате право. Но нямаше нужда да преувеличавам. Истината е, че не мога да си спомня без удоволствие моите млади ученички. Защо не мога, назовавайки най-милите измежду тях, да ги върна, а и себе си заедно с тях, в онази щастлива възраст, когато изживявах край тях сладостни и невинни мигове? Първата беше госпожица дьо Меларед, моя съседка, сестра на ученика на господин Гем. Тя беше жива брюнетка, но гальовна, изпълнена с изящество и съвсем не вятърничава. Беше по-скоро слаба, както повечето момичета на нейната възраст. Но блестящите й очи, тънката й талия и привлекателното й изражение не се нуждаеха от закръгленост, за да се харесат. Отивах у тях сутрин и тя беше още по пеньоар, без специална прическа, повдигнала небрежно коси с втъкнати в тях цветя, които слагаше при пристигането ми и махаше, когато си отивах, за да се вчеше. От нищо не се боя толкова, както от хубаво младо момиче по пеньоар. Сто пъти по-малко щях да се страхувам от нея, ако беше пременена. Госпожица Мантон, у която отивах следобед, ме приемаше винаги напълно нагласена и ми правеше също така приятно впечатление, но по-различно. Нейните коси бяха пепеляворуси. Тя беше много дребничка, много стеснителна и много бяла. Чист, верен и звучен глас, който обаче не смееше да се разгърне. На гърдите си имаше белег от изгаряне с вряла вода, което синьото й копринено шалче не скриваше напълно. Този белег привличаше понякога вниманието ми, което скоро се отклоняваше от него и плъзваше другаде. Госпожица дьо Шал, друга моя съседка, беше вече съвсем развита девойка. Едра, снажна, възпълна. Малко по-рано е била съвсем както трябва. По онова време не беше вече хубавица, но се отличаваше с миловидността си, с равното си настроение и добрия нрав. Сестра й, госпожа дьо Шарли, най-красивата жена в Шамбери, не учеше вече пеене самата тя, но държеше дъщеря й да учи. Тя беше съвсем млада и по хубост обещаваше да бъде равна на майка си, само че за съжаление беше червенокоса. В манастира „Визитасион“ имах една малка французойка, чието име съм забравил, но която заслужава своето място в списъка на любимките ми. Тя беше усвоила бавния и провлечен говор на монахините и казваше с този тон всевъзможни духовитости, които явно не съответстваха на държането й. Между другото беше мързелива, не си даваше труд да проявява остроумието си и го смяташе за благоволение, което не оказваше кому да е. Едва след месец-два нередовни уроци тя се сети за това средство, за да ме накара да стана по-точен. Защото никога не можах да си наложа да пристигам навреме. Приятно ми беше, докато давах уроците си, но не ми беше приятно, че съм принуден да отивам там, нито да завися от определен час. Принудата и подчинението ми са непоносими при каквито и да било обстоятелства. Заради това съм в състояние да намразя и самото удоволствие. Казват, че при мохамеданите един глашатай минава призори по улиците и приканва съпрузите да изпълнят задължението си спрямо жените си. В подобни часове аз бих бил непокорен турчин.

Имах няколко ученички и сред еснафските среди и особено една, която стана косвена причина за промяна в отношенията към мене; и без това трябва да спомена за нея, щом съм решил да казвам всичко. Тя беше дъщеря на бакалин и се наричаше госпожица Лар, истински образец за гръцка статуя, която бих обявил за най-хубавото момиче, което съм виждал някога, ако съществува истинска красота без живот и без душа. Нейната леност, студенина и безчувственост стигаха невероятни размери, Беше еднакво невъзможно както да й харесаш, така и да я ядосаш, и сигурен съм, че ако някой се опиташе да я изнасили, тя щеше да се остави не от желание, а от тъпота. Майка й, която не искаше да я излага на такава опасност, не се делеше от нея. Тя я караше да учи пеене и й беше взела млад учител единствено за да я оживи. Но опитът се провали. Докато учителят ухажваше дъщерята, майката ухажваше учителя все със същия неуспех. Госпожа Лар прибавяше към вродената си живост и цялата живост, която би трябвало да притежава дъщеря й. Тя имаше малка, будна и смачкана муцунка, надупчена от дребна шарка. Очите й, малки, но пламенни, бяха леко зачервени, понеже почти винаги бяха възпалени. Всяка сутрин, щом пристигнех, ме чакаше обичайното кафе с каймак, а майката не пропускаше случая да ме посрещне с целувка по устата, която от любопитство ми се искаше да върна на дъщерята, за да видя как ще реагира. Впрочем тази малка игра се вършеше така естествено и без никакви последици, че дори когато господин Лар беше там, закачките и целувките си бяха в реда на нещата. Той беше омесен от добро тесто, истински баща на дъщеря си, и жена му не го лъжеше само защото беше излишно.

Аз приемах нейните любезности с обичайната си недодяланост, като ги считах чисто и просто за проява на приятелски чувства. И все пак понякога те ми досаждаха, защото темпераментната госпожа Лар изискваше все пак нещо в замяна и ако минех през деня пред бакалницата им, без да се отбия, после си имах неприятности. Затова, когато бързах, трябваше да заобикалям и да минавам по друга улица, знаейки, че при нея можех лесно да вляза, но не и да си изляза.

Госпожа Лар се занимаваше предимно с мене, за да не й отвърна и аз със същото. Нейното внимание ме трогваше. Аз разказах за нея на мама, защото не виждах в това нищо тайно, а и дори да виждах, пак щях да й разкажа, защото беше невъзможно да скрия от нея каквото и да било. Сърцето ми беше отворено пред нея, както пред бога. Тя не сметна обаче работата толкова невинна. В държането на госпожа Лар, в което аз виждах само приятелско разположение, тя видя предложение. И реши, че госпожа Лар смята за въпрос на чест да ме остави не така наивен, както ме е срещнала, и по един или друг начин сигурно ще успее. Освен че не беше справедливо друга жена да се нагърбва с просвещението на нейния питомец, мама имаше по-достойни за нея съображения да ме предпази от клопките, на които ме излагаше ранната ми възраст и общественото ми положение. В същото време и друга жена, много по-опасна, се опита да ме улови на въдицата си и аз се изплъзнах, но мама си даде сметка, че надвисналата над мене заплаха изискваше предпазни мерки от нейна страна.

Графиня дьо Мантон, майка на една моя ученичка, беше много умна жена и се славеше с не по-малко злостния си нрав. Ако се вярва на хорските приказки, тя беше причина на много скарвания и между другото и на едно спречкване, чиито последици се оказаха гибелни за семейство д’Антрьомон. Мама беше доста близка с нея, познаваше характера й. Понеже мама съвсем невинно бе събудила чувства у дадено лице, от което се интересувала графинята, тя започна да я счита отговорна за това предпочитание, макар че госпожа дьо Варан нито го беше търсила, нито го беше приела. И от този миг графинята само търсеше удобен случай да играе на съперницата си лоши номера, всичките неуспешни. За пример ще приведа един от най-комичните. Те били веднъж заедно извън града с неколцина местни благородници, между които и въпросният обожател. Госпожа дьо Мантон казва на един от тия господа, че госпожа дьо Варан е най-обикновена преструвана, че няма никакъв вкус, че се облича лошо и че покрива гърдите си като търговка.

— Колкото до това — възразява й мъжът, който бил шегобиец, — тя си има основания. Знам, че има на гърдите петно, прилично на отвратителен плъх, така ясно очертан, сякаш тича.

Омразата, както и любовта, прави хората лековерни. Госпожа дьо Мантон решила да използва това откритие и един ден, когато мама играела на карти с неблагодарния любимец на графинята, тя издебнала съперницата си, минала зад нея, изтеглила назад стола й и ловко дръпнала шалчето. Само че вместо огромния плъх господинът съзрял нещо съвсем друго, което мъчно можеше да се види, а камо ли да се забрави, а това не влизало в сметките на дамата.

Аз съвсем не бях достоен да привлека вниманието на госпожа дьо Мантон, която търпеше около себе си само блестящи личности. Но въпреки това тя се заинтересува от мене не толкова заради външния ми вид, който сигурно никак не я вълнуваше, а заради мнението, което хората си бяха създали за моето остроумие, надявайки се да го използва според вкуса си. Тя имаше голяма склонност към сатирата и обичаше да съчинява песнички и стихове по адрес на неприятни ней личности. Ако беше открила у мене достатъчно дарование, за да й помогна в стиховете, и достатъчно добра воля, за да ги напиша, ние двамата за кратко време щяхме да обърнем Шамбери с главата надолу. Щяха да издирят източника на пасквилите. Госпожа дьо Мантон щеше да се измъкне, като пожертва мене, и щяха да ме тикнат навярно в затвора до края на дните ми, за да ми дадат да разбера как се играе ролята на Феб сред дамите.

За щастие нищо такова не се случи. Госпожа дьо Мантон ме задържа на вечеря два-три пъти, за да ме чуе как говоря, и реши, че съм обикновен глупак. И аз самият се чувствах така и се измъчвах, завиждайки на способностите на моя приятел Вантюр, докато трябваше да благославям глупостта си, която ме избавя от опасност. Аз останах за госпожа дьо Мантон учителят по пеене на дъщеря й и нищо повече. Но си живях спокойно и обичан от всички в Шамбери. А това беше по-хубаво, отколкото да бъда блестящ ум за нея измия за всички други.

Както и да е, мама видя, че за да ме изтръгне от опасностите, произтичащи от моята младост, беше време да се държи с мене като с мъж и направи именно това, но по най-необикновения начин, който би избрала жена в подобни обстоятелства. Забелязах, че стана по-сериозна, че започна да ми говори по-наставнически, отколкото друг път. Палавата веселост, с която обикновено бяха примесени поученията й, отстъпи внезапно място на постоянно сдържан тон, нито интимен, нито строг, който сякаш подготвяше някакво обяснение. След като напразно потърсих у себе си причината за тази промяна, аз я попитах — тя това и чакаше. Предложи ми да се разходим до малката ни градина на другия ден. Отидохме там рано сутринта. Тя се бе разпоредила да останем сами целия ден. Използва това време, за да ме подготви за благоволението, което се канеше да прояви спрямо мене, но не като другите жени със стратегия или закачки, а с прочувствени и съдържателни думи, които целяха не толкова да ме съблазнят, колкото да ме просветят, и говореха по-скоро на сърцето, а не на плътта. Но колкото и прекрасни, и полезни да бяха съветите й и с колкото и топъл и весел глас да бяха изказани, аз не им отдадох заслуженото внимание и те не се отпечатаха в паметта ми както в други случаи. Начинът, по който започна разговорът, предварителната подготовка ме хвърлиха в тревога. Докато тя ми говореше, замислен и разсеян неволно, аз се стараех не толкова да вникна в думите й, колкото да доловя какво цели с тях; щом разбрах, което не беше много лесно, нова мисъл, която, откакто живеех с нея, нито веднъж не ми бе минала през ум, така ме завладя, че вече не бях господар на себе си да възприемам словата й. Мислех само за нея и не я слушах.

Желанието да накарате младите хора да слушат внимателно думите ви, като им покажете нещо много интересно в края на урока, е обичайно недомислие от страна на учителите, което и аз не можах да избягна в „Емил“. Завладян изцяло от привлекателния обект, който му показвате, ученикът прескача вашата предварителна реч, за да отиде веднага там, където вие го водите твърде бавно според него. Ако искате да ви слуша внимателно, не трябва да му позволите да отгатне предварително мисълта ви и именно това не се удаде на мама. Поради една особеност на своя систематичен ум, тя прояви напразна предвидливост, като постави условия. Но щом видях цената, аз изобщо не ги изслушах и побързах да се съглася с всичко. Пък и съмнявам се, че в подобен случай ще се намери на цялата земя един-единствен мъж, достатъчно откровен или смел, за да се пазари, и жена, която да му прости, ако той направи това. С присъщата си чудатост тя прояви по време на нашето споразумение най-строга формалност и ми даде една седмица, за да размисля, макар да я уверих неискрено, че нямам нужда от този срок. Най-странното в случая бе, че аз всъщност се радвах на отлагането, защото бях така смаян от неочакваното предложение и в главата ми цареше такъв хаос, че имах нужда от време, за да се окопитя.

Може би ще си помислите, че тия осем дни ми са се сторили осем века. Напротив. Нямах нищо против те да продължат толкова. Не зная как да опиша тогавашното си състояние: обзет от страх, примесен с нетърпение, аз се плашех така силно от това, което желаех, че имаше моменти, когато действително търсех почти начин да избягам от подобно щастие. Представете си само моя страстен и пламенен темперамент, кипналата ми кръв, опияненото ми от любов сърце, моята възраст, сили, цветущо здраве. Помислете си, че изжаднял за жени, аз още не се бях докосвал до нито една; че въображението, физическата нужда, тщеславието, любопитството се съревноваваха и горещото желание да стана мъж и да изглеждам мъж ме разкъсваше. Прибавете главно, защото това не бива да се забравя, че моята силна и нежна обич към нея не само не беше охладняла, а се беше разпалвала с всеки изминат ден; че се чувствах добре само край нея, че я напусках само за да мисля за нея; че сърцето ми беше изпълнено не само с нейната доброта към мене, с нейния мил характер, но и с нейната плът, с нейното лице, с нейната личност, с цялата нея. С една дума, и всичко, с което тя би могла да ми бъде скъпа. И не си въобразявайте, че заради десетте или дванадесетте години, с които бях по-млад от нея, тя беше по-стара или ми изглеждаше така. През тия пет-шест години, откогато я бях видял за първи път и бях изпитал такова нежно възхищение, тя наистина се беше променила съвсем малко, а аз изобщо не виждах промяна. За мене, а и за всички други, тя беше винаги очарователна. Само талията й се беше позакръглила. Иначе беше запазила същия поглед, същия тен, същите гърди, същите черти, същите чудни руси коси, същата жизнерадост, всичко, дори гласа, звънливия си младежки глас, който ми е въздействал винаги толкова силно, че дори и днес не мога да чуя без вълнение чист момински глас.

Естествено единственото нещо, от което можех да се опасявам в очакването да притежавам едно толкова скъпо същество, беше да не би да избързам и да не мога да овладея достатъчно желанието и въображението си, да не би да не остана господар на себе си. Ще видите, че вече като зрял мъж, само при мисълта за някои малки благоволения, очакващи ме при любима жена, кръвта ми се разпалваше толкова силно, че ми беше невъзможно да извървя безнаказано краткото разстояние, което ме делеше от нея. Как, по какво чудо в цвета на моята младост не проявявах нетърпение за първата наслада? Как можах да очаквам този час по-скоро с притеснение, отколкото с радост? Как вместо чаровно опиянение изпитвах по-скоро отвращение и страх? Без никакво съмнение, ако имаше благопристоен начин да се измъкна от това щастие, щях да го сторя на драго сърце. Обещах да ви разкажа за чудатостите в моята любов към нея. Ето ви безспорно една от тях, каквато навярно не сте очаквали.

Читателят, вече възмутен, заключава, че принадлежейки на друг мъж, тя пада в очите ми с решението си да се дели между двама ни и че известно неуважение охлажда чувството ми към нея. Той се лъже. Тази подялба, вярно, ми причиняваше жестока мъка както поради вродената ми деликатност, така и защото действително я намирах недостойна и за нея, и за мене. Но колкото до чувствата ми към нея, те никога не са се променяли и мога да се закълна, че никога не съм я обичал по-нежно, отколкото в ония мигове, когато най-малко копнеех да я притежавам. Аз прекалено добре познавам непорочното й сърце и студеният й темперамент, за да допусна за миг, че плътската наслада е имала известен дял в нейното отдаване. Бях абсолютно сигурен, че тя се грижи само да ме изтръгне от неизбежните иначе опасности и да ме запази изцяло за мене и за задълженията ми, затова пристъпваше едно свое задължение, на което не гледаше по същия начин, както другите жени; ще обясня по-нататък това. Жалех и нея, и себе си. Щеше ми се да й кажа: „Не, мамо, не е необходимо. Отговарям за себе си и без тази връзка.“ Но не смеех. Първо, защото такова нещо не можеше да се каже, и, второ, защото дълбоко в себе си чувствах, че не беше така и всъщност тя единствена можеше да ме предпази от другите жени и да ме закали срещу изкушенията. Без да желая да я притежавам, нямах нищо против тя да ме освободи от желанието да притежавам друга жена, защото всичко, което можеше да ме отдалечи от нея, ми се струваше нещастие.

Дългият навик да живеем заедно в целомъдрие не само не беше притъпил чувствата ми към нея, но ги беше засилил, като същевременно им беше придал друга отсенка и те бяха станали по-топли, по-нежни може би, но не толкова плътски. Понеже я наричах „мама“ и постоянно се държах синовно с нея, бях свикнал да се чувствам неин син. Струва ми се, че именно това бе причината за нежеланието ми да я притежавам, макар че толкова държах на нея. Спомням си, че в началото чувството ми към нея, макар че не беше така силно, беше по-плътско. В Анси бях опиянен. В Шамбери не. Обичах я възможно най-страстно. Но я обичах повече заради нея самата, а не заради себе си или най-малкото търсех щастие, а не наслада край нея. Тя беше за мене повече от сестра, повече от майка, повече от приятелка, повече от любима и именно за това не беше само любима. С една дума, аз я обичах много силно, за да я желая. Ето, това е най-ясното обяснение.

Този ден, по-скоро тревожен, отколкото желан, най-сетне настъпи. Аз обещах всичко и не излъгах. Сърцето ми потвърждаваше поетите задължения, без да се домогва до възнаграждение. При все това то ми бе дадено. За първи път бях в обятията на жена, и то жена, която обичах. Щастлив ли бях? Не, изпитах физическа наслада. Някаква непобедима печал отравяше очарованието. Чувствах се така, сякаш бях извършил кръвосмешение. Два-три пъти, притискайки я бурно в обятията си, облях гърдите й със сълзи. Самата тя не беше нито тъжна, нито весела. Беше гальовна и спокойна. Понеже не беше много чувствена и съвсем не беше търсила физическата наслада, тя не изпита никога с мене нито опиянение, нито угризение.

Пак ще повторя. Всички нейни грешки се дължаха на заблуждения, но не и на любовни връзки. Тя беше от добро семейство, сърцето й беше непорочно, обичаше почтените отношения, имаше изтънчен вкус, здрави и добродетелни наклонности. Беше създадена за изтънчен начин на живот, какъвто винаги бе обичала, но никога не можа да води, защото, вместо да слуша сърцето си, тя се вслушваше в разума си, а той я ръководеше лошо. Когато неверни принципи я довеждаха до заблуда, истинските й чувства винаги ги опровергаваха, но за нещастие тя си въобразяваше, че е философ, и моралът, който си бе изградила, опорочи морала, който й диктуваше нейното сърце.

Нейният учител по философия господин дьо Тавел бил първият й любим и принципите, които й внушил, му са били полезни, за да я съблазни. Понеже видял, че тя е привързана към мъжа си, вярна на задълженията си, винаги хладнокръвна, разсъдлива и недостъпна чувствено, той я атакувал със софизми и успял да й представи задълженията, които тя тачела, като празен брътвеж по вероучение, създаден за забавление на децата, половото общуване като най-безразличен акт, съпружеската вярност като задължителна условност, чиято моралност важи само за общественото мнение, спокойствието на съпруга като единствено правило за дълга на жената, така че тайната измяна не представлява нищо не само за оскърбения, но и за съвестта на извършилия я. Най-сетне той я убедил, че прелюбодеянието само по себе си не означава нищо, че само ако се разчуе, е осъдително и че всяка жена, стига да изглежда добродетелна, действително е добродетелна. По този начин нещастникът постигнал своята цел, развращавайки ума на едно дете, понеже не беше успял да разврати сърцето му. Той беше наказан от най-жестока ревност, дълбоко убеден, че тя се отнася към него така, както той я бе научил да се отнася с мъжа си. Не зная дали се е лъгал в това отношение. Според мълвата наследил го пасторът Пере. Аз знам само едно. Леденият темперамент на тази жена, който би трябвало да я предпази от подобни възгледи, й попречи всъщност впоследствие да се откаже от тях. Тя не схващаше защо се отдава такова значение на нещо, което нямаше никакво значение за нея. И никога не почете с името „добродетел“ въздържанието, което й костваше толкова малко усилие.

Така че тя никога не би злоупотребила с този неверен принцип лично за свое удоволствие. Но злоупотреби с него заради другите, следвайки второ, почти също толкова невярно правило, което обаче съответстваше повече на доброто й сърце. Тя винаги бе смятала, че нищо не привързва повече един мъж към една жена, както притежанието, и макар че обичаше приятелите си с чисто приятелство, то беше така нежно, че тя си служеше с всички средства, които зависеха от нея, за да ги привърже по-силно към себе си. Необикновеното в случая е, че това почти винаги й се удаваше. Тя наистина беше толкова мила, че колкото по-близък ставаше човек с нея, толкова повече нови причини за обич откриваше. Друго достойно за отбелязване обстоятелство е, че след първото си прегрешение беше благосклонна само към нещастници. Хора с блестящо положение напразно си губеха времето с нея. Но ако съжалеше някого, той трябваше наистина да е много неприятен, за да не го обикне накрая. Когато си избираше съвсем недостойни за нея любовници, тя не го вършеше от порочни наклонности, чужди на благородното й сърце — а само поради великодушното си, човечно, състрадателно и много чувствително сърце, което не винаги умееше да направлява достатъчно разумно.

Ако погрешни възгледи я бяха отбили от правия път, колко други прекрасни имаше тя, от които нито веднъж не се отклони. С колко много добродетели изкупи своите слабости, ако може да се нарекат така заблужденията, в които чувствеността имаше толкова малък дял. Същият човек, който бе я заблудил по една точка, бе оформил у нея превъзходни становища по хиляди други въпроси. И тъй като поради своята не особено бурна чувственост тя бе имала възможност да овладява неговите познания, умът й се бе развил добре освен в случаите, когато е била заблудена от софизмите му. Дори когато грешеше, подбудите й бяха похвални. Тя можеше да постъпи неправилно, ако се заблудеше, но не беше в състояние да пожелае нищо лошо. Ужасяваше се от двуличието и лъжата. Беше справедлива, честна, човечна, безкористна, вярна на думата си, на приятелите си, на задълженията, които признаваше, неспособна за отмъщение и омраза, невиждаща ни най-малка заслуга в прошката. Най-сетне, за да се върна на това, което бе най-малко осъдително, трябва да кажа, че макар и да не придаваше голямо значение на благоволението, което оказваше, тя никога не търгуваше с него, щедро се раздаваше, но не се продаваше, макар че постоянно търсеше какви ли не средства, за да се сдобие с пари. Затова, осмелявам се да кажа, че ако Сократ е уважавал Аспазия, той дълбоко би тачил госпожа дьо Варан.

Предварително зная, че като й приписвам чувствително сърце и хладен темперамент, ще бъда обвинен както обикновено в противоречие, и то напълно основателно. Възможно е природата да е сбъркала и такова съчетание не е трябвало да съществува. Зная само, че то съществуваше. Всички, които познаваха госпожа дьо Варан — мнозина от тях още живи, — знаеха, че тя беше такава. Осмелявам се даже да добавя, че тя изпита само едно удоволствие на този свят: удоволствието да доставя наслада на хората, които обичаше. Естествено всекиму е позволено да спори на воля по този въпрос и да доказва научно, че това не е вярно. Мой дълг е да кажа истината, а не да накарам да повярват в нея.

Аз я опознах постепенно в това отношение по време на разговорите, последвали първата ни връзка, и именно с това тя ми стана изключително мила. Мама имаше право, като се надяваше, че нейната любвеобилност ще ми бъде полезна. Аз много научих от нея. Дотогава тя ми говореше само за мене, както се говори на дете. От този момент почна да се държи с мене като с мъж и ми заговори за себе си. Всичко, което ми казваше, ме вълнуваше живо, аз се чувствах така покъртен, че вглеждайки се в себе си, прилагах нейните изповеди с повече успех, отколкото по-рано поуките й. Когато чувстваш, че говорят с тебе от сърце и твоето сърце се отваря, за да приеме чуждото излияние, и всичките нравоучения на някой педагог никога няма да струват толкова, колкото топлото и нежно бъбрене на умна жена, която обичаш.

Благодарение на новосъздадената близост помежду ни тя можа да ме прецени по-благоприятно, отколкото дотогава, и реши, че въпреки невзрачния ми вид си заслужаваше да бъда възпитан светски и ако отбележа някой ден известен напредък, ще мога да си пробия път в обществото. Водена от тази мисъл, тя се зае не само да развие ума ми, но да изтънчи и моята външност, маниери, да ме направи приятен, а не само достоен за уважение; и ако е вярно, че успехите в обществото могат да се съчетаят с добродетелта, нещо, в което лично аз не вярвам, сигурен съм поне, че тя бе избрала единствения правилен път и искаше да ме изведе на него. Защото госпожа дьо Варан познаваше мъжете и владееше превъзходно изкуството да общува с тях без лъжа и неблагоразумие, без да ги мами и без да ги озлобява. Но това изкуство се криеше по-скоро в характера й, а не в уроците, които ми даваше. Тя умееше по-добре да го приложи, отколкото да го предаде, а аз бях възможно най-малко годен да го възприема. Затова всичките й усилия в това направление останаха с малко изключение съвсем напразни, също както и грижата й да ми наеме учители по танц и фехтовка. Макар сръчен и строен, не можах да се науча да танцувам дори един менует. Поради мазолите си така бях свикнал да стъпвам на пети, че Рош не можа да ме отучи и макар да изглеждам пъргав, никога не съм могъл да прескоча и най-малкия ров. Още по-зле беше във фехтовалната зала. След три месеца учение все още отстъпвах, не бях в състояние да нападна и китката ми никога не стана достатъчно гъвкава или ръката ми достатъчно твърда, за да задържа шпагата, когато на учителя ми по фехтовка му хрумнеше да я избие. Не бива да забравяте, че изпитвах смъртно отвращение към този спорт и към учителя, който се опитваше да ме въведе в него. Никога не можах да проумея как човек може да бъде горд, че е овладял изкуството да убива. За да ми направи достъпни обширните си познания, учителят ми постоянно си служеше със сравнения от областта на музиката, макар да беше съвсем невежа. Намираше поразителни аналогии между „tierce“ и „quarto“^[29] и музикалните интервали със същото име. Когато искаше да приложи „feinte“, ми казваше да внимавам при този „диез“, защото някога диезите се наричаха по същия начин. Когато избиваше от ръката ми шпагата, заявяваше смеешком, че това било пауза. С една дума, през целия си живот не съм срещал по-непоносим педант от този жалък тип с перо на шапката и колосан нагръдник.

И така, аз твърде малко напреднах в тия упражнения и скоро ги изоставих само от отвращение. Но затова пък постигнах много повече в друго едно по-полезно изкуство — да бъда доволен от съдбата си и да не желая по-блестяща участ, понеже започнах да чувствам, че ме съм родом за нея. Отдаден всецяло на стремежа да ощастливя мама, аз се чувствах винаги добре край нея и когато трябваше, да я оставя, за да тичам по уроци, въпреки увлечението ми по музиката те започнаха да ми тежат.

Не знаех дали Клод Ане забеляза създадената между нас близост. Имам основание да смятам, че тя не остана тайна за него. Той беше много прозорлив, но сдържан, не говореше никога, без да мисли, а и не винаги казваше това, което мислеше. Без с нищо да се издаде пред мене, че знае за тази връзка, той го показа с държането си. Това поведение не се дължеше на подлост: познавайки схващанията на своята господарка, той не можеше да порицае нейната последователност. Макар и неин връстник, той беше толкова зрял и сериозен, че гледаше на нас двамата почти като на две деца, достойни за снизхождение, а ние гледахме на него като на заслужаващ уважение човек и се стараехме да не паднем в очите му. Едва след като му измени с мене, аз разбрах истинските граници на обичта й към него. Понеже знаеше, че аз мисля, чувствам, дишам само чрез нея, тя ми показваше колко държи на него, за да го обикна и аз, и подчертаваше не толкова своята привързаност към него, колкото своето уважение, защото именно това чувство можех да споделя напълно. Колко пъти тя ни доведе до умиление и ни накара да се хвърлим със сълзи на очи в прегръдките си един на друг, казвайки ни, че и двамата сме необходими за нейното щастие. Нека жените, които ще прочетат тия редове, не се усмихват лукаво. При нейния темперамент в тази необходимост нямаше нищо двусмислено: сърцето й единствено я изискваше.

Така ние тримата образувахме една малка общност, каквато може би никога не е съществувала на земята. Стремежите ни, грижите ни, сърцата ни представляваха едно. Нищо не излизаше извън този тесен кръг. Навикът да живеем заедно и само заедно стана толкова силен, че ако някой от нас липсваше на масата или дойдеше четвърти човек, хармонията се нарушаваше и въпреки връзката на мама с всеки от нас, беше много по-приятно да се храним тримата заедно, отколкото насаме с нея. Безкрайното взаимно доверие премахваше всяка принуда помежду ни, а постоянната ни заетост с нещо прогонваше всяка скука. Винаги в плен на своите проекти и начинания, мама не ни оставяше без работа нито единия, нито другия, а и всеки от нас си имаше достатъчно лични задължения, за да запълни времето. Според мене безделието е бич за човека не само в усамотение, но и в компания. Нищо не ограничава повече ума, нищо не поражда повече дребнавости, клюки, злословия, главоболия, лъжи, както необходимостта да стоиш вечно затворен с едни и същи събеседници в стаята, без никаква друга работа освен необходимостта непрестанно да бъбриш. Ако всеки е зает с нещо, той говори само когато има нещо да каже. Но когато никой не прави нищо, трябва непременно да се говори непрестанно и това е най-неприятното и най-опасното задължение. Осмелявам се дори да отида още по-далеч и поддържам, че за да бъде една компания действително приятна, не само всеки трябва да прави нещо, но и заниманието му би трябвало да изисква известно внимание. Да завързваш възли например, не е никаква работа, а да забавляваш жена, заета с подобна работа, е точно толкова трудно, колкото и да забавляваш жена със скръстени ръце. Но ако тя бродира, това е вече друго. Достатъчно заета е, за да запълни интервалите на разговора. Най-възмутително и смешно в компаниите е, че през цялото време дванадесетима двукраки върлини стават, сядат, сноват насам-натам, завъртат се на токовете си, сто пъти преместват дреболиите върху камината и изморяват своята Минерва с непресъхващ поток от думи. Каквото и да сторят тия хора, те винаги ще бъдат в тежест на другите и на самите себе си. Когато бях в Мотие, плетях мрежи у съседите. Ако някога се върна в обществото, ще нося винаги в джоба си билбоке и ще играя по цял ден, за да не съм задължен да говоря, когато нямам какво да кажа. Ако и другите правеха същото, хората щяха да станат по-добри, общуването с тях щеше да бъде по-безопасно и, струва ми се, по-приятно. Най-сетне нека шегобийците се смеят, ако искат, но аз поддържам, че единственият морал, който подхожда на нашия век, е моралът на билбокето.

Впрочем почти не ни даваха възможност сами да бягаме от скуката. Досадниците я изчерпваха всичката и не ни оставяха ни капка, когато бяхме насаме. Нетърпението, което изпитвах в тяхно присъствие някога, си беше останало същото с единствената разлика, че сега имах по-малко време, за да се ядосвам от тях. Бедната мама никак не беше загубила своята мания за предприятия и начинания. Напротив, колкото по-трудно успяваше да посреща домакинските си разходи, толкова повече се отдаваше на фантазии. Колкото по-малко действителни доходи имаше в настоящето, толкова повече въображаеми виждаше в бъдеще. Тази нейна мания се засилваше с годините. Губейки постепенно вкус към светските и младежки развлечения, тя ги заместваше с тайнствени проекти. Къщата гъмжеше от шарлатани, фабриканти, духачи на стъкло, всевъзможни предприемачи, които, обещавайки милиони, в края на краищата опираха до едно екю. Никой не излизаше от дома й с празни ръце и най-удивително ми се вижда, че тя толкова дълго намираше средства за такова разхищение, без да ги изчерпи напълно и без да изкара из търпение кредиторите си.

Проектът, който най-много я занимаваше по време на епохата, за която разказвам, и който не беше най-неразумният, се състоеше в следното: да открие в Шамбери кралска ботаническа градина с щатен уредник. Предварително можете да се досетите за кого беше предназначен този пост. Разположението на градчето в сърцето на Алпите беше много благоприятно за растенията и мама, която винаги използваше един проект в подкрепа на друг, замисли също така основаването на колеж по фармация, който наистина изглеждаше необходим в този беден край, където аптекарите са почти единствените лекари. Оттеглянето на главния лекар Гроси в Шамбери след смъртта на крал Виктор й се стори много благоприятно за осъществяването на идеята й и може би именно то й я внуши. Както и да е, тя започна да ухажва Гроси, който между другото никак не се поддаваше на ухажване. Защото той наистина беше най-язвителният и най-груб господин, когото познавам. Можете да прецените сами от два-три примера, с които ще го илюстрирам.

Един ден го повикаха на консулт с други лекари, между които бе и лекарят, извикан от Анси като домашен лекар на болния. Този млад лекар, още доста неопитен, се осмели да не сподели мнението на главния лекар. Гроси, вместо отговор, го попита откъде ще мине на връщане и с какво превозно средство. След като задоволи любопитството му, младежът го попита на свой ред дали има нужда от нещо.

— Не, не — отвърна Гроси, — искам само да застана на прозореца, когато минавате, за да видя как магаре язди кон.

Той беше толкова скъперник, колкото и богат и коравосърдечен. Веднъж негов приятел го помолил да му даде известна сума назаем срещу сигурни гаранции.

— Драги приятелю — заявил Гроси, като му стиснал ръка и скръцнал със зъби, — и свети Петър да слезе от небето и да ми поиска десет пистола, със светата Троица за поръчител, пак няма да му ги заема.

Поканен на вечеря у граф Пикон, губернатор на Савоя и твърде набожен католик, той пристига по-рано и го заварва да чете молитвите си с броеница в ръка. Графът му предлага да стори същото. Чудейки се какво да отговори, той сгърчва лице в грозна гримаса и коленичи. Но още недоизрекъл две „Ave“, не се стърпял, скочил бързо, грабнал бастуна си и си отишъл, без да каже нито дума. Граф Пикон изтичал след него и се развикал:

— Господин Гроси! Господин Гроси! Върнете се! Долу ви печем прекрасна яребица!

А докторът се извърнал и му отговорил:

— И печен ангел да ми поднесете, пак няма да остана!

Ето какъв беше кралският лекар Гроси, когото мама си науми да опитоми и успя накрая! Макар извънредно зает, той свикна да идва често при нея, сприятели се с Ане, оцени познанията му, изказваше се с уважение за тях, което мъчно можеше да се очаква от подобен мечок, и явно се държеше почтително с него, за да заличи впечатленията от миналото. Защото макар че Ане не беше вече прислужник, знаеше се, че доскоро е бил такъв и именно примерът и авторитетът на главния лекар, а не на някой друг, бяха необходими, за да наложат ново отношение към него. С черен сюртук, добре пригладена перука, сериозно и пристойно държане, разумно и внимателно поведение, с обширните си познания в областта на медицината и ботаниката и благоволението на бъдещия декан на факултета, Клод Ане основателно можеше да се надява, че ще изпълни с чест функцията на кралски уредник на ботаническата градина, ако се осъществеше този план, и Гроси наистина беше одобрил проекта, беше го възприел и чакаше само да се сключи мир, за да го предложи на двора в обстановка, която дава възможност да се мисли за такива полезни начинания и поставя на разположение необходимите суми.

Но този проект, чието изпълнение навярно щеше да ме тласне към ботаниката, за която, струва ми се, бях предопределен, пропадна поради едно нещастно стечение на обстоятелствата. Често най-добре замислените начинания се провалят така. Писано ми беше да стана постепенно образец на злощастна човешка участ. Като че ли провидението, което ме бе призвало за тежки изпитания, отстраняваше с ръка всичко, което би могло да ми ги спести. След една разходка горе в планината, където Ане беше отишъл да търси по поръчение на господни Гроси дребен хилядолистник^[30], рядко растение, намиращо се само в Алпите, бедното момче толкова се изпоти, че се разболя от плеврит; дори тази билка не можа да го излекува, макар че я използваха специално за тази цел; въпреки цялото изкуство на Гроси — той безспорно беше добър лекар, — въпреки преданите грижи, които положихме за него, добрата му господарка и аз, той умря в ръцете ни на петия ден след жестока агония, по време на която можех да го подкрепя само с насърчителни думи. Аз щедро ги леех над него в пристъпи на скръб и гореща молитва и ако той беше в състояние да ме чуе, навярно щеше да изпита известно облекчение. Ето как загубих най-верния си приятел, достоен и рядък човек, чиято вродена интелигентност беше заместила образованието и който макар и бивш слуга, притежаваше всички добродетели на великите хора, но не успя да живее достатъчно, за да се издигне в обществото и да ги покаже на всички.

На другия ден говорих за него с мама, обзет от най-силна и искрена скръб; внезапно през ум ми мина грозната и недостойна мисъл, че ще наследя дрехите му и особено хубавия черен сюртук, в който бяха останали очите ми. Щом си го помислих и го казах. Защото пред мама мисъл и изричане беше едно и също нещо. Едва ли нещо друго би могло по-силно да я накара да почувства загубата му, както тия мои мерзки и противни думи, тъй като безкористието и душевното благородство бяха най-характерните качества на покойника. Без да ми отговори, клетата жена се извърна и се разплака. Скъпи, драгоценни сълзи! Сърцето ми ги разбра, то ги попи до една и те измиха последните следи на едно грозно и нечестно чувство. То никога вече не намери достъп в него.

Тази загуба причини на мама не само болка, но и материални щети. От този миг всичко тръгна към провал. Ане беше точен и изпълнителен младеж, който поддържаше ред в дома на любовницата си. Страхуваха се от неговата бдителност и парите се пилееха по-малко. Самата тя се боеше от контрола му и се въздържаше в харченето. Не й стигаше неговата привързаност, тя искаше да си запази и уважението му и се опасяваше да не би той справедливо да я упрекне, както не се свенеше да го прави понякога, че пилее не само свои, но и чужди пари. И аз мислех като него и дори го казвах, само че нямах същото влияние над нея и моите думи нямаха същата тежест. Когато той си отиде завинаги, аз се видях принуден да поема неговата роля, но нямах нито вкус, нито необходимите способности за нея. Затова я изпълних лошо. Бях небрежен, много стеснителен. Докато вътрешно в себе си се ядосвах, външно я оставях да върши всичко, без да се намесвам. Впрочем аз се ползвах със същото доверие, но не и със същия авторитет. Виждах безредието, притеснявах се, протестирах, но не ме слушаха. Бях много млад и импулсивен, за да имам правото да бъда разумен, и когато се опитвах да й се меся и да я контролирам, мама ме пляскаше на шега, наричаше ме свой малък ментор и ме принуждаваше да се върна на старото си място, което ми подхождаше.

Дълбокото съзнание за бедственото положение, в което непременно рано или късно щяха да я хвърлят неограничените й разходи, се затвърди още повече у мене, когато, в качеството си на домоуправител на нейния дом, можах лично да установя голямото неравновесие между прихода и разхода. От тази епоха се прояви моята склонност към скъперничество, която винаги съм проявявал оттогава. И по-рано не съм бивал неразумно разточителен, освен в редки пристъпи, но дотогава рядко се бях замислял дали имам малко или много пари. Започнах да обръщам внимание на материалното си състояние и да се грижа за кесията си. Станах дребнав, воден от най-благородни съображения. Защото всъщност се стремях да осигуря известни доходи на мама в разорението, което я очакваше. Опасявах се да не би кредиторите й да сложат ръка на пенсията й, да не би напълно да й я отнемат и си въобразявах с моята ограниченост, че дребното ми имущество ще й бъде тогава много полезно. Но за да се сдобия с много пари и главно за да ги опазя, трябваше да се крия от нея. Защото щеше да бъде грозно да узнае, че имам някаква дребна сума, докато тя се чудеше откъде да намери пари. И аз търсех тук-таме малки скривалища и пъхвах по някой луидор, разчитайки да увелича постепенно този влог до момента, когато ще мога да го сложа в краката й. Но избирах така несръчно скривалищата си, че тя винаги ги откриваше. И за да ми даде да разбера, че ги е открила, прибираше златото, което бях оставил, и го заменяше с по-голяма сума, но в други монети. Съвсем засрамен, аз връщах в общата кесия малкото си съкровище и тя не пропускаше да го изхарчи за дрехи или вещи за мене самия, например сребърна шпага, часовник или нещо подобно. Убеден, че никога няма да успея да натрупам пари и че за това моята подкрепа щеше да бъде незначителна, аз най-сетне осъзнах, че единственото средство срещу застрашаващото ни бедствие беше да се науча сам да я издържам в деня, когато, преставайки да се грижи за мене, тя щеше да остане без парче хляб. За нещастие, насочвайки се все натам, където ме теглеше влечението ми, аз продължавах да търся упорито преуспяването си в музиката и чувствайки, че в главата ми се зараждат идеи и песни, сметнах веднага, че съумея ли да ги възсъздам, ще се прочуя и ще се превърна в нов Орфей, чиито звуци ще привлекат несметните богатства на Перу. Понеже бях започнал вече да разчитам криво-ляво ноти, важното беше сега да науча композиция. Кой обаче щеше да ми преподава? Не се надявах да се справя само с моя Рамо, а след заминаването на Льо Метр в Савоя нямаше никой, който да разбира от хармония.

Сега ще откриете още една непоследователност, с каквито е пълен животът ми. Благодарение на тази моя черта често съм се движил обратно на преследваната цел, дори когато съм си въобразявал, че вървя право към нея. Вантюр ми беше говорил много за абат Бланшар, своя учител по композиция, способен и талантлив човек, по онова време капелмайстор в катедралата на Безансон, а сега във Версайската капела. Наумих си да отида в Безансон да вземам уроци от абат Бланшар и тази идея ми се стори толкова разумна, че я внуших и на мама. Ето че тя ме стяга за път със същата щедрост, която проявяваше по всеки повод. Така, изпълнен уж от грижата да предотвратя разорението и да поправя в бъдеще щетите от нейното разсипничество, в същия миг аз я вкарвах в ненужен разход, възлизащ на осемстотин франка. Ускорявах разорението й, уж за да се подготвя да го избегнем. Колкото и налудничаво да беше моето поведение, аз действително лелеех тази мечта, а и тя я споделяше. Бяхме твърдо убедени и аз, и тя, аз — че върша нещо полезно за нея, а тя — че действа в мой интерес.

Разчитах, че ще намеря Вантюр в Анси, за да му поискам препоръчително писмо за Бланшар. Него обаче го нямаше вече там. Трябваше вместо писмо да се задоволя с една месса в четири части, композирана от него и написана собственоръчно, която той ми бе оставил. Снабден с тази препоръка, отивам в Безансон, като се отбивам в Женева да видя роднините си и в Нион при баща ми, който ме посреща както обикновено и се натоварва да ми препрати багажа: той щеше да пристигне след мене, тъй като пътувах на кон. Пристигам в Безансон. Абат Бланшар ме приема добре, обещава ми да ме подготви, предлага ми помощта си. Каним се вече да започнем, но ето че получавам писмо от баща ми, че багажът ми бил конфискуван в Рус, френски граничен пост с Швейцария. Изплашен от тази новина, използвам връзките си в Безансон, за да разбера причините за конфискацията. Сигурен, че не правя контрабанда, не можех да проумея какви са били съображенията. Най-сетне научавам в какво се състои работата, заслужава си да ви го разкажа, защото е интересно.

В Шамбери се срещах с един стар лиончанин, много порядъчен човек на име господин Дювивие, който беше работил в паспортното отделение по време на регентството и останал без работа, беше постъпил в кадастъра. Беше водил светски живот, имаше различни дарования, не малко познания, беше благ и добре възпитан. Разбираше от музика и понеже работехме в една стая, изпитвахме взаимна симпатии един към друг сред недодяланите мечоци, които ни заобикаляха. Имаше познати в Париж, с които си пишеше, и те му съобщаваха всевъзможните злободневни историйки, които се разпространяват, кой знае защо, умират от само себе си и се забравят неусетно, щом човек престане да говори за тях. Понеже няколко пъти го водих на вечеря у мама, той, така да се каже, ме уважаваше и за да ми направи удоволствие, ми доставяше тия безвкусици, от които аз цял живот съм се отвращавал и които никога не съм прочел по свой почин. За да не го обидя, аз вземах тия скъпи тоалетни хартии, пъхах ги в джоба си и не се сещах вече за тях, освен за единствената употреба, която заслужаваха. За нещастие една от тия хартии бе останала в джоба на новия ми сюртук, който бях обличал няколко пъти, за да не остана по-назад от другите служащи. Книжлето представляваше плоска янсенистка пародия на красивата сцена от пиесата „Митридат“ на Расин. Не бях чел и десет стиха от нея и я бях забравил в джоба си. Ето защо багажът ми бе конфискуван. Митничарите съставиха начело на списъка на вещите ми великолепен протокол, с който, предполагайки, че това произведение е писано в Женева с цел да бъде отпечатано и разпространено във Франция, сипеха обилно нападки срещу враговете на църквата й изтъкваха благочестивата си бдителност, която е спряла изпълнението на този пъклен замисъл. Те вероятно намериха, че и ризите ми миришат на ерес. Защото заради това злополучно книжле целият ми багаж бе конфискуван и въпреки всичките ми усилия нито чух, нито видях вече клетия си куфар. Финансовите органи, към които се обърнах, искаха толкова молби, сведения, свидетелства, докладни записки, че аз се загубих многократно в този лабиринт и се принудих да вдигна ръце. Съжалявам само, че не запазих протокола на митничарите от Рус. Този особено ценен документ заслужаваше да фигурира в притурката към изповедите ми.

Тази загуба ме принуди да се върна в Шамбери, без изобщо да съм работил с абат Бланшар, и като размислих добре, убеден, че всички мои начинания са обречени на неуспех, реших да остана неотлъчно край мама, да споделя съдбата й и да не се тревожа излишно за бъдещето, след като не можех да го променя. Тя ме посрещна, като че ли й бях донесъл съкровища, възстанови постепенно гардероба ми и злополучното произшествие, доста скъпо и за мене, и за нея, бе скоро забравено.

Макар че то поохлади музикалните ми планове, аз продължавах да изучавам Рамо и след неимоверни усилия най-сетне го разбрах и успях да направя няколко пробни пиески, чийто успех ме насърчи. Граф дьо Белгард, син на маркиз д’Антрьомон, се беше завърнал от Дрезден след смъртта на крал Август. Той бе живял дълго в Париж. Лудо обичаше музиката и по-специално Рамо. Брат му граф дьо Нанжи свиреше на цигулка. Сестра им графиня дьо ла Тур пееше малко. Благодарение на тях музиката стана мода в Шамбери, организираха се един вид публични концерти и отначало искаха да поверят ръководството на мене. Но скоро забелязаха, че то надхвърля възможностите ми и го пое друг. Аз все пак прокарах няколко малки собствени композиции и между другото една кантата, която много се хареса. Тя страдаше в композиционно отношение, но беше изпъстрена с нови мелодии и ефектни пасажи, каквито не очакваха от мене. Споменатите господа не можаха да повярват, че разчитайки толкова слабо нотите, мога да композирам сносна музика и се усъмниха, че се перча с чужди композиции. За да проверят възможностите ми, граф дьо Нанжи дойде една сутрин при мене с една кантата на Клерамбо, която той бил транспонирал уж за да се пее по-леко и било необходимо да се напише нова басова партия, понеже при транспозицията не можело да се използва басът на Клерамбо. Аз му отговорих, че това е значителна работа, която не може да се извърши веднага. Той си въобрази, че гледам да изклинча, и настоя да напиша поне акомпанимента на един речитатив. Аз го съчиних, сигурно не много хубаво, защото за всяко нещо, което правя, ми е необходимо да разполагам с време и свобода. Но все пак го написах според правилата и понеже той присъстваше, не можеше да се усъмни, че не зная елементите на композицията. Така аз не загубих ученичките си, но интересът ми към музиката понамаля поради факта, че се даваха концерти и минаваха без мене.

Почти по същото време беше сключен мир, френската армия премина отново Алпите. Няколко офицери се отбиха да видят мама, между другите и граф дьо Лотрек, командващ Орлеанския полк, а по-късно пълномощен министър в Женева и маршал на Франция. Мама ме представи. Нейните думи го накараха да се заинтересува от мене, той ме отрупа с обещания, за които си спомни едва през последната година от живота си, когато вече нямах нужда от него. Младият маркиз дьо Сенегалка, чийто баща тогава беше посланик в Торино, мина по същото време през Шамбери. Той вечеря у госпожа дьо Мантон. Аз също бях поканен. След вечеря заговорихме за музика. Той беше добър познавач. Операта „Йевтай“ беше съвсем наскоро поставена. Той се изказа за нея, поръча да донесат нотите, изтръпнах, като ми предложи да изпеем само двамата цялата опера. Като отвори партитурата, той попадна на прочутото място за два хора:

Земята, адът, самото небе,

всичко пред бога трепери.

Запита ме:

— Колко партии ще вземете вие? Аз ще взема тия шест.

Не бях още свикнал с френската буйност. И макар че неведнъж бях пял как да е, не проумявах как един и същи човек може едновременно да изпълни шест партии, пък и дори само две. При работата ми върху нотите най-трудно ми беше да скачам така лекичко от една партия на друга и да обхвана едновременно с поглед цялата партитура. По начина, по който аз се измъкнах от неговото предложение, господин дьо Сенектер заключи навярно, че не разбирам нищо от музика. Може би за да провери това свое предположение, той ме помоли да нотирам една песен, която искаше да подари на госпожа дьо Мантон. Не можах да откажа. Той изпя песента. Аз я написах, без да го карам да ми я повтаря много пъти. Той я прочете после и намери, което беше истина, че е нотирана съвсем вярно. Понеже видя смущението ми, той похвали много успешното записване на песента. Обяснението беше съвсем просто. Всъщност аз владеех отлично теорията, липсваше ми само умението да разчитам бързо от пръв поглед, то ми е липсвало във всички области, а в музиката се придобива само с продължителна практика. Както и да е, бях трогнат от добросъвестното му старание да заличи в съзнанието на другите, както и в моето, невинното ми излагане. Дванадесет или петнадесет години по-късно, когато го срещах из парижките салони, неведнъж се изкушавах от мисълта да му напомня този случай и да му покажа, че не съм го забравил. Но той бе ослепял междувременно и аз се опасявах да не го наскърбя, като му припомня как е използвал на времето зрението си, затова не го заговорих.

Приближавам се към този момент, който свързва някогашното ми съществуване със сегашното. Няколко приятелства от онова време, които съм запазил и досега, ми са особено скъпи. Те често ме карат да съжалявам за годините на щастлива неизвестност, когато хората, които се наричаха мои приятели, действително ми бяха приятели и ме обичаха заради мене самия от чисто доброжелателство, а не от тщеславие, че са близки с известна личност, или от тайното желание да намерят така повече случаи, за да ми навредят. От това време е първото ми познанство с моя стар приятел Гофкур, който въпреки усилията да ни разделят ми остана винаги верен. Верен завинаги. Уви, не. Аз го загубих наскоро. Но той престана да ме обича, когато престана да живее, и нашето приятелство умря заедно с него. Гофкур беше един от най-приятните хора на света. Невъзможно беше да го видиш и да не го обикнеш, да живееш с него, без да се привържеш от все сърце. Не съм виждал пооткрито, по-приветливо, по-ведро лице, което да издава повече чувствителност и интелигентност, което да вдъхва повече доверие. Колкото и да бе сдържан, човек не можеше още при запознанството си да не се държи така свойски с него, като че ли го знае от двадесет години, и аз, който толкова мъчно се отпускам пред нови хора, се почувствах свободен с него още от първия миг. Неговият тон, тембър, думи съответстваха напълно на лицето му. Гласът му беше ясен, плътен, с приятен тембър, хубав нисък глас, богат и звучен, който изпълваше ухото и отекваше в сърцето. Невъзможно беше да се срещне човек с по-равно и по-спокойно добро настроение, с по-непресторено и просто държане, с по-непринудени дарби, развити с повече вкус. Прибавете и отзивчивото му сърце, готово да обича обаче всичко живо, услужливия му характер, неподбиращ приятелите, поставящ се усърдно в тяхна услуга или по-скоро сприятеляващ се с хора, на които можеше да услужи. Той умееше да оправи ловко собствените си работи, застъпвайки се усърдно за чуждите. Гофкур беше син на прост часовникар и на времето самият той беше часовникар. Но неговото лице и неговите способности го призоваваха в друга сфера, където той не закъсня да навлезе. Той се запозна с дьо Ла Клозюр, резидент на Франция в Женева, който се сприятели с него. Той му осигури в Париж други връзки, които му бяха много полезни, и благодарение на тях можа да получи доставката на сол от Вале и се сдоби с двадесет хиляди ливри рента. Успехите му сред мъжете бяха големи и се ограничиха с това. Но жените наистина се тълпяха около него. Имаше богат избор и си поживя приятно. Най-удивителното и най-достойното за него е, че макар и да имаше връзки в най-различни среди и навсякъде да го обичаха и търсеха, никой не му завиждаше и не го мразеше и мисля, че умря, без да е имал през целия си живот нито един неприятел. Щастлив човек! Той идваше всяка година на курорт в Екс, където се събира отбрано общество от съседните области. Свързан с всички благородни семейства от Савоя, той отскачаше до Шамбери на гости при граф дьо Белгард и баща му маркиз д’Антрьомон, при когото мама се запозна с него, а после запозна и мене. Нашето познанство, което на пръв поглед като че ли нямаше да изведе доникъде и бе прекъснато дълги години, бе подновено при обстоятелства, които ще имам случай да разкажа; и то се превърна в искрена привързаност. Това ми дава достатъчно основание да говоря за един приятел, с когото съм бил така тясно свързан. Но дори и да нямах лични спомени за него, той беше толкова приятен и роден под такава щастлива звезда, че за честта на човешкия род смятам, че споменът за него трябва да се запази. Този така чаровен човек имаше все пак своите недостатъци, както всеки друг, и вие ще ги видите по-късно. Но без тях може би нямаше да бъде толкова приятен. За да остане така интересен, както той можеше да бъде, необходимо беше да има известни прегрешения.

Още една връзка от същата епоха не се е прекратила и ме залъгва с упованието за временно щастие, което тъй мъчно умира в човешкото сърце. Савойският благородник господин дьо Конзие, тогава приятен младеж, си науми да учи музика или по-скоро да се запознае с учителя по музика. Надарен с достатъчно ум и усет за литература и изкуство, господин дьо Конзие се отличаваше с извънредно благ характер, който го правеше много обичлив, а и аз от своя страна бивах много приветлив с хора от неговия тип. Зародишът на литература и философия, който беше почнал да покълва в главата ми и чакаше само малко култура и съревнование, за да се развие напълно, ги срещна у него. Господин дьо Конзие нямаше особено музикално дарование и това беше благоприятно за него. Уроците ни минаваха във всичко друго, само не и в солфежиране. Ние закусвахме заедно, разговаряхме, четяхме някоя новоизлязла книга и нито дума за музика. Тогава беше нашумяла кореспонденцията на Волтер и пруския престолонаследник; ние разговаряхме често за двамата прочути мъже, единият от които, наскоро коронясан, се проявяваше вече такъв, какъвто щеше да бъде малко по-късно, а другият, толкова отричан, колкото и тачен днес, будеше искрените ни съжаления, защото бе преследван като че ли от нещастието, което често съпътства големите дарования. Пруският монарх не беше особено щастлив на младини, а Волтер като че ли бе обречен да бъде вечно нещастен. Интересът ни спрямо единия и другия се разпростираше върху всичко, което се отнасяше до тях. Не пропускахме нито ред, написан от Волтер. Неговите произведения ми доставяха такова удоволствие, че у мене се породи желание да се науча да пиша елегантно и да се опитам да подражавам на прекрасния език на този автор, който ме очароваше. Известно време след това се появиха неговите „Философски писма“. Макар че те в никакъв случай не са най-доброто му произведение, именно те събудиха у мене жива любознателност и това влечение не угасна занапред.

Само че не беше дошло времето да се отдам всецяло на сериозни занимания. Не бях се освободил още от лекомисления си нрав, от желанието да не се застоявам на едно място, желание, временно ограничено, но все още живо и подхранвано от начина на живот в дома на госпожа дьо Варан, много шумен за саможивия ми характер. Тълпите непознати, които ежедневно прииждаха от всички страни, убеждението ми, че тези хора се опитваха само да я измамят всеки посвоему, превръщаха жилището ми в истинско мъчилище. Откакто, наследявайки Клод Ане като довереник на неговата любовница, следях по-отблизо състоянието на сметките й, видях с ужас как те постоянно се влошават. Стотици пъти порицавах, умолявах, настоявах, заклевах, но винаги напразно. Падах в краката й, показвах й убедително разорението, което я застрашаваше, поканвах я енергично да преустрои разходите си, като почне с мене, да се лиши малко, докато е млада, за да не би, умножавайки непрестанно дълговете и кредиторите си, да се изложи на старини на техните преследвания и на оскъдица. Откликваща на искрените ми усилия, тя се затрогваше заедно с мене и ми обещаваше всичко, каквото пожелаех. Но дойдеше ли някой нехранимайко, тутакси забравяше всичко. След като хиляди пъти изпитах безплодността на предупрежденията си, какво друго ми оставаше да правя, освен да извърна очи от бедствието, което не можех да предотвратя? Отдалечавах се от дома, чиято врата не умеех да пазя. Пътувах за няколко дни до Нион, Женева, Лион и тези пътувания разсейваха тайната ми грижа, но увеличаваха същевременно причините й с новия разход. Готов съм да се закълна, че с удоволствие бих изтърпял всички лишения, ако мама щеше да използва спестената сума. Но сигурен, че това, от което аз се отказвах, отиваше в ръцете на измамници, аз също злоупотребявах с нейната щедрост, споделяйки я с тях, и подобно на кучето, което идва от месарницата, отнасях парчето месо, което не бях успял да опазя. За всички тия пътувания не липсваха поводи, а и мама сама би изнамерила, защото постоянно се нуждаеше от сигурен човек за всевъзможните си връзки, преговори, сделки и поръчки. За нея бе добре дошло да ме изпрати някъде, за мен пък бе добре дошло да замина. Така че по необходимост водех много скитнически живот. Благодарение на тия пътувания направих няколко добри познанства, които впоследствие се оказаха приятни или полезни. Запознах се между другото в Лион с господин Перишон и съжалявам, че не поддържах връзки с него, защото той беше много мил с мене. Запознах се и с добрия Паризо, за когото ще ви разкажа по-късно. В Гренобъл — с госпожа Дебен и госпожа Бардонанш, жена на председателя на съда, много умна личност, с която бих се сближил, ако можех да я виждам по-често. В Женева срещнах господин дьо Ла Козюр, френски резидент, който ми говореше често за майка ми. Въпреки изминалото време и преждевременната й смърт споменът за нея не се бе заличил в сърцето му. Пак в Женева завързах познанство с двамата Барийо. Бащата ме наричаше свой внук и беше отличен събеседник и извънредно достоен човек. По време на безредиците в републиката тези двама граждани се увлякоха в две противоположни партии: синът — в буржоазната партия, бащата — в правителствената, и когато се стигна до оръжие през 1737 година, бях свидетел, понеже се намирах по това време в Женева, как бащата и синът излязоха въоръжени от същата къща, единият, за да заеме мястото си в общината, другият, за да отиде в своята главна квартира с дълбокото вътрешно убеждение, че ще се срещнат след два часа с риск да се убият взаимно. Тази ужасна гледка ми направи такова потресаващо впечатление, че се заклех да не участвам никога в гражданска война и да не подкрепям никога свободата вътре в страната нито с ръка, нито с идеи, ако някога си възвърна правата на гражданин. Мога да свидетелствам, че удържах тази клетва при много деликатни обстоятелства и ще признаете, вярвам, че умереността ми заслужава да бъде оценена.

Но тогава аз не бях стигнал още до първия порив на патриотизъм, който предизвика у мене вдигналата се на оръжие Женева. Сами можете да прецените колко далеч бях поради една моя постъпка, която сериозно тежи на съвестта ми. Забравих да спомена за нея на съответното място, а тя не бива да бъде пропусната.

От няколко години чичо ми Бернар беше в Каролина, където строеше Чарлстоун по изработените от него планове. Той умря скоро след това там. И братовчед ми бе също умрял, служейки на пруския крал. Така леля ми загуби почти по едно и също време и сина си, и мъжа си. Тези загуби съживиха малко чувството й към най-близкия роднина, който й оставаше, тоест към мене. Когато отивах в Женева, спях у нея и ми беше забавно да се ровя и прелиствам книгите и книжата на чичо. Между тях намерих много интересни документи и писма, каквито едва ли някой би предположил, че съществуват. Леля ми, която малко се интересуваше от тия хартии, би ми разрешила да отнеса всичко, ако пожелаех. Аз се задоволих с две-три книги, коментирани собственоръчно от дядо ми Бернар, пастора, между които „Посмъртни произведения“ на Poo, in-quarto, чиито полета бяха изпълнени с прекрасни бележки, заради които обикнах математиката. Тази книга остана в библиотеката на госпожа дьо Варан. Винаги съм съжалявал, че не я запазих. Взех също пет-шест ръкописни доклади и един напечатан, чийто автор беше прочутият Мишел Дюкре, много талантлив и просветен, но доста непокорен учен, жестоко наказан от женевските магистрати, който умря неотдавна в крепостта Арберг, където беше затворен от дълги години, набеден в съучастничество в бернския заговор.

Този доклад представляваше доста обоснована критика на крупния и смешен план за крепостна стена, изпълнен отчасти в Женева за присмех на специалистите, които не познават тайната цел, преследвана от градския съвет с това великолепно съоръжение. След като бил изключен от комитета на укрепленията, понеже бламирал този план, Мишел сметнал, че като член на Съвета на двестате и дори само като гражданин, има право да каже по-обстойно своето мнение. Той беше направил именно това с доклада си, но беше проявил неблагоразумието да го напечата, без да го обнародва. Той отпечатал толкова екземпляра, колкото му били необходими, за да ги разпрати на Съвета на двестате, но по заповед на малкия състав на съвета те били иззети от пощата. Аз намерих този доклад между книжата на чичо ми заедно с отговора, който той бил натоварен да изготви, и ги прибрах и двата. Това стана малко след като бях напуснал кадастъра и все още поддържах връзка с шефа, адвоката Кочели. След известно време директорът на митницата ме помоли да стана кръстник на едното му дете, като госпожа Кочели беше кръстницата. Почестите ме главозамаяха. Горд, че съм се сближил толкова с адвоката, аз се постарах да си придам важност, за да се покажа достоен за подобна чест.

Обзет от тази мисъл, сметнах, че най-доброто, което можех да сторя, беше да покажа напечатания доклад на Мишели. Този доклад действително представляваше рядък документ и аз исках да му докажа, че спадам към първенците на Женева, които са посветени в държавните тайни. Все пак, воден от известна предпазливост, която мъчно бих могъл да обясня, аз не му показах отговора на чичо, защото той беше написан на ръка, а на господин адвоката подхождаше само печатан текст. Той обаче така добре си даде сметка за стойността на документа, който имах глупостта да му поверя, че никога вече не успях не само да го взема обратно, но дори да го видя, и като се убедих, че усилията ми ще останат безплодни, реших да изляза с достойнство от тази история, превръщайки кражбата в подарък. Нито за миг не се съмнявах, че той е използвал този документ пред двора в Торино, макар че беше по-скоро интересен, отколкото полезен и че се е погрижил да му заплатят по един или друг начин парите, които би трябвало да плати, за да си го набави. За щастие от всички бъдещи възможности най-невероятната е, че сардинският крал ще обсади някога Женева. Но понеже това не е изключено, винаги ще се разкайвам за глупавото си тщеславие, което ме накара да покажа най-големите недостатъци на укрепленията на Женева на най-стария й враг.

Прекарах така две-три години между музика, билки, проекти, пътувания, люшкайки се постоянно от едно на друго, опитвайки се да се спра на нещо, без да зная на какво; все пак малко по малко започнах да чувствам все по-голяма склонност към сериозни занимания, срещах се с писатели, слушах разговори за литература, осмелявах се понякога да вземам и аз думата, като усвоявах по-скоро езика на книгите, а не съдържанието им. По време на пътуванията ми до Женева се отбивах понякога пътем при моя добър стар приятел господин Симон, който разпалваше моето зараждащо се влечение със съвсем пресни новини от литературния свят, извлечени от Байе или Коломие. В Шамбери се срещах също доста често с един якобинец, учител по физика, славен монах, не си спомням името му, който често провеждаше малки, страшно забавни опити. По негов пример реших да получа симпатично мастило. За тази цел, след като налях до половината в едно шише гасена вар, двуарсенов трисулфид и вода, аз плътно го запуших. Сместа започна да кипи много силно почти в същия момент. Изтичах да отпуша шишето, но не успях да го сторя навреме и сместа ме плисна по лицето като бомба. Погълнах вар и двуарсенов трисулфид. Едва не умрях. Бях сляп повече от месец и половина и това ми беше за урок да не се занимавам с опити по физика, без да имам елементарни познания.

Това произшествие се оказа съвсем ненавременно за здравословното ми състояние, което напоследък чувствително се бе влошило. Не знам на какво се дължеше, но въпреки широкия ми гръден кош и умерения във всяко отношение живот видимо слабеех. Аз съм добре сложен, широкоплещест, дробовете ми навярно са разположени както трябва и все пак се задъхвах, чувствах тежест в гърдите, неволно въздишах, имах сърцебиене, храчех кръв. Започнах да правя ниска температура, от която никога напълно не се отървах. Как може човек да изпадне в такова състояние в разцвета на младостта без никаква органична повреда, без да е сторил нищо, за да разруши здравето си?

„Сабята изхабява ножницата“ — казват понякога. Такъв е и моят случай. Живях чрез чувствата си и чувствата ми ме убиха. Какви чувства, ще попитате. Най-обикновени дреболии, прости житейски произшествия, които обаче ме вълнуваха, като че ли ставаше дума за притежанието на Елена или за световно господство. На първо място жените. Когато притежавах някоя жена, плътта ми беше спокойна, но сърцето никога. Нуждата от любов ме раздираше в разгара на наслаждението. Имах нежна майка, скъпа приятелка, но ми трябваше възлюблена. Представях си я на нейно място. Създавах я по хиляди начини, за да излъжа сам себе си. Ако си дадях сметка, че държа мама в обятията си, когато я прегръщах, сигурно прегръдката ми нямаше да е по-слаба, но цялото ми желание щеше да угасне, щях да хълцам от обич, но нямаше да изпитам наслада. Наслада! Дали тази участ е отредена за човека? О! Ако само веднъж бях изпитал абсолютно напълно цялото опиянение на любовта, мисля, че крехкото ми същество нямаше да оцелее — бих умрял в момента.

Изгарях от любов, без да имам обект, и това може би най-много изтощава. Бях неспокоен, тормозех се от лошото състояние на работите на мама и от нейното неразумно поведение, което непременно щеше да я разори за кратко време. Моето жестоко въображение, което винаги изпреварва нещастията, ми показваше разрухата в най-черни краски, с всичките й последици. Предварително се виждах откъснат насила поради мизерията от жената, на която бях посветил живота си и без която не можех да му се радвам. Ето как се терзаех постоянно. Копнежи и страхове ме разяждаха едно след друго.

Музиката беше моята втора страст, не така бурна, но също толкова изтощителна поради пламенното увлечение, което влагах в нея, упорито изучавайки неясните трудове на Рамо, мъчителна и непобедима настойчивост да ги натрупам в паметта си, която не ми се поддаваше, тичайки от урок на урок, съставяйки огромните компилации, за които прекарвах понякога цели нощи в преписване. Но защо да се спирам само на постоянните причини, след като всички налудничави мисли, които минаваха през вятърничавата ми глава, беглите мимолетни увлечения, пътуване, концерт, вечеря, предстояща разходка, роман, пиеса, всичко, което ни най-малко не бях обмислил предварително като развлечение или забавление, се превръщаше за мене в бурна страст, която ме измъчваше със смешната си необузданост. Измислените злочестини на Клевлан, които ме довеждаха до такава ярост, че не можех да продължа четенето, разстроиха повече нервите ми от собствените ми нещастия.

Имаше един женевец, на име господин Багре, който бил чиновник в царския двор по времето на Петър Велики. Един от най-грозните и най-безумните хора, които съм виждал, винаги изпълнен с проекти, също така налудничави като него — за него милионите падаха от небето, той прибавяше нулите, без да му мигне окото! Дошъл в Шамбери по някакъв процес в Сената, този човек влезе под кожата на мама, както можеше да се очаква, и срещу обещаните съкровища с много нули, които щедро й предлагаше, започна да й измъква париците екю по екю. Аз не можех да го търпя, той го виждаше. С мене това не беше трудно. Как ли не се подмазваше, за да ме спечели. Науми си да ме научи да играя шах. Опитах против волята си и като понаучих криво-ляво ходовете, така бързо напреднах, че още преди края на първия сеанс му дадох тура, който той ми беше дал в началото. Това само ми трябваше — ето че се запалих по шаха. Купувам шахматна дъска, купувам ръководството на Калабре. Затварям се в стаята си. Прекарвам дни и нощи, мъчейки се да науча наизуст всички партии, да ги натъпча насила в главата си, играейки сам без отдих и без край. След два-три месеца упорита работа и невъобразими усилия отивам в кафенето отслабнал, прежълтял и почти видиотен. Опитвам се отново, играя пак с Багре. Той ме бие веднъж, два пъти, двадесет пъти. Толкова комбинации се бяха объркали в главата ми, въображението ми беше така притъпено, че пред очите ми сякаш се беше спуснала мъгла. Всеки път, когато се опитвах да изучавам партии с книгата на Филидор или Стама, ми се случваше същото нещо и след като капвах от умора, се оказвах по-слаб от по-рано. Впрочем и когато изоставях шаха, и когато след известно упражнение си възвръщах умението да играя, никога не съм имал по-голям успех от първия път и винаги съм се оказвал на същото ниво, на каквото бях, когато завърших първия сеанс. И хиляди векове да се упражнявам, пак в края на краищата ще мога да дам тура си на Багре и нищо повече. „Полезно употребено време!“ — ще кажете вие. И то не малко време. Аз преустанових този пръв опит едва когато останах съвсем без сили. Когато се появих на прага на стаята си, изглеждах като изровен мъртвец и ако бях продължил в същия дух, сигурно нямаше да остана дълго време между живите. Ще се съгласите, че не е лесно, особено във възторжените младежки години, с подобна глава тялото да остане здраво!

Влошеното ми здраве се отрази и на настроението ми и уталожи лудешките ми прищевки. Чувствайки се слаб, аз се успокоих и загубих манията да пътувам. Заседналият живот ме изпълни не със скука, но с меланхолия. Истеричните припадъци заместиха бурните чувства. Отпадналостта ми се превърна в тъга. Плачех и въздишах с повод и без повод. Имах усещането, че животът ми се изплъзва, без да съм го вкусил. Горчиво оплаквах състоянието, в което щях да оставя моята клета мама, предвиждайки бъдещото й разорение. Мога да кажа, че скърбях единствено за това, че ще я напусна, и то в плачевно състояние. Най-сетне се разболях не на шега. Тя се грижи за мене, както никога майка не се е грижила за детето си, и това беше благоприятно и за нея самата, защото я отклони от проектите и проектантите. Колко сладка щеше да ми бъде смъртта, ако бе настъпила тогава! Аз бях вкусил малко от сладостите на живота, но бях изпитал и неговите несгоди. Умиротворената ми душа можеше да отлети без жестокото съзнание за човешката неправда, която отравя живота и смъртта. Имах тогава утехата, че най-добрата част от мене ще остане жива. А това почти не беше смърт. Без тревогата за нейната съдба аз щях да умра, както се заспива, а и самите безпокойства се отнасяха до нежно любим обект, който смекчаваше горчивината им. Аз й казвах: „Сега вие разполагате с цялото ми същество. Направете ме щастлив.“

Два-три пъти, когато ми беше най-зле, ставах нощем от леглото и се домъквах до стаята й, за да й предам моите напътствия за държането й. Те бяха благоразумни и правилни, но в тях личеше главно моето участие към нейната съдба. Изглежда, че сълзите бяха за мене най-добра храна и лекарство. Аз укрепвах, проливайки ги край нея и с нея, седнал на леглото й, уловил ръцете й. Часовете течаха неусетно в тези нощни разговори и аз се връщах в стаята си по-ободрен, от колкото бях отишъл. Доволен и успокоен от обещанията й, от надеждата, която ми бе вдъхнала, аз заспивах с умиротворено сърце, примирен с провидението. Дано бог даде след толкова причини да ненавиждам живота, след толкова бури, които изтерзаха съществуването ми и го превърнаха в бреме, смъртта, която трябва да му сложи край, да бъде за мене толкова приемлива, колкото ми се струваше в онези мигове.

След много грижи, бдения и невероятни усилия мама ме спаси и безспорно само тя можеше да ме спаси. Аз имам малко вяра на медицината и лекарите, но затова пък вярвам много в лечебните възможности на истинските приятели. Ако нашето щастие зависи от нещо, ние го вършим по-добре от всичко друго. Едва ли съществува по-пленително чувство от това, което изпитахме, когато бяхме върнати един на друг. Взаимната ни привързаност не се увеличи, това беше невъзможно, но тя стана още по-задушевна, по-трогателна поради голямата си непринуденост. Аз бях станал напълно нейно дело, напълно нейна рожба, повече, отколкото ако тя беше истинска моя майка. Без да си даваме сметка, ние вече изобщо не се деляхме един от друг, нашето съществуване стана като едно и чувствайки, че сме си не само необходими един на друг, но и достатъчни, ние свикнахме да не мислим вече за нищо извън нас двамата, да ограничаваме абсолютно щастието и всичките ни желания до това взаимно притежание, единствено може би по рода си сред смъртните; то не беше, както вече казах, любов, но по-съществено притежание, което, без да се основава на пола, чувствеността, възрастта, се градеше върху всичко онова, чрез което човек е дадена личност, и не може да го загуби, освен като престане да съществува.

Коя беше причината, поради която този благотворен прелом не донесе щастието през останалите мои и нейни дни? Не беше по моя вина, това поне мога да си го кажа за утешение. Не беше и по нейна или най-малкото не беше по нейна воля. Писано беше непобедимите природни наклонности да предявят отново правата си. Но това гибелно възвръщане не стана изведнъж. Благодарение на небето имаше известен промеждутък от време, кратък и благодатен период, който не свърши по моя вина, и не мога да се упрекна, че съм го използвал зле.

Макар и оздравял от тежкото заболяване, аз не бях възстановил силите си. Гърдите ми бяха още слаби. Продължавах да правя температура и се чувствах изтощен. Нямах никакви желания, освен да свърша дните си край любимата жена, да поддържам разумните й решения, да я накарам да почувства в какво се състои истинското очарование на щастливия живот, да направя съществуването й щастливо, доколкото зависеше от мене. Но аз виждах и чувствах, че в мрачната и тъжна къща постоянното ни усамотение щеше само да се помрачи. Спасителното средство се яви от само себе си. Мама смяташе, че трябва да пия мляко и пожела да отида на село. Аз се съгласих при условие, че и тя ще дойде с мене. Това й стигаше, за да се реши. Въпросът беше само къде да отидем. Градината в покрайнините на града не беше истински курорт. Оградена от други градини и къщи, тя не притежаваше очарованието на полско убежище. От друга страна, след смъртта на Ане ние бяхме изоставили тази градина от икономически съображения, понеже не ни даваше сърце да сеем там билки, и други планове ни бяха накарали да не съжаляваме за нея.

Използвайки в този момент отвращението й от града, аз й предложих да го напуснем въобще и да се установим в приятно самотно място, в малка отдалечена къщичка, където досадниците да не могат да ни намерят. Тя беше готова да го стори и това разрешение, внушено ми от нейния и моя добър ангел, щеше по всяка вероятност да ни осигури щастливи и спокойни дни до момента, когато щеше да ни раздели смъртта. Но не за такова съществуване бяхме призовани. Мама трябваше да изпита всички мъки на бедността и несгодите, след като беше прекарала живота си сред изобилие, за да съжалява по-малко за него. Аз пък със струпалите ми се беди от всякакво естество трябваше един ден да послужа за пример на всеки, който, воден единствено от любов към общественото благо и справедливостта, се осмели, силен в невинността си, да каже открито истината на хората, без да разчита на клики, без да си е създал привърженици, които да го закрилят.

Едно злополучно опасение я въздържа. Тя не посмя да напусне грозната къща, за да не би да настрои против себе си собственика.

— Твоят проект за уединение е прекрасен — каза ми тя — и много ми допада. Само че ще трябва да живеем от нещо в нашето убежище. Като напусна този затвор, рискувам да загубя хляба си, а останем ли без хляб в горите, ще трябва скоро да се върнем да го дирим в града. За да нямаме кой знае колко нужда да идваме тук, по-добре да не напускаме напълно къщата. Да плащаме малката сума на граф дьо Сен-Лоран, за да не ми вземат по-голямата. Да потърсим някое кътче далеч от града, за да можем да си живеем мирно и тихо и все пак близо, за да можем да си идваме, когато се наложи.

Така и направихме. След като потърсихме, се спряхме на Шармет, имение на господин дьо Конзие, в съседство с Шамбери, но закътано и усамотено, сякаш се намираше на сто левги. Между два доста високи хълма от север към юг се простира малка долинка, където между камъчета и дървета ромоли бистра вода. По двата склона са пръснати няколко къщи, много приятни за човек, който обича дивите и усамотени кътчета. Огледахме две-три от тях и избрахме накрая най-хубавата. Тя принадлежеше на един благородник на военна служба — господин Ноаре. Къщицата беше напълно обитаема. Отпред градина на тераси, отгоре лозе, долу зеленчукова градина, отсреща малка кестенова горичка и наблизо чешма. По-горе в планината ливади за паша на добитъка. С една дума, всичко необходимо за малкото полско домакинство, което искахме да организираме. Доколкото мога да си спомня епохата и точната дата, ние се пренесохме там през лятото на 1736 година^[31]. Първата вечер, когато преспахме в къщата, бях луд от радост.

— О, мамо! — възкликнах, прегръщайки любимата си приятелка с бликнали сълзи на радост и умиление. — Това място е убежище на щастие и невинност. Ако не намерим тук съчетани тези две неща, няма защо да ги търсим никъде другаде!^[32]

Бележки

[29] Позиции при фехтовка. — Б.пр. ↑

[30] Achilea nana. — Б.пр. ↑

[31] Всъщност на 24 юни 1738 година, — Б.изд. „Арман Обре“, Париж, 1829 ↑

[32] Къщата в Шармет, в която е живял Русо с госпожа дьо Варан, принадлежи сега на господин Реймон, познат със своето „Есе върху възпитанието“, „Възхвала на Паскал“ и други литературни и философски съчинения. Той публикува „Няколко думи за Шармет“ (Шамбери, 1817 г.), където описва подробно къщата, чиято вътрешна обстановка и сервизни помещения са запазени такива, каквито са били по времето на Русо. Туристите често я посещават, привлечени както от красивия пейзаж на околността, така и от спомена, свързан с нея. До входната врата има бял камък, взидан в стената, поставен по нареждане на Еро дьо Сешел в 1792 г., когато бил комисар на Конвента в департамента Мон-Блан. На камъка стои следният надпис:

… хижа, где Жан-Жак живя,

духа му ти напомняш днес,

гордата самотност, лудостта

и жребия му толкова злочест.

За чест и правда се бори,

без да намери миг покой,

терзан от себе си дори,

не само от завистници безброй.

Б. изд. „Арман Обре“, Париж, 1829. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (6)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга пета1732–1736

Жан-Жак Русо
Изповеди (6)

Книга пета
1732–1736