Пристигам и не я намирам! Можете да си представите изненадата и огорчението ми! Едва тогава почнах да изпитвам угризение, че съм изоставил така подло Льо Метр. То стана още по-горчиво, когато узнах какво нещастие го беше сполетяло. Сандъкът с ноти, който беше цялото му богатство, този скъпоценен сандък, спасен с толкова умора, бил задържан при пристигането му в Лион по нареждане на граф Дортан, който бил уведомен от съвета на канониците за нашето бягство. Льо Метр напразно настоявал да му върнат неговото имущество, неговата прехрана, труда на целия му живот. Собствеността над този сандък в най-лошия случай можеше да бъде оспорвана. Не станало изобщо нужда. Въпросът бил решен начаса по силата на закона на по-силния и клетият Льо Метр загубил по този начин плода на своите дарования, произведенията на своята младост и издръжката си на старини.

Нищо не липсваше на нанесения ми удар, за да го направи по-жесток. Но аз бях на възраст, когато човек се поддава малко на силната скръб и скоро си изобретявах утешения. Разчитах, че скоро ще получа вести от госпожа дьо Варан, макар да не знаех адреса й, а и тя не знаеше, че съм се върнал. Колкото до моята вина, че бях изоставил Льо Метр, тя не ми се виждаше толкова голяма. Бях помогнал на Льо Метр да избяга, това всъщност беше единствената услуга, която беше по силите ми. Дори да бях останал с него във Франция, нямаше да го излекувам от болестта му, нито щях да спася сандъка му. Щях само да удвоя разходите му, без всъщност да мога да му помогна с нещо. Така виждах тогава положението. Днес го виждам иначе. Грозните постъпки ни измъчват не когато са още пресни, а когато си ги спомним дълго след това. Защото споменът за тях никога не угасва.

Единствената възможност да получа някакво известие от мама беше да чакам. Къде да я търся в Париж и как да стигна дотам? Най-сигурното място, за да узная рано или късно къде е, беше Анси. И аз останах там. Само че се държах много лошо. Не отидох при епископа, който се беше застъпил за мене и който можеше още да ме покровителства. Понеже не можех да разчитам на подкрепата на моята закрилница, аз се боях, че той ще ме упрекне за бягството ни. Още по-малко отивах в семинарията. Господин Гро не беше вече там. Не виждах нито един от познатите си. С удоволствие бих отишъл на гости на госпожа интендантшата, но не смеех. Затова пък направих нещо още по-лошо. Срещнах се отново с Вантюр, за когото въпреки предишното си възхищение не се бях сетил, откакто бях заминал. Намерих го пак така блестящ, ухажван от всичко живо в Анси. Дамите просто си го оспорваха. Този успех окончателно ме замая. Нямах очи за нищо друго освен за господин Вантюр. Той ме накара да забравя едва ли не госпожа дьо Варан. За да се възползвам по-удобно от уроците му, предложих му да живея заедно с него. Той се съгласи. Беше на квартира у един обущар, забавна и смешна личност, който наричаше жена си на своето наречие „мръсница“, име, което тя всъщност заслужаваше. Постоянно се караше с нея и Вантюр се стараеше да удължава разправиите им, макар че привидно правеше уж точно обратното. Казваше им хладно с провансалския си акцент няколко думи, които оказваха страшно въздействие. Тези сцени ни караха да примираме от смях. Утрините минаваха така, без да ги усетим. В два-три часа хапвахме нещо. Вантюр отиваше в своите компании, където вечеряше, а аз се разхождах сам, размишлявайки за големите му способности, възхищавайки се и завиждайки на редките му дарби, проклинайки злощастната си звезда, която не ме предопределя за такъв блажен живот. Ех, колко зле се познавах! Моята участ щеше да бъде сто пъти по-примамлива, ако не бях толкова глупав и ако умеех по-добре да я използвам.

Госпожа дьо Варан беше взела със себе си само Ане. Беше оставила в Анси своята камериерка Мерсьоре, за която вече споменах. Тя заемаше още апартамента на господарката си. Госпожица Мерсьоре беше малко по-голяма от мене, не особено хубава, но доста приятна. Добродушна, незлобива фрибургчанка, която имаше само един недостатък, че понякога се заинатяваше спрямо господарката си. Често й ходех на гости. Тя беше стара моя познайница и нейният вид ми напомняше друго, по-скъпо същество, заради което я обичах. Тя имаше няколко приятелки, между които и една женевка, госпожица Жиро, която за мое нещастие си науми да се влюби в мене. Тя все придумваше Мерсьоре да ме води у нея. Аз отивах, защото обичах Мерсьоре и защото там имаше други девойки, които срещах с удоволствие. Колкото до госпожица Жиро, която постоянно ме закачаше, към нея изпитвах непреодолимо отвращение. Когато приближеше до лицето ми сухата си черна муцунка, изплескана с испански тютюн, с мъка се въздържах да не я заплюя. Като се изключеше това, аз се чувствах много добре сред тия момичета и кой знае дали от любезност към госпожица Жиро или заради самия мене, но те бяха страшно мили. Не виждах в тяхното отношение нищо повече от дружба. По-късно съобразих, че само от мене зависеше да видя и нещо друго. Но тогава не се сещах, през ум не ми минаваше.

От друга страна, камериерки, шивачки, дребни търговки изобщо не ме съблазняваха. Трябваха ми изтънчени госпожици. Всеки с прищевките си. Аз винаги съм имал тази слабост и не споделям мнението на Хораций по този въпрос. И все пак не от тщеславие ме блазни високото обществено положение, мен ме привлича всъщност по-добре запазеният тен, по-хубавите ръце, по-изящните накити, известна изтънченост и спретнатост, която се чувствува във всичко, повече вкус в начина на обличане и изразяване, по-фината и по-добре ушита рокля, по-мъничките обувки, по-добре нагласените панделки, дантели, коси. Винаги бих предпочел по-грозната, стига да притежава всичко това. Сам намирам това свое предпочитание глупаво, но сърцето ми го иска въпреки волята ми.

Е добре! И такава възможност ми се представи и пак само от мене зависеше дали да я използвам. Колко обичам да възкресявам от време на време някои приятни изживявания от младежките си години! Те бяха така сладостни! Бяха така редки, така мимолетни и съм ги вкусвал, без да ми струват нищо! Споменът за тях изпълва все още сърцето ми с чиста наслада, която ми е необходима, за да ме ободри и за да мога да понасям несгодите от по-късните години.

Зората ми се стори толкова красива една сутрин, че се облякох пъргаво и побързах да изляза в полето, за да видя изгрева. Изживях това удоволствие в цялото му очарование. Беше веднага след Еньовден. Земята, в най-пищната си премяна, беше отрупана с треви и цветя. Славеите, които скоро щяха да млъкнат, пееха в упоение. Всички птички в своя прощален концерт, посветен на пролетта, празнуваха раждането на един хубав летен ден, един от тия слънчеви дни, каквито човек вече не забелязва на моята възраст и каквито никой никога не е виждал в тъжния край, в който живея днес.

Неусетно се бях отдалечил от града, беше станало горещо и аз се разхождах край сенчестия бряг на един поток. Чувах зад себе си тропот от конски копита и момински гласове. Притежателките им изглеждаха объркани, но това не им пречеше да се смеят безгрижно. Обръщам се. Викат ме по име. Приближавам се и виждам две мои познати девойки, госпожица дьо Граферид и госпожица Гале; и двете неопитни ездачки, те се чудеха как да преведат конете си през потока. Госпожица дьо Графенрид, родом от Берн, беше много мила девойка, която поради младежки прегрешения била принудена да напусне родното си място и беше последвала примера на госпожа дьо Варан. Само че тя нямаше пенсия като нея и затова беше цяло щастие, че госпожица Гале я беше обикнала и бе измолила от майка си да я вземе като компаньонка, докато успее да я нареди някъде. Една година по-млада от нея, госпожица Гале беше още по-хубава. В нея имаше нещо по-нежно, по-изтънчено. Тя беше много крехка и в същото време добре сложена и освен това в разцвета на младостта. И двете се обичаха нежно и взаимният им добър характер щеше да поддържа дълго време връзката им, ако не се намесеше някой мъж. Те ми казаха, че отивали в Тун, стар замък, собственост на госпожица Гале. Помолиха ме да им помогна да преведат конете си през водата, понеже не можели да се справят сами. Посегнах за камшика им, но те се побояха да не би конете да ме ритнат или да ги хвърлят от седлата. Тогава прибягнах до друго средство. Хванах за юздата коня на госпожица Гале, поведох го след себе си и нагазих до колене в потока. Другият кон тръгна сам подире ни. След това възнамерявах да се сбогувам с госпожиците и да си отида като последен глупчо. Те си казаха нещо шепнешком и госпожица дьо Графенрид се обърна към мене:

— А, не, не! Не можете да се измъкнете така. Цял се измокрихте по наша вина. Ще имаме угризения, ако не ви изсушим. Няма как, трябва да дойдете с нас. Вие сте наш пленник.

Сърцето ми се разтуптя. Погледнах госпожица Гале.

— Точно така — каза тя, смеейки се на изплашеното ми изражение. Вие сте военнопленник. Яхнете коня зад моята спътница. Ще отговаряме за вас.

— Но, госпожице, аз нямам честта да познавам госпожа майка ви. Какво ще каже, като ме види?

— Майка й не е в Тун — обади се госпожица дьо Графенрид. — Ние сме сами. Ще се върнем довечера и ще ви вземем с нас.

Електрически ток едва ли би ми оказал толкова бързо въздействие, както тия нейни думи. Скочих на коня на госпожица дьо Графенрид, цял треперещ от радостна възбуда, и когато я обхванах през кръста, за да не падна, тя почувства силните удари на сърцето ми. Каза, че и нейното сърце биело, защото се страхувала да не падне. При моето положение това беше почти подканване от нейна страна да проверя думите й. Но аз не се осмелих и през целия път двете ми ръце я обвиваха като колан, доста стегнат, трябва да призная, но без да се плъзнат нито веднъж в друго направление. Ако някоя жена прочете горните редове, с удоволствие би ми зашлевила плесница и с пълно право.

Веселото яздене и безгрижното бъбрене на двете девойки дотолкова изостриха и моя език, че чак до вечерта, докато бяхме заедно, не млъкнахме нито за миг. Те така ме предразположиха, че устата ми беше еднакво красноречива, както и очите ми, макар че не казваше същите неща. Само за няколко мига, когато оставах насаме с едната или другата девойка, разговорът леко замираше, но отсъстващата бързо се връщаше и не ни оставяше време да изясним настъпилото смущение. Когато стигнахме в Тун и аз изсуших дрехите си, седнахме да обядваме. После трябваше да пристъпим към важна задача — приготвяне на вечерята. Докато готвеха, двете госпожици целуваха от време на време децата на чифликчийката, а горкият помощник-готвач преглъщаше слюнките си. Бяха изпратили провизии от града и имаше всичко необходимо за богата вечеря — какви ли не лакомства! Но за съжаление бяха забравили виното. В този пропуск нямаше нищо чудно, защото девойките не пиеха. Но мен ме беше доста яд, защото разчитах на неговата подкрепа, за да стана малко по-дързък. И тях ги беше яд, може би поради същата причина, макар че не мога да твърдя това със сигурност. Буйната им пленителна жизнерадост беше съвсем невинна. Пък и какво биха правили с мене, както бяха две? Пратиха да търсят вино навсякъде в околностите. Не намериха. Селяните в този кантон са трезви и бедни. Понеже девойките ми изказаха много живо съжалението си, аз им заявих, че няма защо да се огорчават, тъй като и без вино ще ме опиянят. Това беше единственият намек, който се осмелих да направя през целия ден. Но сигурно двете хитруши ясно разбраха, че това не е само любезност, а голата истина.

Вечеряхме в кухнята на чифликчийката, двете приятелки седнали на двете пейки отстрани на масата, а гостенинът им на трикрако столче между тях. Каква вечеря. Какъв чаровен спомен! Трябва ли човек да търси други удоволствия, когато може да вкуси толкова чисти и истински наслади със съвсем малко средства? Никога вечеря в нощно заведение в Париж не е могла да се сравни с това ядене не само по отношение на хубавото настроение, на приятното оживление, но също и по отношение на чувствената наслада.

След вечеря направихме малка икономия. Вместо да изпием кафето, което беше останало от обеда, ние го запазихме за по-късно заедно с каймака и пастите, които девойките бяха донесли. И за да не се убие апетитът ни, отидохме в овощната градина да довършим десерта с череши. Аз се покатерих на дървото и им хвърлях оттам цели клончета, а те ми връщаха кокичките през клоните. По едно време госпожица Гале застана така удобно под мене, с разперена престилка и отметната назад глава, че аз се прицелих точно и хвърлих в деколтето й цяло снопче череши. Разсмяхме се, а аз си казвах: „Защо устните ми не са череши? Бих й ги хвърлил на драго сърце!“

Цял ден лудувахме така на воля, спазвайки пълно приличие. Нито една двусмислена дума, нито една дръзка шега. И при това ние съвсем не си налагахме това благоприличие, то идваше от само себе си, усвоявахме тона, който ни диктуваха нашите сърца. Най-сетне моята скромност, друг би казал моята глупост, стигна дотам, че най-голямата интимност, която си позволих, беше да целуна един-единствен път ръка на госпожица Гале. Вярно е, че обстоятелствата правеха особено ценно това малко благоволение от нейна страна. Бяхме сами, аз се задъхвах, тя бе навела очи. Не можах да намеря думи и прилепих уста до ръката й. Тя я изтегли след това и бавно вдигна очи към мене — не изглеждаше сърдита. Не зная какво щях да й кажа. Нейната приятелка влезе и в онзи миг ми се стори грозна.

Най-сетне те се сетиха, че не бива да чакаме нощта, за да се приберем в града. Имахме точно толкова време, за да се приберем по светло, побързахме да тръгнем, като яхнахме конете както на идване. Ако бях посмял, щях да изменя реда. Защото погледът на госпожица Гале дълбоко бе развълнувал сърцето ми. Но не посмях да кажа нищо, а не беше редно тя да го предложи. На връщане решихме, че денят не е трябвало да свършва, но не можехме да се оплачем, че е бил къс, смятахме дори, че сме открили тайната да го удължим с разнообразните забавления, които бяхме измислили.

Аз се разделих с тях почти на същото място, където ги бях срещнал. С какво съжаление се сбогувахме! С какво удоволствие се уговорихме да се видим отново! Дванадесетте часа, прекарани заедно, струваха за нас повече от векове близост. Сладкият спомен за този ден не струваше нищо на тези мили момичета. Нежното разбирателство, което се беше породило между трима ни, беше равносилно на по-силните вълнения, но не би могло да оцелее при тях. Ние се обичахме без тайна, без срам и искахме да се обичаме все така. Непорочността на сърцата също носи наслада, която не е по-малка от другата, защото не е мигновена, а постоянна. Колкото до мене, аз зная, че споменът за един толкова приятен ден ме затрогва и очарова повече, допада ми повече, отколкото всички други наслади, които съм изживял. Не ми беше много ясно какво исках от тези две пленителни същества, но те и двете будеха живо любопитство у мене. Не казвам, че ако бях господар на положението, сърцето ми нямаше да се определи — чувствах известно предпочитание. Щях да бъда много щастлив, ако госпожица дьо Графенрид ми станеше любовница. Но ако имах избор, бих я предпочел за довереница. Както и да е, като ги гледах крадешком, струваше ми се, че не бих могъл да живея нито без едната, нито без другата. Кой би допуснал, че нямаше никога вече да ги видя и че нашата ефимерна любов ще свърши с това?

Ако някой прочете тези редове, сигурно ще се смее на моите любовни похождения, като обърне внимание, че след дълги предисловия и най-смелите стигат до целуване на ръка. О, мои читатели! Не се заблуждавайте! Може би аз съм изпитвал повече наслада в моите любовни връзки, като съм стигал до целуване на ръка, отколкото вие във вашите, макар че сте ги започвали най-малко с това.

Вантюр, който си беше легнал много късно предната вечер, се прибра малко след мене. Този път не му се зарадвах както обикновено и се въздържах да му разкажа как бях прекарал деня. Двете госпожици ми бяха говорили за него с не особено уважение и като че ли не им хареса, че съм попаднал на такъв приятел. Това промени отношението ми към него. Впрочем всичко в този момент, което ме отвличаше от мисълта за тях, не можеше да не ми бъде неприятно. Той обаче скоро ме върна към нас двамата, като ми заговори за материалното ни положение. То беше много критично, за да може да продължава така. Макар че харчех много малко, имуществото ми се беше стопило. Бях без средства. Никакви вести от мама. Не знаех какво ще стане с мен и сърцето ми жестоко се свиваше при мисълта, че възлюбеният на госпожица Гале може да бъде принуден да проси.

Вантюр ми съобщи, че бил говорил за мене на господин заместник върховния съдия, че смятал да ме заведе на другия ден на вечеря у него, че той бил влиятелен човек, който можел да ми услужи с връзките си. С една дума, полезно познанство за мене, един духовит и образован човек, много приятен в компания, който имал най-различни таланти и обичал изкуството. После, вмъквайки по стар навик най-голямо лекомислие в най-сериозния разговор, той ми показа няколко стихчета, съчинени в Париж по мелодията на една опера от Муре, която се изпълняваше по онова време. Песничката толкова много се харесала на господин Симон (малкото име на съдията), че той пожелал да напише друга по същата мелодия като отговор на първата. Поръчал на Вантюр и той да съчини от своя страна, а на него пък му хрумна забавната идея да ме накара да напиша текст по тази мелодия. „По този начин — казваше той, — куплетите ще се появят на другия ден, също както носилките в «Комичен роман».“^[22].

През нощта, понеже не можах да заспя, съчиних криво-ляво моята песничка. Като първи стихове, бяха сносни. Може да се каже, че бяха по-добри, отколкото ако ги бях съчинил предния ден, защото сюжетът ми се въртеше около една галантна интрига, към която сърцето ми беше напълно предразположено. Показах сутринта песничката на Вантюр, който много я хареса и я пъхна в джоба си, без да ми каже дали и той е съчинил нещо. Отидохме на вечеря у господин Симон, който ни прие любезно. Завърза се приятен разговор. Не можеше и да бъде иначе между двама остроумни събеседници, които ненапразно бяха образовани. Аз изпълнявах обичайната си роля, слушах и мълчах. Те не заговориха за песничките, нито единият, нито другият. Аз също и доколкото зная, никога вече не стана изобщо дума за моето съчинение.

Господин Симон като че ли хареса държането ми. По време на тази среща той едва ли можеше да види нещо друго. Беше ме срещал вече няколко пъти у госпожа дьо Варан, без да ми обърне особено внимание. Затова всъщност моето познанство с него датира от тази вечеря, която съвсем не оправда поставената цел, но впоследствие ми беше полезна в друго отношение, затова с удоволствие си спомням за него.

Ще сгреша, ако не опиша външността му, която, съдейки по поста му и по цветистия ум, с който той се гордееше, не бихте могли да си представите, ако не ви кажа нищо. Заместник върховният съдия едва ли беше висок две стъпки. Правите му, тънки и дори доста дълги крака щяха да удължат ръста му, ако стъпваха вертикално. Но те бягаха встрани като широко отворен пергел. Гол сигурно изглеждаше като скакалец. Тялото му беше не само късо, но слабо и във всяко отношение невъобразимо дребно. Главата, нормално голяма, с добре оформено лице, благородно изражение и добродушни очи, изглеждаше изкуствена, като че набодена върху чуканче. Би могъл да си спести разходите за облекло, защото голямата му перука го обличаше прекрасно от глава до пети.

Имаше два съвсем различни гласа, които постепенно се преплитаха, когато говореше, и контрастът между тях, отначало доста приятен, скоро ставаше непоносим. Единият беше дълбок и звучен. Той беше, ако мога така да се изразя, гласът на главата му. Другият, тънък, остър и писклив, беше гласът на тялото му. Когато внимаваше и се вслушваше в тембъра си, когато говореше спокойно и сдържаше дъха си, той можеше да говори винаги с дебелия си глас. Но пооживеше ли се малко, вложеше ли повече жар, тутакси минаваше в другия регистър и за нищо на света не можеше да си възвърне нормалния бас.

С външността, която току-що ви обрисувах без никакъв шарж, господин Симон беше галантен, отличен разказвач на анекдоти и се обличаше грижливо, дори с известно кокетство. Понеже търсеше начин да изглежда добре, с удоволствие приемаше сутрин посетителите в леглото си. Защото всеки, който видеше на възглавницата хубавата му глава, не можеше да си представи, че освен нея няма нищо. Понякога това даваше повод за сцени, за които цял Анси още си спомня. Една сутрин, когато чакал в леглото или по-скоро върху леглото тъжителите, с хубава нощна шапчица на глава, чисто бяла и много изящна, украсена с две огромни фльонги от розова панделка, пристига един селянин и чука на вратата. Слугинята била излязла. Заместник върховният съдия чул, че се чука повторно, и извикал: „Влезте!“ и понеже го казал малко по-високо, гласът му минал във фалцет. Селянинът влиза, оглежда се, за да види откъде идва този женски глас, и като вижда в леглото шапчицата, фльонгите, понечва да излезе, извинявайки се сконфузено пред госпожата. Господин Симон се разсърдва, почва да крещи с още по-тънък глас. Селянинът, убеден твърдо в своето, се чувства оскърбен, почва да го ругае, казва му, че както изглежда по всичко, е обикновена уличница и че заместник върховният съдия не дава добър пример, като я държи в дома си. Съдията, вбесен, понеже нямал никакво друго оръжие в ръка, тъкмо се канел да запрати по нещастника нощното си гърне, когато пристигнала икономката му.

Това джудже, така онеправдано телесно от природата, бе обезщетено в умствено отношение. Интелигентен по рождение, той се бе постарал да обогати и развие ума си. Макар че, както твърдяха, бил добър юрист, той не обичаше професията си. Беше се отдал на художествената литература и беше постигнал успехи в нея. Владееше главно умението да се изказва блестящо и цветисто, което създава толкова приятна атмосфера при общуване даже с жени. Знаеше наизуст всички духовитости от сборниците с анекдоти и всевъзможни мисли на знаменити хора. Умееше да разказва увлекателно, да предава интересно, тайнствено, като злободневка нещо, което се беше случило преди шестдесет години. Разбираше от музика и пееше приятно с плътния си мъжки глас. С една дума, притежаваше много чудесни таланти за един магистрат. Понеже много ухажваше жените в Анси, беше станал на мода сред тях. Влачеха го подире си като шут. Той твърдеше дори, че имал успех сред тях и те много се забавляваха. Госпожа д’Епани казваше, че за него най-голямото благоволение е да целуне коляното на някоя жена.

Понеже беше чел добрите автори и говореше охотно за тях, разговорът с него беше не само забавен, но и поучителен. По-късно, когато се пристрастих към литературата, аз поднових дружбата си с него и тя ми бе от полза. Идвах понякога на гости при него, след като се бях установил в Шамбери. Той ме хвалеше, възбуждаше съревнование, съветваше ме за книгите, които трябва да чета, и аз следвах често съветите му. За нещастие в това тъй крехко тяло живееше чувствителна душа. Няколко години по-късно той се забърка в някаква неприятна история, която много го разстрои и скъси живота му. Беше жалко, защото той безспорно беше добродушно дребосъче, което най-напред човек взема на подбив, а после обиква. Макар че не бях много свързан с него, понеже той ми даде ценни съвети, сметнах, че мога, от признателност, да му посветя този малък спомен.

Щом се освободих, се затекох към дома на госпожица Гале, надявайки се, че ще видя някой да влиза, да излиза или поне да се отвори прозорец. Нищо. Не се мярна дори котка и през цялото време, докато се навъртах наоколо, къщата си остана все така плътно затворена, като че ли изобщо не бе обитавана. Улицата беше малка и безлюдна, присъствието на непознат мъж биеше на очи. От време на време от съседните къщи излизаха, влизаха. Не знаех къде да се дяна. Струваше ми се, че по лицето ми отгатват какво търся там и тази мисъл ме терзаеше, защото винаги съм поставял над собствените си удоволствия честта и спокойствието на жените, които ми са били скъпи.

Най-сетне ми омръзна да си играя на испански влюбен, на всичко отгоре без китара, и реших да пиша на госпожица дьо Графенрид. Бих предпочел да пиша на приятелката й, но не смеех и по-подходящо беше да започна с девойката, на която дължах запознанството с нея и с която бях по-близък. Когато написах писмото си, аз го занесох на госпожица Жиро, както се бях уговорил с двете госпожици при раздялата ни. Те именно ми я бяха посочили за посредница. Госпожица Жиро беше бродирачка и понеже работеше сегиз-тогиз в дома на госпожица Гале, имаше достъп там. Посредничката не ми се стори съвсем подходяща. Но се страхувах да не би, ако не я приема, да не ми посочат друга. Освен това не смеех да кажа, че тя ме харесва. Чувствах се унижен, че си е позволила да се счита в моите очи за представителка на същия пол като двете приятелки. С една дума, предпочетох все пак нейното посредничество, отколкото да се лиша изобщо от него, и поех риска.

Жиро отгатна още при първата дума чувствата ми — не беше особено трудно. Дори писмото, което трябваше да отнесе на двете момичета, да не беше достатъчно красноречиво, моят смутен и глуповат вид щеше единствен да ме издаде. Обяснимо е, че това поръчение не й достави голямо удоволствие. Но тя все пак се нагърби с него и го изпълни точно. На следващата сутрин изтичах при нея и намерих отговора. С какво нетърпение дочаках мига да изтичам навън, за да го чета и целувам на воля! Няма нужда да ви го казвам. По-важно е отношението на госпожица Жиро, която прояви в случая повече дискретност и въздържаност, отколкото можех да очаквам от нея. Достатъчно разумна, за да разбере, че със своите тридесет и осем години, заешки очи, напомаден нос, остър глас, черна кожа тя не може да се мери с млади момичета, преливащи от очарование и в разцвета на красотата си, тя не пожела да бъде нито вероломна спрямо тях, нито да им услужи и предпочете да ме загуби, вместо да ме даде на тях.

От известно време Мерсьоре, понеже нямаше никакви известия от господарката си, си беше наумила да се върне във Фрибург. Жиро я убеди окончателно да го стори. Нещо повече, внуши й, че ще бъде по-добре някой да я придружи до бащиния й дом и й предложи да ме вземе със себе си. Младата Мерсьоре, която също ме харесваше, одобри напълно тази идея. Двете я споделиха още същия ден с мен, и то като нещо напълно решено. Понеже аз не видях нищо лошо в това, съгласих се, смятайки, че пътуването няма да ми отнеме повече от седмица. Жиро, която не беше на същото мнение, уреди всичко. Наложи се да призная лошото състояние на моите финанси. Въпросът беше уреден. Мерсьоре пое разноските по пътуването. И за да си навакса от другаде парите, които щеше да похарчи, решиха по моя молба да прати багажа си, а ние да отидем пеш, като се спираме да си почиваме. Така и направихме.

Чувствам се неудобно, защото излиза, че много момичета са били влюбени в мене. Но понеже нямам основание да се гордея с успехите си във всички тия любовни истории, смятам, че мога да кажа истината без задръжки. Мерсьоре, по-млада и не така обиграна като Жиро, не ме ухажваше така открито. Тя обаче подражаваше на моя тон, акцент, повтаряше думите ми, проявяваше към мене внимание, каквото аз би трябвало да проявя към нея, и не пропускаше под предлог, че е много страхлива, да ме моли да спим в една стая — общуване, което рядко се ограничаваше само до това, когато пътуват заедно двадесетгодишен младеж и двадесет и пет годишна девойка.

Този път обаче то действително се ограничи само с това. Аз бях толкова наивен, че макар Мерсьоре да беше приятна девойка, и през ум не ми мина през цялото пътуване не само да заплета и най-малката любовна интрига, но дори и мисълта за това. А и дори тя да ми бе хрумнала, аз бях толкова глупав, че нямаше да мога да я приложа. Все още не успявах да проумея как младеж и девойка спят заедно. Мислех, че са необходими цели векове, за да подготвят това страшно споразумение. Ако клетата Мерсьоре, поемайки разноските за пътуването ми, беше разчитала на някаква компенсация от подобно естество, тя горчиво се измами и ние пристигнахме във Фрибург в съвсем същите отношения, в каквито бяхме тръгнали от Анси.

Когато минахме през Женева, не се отбих при никого, но едва не ми стана лошо, когато прекосявахме мостовете. Никога не съм могъл да видя стените на този чуден град, никога не съм могъл да вляза в него, без сърцето ми да примре от умиление. От една страна, благородната представа за свободата възвишава душата ми, а от друга, равенството, единението, спокойната нравственост ме затрогваха до сълзи и ме караха да съжалявам горчиво, че съм загубил тия блага. В каква заблуда бях изпаднал, но колко обяснима бе тя! Въобразявах си, че виждам всичко това в моето отечество, защото го носех в сърцето си.

Трябваше да минем през Нион. Да минем оттам, без да видя баща си! Ако бях дръзнал да го сторя, щях да умра от разкаяние. Оставих Мерсьоре в странноприемницата и отидох да го видя, пък каквото ще да става. Ах, колко се лъжех, като се боях от него! Още щом ме зърна, душата му се разтвори за бащинските чувства, които я изпълваха. Колко сълзи проляхме, докато се прегръщахме един друг. Най-напред той сметна, че се връщам при него. Аз му разказах историята си и споделих с него решението, което бях взел. Той не се възпротиви решително. Изтъкна ми на какви опасности се излагам, каза ми, че най-кратките лудории са най-приемливите. Впрочем той въобще не се опита да ме задържи насила. И аз намирам, че беше прав. Но сигурно е също, че той не стори всичко необходимо, за да ме разубеди, било защото след стъпката, която бях направил, смяташе, че е късно да се връщам назад, било защото сам не знаеше какво да прави с мене на тази ми възраст. По-късно разбрах, че си е съставил за спътницата ми много несправедливо мнение и много далеч от истината, но всъщност напълно обяснимо. Мащехата ми, не лоша, малко сладникава жена, ме покани само от приличие на вечеря. Аз не останах. Но им казах, че мисля да им гостувам по-продължително на връщане и им оставих малкия си вързоп, който бях пратил по корабчето и който ми пречеше. На другия ден сутринта тръгнах рано, много доволен, че бях видял баща си и се бях осмелил да изпълня своя дълг.

Пристигнахме благополучно във Фрибург. Към края на пътуването любезностите на госпожица Мерсьоре понамаляха. След пристигането ни тя се държа много хладно, а баща й, който не тънеше в охолство, също не ме прие кой знае колко сърдечно. Останах в хана. Посетих ги на следващия ден, те ме поканиха на вечеря и аз приех. Разделихме се без сантименталности, аз се върнах в странноприемницата и два дни след пристигането си поех наново, без сам да зная накъде.

Ето още един случай в моя живот, когато провидението ми предлагаше точно това, което ми трябваше, за да изживея спокойно дните си. Мерсьоре беше много добра девойка. Не особено блестяща, нито хубава, но не и грозна. Не особено жива, много разумна, като се изключат някои дребни избухвания, които минаваха с малко сълзи и никога не завършваха бурно. Тя наистина имаше слабост към мене. Аз можех лесно да се оженя за нея и да се заловя със занаята на баща й^[23]. Моето влечение към музиката щеше да ме накара да го обикна. Щях да се установя във Фрибург, малко, не особено хубаво градче, населено обаче от добри хорица. Щях да загубя навярно много големи удоволствия, но щях да живея в мир до последния си час. А аз знам по-добре от всеки друг дали бих се колебал, ако ми предложеха сега да избера.

Върнах се не в Нион, а в Лозана. Исках да се наситя на гледката на това дивно езеро, което оттам се вижда в цялата му широта. Повече от тайните подбуди, определящи поведението ми, не са били по-основателни. Далечните перспективи рядко притежават достатъчно сила, за да ме изведат от момент на инертност. Несигурността на бъдещето винаги ме е карала да гледам на дългосрочните проекти като на измамни миражи. Аз се отдавам на надежди подобно на всеки друг, стига само тяхното осъществяване да не ми струва нищо. Но ако трябва дълго да се мъча, това не е за мене. Най-дребното удоволствие, което ми е подръка, ме блазни повече, отколкото прелестите на рая. Не приемам обаче удоволствие, последвано от мъка. То не ме блазни, защото обичам само чистите наслаждения, а човек не може да изпита такава наслада, ако знае, че после ще трябва да се разкайва.

Необходимо ми беше да се добера донякъде и най-добре щеше да бъде във възможно най-близкото населено място. Защото се бях заблудил по пътя и същата вечер се оказах в Мудон, където изхарчих малкото останали ми пари, с изключение на десет кройцера, които отидоха на другия ден за вечеря. Така че, когато привечер пристигнах в едно малко селце край Лозана, влязох в кръчмата без нито сантим в джоба, за да платя преспиването, и без да имам представа какво ще стане с мен. Бях много гладен. Придадох си самоуверено изражение и поръчах вечеря, като че ли можех богато да я платя. Легнах си, без да мисля за нищо, спах спокойно. И след като закусих сутринта и направих сметката с ханджията, му предложих срещу седемте баца^[24], колкото струваше всичко, да му оставя в залог дрехата си. Добрият човек не прие. Той каза, че, слава богу, още не бил ограбвал никого и нямало да го стори за никакви си седем баца — да си задържа дрехата и да му платя, когато мога. Трогнах се от добрината му, но не толкова, колкото би трябвало и колкото се умилявах по-късно, когато си спомнях за него. Побързах да му изпратя парите с благодарностите си по един сигурен човек. Но когато след петнадесет години минах повторно през Лозана, на връщане от Италия, за голямо съжаление бях забравил името на странноприемницата и на ханджията. Щях да отида да го видя. За мене щеше да бъде истинско удоволствие да му припомня доброто дело и да му докажа, че то не е отишло на вятъра. Много по-значителни услуги, но оказани ми по-показно, не ми са се стрували така достойни за признателност, както простото и безшумно човеколюбие на този честен човек.

Приближавайки до Лозана, аз размишлявах за плачевното си състояние и как да се измъкна от него, без да показвам бедността си пред мащехата си, като се сравнявах в това пешеходно поклонение с приятеля си Вантюр, когато пристигна в Анси. Така се запалих от тази мисъл, че без да съобразя, че не бях нито така приятен, нито така способен като него, аз си наумих да стана в Лозана втори Вантюр, да преподавам музика, макар че не я владеех, и да казвам, че съм от Париж, без да съм стъпвал там. В изпълнение на този прекрасен проект, понеже там нямаше църковно училище, където да уча децата, пък и нямах намерение да се тикам при музикантите, аз най-напред се осведомих за някоя странноприемница, където да се настаня удобно и евтино. Посочиха ми някой си Порете, който имал пансион. Този Пероте се оказа най-добрият човек на света и ме прие много радушно. Аз му разказах дребните си лъжи, както ги бях скалъпил. Той ми обеща да ме препоръча тук-таме и да ми намери ученици. Каза ми, че няма да ми взема пари, преди да започна да печеля. Пансионът му струваше пет сребърни екю. Беше малко за това, което се предлагаше, но много за мене. Той ме посъветва да се запиша отначало на половин пансион, което значеше само супа без нищо друго на обед, но богата вечеря. Аз се съгласих. Бедният Пероте ме авансира най-сърдечно и не жалеше сили, за да ми бъде полезен.

Защо стана така, че след като през младежките си години бях срещнал толкова добри хора, ги срещам така рядко на старини? Изчерпа ли се тяхната порода? Не. Но съсловието, в което се налага да ги търся днес, не е същото, сред което ги намирах тогава. Сред народа силните чувства се проявяват рядко, а природните чувства заговорват по-често. В по-издигнатите среди те са напълно задушени и под маската на чувството стои винаги само интересът или тщеславието.

Писах от Лозана на баща си. Той ми изпрати вързопа и ми даде ценни напътствия, от които би трябвало по-добре да се възползвам. Споменах вече за моментите на необяснимо безумие, когато не се чувствам на себе си. Сега ще опиша още един такъв случай, и то ярък. За да разберете до каква степен се бях главозамаял, до каква степен се бях, така да се каже, „вантюризирал“, достатъчно е да видите колко нелепости струпах едно след друго. Ето ме учител по пеене, без да мога да разчета най-простата мелодия. Защото дори да имах известна полза от шестте месеца, прекарани с Льо Метр, те в никакъв случай не бяха достатъчни. Освен това учех при учител! Това беше достатъчно, за да се науча зле. Парижанин от Женева и католик в протестантска страна, аз сметнах, че трябва да сменя и името си, както бях сменил религията и отечеството си. Стараех се да се доближа колкото може повече до своя знаменит образец. Той се бе нарекъл Вантюр дьо Вилньов, а аз образувах от името Русо анаграмата Восор и се нарекох Восор дьо Вилньов. Вантюр умееше да композира, макар че не казваше нито дума за това. Аз пък, без да умея, се хвалех на всички и без да мога да запиша с ноти и най-незначителния водевил, се представях за композитор. Но това не е всичко. Когато ме представиха на господин дьо Треторен, професор по право, който обичаше музиката и устройваше домашни концерти, аз реших да му покажа един образец от моя талант и се заех да композирам музикална пиеса за концерта в дома му така безочливо, като че ли действително знаех как се прави това. Проявих все пак постоянство и работих две седмици върху това ценно произведение, преписах го на чисто, подредих различните партии и ги разпределих така уверено, като че ли бях написал шедьовър на музикалното изкуство. Най-сетне, макар че мъчно бихте повярвали, при все че е вярно, за да увенчая достойно това възвишено творение, аз вмъкнах в края един красив менует, който се пееше тогава по улиците и от който навярно всички си спомнят още следните известни думи:

Каква прищявка!

Каква неправда!

Как? Твоята Кларис

да ти измени!

Вантюр ме бе научил на тази мелодия с басов акомпанимент към нея, но с друг неприличен текст, благодарение на който я бях запомнил. Така че сложих в края на творбата си този менует заедно с акомпанимента, само че без думите, и го представих за мой без капка колебание, като че ли имах пред себе си жители на луната.

Събират се, за да изпълнят произведението ми. Аз обяснявам на всекиго ритъма, духа на изпълнението, смяната на партиите. Бях много улисан. Настройват инструментите, пет-шест минути, които ми се сториха пет-шест века. Най-сетне, когато всичко бе готово, удрям с голям свитък хартия няколко пъти по диригентския пулт, което означава: „Готови“. Настава тишина. Започвам да отмервам такта. Те засвирват. Не, откакто съществуват френски опери, никога не се е чувала подобна какофония. Каквото и да си мислеха за моите дарования, ефектът беше по-лош от всичко, което можеше да се очаква. Музикантите се задавяха от смях. Слушателите се пулеха и на драго сърце биха си запушили ушите. Но нямаше как. Моите палачи оркестранти, които искаха да се позабавляват, стържеха до пукване на тъпанчето. Аз имах самообладанието да продължа, плувнал в пот наистина, но спиран от срама, не смеейки да побягна и да зарежа всичко. За мое утешение чувах оркестрантите да споделят шепнешком, но не дотам тихо, за да мога да ги чуя: „Няма нито един поносим такт!“ или: „Каква бясна музика!“, или пък: „Дяволско сборище!“ Клети Жан-Жак, в този жесток момент ти едва ли си мечтал, че един ден твоята музика, изпълнена пред френския крал и целия му двор, ще извика изненадани възклицания и аплодисменти и във всички ложи около тебе най-привлекателните жени ще си казват полугласно: „Какви дивни звуци! Каква чаровна музика! Стига право до сърцето.“

Но всичко живо се развесели, особено от моя менует. Едва прозвучаха първите тактове и от всички страни избухнаха смехове. Всеки ме поздравяваше за изискания ми вкус. Уверяваха ме, че този менует ще прослави името ми, че заслужавам навред да пеят песните ми. Няма нужда да ви описвам състоянието си, нито да ви уверявам, че напълно го бях заслужил.

На другия ден един от оркестрантите, на име Лютол, ми дойде на гости; той беше добродушен човек и не ме поздрави за успеха ми. Дълбоко то съзнание за глупостта, срамът, съжалението, отчаянието, че бях изпаднал в такова положение, невъзможността да затворя сърцето си в мигове на голямо огорчение, ме накараха да му се доверя. Облях се в сълзи и вместо да се задоволя да му призная само невежеството си, аз му казах всичко, като го помолих да го запази в тайна. Той ми обеща и сдържа така добре обещанието си, както можеше да се очаква. Още същата вечер цяла Лозана знаеше кой съм. Интересно е обаче, че никой не даде вид да е осведомен, даже и добрият Пероте, който въпреки всичко не ми отказа подслон и храна.

Аз преживявах, но доста тъжно. Последиците от подобен дебют превърнаха за мене Лозана в не особено приятен за обитаване град. Не се тълпяха ученици. Нямах нито една ученичка и нито един ученик от самия град. Имах всичко на всичко двама-трима немци, и то толкова тъпи, колкото аз бях неук. Те ме отегчаваха смъртно и не станаха кой знае какви познавачи на музиката в моите ръце. Извикаха ме само в един частен дом, където едно момиче-змийче се погаври с мене, като ми показа много ноти, от които аз не можах да разчета нищо, и след това с голямо задоволство ги изпя пред „господин учителя“, за да му покаже как се изпълняват. Аз бях съвсем неспособен да разчета някоя мелодия от пръв поглед и по време на блестящия концерт, за който споменах, за миг дори не можех да проследя изпълнението, за да разбера дали свирят нотите, които имах пред очите си и които бях композирал лично аз.

Посред толкова унижения единственото ми нежно утешение бяха писмата, които получавах сегиз-тогиз от двете очарователни приятелки. Винаги съм намирал сред представителките на нежния пол големи качества на утешителни и нищо не е смекчавало така острото ми страдание в моменти на несгоди, както съзнанието, че една мила жена ми съчувства. Тази кореспонденция обаче скоро пресекна и никога не се поднови. И то по моя вина. Когато се преместих, не им дадох от небрежност новия си адрес и принуден от превратностите на живота да мисля постоянно за себе си, скоро ги забравих напълно.

Отдавна не съм говорил за моята клета мама. Но ако си мислите, че бях я забравил, много се лъжете. Не преставах да мисля за нея и копнеех да я намеря отново не само защото се нуждаех от подкрепата й за прехраната си, но защото сърцето ми имаше нужда от нежността й. Колкото силна и сърдечна да беше моята привързаност към нея, тя не ми пречеше да обичам други жени. Само че ги обичах по друг начин. Всички жени извикваха моята любов със своите физически прелести, но докато при тях любовта ми се пораждаше само поради тия прелести и не би ги надживяла, мама можеше да остарее и да погрознее, без да престана да я обичам по същия начин. Сърцето ми веднъж завинаги се беше преклонило пред нея, възхитено в началото от нейната хубост. Каквито и промени да претърпеше, стига само да си останеше тя, чувствата ми към нея не можеха да се променят. Вярно, че й дължах признателност. Но всъщност аз не мислех за това. Каквото и да направи или да не направи за мене, щеше да бъде все същото. Аз не я обичах нито по задължение, нито от корист, нито от приличие, обичах я, защото бях роден да я обичам. Когато се влюбвах в друга жена, това, признавам си, ме отвличаше и тогава не мислех често за нея. Но мислех със същото удоволствие и никога, все едно дали съм влюбен в друга, или не, не съм помислял за нея, без да почувствам, че за мене не може да има истинско щастие в живота, докато сме разделени.

Макар че отдавна нямах вести от нея, нито веднъж не ми мина през ум, че съм я загубил завинаги или че тя ме е забравила. Казвах си: „Тя рано или късно ще узнае, че аз бродя немил-недраг и ще ми се обади по някакъв начин. Ще я намеря, не се съмнявам в това!“ А междувременно за мене беше удоволствие да живея в нейния роден край, да минавам по улиците, по които тя бе минавала, пред къщите, които бе обитавала, задоволявайки се само с различни предположения, защото друга една моя глупава чудатост беше, че не смеех да се осведомя за нея, нито дори да произнеса името й, ако това не се налагаше непременно. Струваше ми се, че само като я назова, ще издам чувствата, които тя ми вдъхваше, че устата ми ще разкрие тайната на сърцето ми, че ще я изложа по някакъв начин. Мисля, че в това мое държане имаше и малко страх да не би да ми кажат нещо лошо за нея. Бяха клюкарствали много върху постъпката й, а отчасти и върху поведението й. За да не ми кажат неща, които не исках да чуя, предпочитах изобщо да не говоря за нея.

Понеже не губех много време с учениците си, а нейният роден град беше само на четири левги от Лозана, аз отидох за два-три дни там и през цялото време бях в плен на най-нежно вълнение. Изгледът на Женевското езеро и великолепното му крайбрежие винаги са криели за мене особено очарование, което не бих могъл да обясня и което не се дължи само на красотата на гледката, но на нещо по-интересно, което ме вълнува и умилява. Всеки път, когато се приближавам до кантона Во, изпитвам едно сложно чувство, в което се примесва споменът за госпожа дьо Варан, която е родена там, за баща ми, който живееше в този край, за госпожица Вюлсон, на която отдадох първите пориви на сърцето си, за няколко приятни разходки дотам като дете и, струва ми се, още поради една тайнствена и по-съкровена от всичко това причина. Когато пламенният копнеж по тих, щастлив живот, който бяга от мене и за който бях роден, разпали въображението ми, то винаги се стреми към кантона Во, в прелестните селца край езерото. Иска ми се да имам овощна градина непременно на брега на това езеро, а не на друго. Иска ми се да имам верен приятел, мила жена, крава и лодка. Няма да се радвам на пълно щастие на земята, докато не се сдобия с това. Днес сам се смея на наивността си: няколко пъти съм посещавал този край с единствената цел да диря това въображаемо щастие. Винаги се изненадвах, че намирам там жители и главно жени, съвсем различни от тия, които се надявах да срещна. Какво несходство установявах! Местността и хората, които я населяват, никога не са ми се стрували създадени едни за други.

По време на това пътуване до Веве аз бродех по красивото крайбрежие, изпълнен с нежна меланхолия. Сърцето ми пламенно се отдаваше на хиляди невинни блаженства. Вълнувах се, въздишах и плачех като дете. Колко пъти, спирайки се, за да се наплача на воля, седнал на някой голям камък, се забавлявах, като следях сълзите си, капещи във водата.

Във Веве се настаних в странноприемницата „Ла Кле“ и останах цели два дни там, без да видя никого. Влюбих се в това градче и то ме преследваше при всички мои пътувания, докато най-сетне го населих с героите на романа си. Много съм изкушен да кажа на всички, които имат вкус и чувствително сърце: „Идете във Веве, посетете градчето, местността, разходете се по езерото и кажете дали природата не е създала това кътче за моите Жюли, Клер или Сен-Прьо. Само че не ги търсете между тамошните жители.“ А сега се връщам към разказа си.

Понеже бях католик и се представях за такъв, изповядвах без прикриване и без задръжка култа, който бях приел. В неделните дни, когато времето беше хубаво, отивах да чуя службата в Асен, на две левги от Лозана. Обикновено правех тази разходка заедно с други католици, най-често с един парижки бродирач, чието име съм забравил. Той не беше парижанин като мене, но истински парижанин от Париж, божи архипарижанин, добър като жителите на Шампан. Той толкова обичаше своя роден град, че никога не пожела да се усъмни, че и аз съм оттам, за да не загуби повод да говори за него. Заместник кралският съдия дьо Круза имаше градинар, също парижанин, който обаче не беше толкова отстъпчив и смяташе, че е оскърбление за славата на родния му град, ако някой посмее да се представи за парижанин, без да има тази чест. Той ме разпитваше с вид на човек, който е сигурен, че ще ме улови в незнание, и после се усмихваше злорадо. Веднъж ме попита какво забележително имало на Новия пазар. Както можете да си представите, аз започнах да извъртам. След като живях двадесет години в Париж, днес би трябвало да познавам този град, но и сега да ми зададат подобен въпрос, ще бъда пак толкова затруднен да отговоря. И пак биха могли да заключат от объркването ми, че никога не съм бил в Париж. До такава степен ние хората сме склонни, дори когато налице е истината, да основаваме съжденията си на измамни предпоставки.

Не бих могъл да кажа точно колко време останах в Лозана. От престоя си в този град нямам ярки спомени. Зная само, че понеже не можах да осигуря препитанието си там, преместих се в Ньошател, където прекарах зимата. В този град имах малко повече щастие. Намерих си ученички и припечелих достатъчно, за да мога да се издължа на моя добър приятел Пероте, който изпрати добросъвестно багажа ми, макар че му дължах още пари.

Научавах неусетно музика, докато я преподавах. Животът ми течеше доста безбурно. Всеки благоразумен човек би бил доволен. Но неспокойното ми сърце копнееше за нещо друго. В неделните дни, както и в дните, когато бях свободен, обикалях околните поля и гори, бродейки самотен, замечтан и въздишащ. Излезех ли от града, връщах се чак вечерта. Когато стигнах веднъж до Будри, отбих се да вечерям в една кръчма. Там видях някакъв мъж с дълга брада и виолетов сюртук в гръцки стил, кожен калпак, доста благороден по облекло и външен вид, който не можеше да се оправи, защото говореше на някакъв неразбираем жаргон, напомнящ италиански повече, отколкото кой да е друг език. Разбирах почти всичко, което казваше, но го разбирах само аз. Той си служеше със знаци, говорейки с ханджията и местните хора. Аз му казах няколко думи на италиански и той чудесно ги разбра. Стана и бурно ме прегърна. Връзката беше мигом установена и от този момент аз му служех за преводач. Вечерята му беше обилна, а моята по-лоша и от средна. Той ме покани на масата си. Приех без много церемонии. Докато пиехме и бъбрехме, ние окончателно се сприятелихме и в края на яденето станахме неразделни. Той ми разказа, че бил гръцки прелат и архимандрит на Ерусалим, че бил натоварен да събира волни пожертвувания из Европа за възстановяването на Божи гроб. Показа ми височайши грамоти от царицата и императора. Имаше и от други владетели. Беше доста доволен от събраната досега сума. Но беше срещнал невъобразими трудности в Германия, понеже не знаеше нито дума немски, латински или френски и трябвало да се оправя на гръцки, турски и франкски^[25] И затова нищо не успял да събере в този край. Предложи ми да ме вземе със себе си като секретар и преводач. Въпреки неотдавна купения ми виолетов сюртук, подходящ за новия ми пост, аз изглеждах с толкова тънка кесия, че той никак не се излъга, като реши, че лесно ще ме придума. Споразумяхме се бързо. Аз не исках нищо, той обещаваше много. Без ничие поръчителство, без да съм сигурен в него, без да го познавам, ето че се оставям да ме води и още на следния ден поемам за Ерусалим.

Започнахме обиколката от кантона Фрибург, където не успяхме да съберем кой знае колко. Епископското достойнство не позволяваше просията, нито подаянията на частни лица. Но ние представихме неговата просба пред Сената, който му отпусна една малка сума. Оттам отидохме в Бери. Тук се сблъскахме с повече формалности и обследването на пълномощията му ни отне не един ден.

Настанихме се във „Фокон“, хубава странноприемница за онова време, където се срещаха по-отбрани клиенти. Трапезата беше многолюдна и храната добра. Отдавна се хранех оскъдно. Чувствах нужда да се възстановя, случаят беше удобен и аз го използвах. Негово преосвещенство архимандритът беше общителен и весел човек, обичаше да гощава, говореше красноречиво, ако можеха да го разбират, имаше известни познания и доста изкусно вмъкваше гръцката си ерудиция. Един ден, като чупеше лешници, той си поряза доста надълбоко пръста. И понеже бликна изобилно кръв, показа смеешком пръста си на компанията и каза: „Mirate, signori, questo е sangue pelasga“.^[26]

В Бери моята помощ не му беше излишна и аз се справях по-добре, отколкото очаквах. Бях по-смел и по-красноречив, отколкото ако просех за себе си. Въпросът не се разреши така просто, както във Фрибург. Наложи се да водим дълги и чести разисквания с управниците на кантона и обследването на пълномощията се забави. Най-сетне, когато всичко беше проверено, Сенатът му насрочи аудиенция. Аз влязох с него като преводач и ми казаха да взема думата. Най-малко очаквах това, защото не можех да допусна, че след като бяхме преговаряли толкова дълго с отделни членове, трябваше да говоря пред законодателното тяло, като че ли изобщо не бе ставало дума за нищо. Можете да си представите колко се смутих! За стеснителен човек като мене да говоря не само публично, но пред Сената в Берн и да говоря импровизирано, без да разполагам нито с една минутка, за да се подготвя, беше наистина съкрушително. Но аз никак не се смутих. Изложих сбито и ясно задачата на архимандрита, възхвалих благочестието на владетелите, които с щедростта си бяха допринесли за събиране на нужната сума. Възбудих съревнование у техни превъзходителства, като заявих, че очакваме същия жест и от тях, познавайки великодушието им. После, опитвайки се да докажа, че това благородно начинание е еднакво свято за всички християни, без разлика на изповеданието, завърших, призовавайки божията благословия за всички, които ще се притекат на помощ. Не мога да кажа, че моята реч оказа голямо въздействие, но тя безспорно бе оценена и след аудиенцията архимандритът получи порядъчна сума и доста комплименти относно интелигентността на секретаря си, които аз преведох с голямо удоволствие, без да посмея да му ги предам дословно. Това е единственият случай, когато съм говорил публично, и то пред държавен глава, и единственият случай може би, когато съм говорил добре и самоуверено. Каква разлика в държането на един и същ човек! Само преди три години, когато отидох в Ивердюн на гости на моя стар приятел Роген, приех една депутация, дошла да ми благодари за книгите, които бях подарил на библиотеката на този град. Швейцарците са много сладкодумни. Господата ме отрупаха с речи. Аз се сметнах задължен да им отговоря. Но така се оплетох в отговора си, главата ми така се обърка, че спрях по средата и станах за смях. Макар и стеснителен по природа, случвало ми се е да бъда понякога смел на младини, но нито веднъж в зрялата си възраст. Колкото повече опознавам обществото, толкова по-малко мога да се нагодя към неговия тон.

След като напуснахме Бери, отидохме в Сольор. Архимандритът възнамеряваше да обиколим отново Германия и да се върнем през Унгария или Полша, което представляваше огромен маршрут. Но понеже, докато пътувахме, кесията му се пълнеше порядъчно и не се изпразваше достатъчно, той не се плашеше от превратностите на съдбата. Колкото до мен, и на кон ми беше почти толкова приятно, колкото и пеша, и с удоволствие бих пътешествал така цял живот. Но беше писано да не отида много далеч.

Първата ни работа, щом пристигнахме в Сольор, беше да поднесем почитанията си на френския посланик. За зла чест на моя епископ посланикът се оказа маркиз дьо Бонак, който беше по-рано посланик при Портата и беше добре запознат с всичко, което се отнасяше до Божия гроб. Архимандритът се яви на аудиенция, която продължи четвърт час и на която не бях допуснат, защото посланикът разбираше франкски и говореше италиански поне колкото мене. При излизането на моя грък аз тръгнах след него, но ме спряха. Сега беше мой ред. Понеже се бях представил за парижанин, бях под юрисдикцията на негово превъзходителство. Той ме попита кой съм, настоя да му кажа истината. Аз обещах да му кажа всичко, но в частна аудиенция. Посланикът ме отведе в кабинета си, затвори вратата зад нас и там, като се хвърлих в краката му, аз удържах думата си. И да не бях обещал, сигурно пак щях да си кажа всичко, защото поради постоянната нужда от излияние, каквото ми е на сърцето, това ми е и на устата. И след като се бях изповядал без каквато и да било задръжка пред музиканта Лютол, нямаше защо да се прикривам пред маркиз дьо Бонак. Той беше така доволен от моя разказ и от непринудеността ми, че ме хвана за ръка, влезе при госпожа маркизата и ме представи, като й предаде накратко историята ми. Госпожа дьо Бонак ме прие дружелюбно и каза, че не трябва да ме оставят повече с този гръцки монах. Решено беше да остана в хотела, докато намислят какво да правят с мене. Аз исках да се сбогувам с горкия архимандрит, към когото се бях привързал. Не ми позволиха. Съобщиха му, че го напускам, и четвърт час по-късно получих чантата си. Господин дьо ла Мартипиер, секретар в посолството, беше натоварен да се занимае с мене. Той ме отведе в стаята, която ми беше определена, и ми каза:

— По времето на граф дю Люк в тази стая живееше един прочут мъж, който имаше същото име като вас. Само от вас зависи да го заместите във всяко отношение, та един ден да казват: „Русо Първи, Русо Втори“^[27]

Ако можех да предвидя на каква цена щях да добия един ден тази еднаква участ, за която не смеех и да мечтая тогава, тя щеше по-малко да ме блазни. Думите на господин дьо ла Мартиниер разпалиха любопитството ми. Прочетох произведенията на поета, чиято стая заемах, и поради похвалите, които бях получил, въобразявайки си, че имам влечение към поезията, и аз от своя страна написах една хвалебствена кантата, посветена на госпожа дьо Бонак. Това увлечение се оказа нетрайно. Съчинявал съм от време на време някое и друго посредствено стихотворение. Това е полезно упражнение, за да се обиграеш в изящните обрати и да се научиш да пишеш по-добре в проза. Но аз никога не съм бил достатъчно очарован от френската поезия, за да й се отдам напълно.

Господин дьо ла Мартиниер пожела да се запознае със стила ми и ме накара да предам писмено същите подробности, които бях разказал на посланика. Аз му написах дълго писмо, което, както научавам, е било запазено от господин дьо Мариан, дългогодишен аташе при маркиз дьо Бонак, който замести господин дьо ла Мартиниер при господин дьо Куртей. Помолих господин дьо Малерб да се постарае да ми набави копие от това писмо. Ако мога да го получа чрез него или чрез някой друг, читателят ще го намери в притурката към моите „Изповеди“.

Опитът, който вече бях натрупал, постепенно изстудяваше романтичните ми планове, затова не само не се влюбих в госпожа дьо Бонак например, но веднага почувствах, че не мога да си пробия път в дома на мъжа й. Господин дьо ла Мартиниер на своя висок пост и господин дьо Мариан като евентуален негов приемник не ми даваха друга възможност, освен най-много длъжността на помощник-секретар, която не ме блазнеше особено. Затова, когато ме попитаха какво бих желал да правя, аз изказах силно желание да отида в Париж. Господин посланикът одобри тази идея, която поне щеше да го отърве от мене. Господин дьо Мервейьо, секретар и преводач при посолството, каза, че неговият приятел Годар, швейцарски полковник на френска служба, търсел някого за своя племенник, който встъпвал много млад в длъжност, и сметна, че аз съм подходящ. Без много-много обсъждане заминаването ми беше решено; пред възможността да извърша пътуване, чийто маршрут завършваше в Париж, не можех да си намеря място от радост. Дадоха ми няколко препоръчителни писма, сто франка за път, заедно с множество ценни съвети, и аз тръгнах.

Пътуването ми продължи около две седмици, които мога да смятам измежду най-щастливите дни в живота си. Бях млад, здрав, имах доста пари, много надежди, пътувах, при това пеш и сам. Може би ще се учудите, че смятам това за предимство, ако не сте вече свикнали с моя нрав. Сладки химери ми правеха компания и никога друг път разпаленото ми въображение не е раждало по-примамливи. Когато ми предложеха да се кача в някоя кола или някой ме спреше по пътя, аз се чумерех, че събарят щастието ми, чиято сграда строях, докато крачех самотен. Този път мечтите ми бяха с еполети. Щях да постъпя при някой военен и може би самият аз щях да стана военен. Защото бяха уредили да постъпя най-напред като кадет. Вече се виждах в офицерска униформа, с хубаво бяло перо. Сърцето ми се пръскаше от гордост при тази благородна гледка. Носех в кръвта си геометрия и понятия за строеж на укрепления. Чичо ми беше инженер. Бях до известна степен наследил занаята. Късогледството беше пречка, но аз не се смущавах от това. Разчитах, че с малко повече хладнокръвие и безстрашие ще преодолея този недостатък. Бях чел, че маршал Шомберг бил много късоглед. Защо да няма и късоглед маршал Русо? Тези безумни мечти така ме запалиха, че си представях само войски, укрепления, батареи и сред огъня и пушека аз давам спокойно заповедите си с лорнет в ръка. Но минех ли през равните поля, видех ли горичките и потоците, тази вълнуваща гледка изтръгваше от гърдите ми въздишки на съжаление. Чувствах в разгара на славата си, че сърцето ми не е създадено за толкова трясък и скоро, без сам да разбера как, се озовавах при скъпите си овчарски колиби, отказал се завинаги от марсовите си въжделения.

Какъв контраст между първото ми впечатление от Париж и представата ми за него! Външната украса на сградите, които бях видял в Торино, красивите улици, симетричното подреждане на къщите ме караха да търся в Париж нещо още по-величествено. Представях си един не само голям, но и много красив град, с най-внушителен изглед, с великолепни улици, с мраморни и златни дворци. Влизайки през предградието Сен-Марсо, аз видях само тесни, мръсни и зловонни улички, грозни черни къщи, мръсотия, нищета, просяци, колари, кърпачки, улични продавачки на билки и стари шапки. Тези първи впечатления ме поразиха толкова много, че колкото и истинско великолепие да видях по-късно в Париж, то не можа да ги заличи и аз запазих завинаги известно непризнато отвращение към живота в тази столица. Мога да заявя, че през цялото време, докато съм бил там, съм се старал да търся средства да мога да отида другаде. Такъв е плодът на едно прекалено активно въображение, което преувеличава преувеличените описания на хората и си представя винаги повече, отколкото са му казали. Толкова ми бяха хвалили Париж, че си го представях подобен на древния Вавилон, от който сигурно също щях да се разочаровам, ако го бях видял, защото щеше да се различава от представата ми. Същото ми се случи и в операта, където побързах да отида веднага след пристигането си. Същото беше по-късно с Версай и още по-късно с морето, когато го видях за първи път. И същото нещо ще ми се случва винаги, когато видя прехвалени гледки. Защото невъзможно е за хората и трудно е за самата природа надмине по богатство моето въображение. Ако съдех по начина, по който ме приеха всички, до които имах препоръчителни писма, можех да смятам кариерата си осигурена. Най-хладно бях приет от господин дьо Сюрбек, комуто бях най-горещо препоръчан. Пенсиониран, живеещ във философско уединение в Баньо, той нито веднъж не ми предложи дори чаша вода, макар че му отидох няколко пъти на гости там. Имах повече успех пред госпожа дьо Мервейьо, снаха на преводача и неговия племенник, гвардейски офицер. Майката и синът не само ме приеха любезно, но ми предложиха трапезата си, от която се възползвах често по време на престоя си в Париж. Изглеждаше, че госпожа Мервейьо е била хубава на младини. Косите й бяха чисто черни и завити на къдрици над ушите според старата мода. Беше й останало това, което не повяхва заедно с хубостта — живата мисъл. Тя явно хареса моя начин на мислене и направи всичко, което й бе по силите, за да ми помогне. Но никой не подкрепи усилията й и аз скоро се разочаровах от живото участие, което уж бях предизвикал. Все пак нека не бъда несправедлив към французите. Те са по-щедри на обещания, отколкото се смята, и обещанията им почти винаги са искрени. Само че техният начин да проявяват отзивчивост лъже повече от думите им. Голословните любезности на швейцарците могат да се нравят само на глупците. Маниерите на французите са по-подмолни точно защото са по-скромни. Човек е склонен да смята, че те не му казват всичко, което са готови да сторят за него, за да го изненадат приятно. Ще кажа нещо повече дори. Те не са неискрени в своите проявления. По природа са услужливи, човечни, доброжелателни и дори, каквото и да се казва, по-откровени от която и да е друга нация, само че са лекомислени, разсеяни. Те действително изпитват чувството, което ви засвидетелстват, но това чувство си отива, както е дошло. Докато ви говорят, са изпълнени с вас. Не ви ли виждат, бързо ви забравят. Нищо не е постоянно в сърцето им. У тях всичко е мимолетно.

И така, аз срещнах много любезност, но малко загриженост. Полковник Годар, към чийто племенник бях аташиран, се оказа отвратителен старик, скъперник, който, макар и натъпкан с пари, като видя плачевното ми материално състояние, пожела да ме използва, без да ми дава нито сантим. Той твърдеше, че съм нещо като неплатен лакей на племенника му, а не истински възпитател. Придаден постоянно към него и затова освободен от служба, аз трябваше да се издържам с кадетската си заплата, равна на войнишката. Оспорваше ми дори униформата. Готов беше да ме накара да се задоволя с униформата на полка. Възмутена от предложенията му, госпожа дьо Мервейьо първа ме насърчи да ги отхвърля. Синът й беше на същото мнение. Заеха се да търсят нещо друго, но не намериха нищо. Междувременно аз се чувствах вече притеснен, стоте франка, с които бях посрещнал и пътуването, не можеха да ми стигнат за дълго. За щастие получих още една малка сума от посланика, която беше добре дошла и той навярно нямаше да ме изостави, ако бях проявил повече търпение. Но да изнемогвам, да чакам, да моля, са за мене невъзможни неща. Аз се оскърбих, не се мярнах повече и всичко бе приключено. Не бях забравил клетата мама. Но как да я намеря? Къде да я търся? Госпожа дьо Мервейьо, която бе узнала биографията ми, ми помогна в търсенията ми, но дълго време без успех. Най-сетне тя ми съобщи, че госпожа дьо Варан била отпътувала преди два месеца от Париж, но не се знаело дали е отишла в Савоя или в Торино. Някои твърдели, че се била върнала в Швейцария. Не ми трябваше повече, за да се реша да я последвам, твърдо убеден, че където и да е, ще я намеря по-лесно в провинцията, отколкото в Париж.

Преди да замина, още веднъж прибягнах до поетическото си дарование в едно писмо в стихове до полковник Годар, в което хубаво го наредих. Показах съчинението си на госпожа дьо Мервейьо, която, вместо да ме порицае, както трябваше да направи, се смя много на сарказмите ми, а също и синът й, който, струва ми се, не обичаше твърде полковника; впрочем той действително беше неприятен човек. Изкуши ме мисълта да му изпратя стиховете си. Те бяха на същото мнение. Аз ги сложих в плик, адресирах ги до него и понеже по онова време в Париж нямаше градска поща, пъхнах ги в джоба си и му ги изпратих от Оксер, минавайки оттам. Понякога още ми става смешно, като си представя каква ли гримаса е направил, четейки тази панегирика, в която беше изобразен като жив. Тя започваше така:

Ти си въобразяваше, дърт скръндза,

че умирах да възпитавам твоя племенник!

Това късо стихотворение, да си призная, лошо написано, но не лишено от остроумие, свидетелстваше за сатирични заложби. То обаче е единствената сатира, излязла изпод перото ми. Сърцето ми е премного незлобиво, за да използва подобна дарба. Но все пак от няколко полемични произведения, писани сегиз-тогиз в моя защита, може да се заключи, че ако имах войнствен характер, противниците ми едва ли биха могли да ме поставят в смешно положение.

Много съжалявам, когато не мога да си припомня някои подробности от моя живот; така е, защото не съм си водил дневник по време на пътуванията. Никога не съм мислил толкова, не съм съществувал, не съм живял, не съм бил толкова самият аз, ако мога да се изразя така, както когато съм пътешествал сам пеш. Ходенето притежава способността да оживява и изостря мисълта ми. Почти съм негоден да мисля, когато стоя на едно място. Тялото ми трябва да се размърда, за да раздвижи и умът ми. Полският пейзаж, редуващите се приятни гледки, свежият въздух, здравата охота, доброто физическо състояние, на което се радвах, когато ходех пеш, непринудеността в кръчмите, отсъствието на всичко, което ме кара да се чувствам зависим, на всичко, което напомня положението ми, освобождава душата ми, дава по-голямо дръзновение на мисълта ми, потапя ме сред неизброимите живи същества и ми дава възможност да ги съпоставям, избирам и присвоявам на воля, без страх и принуда. Разполагам като пълновластен господар с цялата природа. Сърцето ми, бродещо от предмет на предмет, се слива, отъждествява се с тези, които ми допадат, обгражда се с пленителни образи, опиянява се от сладки чувства. Ако река на шега да ги опиша мислено, за да ги задържа, каква смела четка, какъв свеж колорит, каква мощна изразителност им предавам! Казват, че това личало в произведенията ми, макар и написани в преклонна възраст. О! Ако познавахте описанията от ранната ми младост, които правех по време на пътешествията си, които съчинявах на ум и никога не написах! Защо, ще попитате, не съм ги написал? „А защо да ги пиша?“ — бих ви отвърнал аз. Имаше ли смисъл да накърнявам моментното очарование на насладата, за да кажа на другите хора, че съм я изпитал? Какво значение имаха за мене читателите, публиката и цялата земя, щом аз витаех сред облаците? А и нима носех със себе си пера, хартия? Ако трябваше да мисля за това, нищо нямаше да ми хрумне. Не предвиждах, че ще ми дойдат различни идеи. Те идват, когато им се ще, а не когато на мене ми се иска. Или изобщо не идват, или се тълпят и ме смазват със своята многочисленост и сила. Десет тома дневно не биха ми стигнали. Къде бих намерил време да ги напиша? Когато пристигнех някъде, имах само една грижа: да се навечерям добре. Когато тръгнех на път, мислех само за едно: да крача твърдо. Чувствах, че нов рай ме очаква зад прага. Единствената ми грижа беше да го намеря.

Никога не съм чувствал това толкова силно, както по време на връщането ми от Париж. Отивайки там, аз се бях ограничил до мечти за бъдещата си работа. Бях се впуснал смело в предстоящата си кариера и я бях изминал не без слава. Но тази кариера не отговаряше на зова на сърцето ми и живите същества пречеха на въображаемите. Полковник Годар и неговият племенник не подхождаха особено на герой като мене. Слава богу, сега се бях отървал от тия пречки. Можех да потъна на воля в царството на химерите, защото то единствено ми беше достъпно. И аз така се реех в него, че наистина загубвах неведнъж пътя. Всъщност щеше да ми бъде неприятно да вървя направо, защото, съзнавайки, че в Лион отново щях да сляза на земята, ако питаха мене, не бих желал никога да стигна там.

Веднъж например, след като нарочно се отклоних от пътя, за да разгледам една местност, която ми се стори много привлекателна, аз толкова скитах насам-натам, че напълно се обърках. След няколкочасово напразно бродене, смазан от умора и премалял от глад и жажда, се отбих при един селянин, чиято къщичка изглеждаше съвсем неугледна, но беше единствената, която ми се мярна. Въобразявах си, че, както в Женева или в Швейцария, всички жители имат възможност да окажат гостоприемство. Помолих собственика да ми даде да ям нещо срещу заплащане. Той ми предложи суроватка и ръжен хляб. Нямаше нищо друго. И млякото, и парчето хляб, замесен дори със слама, много ми се усладиха. Само че тази храна беше много слаба за човек, изтощен от умора. Селянинът, който ме гледаше внимателно, прецени достоверността на разказа ми по глада ми. Само след няколко минути, като ми каза, че явно съм порядъчен младеж, който няма да го издаде, той отвори един капак в съседство с кухнята, слезе и се върна с хубав чисто пшеничен хляб, апетитна, макар и начената шунка и бутилка вино, която възрадва сърцето ми повече от всичко друго. Освен това ми направи и един доста солиден омлет и аз вечерях, както рядко се е случвало на пешеходец. Когато дойде ред за плащане, моят човек пак се разтревожи и уплаши. Не искаше парите ми и ги отблъскваше с необяснимо смущение. Най-смешното беше, че аз изобщо не можех да си представя от какво се бои. Най-сетне цял треперещ, той произнесе страшните думи бирник и канцеларски плъх. Обясни ми, че криел хляба си заради данъка, виното заради извънредните такси и за него щяло да бъде истинско бедствие, ако узнаят, че не умира от глад. Тези негови думи за данъчната система, от която нямах никаква представа, ми направиха много силно впечатление и то никога не се заличи. Те посяха в сърцето ми кълна на неизмеримата, постепенно разраснала се омраза срещу принудата, угнетяваща нещастния народ, и срещу неговите потисници. Този селянин, макар и заможен, не смееше да яде хляба, който бе спечелил с пот на чело, и щеше да се разори, ако не симулираше оскъдицата, която цареше наоколо му. Излязох от дома му не само развълнуван, но и възмутен, оплаквайки съдбата на тази хубава страна, към която природата е била щедра само за да я превърне в плячка на хищни данъчни агенти.

Това е единственият ми ясен спомен от това пътешествие. Спомням си още само, че когато наближих Лион, бях изкушен да продължа пътуването си и да отида до бреговете на Линьон. Защото между романите, които бяхме чели с баща ми, разбира се, не бяхме пропуснали и „Астре“, който най-често си спомнях. Попитах накъде се намира Форе и докато разговарях с една ханджийка, тя ме осведоми, че там търсели работници, че имало много ковачници и произвеждали чудесни железни изделия. Нейните хвалебствени думи охладиха незабавно романтичното ми любопитство и сметнах, че не е особено уместно да търся диани и силвандри сред ковачи. Насърчавайки желанието ми да отида там, добрата женица неправилно ме беше взела за чирак-ключар.

Пътуването ми до Лион не беше съвсем безцелно. Още с пристигането си отидох в Шазот при госпожица дьо Шатле, приятелка на госпожа дьо Варан; тя ми беше дала препоръчително писмо за нея, когато за първи път идвах тук заедно с Льо Метр. Така че вече се познавах с нея. Госпожица дьо Шатле ми съобщи, че нейната приятелка наистина минала през Лион, но самата тя не знаела със сигурност дали е отишла след това до Пиемонт, защото се колебаела дали да не остане в Савоя. Каза ми също, че ако искам, ще й пише, за да се осведоми, и че най-доброто, което мога да направя, е да изчакам отговора на писмото й в Лион. Аз приех нейното предложение, но не посмях да й призная, че нямам много време да чакам отговора, защото кесията ми съвсем се беше изпразнила. Въздържах се не защото ме посрещна зле. Напротив, тя беше много мила с мене и се държеше на равна нога и именно затова не намерих смелост да й разкрия истинското си положение и да сляза от ролята на приятен събеседник до жалък просяк.

Струва ми се, че си спомням ясно реда на разказаните в тази книга случки. И все пак към същия промеждутък спада едно друго пътуване до Лион, не мога да си спомня кога точно, когато също бях много притеснен финансово. Една смешна случка от това пътуване, която мъчно може да се разкаже, се е запечатала завинаги в паметта ми. Седях една вечер в Белкур след съвсем постна вечеря, като размишлявах как да се сдобия с малко пари, и изведнъж някакъв мъж с калпак на глава седна до мене. Приличаше ми на работник от копринените работилници, производители на тафта, както ги наричат в Лион. Той ме заговаря, аз му отговарям — разговорът е завързан. Не бяхме разговаряли и четвърт час и все така спокойно, без да променя тона, той ми предлага да се забавляваме заедно. Почаках да ми обясни какво забавление има предвид. Но без да ми даде повече обяснения, той реши да ми покаже нагледно. Бяхме един до друг и не беше още достатъчно тъмно, за да не мога да видя какво се готвеше да прави. Той не искаше нищо от мене. Поне с нищо не издаваше подобно намерение, а и мястото не беше подходящо. Искаше чисто и просто, както ми беше казал, да се забавляваме и той, и аз, всеки за своя сметка. И това му се струваше толкова естествено, че изобщо не беше допуснал, че на мен може да ми изглежда иначе. Аз така се ужасих от безсрамието му, че, без да кажа нито дума, се спуснах да бягам, като си въобразявах, че този жалък тип ме гони. Бях така смутен, че вместо да се прибера по улица Сен-Доминик, побягнах по кея и се спрях чак оттатък дървения мост, цял треперещ, като че ли бях извършил престъпление. Самият аз се ужасявах от същия порок. Споменът от това приключение ми остана за дълго.

При второто ми пребиваване в Лион ми се случи друго произшествие от почти същото естество, което ме изложи обаче на по-голяма опасност. Понеже парите ми се стопяваха, пестях грижливо всяка стотинка. Все по-рядко се хранех в странноприемницата и скоро изобщо престанах, защото можех срещу пет-шест су в кръчмата да утоля също така добре глада си, както там за двадесет и пет. Тъй като вече не се хранех там, чудех се как да се прибирам да нощувам не защото бях задлъжнял много, а защото ми беше съвестно да заемам стая, без да докарвам печалба на ханджийката. Времето беше топло. Една вечер, когато беше особено меко, реших да пренощувам на площада и вече се бях изтегнал на една пейка, но някакъв абат ме видя, приближи се и ме попита дали съм без подслон. Аз му признах окаяното си положение; той като че ли се трогна. Седна до мене и ме заприказва. Говореше приятно. По думите му си съставих най-добро мнение за него. Когато ме предразположи достатъчно, той ми каза, че и неговото жилище не било много широко, защото имал само една стая, но решително не можел да ме остави да спя на площада. Било много късно да ми търси квартира, затова ми предлага да споделя за тази нощ леглото му. Приемам охотно предложението му, надявайки се вече да се сприятеля с човек, който може да ми бъде полезен. Отиваме. Щраква кремъка. Стаята му ми се стори спретната, макар и много малка. Той ме прие радушно. Извади от някакъв шкаф буркан с вишни, накиснати в ракия. Изядохме по две и си легнахме.

Този приятел имаше същите наклонности като евреина от приюта, само че не ги проявяваше така брутално. Дали защото знаеше, че могат да чуят виковете ми, той не посмя да ме насили, или защото се колебаеше самият той, но не ми предложи направо, а се опита да ме възбуди, без да ме подплаши. По-обигран от първия път, аз скоро разбрах намеренията му и изтръпнах. Понеже не знаех в каква къща и в чии ръце бях попаднал, страхувах се да не би, ако се развикам, да заплатя с живота си. Престорих се, че не разбирам какво иска от мене, но дадох вид, че ласките му не ми се приятни и така решително не допуснах да отиде по-далеч, че той беше принуден да се въздържи. Тогава му заговорих колкото мога кротко и твърдо. Като че ли без да подозирам каквото и да било, аз му се извиних за уплахата, която съм проявил със случилото ми се по-рано, и му разказах за евреина с такова отвращение и ужас, че, струва ми се, на него самия му се повдигна и той напълно се отказа от мръсното си намерение. Прекарахме спокойно остатъка от нощта. И той ми каза дори много мъдри и смислени неща. Не беше лишен от способности, без съмнение, макар и да беше много покварен.

На сутринта, понеже не искаше да изглежда недоволен, господин абатът предложи да закусим заедно и помоли една от дъщерите на хазайката си, която беше доста хубава, да ни поднесе закуска. Тя му каза, че нямала време. Той се обърна към сестра й, която въобще не благоволи да му отговори. Продължихме да чакаме. Никаква закуска. Тогава отидохме в тяхната стая. Те приеха абата доста недружелюбно. Аз още по-малко мога да се похваля от посрещането им. По-голямата се обърна и ме настъпи с острия си ток по пръстите на крака, точно където бях изрязал обувката си заради един много болезнен мазол. Другата внезапно дръпна зад мене стола тъкмо когато се канех да седна. Майка им плисна вода от прозореца и цял ме опръска. Където и да седнех, все ме караха да ставам, защото уж търсели нещо. Никога не съм бил посрещан така. В обидните им, подигравателни погледи четях скрито настървение, което не разбирах, защото бях наивен. Сащисан, смаян, готов да ги мисля и трите за побъркани, почнах сериозно да се опасявам, но абатът, който се преструваше, че нищо не вижда и не чува, като разбра, че няма да получим закуска, ми предложи да излезем и аз побързах да го последвам, щастлив, че ще се отърва от тези три фурии. По пътя той ми предложи да закусим в някое кафене. Макар че бях много гладен, аз отклоних поканата му. Той не настоя и ние се разделихме на няколко крачки от къщата му — аз, предоволен, че никога вече няма да видя обитателите на този прокълнат дом, той, щастлив, струва ми се, че сме се отдалечили достатъчно, за да не мога лесно да я разпозная. Понеже нито в Париж, нито където и да било другаде никога не ми се е случвало подобно приключение, запазих не особено завидно впечатление от жителите на Лион и винаги съм считал този град за най-развратен в цяла Европа.

Споменът за лишенията, които изтърпях там, също допринесе за неприятната ми представа за този град. Ако бях като мнозина други, ако имах дарбата да вземам пари назаем и да задлъжнявам в странноприемниците, щях лесно да се оправя. Но аз не само бях негоден за това, но то ме и отвращаваше. И за да си съставите представа до каква степен мразех дълговете, достатъчно е да знаете, че след като прекарах почти целия си живот в несгоди и често едва ли не без кора хляб, нито веднъж не ми се е случвало да поискам пари назаем, без начаса да ги върна. Никога не съм имал крупни дългове и винаги съм предпочитал да живея в оскъдица, отколкото да имам да давам някому.

Без съмнение мъчително е да бъдеш принуден да нощуваш на улицата, а това ми се е случвало неведнъж в Лион. Предпочитах да изхарча няколкото су, които ми оставаха, за хляб, отколкото за легло. Понеже все пак имаше по-голяма опасност да умра от глад, отколкото от безсъние. Удивителното е, че в това жалко положение аз нито се тревожех, нито се измъчвах. Бях напълно безгрижен за бъдещето си и чаках отговор на писмото на госпожица дьо Шатле, като спях под звездите, проснат на земята или на някоя пейка, също така сладко, както върху легло от рози. Спомням си даже, че прекарах една незабравима нощ извън града по пътя край Рона или Сона, не си спомням коя от двете. Високи терасовидни градини ограждаха пътя от другата страна. През деня беше много горещо, вечерта беше приказна. Роса овлажняваше посърналата трева. Ни лъх от вятър, ведра нощ. Беше прохладно, но не студено. След залеза на слънцето по небето се влачеха червени изпарения, които се отразяваха във водата. Дърветата по терасите бяха пълни със славеи, които се обаждаха един другиму. Разхождах се изпаднал в унес, разтворил широко сърцето си и изострил сетивата си за тази наслада, изпълнен само с леко съжаление, че я вкусвам сам. Потънал в мечти, аз се разхождах до късно в нощта, без да съзнавам умората. Най-сетне я почувствах. Легнах сладостно върху една плоча на малка ниша в зида на терасите. Короните на дърветата образуваха балдахин над главата ми. Един славей бе кацнал точно над мене. Той ме приспа с песните си. Спах приятно, но още по-приятно беше събуждането ми. Беше вече светло. Отваряйки очи, видях вода, зеленина, дивен простор. Станах, разкърших се, почувствах глад. Запътих се весело към града, реших да похарча за богата закуска двете си последни монети. Бях в толкова хубаво настроение, че по целия път пеех, спомням си даже какво: една кантата на Батистен, озаглавена „Томерийски бани“, която знаех наизуст. Да бъдат благословени славният Батистен и неговата кантата, които ми докараха много по-добра закуска, отколкото се надявах, и още по-хубав обед, на който изобщо не се надявах! Както най-безгрижно си вървях и пеех, чувам стъпки подире си, обръщам се и виждам монах от ордена на антонините, който вървеше зад мене и явно ме слушаше с удоволствие. Той ме настига, поздравява ме, пита ме дали разбирам от музика. Отговарям: „Малко“, но така, че да се подразбере: „Много“. Той продължава да ме разпитва. Аз му разказвам част от историята си. Пита ме преписвал ли съм досега ноти „Често“ отговарям аз. И това беше вярно. Най-добрият начин за мене да науча някоя мелодия беше да я препиша. „Добре! — казва той. — Елате с мене. Ще ви дам работа за няколко дни и нищо няма да ви липсва, стига само да не излизате от стаята.“

Аз кимнах, че съм съгласен, и го последвах.

Монахът се наричаше Ролишон. Обичаше музиката, разбираше я и пееше в малки концерти, които устройваше заедно с приятелите си. В това нямаше нищо лошо, нито непочтено, но неговото увлечение се израждаше в същински бяс и той беше принуден да го крие отчасти. Заведе ме в малката стая, която заемаше, и аз намерих там много преписани от него ноти. Даде ми да преписвам други, по-специално кантатата, която пеех и която и той трябваше да изпее няколко дни по-късно. Останах при него три-четири дена, като през цялото време ядях или преписвах. Никога през живота си не съм чувствал такъв глад и не съм бил така добре хранен. Той ми носеше сам яденето от кухнята им и тя очевидно беше добра, ако се хранеха винаги така. Не си спомням да съм ял друг път с такова удоволствие и трябва да призная, че това безплатно хранене бе дошло точно навреме, защото бях измършавял като върлина. И в работата влагах същата охота, както при яденето, а това не е малко. Вярно е, че преписвах по-скоро усърдно, отколкото точно. След няколко дни срещнах Ролишон на улицата и той ми каза, че преписаните от мене партии били неизпълними, защото били пълни с пропуски, повторения и транспозиции. Трябва да призная, че избирайки впоследствие този занаят, избрах най-неподходящата за мене работа. Не че нотите ми не бяха ясни и добре изписани. Но досадата от продължителната работа така ме разсейва, че през повечето време аз стържа, а не нотирам и ако не внимавам при сверяването на партиите, те винаги провалят изпълнението. Така въпреки доброто си желание аз свърших зле работата и от много бързане обърках всичко. Независимо от това Ролишон запази докрай доброто си отношение към мене и като се разделихме, ми даде едно екю, което никак не заслужавах и което оправи финансите ми. След няколко дни получих новини от мама — била в Шамбери — и пари за път. Тръгнах луд от радост. От онези дни насам материалното ми състояние често е бивало доста разклатено, но никога толкова, че да трябва да гладувам. Отбелязвам тази епоха с признателно сърце към грижите на провидението. Тогава за последен път в живота си съм страдал от оскъдица и глад.

Останах още седем-осем дни в Лион, за да изчакам поръчките, с които мама беше натоварила госпожица дьо Шатле и през това я време виждах по-редовно и разговарях с удоволствие с нея за приятелката й, понеже сега вече не бях залисан с грижите за препитанието си, които исках да скрия от нея. Госпожица дьо Шатле не беше нито млада, нито хубава, но не й липсваше миловидност. Тя беше общителна и сърдечна и умът й правеше близостта с нея особено ценна. Беше склонна към нравствени наблюдения и обичаше да изучава хората. Тя първа ми предаде тази страст. Обичаше романите на Льосаж и особено „Жил Блас“. Говори ми за този роман, даде ми го и аз го прочетох с удоволствие. Но още не бях достатъчно зрял за подобни четива. Трябваха ми романи за силни чувства. Така прекарвах времето си край камината на госпожица дьо Шатле не само приятно, но и полезно за мене и безспорно мъдрите и интересни разговори с умна жена по-добре оформят един младеж, отколкото цялата педантична философия на книгите. Аз се запознах в Шазот с други пансионери и техните приятелки, между другото и с една млада четиринадесетгодишна особа, на име госпожица Сер, на която не обърнах толкова голямо внимание, но в която се влюбих осем-девет години по-късно и с пълно основание, защото тя беше очарователно момиче.

Погълнат от очакването да видя скоро моята мила мама, аз се откъснах за малко от химерите си и действителното щастие, което ме чакаше, ми спестяваше грижата да го търся във виденията си. Не само щях да я намеря, но щях да намеря край нея и чрез нея приятно занимание. Защото тя намекваше в писмото си, че ми е намерила работа, която се надява да ми подхожда и която ще ме задържи близо до нея. Губех се в догадки какво ли може да е това занимание и наистина можех само да гадая, ако исках да налучкам точно. Имах достатъчно пари, за да пътувам удобно. Госпожица дьо Шатле ме посъветва да взема кон. Аз не се съгласих и с право. Щях да изпусна удоволствието от последното пътуване пеш в живота си. Защото не мога да нарека с това име екскурзиите, които правех често из околностите, докато живеех в Мотие.

Много е странно, че моето въображение се възбужда винаги най-приятно, когато състоянието ми е плачевно, а, напротив, то е по-вяло, когато всичко около мене се смее. Моята своенравна глава не можа да се нагоди към материалния свят. Тя не умее да разкрасява, иска да твори. Реалните предмети оживяват в нея в най-добрия случай такива, каквито са. Тя умее да претворява само въображаемите. Ако искам да опиша пролетта, трябва да го сторя зиме. Ако искам да нарисувам хубав пейзаж, трябва да съм ограден от стени. Неведнъж съм казвал, че ако бяха ме затворили в Бастилията, щях да възпея там свободата. Тръгвайки от Лион, пред мен се очертаваше най-светло бъдеще. Настроението ми беше толкова мажорно, и то с пълно основание, колкото бе минорно, когато напусках Париж. И все пак през време на това пътуване не ме съпътстваха пленителните бълнувания от предишното. Сърцето ми преливаше от ведрина и това бе всичко. Приближавах се развълнуван до прекрасната приятелка, която отново щях да видя. Вкусвах предварително, но без опиянение, радостта да живея край нея. Винаги се бях надявал на това. Като че ли нищо неочаквано не се бе случило. Тревожеше ме мисълта за предстоящата ми работа, като че ли имаше нужда да се безпокоя. Мислите ми бяха приятни и безбурни, а не възвишени и чаровни. Всички предмети, край които минавах, се запечатваха в съзнанието ми. Обръщах внимание на гледките, забелязвах дърветата, къщите, потоците. Спирах се по кръстопътищата, опасявах се да не загубя пътя, но нито веднъж не ми се случи да сбъркам. С една дума, не бях в облаците, там, където отивах, или там, където бях, но не по-далеч.

Когато описвам моите пътувания, ставам същият, какъвто бях, докато пътувах не мога да спра. Сърцето ми радостно биеше, докато се приближавах до милата мама, но не ускорявах крачка. Обичам да вървя без припряност и да се спирам, когато ми се ще. Скитническият живот най-много ми подхожда. Да вървя пеш при хубаво време през живописна местност, без да бързам, и накрая на пътя да ме чака нещо приятно, ето кой от всички начини на живот ми е най-присърце. Впрочем знаете вече какво разбирам под хубава местност. Никога равният пейзаж, колкото и да е хубав, не ме задоволява напълно. Трябват ми буйни потоци, скали, борове, тъмни гори, планини, стръмни пътеки, пропасти от двете ми страни, от които да ми се завива свят. Изпитах това удоволствие и вкусих цялото му очарование, когато приближих до Шамбери. Недалеч от една отсечена планина, наречена Па-дьо-л’Еше, под широк път, издялан в скалата в местността Шай, бяга и се пени в страхотни бездни малка рекичка, която като че ли ги е дълбала хиляди векове. Оградили са пътя с парапет, за да се избягнат злополуките. Затова можех да гледам дъното и да ми се вие свят до насита, защото именно това е най-забавно в моята слабост към стръмните места: те предизвикват у мене шемет и това ми е много приятно, стига само да съм в безопасност. Добре облегнат на парапета, аз се надвесвах и стоях така с часове, зървайки сегиз-тогиз пяната и синята вода, чието бучене долавях сред крясъците на гарваните и хищните птици, прелитащи от скала на скала и от храст на храст на сто тоаза под мене. На места, където стръмнината беше по-гладка и храстите по-редки, за да могат да се търкалят камъни, аз носех отдалеч колкото можех по-големи камъни и ги натрупвах на купчина върху парапета. После, хвърляйки ги един след друг, гледах с наслада как се търкалят, скачат и се пръсват на хиляди парчета, преди да стигнат дъното на пропастта.

По-близо до Шамбери можах да се любувам на подобна гледка, само че отдолу нагоре. Пътят минава в подножието на най-красивия водопад, който съм виждал. Планината е толкова стръмна, че водата се откъсва от нея и пада доста надалеч, образувайки свод, така че може да се мине между водопада и скалата, понякога дори без човек да се измокри. Само че ако не се пазиш, можеш лесно да се излъжеш, както сторих аз. Понеже поради много голямата височина водата се разбива и пада на прах, когато се приближиш малко повече до този облак, без да си дадеш сметка, за миг се измокряш до кости.

Най-сетне пристигам. Виждам я отново. Тя не беше сама. Главният интендант беше при нея, когато влязох в стаята й. Без да проговори, тя ме улови за ръка и ме представи с прелестната си усмивка, която отваря всички сърца:

— Ето го, господине, този нещастен младеж. Вземете го под ваша закрила, докато заслужава, и аз ще бъда спокойна за неговото бъдеще занапред. — После се обърна към мене: — Мило дете, вие принадлежите на краля. Благодарете на господин интенданта, който осигурява препитанието ви.

Аз гледах с широко отворени очи, без да мога да проумея нещо. Насмалко не се главозамаях от зараждащите се в сърцето ми амбиции и не се видях вече като заместник-интендант. Кариерата ми се оказа не тъй блестяща, както си я бях представил според това начало. Но за момента стигаше, за да се издържам, а това беше много за мене. Ето в какво се състоеше длъжността ми.

Крал Виктор-Амедей, съдейки по нерадостния завършек на предишните войни и по стопяването на някогашното наследство на дедите му, че то непременно ще се изплъзне от ръцете му, гледаше да го изчерпи, докато е жив. Преди няколко само години, решавайки да обложи с данък благородниците, той бе заповядал да се направи кадастрален опис на земите, за да може данъкът да се разпредели справедливо. Тази работа, започната по време на бащата, беше завършена при сина^[28]. Двеста-триста души, било земемери, наричани геометри, било писари, наричани секретари, бяха използвани за тази работа и мама ме беше записала във втората категория. Тази длъжност, без да бъде особено доходна, осигуряваше охолно съществуване в този край. Лошото беше, че работата беше временна, но тя даваше възможност да се търси и изчака нещо по-добро, затова от предвидливост мама се мъчеше да издейства покровителството на интенданта, за да ме прехвърли на друга по-сигурна работа, когато изтече срокът на кадастрирането.

Няколко дни след пристигането си постъпих на служба. В тази работа нямаше нищо трудно и аз скоро я усвоих. Така за първи път след четири-пет години скитане, грешки и страдания, откакто бях напуснал родния си град, почнах с чест да печеля хляба си.

Тези големи подробности за най-ранните ми години може би ви са се сторили наивни, съжалявам. Макар че се родих мъж в известно отношение, дълго останах дете и все още съм дете в друго отношение. Не съм обещавал на читателите да им представя велика личност, а да се обрисувам такъв, какъвто съм. А за да ме познаете в зрялата ми възраст, трябва да сте ме опознали добре като младеж. Понеже обикновено не самите неща, а спомените за тях ми правят по-силно впечатление и понеже всички мои идеи са представи, първите черти, врязали се в паметта ми, са останали, а тези, които са се отпечатали по-късно, са се съчетали по-скоро с първите, без да ги заличат. Съществува известна последователност в чувствата и мислите, които видоизменят следващите, затова е необходимо да се знаят, за да бъде правилна преценката за тях. Аз се старая да изясня добре първопричините, за да се разбере връзката с последиците им. Бих желал да направя душата си някак прозрачна за читателя и затова се стремя да я осветля от различни страни, в различни светлини. Да направя така, че той да забележи всеки неин трепет, за да може сам да прецени какво го е породило.

Ако бях се представил в завършения си вид и му кажех: „Такъв е характерът ми“, той би могъл да помисли, ако не че го лъжа, то най-малкото, че аз се лъжа. Но разкривайки пред него подробно и безизкуствено всичко, което ми се е случило, всичко, което съм направил, което съм мислил, чувствал, мога да го въведа в заблуждение само умишлено. Но ако вървя по този път, и това мъчно би ми се удало. Той ще трябва да обедини елементите и да определи какво е съществото, съставено от тях. Резултатът трябва да бъде негово дело и ако той се излъже, грешката ще си бъде чисто негова. Следователно не е достатъчно за тази цел разказите ми да бъдат верни, те трябва да бъдат и точни. Не аз ще преценя значението на отделните факти. Аз трябва само да ги кажа, като оставя нему грижата да ги пресее. Именно към това бяха насочени героичните ми усилия досега, а и по-нататък ще остана верен на този принцип. Но спомените от средната възраст винаги са по-бледи от младежките. Аз съумях да използвам възможно най-добре възпоминанията от ранната си младост. Ако и по-късните възкръснат със същата сила, може би ще отегча нетърпеливите читатели, но самият аз няма да бъда недоволен от работата си. Само едно нещо ме плаши в това начинание: не че ще кажа прекалено много или нещо невярно, а да не би да не кажа всичко и да премълча някои истини.

Бележки

[22] Най-хубавото във всяко отношение произведение на Скарон, сатиричен писател от XVII век. — Б.а. ↑

[23] Русо не обяснява какъв е бил занаятът на баща й, но следващата фраза показва, че бащата е бил навярно музикант. — Б.фр.изд. ↑

[24] Дребна швейцарска монета, равна на една десета франка. ↑

[25] Смесица от френски, испански и италиански, говорим в Ливан. — Б.пр. ↑

[26] Това е кръв на потомец на пелазгите (древен народ, населяващ Пелопонес). — Б.пр. ↑

[27] Жан-Батист Русо, поет (1670–1741). Б.пр. ↑

[28] Русо бива временно назначен по време на сина, Шарл-Емануел III. Виктор-Амедей II абдикира на 30 септември 1730 година и умира на 13 октомври 1733 година. — Б.фр.изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (5)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга четвърта1731–1732

Жан-Жак Русо
Изповеди (5)

Книга четвърта
1731–1732