След като напуснах дома на госпожа дьо Версьоли почти в същото положение, в каквото бях влязъл в него, аз се върнах при старата си хазайка и останах при нея пет-шест седмици, по време на които поради блестящото ми здраве, младост и безделие моят темперамент почна да не ми дава покой. Бях възбуден, разсеян, занесен. Плачех, въздишах, копнеех за щастие, което не си представях, макар че то ми липсваше. Това състояние не може да се опише. Малцина мъже могат дори да си го представят, защото повечето от тях не дочакват тази пълнота на развитие, смущаваща и пленителна едновременно, която, в опиянението на желанието, те кара да предвкусваш насладата. Разпалената ми кръв непрекъснато изпълваше мозъка ми с образи на девойки и жени. Но понеже не знаех как точно да ги използвам, аз ги карах мислено да се занимават с чудатите ми прищявки, тъй като не умеех да измисля нищо друго. Тези мисли поддържаха в мене много неудобна постоянна възбуда, от която за щастие не ме научаваха как да се освободя. Бих дал живота си, за да намеря поне за четвърт час някоя нова госпожица Готон. Но минало беше времето, когато детските игри най-естествено стигаха до подобна развръзка. Срамът, неизбежен спътник на съзнанието, че вършиш нещо лошо, бе дошъл ведно с годините. Той засили толкова много природната ми стеснителност, че тя стана непреодолима. И никога, нито по онова време, нито по-късно, не ми се удаде да направя предложение за любовна връзка, без съответната жена да ме бе принудила със своите аванси, дори в случаите, когато знаех, че тя няма особени задръжки и бях почти сигурен, че ще приеме веднага.

Моето възбуждане нарасна толкова, че като не можех повече да владея плътското си желание, аз го подклаждах чрез най-чудновати прояви. Избирах тъмни алеи, потайни кътчета, където можех да се излагам отдалеч на женските погледи в това състояние, в което бих желал да ме видят. Пред очите им се разкриваше не непристойно зрелище, затова дори не съм и помислял, а просто смешно. Глупавото удоволствие, което изпитвах, като излагах пред очите им този обект, мъчно може да се опише. Само крачка ме делеше от истинската плътска наслада и не се съмнявам, че ако бях имал смелостта да изчакам, някоя по-решителна жена щеше да ми я достави. Тази лудост завърши с катастрофа, едва ли не комична, но не особено приятна за самия мене.

Един ден се настаних в дъното на някакъв двор, където имаше кладенец и момичетата от къщата идваха често да си наливат вода. На това място имаше малко нанадолнище, което водеше към избата през няколко входа. Разгледах в тъмното тия подземни входове и понеже ми се сториха дълги и потънали в мрак, реших, че изобщо нямат край и ако случайно ме видят и подгонят, ще намеря сигурно убежище в тях. Уверен в това, аз устроих пред идващите момичета същото по-скоро смешно, отколкото съблазнително зрелище. Най-благоразумните се престориха, че не виждат нищо, други се разсмяха, трети се почувстваха оскърбени и се развикаха. Аз побягнах в скривалището си. Последваха ме. Чух мъжки глас; не очаквах това и се разтревожих. Потънах в подземните галерии с риск да се загубя. Продължавах да чувам зад себе си глъч, мъжкия глас и стъпки. Разчитах на мрака, но стана светло. Изтръпнах и се промъкнах още по-навътре. Натъкнах се на някаква стена и понеже не можех да мина отвъд, зачаках грозящата ме участ. Само след миг ме настигнаха и едър мустакат мъж с огромна шапка и дълга сабя ме улови; заедно с него бяха дошли четири-пет бабички, въоръжени с дълги метли, а след тях зърнах и малката хубостница, която ме беше издала и искаше навярно да ми види лицето.

Мъжът със сабята, без да ме пуска, ме попита грубо какво търся там. Разбирате, нали, че аз съвсем не бях готов с отговора си. И все пак успях да скърпя нещо и като насилих мозъка си в този критичен миг, измислих един романтичен вариант, който си изигра ролята. Казах му умолително да се смили над възрастта и състоянието ми, че съм млад чужденец от благородно потекло, но главата ми не е в ред, че съм избягал от бащиния си дом, защото са искали да ме затворят в лудница, и че съм загубен, ако ме обади. Но ако ме пусне, може би някой ден ще съумея да му се отблагодаря. Противно на очакванията думите ми и външният ми вид оказаха желаното въздействие — страшният преследвач се трогна и след няколко кратки назидателни думи ме пусна без много шум и без да ме разпитва повече. По израженията, с които ме изпратиха младото момиче и бабичките, реших, че мъжът, от когото толкова се бях уплашил, свърши всъщност хубава работа, защото, ако трябваше да се оправям само с тях, едва ли щях да се отърва толкова евтино. Те протестираха недоволно зад гърба ми, но аз пет пари не давах, защото, стига само да нямах работа със сабята и притежателя й, както бях силен и пъргав, лесно щях да се измъкна и от укорите им, и от тях самите.

Няколко дни по-късно минавах по същата улица с един млад абат, мой съсед, и се срещнах очи с очи с моя познайник със сабята. Той ме позна и започна да се превзема, подражавайки интонацията ми: „Аз съм принц, аз съм принц. А пък аз съм глупак, само че дано ваше височество не ми падне втори път!“ Той не каза нищо повече, а аз се прокраднах с наведена глава, благодарейки му дълбоко в душата си за неговата дискретност. Реших, че ония проклети баби сигурно са се присмели на доверчивостта му. Както и да е, макар че беше чистокръвен пиемонтец, той беше славен човек и винаги, когато се сетя за него, изпитвам признателност. Защото случката беше толкова забавна, че само за да предизвика смях, всеки друг на негово място не би се поколебал да ме опозори. Това приключение, макар че краят му не беше толкова трагичен, колкото можеше да се очаква, ме вразуми все пак за доста дълго време.

Благодарение на няколкото месеца, прекарани у госпожа дьо Версьоли, бях направил познанства, които поддържах с надеждата, че биха могли да ми бъдат полезни. Отивах понякога да видя един савойски абат, господни Гем, възпитател на децата на граф дьо Меларед. Той беше още млад и не много известен, но извънредно умен, честен, образован и един от най-благородните хора, които съм познавал. Не можа да ми помогне за това, което първоначално ме тласна към него — не беше достатъчно влиятелен, за да ме настани някъде. Но край него намерих много по-ценни неща, които ми бяха полезни цял живот: уроци по здрав морал и правила за прямота. В последователната смяна на увлеченията и мислите си дотогава аз ту се чувствах много високо, ту много низко, ставах Ахил или Терсит, герои или нехранимайко. Господин Гем се погрижи да ме сложи точно на моето място и да ме покаже на самия мене, без да ме щади, но и без да ме обезсърчава. Той ми говореше съвсем сериозно за моя характер и за моите дарби, по същевременно добавяше, че те пораждат задръжки, които ще ми попречат да ги използвам истински. Така че според него те трябвало да ми послужат не толкова за стъпала, които да ме отведат към благосъстоянието, но като средство да мога да живея и без него. Той ми нарисува правдива картина на човешкия живот, за който имах най-невярна представа. Показа ми как в случай на житейски превратности умният човек не престава да се стреми към щастие и следва попътния вятър, за да го догони, че няма истинско щастие без мъдрост и че мъдростта не зависи от общественото положение. Той разколеба възхищението ми пред величието, като ми доказа, че управляващите не са нито по-умни, нито по-щастливи от хората, на които заповядват. Каза ми нещо, което често съм си припомнял впоследствие, че ако можехме да четем в сърцата на другите, сигурно щеше да има повече хора, желаещи да бъдат долу, отколкото горе. Това разсъждение, което на пръв поглед изглежда напълно правдиво и ни най-малко пресилено, ми помагаше през целия ми живот, внушаваше ми да стоя спокойно на мястото си. Той ми даде първата истинска представа за честност, която аз не можех да доловя, тъй като поради вроденото ми високомерие бях чувствителен само за нейните крайни прояви. Той ме накара да почувствам, че възторгът от възвишените добродетели намира твърде слабо приложение в обществото, че когато ламтиш за бързо издигане, лесно си застрашен от падане; че постоянното добросъвестно изпълнение на дребните задължения не изисква по-малко душевна сила, отколкото героичните постъпки; че то осигурява по-честен и по-щастлив живот; и че е много по-важно да се радваш винаги на уважението на хората, отколкото в отделни моменти — на тяхното възхищение.

За да се установят истинските задължения на човека, трябва да търсим първоизточника им. Впрочем наскоро направената стъпка, чиято последица беше настоящото ми положение, ни водеше неизбежно до разговори за религията. Досещате се навярно вече, че уважаваният господин Гем е до голяма степен прототип на савойския викарий^[16]. Но тъй като от благоразумие беше принуден да говори по-сдържано, той обясни не така откровено становището си по някои въпроси. Иначе неговите принципи, чувства, мнения бяха винаги такива — включително и съветът му да се върна в родината си, — каквито по-късно ги разказах на читателите си. Затова, без да се разпростирам върху тия разговори, с чиято същност всеки може да се запознае, аз ще кажа само, че неговите разумни уроци, макар и безрезултатни в началото, посяха кълнове на добродетел и религия в моето сърце, които никога не заглъхнаха сред плевелите, за да дадат плодовете си, чакаха само грижата на една по-скъпа ръка.

Макар че отказването ми от протестантството не беше кой знае колко дълбоко, аз все пак се вълнувах. Не само че не се отегчавах от тия разговори, но се пристрастих към тях заради яснотата, достъпността и главно сърдечното участие, от които бяха проникнати. Аз съм сантиментален и винаги съм се привързвал към хората не толкова заради доброто, което са сторили за мене, колкото заради тяхното благоразположение. И в това отношение усетът ми никога не ме е лъгал. Затова искрено се привързах към господин Гем. Бях, така да се каже, вторият му питомец. В дадения момент това ми оказа неоценимо добро въздействие, като ме отклони от порочния наклон, по който ме тикаше безделието.

Един ден, когато най-малко мислех за това, дойдоха да ми кажат, че граф дьо ла Рок ме вика. Понеже ми беше омръзнало да ходя в дома му, без да успея да говоря с него, повече не бях стъпил там. Мислех си, че ме е забравил или че е запазил неприятно впечатление от мене. Лъжех се. Той неведнъж бе свидетел на удоволствието, с което изпълнявах задълженията си при неговата леля. Беше й го казвал дори и ми го повтори, когато най-малко можех да очаквам. Прие ме любезно, каза ми, че без да ме залъгва с празни обещания, се беше опитал да ми намери работа и това му се удало, че ми предлага възможност да постигна нещо и само от мене зависело дали ще успея, че домът, в който ме въвежда, е тачен и влиятелен, че няма да имам нужда от други покровители, за да си пробия път, и че макар и в началото да бъда приет като обикновен слуга, какъвто до неотдавна бях, можело да бъда сигурен, че ако сметнат, съдейки по държането и чувствата ми, че това положение е много низко за мене, няма да ме оставят така. Краят на неговата реч жестоко опроверга блестящите надежди, които бе подхранило началото й. „Как? Пак лакей“ — казах си с горчиво разочарование, което скоро бе заличено от присъщата ми самоувереност. Съвсем не се чувствах създаден за подобна работа, за да се страхувам, че ще се задържа на нея.

Той ме заведе при граф дьо Гувон, пръв екюйе^[17] на кралицата и глава на блестящия род дьо Солар. Достолепната външност на този уважаван старец придаде нещо вълнуващо на любезния му прием. Той ме разпита с жив интерес и аз му отговарях искрено. Каза на граф дьо ла Рок, че имам приятно лице, обещаващо буден ум, който според него също не ми липсва, но че това не е достатъчно и трябва да се види останалото. После се обърна към мене.

— Мило дете — каза ми той, — почти във всяка служба началото е трудно. Но вашите задължения няма да бъдат тежки. Бъдете разумен и гледайте да се харесате на всички. Засега това е вашата единствена работа. И не се отчайвайте. Имаме най-доброто желание да се погрижим за вас.

И той веднага отиде при маркиза дьо Брьой, неговата снаха, за да ме представи, а после ме представи и на сина си абат Гувон. Това начало ми се видя многообещаващо. Знаех вече, че не се церемонят толкова, когато приемат обикновен лакей. И всъщност не се отнасяха с мене като със слуга. Ядях в сервизното помещение, но не ми дадоха ливрея. Когато граф дьо Фавриа, лекомислен младеж, пожела да се качвам зад каретата му, дядо му забрани да се качвам зад чиято и да било карета и изобщо да придружавам някого извън къщата. Обаче аз прислужвах на масата и изпълнявах в дома, кажи-речи, службата на лакей. Но я изпълнявах, така да се каже, свободно, без да бъда придаден специално към някого. Освен няколко писма, които пишех под диктовка, и картинките, които граф дьо Фавриа ме караше да му изрязвам, аз бях почти господар на времето си през целия ден. Това изпробване, което аз не забелязвах, криеше безспорно голяма опасност. То не беше дори много човешко, защото пълното безделие можеше да ме тикне към пороци, за които не бих се сетил иначе.

Но за щастие точно това не се случи. Уроците на господин Гем се бяха отпечатали дълбоко в сърцето ми и аз така се бях пристрастил към тях, че понякога се измъквах, за да ги послушам. Ако някой ме видеше, като се прокрадвам извън дома, едва ли би отгатнал къде отивам. Никой друг не би могъл да ме посъветва по-разумно от него как да се държа там. Началото беше възхитително. Бях изпълнителен, внимателен, прилежен и всички бяха очаровани. Абат Гем ме предупреди благоразумно да сдържам първоначалното си усърдие, да не би постепенно то да премине и да не би да свикнат с него. „Началото ще определи изискванията към вас — ми казваше той. — Постарайте се да запазите нещо, с което да се отличите впоследствие, но гледайте никога да не се показвате по-малко усърден, отколкото сега.“

Понеже изобщо не ме бяха разпитвали какво умея и само можеха да правят догадки за природните ми заложби, въпреки думите на граф дьо Гувон като че ли нямаха намерение да ме използват за нещо по-добро. Други грижи излязоха на преден план и аз бях почти забравен. Маркиз дьо Брьой синът на граф дьо Гувон, беше тогава посланик във Виена. В двора станаха някакви промени, които засегнаха семейството. Няколко седмици минаха в такава тревога, че никой нямаше време да помисли за мене. Междувременно аз се бях поотпуснал. Едно обстоятелство ми оказа и добро, и лошо въздействие, като ме предпази от всякаква външна съблазън, но ме отвлече малко повече, отколкото беше необходимо, от задълженията ми.

Госпожица дьо Брьой беше почти на същата възраст като мене, добре сложена девойка, доста хубава, много бяла, с черни коси. Макар и тъмнокоса, лицето й беше нежно като на русите жени, пред които сърцето ми никога не е могло да устои. Дворцовото облекло, така благоприятно за младите момичета, подчертаваше тънката й талия, разкриваше гърдите и раменете й, като ослепителният й тен изпъкваше още повече на черния фон, защото по онова време дворът беше в траур. Ще кажете, че един слуга не бива да се заглежда в такива неща. Това беше грешка естествено, но независимо от всичко аз ги забелязах, а и не само аз. Домоуправителят и лакеите я одумваха понякога на масата и тяхната вулгарност ме караше да страдам жестоко. Все пак не се бях толкова главозамаял, че да се влюбя истински. Не забравях кой съм. Знаех добре мястото си и не давах път на желанието си. Приятно ми беше да виждам госпожица дьо Брьой, да я слушам, защото разговорът с нея издаваше остър ум, здрав смисъл и порядъчност. Амбициите ми, ограничени до удоволствието да й служа, не прекрачваха правата ми. На масата се стараех да намеря повод, за да ги изтъкна. Ако собственият й лакей напуснеше за миг стола й, аз мигом се настанявах зад него. Иначе стоях срещу нея, четях в очите й какво ще поиска и дебнех момента да сменя чинията й. Какво не бих сторил да благоволи да ми заповяда нещо, да ми каже поне една дума! Нищо подобно. Пареше ме оскърблението, че просто не съществувам за нея. Тя дори не забелязваше присъствието ми. Обаче когато веднъж нейният брат, който понякога се обръщаше към мене, докато поднасях, ми каза нещо не особено любезно, аз му отговорих така тънко и изискано, че тя ме забеляза и вдигна очи към мене. От този кратък поглед изпаднах в захлас. На следващия ден се представи случай да ме погледне пак и аз не го пропуснах. В този ден даваха голяма вечеря, на която за първи път видях с голямо учудване, че домоуправителят сервираше с шпага на кръста и с шапка на глава. Случайно се заговори за девиза на фамилията Солар, който беше написан върху гоблена на стената заедно с герба й: „Tel fiert, qui ne tue pas“ („Удря този, който не убива“). Понеже пиемонтците не са обикновено много силни във френския език, някой от гостите реши, че в девиза има правописна грешка и заяви, че думата „fiert“ не трябва да има „t“ на края.

Старият граф дьо Гувон понечи да отговори, но като ме погледна, видя, че се усмихвам, без да се осмеля да кажа мнението си.

Той ми заповяда да взема думата. Тогава аз казах, че не смятам това „t“ за излишно, тъй като „fiert“ е стара френска дума, която не произхожда от латинското „ferus“ — горд, заплашителен, а от глагола „ferit“ — удря, ранява. Така че според мене девизът не гласи: „Този заплашва“, но: „Този удря, който не убива“.

Всички ме наблюдаваха и се споглеждаха, без да промълвят нито дума. Никога не се е срещало подобно изумление. Но най-много ме поласка твърде очевидното изражение на задоволство по лицето на госпожица дьо Брьой. Тази така презрителна особа благоволи да ме погледне за втори път почти по същия начин, както първия. После, като извърна очи към дядо си, сякаш нетърпеливо го подкани да изкаже похвалата, която ми дължеше и която той действително ми отдаде, и то така — без задръжка, от все сърце, с толкова доволен вид, че всички сътрапезници побързаха да му пригласят. Това бе само кратък миг, но пленителен във всяко отношение. Един от ония редки мигове, които поставят нещата в техния естествен ред и отмъщават за личните качества, подценени от оскърбленията на богатството. След няколко минути госпожица дьо Брьой наново вдигна очи към мене и ме помоли с плах и мил глас да й дам вода. Не е трудно да се отгатне, че не я оставих да чака, но приближавайки се до нея, аз бях обзет от такъв трепет, че препълних чашата и разлях част от водата върху чинията и даже върху роклята й. Брат й ме попита, без много да му мисли, защо треперя толкова силно. Този въпрос още повече ме смути, а госпожица дьо Брьой се изчерви до корена на косите си.

С това завърши този кратък роман и читателят навярно съзнава, че както в случая с госпожа Базил, а така и през целия ми живот моите любовни увлечения нямат щастлив край. Напразно не мръдвах от преддверието на госпожа дьо Брьой. Дъщеря й не ми обърна повече ни най-малко внимание. Тя влизаше и излизаше, без да ме погледне, а и самият аз не дръзвах да вдигна поглед към нея. Държах се дори толкова глупаво и несръчно, че когато веднъж, минавайки покрай мене, тя изпусна ръкавицата си, макар че бях изкушен да я обсипя с целувки, не посмях да изляза от ъгълчето си и вместо да се спусна към нея, оставих един дебел тъпак, когото с удоволствие бих пречукал, да я вдигне и да й я подаде. Но най-много ме смути обстоятелството, че нямах щастието да се харесам на госпожа дьо Брьой. Тя не само не ми искаше нищо, но и не приемаше услугите ми и като ме завари два пъти пред стаята си, ме попита доста сухо дали нямам друга работа. Трябваше да се откажа от това място, което ми беше толкова скъпо. Отначало много съжалявах, но после се случиха други неща, които отвлякоха вниманието ми.

Лесно можах да се утеша заради презрението на госпожа дьо Брьой с благоразположението на нейния свекър, който най-сетне забеляза присъствието ми. Вечерта след споменатия прием, на който аз се бях обадил, той води половинчасов разговор с мене, от който, изглежда, остана доволен, а аз бях направо очарован. Този славен старец беше интелигентен, макар и не колкото госпожа дьо Версьоли, но за сметка на това пък имаше повече сърце и аз имах повече успех с него. Той ми нареди да се обърна към сина му абат Гувон, който ме беше обикнал, и ми каза, че ако съумея да използвам неговите симпатии и да придобия това, което все още ми липсваше, щях да оправдая техните намерения по отношение на мене. Още на другия ден изтичах при абата. Той съвсем не ме посрещна като слуга. Покани ме да седна край камината и като ме разпита най-любезно, скоро се убеди, че моето образование, насочено в много области, не бе завършено в нито една. Той установи главно, че не съм овладял достатъчно латински и се зае да ме учи. Уговорихме се, че ще отивам при него всяка сутрин и започнахме още на следващия ден. Така по една от тия странни прищевки на съдбата, каквито ще откриете неведнъж в моя живот, аз се оказах едновременно над и под мястото, което ми се полагаше, като възпитаник и прислужник в един и същи дом, и изпълнявайки обязаности на лакей, разполагах с възпитател, чието благородно потекло бе достойно само за принцове.

Господин абат дьо Гувон като непървороден син беше предопределен за епископска кариера и за тази цел му бяха дали възможност да получи много по-широко образование, отколкото обикновено получават децата на благородниците. Бяха го пратили в университета в Сиена, където беше прекарал няколко години, и се беше завърнал с голяма доза пуризъм, която скоро му спечели в Торино почти същата слава, с каквато се ползваше абат Данжо някога в Париж. Отвращението от теологията го беше тласнало към литературата. Явление, често срещано в Италия сред младежите, избрали духовническото поприще. Познаваше добре поетите и умееше да съчинява доста сполучливи стихове на латински и италиански. С една дума, той имаше достатъчно усет, за да развие моя вкус към литературата и да сложи известен ред в безразборните литературни спомени, с които бях натъпкал главата си. Но дали защото, съдейки по брътвежите ми, моят абат си правеше известни илюзии относно истинските ми познания, или защото се отегчаваше от елементарния латински, той постави уроците ми още в самото начало на много високо ниво. Едва превели няколко басни от Федър, той ме потопи във Вергилий, от който аз не разбирах почти нищо. Съдено ми беше, както ще видите впоследствие, да се залавям много пъти с латински, без никога да го усвоя добре. Но аз работех много усърдно и абатът не щадеше усилията си; споменът за неговата доброта все още ме изпълва с умиление. Прекарвах с него голяма част от преди обеда в учене и труд. Не му оказвах никакви лични услуги, той не ги приемаше, но пишех под негова диктовка или преписвах и работата ми като секретар ми беше от по-голяма полза, отколкото учебните занимания. Аз не само научих литературния италиански език, но се пристрастих към художествените произведения и придобих известен усет към ценните книги, какъвто не можа да ми създаде безразборното четене при Ла Трибю и който се оказа от голямо значение по-късно, когато започнах да работя сам.

През този период от живота ми, без да строя въздушни кули, можех с пълно право да се надявам, че ще се издигна. Абатът, много доволен от мене, разправяше това наляво и надясно, а баща му толкова се привърза към мене, че както узнах от граф дьо Фавриа, говорил за мене на краля. Дори госпожа дьо Брьой не ме гледаше вече така презрително. С една дума, бях се превърнал едва ли не в любимец на дома и будех голяма завист у другите слуги, които, виждайки ме възпитаван от сина на господаря им, чувстваха, че тия грижи едва ли ще ме оставят дълго в тяхното положение.

Доколкото можех да съдя за намеренията им по отношение на мене по няколко случайно изпуснати думи, над които се замислих впоследствие, струва ми се, че семейство дьо Солар, което се домогваше до посланическа кариера, а може би искаше отдалеч да си подготви и пътя към министерски портфейл, нямаше нищо против да подготви предварително един способен и талантлив младеж, който, зависещ само от него, би могъл по-късно да спечели доверието му и да му служи вярно. Този план на граф дьо Гувон беше благороден, справедлив, великодушен и наистина достоен за предвидливия и благодетелен старец. Но независимо от обстоятелството, че аз не можех да прозра тогава широките възможности, които ми се разкриваха, този план беше прекалено мъдър за моята неразумна глава и изискваше прекалено дълго подчинение. Лудото ми тщеславие търсеше успеха само чрез приключения и понеже не съзирах намесата на жена в кариерата, за която ме готвеха, този начин на преуспяване ми се струваше бавен, мъчителен и безрадостен. Докато би трябвало всъщност да ми се стори много по-достоен и сигурен именно защото нямаше нужда да използвам благоволението на жените, тъй като то почива на способности, съвсем различни от качествата, които виждаха у мене покровителите ми.

Всичко се развиваше отлично. Бях си спечелил, бях изтръгнал почти с взлом уважението на всички. Изпитанието беше завършило и в дома вече гледаха на мене като на изключително надежден момък, в момента съвсем не на мястото си, който скоро ще заеме подобаващото му обществено положение. Но мястото, отредено ми от съдбата, не беше същото, което ми отреждаха хората, и аз трябваше да стигна до него по съвсем други пътища. Налага се да засегна една особеност на характера ми, която ще разкрия само пред читателите, без да се впускам в обяснения.

Макар че в Торино гъмжеше от новопокръстени в католицизма, подобни на мене, аз не ги обичах и никога не пожелах да се видя с нито един от тях. Но дружах с неколцина женевци, които не бяха сменили вероизповеданието си, и между другите с някой си Мюсар, по прякор Главореза, художник-миниатюрист и малко нещо мой роднина. Този приятел откри, че живея у граф дьо Гувон и дойде да ме посети заедно с един друг женевец, Бакл, мой другар от чирашките години. Бакл беше много весело и забавно момче, винаги готов за остроумни забележки, приятни на неговата възраст. И ето че внезапно изпаднах в плен на този господин Бакл, и то така, че не можех да се откъсна от него. Той се канеше да си замине скоро за Женева. Как щях да го загубя? Чувствах колко страшно щеше да ми липсва. За да използвам поне времето, с което разполагахме, аз вече не се разделях с него или по-право — той не се разделяше с мене, защото отначало не бях толкова полудял, за да изляза извън дома и да прекарам деня с него, без да искам разрешение. Но скоро, виждайки, че той ме обсебва напълно, му забраниха да идва при мене и аз така се разгорещих, че забравяйки всичко освен приятеля ми Бакл, не стъпих вече нито при абата, нито при графа и по цял ден ме нямаше в къщи. Направиха ми строга забележка, но аз не се вслушах. Заплашиха ме, че ще ме изгонят. И тази заплаха ме погуби — зърнах за миг възможността да замина заедно с Бакл. От този миг не можех да си представя друго удоволствие, друга участ, друго щастие освен едно подобно пътуване, като през всичкото време съзнавах само неизразимата наслада от пътешествието, в края на което свръх всичко щях да видя в безкрайната далечина госпожа дьо Варан. Естествено аз и не мислех да се завръщам в Женева. Планините, ливадите, горите, поточетата, селата се редуваха безспир с все по-ново и по-ново очарование. Този блажен преход щеше като че ли да погълне цялото ми съществуване. Спомнях си очарован колко красив бе пътят на идване. Колко ли приятен щеше да ми се стори, когато към наслаждението от независимостта щеше да се прибави радостта да пътувам с другар на моята възраст, с моите вкусове и настроение, и то без никаква принуда, задължение или ограничение, без необходимостта да отидем или да спрем някъде, освен ако ни харесва. Трябваше да съм луд, за да пожертвам подобен щастлив случай заради някакви честолюбиви планове, които щяха да се изпълнят кой знае кога и с кой знае какви трудности, а засега тънеха в неизвестност, пък даже и да се осъществяха някой ден, нима щяха въпреки целия си блясък да струват колкото четвърт час истинско удоволствие и свобода, докато съм млад?

Преизпълнен с тия мъдри размишления, аз направих всичко възможно, за да ме изгонят накрая, и трябва да призная, че това не ми се удаде много лесно. Когато се прибрах една вечер, домоуправителят ми съобщи от името на господин графа, че съм уволнен. Точно това исках. Чувствайки обаче колко безразсъдно постъпвам, за да се оправдая пред себе си, се показах несправедлив и неблагодарен, та да хвърля вината другиму и да се самозалъжа, че съм избрал по необходимост този път. Предадоха ми, че граф дьо Фавриа искал да говори с мене, преди да си отида на другата сутрин. Понеже виждаха, че съвсем съм пощръклял и се бояха да не би да не отида при него, домоуправителят заяви, че щял да ми даде известна сума, отредена за мене, след като го посетя. Аз не бях заслужил всъщност това възнаграждение, защото, като не исках да ме оставят лакей, изобщо не ми бяха определили заплата.

Колкото и млад и завеян да беше граф дьо Фавриа, той ми каза по този повод най-разумни и, бих казал, най-ласкави думи, като ми изложи трогателно и обстойно грижите на чичо си и намеренията на дядо си. Най-сетне, посочвайки ми убедително всичко, което щях да загубя, за да се обрека на гибел, той ми предложи да ме помири с тях, поставяйки ми едно-единствено условие — да не се виждам повече с младия нехранимайко, който ме бе подмамил.

Явно беше, че той не говори всичко това от свое име и въпреки глупавото ми заслепение аз почувствах неизчерпаемата доброта на моя стар господар и се развълнувах. Но това мечтано пътуване така се бе врязало в съзнанието ми, че нищо не можеше да затъмни обаянието му. Бях напълно обезумял. Овладях вълнението си, затворих сърцето си и извиквайки на помощ гордостта си, заявих нахално, че щом са ме уволнили веднъж, вече е свършено, късно е да вземат обратно думата си и каквото и да ми се случи отсега нататък, твърдо съм решил да не се оставя да ме изгонят два пъти от един и същ дом. Тогава младежът се разсърди напълно справедливо, хвърли в лицето ми укорите, които заслужавах, изтика ме вън от стаята си и затръшна вратата след мене. А аз си излязох тържествуващ, като че ли бях спечелил най-голямата победа. Проявих дори низостта да си отида, без да благодаря на абата за грижите му, за да не би да трябва да водя втора подобна битка.

За да разберете моето безумие в оня миг, би трябвало да знаете колко силно съм склонен да се разгорещявам по най-дребни поводи и до каква степен се оставям да бъда завладян изцяло от обекта, който ме съблазнява, колкото и той да не го заслужава. Най-странни, най-наивни, най-налудничави доводи се явяват в подкрепа на любимата идея и ми внушават, че е разумно да й се отдам. Кой би повярвал, че почти деветнадесетгодишен, ще разчитам да изградя бъдещето си чрез една празна стъкленица? Изслушайте ме впрочем.

Абат дьо Гувон ми беше подарил няколко седмици преди това една много интересна играчка — Хиероновия фонтан^[18], пред която просто изпаднах в захлас. Понеже много си играх с нея, докато разговаряхме за нашето пътуване, решихме, многознайникът Бакл и аз, че тя може да ни послужи, като покрием чрез нея разноските по него. Нима на този свят имаше нещо по-забавно от Хиероновия фонтан? Именно върху този физичен принцип ние построихме сградата на нашето преуспяване. Щяхме да събираме във всяко село жителите около нашия фонтан и вкусните храни щяха да се сипят около нас в изобилие, защото и двамата бяхме убедени, че хранителните продукти не струват нищо на хората, които ги произвеждат, и те не ги предлагат щедро на минувачите само от недостатъчно доброжелателство спрямо човешкия род. Ние си представяхме на всяка крачка сватби и пиршества, като разчитахме, че изразходвайки единствено въздуха от гърдите си и водата на фонтана, ще можем да се издържаме не само в Пиемонт, Савоя и Франция, но и в цял свят. Крояхме планове за безкрайни пътешествия, като най-напред щяхме да тръгнем на север повече за удоволствието да минем Алпите, отколкото защото ни минаваше през ум, че все някога ще се наложи да спрем някъде.

С този план в глава тръгнах на поход, изоставяйки без капка съжаление и покровител, и възпитател, и учение, и надежди, и перспективата на една почти сигурна блестяща кариера, за да започна живот на истински скитник. Сбогом, столица! Сбогом, кралски двор, амбиции, тщеславие, любов, хубавици, сбогом, завидни любовни приключения, за които мечтаех предишната година. Тръгвам с фонтана и с моя приятел Бакл, с почти празна кесия, но с препълнено от радост сърце и мечтаейки само за едно: да се радвам на щастието да пътувам, до което внезапно се бяха свели всичките ми блестящи блянове.

И все пак това странно пътуване мина почти така приятно, както очаквах, само че съвсем не както си го представяхме. Защото, макар и нашият фонтан да забавляваше за няколко мига ханджийките и прислужничките по странноприемниците, не можехме да си тръгнем, без да платим. Това обаче почти не ни тревожеше и ние възнамерявахме да използваме сериозно спасителното средство едва когато свършим парите. Една злополука ни спести тази грижа: фонтанът се счупи близо до Браман. Беше крайно време, защото, без да го кажем гласно, той бе започнал да ни омръзва. Нещастната случка още повече ни развесели и много се смяхме на наивността си — да се надяваме да подновим изтърканите си дрехи и обуща чрез струите на нашия фонтан. Продължихме пътуването си все така безгрижно, както го бяхме започнали, но без да се отклоняваме вече от целта, която с опразването на кесията ни се превръщаше в насъщна потребност.

В Шамбери за пръв път се замислих не за глупостта, която току-що бях извършил — едва ли някога човек е теглил по-прибързано и по-окончателно черта върху миналото, — но за приема, който щеше да ми окаже госпожа дьо Варан. Защото аз считах за бащин дом именно нейната къща. Бях й писал, когато постъпих у граф дьо Гувон. Тя знаеше какво положение си бях извоювал там и ме поздрави, като ми даде ценни напътствия как да отговоря на проявената към мене доброта. Тя смяташе бъдещето ми осигурено, ако не го разруша по моя вина. Какво ли щеше да ми каже, като се появя пред очите й? И през ум не ми мина, че може да ме изпъди. Но ме тревожеше мисълта, че дълбоко ще я наскърбя. Боях се от упреците й, които бяха по-мъчителни за мене, отколкото вероятната оскъдица. Реших да понеса безмълвно всичко и да сторя всичко, за да я умилостивя. Не виждах нищо друго в цялата вселена освен нея. Невъзможно беше да живея лишен от благоволението й.

Най-много ме плашеше моят спътник, защото не исках да й го натрапя, а не знаех дали ще мога лесно да се отърва от него. Подготвих раздялата, като се държах много хладно с него последния ден. Този хубостник ме разбра. Той беше завеян, но не беше глупав. Помислих, че ще се засегне от изменчивите ми чувства. Излъгах се. Приятелят ми Бакл не се засягаше от нищо. Едва влезли в Анси, още нестъпили в града, той ми заяви: „Ти пристигна вече у вас!“ Прегърна ме, сбогува се с мене, завъртя се на петите си и изчезна. Никога вече не чух нищо за него. Нашето познанство и приятелство продължиха само около месец и половина, но последиците им ще се чувстват до края на живота ми.

Колко силно се разтуптя сърцето ми, когато приближих до дома на госпожа дьо Варан! Краката ми се разтрепериха, очите ми се замъглиха, не бях в състояние да позная когото и да било. Принуден бях на няколко пъти да се спирам, за да си поема дъх и да дойда на себе си. Дали страхът, че няма да получа подкрепата, от която още се нуждаех, ме смущаваше до такава степен? Може ли на подобна възраст тревогата, че ще умра от глад, да ме разстрои толкова? Не, не. Заявявам с гордост и пълна искреност, че никога в живота ми нуждата или облагата не са били в състояние нито да свият, нито да разпуснат сърцето ми. През променливото ми и забележително с превратностите си съществуване, често гладен и без подслон, с едни и същи очи съм гледал и на охолството, и на мизерията. При нужда бих просил или откраднал като всеки друг, но не бих се разстроил, че съм стигнал дотам. Малко хора са ридали колкото мене, малко хора са пролели толкова сълзи, колкото мене, но никога бедността или страхът, че мога да изпадна в бедност, не са ми изтръгнали нито една въздишка и не са извикали нито една сълза в очите ми. Душата ми, подложена на голямо изпитание от богатството, е изпитала истинско щастие или истинско нещастие само независимо от него и точно когато нищо необходимо не ми липсваше, аз се чувствах най-злочестият смъртен.

Едва се появих пред очите на госпожа дьо Варан и нейното изражение ме успокои. Но щом чух гласа й, изтръпнах. Падам в краката й и в пристъп на буйна радост долепям устни до ръката й. Не знам дали беше чула нещо за станалото, но по лицето й не открих особена изненада.

— Милото ми момче — каза тя гальовно, — значи, ти се върна? Знаех, че си много млад за такова пътуване. Радвам се поне, че не се е случило нещо по-лошо, както се опасявах.

После тя ме накара да й разкажа всичко; то не беше много и аз й го предадох доста вярно, премълчавайки някои подробности, но, общо взето, без да се щадя или оправдавам.

Стана дума къде ще живея. Тя се посъветва с камериерката си. Докато обсъждаха, чаках ни жив, ни мъртъв. Но когато чух, че ще спя в къщата, с мъка се овладях и видях да отнасят малкия ми вързоп в предназначената за мене стая почти със същото чувство, с което Сен-Прьо забелязва, че прибират колата му в дома на госпожа дьо Волмар^[19]. Свръх всичко узнах с голямо удоволствие, че тази милост нямаше да бъде временна и в даден момент, когато те двете смятаха, че вниманието ми е погълнато от нещо друго, чух как госпожа дьо Варан каза: „Да разправят каквото си щат. Щом провидението ми го върна, твърдо съм решила да не го изоставя отново.“

Ето че останах да живея у нея. Това настаняване не беше още епохата, от която датират щастливите ми дни, но то я подготви. Макар чувствителността на сърцето, което ни доставя истинските наслади, да е дело на природата или може би продукт на нашето устройство, тя се нуждае от съответни обстоятелства, за да се развие. Без тия случайни причини човек може да се роди много чувствителен и да не почувства нищо, да умре, без да е опознал сам себе си. Такъв горе-долу бях аз дотогава и такъв може би щях да остана завинаги, ако не бях познавал госпожа дьо Варан или дори да я познавах, ако не бях живял доста дълго край нея, за да придобия нежния навик на топлите чувства, които тя ми вдъхна. Смело мога да кажа, че който е само влюбен, не познава най-сладкото чувство в живота. Аз познавам друго чувство, не така бурно може би, но хиляди пъти по-пленително, то съпътства любовта, но често съществува и отделно. Това чувство не е и само чисто приятелство. То е по-чувствено, по-нежно. Не си представям, че може да се прояви към лице от същия пол. Аз поне съм имал повече от всеки друг истински приятели, но не съм изпитал това чувство с никой от тях. Не се изразявам много ясно, но впоследствие ще разберете. Чувствата се описват най-добре чрез техните прояви.

Тя живееше в стара, но доста обширна къща, в която естествено имаше хубава свободна стая, превърната от нея в гостна; там именно ме настаниха. Тази стая се намираше над задния вход, за който вече ви споменах, където се срещнахме за първи път. Отвъд потока и градините се виждаше полето. Гледката не беше безразлична за младия й обитател. След Босе за пръв път виждах зеленина през прозореца си. Вечно ограден от стени, погледът ми срещаше само покриви или сиви улици. Колко приятно откликвах на тази промяна! Тя разнежваше още повече и без това затрогнатото ми сърце. Пленителната гледка ми се струваше още една милост на моята скъпа покровителка. Имах чувството, че тя нарочно ми я бе предоставила. И кротко намирах своето място в този пейзаж близо до нея. Виждах я навред, оградена от цветя и зеленина. Нейното очарование се сливаше с очарованието на пролетта. Сърцето ми, потиснато досега, се чувстваше съвсем свободно пред този необятен простор и въздишките ми се носеха по-волно над овощните градини.

Домът на госпожа дьо Варан не се отличаваше с великолепието, което бях видял в Торино. Но там цареше чистота, благопристойност и патриархално изобилие, което никога не се съчетаваше с пищността. Тя разполагаше с малко сребърни съдове, нямаше никакъв порцелан, никакъв дивеч в кухнята, нито чужди вина в избата си. Но и кухнята, и избата бяха достатъчно добре снабдени и всеки биваше добре нагостен, а освен това, макар и във фаянсови чаши, тя поднасяше отлично кафе. Всеки, който й дойдеше на гости, биваше поканен на вечеря и нито един работник, куриер или странник не излизаше от дома й, без да утоли глада и жаждата си. Прислугата й се състоеше от една камериерка, родом от Фрибург, доста хубавичка, на име Мерсьоре, прислужник от същия край, на име Клод Ане, който ще играе известна роля по-късно, готвачка и двама носачи, които наемаше само когато отиваше на гости, нещо, което не се случваше често. Това не беше малко при нейните две хиляди ливри рента. Все пак този скромен доход, изразходван пестеливо, би могъл да стигне в област, където земята е много плодородна, а парите въобще са рядкост. За съжаление пестеливостта никога не бе нейна добродетел. Тя правеше дългове, изплащаше ги, парите се пилееха и се стопяваха.

Тя водеше домакинството си точно така, както бих живял самият аз. Лесно е да се отгатне, че охотно използвах това. Само едно не ми харесваше: много дълго стояхме на масата. Тя мъчно понасяше в първия миг миризмата на супата и яденетата. Почти й призляваше от нея и дълго не можеше да преодолее отвращението си. Побеждаваше го постепенно, като разговаряше, без да се храни. Чак след половин час вкусваше първата хапка. Можех три пъти да се навечерям през това време. Винаги свършвах дълго преди тя да започне. Започвах отново, за да й правя компания. По този начин ядях за двама и не можех да се оплача. Най-сетне аз се оставях изцяло на насладата, блаженството, които изпитвах край нея, особено защото не беше примесено с ни най-малко безпокойство относно средствата за осигуряването му. Понеже не бях още отблизо запознат със сделките й, предполагах, че те все ще се развиват в същото темпо. Впоследствие нейният дом ми предлагаше същите блага, но понеже познавах по-добре реалното положение, не можех да ги приемам така спокойно, знаейки, че те се отразяват на доходите й. Предвидливостта винаги ми е отравяла удоволствието. И същевременно винаги напразно съм предвиждал бъдещето, защото никога не съм могъл да го предотвратя.

Още от първия ден между нас се установи нежна близост и тя се запази неизменна до края на живота й. „Момчето ми“ — казваше ми тя, „мамо“ — казвах й аз. И ние си останахме „момчето ми“ и „мамо“ дори когато числото на годините почти заличи разликата във възрастта ни. Намирам, че тия две обръщения дават прекрасна представа за отношенията ни, за естественото ни държане и главно за връзката на сърцата ни. Тя беше за мене най-нежната майка, която никога не помисли за лична изгода, а само за моето благо. И ако чувствеността имаше своя дял в привързаността ми към нея, тя не промени нейното естество, а само я направи още по-пленителна, опиянявайки ме с радостта, че имам толкова млада и красива майка, която милвам с наслада. Казвам „милвам“ в буквалния смисъл, защото никога не й мина през ум да ме лиши от нежните майчини целувки и ласки, нито пък сърцето ми посмя да злоупотреби с тях. Ще кажете, че накрая стигнахме до друг вид отношения. Съгласен съм, но почакайте, не мога да разкажа всичко наведнъж.

Първият ми поглед при първата ни среща беше единственият истински страстен миг, който съм изживял край нея. При това този миг се дължеше главно на изненадата. Нескромният ми поглед никога не тършуваше под шалчето й, макар че зле скритата закръгленост на деколтето й можеше да го примами. Край нея не изпитвах нито бурни чувства, нито страстни желания. Плувах в пленително спокойствие, наслаждавах се, без сам да зная на какво. Бих прекарал целия си живот и дори вечността така, без да ми омръзне нито за миг. Тя е единственият човек, с когото никога не съм имал неприятното чувство, че разговорът пресъхва, което за мене е истинско изтезание, защото трябва да го поддържам. Нашите срещи насаме бяха не толкова разговори, колкото непресекваемо бъбрене, което не можеше да свърши от само себе си, ако не бъде прекъснато. Вместо да си налагам да говоря, трябваше по-скоро да си налагам да мълча. Понеже постоянно обмисляше разни планове, тя често изпадаше в мечтателност. Какво от това! Аз я оставях да си бленува спокойно, мълчах, гледах я и се чувствах най-щастливият смъртен. Имах още една доста странна мания. Без да се стремя към благоволенията на срещите насаме, аз непрекъснато търсех тия случаи и им се наслаждавах така страстно, че стигах до ожесточение, ако някой натрапник ги смутеше. Щом дойдеше някой, все едно мъж или жена, аз излизах, мърморейки недоволно, понеже не можех да понасям да стоя като трети човек край нея. Отдръпвах се в преддверието и броях минутите, проклинайки хиляди пъти вечните посетители и чудейки се какво ли толкова има да й казват, защото самият аз имах да й казвам много повече.

Аз чувствах цялата сила на моята привързаност към нея главно когато не я виждах. Видех ли я, бях само доволен. По неспокойствието ми, когато бях далеч от нея, стигаше до болка. Потребността да живея с нея ме караше да се разнежвам до сълзи. Никога няма да забравя един празничен ден, когато, докато тя беше на вечерна служба, аз излязох да се поразходя извън градчето, преизпълнен от нейния образ и горещото желание да прекарам дните си край нея. Имах достатъчно ум в главата си, за да си дам сметка, че засега това е невъзможно и че щастието, на което толкова се радвах, не може да не свърши. Тази мисъл хвърляше тъмна сянка върху мечтите ми, но тя не беше безпросветна и през нея проблясваха честолюбиви надежди. Камбанният звън, който винаги особено ме е вълнувал, птичите песни, безоблачният ден, ведрият пейзаж, пръснатите тук-таме полски къщи, в които мислено пренасях жилището, в което бихме живели двамата, всичко това така живо, нежно, печално и затрогващо откликваше в душата ми, че изпаднал в унес, аз се пренесох в тази щастлива епоха и този пленителен съвместен живот, когато сърцето ми, притежаващо цялото щастие, за което жадува, го вкусваше с неизразима наслада, забравяйки плътското сладострастие. Не си спомням да съм се пренасял друг път по-осезаемо в бъдещето и илюзията да е била по-пълна. Но спомняйки си за това бленуване, когато то се осъществи, аз бях най-поразен от обстоятелството, че то се сбъдна в най-малките подробности, които видях тогава мислено. Ако някога сън наяве е напомнял пророческо бълнуване, то, разбира се, е моят случай тогава. Излъгах се само в продължителността на моя сбъднат блян. В него дните, годините, целият живот протичаха неизменно безметежни. А в действителността всичко това трая само едно мигновение. Уви! Най-трайното ми щастие бе само сън. Когато той се сбъдна, тутакси се събудих.

Ако се увлека да разказвам подробно всички безумия, които вършех далеч от моята скъпа мама, няма да има край. Колко пъти съм целувал леглото си при мисълта, че тя е спала в него. Завесата, мебелите в стаята, когато се сетех, че са нейни, че ги е докосвала с хубавата си ръка. Дори пода, върху който се просвах, защото тя бе стъпвала по него! Понякога дори в нейно присъствие ми се изплъзваха всевъзможни чудатости, които можеха да бъдат вдъхновени само от най-страстна любов. Веднъж на масата, когато тя се канеше да глътне една хапка, аз извиках, че има косъм. Тя хвърли залъка в чинията си, а аз жадно го грабнах и го погълнах. С една дума, между мене и най-пламенния влюбен имаше една-единствена разлика, но твърде съществена, която прави състоянието ми почти непонятно за здравия разум.

Бях се върнал от Италия не съвсем същият, какъвто бях отишъл, но какъвто може би никой на моята възраст не се е връщал оттам. Върнах се не само девствен, но невинен. Бях почувствал хода на годините, неспокойният ми темперамент се беше проявил и първият му неволен изблик ме бе разтревожил много за здравето ми, което най-красноречиво показва колко непорочно бях живял дотогава. Скоро успокоен, аз узнах опасния заместител, който мами природата и спестява на младежи с буен темперамент много неприятности за сметка на здравето, енергията, а понякога и на живота им. Този порок, толкова удобен за свитите и за стеснителните, е при това особено привлекателен за едно живо въображение. Човек разполага, така да се каже, напълно по своя угода със своята плът и принуждава жената, която го изкушава, да й достави наслада, без да има нужда от нейното съгласие. Примамен от това гибелно предимство, аз усилено рушах здравия организъм, който ми бе дарила природата и който бях оставил дотогава да се развива правилно. Да прибавим към това предразположение и мястото, което обитавах: настанен в дома на хубава жена, лелеещ безспир образа й в сърцето си, виждайки я непрекъснато през деня, обграден вечер от предмети, които ми напомнят за нея, легнал в легло, в което знам, че е спала тя! Колко подбудители! Ако някой читател може да си ги представи, навярно ме счита вече за полумъртъв. Напротив, това, което трябваше да ме погуби, всъщност ме спаси, поне за известно време. Опиянен от сладостта да живея край нея, от пламенното желание да остана там до края на дните си, и нейно присъствие или отсъствие, аз виждах винаги в нея нежна майка, любима сестра, прелестна приятелка и нищо повече. Виждах я винаги така, все същата и само нея. Образът й, изпълващ постоянно сърцето ми, не оставяше място за нищо друго. Тя беше за мене единствената жена на света. И безкрайно нежните чувства, които ми вдъхваше, не позволяваха на плътското желание да се пробуди към друга жена и ме предпазваше не само от нея, но и от всички други. С една дума, живеех порядъчно, защото я обичах. Не зная дали по тези резултати, които описвам лошо, някой ще може да определи от какво естество беше моето чувство към нея. Аз мога да кажа само, че ако в тия първи мигове то изглежда необикновено, впоследствие ще изглежда още по-необикновено.

Прекарвах времето си по най-приятния начин на света, макар че се занимавах с неща, които никак не ми бяха по вкуса. Съставях проекти, преписвах на чисто разни бележки, рецепти; сортирах билки, стривах треви, наглеждах дестилатора. Междувременно пристигаха тълпи странници, просяци, гости. Трябваше да се разправям едновременно с войник, аптекар, монах, хубава дама, послушник. Проклинах, мърморех, ругаех, пращах по дяволите цялата тази проклета паплач. За нея, която вземаше всичко откъм веселата му страна, моите гневни пристъпи бяха повод за луд смях. Най-смешно й ставаше, когато аз побеснявах, че не мога да се въздържа да не се разсмея също. Малките промеждутъци от време, когато можех да мърморя недоволно, бяха прелестни и ако пристигнеше някой нов досадник, докато се разправяхме, тя умееше да го използва за развлечение, като лукаво удължаваше посещението му, хвърляйки ми дяволити погледи, за които с удоволствие бих я набил. Тя с мъка се въздържаше да не избухне в смях, докато аз, притеснен, но въздържащ се от благоприличие, я гледах като безумен, а дълбоко в себе си неволно намирах всичко това много комично.

Макар само по себе си всичко това да не ми допадаше, то ме забавляваше, защото съставляваше част от един начин на живот, който ме очароваше. Нищо от това, което се вършеше около мене, нищо от това, което ме караха да върша самият аз, не беше по вкуса ми, но всичко ми беше присърце. Може би щях да успея да обикна дори медицината, ако отвращението ми към нея не беше предизвикало забавни сцени, които постоянно ни развеселяваха. Едва ли друг път това изкуство е имало подобен ефект. Аз претендирах, че познавам медицинските книги по миризмата и най-забавното беше, че рядко се лъжех. Тя ме караше да опитвам най-отвратителни лекарства. Напразно бягах и се бранех. Въпреки съпротивата и ужасните ми гримаси, насилвайки себе си, когато видех хубавите й изпоцапани пръсти близо до устата си, не можех да не я отворя и да не ги оближа. Ако някой ни чуеше как се гоним и викаме, заливайки се в смях, когато цялото й дребно производство беше събрано в една стая, сигурно щеше да помисли, че разиграваме фарс, а не че приготвяме опиати и еликсири.

Времето ми обаче не минаваше само в такива лудории. Бях намерил в стаята си няколко книги: „Зрителят“, Пуфендорф, Сент-Еврьомон, „Хенриада“. Макар че бях загубил вече някогашната си страст към книгите, четях по малко оттук-оттам, понеже нямах какво друго да правя. „Зрителят“ ми хареса особено много и ми повлия добре. Абат дьо Гувон ме беше научил да чета не така жадно и по-съзнателно. Имах повече полза от четенето. Свикнах да разсъждавам върху стила, върху изящните образи. Упражнявах се да разграничавам литературния френски от провинциализмите. Така например поправих една своя правописна грешка, която правех, както всички женевци, благодарение на двата стиха от „Хенриада“:

Било защото предишното уважение към кръвта на техните господари

говореше още в негова полза в сърцата на тия предатели.

Думата „parlat“^[20] със своя правопис, който ме изненада, ме научи, че в трето лице на подчинително наклонение трябва да се пише окончанието „t“, докато дотогава аз я пишех и произнасях без „t“ — като минало свършено време на изявително наклонение.

Понякога разговарях с мама за книгите, които четях. Друг път четях край нея. Беше ми особено приятно. Упражнявах се да чета хубаво и от това също имах полза. Казах, че тя беше образована. Точно тогава блестеше с културата си. Много писатели се бяха помъчили да й харесат и я бяха научили да преценява правилно литературните произведения. Вкусът й беше, ако мога да се изразя така, малко протестантски. Тя говореше само за дьо Бейл, ценеше много Сент-Еврьомон, който беше умрял отдавна във Франция. Но това не й пречеше да познава добрите литературни произведения и да говори с разбиране за тях. Беше възпитана в отбрани среди и дошла съвсем млада в Савоя, беше загубила при общуването си с местното благородничество предвзетия тон, характерен за жителите на Во, където жените смятат светското остроумие за истинска култура и говорят все с епиграми.

Макар че само мимоходом се беше запознала с двора, тя бе надникнала в живота му и имаше ясна представа за него. Запази няколко приятели в тези кръгове и въпреки тайните съперничества, въпреки клюките по повод държането й и дълговете й не загуби пенсията си. Имаше достатъчно светски опит, но и достатъчно здрав разум, за да извлече полза от този опит. Това беше любима тема на разговорите й и именно това обучение, като имате предвид моите химери, ми беше най-нужно. Четяхме заедно Лабрюйер. Той й харесваше повече от Ларошфуко, тъжен и отчайващ, главно на младини, когато не ни е приятно да видим човека в истинската му светлина. Когато морализираше, тя се носеше малко в облаците. Но аз я целувах от време на време по устата или ръцете и слушах търпеливо, без да се отегчавам от словоизлиянията й.

Този вид съществуване беше много приятно, за да може да продължи. Аз го предчувствах и тревогата, че ще свърши, единствено смущаваше радостта ми. Докато лудувахме, мама ме проучваше, наблюдаваше, разпитваше и градеше множество проекти за моето бъдеще, без които чудесно можех да мина. За щастие не беше достатъчно да опознае склонностите, влеченията и дребните ми дарования. Трябваше да намери или да предизвика случай да ги проявя, а това не ставаше за ден-два. Ако щете, и заблужденията на бедната жена относно моите способности отдалечаваха деня на използването им, като затрудняваха избора на средствата. С една дума, всичко се развиваше точно както ми се щеше благодарение на нейното добро мнение за мене. Но наложи се да го промени и от този миг — сбогом, спокойствие. Един неин роднина, някой си господин д’Обон, й дойде на гости. Той беше много умен интригант, майстор на проекти като нея, само че не се разоряваше. Своего рода авантюрист. Наскоро беше предложил на кардинал дьо Фльори своя много сложен план за лотария, който не беше одобрен. Беше дошъл да го представи в двора на Торино, където го приеха и приложиха в изпълнение. Той остана няколко дни в Анси и успя да се влюби в госпожа Интендантката, която беше много мила жена, съвсем по вкуса ми, единствената личност, която виждах с удоволствие в дома на мама. Господин д’Обон ме видя. Неговата роднина му говори за мене. Той предложи услугите си да ме изпита, за да види за какво съм годен, и ако ме одобри, да се опита да ми намери работа.

Госпожа дьо Варан ме изпрати при него две-три сутрини подред под предлог да му занеса нещо, без изобщо да ме предупреди. Той ме подхвана много добре, за да се разбъбря свободно, държа се свойски с мене, предразположи ме, доколкото бе възможно, говори с мене за всевъзможни глупости, без да даде вид, че ме разучава, без ни най-малка превземка, като че ли просто ей така, понеже му харесвам, му е приятно да разговаря непринудено с мене. Аз бях очарован. Резултатът от неговите наблюдения беше, че въпреки многообещаващата ми външност и одухотворено лице аз съм ако не напълно негодно, то най-малкото не особено умно момче, без собствена мисъл, почти без знания, много ограничено изобщо във всяко отношение и че най-високият пост, към който бих могъл да се стремя някой ден, било селски свещеник. Такъв отчет даде той на госпожа дьо Варан. За втори или трети път бях преценен по този начин. Това не беше за последен път и присъдата на господин Масьорон често биваше потвърждавана.

Причината за тези преценки се дължи преди всичко на моя характер, затова се налага специално обяснение. Защото, вярвам, с чиста съвест приемате, че аз не мога да преподпиша подобна присъда и че колкото и да съм безпристрастен, не бих могъл да се съглася напълно с мнението на масьороновци, обоновци и мнозина други.

Две почти непримирими качества са съчетани у мене, без сам да зная как: пламенен темперамент, силни бурни чувства и бавно оформящи се тромави мисли, които идват винаги със закъснение. Като че ли сърцето и умът ми не принадлежат на един и същ човек. Чувството, по-бързо от светкавица, изпълва душата ми, но вместо да ме освети, то ме заслепява и изгаря. Чувствам всичко, но не виждам нищо. Аз съм въодушевен, но глупав. Необходимо ми е хладнокръвие, за да мисля. Удивително е, че все пак имам доста верен усет, проницателност и дори тънка мисъл, стига само да ме изчакат. Когато разполагам с достатъчно време, правя прекрасни импровизации, но никога не съм казал или направил нещо ценно в дадения момент. Бих водил хубав разговор по пощата, както например казват, че испанците играели шах. Когато прочетох някъде анекдота за един савойски херцог, който се обърнал пътем, за да извика: „За гушата, парижки търговецо!“, аз си казах: „Ето ме!“

Тази бавна мисъл, съчетана със спонтанното чувство, е свойствена за мене не само при разговор, но и когато работя сам. Мислите ми се подреждат невъобразимо трудно в главата. Те избликват тихо, ферментират подмолно, докато ме възбудят, възпламенят и ме превърнат цял в трепет. Посред това вълнение не виждам нищо ясно, не бих могъл да напиша нито дума, трябва да почакам. Неусетно това метежно вълнение се уталожва, хаосът се организирва, всяко нещо заема мястото си, но бавно и след продължително смутно вълнение. Били ли сте някога на опера в Италия? При смяна на сцените в тези театри цари неприятно безредие, което трае доста дълго. Всички декори са размесени. Влачат ги на различни страни, струва ви се, че всичко ще се събори. Но малко по малко сцената се подрежда, нищо не липсва и зрителят е изненадан, че след продължителния смут започва пленителен спектакъл. Почти същият процес се извършва и в моя мозък, когато се наканя да пиша. Ако можех да изчакам най-напред и чак след това да предам в пълната им красота оформилите се по този начин мисли, малко автори биха били по-добри от мене.

Ето защо писането представлява за мене трудност. Моите ръкописи, зачерквани, изпоцапани, разбъркани, неразгадаеми, свидетелстват за усилието, което са ми стрували. Няма нито един от тях, който да не е трябвало да преписвам четири или пет пъти, преди да го дам за печат. Никога не съм бил в състояние да направя нищо с перо в ръка пред масата и хартията. Било по време на разходка, сред скали и гори, било нощем в леглото, по време на безсъниците, аз пиша мислено. Може да си представите колко е бавен този процес, особено за човек, абсолютно лишен от словесна памет, който цял живот не е могъл да запомни шест стиха наизуст! Има някои мои фрази, които съм обръщал и преобръщал пет-шест нощи в главата си, преди да добият достоен за записване вид. На това се дължи също, че на мен ми се удават по-добре произведения, които изискват системна работа, отколкото съчинения, които трябва да бъдат написани с известна лекота; като например писмата, жанр, чийто тон никога не можах да усвоя и който представлява за мене истинско мъчение. Не мога да напиша най-простото писмо, без да се измъчвам с часове, или пък ако искам да напиша веднага това, което ми е хрумнало, не зная нито как да започна, нито как да свърша. Писмото ми представлява дълго и объркано многоглаголстване. С мъка разбират какво искам да кажа, като го четат.

Идеите ми струват скъпо не само когато искам да ги предам, те ми струват скъпо дори когато трябва да ги възприема. Аз съм изучил хората и смятам, че съм доста добър наблюдател. И все пак не умея да виждам това, което е пред очите ми. Виждам ясно само онова, което си спомням, както съм остроумен само в спомените си. Всичко, което се прави, което се казва, което става в моето присъствие, е неосезаемо, непонятно за мене. Прави ми впечатление само външната отлика. После обаче всичко ми се възвръща: спомням си мястото, времето, тона, погледа, жеста, обстоятелствата. Нищо не ми се изплъзва. Едва тогава по това, което са направили или казали, отгатвам онова, което са мислили, и рядко се лъжа.

Тъй малко господар на ума си, сам със себе си, може да си представите какъв съм в разговор, когато, за да се каже нещо на място, трябва едновременно и незабавно да се мисли за хиляди неща. Само мисълта, че трябва да внимавам за толкова неща, от които съм сигурен, че ще забравя някое, е достатъчна, за да ме смути. Не разбирам дори как хората се осмеляват да говорят в компания: защото при всяка дума би трябвало да държиш сметка за всички присъстващи, би трябвало да познаваш характерите им, живота им, за да си сигурен, че няма да кажеш нещо, което би могло да оскърби някого. В това отношение хората, водещи светски живот, имат голямо предимство. Понеже знаят по-добре какво трябва да премълчат, те са по-сигурни в това, което казват. И даже те често допускат нетактичности. А какво да кажем за човек, който пада от облаците. Не му е възможно да говори дори една минута безнаказано. В разговорите насаме има друго неудобство, което ми се струва още по-неприятно — необходимостта да се говори през цялото време. Когато ви говорят, трябва да отговаряте, а ако млъкнат, трябва да поемете разговора. Тази непоносима принуда единствено ме отврати от обществото. За мене няма по-ужасно притеснение от задължението да говоря незабавно и продължително. Не зная дали това се дължи на смъртната ми ненавист към всяко принуждение. Но трябва ли непременно да говоря, не мога да не кажа някоя глупост.

Най-трагичното е, че вместо да замълча, когато не намирам какво да кажа, именно тогава ме обхваща някакъв бяс да говоря, за да изпълня по-скоро задължението си. Бързам да смотолевя несвързано множество думи, прещастлив, когато не означават абсолютно нищо. Искайки уж да скрия или да победя неспособността си, рядко пропускам случая да я покажа. Между хилядите примери, които бих могъл да цитирам, ще взема един, който не датира от младежките ми години, а от епохата, когато, след няколко години светски живот, бях придобил нужната свобода и тон, ако това изобщо беше възможно. Една вечер бях с две светски дами и един мъж, чието име не е неудобно да спомена — херцог дьо Гонто. В стаята нямаше никого другиго и аз се стараех да вмъкна някоя дума — каква да е! — в този разговор между четирима, тримата от които надали имаха нужда от моята подкрепа. Домакинята поръча да й донесат някакъв опиат, който вземаше два пъти дневно заради стомаха си. Като видя с каква гримаса го погълна, гостенката й забеляза смеешком:

— Да не би да е успокоителната отвара^[21] на Троншен?

— Не мисля — отвърна в същия тон домакинята.

А духовитият Жан-Жак добави галантно:

— А аз мисля, че самата тя е същата стока.

Всички се стъписаха. Никой не реагира нито с дума, нито с усмивка и миг след това промениха разговора. Спрямо коя да е друга жена тази нетактичност щеше да изглежда смешна, но отправена към жена, толкова любезна, че никога не бе дала повод за клюки и която без никакво съмнение аз ни най-малко не възнамерявах да оскърбя, тя беше просто ужасна. Мисля, че двамата свидетели, мъжът и жената, с мъка сдържаха смеха си. Ето ви пример за моите остроумици, които ми се изплъзват само защото искам да говоря, без да имам да кажа нещо. Мъчно ще забравя горния случай, защото той не само е забележителен, но имам известно съмнение, че не остана без последици, които доста често ми го припомнят.

Струва ми се, че това достатъчно обяснява как, без да бъда глупак, често съм минавал за такъв дори пред хората, които са имали възможност да ме преценят правилно. Най-злополучното в случая е, че физиономията и очите ми обещават повече и измамени в очакванията си, хората още повече се шокират от моята тъпота. Тази подробност, която проличава в този специален случай, не е излишна за по-нататъшното ми изложение. Тя съдържа ключа за много необясними мои постъпки, които се отдават на саможивия ми нрав, а той всъщност съвсем не е такъв. Аз бих обичал обществото, както всеки друг, ако не бях сигурен, че ще се представя не само в лоша светлина, но съвсем различен от това, което съм. Решението ми да пиша и да се крия ми подхождаше най-добре. Ако ме видеха лично, хората никога нямаше да имат представа какво струвам, не биха дори и подозирали това. Именно така се случи с госпожа Дюпен, макар че тя беше умна жена и аз живях в дома й няколко години. Самата тя много пъти ми го е казвала впоследствие. Впрочем има и изключения в това отношение и по-късно ще се спра на тях.

След като по този начин бяха определени границите на моите способности и бе избрана професията, която най-добре ми подхожда, за втори път без никакво колебание бе решено да се посветя на призванието си. Възникна само една трудност: не бях завършил училище и дори не знаех достатъчно латински, за да стана свещеник. Госпожа дьо Варан си науми да ме запише в семинарията за известно време. Тя говори в този дух с директора. Той се казваше господин Гро, беше лазарист, дробен добряк, полусляп, слабичък, посивял, най-духовитият и най-малко педантичен лазарист, който съм познавал през живота си — това всъщност не означава кой знае какво.

Той идваше понякога при мама, която го приемаше, приласкаваше, закачаше и дори понякога го караше да й стяга корсета, задължение, с което той охотно се нагърбваше. Докато изпълняваше тази задача, тя тичаше насам-натам из стаята, вършейки едно-друго. А той, уловил шнура, я следваше, мърморейки недоволно, и я молеше непрекъснато:

— Спрете най-сетне за малко, госпожо!

Гледката беше особено живописна.

Господин Гро на драго сърце възприе проекта на мама. Той се задоволи с много скромно възнаграждение и се зае с обучението ми. Трябваше само да се получи съгласието на епископа, който не само го даде, но пожела да плати уроците. Той разреши също така да нося мирските си дрехи, докато преценят след съответен опит дали могат да се надяват на успех.

Каква промяна! Трябваше да се подчиня. Ходех в семинарията, като че ли отивам на изтезание. Колко тъжна сграда е семинарията, особено за младеж, който идва от дома на такава мила жена! Носех със себе си само една книга, която бях измолил от мама и която ми беше истинска опора. Никога не ще отгатнете каква беше тази книга — ноти. Между талантите, които беше развила госпожа дьо Варан, не беше забравена и музиката. Тя имаше хубав глас, не пееше лошо и свиреше малко на клавесин. Беше така добра да ми даде няколко урока по пеене; трябваше да се върнем много назад, защото аз не знаех дори мелодията на нашите псалми. Десетина урока от една жена, при това често прекъсвани, съвсем не бяха достатъчни, за да се науча да пея по ноти, още повече, че знаех само четвърт от музикалните знаци. Обаче аз имах такова страстно влечение към това изкуство, че пожелах да се опитам да се упражнявам сам. Освен това книгата, която носех със себе си, не беше много лесна — кантатите на Клерамбо. Можете да си представите колко прилежен и упорит съм бил, за да мога, без да познавам нито транспозиция, нито квантитет, да успея да дешифрирам и да изпея безпогрешно първия речитатив и първото соло от кантатата „Алфей и Аретуза“. Вярно е, че тази мелодия е скандирана така точно, че е достатъчно да се рецитират стиховете с техния такт, за да се улови тактът на музиката.

В семинарията имаше един проклет лазарист, който се залови с мене и ме накара да намразя смъртно латински език, а уж искаше да ми го преподава. Той имаше пригладени, мазни черни коси, тъмно лице, биволски глас, очи на кукумявка и вместо брада — четина. Усмивката му беше ехидна. Крайниците му се клатушкаха като крака и ръце на манекен. Забравих омразното му име, но запомних мазното му отвратително лице и не мога да се сетя за него, без да потръпна от погнуса. Като че ли ей сега ще го срещна по коридорите, навеждайки снизходително кирливата си квадратна шапчица, за да ми кимне да вляза в стаята му, по-страшна за мене от затворническа килия. Можете да си представите какъв контраст представляваше този учител за ученика на един придворен абат!

Ако бях останал два месеца в ръцете на това чудовище, главата ми сигурно нямаше да устои. Но добрият господин Гро забеляза потиснатото ми настроение, видя, че не ям, че слабея и отгатна причината. Това не беше кой знае колко трудно. Той ме изтръгна из ноктите на този звяр и по силата на още по-очебиен контраст ме тикна в ръцете на най-благия човек — един млад абат от Фосини на име Гатие, който следваше в семинарията. За да угоди на господин Гро, а може би и от човеколюбие, той се съгласи да отдели от времето за собствената си подготовка, за да се занимава с мене. Никога не съм виждал по-затрогваща физиономия. Беше рус, а брадата му имаше червеникави отсенки. Държеше се като всички свои земляци, които под възпълната си физиономия крият много тънък ум. Но най-очебийното у него беше неговата чувствителна, отзивчива, топла душа. В големите му сини очи се таеше смесица от благост, нежност и печал и човек не можеше да го срещне, без да се заинтересува от него. В погледа и гласа на този беден младеж като че ли се долавяше, че той предугажда своята участ и че се чувствува роден, за да бъде нещастен.

Характерът му съответстваше на лицето му. Изпълнен с търпение, безкрайно услужлив, той по-скоро учеше заедно с мене, а не само ми преподаваше. И без това щях да го обикна: пътят беше проправен от предшественика му. Но въпреки цялото време, което ми отделяше, въпреки взаимната ни добра воля и въпреки неговото умение аз напредвах малко, при все че работех много. Странно е, че макар и да не ми липсва схватливост, никога не можах нищо да науча с учител, като се изключат баща ми и господин Ламберсие. Малкото, което успях да добавя, съм научил сам, както по-късно ще видите. Моят ум, нетърпящ никакво иго, не може да се превие под закона на дадения момент. Самият страх, че няма да успея да възприема урока, ми пречи да внимавам. За да не би да отегча учителя, аз се преструвам, че съм разбрал, той минава по-нататък и аз не разбирам вече нищо. Умът ми иска да се движи по свой час, не може да се подчини на чуждо разписание.

Когато дойде време за ръкополагане, господин Гатие се върна в родния си край. Той отнесе със себе си моята обич, признателност и съжаление. Най-хубавите ми пожелания за него се сбъднаха толкова, колкото и това, което съм си пожелавал на мене самия. Няколко години по-късно узнах, че като викарий в една енория, едно момиче, единственото, в което се бе влюбил със своето толкова нежно сърце, забременяло от него. В тяхната много строго управлявана епархия това било небивал скандал. Според приетата традиция свещениците могат да имат деца само от женени жени. Понеже престъпил този закон на благоприличието, той бе хвърлен в затвор, опозорен, изгонен. Не зная дали по-късно е успял да се реабилитира. Но чувството за неговото нещастие, дълбоко отпечатано в сърцето ми, се пробуди отново, когато пишех „Емил“ и сливайки господин Гатие и господин Гем, аз създадох от тия двама достойни свещеници образа на савойския викарий. Смея да се надявам, че подражанието не стои много по-ниско от прототиповете.

Докато бях в семинарията, наложи се господин д’Обон да напусне Анси. Господин интендантът се сети, че не е особено прилично жена му да има любовник. В случая той постъпи както кучето на градинаря. Защото макар че госпожа Корвези беше мила жена, те живееха много лошо. Той нямаше нужда от нея поради презалпийските си наклонности и се държеше толкова грубо, че неведнъж ставаше дума за раздяла. Господин Корвези беше неприятен човек, черен като къртица, лъжлив като сврака. След като дълго тормози жена си, тя най-сетне го изпъди. Казват, че провансалците отмъщавали на враговете си с песни. Господин д’Обон отмъсти на съпруга с една комедия. Той я изпрати на госпожа дьо Варан и тя ми я показа. Пиесата ми хареса и ми хрумна да напиша и аз, за да проверя дали наистина съм толкова глупав, колкото се беше произнесъл авторът на комедията. Но изпълних този проект едва в Шамбери, където написах комедията „Влюбен в себе си“. Така че, когато в предговора на тази пиеса казвам, че съм я написал на осемнадесет години, съм излъгал с няколко години.

Горе-долу по това време стана едно твърде маловажно само по себе си събитие, но чиито последици почувствах, когато го бях забравил. Веднъж седмично имах право да излизам. Не беше нужно да казвам с каква цел. Когато един неделен ден бях при мама, в съседство с нейната къща се подпали една сграда на корделиерите. В тази сграда се помещаваше фурната и тя беше пълна до покрива със сухи съчки. За кратко време пламна всичко. Нашата къща беше много застрашена, защото вятърът носеше пламъците към нея. Наложи се набързо да изнесем покъщнината и да я струпаме в градината срещу някогашните ми прозорци, отвъд поточето, за което споменах по-рано. Бях така объркан, че хвърлях безразборно през прозореца всичко, което ми беше подръка, дори едно голямо каменно чукало, което иначе с мъка бих повдигнал. Ако не ми бяха попречили, щях да хвърля дори едно голямо огледало. Добрият епископ, дошъл този ден на гости на мама, също не стоеше със скръстени ръце. Той я отведе в градината и започна да се моли с нея и с другите, така че когато след известно време отидох при тях и ги видях коленичили всичките, и аз коленичих. Докато светият мъж се молеше, вятърът се обърна, но така рязко и така навременно, че пламъците, които ближеха къщата и влизаха вече през прозорците, се понесоха към другата страна на двора и къщата изобщо не пострада. Когато две години по-късно господин дьо Берне умря, бившите му събратя, антонианците, започнаха да събират данни, които можеха да послужат за канонизирането му. По молба на отец Буде аз прибавих към другите факти описанието на горната сцена и това отговаряше на истината. Лошото беше само, че представих този факт като чудо. Бях видял как епископът се моли и как по време на молитвата му вятърът се обърна, и то съвсем навреме. Това можех да потвърдя и да свидетелствам, но че едното от тия неща е било причина за другото, ето какво не биваше да твърдя, защото не можех да го зная. Доколкото си спомням обаче тогавашното си отношение към случката, аз бях искрен, защото по онова време бях в душата си католик. Вкусът към свръхестественото, така присъщ на човешкото сърце, почитта ми към този добродетелен духовник, тайната гордост, че може би самият аз съм допринесъл за чудото, бяха допълнителните доводи, които ме съблазниха. Но едно е сигурно, че ако това чудо беше действително резултат на горещи молитви, то аз безспорно имах дял в него.

След повече от тридесет години, когато публикувах моите „Писма от планината“, господин Фрерон изрови не зная по какъв начин това мое показание и го използва в своите писания. Не мога да отрека, че находката беше крайно сполучлива и толкова уместна, че и на мен самия ми се стори много забавна.

Беше ми предопределено да ме изхвърлят като негоден от всяка професия. Макар че господин Гатие даде колкото се може по-благоприятен отчет за моите успехи, явно беше, че те не съответстват на времето, което бях употребил, и че не са достатъчно насърчителни, за да продължавам заниманията си. Затова епископът и директорът се отказаха от мене и ме върнаха на госпожа дьо Варан като субект, негоден дори за свещеник, макар и не лошо момче, според думите им, и без никакви пороци. Затова въпреки всичките отрицателни преценки за моята личност, тя не ме изостави.

Аз върнах тържествено в дома й нейните ноти, които бях използвал толкова хубаво. Моето соло от „Алфей и Аретуза“ беше горе-долу единствената ми придобивка от семинарията. Подчертаното ми влечение към това изкуство породи у нея мисълта да ме направи музикант. А и имаше удобен случай. У нея се устройваше поне веднъж в седмицата малък концерт и органистът от катедралата, който дирижираше, често й идваше на гости. Той беше парижанин, на име господин Льо Метр, добър композитор, много жив, весел, още млад, доста добре сложен, не особено умен, но симпатичен. Мама ни запозна. Аз се привързах към него, а и той ме хареса. Заговорихме за пансион и се споразумяхме. С една дума, отидох при него и прекарах цялата зима много приятно, още повече, че училището за хористи беше на една крачка от къщата на мама, ние лесно отскачахме дотам и много често вечеряхме и двамата при нея.

Можете да си представите колко повече ми допадаше животът в училището сред вечни песни и веселие между музикантите и децата от хора, в сравнение с живота в семинарията с отците лазаристи. Но макар и по-свободен, този живот беше също еднообразен и организиран. Аз бях така устроен, че обичах независимостта, без да злоупотребявам никога с нея. Цели шест месеца не отидох нито веднъж другаде освен при мама или в църква, а и не се изкушавах да го сторя. Този промеждутък е един период от живота ми, когато съм живял най-спокойно и който съм си спомнял с най-голямо удоволствие. Сред различните положения, в които съм изпадал, някои са осветени от такова чувство на благосъстояние, че когато си ги спомням, се вълнувам, като че ли сега ги изживявам. Спомням си не само времето, мястото, лицата, но и всички околни предмети, температурата на въздуха, неговия дъх и цвят, някое типично впечатление оттам, чийто жив спомен ме пренася отново в същата обстановка. Например всичко, което репетирахме в клас, всичко, което пеехме в хора, всичко, което правехме, хубавата, благородна одежда на свещениците, техните филони, митрите на псалтите, лицата на музикантите, стария куц дърводелец, който свиреше на контрабас, малкия рус абат, който свиреше на цигулка, дрипавото расо, което навличаше Льо Метр върху мирските си дрехи, след като свалеше шпагата си, и финия стихар, с който покриваше скъсаните места, за да отиде в хора, гордостта, с която се отправях с малката си флейта в ръка да заема мястото си сред оркестъра на трибуната, за да изпълня краткия речитатив, който Льо Метр беше съчинил специално за мене, вкусната вечеря, която ни очакваше после, здравия ни апетит. Живата асоциация на всички тия представи многократно е очаровала спомените ми не по-малко, а може би и повече, отколкото самата действителност. Цял живот съм обичал нежно една мелодия от „Conditor alme siderum“, написана в ямби, понеже един неделен ден преди Коледа чух от леглото си този химн, изпълнен призори в преддверието на катедралата съгласно установения от тази църква ритуал. Госпожица Мерсьоре, камериерката на мама, разбираше малко от музика. Никога няма да забравя малката песничка „Afferte“, която Льо Метр ме накара да изпея заедно с нея и която господарката й слушаше с такава наслада. Всичко, с една дума, дори славната слугиня Перин, която беше така добродушна, а децата от хора я довеждаха до изстъпление, всичко в спомените ми от онова блажено и невинно време се връща често, за да ме очарова и натъжи.

Живеех вече почти една година в Анси, без да заслужа и най-малък укор. Всички бяха доволни от мене. След заминаването си от Торино не бях извършил никаква глупост и не извърших нищо, докато бях пред очите на мама. Тя ме ръководеше, и то винаги добре. Моята привързаност към нея се беше превърнала в единствената ми страст. И доказателството, че това не беше безумна страст, е, че сърцето възпитаваше ума ми. Вярно е, че това единствено чувство, поглъщащо, така да се каже, всичките ми способности, ме правеше негоден да науча каквото и да било, дори музика, макар че полагах най-големи усилия. Но за това не бях виновен аз. Имах най-добра воля, не ми липсваше и прилежание. Но бях разсеян, унесен, въздишах. Какво можех да направя? Всичко, което зависеше от мене, за да напредна, беше налице. Но достатъчен беше само един повод, който да ме вдъхнови, за да се поддам на нови безумия. Такъв повод се представи. Случаят подреди обстоятелствата и както ще видите впоследствие, моята дебела глава не пропусна да ги използва.

Една студена февруарска вечер, както бяхме насядали около огъня, някой потропа на пътната врата. Перин взема фенера, слиза, отваря. С нея влиза някакъв младеж, изкачва се по стълбата представя се свободно, обръща се към Льо Метр с кратка и остроумна фраза, като се представя за френски музикант, принуден, поради лошото си финансово положение, да предлага услугите си от църква на църква, за да може да се добере до Франция. При думите „френски музикант“ сърцето на добрия Льо Метр се обърна. Той обичаше страстно родната страна и музика. Прие младия странник, предложи му подслон, от какъвто той явно много се нуждаеше, затова никак не се подвоуми да го приеме. Аз го разгледах, докато се топлеше на огъня в очакване на вечерята. Беше нисък, но широкоплещест. Във фигурата му имаше нещо уродливо, без да има някакъв явен недъг. Той беше, ако мога така да се изразя, гърбав без гърбица, но струва ми се, че понакуцваше. Носеше черен сюртук, не толкова стар, колкото изтъркан и съвсем дрипав. Ризата му беше фина, но много мръсна, хубавите му маншети бяха изтънели, гетрите му бяха толкова широки, че можеше да пъхне двата си крака в едната, и пазеше главата си от снега с малка шапка, която носеше под мишница. Но дори и така комично пременен, във външния му вид имаше известно благородство, което се потвърждаваше от държането му. Лицето му беше изтънчено и приятно. Той говореше хубаво, с лекота, но доста нескромно. Цялото му държане издаваше млад развратник, получил образование, който го е ударил на просия, но не като голтак, а като бохем. Обясни ни, че се казвал Вантюр дьо Вилньов, че идвал от Париж, че загубил пътя. Забравил ролята си на музикант, добави, че отивал в Гренобъл на гости при негов роднина, който бил съдия.

По време на вечерята разговаряхме за музика и той много се прояви. Познаваше всички големи виртуози, всички прочути произведения, всички актьори и актриси, всички хубави жени, всички видни благородници. Беше отлично осведомен по всичко, за което ставаше дума. Но едва наченат известен въпрос, той прекъсваше разговора с някоя лудория, която разсмиваше всички, и те забравяха за какво са говорили. Беше събота. На следващия ден щяхме да свирим в катедралата. Господин Льо Метр му предложи да пее. „С удоволствие!“ Пита го коя партия ще изпълни. Заявява „Висок тенор…“ и заговорва за друго. Преди да отидем в църква, му предложиха да прегледа партията си. Той не я погледна дори. Тази самонадеяност изненада Льо Метр.

— Ще видите — пошепна ми той на ухото, — че не знае нито една нота.

— Страх ме е много, че ще излезе точно така — отвърнах аз.

Придружих ги много неспокоен. Когато започнаха, сърцето ми заби страшно силно, защото той ми беше много симпатичен.

Скоро се успокоих. Той изпя двата речитатива съвършено вярно и изискано, нещо повече дори, гласът му беше доста хубав. Рядко съм бивал по-приятно изненадан. След литургията господин Вантюр получи много похвали от свещениците и музикантите. Той им отговаряше гаменски, но любезно. Льо Метр го прегърна най-сърдечно. Аз също. Той забеляза, че се радвам много, и това, изглежда, му достави удоволствие.

Вярвам, ще се съгласите, че след като се бях влюбил в господин Бакл, който в крайна сметка беше обикновен простак, можех спокойно да се влюбя и в господин Вантюр, който беше образован, способен, остроумен, със светски обноски и можеше да мине за приятен гуляйджия. Именно това ми се случи, както би се случило, мисля, с всеки друг младеж на мое място, и то дори още по-лесно, ако би имал по-добър усет към личните качества и повече вкус. Защото Вантюр беше безспорно талантлив и притежаваше една особено рядка за възрастта си способност — да не бърза да покаже преимуществата си. Вярно е, че се хвалеше за много работи, които не знаеше. Но за това, което знаеше и което не беше малко, не казваше нито дума — чакаше случай да блесне. Проявяваше се тогава, все едно, че не е нищо, и това правеше още по-голямо впечатление. Понеже обикновено спираше в началото и не се доизказваше, никога не се знаеше дали е казал всичко, което знае по даден въпрос. Шеговит, лудетина, неизчерпаем в духовитостите, очарователен събеседник, вечно усмихнат, без никога да се смее, той умееше да казва най-изящно най-просташките шеги и те ставаха приемливи. Дори най-скромните жени се удивляваха колко много неща търпят от него. Макар и да чувстваха, че трябва да се разсърдят, не им даваше сърце. Той се задоволяваше с паднали жени и ми се струва, че не беше създаден да бъде покорител на женските сърца, но безспорно беше създаден да доставя безкрайно удоволствие в общество от облагодетелствани от съдбата хора. Трудно можеше да си представи човек, че при тия запленяващи способности, особено в страна, където те се ценят и търсят, той ще остане за дълго в тесния кръг на музикантите.

Моята слабост към господин Вантюр имаше не само по-разумна основа, но също не така гибелни последици, макар че се оказа по-трайна от увлечението ми по господин Бакл. Обичах да го виждам и да го слушам. Всичко, което правеше, ми се струваше очарователно. Всичко, което казваше, ми изглеждаше откровение. Но все пак привързаността ми не стигаше дотам, че да не мога да се откъсна от него. В близко съседство разполагах с отлично предпазно средство срещу подобна крайност. Впрочем, макар и да намирах сентенциите му напълно подходящи за него, чувствах, че не мога да ги приложа за себе си. Аз имах нужда от друг вид наслада, за каквато той нямаше представа и за която не смеех дори да му говоря, защото бях сигурен, че ще ми се надсмее. И все пак с удоволствие бях готов да свържа новото си увлечение със страстта, на която бях пленник. Разказах възторжено на мама за него. Льо Метр също й го похвали много. Тя се съгласи да й го представим. Но срещата излезе съвсем несполучлива. Той я намери предвзета, а тя него — свободомислещ. И разтревожена за мене от това вредно познанство, тя не само ми забрани да й го водя друг път, но ми обрисува така живо опасността, на която се излагам с този младеж, че станах по-предпазлив в отношенията си с него и за щастие скоро се разделихме, което бе особено благоприятно за умственото и нравственото ми развитие.

Господин Льо Метр имаше вкусове, свойствени на професията му. Той си попийваше. На масата беше трезвен, но когато работеше в студиото си, имаше нужда да пие. Слугинята му толкова беше свикнала с това, че щом той приготвеше нотните листове, за да композира, и вземеше виолончелото си, каната и чашата се появяваха тутакси и съдържанието им биваше подновявано непрекъснато. Без да бъде напълно пиян, той почти винаги беше леко замаян и това наистина беше много жалко, защото всъщност беше добър и толкова весел човек, че мама го наричаше винаги „котенце“. За съжаление той много обичаше изкуството си, работеше усилено и пиеше в същото темпо. Това се отрази на здравето му, а в края на краищата и на настроението му. Той стана мрачен и лесно докачлив. Сам неспособен за непристойни приказки, неспособен да оскърби когото и да било, не каза никога обидна дума дори на някое дете от хора. Но и не търпеше да го оскърбяват и това беше справедливо. Едно само беше лошо. Понеже не беше много умен, не можеше да схване нюансите в тона и характера и често се засягаше от нищо и никакво.

Някогашният женевски съвет на канониците, в който по-рано толкова принцове и епископи считаха за чест да участват, беше загубил по време на изгнаничеството си предишния блясък, но беше запазил своя престиж. За да бъдеш приет в него, трябваше във всички случаи да бъдеш или благородник, или доктор в Сорбоната, а ако съществува гордост, която може да се извини освен гордостта, произтичаща от личните достойнства, това е гордостта, продиктувана от високото потекло. От друга страна, всички художници, които са взели на работа мирски лица, обикновено се отнасят с тях доста отвисоко. Такова беше обикновено отношението на канониците спрямо горкия Льо Метр. Особено псалтът, абат дьо Видон, който иначе беше любезен човек, но премного изпълнен със съзнанието за своя благороден произход, не винаги му оказваше уважение, дължимо на таланта му. Льо Метр от своя страна тежко понасяше неговото пренебрежение. През годината, за която разказвам, те се скараха по-остро, отколкото друг път, на една официална вечеря през страстната седмица, дадена от епископа на канониците, на която Льо Метр също беше поканен както винаги. Псалтът прояви незачитането си и му каза няколко по-остри приказки, които Льо Метр не можа да преглътне. Той взе начаса решение да избяга още следната нощ и нищо не можа да го разубеди, макар че госпожа дьо Варан, отивайки да се сбогува с него, опита всичко, за да го успокои. Той не можа да се откаже от удоволствието да отмъсти на мъчителите си, като ги остави в затруднение точно на Великден, когато имат най-голяма нужда от него. Той самият също беше много затруднен с нотите си, които искаше да вземе със себе си, а това не беше лесно. Те бяха цял сандък, доста обемист и тежък, който не можеше да се носи под мишница.

Мама стори това, което и аз бих направил, и то не само тогава, но и сега, ако бях на нейното място. Като видя, че всичките й усилия да го задържи са напразни, реши да му помогне, доколкото бе по силите й. Смея да заявя, че тя му дължеше това. Льо Метр, така да се каже, се беше посветил на нея. Не само с изкуството си, но и във всичките й лични грижи той бе напълно на разпорежданията й и ги изпълняваше така охотно, че това придаваше още по-голяма цена на услужливостта му. Всъщност в този случай тя връщаше на един приятел в решаващ за него момент онова, което той бе й давал на дребно в продължение на три-четири години. Но тя имаше толкова отзивчиво сърце, че нямаше нужда да си припомня кое е нейно задължение. Тя ме извика, заповяда ми да придружа Льо Метр поне до Лион и да остана с него, докато той се нуждае от мене. По-късно ми призна, че това поръчение е било предизвикано до голяма степен от желанието й да ме отдалечи от Вантюр. Тя се посъветва с верния си слуга Клод Ане как да се пренесе сандъкът с ноти. Той бе на мнение, че вместо да вземем от Анси товарно животно, по което неизбежно ще ни открият, трябва, щом се стъмни, да пренесем на ръце сандъка на известно разстояние и да наемем после от някое село магаре, за да го пренесем до Сесел, който се намира на френска територия, където вече не ни застрашаваше нищо.

Ние възприехме неговото мнение. Тръгнахме същата вечер в седем часа. Под предлог, че плаща разходите за мене, мама допълни щедро скромната кесия на бедното си „котенце“ с една добавка, която съвсем не му беше излишна. Клод Ане, градинарят и аз отнесохме с доста мъка сандъка до първото село, където ни смени едно магаре, и още същата нощ пристигнахме в Сесел.

Вече отбелязах, вярвам, че има моменти, когато толкова малко приличам на себе си, че биха ме взели за друг човек с противоположен характер. След малко ще ви дам пример за това. Кюрето на Сесел, господин Рейдле, беше свещеник в църквата „Сен-Пиер“ и естествено познаваше Льо Метр, затова трябваше да се крием от него. Аз обаче реших, че, напротив, трябва да му се представим и да помолим да ни подслони, уж че сме там със съгласието на съвета на канониците. Льо Метр хареса идеята ми, която придаваше още по-забавен и подигравателен характер на отмъщението му. Ние отидохме най-безочливо при Рейдле, който ни прие много любезно. Льо Метр му каза, че отива в Беле по молба на епископа, за да дирижира музиката по празниците, че възнамерява да се върне по същия път след няколко дни, а пък аз в подкрепа на тази лъжа изтърсих още толкова естествени обяснения, че кюрето Рейдле ме намери много симпатично момче, обикна ме и се държа най-мило с мене. Гостиха ни добре, спахме удобно. Господин Рейдле се чудеше какво да ни предложи. Разделихме се като най-добри приятели, като обещахме да останем по-дълго при него на връщане. Едва дочакахме да останем насаме, за да избухнем в смях, и признавам, че още ме надува смях, като си спомня за този случай, защото мъчно би могло да се измисли по-сполучлив и по-издържан номер. Щяхме да се забавляваме по целия път, ако Льо Метр, който продължаваше да пие и да скита, не би имал два-три пъти пристъпи, които започнаха да стават нещо обикновено и много напомняха епилепсия. Те ми създадоха големи затруднения и аз реших да се отърва, както мога.

Отидохме да прекараме Великден в Беле, както бяхме казали на господин Рейдле. И макар че не ни чакаха, бяхме посрещнати от местния диригент и приети с голямо удоволствие от всички. Льо Метр се ползваше с уважение в музикалните среди, и то напълно заслужено. Музикантът му изсвири най-добрите си произведения и се постара да получи одобрението на този вещ ценител. Защото Льо Метр не само че беше познавач, но беше и справедлив, без да бъде нито завистлив, нито ласкател. Той толкова много превъзхождаше всички тия провинциални музиканти и те имаха толкова ясно съзнание за това, че гледаха на него не като на колега, а по-скоро като на ръководител. След няколко много приятно прекарани дни в Беле ние си тръгнахме и продължихме пътуването без други инциденти освен споменатите пристъпи. В Лион ни настаниха в „Нотр-Дам-дьо Питие“ в очакване на сандъка, който посредством друга лъжа бяхме успели да натоварим по Рона пак с помощта на добрия ни покровител господин Рейдле. Льо Метр посети своите познати, между другите и корделиера отец Катон, за когото ще стане дума по-късно, и абат Дортан, лионски граф. И единият, и другият го приеха добре. Но му измениха, както ще видите след малко. Щастливата му звезда го съпътства само при Рейдле.

Два дни след пристигането ни в Лион, както минавахме по една малка уличка, недалеч от странноприемницата ни, Льо Метр внезапно получи епилептичен припадък, и то толкова силен, че аз се ужасих. Развиках се, молех за помощ, казах в коя странноприемница сме отседнали и заклевах хората да го отнесат там. Докато тълпата се трупаше край падналия в безсъзнание с пяна на устата посред улицата човек, той бе изоставен от едничкия приятел, на когото би трябвало да разчита. Аз използвах един миг, когато никой не се занимаваше с мене, завих зад ъгъла на улицата и изчезнах. Благодаря на небето, че и третото мъчително признание е вече направено. Ако ми оставаха още много такива, сигурно бих изоставил започнатия труд.

От всичко, което разказах досега, са останали все още известни следи по местата, където съм живял. Но това, което ще кажа в следващата книга, е почти напълно неизвестно. Това са най-големите чудатости в живота ми и цяло щастие е, че не завършиха зле. Главата ми, настроена сякаш по някакъв чужд инструмент, беше извън своя диапазон. Тя сама се върна към него и чак тогава преустанових лудориите си или поне вършех лудории, по-присъщи на темперамента ми. Тази епоха от моята младост е оставила най-смътна представа у мене. Сърцето ми не е преживяло през това време нищо достатъчно интересно, за да запази жив спомен, и много трудно е в цялото сноване и последователна смяна на местожителството ми да не объркам местата или времето. Пиша съвършено по памет, без никакви данни или материали, които биха могли да ме подпомогнат. Някои събития от живота ми са така живи пред мене, като че ли току-що са се случили. Но в паметта ми има пропуски и празноти, които мога да запълня само с разкази, също така смътни, както и споменът, който съм запазил за тях. Мога следователно да сбъркам понякога, особено за някои дребни подробности, до времето, когато разполагам с по-сигурни сведения за живота си. Но що се отнася до съществените неща, сигурен съм, че ги предавам вярно и точно, както ще се старая да го правя винаги и занапред. На това можете да разчитате.

Щом напуснах Льо Метр, решението ми беше вече взето и аз поех обратно за Анси. Причината и тайната на нашето заминаване бяха породили у мене живо любопитство дали сме успели да се укрием добре. Грижата за това ме поглъщаше изцяло и ме отвличаше от чувството, което ме теглеше назад. Но щом се поуспокоих и се почувствах сигурен, господстващото чувство зае отново мястото си. Нищо не ме радваше, нищо не ме изкушаваше, нищо не ме блазнеше освен мисълта да се върна при мама. Нежната ми, искрена привързаност към нея беше изтръгнала от сърцето ми всички въображаеми проекти, всички безумни амбиции. Съзирах само едно щастие — да живея край нея, и с всяка крачка чувствах, че само се отдалечавам от това щастие. Върнах се веднага щом можах. Завръщането беше така бързо и аз бях така погълнат в себе си, че макар да си спомням с такова удоволствие всичките си други пътувания, не съм запазил никакъв спомен от това, не си спомням абсолютно нищо освен заминаването си от Лион и пристигането в Анси. Можете да си представите дали ще забравя някога този миг. Когато пристигнах там, не заварих госпожа дьо Варан. Тя беше заминала за Париж.

Никога не узнах действителната причина за това тайнствено пътуване. Сигурен съм, че тя щеше да ми я каже, ако бях настоял. Но едва ли има човек, по-малко любопитен за тайните на приятелите си от мене. Сърцето ми е заето изключително с настоящето, всичките му възможности, цялата му вместимост се свеждат до него и освен миналите наслаждения, които са занапред едничките ми радости, няма нито едно празно кътче за нищо друго. От малкото, което тя ми довери, можах да отгатна, че по време на преврата, извършен в Торино след абдикацията на сардинския крал, тя се уплашила да не би да я забравят и със съдействието и интригите на господин д’Обон се решила да потърси благоволението на френския двор, което предпочитала, както често ми бе казвала, защото там вниманието е заето с по-крупни въпроси и отделните хора не са така неприятно наблюдавани. Ако това е така, чудно наистина, че при завръщането й не са я гледали с лошо око и че продължи да получава пенсията си без прекъсване. Мнозина помислиха тогава, че тя е била натоварена с тайно поръчение било от страна на епископа, който тогава бил зависим от френския двор, където бил принуден да отиде лично, било от страна на някоя още по-влиятелна личност, която е съумяла да й осигури безопасно завръщане. Едно е сигурно — ако има нещо вярно в това, пратеничката е била добре избрана. Млада и все още хубава, тя притежаваше всички необходими качества, за да се справи с подобна мисия.

Бележки

[16] „Верую на савойския викарий“ е глава от педагогическия роман на Русо „Емил“. ↑

[17] Благородник, който още не е станал кавалер. — Б.пр. ↑

[18] Истинското име е Хиероновият фонтан, наречен така по името на своя изобретател Хиерон Александрийски и усъвършенстван от Нивенти. За този физически уред се споменава във всички учебници по физика. Чрез система от тръби и водни басейни сгъстеният въздух упражнява натиск върху повърхността на водата в един от горните басейни и я повдига без видима причина под форма на водна струя. — Б.фр.изд. ↑

[19] Главните герои от романа на Русо „Нова Елоиз“. — Б.пр. ↑

[20] — От глагола „parler“ — говоря (фр.). — Б.пр. ↑

[21] Авторът е употребил тук думата „опиат“, която на френски има два рода, но в речника на Академията се дава само в мъжки род. Опиатът или мармаладът на Троншен е съставен от сърцевината на антилския плод кас, мъзга от манна и масло от сладки бадеми с леко разхлабителен ефект. Що се отнася до двете светски дами, които в този момент Русо намира, че не е удобно да назове, той споменава имената им малко по-нататък в книга десета. Това са госпожа дьо Люксамбур, която вземала опиата, и госпожа дьо Мирпоа. — Б.фр.изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (4)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга трета1728–1731

Жан-Жак Русо
Изповеди (4)

Книга трета
1728–1731