Макар че „Жюли“, която отдавна беше под печат, не беше още излязла в края на 1760 година, тя бе почнала да вдига голям шум, Госпожа дьо Люксамбур бе разправяла за нея в двора, а госпожа д’Удто — в Париж. Последната беше дори издействала от мене позволението Сен-Ламбер да я прочете в ръкопис на полския крал, който бил очарован. Дюкло, комуто също бяха прочели книгата, говори за нея в Академията. Цял Париж гореше от нетърпение да види романа. Книжарниците на улица Сен-Жак и на Пале-Роаял бяха обсадени от хора, които се интересуваха кога ще излезе. Тя се появи най-сетне и успехът й, съвсем необичаен, съответстваше на напрежението на очакването. Съпругата на престолонаследника, която прочете романа измежду първите, сподели с господин дьо Люксамбур, че намира произведението възхитително. Настроенията на писателите бяха разделени. Но в обществото имаше само едно мнение и особено жените се влюбиха и в книгата, и в автора до такава степен, че дори във висшите кръгове имаше малко жени, които не бих спечелил, ако си бях поставил за цел. Разполагам с доказателства, които не ми се ще да привеждам, но без да съм имал нужда от изпробване, те потвърждават това мое убеждение. Странно е, че тази книга имаше повече успех във Франция, отколкото в другите европейски страни, макар че французите, както мъжете, така и жените, не са дадени в много изгодна светлина. Обратно на очакванията ми тя имаше най-малък успех в Швейцария и най-голям в Париж. Нима приятелството, любовта и добродетелта царуват повече в Париж, отколкото навсякъде другаде? Безсъмнено не. Но там господства още онзи изтънчен усет, благодарение на който представата за тях изпълва сърцето с вълнение и кара човека да цени чистите, нежни и почтени чувства, макар и да не ги изпитва вече. Покварата днес е еднаква навсякъде, в Европа не съществуват вече нито чисти нрави, нито добродетели, но ако все още съществува преклонение пред тях, то трябва да се търси в Париж.

Сред толкова предразсъдъци и измамни чувства необходимо е да умееш добре да анализираш човешкото сърце, за да откриеш истинските естествени чувства. Необходимо е да притежаваш тънък усет, който се придобива само при общуване със светските кръгове, за да почувстваш, ако смея да се изразя така, сърдечните тънкости, с които е изпълнено това произведение. Без страх слагам четвъртата му част редом с „Принцеса дьо Клев“ и твърдя, че ако тия две произведения се четяха вече само в провинцията, никога нямаше да се почувства пълната им стойност. Затова не трябва да се учудвате, че тази книга имаше най-голям успех в двора. В нея изобилстват силните, но забулени оригинални мисли, които не могат да не се харесат там, защото тези среди повече са свикнали да ги долавят. Трябва обаче и в това отношение да се направи известно разграничение. Това четиво безспорно не е подходящо за онзи вид остроумни хора, които са само хитри, чиято изтънченост се свежда само до умението им да виждат злото, и които не виждат абсолютно нищо там, където може да се види само добро. Ако например „Жюли“ беше публикувана в дадена страна, която имам предвид, сигурен съм, че никой не би завършил четенето й и тя щеше да умре още при раждането си.

Събрах повечето писма, които ми бяха писани по повод това произведение в един свитък, който се съхранява от госпожа дьо Надайак. Ако някога този сборник излезе, читателите ще се натъкнат на доста странни явления и на съвсем противоречиви преценки, което показва какво мъчно нещо е да имаш работа с публика. Това, което най-малко видяха в тази творба и което винаги ще й придава особена самобитност, е простотата на сюжета и неотслабващият интерес. Макар и съсредоточен само върху три лица, той се поддържа в цели шест тома, без епизоди, без увлекателни приключения, без каквато и да било злоба нито у героите, нито в постъпките им.

Дидро изтъкна като голямо качество на Ричардсън изумителното многообразие на картините и множеството му герои. Ричардсън действително има заслугата, че ги е характеризирал всички много добре. Но колкото до техния брой, в това отношение той не се отличава от най-посредствените автори на романи, които компенсират безплодието на мисълта си с множество лица и приключения. Лесно е да събудиш вниманието на читателя, като постоянно му представяш нечувани събития и все нови и нови лица, които минават пред него като картинки на магически фенер. Но да задържиш вниманието му винаги върху едни и същи предмети, без чудновати приключения, това безспорно е по-трудно. И ако — приемайки, че всички други качества са еднакви — простотата на сюжета допринася за красотата на произведенията, романите на Ричардсън, по-добри в много други отношения, не биха могли по този пункт да се сравняват с моя. Той умря обаче, това ми е известно, както ми е известна и причината. Но ще възкръсне.

Най-много се опасявах да не би именно поради простотата фабулата ми да е скучна и да не би да не съм подхранил достатъчно интереса на читателя, за да мога да го поддържам докрай. Успокои ме един факт, който сам по себе си ме поласка повече, отколкото всички похвали, които предизвика това произведение.

То излезе в началото на карнавала. Занасят го на принцеса дьо Талмон в деня, когато има бал в Операта. След вечеря я обличат, за да отиде там, и докато чака определения час, се зачита в новодонесения роман. В полунощ поръчва да впрегнат конете й и продължава да чете. Идват да й кажат, че конете са впрегнати. Не отговаря нищо. Слугите й, виждайки, че се е унесла в четенето, идват да й напомнят, че вече е два часът. „Има още време“ — отвръща тя, без да прекъсва четенето. След известно време часовникът й спира. Тя позвънява, за да разбере колко е часът. Казват й, че е четири часът. „Щом е така — казва тя, — вече е много късно, за да отида. Нека разпрегнат конете.“ Поръчва да я съблекат и прекарва останалата част от нощта в четене.

Откакто ми разказаха този случай, винаги съм желал да видя госпожа дьо Талмон не само за да узная от самата нея дали тази случка е действително вярна, но също защото винаги съм смятал, че човек не може да се заинтересува така живо от „Нова Елоиз“, ако не притежава онова шесто чувство, моралното, с което са надарени толкова малко сърца и без което никой не би съумял да разбере моето сърце.

Жените бяха така благоприятно настроени, защото бяха убедени, че съм разказал собствената си история и че самият аз съм героят на романа. Това убеждение беше толкова утвърдено, че госпожа дьо Полиняк писа на госпожа дьо Вердьолен с молба да се застъпи пред мене да й покажа портрета на Жюли. Всички смятаха, че е невъзможно да се изразят така живо чувства, които човек изобщо не е изпитал, нито да се обрисуват любовни пориви, освен наблюдавайки собственото си сърце. Колкото до това, те имаха право. Вън от съмнение е, че аз написах този роман, когато изгарях от плам. Но те се лъжеха, като си въобразяваха, че са били необходими реални обекти, за да създам героите си. Съвсем не можеха да си представят до каква степен съм годен да се въодушевявам от въображаеми същества. Ако не бяха някои младежки спомени и госпожа д’Удто, любовта, която изпитах и описах, щеше да бъде изживяна само с нимфи. Не пожелах нито да потвърдя, нито да разсея това заблуждение, което беше в моя полза. В предговора под форма на диалог, който отпечатах отделно, може да се види, че оставям по този въпрос читателите в неизвестност. Строгите моралисти твърдят, че трябвало да кажа направо истината. Аз обаче не виждам какво би ме накарало да сторя това и смятам, че подобно признание, направено, без да е необходимо, би било чиста глупост, а не откровеност.

Приблизително по същото време излезе „Вечен мир“. Предишната година бях преотстъпил правата си върху ръкописа на някой си Бастид, който списваше вестник „Монд“. Той беше готов да напъха в него всичките ми ръкописи независимо дали искам, или не. Беше познат на господин Дюкло и дойде от негово име да ме замоли да му помогна да запълни вестника си. Чул беше да се говори за „Жюли“ и искаше да я поместя във вестника му. Искаше също и „Емил“. Не би имал нищо против да поместя и „Обществен договор“, ако подозираше съществуването му. Най-сетне, понеже ми беше дошъл до гуша, реших да му продам за дванадесет луидора извлечението, което бях направил от „Вечен мир“. Договорихме се, че ще го отпечата във вестника си, но щом се сдоби с ръкописа, той сметна за по-уместно да го отпечата отделно с известни съкращения, наложени от цензурата. Какво ли щеше да стане, ако бях прибавил и преценката си върху това произведение, за която за щастие не споменах нищо пред господин дьо Бастид и затова не влезе в пазарлъка ни. Тази преценка се намира все още в оригинал сред книжата ми. Ако някога излезе на бял свят, читателите ще видят как съм се смял над шегите и самодоволния тон на Волтер по този повод, понеже си давах съвсем ясна сметка за ограничеността на този нещастен човек в областта на политиката, за която се осмеляваше да говори.

В разгара на успехите ми сред читателите и благоразположението на жените чувствах, че губя почва в двореца Люксамбур, не пред господин дьо Люксамбур, който, напротив, като че ли с всеки изминат ден ставаше двойно по-мил и по-приятелски настроен към мене, но пред жена му. Откакто нямах вече какво да й чета, нямах и същия достъп в покоите й; когато идваха в Монморанси, макар че отивах редовно в замъка, вече я виждах почти само на масата. Дори и мястото ми до нея не беше вече така ясно определено. Понеже тя не ми го предлагаше, понеже говореше малко с мене, а и самият аз нямах нещо особено да й кажа, предпочитах да седна другаде, където се чувствах по-свободно, особено вечер, и инстинктивно свикнах постепенно да сядам по-близо до маршала.

Казах вечер. Както си спомням, писах по-рано, че не вечерях в замъка и това беше така в началото на познанството ни. Но понеже господин дьо Люксамбур не обядваше и дори не сядаше на масата на обед, в продължение на няколко месеца, макар че се чувствах като свой в къщата, още нито веднъж не бях се хранил с него. Той беше така добър да забележи това. Това обстоятелство ме накара да реша да вечерям понякога в замъка, когато нямаше много хора, и това ми беше много удобно, защото обядвахме почти на открито и едва ли не „на крак“, както се казва. Докато вечерята се протакаше повече, защото сътрапезниците охотно си почиваха, след като бяха направили дълга разходка; беше много вкусна, защото господин дьо Люксамбур обичаше да си угажда, и твърде приятна, защото госпожа дьо Люксамбур беше очарователна домакиня. Без това обяснение читателят мъчно би разбрал края на едно писмо на господин дьо Люксамбур (Свитък С, №36), в което той ми пише, че си спомня с наслада нашите разходки, особено, добавя той, когато, връщайки се вечер в двора, не намирахме следи от колела на карети. Трябва да поясня, че всяка сутрин прекарваха греблото по пясъка на двора, за да заличат браздите от колелата, и аз съдех по броя им колко хора са пристигнали следобеда.

Тази 1761 година беше върхът на непрекъснатите загуби, които понесе този добър благородник, откакто имах честта да се срещам с него. Като че ли злочестините, които ми готвеше съдбата, трябваше да започнат с човека, към когото бях най-много привързан и който беше най-достоен за обичта ми. Първата година той загуби сестра си, херцогиня дьо Вилроа. Втората загуби дъщеря си, принцеса дьо Робек. Третата загуби единствения си син, херцог дьо Монморанси, а в лицето на граф дьо Люксамбур, внука си, единствените последни издънки на неговия род и име. Той понесе всички тия нещастия привидно твърдо. Но сърцето му не престана да кърви дълбоко в гърдите до края на живота му и здравето му постепенно започна да се влошава. Неочакваната трагична смърт на неговия син навярно беше още по-болезнена за него, защото настъпи точно когато кралят беше дал на сина му и обещал на внук му правото да наследят неговата длъжност капитан на гвардейците. Той изживя страданието внук му да угасне пред очите му. Това дете обещаваше много и си отиде поради сляпото доверие на майка му в лекаря, който погуби сина й от глад, хранейки го с лекарства вместо с храна. Уви, ако ме бяха послушали, и дядото, и внукът щяха още да бъдат живи! Колко пъти казах, колко пъти писах на маршала, колко доводи изтъкнах пред госпожа дьо Монморанси за гибелния режим, който налагаше на сина си, доверявайки се напълно на лекаря! Госпожа дьо Люксамбур, макар и да мислеше като мене, не искаше да си присвоява правата на майка му. Господин дьо Люксамбур, мек и слабоволен човек, не обичаше да се противопоставя. Госпожа дьо Монморанси вярваше сляпо в Бордьо и накрая синът й стана жертва на тази сляпа вяра. Колко беше доволно клетото дете, когато му разрешаваха да дойде в Мон-Луи с госпожа дьо Буфле, да поиска от Терез закуска и да сложи малко храна в изгладнелия си стомах. И колко окайвах мислено безрадостната участ на високопоставените, когато наблюдавах този единствен наследник на толкова голямо имущество, на толкова прославено име, на толкова титли и почетни длъжности как разкъсва жадно като просяк един къшей хляб. Най-сетне, колкото и да приказвах и да се намесвах, лекарят надделя и детето умря от глад.

Същото доверие в шарлатаните, което погуби внука, изкопа гроба и на дядото, като се прибави и малодушието му да скрие пред самия себе си пристъпите на една старческа болест. Господин дьо Люксамбур се оплакваше от време на време от болки в палеца на крака. Това явление се повтори и в Монморанси, той не можеше да спи и вдигна малко температура. Осмелих се да произнеса думата подагра. Госпожа дьо Люксамбур ме нахока. Камериерът-хирург на господин дьо Люксамбур заяви, че това не било подагра и започна да превързва болния пръст с успокоителен балсам. За нещастие болката стихна и когато се появи отново, побързаха да приложат същото лекарство, което беше помогнало. Целият организъм се разстрои, болките се увеличиха, лекарствата — пропорционално с тях. Госпожа дьо Люксамбур, която се увери сама най-сетне, че е подагра, се противопостави на това глупаво лекуване. Продължиха скришом от нея и господин дьо Люксамбур си отиде няколко години по-късно по своя вина, лекувайки се всъщност най-упорито. Но нека не избързвам толкова в изреждане на бедствията: колко други трябва да разкажа, преди да стигна до това!

Странно е с каква фаталност всичко, което казвах или правех, дори когато най-много държах да запазя благоразположението на госпожа дьо Люксамбур, като че ли беше обречено да не й се хареса. Тежките загуби, които господин дьо Люксамбур изпита едно след друго, ме привързаха още повече към него, а следователно и към госпожа дьо Люксамбур. Защото те винаги ми изглеждаха така искрено свързани, че чувствата, които човек можеше да изпитва към единия, по необходимост се разпростираха и на другия. Маршалът старееше. Редовното му присъствие в двора, грижите, което то влечеше, постоянният лов, главно умората от службата, когато беше дежурен, изискваха силата на млад мъж и не виждах вече как може здравето му да издържи подобен начин на живот. Понеже почетните длъжности, които заемаше, щяха да минат в други ръце, а името му щеше да угасне ведно с него, имаше ли смисъл да продължава това трудно съществуване, чиято главна цел беше да запази благоволението на краля за децата си? Един ден, когато бяхме сами тримата и той се оплакваше от изморителния живот в двора, като смазан от понесените загуби човек, аз се осмелих да му заговоря за оттегляне и да му дам съвета, който Киней даваше на Пир. Той въздъхна и не отговори определено. Но още в първия миг, щом останахме насаме, госпожа дьо Люксамбур ме укори живо за този съвет, който като че ли я бе изплашил. Тя прибави още един довод, привидно основателен, и ме накара да не докосвам никога вече тази струна: че продължителният навик да се живее в двора се превръщал в истинска потребност и в този момент това дори разсейвало маршала, а оттеглянето, за което го съветвах, нямало да бъде отдих, а по-скоро изгнание за него и бездействието, скуката, тъгата скоро щели да го убият. Макар че тя не можеше да не разбере, че ме е убедила и трябваше да разчита на обещанието, което й дадох и удържах, като че ли никога не се успокои по този въпрос и аз си спомням, че оттогава много по-рядко оставах насаме с маршала и почти винаги някой трети се присъединяваше към нас.

Докато собствената ми нетактичност и преследващата ме неслука ми вредяха съгласувано в нейните очи, хората, които тя срещаше и които най-много обичаше, също не ме подреждаха добре. Особено абат дьо Буфле, възможно най-блестящ младеж, като че ли открай време беше зле настроен към мене; той не беше единственият от кръга на госпожа дьо Люксамбур, който никога не ми е оказвал ни най-малко внимание, но след всяко негово идване в Монморанси ми се струваше, че губех по малко обаянието си върху нея и истината е, че дори той да не желаеше това, достатъчно беше само неговото присъствие: изяществото и очарованието на неговите любезности само подсилваха впечатлението от моите тромави spropositi. Първите две години той почти не идваше в Монморанси и подпомогнат от снизходителността на госпожа дьо Люксамбур, аз горе-долу се крепях. Но щом той почна да идва по-редовно, аз бях смазан безвъзвратно. Готов бях да се приютя под неговото крило и да направя така, че той да се сприятели с мене. Но същата недодяланост, поради която чувствах нужда да му се харесам, ми пречеше да постигна някакъв успех и несръчните ми опити в това направление окончателно ме погубиха в очите на госпожа дьо Люксамбур, без да ми бъдат от полза пред него. Със своя голям ум той можеше да успее във всяка област. Невъзможността му обаче да залегне върху нещо и влечението му към забавления му позволиха да придобие само пол у способности, но в замяна на това пък най-различни, а нищо друго не е нужно във висшето общество, където той желае да блести. Съчинява много сполучливо къси стихотворения, пише чудесни писма, дрънка малко на лютня и умее да цапоти с пастел. Науми си да направи портрет на госпожа дьо Люксамбур. Портретът му стана отвратителен. Тя заяви, че никак не й прилича и това беше истината. Коварният абат ме попита за мнението ми и аз, като най-голям глупак и лъжец, казах, че портретът й прилича. Исках да угодя на абата. Но не угодих на съпругата на маршала, която записа и това оскърбление в списъка на гафовете ми. А абатът, след като постигна целта си, се надсмя на ума ми. Този резултат на късния ми пръв опит в областта на ласкателството ми послужи за урок да не се опитвам вече да угоднича и да лаская в разрез с Минерва.

Моето ценно качество беше, че казвах на хората полезни, но неприятни истини, и то доста енергично и смело. Трябваше да му остана верен. Не бях създаден не само да лаская, но и да хваля. Несръчните похвали, които съм пожелавал да отдам, са ми навреждали повече, отколкото хапливите ми неодобрения. Ще цитирам тук един толкова страшен пример, че неговите последици не само решиха съдбата ми до края на живота ми, но ще се окажат може би решаващи и за репутацията ми пред всички идни поколения.

Когато домакините идваха в Монморанси, понякога господин дьо Шоазьол вечеряше в замъка. Той пристигна веднъж в момента, когато аз излизах. Заговорили за мене. Господин дьо Люксамбур му разказал венецианската ми история с господин дьо Монтегю. Дьо Шоазьол изказал съжаление, че съм напуснал тази кариера, и предложил да ме вземе отново, ако искам да я подновя. Господин дьо Люксамбур ми предаде думите му. Аз бях особено трогнат, още повече, че не бях свикнал министрите да ме глезят. Не съм сигурен дали, въпреки решенията си, ако здравето ми позволяваше изобщо да мисля за това, нямаше отново да направя тази лудост. Амбицията е господствала над мене само в кратките промеждутъци, когато съм бивал освободен от всяко друго увлечение, но подобен промеждутък би бил достатъчен, за да се заробя повторно. Това добро намерение на господин дьо Шоазьол ме привърза към него и засили високото мнение за неговите качества, което си бях съставил заради някои начинания на неговото министерство. Семейният договор по-специално ми се стори, че разкрива първостепенен държавник в негово лице. Той се издигаше в очите ми и поради факта, че твърде малко уважавах предшествениците му, включително и мадам дьо Помпадур, която считах за своего рода министър-председател. И когато се пусна слух, че един от двамата, тя или той, ще прогони другия, аз бях искрено убеден, че молейки се за победата на господин дьо Шоазьол, се моля за славата на Франция. Открай време изпитвах антипатия към мадам дьо Помпадур, още когато преди издигането й я бях срещнал у госпожа дьо ла Поплиниер и тя носеше името госпожа д’Етиол. По-късно бях недоволен от мълчанието й по повод Дидро и за цялото й държане към мене както в случая с „Празненствата на Рамир“ и „Любовни музи“, така и в случая със „Селският гадател“, който не ми донесе нито в материално, нито в морално отношение изгода, съответстваща на успеха му, и във всички случаи бях установил, че съвсем не е склонна да ми услужи. Това обаче не попречи на кавалера дьо Лоранзи да ми предложи да напиша нещо във възхвала на тази дама, като ми намекна, че това можело да ми бъде полезно. Предложението му ме възмути извънредно много главно защото разбрах ясно, че не го прави на своя глава; знаех, че този човек, нищожен сам по себе си, мисли и действа само под чужд подтик. Никак не умея да се преструвам и не можах да скрия пренебрежението си към предложението му, както не можах да скрия пред никого колко малко ми допада фаворитката. Тя знаеше това, аз бях сигурен, и всички тия обстоятелства примесваха лична заинтересованост към естествената ми благосклонност, когато пожелавах успех на господин дьо Шоазьол. Предубеден по отношение на способностите му, извън които не знаех нищо за него, изпълнен с признателност за добрите му намерения спрямо мене, бидейки в пълно неведение впрочем в моето уединение за неговите вкусове и начин на живот, аз гледах предварително на него като на народен и мой отмъстител и понеже тогава правех последната редакция на „Обществен договор“, вмъкнах в едно-единствено изречение мнението си за предишните министерства и за сегашното, което бе започнало да ги засенчва. В този случай измених на постоянната си максима и освен това не помислих, че когато човек иска да похвали и да порицае силно в един и същ пасаж, без да назове лицата, трябва така да съобрази похвалата с хората, за които тя се отнася, че и най-мнителното честолюбие да не може да види в нея нищо двусмислено. В това отношение се чувствах безразсъдно спокоен и през ум не ми мина, че някой може да ме разбере накриво. Скоро ще видите дали имах право.

Винаги ми е вървяло на познанства с жени писателки. Мислех, че ще избягна тази опасност поне при високопоставените. Ни най-малко. Тя ме последва и тук. Доколкото знам, госпожа дьо Люксамбур никога не бе засегната от тази мания, но затова пък графиня дьо Буфле страдаше от нея. Тя написа някаква трагедия в проза, която най-напред беше четена, разхождана и превъзнасяна в обкръжението на принц дьо Конти, но незадоволена от толкова похвали, тя пожела да се допита и до мене, за да я похваля и аз. Отзовах се, но не особено възторжено, доколкото произведението позволяваше. Освен това сметнах за свой дълг да я предупредя, че нейната пиеса, озаглавена „Великодушният роб“, имаше голямо сходство с една малко позната, но все пак преведена английска пиеса с надслов „Ороноко“. Госпожа дьо Буфле ми благодари за предупреждението, като все пак ме увери, че нейната пиеса съвсем не приличала на другата. Никога на никого не съм споменал за това плагиатство освен на нея самата, и то за да изпълня задължението, което тя ми бе наложила. Това не попречи да си спомням често след това съдбата на Жил Блас, който изпълни подобно задължение пред проповедника-архиепископ.

Освен абат дьо Буфле, който не ме обичаше, освен госпожа дьо Буфле, спрямо която извърших прегрешение, непростимо не само в очите на жените, но и на писателите, и другите приятели на жената на маршала винаги ми се струваха не особено разположени да се сближат с мене, така например председателят на съда Ено, влязъл в редовете на писателите, той не беше лишен от техните недостатъци. Такива бяха и госпожа дю Дефан, и госпожица Леспинас, и двете много близки с Волтер и интимни приятелки на д’Аламбер, с когото последната в края на краищата заживя, разбира се, напълно порядъчно и почтено; не би и могло да се разбира иначе. Отначало се заинтересувах много от госпожа дю Дефан главно защото поради загубата на зрението си тя бе станала предмет на състрадание в моите очи. Но нейният начин на живот, така противоположен на моя, че часът за ставане на единия беше горе-долу часът за лягане на другия, нейната безгранична слабост към дребно остроумничене, значението, което отдаваше, било в положителен, било в отрицателен смисъл, на всеки парцал, който излезеше от печат, деспотизмът и пристрастеността на нейните мнения, прекаленото й запалване „за“ и „против“ всяко нещо, поради което говореше за всичко истерично, невероятните й предразсъдъци, непобедимото й упорство, безумният възторг, в който я хвърляха страстните й упорити преценки, всичко това скоро охлади готовността ми да се грижа за нея. Аз я изоставих, тя забеляза и това беше достатъчно, за да изпадне в ярост. Макар и да почувствах колко опасна може да бъде жена с подобен характер, предпочетох все пак да се изложа на бича на нейната ненавист, отколкото на приятелството й.

Нямаше да бъде толкова страшно, че имах толкова малко приятели в кръга на госпожа дьо Люксамбур, ако нямах врагове в самото й семейство. Всъщност аз имах само един, но при сегашното ми положение той се равнява на сто. Това, разбира се, не беше нейният брат, херцог дьо Вилроа. Защото той не само ми дойде на гости, но ме покани няколко пъти да отида във Вилроа и понеже отговорих възможно най-любезно и учтиво на поканата му, смятайки отговора ми за съгласие, той бе организирал с господин и госпожа дьо Люксамбур едно гостуване за две седмици, за което бях поканен и аз. Понеже грижите, които изискваше здравето ми, не ми позволяваха тогава да се придвижвам безопасно, помолих господин дьо Люксамбур да ме извини. Може да се види от неговия отговор (Свитък Д, № 3), че това стана възможно най-любезно и херцог дьо Вилроа продължи да ми засвидетелства благоразположението си както дотогава. Неговият племенник и наследник, младият маркиз дьо Вилроа, не споделяше благоразположението на чичо си, което ми правеше чест, нито, признавам, се радваше на уважението, което аз изпитвах към чичо му. Вятърничавото му държане ми беше непоносимо, а студенината ми предизвика неговата антипатия. Една вечер той направи дори на масата някаква лудория, от която се измъкнах много лошо, защото не съм находчив, напълно лишен съм от присъствие на духа, а гневът, вместо да изостри малкото ми ум, съвсем го притъпява. Имах едно куче, което ми бяха подарили още като съвсем малко, почти едновременно с настаняването ми в Ермитажа; тогава го бях нарекъл Херцог. Това куче, не красиво, но от рядка порода, което беше станало мой другар, мой приятел и сигурно заслужаваше много повече това име, отколкото повечето от хората, които се представяха за мои приятели, се беше прочуло в замъка Монморанси поради дружелюбния си нрав, чувствителността си и поради взаимната ни привързаност. Но от глупава боязливост промених името му на Турчин, като че ли нямаше много кучета, които се наричат Маркиз, без някой маркиз да се разсърди. Когато маркиз дьо Вилроа узна за тази промяна, толкова много ме закачаше по този повод, че се принудих да разкажа пред всички сътрапезници какво бях направил. Ако имаше нещо обидно в тази случка за името Херцог, то беше не толкова, че го бях дал на кучето си, колкото че го бях сменил. Най-лошото беше, че на вечерята присъстваха няколко херцога: господин дьо Люксамбур и неговият син, както и самият маркиз дьо Вилроа, предопределен да стане и станал в бъдеще херцог. Той се наслаждаваше злорадо на затруднението, в което ме постави, и на ефекта от него. На другия ден ме увериха, че леля му енергично го скастрила по този повод и можете да си представите, ако действително е бил упрекнат, колко това е подобрило отношението му към мене!

Единствената ми опора срещу толкова ненавист както в двореца Люксамбур, така и в двореца в квартала Тампл беше кавалерът дьо Лоранзи, който тръбеше, че е мой приятел. Но той беше още по-близък приятел с д’Аламбер, под чието крило минаваше пред жените за велик геометър. Впрочем той беше кавалер или по-скоро ухажор, на графиня дьо Буфле, много добра приятелка самата тя на д’Аламбер, а кавалерът дьо Лоранзи живееше и мислеше само чрез нея. И така, аз не само че нямах отвън нищо, което да балансира неспособността ми и да ме подкрепи пред госпожа дьо Люксамбур, но всички, които я обкръжаваха, като че ли се бяха наговорили да ме злепоставят в нейните очи. И все пак, освен че благоволи да се нагърби с „Емил“, тя ми даде по същото време още едно доказателство за заинтересованост и благоразположение, което ме накара да си въобразя, че дори отегчавайки се с мене, тя пазеше и щеше завинаги да запази приятелството за цял живот, което толкова пъти ми бе обещавала.

Щом си въобразих, че мога да разчитам на това чувство от нейна страна, тутакси излях сърцето си пред нея и й признах всичките си прегрешения; понеже моя ненарушима максима с приятелите ми бе да се показвам пред тях такъв, какъвто съм, нито по-добър, нито по-лош. Доверих й връзката си с Терез и всичко, което беше последвало от нея, без да премълча дори какво бях сторил с децата си. Тя посрещна признанията ми много мило, дори премного мило, като ми спести порицанията, които заслужавах, и най-силно ме трогна вниманието, което щедро оказваше на Терез, правейки й дребни подаръци, пращайки да я повикат, канейки я настойчиво, приемайки я извънредно любезно, като често я целуваше пред всички. Бедната жена беше извън себе си от радост и признателност, които естествено споделях и аз. Приятелските прояви, с които господин и госпожа дьо Люксамбур ме отрупваха в нейно лице, ме вълнуваха много по-силно, отколкото когато бяха оказвани направо на мене.

Доста време нещата продължиха така. Но най-сетне госпожа дьо Люксамбур стигна в добрината си дотам, че пожела да вземе от приюта едно от децата ми. Тя знаеше, че бях накарал да поставят знак в пелените на първото. Поиска ми дубликата на знака, аз й го дадох. Тя натовари с издирването Ла Рош, неин камериер и доверен човек, който търси напразно и не намери нищо, макар че не бяха минали повече от дванадесет или четиринадесет години; ако регистрите на дома за „намерени деца“ се водеха редовно или ако издирването е било добросъвестно, положително знакът щеше да бъде открит. Както и да е, бях по-малко недоволен от този неуспех, отколкото ако бях проследил това дете още от раждането му. Ако след проучването ми представеха някое дете за моето, съмнението дали наистина е то и дали не ми подставят друго на негово място щеше да ме измъчва поради неизвестността и нямаше да вкуся бащинското чувство в истинското му очарование. То има нужда, за да се подхранва, поне докато детето е малко, от ежедневен навик. Дългото отдалечение на дете, което още не познаваме, отслабва и накрая унищожава бащинските и майчинските чувства и човек никога няма да обикне даденото на кърмачка дете така, както обича детето, отгледано под очите му. Това разсъждение може да смекчи последиците от вината ми, но за сметка на това я утежнява в самото начало.

Не е може би излишно да отбележа, че посредством Терез същият Ла Рош се запозна с госпожа Льо Васьор, която Грим продължаваше да държи в Дьой, пред прага на Шьоврет и съвсем близо до Монморанси. Когато заминах, продължавах да пращам пари на тази жена именно по Ла Рош и мисля, че той й носеше също доста често подаръци от госпожа дьо Люксамбур, така че сигурно не беше за оплакване, макар вечно да се оплакваше. Колкото до Грим, понеже никак не обичам да говоря за хора, които трябва да мразя, никога не говорех за него на госпожа дьо Люксамбур освен против волята си. Но тя много пъти повеждаше разговор за него, без да ми казва своето мнение и без никога да издаде дали го познава, или не. Да съм въздържан с хора, които обичам и които не са сдържани с мене, не е по мой вкус, особено когато се касае за неща, които ги засягат, затова понякога съм разсъждавал върху нейното мълчание. Но едва когато други събития естествено ме наведоха на тази мисъл.

Не бях чул нищо за „Емил“ дълго време след като бях предал ръкописа на госпожа дьо Люксамбур, но най-сетне узнах, че сделката била сключена в Париж с издателя Дюшен, а чрез него и с издателя Неолм от Амстердам. Госпожа дьо Люксамбур ми изпрати двата екземпляра на договора ми с Дюшен, за да ги подпиша. Познах почерка: беше същият, както в писмата на господин дьо Малерб, който не ми пишеше саморъчно. Тази увереност, че договорът се сключва със знанието и пред очите на висшето служебно лице, ме накара да го подпиша с пълно доверие. Дюшен ми даваше за ръкописа шест хиляди франка, половината от които в брой, и, струва ми се сто или двеста екземпляра. След като подписах двата екземпляра от договора, изпратих ги на госпожа дьо Люксамбур, която бе пожелала така. Тя даде единия на Дюшен и запази другия, вместо да ми го върне, и аз никога вече не го видях.

Познанството ми с господин и госпожа дьо Люксамбур, макар да отклони до известна степен проекта ми за оттегляне от светския живот, не ме бе накарало да се откажа напълно от него. Дори когато се ползвах с най-голямо благоволение пред съпругата на маршала, винаги чувствах, че само искрената ми привързаност към тях двамата можеше да ме накара да търпя обкръжението им; най-трудно ми беше да съгласувам тази привързаност с един начин на живот, по-съобразен с вкусовете ми и не така вреден за здравето ми, което постоянно се влошаваше от притеснението и вечерите, въпреки всички техни грижи да не ме излагат на такава опасност. Защото в това отношение, както във всяко отношение, проявяваха голямо внимание към мене; например всеки път след вечеря маршалът, който си лягаше рано, не пропускаше да отведе и мене волю-неволю, за да си легна и аз. Само известно време преди провала ми той престана, не зная защо, да проявява това внимание.

Още преди да забележа охлаждането на госпожа дьо Люксамбур, аз исках, за да не се изложа на него, да изпълня някогашния си проект. Но тъй като ми липсваха средства за тази цел, бях принуден да изчакам сключването на договора за „Емил“ и междувременно завърших окончателно „Обществен договор“ и го изпратих на Рей. Определих хонорара на хиляда франка и той ми ги брои. Не трябва може би да изпускам един дребен факт във връзка с този ръкопис. Аз го предадох добре запечатан на Дювоазен, пастор в кантона Во и капелан при холандското посолство, който ми идваше понякога на гости. Той се нагърби да го предаде на Рей, защото беше във връзка с него. Ръкописът, написан със ситен шрифт, беше малък по формат и се побра в джоба му. Въпреки това не зная как е станало, но когато минавал границата, пакетът му попаднал в ръцете на разни чиновници, които го отворили, проучили и му го върнали едва когато го поискал от името на посланика. Тази случка му дала възможност да го прочете и самият той, както наивно ми обясни, правейки ми много комплименти за произведението и без да прибави нито една дума на критика и неодобрение, запазвайки си вероятно правото да се прояви като отмъстител на християнството, когато произведението излезе от печат. Той запечатал отново ръкописа и го изпратил на Рей. Това, общо взето, ми разказа в писмото, с което ме постави в течение на извършеното от него, и аз не зная нищо повече.

Освен тия две книги и „Музикален речник“, върху който продължавах да работя от време на време, бях подготвил за печат и други по-маловажни произведения и възнамерявах да издам и тях било отделно, било в събраните си съчинения, ако изобщо се заемех някога с такова издание. Най-значителното измежду тях беше едно „Есе върху произхода на езиците“; дадох да го прочетат господин дьо Малерб и кавалерът дьо Лоранзи, който се изказа ласкаво за него. Разчитах, че всички тия произведения, събрани заедно, ще ми донесат, като се приспаднат разноските, един капитал от осемдесет хиляди франка, които исках да вложа за доживотна рента както на мое име, така и на името на Терез. След това щяхме да отидем да живеем заедно, както вече казах, в някое затънтено местенце, без повече да занимавам обществото със себе си и без самият аз да се занимавам с каквото и да било, освен да довърша безбурно жизненото си поприще, продължавайки да правя около себе си добро, доколкото мога, и да пиша мемоарите, които замислях.

Такива бяха плановете ми и един великодушен жест на Рей, който смятам за свой дълг да направя обществено достояние, улесни изпълнението им. Този издател, по чийто адрес толкова се злословеше в Париж, е единственият от всички, с които съм имал работа, от когото съм могъл винаги да се похваля.^[84] Ние наистина често се спречквахме по повод изпълнението на задачата му. Той беше разсеян, аз — сприхав. Но що се отнася до материалната страна и до паричните въпроси, макар че никога не съм сключвал с него истински договори, винаги съм намирал, че е много честен и точен. Той същевременно е единственият, който ми е признал откровено, че печели от мене, и често ми е казвал, че ми дължи благосъстоянието си, като ми е предлагал да участвам в печалбите му. Понеже не можеше пряко на мене да даде израз на признателността си, той пожела да ми я засвидетелства чрез моята „гувернантка“, като й отпусна пожизнена пенсия в размер триста франка, изрично упоменавайки в акта на дарението, че го прави в знак на благодарност за изгодите, които съм му обезпечил. И го направи на четири очи, без показност, без шум, съвсем скромно; и ако аз пръв не бях разказал за това на всички, никой изобщо нямаше да узнае. Бях толкова трогнат от тази негова постъпка, че от този миг започнах да изпитвам към него истински приятелски чувства. Известно време след това той ме покани да стана кръстник на едното му дете. Приех и ако съжалявам за нещо в тежкото положение, до което ме сведоха, то е, че ми отнеха всяка възможност да направя нещо за моята кръщелница и за родителите й. Защо, след като съм тъй чувствителен към скромната щедрост на един издател, така малко ценя шумните прояви на загриженост на толкова високопоставени хора, които проглушиха вселената с добрините, които уж искали да ми направят и които аз изобщо не съм усетил? Тяхна ли е грешката или моя? Дали те са само тщеславни, а аз най-обикновен неблагодарник? Разумни читателю, преценете обстоятелствата и се произнесете. Аз предпочитам да замълча.

Тази пенсия беше значителна подкрепа за издръжката на Терез и голямо облекчение за мене. Но между другото аз съвсем не извличах пряка полза от нея, както и от всевъзможните подаръци, които й правеха. Тя винаги разполагаше с всичко това сама. Докато пазех парите й, държах точна сметка и не съм изразходвал за общите ни нужди нито един лиар дори когато тя имаше повече пари от мене. „Което е мое, е наше — й казах аз, — а което е твое, е твое.“ Никога не съм преставал да се ръководя в отношенията си към нея от тази максима, която често й повтарях. Тия, които имаха низостта да ме упрекнат, че чрез нейните ръце съм приемал това, което съм отказвал да приема със своите, са съдели вероятно за моя морал по собствения си и са ме познавали много зле. Аз с удоволствие бих изял заедно с нея хляба, който е припечелила, но никога не и хляба, който е получила даром. Позовавам се по този повод на нейното свидетелство не само сега, но и в случай, че ме надживее. За съжаление тя никак не е пестелива, не е грижовна и е голяма разсипница не толкова от тщеславие или лакомия, а единствено от небрежност. Никой не е съвършен на този свят и понеже и тя трябва с нещо да изкупи превъзходните си качества, предпочитам да има някои недостатъци, отколкото пороци, макар че нейните недостатъци повече са ни навредили и на двамата. Невъобразими са грижите, които съм положил, както някога за мама, да й събера малко пари за черни дни. Те отиваха винаги на вятъра. Никога нито едната, нито другата не държаха ни най-малка сметка за парите и разпиляваха всичко, което получеха. Колкото и скромно да се обличаше Терез, никога пенсията на Рей не й стигна дори за обличане и аз трябваше всяка година да й давам допълнително пари. Нито тя, нито аз сме създадени да забогатеем когато и да било, но безспорно това е най-малкото ни нещастие.

„Обществен договор“ се печаташе доста бързо. Съвсем не беше така с „Емил“, чието излизане очаквах, за да приведа в изпълнение проекта си за оттегляне. Дюшен ми изпращаше от време на време образци на шрифтове, за да избера. Когато се спирах на някой, вместо да започне печатането, той ми изпращаше нови. Най-сетне, след като уж уточнихме окончателно и формата, и шрифта и бяха отпечатани доста страници, понеже нанесох незначителна поправка на една коректура, той започна всичко отначало и след шест месеца бяхме толкова напреднали, колкото и в първия ден. Докато траеха тези опитвания, аз си дадох ясно сметка, че книгата ми се печата и във Франция, а не само в Холандия, че се готвят едновременно две издания. Можех ли да попреча? Не бях вече господар на ръкописа си. Не само че нямах пръст във френското издание, но открай време бях възразявал срещу него, но понеже, тъй или иначе, това издание не само се печаташе, но именно то служеше за образец на другото, бях принуден да хвърля поглед и на него и да прегледам коректурите, за да не би да осакатят и изопачат книгата ми. Впрочем тя излизаше до такава степен със знанието на представителя на властта, че едва ли самият той ръководеше донякъде отпечатването, пишеше ми твърде често и дори дойде да ме види по този повод при обстоятелства, които малко по-нататък ще изложа.

Докато Дюшен напредваше като костенурка, Неолм, задържан от него, напредваше още по-бавно. Не му изпращаха редовно страниците веднага след отпечатването им. Той се усъмни да не би Дюшен да прави умишлено това или по-скоро Ги, комуто всъщност Дюшен беше възложил работата. И понеже договорните отношения не се изпълняваха, Неолм ми пишеше писма след писма, пълни с оплаквания и обвинения. Но можех ли да му помогна, когато самият аз бях не по-малко безсилен от него? Приятелят му Герен, с когото се виждах доста често по онова време, ми говореше постоянно за книгата, но винаги извънредно сдържано. Той хем знаеше, хем не знаеше, че тя се печата във Франция. Хем знаеше, хем не знаеше, че представителят на властта лично се беше заел с нея. Съжалявайки ме за неприятностите, които съм щял да си навлека, той като че ли ме упрекваше, че съм проявил неблагоразумие, без нито веднъж да благоволи да изясни в какво точно се състои неблагоразумието ми. Увърташе и клинчеше през цялото време. Имах чувството, че говори по този въпрос само за да чуе какво ще кажа аз. Моята увереност тогава беше така непокътната, че аз се надсмивах на осторожния и тайнствен тон, с който той говореше за това, и го смятах за глупава привичка, усвоена от министрите и официалните лица, в чиито кабинети непрекъснато се навираше. Сигурен, че не върша нищо нередно, дълбоко убеден, че книгата ми се ползва не само с одобрението и покровителството на представителя на властта, но дори заслужава и действително се радва на симпатиите на министерството, аз се поздравявах за смелостта си да напиша едно достойно произведение и се смеех на страхливите си приятели, които като че ли се безпокояха за мене. И Дюкло беше измежду тях. Признавам, че доверието ми в неговата честност и ум биха могли да ме разтревожат, ако не бях толкова убеден в полезността на книгата си и в лоялността на покровителите й. Той ми дойде на гости, след като беше ходил при господин Бай още докато „Емил“ беше под печат. Заговори ми за това мое произведение. Аз му прочетох „Верую на савойския викарий“. Той го изслуша доста спокойно и с голямо удоволствие, както ми се стори. Когато свърших, запита:

— Как, гражданино, нима този откъс е от книга, която се печата във Франция?

— Разбира се — отвърнах аз, — и би трябвало да се печата в Лувър, по заповед на краля.

— Напълно съм съгласен с вас — каза той. — Но направете ми удоволствието да не казвате никому, че сте ми прочели този пасаж.

Това удивително негово изказване ме смая, но не ме уплаши. Знаех, че Дюкло се среща много често с господин дьо Малерб и съвсем не можех да проумея, че мисли толкова различно от него по един и същ въпрос.

Живеех в Монморанси повече от четири години, без нито един ден да съм се чувствал напълно здрав. Макар че въздухът там е прекрасен, водата е лоша и навярно това беше една от причините за влошаване на хроничното ми страдание. Към края на есента на 1761 година състоянието ми съвсем се влоши и прекарах цялата зима с почти непрекъснати болки. Физическото неразположение, засилено от най-различни тревоги, на свой ред ги правеше още по-тягостни. От известно време ме смущаваха смътни мрачни предчувствия без явна причина. Получавах необясними анонимни, а и подписани писма, които също ме озадачаваха. Писа ми например някакъв съветник в парижкия парламент, който, недоволен от съществуващото политическо положение и не виждайки нищо добро за в бъдеще, се съветваше с мене къде да потърси убежище за себе си и за семейството си, в Женева или в Швейцария. Получих друго писмо от господин дьо…, заместник-председател на парламента^[85] в…, който ми предлагаше да напиша за този парламент доклади и напомняния до краля, като щял да ми достави всички необходими за целта документи и материали. Когато съм болен, ставам много раздразнителен. В такова настроение изпаднах и когато получих тези две писма, и не го скрих в отговорите си, като отхвърлих рязко направените ми предложения. Естествено не се упреквам за отказа си, понеже тези писма можеха да бъдат клопки, поставени от враговете ми^[86], и понеже ми се искаха неща, противни на принципите ми, от които по-малко от когато и да било бях склонен да се отрека. Но аз можех да откажа любезно, а отказах грубо и в това сгреших.

Между книжата ми ще се намерят тези две писма. Писмото на съветника не ме изненада много, защото мислех като него и като мнозина други, че упадъкът на Франция заплашваше да се превърне в крах. Неуспехите на злополучната война^[87], дължащи се всичките на грешки на правителството, невероятният безпорядък на финансите, постоянните разногласия на администрацията, разделена тогава между двама-трима министри, враждуващи явно помежду си и опропастяващи кралството, всеобщото недоволство на народа и на всички съсловия, упорството на една твърдоглава жена, която, жертвайки ума си — ако изобщо го е имала — на увлеченията си, отстраняваше почти винаги най-способните от управлението, за да ги замести с хора, които й се нравеха повече, всичко съдействаше, за да се оправдаят предвижданията на съветника, на много други хора и моите собствени. Същата прозорливост неведнъж караше и мене да се колебая дали да не потърся убежище извън кралството, преди да се развихрят грозящите го смутове. Но успокоявайки се със собствената си незначителност и с мирния си нрав, реших, че никаква буря няма да проникне в усамотението, където възнамерявах да се оттегля. Съжалявах само, че при тогавашното положение на нещата господин дьо Люксамбур се нагърбваше със задачи, които влошаваха отношенията му с правителството, и ми се искаше той да си осигури за всеки случай убежище, ако случайно държавната машина рухне ненадейно, защото подобно нещо можеше да се очаква в съществуващата обстановка. А и сега за мене е вън от съмнение, че ако всички юзди на властта не бяха попаднали само в една ръка, френската монархия днес щеше да бъде в безизходица.

Здравословното ми състояние се влошаваше, а отпечатването на „Емил“ вървеше все по-бавно, докато един прекрасен ден бе напълно преустановено, без да мога да узная причината, без Ги да благоволи да ме уведоми или да отговори на запитванията ми, без да науча нещо от когото и да било или да узная какво става, тъй като по това време господин дьо Малерб беше на дача. Никога едно нещастие, колкото и голямо да е то, не ме плаши и съкрушава, ако зная в какво точно се състои. Но по природа се боя от неизвестностите. Страхувам се и ненавиждам техния мрак. Тайната винаги ме плаши. Тя съвсем не съответства на открития ми до неблагоразумие характер. Най-грозното чудовище би ме стреснало малко, вярвам. Но ако зърна нощем забулена в бял чаршаф фигура, бих изтръпнал. И ето че въображението ми, разпалено от продължителното неведение, започна да ми рисува призраци. Колкото повече държах на отпечатването на последното ми, най-хубаво произведение, толкова по-ревностно се стараех да прозра какво го спъва; и винаги склонен към преувеличение, бях готов да видя във временното прекъсване на печатането пълната му забрана. Междувременно, понеже не можех да проумея нито защо, нито как е станало това, живеех в най-жестока неизвестност. Пишех писма след писма на Ги, на господин дьо Малерб, на госпожа дьо Люксамбур и понеже отговорите не идваха или идваха не когато ги очаквах, напълно се разстроих и загубих равновесие. За нещастие по същото време научих, че йезуитът отец Грифе говорил за „Емил“ и цитирал отделни пасажи. Въображението ми тутакси се отприщва и ми разбулва нечестивата тайна. Виждам така ясно и убедително развоя на нещата, както ако някой ми го бе разкрил. Въобразих си, че йезуитите, вбесени от презрителния тон, с който говоря за колежите им, са сложили ръка на произведението ми, че именно те спъват издаването му; че уведомени от Терен, техен приятел, за състоянието ми и предвиждайки близката ми смърт — в която и аз не се съмнявах, — искат да забавят отпечатването на книгата ми дотогава с цел да я окастрят и да я изменят и да ми припишат, с оглед на собствените си домогвания, съвсем други възгледи. Удивително е колко много факти и обстоятелства се стълпиха в главата ми около това безумно предположение и му придадоха правдоподобен вид — какво казвам! — представиха го като очевидно и доказано! Знаех, че Герен плуваше изцяло във водите на йезуитите. Приписах на тях всички приятелски аванси, които ми беше направил, внуших си, че под тяхно давление е настоявал да преговарям с Неолм, чете са получили от Неолм първите страници на книгата ми, че след това са намерили начин да спрат печатането при Дюшен, а може би и да сложат ръка на ръкописа ми, за да го преработят на воля, докато смъртта ми им даде свободата да го публикуват, поправен по техен вкус. Въпреки умилкванията на отец Бертие винаги бях долавял, че йезуитите не ме обичат не само като сътрудник на „Енциклопедията“, но защото всички мои принципи бяха още повече в разрез с максимите и с влиянието им, отколкото неверието на моите събратя, тъй като атеистичният и набожният фанатизъм са сродни поради общата си нетърпимост; те могат дори да се обединят, както са го сторили в Китай и както действаха в момента против мене. Докато разумната нравствена религия, отнемайки всяка човешка власт над човешката съвест, не оставя никакви възможности на защитниците на тази власт. Знаех, че господин канцлерът^[88] беше също така голям приятел на йезуитите. Опасявах се да не би синът, сплашен от баща си, да се види принуден да им предостави произведението ми, което досега бе покровителствал. Склонен бях точно така да си обяснявам трудностите, които ми бяха правени по повод първите два тома, при които искаха да се препечатват страници за най-незначителни дреболии, докато другите два тома — и това не беше тайна — съдържаха толкова силни неща, че ако бяха цензурирани като първите, трябваше да се напишат наново. Знаех освен това — а и господин дьо Малерб ми го бе казал, — че абат дьо Грав, когото той бе натоварил с контрола над изданието, беше също приятел на йезуитите. Виждах навсякъде само йезуити, без да помисля, че в навечерието на собственото си разгромяване и напълно заети със собствената си защита, те си имаха други грижи и никак не им беше до спиране отпечатването на книга, в която не ставаше дума за тях. Греша, като казвам „без да помисля“, защото аз всъщност имах предвид положението им, и господин дьо Малерб се погрижи да ми изтъкне това възражение веднага щом беше уведомен за бълнуванията ми. Но поради друг недостатък, свойствен на човек, който претендира от усамотението си да съди за скритите пружини на големите проблеми, от които няма понятие, аз никога не пожелах да повярвам, че йезуитите са в опасност и считах носещите се слухове за измама от тяхна страна, целяща да приспи бдителността на противниците им. Предишните им успехи, останали неразвенчани, бяха създали у мене такава страшна представа за тяхната мощ, че аз предварително оплаквах парламента за унижението, което щеше да понесе. Знаех, че господин дьо Шоазьол беше учил при йезуитите, че мадам дьо Помпадур съвсем не беше зле с тях и че лигата на йезуитите с фаворитите и министрите против общите им врагове винаги е била като че ли изгодна и за едните, и за другите. Дворът на пръв поглед не се бъркаше в нищо и убеден, че ако обществото претърпи някой ден суров крах, той няма да му бъде причинен от парламента, аз виждах в бездействието на двора основание за увереността на йезуитите и знамение за тържеството им. С една дума, виждайки във всички слухове, които се носеха по онова време, само притворство и клопка от тяхна страна и въобразявайки си, че в сигурната си позиция те имат време да се занимават с всичко, аз не се съмнявах, че много скоро ще смачкат янсенистите, парламента и „Енциклопедията“, както и всичко, което не би приело ярема им, и че ако оставят да излезе книгата ми, това щеше да стане само след като я преобразят така, че да я превърнат в оръжие, с което, под прикритието на моето име, да нападнат изневиделица читателите.

Чувствах се едва ли не умиращ. Просто се чудя как тази мания не ме довърши, защото нищо не ми бе по-страшно от мисълта, че името ми ще бъде опозорено, след като аз си отида, и то поради най-ценната и най-хубавата ми книга. Никога не съм се страхувал толкова от смъртта и сигурно ако бях умрял при онези обстоятелства, щях да си отида съкрушен. Дори днес, макар че наблюдавам безпрепятствения победен ход на най-черния, най-гнусния заговор, който някога е бил замислен срещу паметта на един човек, ще умра много по-спокоен, защото съм уверен, че оставям в произведенията си едно вярно свидетелство за себе си, което рано или късно ще възтържествува над хорските козни.

Дьо Малерб, свидетел и довереник на вълненията ми, положи особено старание, за да ме успокои, като доказа още веднъж неизчерпаемото си добросърдечие. Госпожа дьо Люксамбур също има своя дял в това добро дело, като посети няколко пъти Дюшен, за да разбере докъде е стигнало печатането. Най-сетне то бе подновено и подето по-енергично, без изобщо някога да узная защо беше преустановено. Дьо Малерб си даде труд да дойде чак в Монморанси, за да ме успокои. Това му се удаде и пълното ми доверие в неговата лоялност превъзмогна бълнуванията на клетата ми глава и направи убедителни доводите му. След като видя с очите си тревогата и безумието ми, естествено беше да ме съжали. И неговата реакция беше именно такава. Той си припомни непрекъснато предъвкваните приказки на философската клика край него. Когато се установих да живея в Ермитажа, те разгласиха на всеослушание, че няма да се задържа дълго там. Когато видяха, че постоянствам, казаха, че го правя от упорство, от гордост, защото съм се срамувал да опровергая думите си, но че съм се отегчавал до смърт и съм се чувствал твърде нещастен. Дьо Малерб повярва на тия приказки и ми писа в този дух. Това заблуждение на човек, когото тачех, ми беше неприятно и аз му писах четири писма едно след друго, в които, излагайки му истинските съображения за поведението ми, му разкривах откровено вкусовете и наклонностите си, характера си и всичко, което ставаше в сърцето ми. Тези четири писма, написани без черновка, бързо, на един дъх, без дори да ги препрочета, са може би единственото нещо, което съм писал с лекота през целия си живот, и това е много удивително, като се има предвид болезненото ми състояние и дълбокото ми униние през ония дни. Сърцето ми се раздираше и примираше при мисълта, че оставям в съзнанието на честните хора толкова невярна представа за себе си и чрез нахвърления набързо портрет в тия четири писма се стараех да запълня липсата на мемоарите, които замислях. Тези писма, които се понравиха на господин дьо Малерб и той ги показа на познатите си в Париж, са един вид резюме на събитията, които излагам тук по-подробно, и заслужават да бъдат запазени на това основание. Между книжата ми ще се намери копието, което той поръча да направят по моя молба и ми изпрати няколко години по-късно.

Единственото нещо, което ме натъжаваше все още, мислейки за близката си смърт, беше, че нямам нито един доверен образован човек, в чиито ръце да оставя ръкописите си, за да подбере важното от тях след смъртта ми. След пътуването ми до Женева се бях сприятелил с Мулту. Този млад човек ми допадаше и ми се щеше той да затвори очите ми. Споделих с него желанието си и той, вярвам, с удоволствие щеше да изпълни този човешки дълг, ако служебните и семейните му задължения му го позволяваха. Лишен от тази утеха, аз пожелах да изявя поне доверието си в него, като му изпратих „Верую на савойския викарий“ преди излизането на книгата от печат. Това ми достави удоволствие, но ми се стори, че в писмото си той не споделя увереността, с която аз очаквах ефекта на този откъс. Той пожела да притежава нещо написано от мен, което да не е достояние на никого другиго. Изпратих му „Надгробното слово за покойния Орлеански херцог“, което бях написал за абат Дарти, но той не го произнесе, защото, противно на очакванията му, друг беше натоварен с тази задача.

Веднъж подновено, печатането продължи и дори завърши доста безбурно и едно необяснимо обстоятелство ми направи впечатление — след като бяха изисквали строго да се препечатват цели страници от първите два тома, пуснаха другите два без никакво възражение и без съдържанието им да представлява някаква пречка за публикуването. Изживях обаче още едно вълнение, което не бива да премълчавам. След като се бях уплашил от йезуитите, после пък се уплаших от янсенистите и философите. Враг на всичко, което се нарича партия, група, клика, никога не съм очаквал нищо добро от хора, които членуват в тях. „Свахите“ от известно време бяха напуснали предишното си жилище и се бяха настанили в съседство с мене, така че от тяхната стая се чуваше всичко, което се казваше в моята или на терасата ми, а от градината им лесно можеше да се прекрачи ниския зид, който я делеше от кулата ми. Бях превърнал тази кула в работен кабинет и имах там една маса, покрита с коректури и коли от „Емил“ и от „Обществен договор“, които свързвах веднага щом ми ги изпратеха, така личните ми екземпляри бяха готови доста време преди публикуването. От разсеяност, небрежност и доверие в господин Мата, в чиято градина се намираше кулата, често, забравил да затворя вечерта вратата, я намирах сутрин широко отворена и това никак нямаше да ме разтревожи, ако не си бях въобразил, че ръкописите ми са разбъркани. След като няколко пъти установих, че някой рови в тях, започнах по-грижливо да заключвам кулата. Ключалката беше лоша, ключът се превърташе само наполовина. Станал по-внимателен, забелязах, че безредието е още по-голямо, отколкото когато оставях отворено. Най-сетне един том изчезна за един ден и две нощи, без да успея да разбера къде се бе дянал до сутринта на третия ден, когато го намерих отново върху масата си. Никога не съм се усъмнявал, а и сега не се съмнявам в Мата, нито в племенника му господин Дюмулен, защото знаех, че и двамата са привързани към мене и имах пълно доверие в тях. Започнах да нямам толкова доверие в „свахите“. Знаех, че макар и янсенисти, те поддържаха известни връзки с д’Аламбер и живееха в същата къща.

Това ме обезпокои до известна степен и ме направи по-бдителен. Прибрах ръкописите в стаята си и престанах изобщо да виждам тия хора, тъй като междувременно узнах, че са показвали в няколко салона първия том на „Емил“, който бях имал неблагоразумието да им дам да прочетат. Макар че те останаха мои съседи до заминаването ми от Монморанси, преустанових всякакви връзки с тях от този момент.

„Обществен договор“ излезе един-два месеца преди „Емил“. Рей, пред когото винаги настоявах да не внася нелегално във Франция нито една моя книга, се обърна към отговорния чиновник, за да получи разрешение да внесе книгата през Руан, където я беше изпратил по море. Рей не получи никакъв отговор. Пакетите му останаха няколко месеца в Руан, а после му ги върнаха, след като най-напред се опитаха да ги конфискуват. Но той вдигна толкова шум, че ги получи обратно. Някои любопитни измъкнаха няколко екземпляра от Амстердам и те се разпространиха тихомълком тук-там. Молеон беше чул за тях и дори ги беше виждал, но заговори с мен със загадъчен тон, който ме изненада и би ме разтревожил, ако не се успокоявах с основната си максима, сигурен напълно, че всичко е наред и не мога да се упрекна в нищо. Дори не се съмнявах, че господин дьо Шоазьол, по начало добре разположен към мен и поласкан от възхвалата, която му отдавах в това произведение, нямаше да ме подкрепи в този случай срещу недоброжелателно настроената мадам дьо Помпадур.

С по-голямо основание от когато и да било можех да разчитам на благоразположението на маршал дьо Люксамбур и на подкрепата му, ако се наложеше. Защото той никога не ми бе давал толкова и при това тъй чести и трогателни доказателства за приятелските си чувства. Когато дойдоха за Великден, тъй като плачевното ми здравословно състояние не ми позволяваше да ходя в замъка, той не пропусна нито ден, без да дойде да ме навести, и най-сетне, виждайки, че се мъча без отдих, успя да ме убеди да ме прегледа монахът Ком. Прати да го викат, доведе ми го лично и има смелостта, толкова рядка и похвална за един високопоставен благородник, да остане при мене, докато трая операцията, която беше мъчителна и продължителна. Трябваше само да ми поставят сонда. Никога обаче не бяха успели да го направят, дори Моран се беше опитал няколко пъти, винаги безуспешно. Ком, който имаше изключително лека и сръчна ръка, успя най-сетне да вкара една съвсем тясна тръбичка, след като ме мъчи страшно много цели два часа, по време на които се стараех да сдържам стоновете си, за да не разкъсам чувствителното сърце на маршала. При първия преглед Ком сметна, че имам голям камък и ми каза предположението си. При втория не го откри вече. Поднови още веднъж изследването толкова грижливо и прецизно, че времето ми се стори страшно дълго, и заяви, че нямам никакъв камък, но простатната жлеза е неестествено увеличена и твърда. Намери пикочния ми мехур голям и в добро състояние и отбеляза в края на прегледа, че ще се мъча много, но ще живея дълго. Ако второто му предсказание се изпълни така точно, както първото, злочестините ми няма скоро да свършат.

Така, след като ме лекуваха дълги години от болести, които нямах, узнах най-сетне, че заболяването ми, неизлечимо, но не смъртоносно, щеше да продължи до края на живота ми. Макар и потиснат от тази диагноза, не виждах вече във въображението си жестока смърт от болезнения камък в бъбреците. Престанах да се страхувам, че парче от тръбичка, счупила се в пикочния ми канал преди много време, е образувало зародиша на този камък. Освободен от въображаемите болести, по-страшни за мен от действителните, започнах по-спокойно да понасям болките. Безспорно от този момент нататък страдах много по-малко от болестта си, отколкото дотогава, и всеки път, когато си спомня, че дължа това облекчение на господин дьо Люксамбур, не мога да не изпитам умиление към паметта му.

Възвърнал се, така да се каже, към живота и по-погълнат от когато и да било от проектите си за бъдещето, очаквах, за да ги изпълня, само публикуването на „Емил“. Мечтаех си за Турен, където бях ходил вече. Тази област ми харесваше много не само с мекия си климат, но и поради добросърдечните си жители.

La terra molle е lieta et dillettosa

simili a se gli abitator produce.^[89]

Говорил бях вече за проекта си на господин дьо Люксамбур, но той се опита да ме отклони. Заговорих за това отново като за нещо решено. Тогава той ми предложи замъка Мерлу на петнадесет левги от Париж, описвайки ми го като убежище, което може да ми се понрави и в което и той, и жена му с удоволствие биха ме настанили. Неговото предложение ме трогна и ми се хареса. Трябваше преди всичко да видя мястото. Уговорихме ден, когато маршалът ще ми изпрати камериера си и една кола, за да ме заведе там. Този ден се чувствах много неразположен. Трябваше да отложим пътуването, а неприятностите, които се случиха впоследствие, ми попречиха да го осъществя. Понеже по-късно научих, че владението Мерлу не било на маршала, а на жена му, никак не съжалявах, че не съм отишъл там.

„Емил“ най-сетне излезе, без да стане дума за препечатване на страници, нито да срещна каквото и да било затруднение. Преди отпечатването му маршалът ми поиска всички писма на господин дьо Малерб, писани ми по повод това произведение. Голямото ми доверие и в единия, и в другия, чувството ми на пълна сигурност ме заслепиха дотолкова, че не размислих колко странно и обезпокоително е това искане. Върнах писмата с изключение на едно или две, останали по недоглеждане в разни книги. Малко преди това господин дьо Малерб ме беше уведомил, че ще вземе писмата, които бях написал на Дюшен, когато имах тревоги с йезуитите. Трябва да призная, че тези писма не правеха чест на моята разсъдителност. Обаче заявих, че по никакъв повод не желая да минавам за по-добър, отколкото съм, затова може да му остави писмата. Не зная какво е сторил с тях.

Тази книга съвсем не предизвика бурното одобрение, с което бяха посрещнати всички други мои произведения. Едва ли някога творба е получавала толкова похвали от отделни лица и толкова малко обществено признание. Това, което ми казаха и писаха хората, действително способни да я оценят, потвърди убеждението ми, че това е най-значителната и най-хубавата книга, която бях написал. Обаче всички отзиви се изказваха с такава странна предпазливост, като че ли беше особено важно да се пази в тайна доброто мнение за книгата ми. Госпожа дьо Буфле, която ми писа, че авторът на подобно произведение заслужава статуи и признание от целия човешки род, ме помоли направо в края на писмото си да й го върна. Д’Аламбер, който ми писа, че творението ми разкрива моето превъзходство и ме поставя пред всички писатели, не подписа писмото си, макар, че дотогава винаги беше слагал подписа си. Дюкло, верен приятел и правдив, но предпазлив човек, високо оцени книгата, но избягна да изкаже писмено мнението си за нея. Ла Кондамин се нахвърли върху „Веруюто“ и наговори куп глупости. Клеро се ограничи в писмото си със същия откъс, но не се побоя да признае с какво вълнение го е прочел и ми писа дословно, че „Веруюто“ стоплило старческото му сърце. От всички, на които бях изпратил книгата си, единствено той изрази високо и свободно пред всички доброто си мнение за нея.

Мата, комуто също подарих един екземпляр, преди книгата да се пусне в продажба, го заел на дьо Блер, съветник в парламента и баща на интенданта на Страсбург. Дьо Блер имаше лятна къща в Сен-Грасиен и Мата, негов отдавнашен познат, му отиваше понякога на гости, когато той идваше там. Той му даде да прочете „Емил“, преди да излезе от печат. Връщайки му го, дьо Блер казал точно тия думи, които ми бяха предадени още същия ден: „Господин Мата, това е много хубава книга, но не след дълго за нея ще се говори повече, отколкото би било желателно за автора й.“ Когато Мата ми повтори неговите думи, само се изсмях и не видях в тях нищо друго освен важност на сановник, който превръща всичко в мистерия. Всички обезпокоителни отзиви, които стигаха до мен, ми направиха също малко впечатление и вместо да предвидя поне отчасти катастрофата, надвиснала над мен, уверен в полезността и стойността на произведението си, сигурен, че съм безукорен във всяко отношение, сигурен, във въображението си, в пълното покровителство на госпожа дьо Люксамбур и благоволението на министерството, аз се поздравявах за решението си да се оттегля точно посред триумфа си, когато съм сразил всички завистници.

Само едно нещо ме тревожеше при публикуването на тази книга, и то не толкова заради собствената ми сигурност, колкото от сърдечни скрупули. В Ермитажа и в Монморанси бях наблюдавал отблизо и с възмущение тормоза, който се налагаше, само от изключително старание да се осигурят развлечения на принцовете, над нещастните селяни, принудени да търпят щетите, нанасяни от дивеча в нивите им, без да смеят да се защитят, освен като вдигат шум, като прекарват цели нощи сред граха и баклата, удряйки по тъпани и котли, надувайки всевъзможни свирки, за да прогонят глиганите. Свидетел на варварската безпощадност, с която граф дьо Шароле се отнасяше към тези клетници, в края на „Емил“ бях вмъкнал една нападка срещу тази жестокост. Още едно нарушение на принципите ми, което не остана ненаказано. Узнах, че хората на принц дьо Конти проявявали същата суровост в неговите земи. Треперех да не би този принц, към когото изпитвах дълбоко уважение и признателност, да вземе за себе си думите, които възмутеното ми човешко чувство ме бе накарало да кажа по адрес на чичо му, и да не би да се оскърби. Но понеже съвестта ми беше напълно чиста по този въпрос, аз се успокоих и с основание. Никога не чух, поне аз, този принц да е обърнал някакво внимание на въпросния пасаж, писан дълго преди да имам честта да ме познава.

Малко дни преди или след публикуването на книгата ми — не си спомням точно кога — излезе друго произведение със същия сюжет, извлечено, без да променя нито дума от първия том, като бяха прибавени някои съвсем бездарно написани пасажи, вплетени в текста. Книгата носеше името на един женевец на име Балексер. В титулната страница се казваше, че била спечелила наградата на Харлемската академия. Лесно разбрах, че и академията, и наградата бяха прясно излюпени, за да прикрият пред читателите плагиатството. Но разбрах също, че под тази история се крие по-раншна интрига, която не проумявах. Или бяха имали достъп до моя ръкопис, иначе кражбата нямаше да може да бъде извършена, или е било необходимо да се скрои историята за тази мнима награда, която трябваше да почива на нещо. Едва много години по-късно, по няколко думи, изплъзнали се на д’Иверноа, проникнах в тази тайна и прозрях кои са хората, пуснали в ход чичо Балексер.

Глухият тътен, предшестващ бурята, започна да се чува и всички що-годе прозорливи хора разбраха, че се готви спрямо мен и книгата ми някакъв заговор, който скоро ще излезе наяве. Що се отнася до мен, бях толкова самоуверен и глупав, че не само не можех да предвидя злощастието си, но дори не подозирах причината, макар и да бях почувствал резултата. Най-напред започнаха да разпространяват доста ловко, че щом се преследват йезуитите, не е редно да се проявява пристрастно снизхождение спрямо книги и автори, които нападат религията. Упрекваха ме, че съм сложил името си на „Емил“, като че ли не бях го поставял на всички мои произведения, за които не бяха казали нищо. Като че ли се бояха да не бъдат принудени да вземат някои мерки, за които биха съжалявали, но които били необходими поради обстоятелствата и които били предизвикани от моето неблагоразумие. Тези слухове стигнаха до мене, но почти никак не ме обезпокоиха. През ум не ми мина, че в цялата тази история има нещо, което засяга лично мене, тъй като се чувствах абсолютно безупречен, така добре защитен и изправен във всяко отношение, и не можех да се опасявам, че госпожа дьо Люксамбур ще допусне да бъда притесняван за провинение, което, ако изобщо съществува, е изцяло лично нейно. Но понеже знаех как се развиват нещата в такива случаи и че обикновено се преследват издателите и се щадят авторите, изпитвах известно безпокойство за клетия Дюшен, ако случайно господин дьо Малерб го изоставеше.

Стоях си спокойно. Слуховете нараснаха и скоро тонът се промени. Обществото и особено парламентът като че ли се дразнеха от спокойствието ми. След няколко дни възбуждението доби страшни размери и заплахите, сменяйки обекта си, се насочиха право срещу мене. Членовете на парламента открито се произнасяха, че няма никаква полза да се горят книгите, трябвало да се горят авторите. За издателите изобщо не ставаше дума. Първия път, когато ми бяха донесени тези думи, по-достойни за инквизитор от Гоа^[90], отколкото за сенатор, не се усъмних нито за миг, че това сигурно е измислица на холбаховци, за да ме сплашат и да ме подтикнат да избягам. Аз се надсмях над тази детинска хитрина и си казах, подигравайки се с тях, че ако знаеха как стоят в действителност нещата, щяха да потърсят друг начин да ме уплашат. Но брожението нарастваше и аз разбрах, че работата е напълно сериозна. Господин и госпожа дьо Люксамбур, които тази година бяха дошли по-рано в Монморанси, бяха там още в началото на юни. Въпреки шума, който последните ми две книги вдигаха в Париж, в замъка се говореше съвсем малко за тях, а домакините изобщо не ми споменаваха нито дума. Една сутрин обаче, когато бях сам с господин дьо Люксамбур, той ме запита:

— Казали ли сте нещо лошо за господин дьо Шоазьол в „Обществен договор“?

— Аз ли? — възкликнах аз, сепвайки се изненадано. — Не, заклевам ви се. Напротив, моето перо, което не е ласкателно, написа за него най-хубавата похвала, която е получавал някога някой министър. И аз тутакси му възпроизведох пасажа.

— Ами в „Емил“? — поде той.

— Нито дума — отвърнах аз. — Няма нито дума, която да се отнася за него.

— А! — извика той по-живо, отколкото говореше обичайно. — Трябваше да сторите същото и в другата книга или да се изкажете по-ясно.

— Аз мисля, че се изразих ясно — добавих аз. — Много го ценях.

Господин дьо Люксамбур се канеше да каже още нещо. Видях, че е готов да се разкрие, но се въздържа и млъкна. Злощастна политика на придворен, която и в най-честните сърца взема връх дори над приятелството!

Този разговор, макар и кратък, хвърли светлина върху положението ми поне до известна степен и ми даде да разбера, че именно на мене имаха зъб. Отчаях се от нечуваната фаталност, която обръщаше в моя вреда всичко най-хубаво, което кажех или извършех. И все пак, понеже знаех, че в този случай госпожа дьо Люксамбур и господин дьо Малерб ми служеха за параван, не можех да си представя как щяха да постъпят, за да ги отстранят и да стигнат до мен. Защото най-сетне осъзнах, че вече нямаше да става въпрос за правда и справедливост и че нямаше да си дават труд да проучват дали действително съм прегрешил, или не. А бурята тътнеше все по-силно. Дори Неолм в неясните си брътвежи издаде съжалението си, че се е забъркал в печатането на тази книга и увереността си, че тя и авторът й са изложени на голяма опасност. Само едно нещо обаче все още ме успокояваше: госпожа дьо Люксамбур беше така безгрижна, така доволна, така засмяна дори, че трябва да беше напълно сигурна, щом ни най-малко не се тревожеше за мене, щом не ми казваше нито дума на съчувствие или извинение, щом наблюдаваше какъв обрат взема тази работа така хладнокръвно, както ако изобщо нямаше пръст в нея или никак не се интересуваше от мене. Изненадващото беше, че тя изобщо не ми казваше нищо. Струваше ми се, че би трябвало да ми каже нещо. Госпожа дьо Буфле изглеждаше по-развълнувана. Тя сновеше насам-натам с възбудено изражение, страшно се суетеше и ме уверяваше, че принц дьо Конти полагал големи усилия, за да предотврати готвения срещу мене удар, който тя винаги обясняваше със съществуващата тогава обстановка; за парламента било много важно да не се дава повод на йезуитите да го обвинят в безразличие по отношение на религията. Тя обаче явно не разчиташе много на успех от застъпничеството на принца, както и от своето. Думите й, по-скоро тревожни, отколкото успокоителни, винаги имаха за цел да ме подтикнат да се укрия и тя ме съветваше да отида в Англия, където ми обещаваше подкрепата на много приятели и между другото на прочутия Хюм, с когото поддържаше приятелски връзки. Като видя, че постоянствам в невъзмутимостта си, тя изнамери друг подход, който можеше да ме разколебае повече. Даде ми да разбера, че ако бъда арестуван и разпитван, ще ми се наложи да спомена името на госпожа дьо Люксамбур, а нейното приятелство към мен заслужавало да не се поставям в положение, в което ще трябва да я изложа. Отговорих, че ако това се случи, може да бъде спокойна, аз няма с нищо да я компрометирам. Госпожа дьо Буфле ми заяви, че такова решение лесно се взема, Но трудно се изпълнява и имаше право, особено по отношение на мен, защото бях твърдо решил никога да не стана клетвопрестъпник и да не излъжа съдниците, колкото и да е опасно да призная истината.

Виждайки, че този неин довод ми направи известно впечатление, макар че все още не можех да се реша да избягам, тя ми намекна за възможността да прекарам няколко седмици в Бастилията като средство да се изплъзна от юрисдикцията на парламента, който не се занимава с държавните затворници. Не възразих нищо срещу това странно благоволение, стига само да не бъде искано от мое име. Понеже тя не ми заговори повече за това, сметнах впоследствие, че ми направи това предложение само за да ме изпита и че всъщност не са искали да приложат спрямо мене мярка, която да прекрати преследванията.

Няколко дни след това маршалът получи от кюрето Дьой, приятел на Грим и на госпожа д’Епине, предупредително писмо, че според достоверен източник парламентът ще се отнесе най-строго към мен и в даден ден, който той посочваше, ще издаде заповед да бъда арестуван. Сметнах това предупреждение за холбаховска измислица. Знаех, че парламентът държи много на формалностите, а те щяха да бъдат грубо нарушени, ако в моя случай предприемеха арестуването ми, преди да се удостовери юридически дали признавам, че книгата е от мене и дали действително съм неин автор. Аз убеждавах госпожа дьо Буфле, че само при престъпления, накърняващи обществената безопасност, се прибягва до арестуване на обвиняемите единствено по улики, за да не се изплъзнат от наказанието. Но когато искат да накажат провинение от рода на моето, което заслужава почести и награда, осъжда се книгата и доколкото е възможно, гледат да не закачат автора. Тя направи по този повод някакво тънко разграничение, което съм забравил, за да ми докаже, че заповедта за арестуването ми била всъщност благоволение, вместо да ме призоват на разпит. На следващия ден получих писмо от Ги. Той ми съобщаваше, че като бил същия ден при главния прокурор, забелязал на бюрото му черновката на един обвинителен акт срещу „Емил“ и неговия автор. Отбележете, че същият този Ги беше съдружник на Дюшен, който беше отпечатал произведението, и напълно спокоен лично за себе си, той предупреждаваше от милосърдие автора! Можете да си представите колко малко вероятно ми се стори това! Като че ли беше толкова просто и естествено един книжар, допуснат на аудиенция при главния прокурор, да прочете, несмущаван от никого, ръкописите и черновите, пръснати по бюрото на този висш сановник! Госпожа дьо Буфле и другите потвърдиха същата новина. Невероятните неща, с които ми проглушаваха непрестанно ушите, ме караха да мисля, че всички са полудели.

Съзнавайки, че под всичко това се крие някаква тайна, която не искаха да ми кажат, аз очаквах спокойно събитието, уповавайки се на честността и невинността си в цялата тази работа и чувствайки се много щастлив, че каквито и репресивни мерки да ме очакват, съм призван за честта да страдам в името на истината. Не само че не се страхувах и не се криех, но ходех всеки ден в замъка и следобед правех обичайната си разходка. На осми юни в навечерието на заповедта за арестуването ми се разхождах с двама професори от ораторията, отец Аламани и отец Мандар. Взехме със себе си скромна закуска и я изядохме с голям апетит в Шампо. Бяхме забравили чаши. Заместихме ги със стъбла от ръж, с които всмуквахме виното направо от бутилката, като се забавлявахме да избираме най-широките цеви, за да се надпреварваме кой ще изпие повече. Никога в живота си не съм бил по-весел.

Разказах вече как загубих още на младини съня си. Оттогава бях навикнал да чета всяка вечер в леглото си, докато очите ми натежат. Тогава угасвах свещта си и се мъчех да подремна, но скоро пак се събуждах. Обичайното ми вечерно четиво беше библията и аз я изчетох поне пет-шест пъти цялата по този начин. Понеже тази вечер се чувствах по-възбуден от друг път, прочетох цялата книга, която завършва с левита от Ефраим, тоест книгата „Съдиите“, ако не се лъжа, защото оттогава не съм я отварял. Текстът ме развълнува силно и аз бях потънал в размисъл, когато внезапно ме стресна шум и светлина. Терез светеше на Ла Рош; като видя, че подскочих сепнато в леглото, той ми каза:

— Не се тревожете. Изпраща ме госпожа дьо Люксамбур; тя ви е писала нещо и ви препраща писмото на принц дьо Конти. — И действително в писмото на госпожа дьо Люксамбур намерих писмо от принца, донесено й спешно от негов куриер; той предупреждаваше, че въпреки всичките му усилия, са решили да се отнесат крайно строго с мене. „Кипежът, пишеше той, е невъобразим. Нищо не може да предотврати удара. Дворът изисква тази мярка, парламентът я желае. В седем часа сутринта ще бъде издадена заповед за задържане и тутакси ще изпратят хора да го арестуват. Успях да издействам да не го преследват, ако напусне страната. Но ако упорства да се остави да бъде арестуван, ще го задържат.“ Ла Рош ме замоли горещо от името на госпожа дьо Люксамбур да стана и да отида да поговоря с нея. Беше два часът, тя току-що си била легнала.

— Тя ви чака — добави той — и няма да заспи, докато не ви види.

Облякох се набързо и изтичах при нея. Стори ми се разтревожена за първи път. Вълнението й ме трогна. В тези мигове на изненада, посред нощ, самият аз не бях съвсем хладнокръвен. Но когато я видях, забравих себе си и помислих само за нея и за тъжната роля, която трябваше да играе, ако се оставя да ме арестуват. Защото, чувствайки се достатъчно смел, за да не кажа никога нищо друго освен истината, дори ако тя трябва да ми навреди и да ме погуби, аз не чувствах у себе си нито достатъчно самообладание, нито достатъчно ловкост, нито може би достатъчно твърдост, за да успея да не я компрометирам, ако упражнят натиск над мене. Това ме накара да се реша да пожертвам честолюбието си заради нейното спокойствие, да направя заради нея в този случай това, което нищо не би могло да ме накара да направя заради мене самия. Още щом взех решението си, й го заявих открито, не желаейки да намалявам цената на саможертвата си, като я карам да я изпроси. Сигурен съм, че тя не можеше да изтълкува погрешно съображенията ми. Въпреки това обаче тя не каза нито дума, с която да покаже, че е трогната. Безразличието й ме изненада толкова, че едва не се разколебах. Но в това време дойде маршалът. Няколко минути по-късно пристигна госпожа дьо Буфле от Париж. Те сториха това, което госпожа дьо Люксамбур трябваше да направи. Аз се поддадох на милите им думи. Срамувах се да се откажа от решението си и вече беше въпрос само къде да се укрия и кога да тръгна. Господин дьо Люксамбур ми предложи да остана няколко дни инкогнито в дома му, за да обсъдим и решим по-спокойно. Но аз не се съгласих, не приех също и предложението му да отида тайно в Тампл. Държах твърдо да тръгна същия ден, вместо да се крия където и да било.

Давайки си сметка, че имам тайни и могъщи неприятели в кралството, аз прецених, че въпреки любовта си към Франция трябва да напусна пределите й, ако искам да бъда в безопасност. Първият ми порив беше да отида в Женева. Но достатъчно беше да размисля само миг, за да се откажа от тази глупава идея. Знаех, че френското правителство, по-всесилно в Женева, отколкото в Париж, нямаше да ме остави на мира нито в единия, нито в другия град, ако е решило да ме тормози. Знаех, че „Размишление върху неравенството“ беше възбудило ненавист у членовете на Съвета на двестате, толкова по-опасна, защото не смееха да я изявят открито. Знаех най-сетне, че когато „Нова Елоиз“ излезе от печат, те побързаха да запретят книгата по искане на доктор Троншен. Когато обаче видяха, че никой не последва примера им, се засрамиха от привързаността си и отмениха запрещението. Не се съмнявах, че намирайки сега по-благоприятен случай, щяха да се постараят да се възползват. Съзнавах, че въпреки привидното доброжелателство, всички женевски сърца изгарят от глуха завист към мене, която чака само повод да се утоли. Въпреки това обаче любовта към отечеството ме зовеше там и ако можех да се надявам, че ще ме оставят да живея в мир, нямаше да се колебая. Но нито честта, нито разумът ми позволяваха да се укрия там като беглец, затова реших да се приближа само до родния град и да чакам в Швейцария какво решение ще вземат в Женева спрямо мене. Скоро ще видите, че тази неизвестност не продължи дълго.

Госпожа дьо Буфле никак не одобри решението ми и наново се опита да ме убеди да отида в Англия. Тя не ме разколеба. Никога не съм обичал Англия и англичаните и цялото красноречие на госпожа дьо Буфле, вместо да победи отвращението ми, като че ли го увеличи, без сам да зная защо.

Реших да замина същия ден; уговорихме се да кажем на всички, че съм заминал още рано сутринта, и Ла Рош, когото изпратих да прибере ръкописите ми, не казал дори на Терез дали съм още там, или не. Откакто бях замислил да напиша един ден мемоарите си, бях насъбрал много писма и други документи, така че той трябваше да направи няколко курса. Част от тия книжа, вече прегледани, оставих настрана и цялата сутрин се занимавах с другите, с оглед да взема със себе си само това, което щеше да ми е от полза, и да изгоря останалото. Господин дьо Люксамбур пожела да ми помогне в тази работа. Тя се оказа толкова продължителна, че ние не можахме да завършим сутринта и не ми стигна време да изгоря каквото и да било. Маршалът ми предложи той да се наеме с останалите непрегледани материали, да изгори излишното, без ничие друго участие, и да ми изпрати всичко, което подбере. Приех предложението му, доволен, че ме освобождава от тази грижа, за да мога да прекарам малкото часове, които ми оставаха, с толкова скъпите ми хора, с които щях да се разделя завинаги. Той взе ключа от стаята, в която оставих книжата си, и понеже го замолих настойчиво, прати да повикат бедната Терез, която чезнеше в смъртна тревога за моята и собствената си участ, очаквайки всеки миг идването на приставите и не знаейки как да се държи с тях и какво да им отговаря. Ла Рош я доведе в замъка, без да й казва нищо. Тя мислеше, че аз съм вече далеч. Като ме видя, нададе пронизителни писъци и се хвърли в обятията ми. О, дружба, сърдечна близост, навик, интимност! В този сладостен и мъчителен миг изплуваха толкова дни на щастие, обич и спокойствие, прекарани заедно, за да ме накарат да почувствам по-силно болката от първата раздяла, след като почти седемнадесет години сме били неотлъчно заедно. Маршалът, свидетел на прегръдката ни, не можа да сдържи сълзите си. Той ни остави насаме. Терез не искаше да се разделя вече с мене. Аз я убедих, че е неудобно да тръгнем заедно, че е необходимо да остане, за да разпродаде вещите ми и да прибере парите. Когато издадат заповед за арестуването на някой човек, обикновено слагат ръка на книжата му, запечатват вещите му, прави се опис и се назначава пазач. Налагаше се тя да остане, за да надзирава всичко и да гледа да се проведе възможно най-изгодно за нас. Обещах й, че скоро ще дойде при мен. И маршалът потвърди обещанието ми. Но аз не й казах къде отивам, за да може напълно искрено да заяви, че е в пълно неведение, ако изпратените да ме арестуват хора я разпитат. Прегръщайки я в момента на раздялата, изпитах необикновено вълнение и й казах в скръбен порив, уви, съвсем пророчески:

— Мило дете, трябва да се въоръжиш със смелост. Ти сподели благополучието на щастливите ми дни. Остава ти, щом сама желаеш, да споделиш и злочестините ми. Не очаквай вече нещо друго освен оскърбления и бедствия, ако ме последваш. Орисията, която ми отрежда този скръбен ден, ще ме преследва до сетния ми час.

Вече се налагаше да помисля за отпътуването си. Приставите трябваше да дойдат в десет часа. Беше четири следобед, когато тръгнах, а тях още ги нямаше^[91]. Решено беше да взема пощенската кола. Нямах екипаж. Маршалът ми подари един кабриолет и ми даде коне и кочияш до първата спирка на пощата, където благодарение на взетите от него мерки без никаква трудност ми набавиха коне.

Понеже не вечерях на масата и не се бях показвал в замъка, дамите дойдоха да се сбогуват с мене на долния етаж, където бях прекарал деня. Госпожа дьо Люксамбур ме целуна няколко пъти с натъжено изражение, но не почувствах в прегръдките й топлотата, която щедро ми показваше преди две-три години. Госпожа дьо Буфле също ме целуна и ми каза много прочувствени думи. Повече ме изненада прегръдката на госпожа дьо Мирпоа, защото и тя беше там. Госпожа дьо Мирпоа е извънредно студена, благопристойна и сдържана личност и ми се струва, че не е съвсем лишена от вродената надменност на Лотарингския род. Тя никога не ми бе засвидетелствала особено внимание. Било защото, поласкан от тази чест, която не очаквах, неволно преувеличих стойността й, било защото тя действително вложи в прегръдката си състраданието, присъщо на благородните сърца, аз долових в жеста и погледа й нещо силно, което ме развълнува. Често, припомняйки си този миг, предполагах впоследствие, че знаейки на каква участ бях обречен, тя се бе поддала, без да иска, за миг на съчувствието, което й вдъхвах.

Маршалът не отваряше уста. Беше блед като мъртвец. Пожела на всяка цена да ме изпрати чак до кабриолета, който ме чакаше при водопоя. Прекосихме цялата градина, без да кажем нито дума. Имах ключ от парка; отворих с него вратата. После, вместо да го пъхна обратно в джоба си, му го подадох безмълвно. Той го пое изненадващо бързо и впоследствие често този негов жест се е натрапвал на паметта ми. Не съм имал по-горчив миг в живота си от тази раздяла. Дълго се прегръщахме безмълвно. Давахме си сметка и единият, и другият, че тази прегръдка беше последното ни сбогом.

Между Бар и Монморанси срещнах една карета с четирима мъже в черно, които ме поздравиха усмихнато. Когато впоследствие Терез ми описа лицата на приставите, часа на пристигането им и начина, по който се бяха държали, не се усъмних ни най-малко, че това са били те. Особено след като научих, че вместо да издадат заповедта за арестуването ми в седем часа, както бяха съобщили, това е станало едва на обед. Трябваше да мина посред Париж. В открит кабриолет човек не е достатъчно защитен от погледите. Срещнах по улиците доста хора, които ме поздравиха като мои познати, но аз не познах никого. Същата вечер се отклоних от пътя, за да мина през Вилроа. В Лион пощальоните са длъжни да се явят при коменданта. Това можеше да навлече неприятност на човек, нежелаещ нито да лъже, нито да сменя името си. Затова, снабден с писмо от госпожа дьо Люксамбур, аз отивах да помоля дьо Вилроа да направи необходимото, за да бъда освободен от това неприятно задължение. Дьо Вилроа ми даде едно писмо, което аз изобщо не използвах, защото не минах през Лион. Това писмо се намира още запечатано сред книжата ми. Херцогът настоя много да пренощувам във Вилроа. Но аз предпочетох да поема друмищата и още два пъти смених конете същия ден. Кабриолетът беше корав и аз се чувствах прекалено неразположен, за да мога да пътувам през цялото време. Впрочем нямах достатъчно внушителен вид, за да бъда добре обслужван, а общоизвестно е, че пощенските коне във Франция усещат камшика само върху раменете на пощальоните. Плащайки скъпо и прескъпо на водачите, аз си въобразявах, че ще наваксам това, което не можех да постигна с вида и с думите си. Резултатът беше още по-лош. Те ме взеха за долен човек, пътуващ с поръчение и използващ за пръв път в живота си пощата. От този момент получавах само кранти и се превърнах в играчка в ръцете на пощальоните. Накрая постъпих така, както трябваше да започна: въоръжих се с търпение, не казвах нищо и се оставях да ме карат, както си щат.

Имах си занимание, за да не се отегчавам по пътя — размишлявах върху всичко, което ми се беше случило през последните дни. Но това занимание не подхождаше нито на ума, нито на сърцето ми. Удивително е с каква лекота забравям миналото зло, колкото и прясно да е то. Колкото се плаша и се измъчвам, предвиждайки го в бъдещето, толкова споменът за него, веднъж случило се, се мярка слабо в съзнанието ми и угасва лесно. Жестокото ми въображение, което безспирно се изтезава, предвиждайки злочестини, които още не съществуват, отвлича паметта ми и ми пречи да си спомням злочестините, които вече са отминали. Срещу това, което вече е станало, няма нужда да се вземат никакви предпазни мерки, затова е излишно да се занимавам с него. Аз изчерпвам, така да се каже, предварително нещастието си. Колкото повече съм страдал, предвиждайки го, толкова по-лесно го забравям. Докато, напротив, непрекъснато изпълнен с изживяното щастие, аз си го спомням и го предъвквам до такава степен, че го изживявам наново, когато пожелая. Давам си сметка, че именно защото съм така щастливо устроен, никога не съм страдал от злопаметността, която се набира в отмъстителните сърца, припомняйки им непрекъснато изтърпените оскърбления и терзаейки ги с мисълта за злото, което биха желали да причинят на враговете си. По природа буен, аз съм изпитвал гняв и дори ярост като първа реакция, но никога желанието за отмъщение не е пускало корени в мене. Аз се занимавам твърде много с оскърблението, защото се занимавам премного с оскърбителя. Не мисля за злото, което ми е нанесъл, освен предвиждайки онова, което би могъл да ми стори в бъдеще, и ако съм сигурен, че занапред няма да ми вреди, тутакси бих го забравил. Много ни се проповядва опрощението на обидите. Това несъмнено е много ценна добродетел, но не ми е присъща. Не зная дали сърцето ми би могло да превъзмогне ненавистта, защото никога не съм изпитвал това чувство и твърде малко мисля за враговете си, за да се похваля, че съм им простил. Няма да казвам до каква степен, тормозейки ме, те тормозят себе си. Аз съм плячка в ръцете им, те имат пълна власт над мене и я използват. Само едно нещо е недосегаемо за тяхната мощ и обзалагам се, че те са безсилни да го сторят — като те тормозят заради мене, да ме принудят да се тормозя заради тях.

Още на следващия ден след заминаването ми аз забравих до такава степен всичко, което ми се беше случило, и парламента, и мадам дьо Помпадур, и дьо Шоазьол, и Грим, и д’Аламбер, и техните заговори, и техните съмишленици, че изобщо не бих се сетил за тях през цялото си пътуване, ако не бях принуден да вземам известни предпазни мерки. Вместо всичко това в паметта ми бе изплувал споменът за последното ми четиво в навечерието на заминаването ми. Спомнях си също „Идилиите“ на Геснер, които ми беше изпратил неотдавна неговият издател Хубнер. Тези два спомена бяха така ясни, те така се преплетоха в съзнанието ми, че ми се прииска да се опитам да ги обединя, като преработя в духа на Геснер сюжета на „Левитът от Ефраим“. Идиличният наивен стил съвсем не изглеждаше пригоден за толкова жесток сюжет и мъчно можеше да се предположи, че тогавашното ми положение можеше да ми достави достатъчно весели мисли, за да го освежа. Аз все пак се опитах да го сторя само за да се развличам в кабриолета, без никаква надежда за успех. Но едва започнал, се учудих колко приятни мисли избликнаха у мене и колко лесно ми се удаваше да ги предам. За три дни съчиних първите три песни на тази малка поема, която довърших по-късно в Мотие, и съм сигурен, че не съм написал нищо друго през целия си живот, което да се отличава с по-трогателна благост на нравите, по-сочен колорит, по-наивни описания, по-голяма правдивост, по-антична простота във всичко въпреки страшния и всъщност отвратителен сюжет. Така че независимо от всичко друго имах и заслугата, че бях преодолял една трудност. „Левитът от Ефраим“, ако не е най-хубавото ми произведение, ще си остане все пак най-любимото. Никога не съм го препрочитал и никога няма да го препрочета, без да изпитам дълбоко в себе си удовлетворение от своето освободено от жлъч сърце, което, вместо да се ожесточи от нещастията си, се утешава само и намира в себе си с какво да възстанови силите си. Съберете всички велики философи, които толкова успешно превъзмогват в книгите си несгодите, които никога не са изпитали. Поставете ги в положение, сходно с моето, и в първия изблик на възмущение от поруганата им чест дайте им да напишат подобно произведение: ще видите как ще се справят.

Заминавайки от Монморанси за Швейцария, бях решил да се спра в Ивердьон при моя добър стар приятел господин Роген, който се беше оттеглил там преди няколко години и ме беше канил да му отида на гости. Узнах по пътя, че трябва да направя голям завой, за да отида в Лион. Това ми спести отиването там. Но за сметка на това трябваше да мина през Безансон, военна крепост, и следователно щях да се натъкна на същото неудобство. Реших да се отклоня и да мина през Сален под предлог да видя дьо Миран, племенник на Дюпен, който работеше в солницата и на времето много пъти бе настоявал да го посетя. Тази маневра излезе успешна. Не намерих господин дьо Миран. Много доволен, че няма нужда да се спирам, продължих пътя си, без никой да ми каже нещо.

Когато стъпих на територията на Берн, заповядах на кочияша да спре. Слязох, проснах се на земята, погалих я и я целунах, възкликвайки възторжено: „Небе! Закрилник на добродетелта, хвала на тебе, докосвам свободна земя!“ Все така заслепен и доверяващ се на въжделенията си, аз обичам страстно това, което ще ми донесе нещастие. Пощальонът, изненадан, помисли, че съм полудял. Качих се в кабриолета и няколко часа след това с буйна и чиста радост се хвърлих в прегръдките на достойния Роген. Ах, нека си отдъхна няколко мига при този славен домакин! Имам нужда да възстановя смелостта и силите си! Скоро ще ми потрябват.

Не без основание се разпрострях в разказа, който току-що завърших, върху всички обстоятелства, които успях да си припомня. Макар че не изглеждат много ясни, ако човек улови веднъж нишката им, те могат да хвърлят светлина върху развоя им и макар и да не разкриват първия елемент на задачата, която ще поставя, спомагат много за разрешението й.

Нека предположим, че за изпълнението на заговора срещу мене е било абсолютно необходимо аз да бъда отдалечен. В такъв случай всичко трябваше да протече почти така, както протече в действителност. Но ако не се бях поддал на нощната мисия на госпожа дьо Люксамбур, ако не се бях смутил от нейната тревога, ако бях продължил да се държа непоколебимо, както в началото, и вместо да остана в замъка, се бях върнал в леглото си и бях спал спокойно в ранните утринни часове, дали пак щеше да бъде издадена заповед за арестуването ми? Важен въпрос, от който зависи отговорът на много други и за чието правилно разглеждане не е маловажно да се изтъкне часът на заповедта за арестуване, с която ме заплашваха, и часът на действителната заповед. Груб, но осезаем пример за значението на най-малките подробности в изложението на фактите, чиито скрити причини се опитваме да открием по индукция.

Бележки

[84] Когато пишех тия редове, аз съвсем не можех да предположа, да си въобразя и да си представя всички измами, които открих впоследствие при отпечатването на книгите ми и които той бе принуден да признае. — Б.а. ↑

[85] Преди революцията, през 1789 година, парламентът във Франция не е законодателен орган, а изпълнява политически функции и упражнява върховна съдебна власт. — Б.пр. ↑

[86] Знаех, че председателят дьо… беше много близък приятел с енциклопедистите и с кликата на Холбах. — Б.а. ↑

[87] Седемгодишната война. — Б.фр.изд. ↑

[88] Ламоаньон (1683 — 1772). — Б.фр.изд. ↑

[89] Земята е мека, весела и приветлива и ражда жители, подобни на нея (ит.). — Тасо. — Б.пр. ↑

[90] Главен град на португалските владения в Индустан. — Б.пр. ↑

[91] Девети юни. Същия ден парламентът осъжда „Емил“ и декретира арестуването на автора. На 11 юни произведението бива тържествено изгорено в подножието на главното стълбище на съдебната палата. — Б.фр.изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (12)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга единадесета1761–1762

Жан-Жак Русо
Изповеди (12)

Книга единадесета
1761–1762