Изключителната сила, вдъхната ми от временното възбуждение, когато напусках Ермитажа, ме изостави веднага след като излязох от него. Едва се настаних в новото си жилище и острите и чести атаки на болестта ми се усложниха от смущенията, предизвикани от херния, която ме измъчваше от известно време, без да зная, че имам. Скоро се разболях много сериозно. Доктор Тиери, мой стар приятел, дойде да ме прегледа и ме осветли за състоянието ми. Сондите, тръбичките, бандажите, всички атрибути на старческата недъгавост, събрани около мене, ме накараха да почувствам горчиво, че не безнаказано имаш младо сърце, когато тялото ти вече е остаряло. Пролетта не възвърна силите ми и аз прекарах цялата 1758 година в невероятна отпадналост, смятайки, че съм в края на жизнения си път. Очаквах близката си кончина едва ли не с нетърпение. Разочарован от химерите на приятелството, освободен от всичко, което ме бе накарало да обичам живота, не виждах вече нищо, което би ми го направило приятен. Виждах само болести и несгоди, които ми отнемаха всяка радост. Копнеех за мига, когато ще се освободя и ще се изплъзна от враговете си. Но нека подхвана нишката на събитията.

Изглежда, че оттеглянето ми в Монморанси озадачи госпожа д’Епине. По всяка вероятност тя не беше очаквала това. Плачевното ми състояние, суровата зима, изоставилите ме приятели, всичко ги караше да предполагат, Грим и нея, че като ме тласнат до последна крайност, ще ме принудят да моля за прошка и да се унижа най-долно, за да ме остави в убежището, от което честта ми заповядваше да изляза. Аз се преместих толкова внезапно, че те нямаха време да предотвратят удара и им остана само да изберат дали да платят, или да удвоят мизата, дали да ме погубят окончателно, или да се опитат да ме върнат. Грим избра първата възможност, но предполагам, че госпожа д’Епине би предпочела втората и съдя за това по отговора й на последното ми писмо, в което тя смекчи много тона в сравнение с предишните си две и като че ли отваряше вратичка за сдобряване. Дългото закъснение на това писмо, което тя ме накара да чакам цял месец, е показателно колко трудно й е било да му придаде подходяща форма и колко много бе умувала, преди да го напише. Тя не можеше да отиде по-далеч в любезността си, без да се изложи. Но след предишните й писма и след внезапното ми излизане от дома й загрижеността й да не допусне нито една нелюбезна дума в това писмо не можеше да не изненада. Ще го препиша изцяло, за да прецените сами (Свитък Б № 23.):

„Едва вчера получих, господине, вашето писмо от 17 декември. Изпратили ми го бяха в един сандък с най-различни неща, който е пътувал през цялото това време. Ще отговоря само на постскриптума: колкото до писмото, то не ми е много ясно и ако можехме да се обясним, с удоволствие бих счела всичко станало за недоразумение. Но да се върна на постскриптума. Можете да си спомните, господине, че се бяхме уговорили да плащам на градинаря на Ермитажа чрез вас, за да го накараме да почувства по-осезателно, че зависи от вас, и за да ви спестим смешните и непристойни сцени, които бе устроил предшественикът му. Доказателство за горното е, че първите тримесечия от възнаграждението му ви бяха връчени и че се бяхме уговорили няколко дни преди заминаването ми да ви върна аванса, който ще му дадете. Зная, че първоначално вие се противопоставихте, но аз ви помолих да платите аванса. Лесно щях да ви върна парите и ние се уговорихме така. Кауе ме уведоми, че вие не сте пожелали да приемете тези пари. Сигурно е станало някакво недоразумение. Аз съм заповядала да ви ги дадат и не виждам защо бихте желали да плащате на градинаря ми въпреки уговорката ни и след датата, когато сте напуснали Ермитажа. И тъй, разчитам, господине, че като си припомните тия факти, които имам чест да ви изложа, няма да откажете да ви изплатят аванса, който сте били така любезен да дадете вместо мене.“

След всичко станало, тъй като не можех вече да имам доверие в госпожа д’Епине, аз не пожелах да възстановя връзката с нея. Изобщо не отговорих на писмото й и с това кореспонденцията ни се прекрати. Когато разбра, че решението ми е взето завинаги, тя също се заинати и възприемайки напълно отношението на Грим и на котерията на фон Холбах, тя обедини усилията си с тях, за да ме унищожи докрай. Докато те действаха в Париж, тя действаше в Женева. Грим, който впоследствие отиде също там, довърши започнатото от нея. Троншен, когото спечелиха лесно, им оказа ценна помощ и стана най-ожесточеният ми враг, без да е имал, когато и да било, също както и Грим, най-малък повод да се оплаче от мене. И тримата се съюзиха, за да посеят подмолно в Женева зародиша, който избуя след четири години.

Те срещнаха повече трудности в Париж, където хората ме познаваха по-добре и където сърцата, не така предразположени към ненавист, по-мъчно се поддадоха на влиянието им. За да нанесат по-ловко ударите си, те най-напред разправяха, че аз съм бил скъсал с тях. (Виж писмото на Делер, Свитък Б № 30.) След това, все още представяйки се за мои приятели, те посяха сръчно злостните си обвинения, оплаквайки се от несправедливостта на приятеля си. Въздействието от този ход беше, че тъй като хората не бяха предубедени, бяха по-склонни да слушат тях, а мене да порицават. Подмолните обвинения във вероломство и неблагодарност се разпространяваха по-предпазливо, но затова пък с повече ефект. Узнах, че ми приписват най-грозни прегрешения, без някога да разбера в какво точно се състоят. Едничкото, до което се добрах от хорската мълва, се свеждаше до следните четири капитални престъпления: 1 усамотяването ми далеч от Париж; 2 любовта ми към госпожа д’Удто; 3 отказът ми да придружа госпожа д’Епине в Женева; 4 напускането ми на Ермитажа. Ако са прибавяли и други обвинения, те вземаха такива осторожни мерки, че ми бе невъзможно да узная някога за какво са се отнасяли.

По това време, струва ми се, се постави началото на системата, възприета занапред от хората, които разполагат с мене, и то така главоломно бързо и успешно, че би изглеждало истинско чудо, ако човек не знае колко лесно се изгражда всичко, което подхранва човешката злоба. Трябва да се помъча да изясня накратко как аз виждах тази тъмна подмолна система.

Въпреки че името ми беше вече познато и прочуто в цяла Европа, аз бях запазил някогашните си скромни вкусове. Смъртното отвращение към всяка партия, фракция, клика ме бе оставило свободен, независим, без други вериги освен сърдечните ми връзки. Сам, чужденец, уединен от другите, без опора, без семейство, държейки само на принципите и задълженията си, аз вървях смело по пътя на честността, без да лаская или да щадя когото и да било в ущърб на справедливостта и истината. Нещо повече, оттеглил се от преди две години в уединено място, без да съм в течение на новините, без всякаква връзка със светските проблеми, без да съм осведомен и без да съм любопитен за каквото и да било, аз живеех на четири левги от Париж, но поради безразличието си бях толкова откъснат от столицата, колкото ако ме деляха моретата в остров Тиниан.

Грим, Дидро, Холбах, напротив, в центъра на вихрушката, живееха сред най-висшите кръгове и си споделяха почти всички сфери. Благородници, блестящи събеседници, писатели, съдии, жени, гласът и на тримата се слушаше навсякъде. Лесно може да се разбере какво голямо предимство даваше това положение на трима здраво съюзени мъже срещу един четвърти и при това в моето положение. Вярно е, че Дидро и Холбах не бяха — не мога поне да го повярвам — хора, годни да замислят много черни заговори. Единият не притежаваше необходимата злост, а другият — необходимата ловкост. Но именно затова играта бе ръководена по-успешно. Грим оформяше плана в собствената си глава и показваше на двамата само толкова, колкото беше необходимо да видят, за да спомогнат за изпълнението. Влиянието, което бе придобил над тях, улесняваше съдействието им и общият резултат съответстваше на голямата му изобретателност.

Именно с тази своя голяма изобретателност, давайки си сметка за предимството, което можеше да извлече от моето и тяхното положение, той си науми да провали напълно доброто ми име и да ми създаде точно обратна репутация, без да се компрометира самият той, като най-напред издигна около мене стена от мрак, която ми бе невъзможно да пробия, за да осветя маневрите му и да го разоблича.

Това начинание беше трудно, защото трябваше да замаскира неправдата в очите на всички тези, които щяха да му съдействат. Трябваше да измами честни хора. Да отстрани всичко живо от мене, да не ми остави нито един приятел, нито малък, нито голям! Какво казвам? Не трябваше да допусне до мене да проникне нито една думичка истина. Ако само един благороден човек бе дошъл да ми каже: „Вие се държите добродетелно, но вижте как се отнасят с вас, вижте по какво ви съдят. Какво ще кажете самият вие?“ — истината щеше да възтържествува и Грим щеше да бъде загубен. Той знаеше това, но изследва собственото си сърце и прецени хората, колкото те действително струват. Съжалявам, за честта на човешкия род, че неговата преценка излезе толкова точна.

За да бъдат сигурни стъпките му при тези подмолни ходове, те трябваше да бъдат бавни. От дванадесет години вече той следва своя план и най-мъчното още не е изпълнено: да заблуди цялото общество. Все още има очи, които са го следили по-отблизо, отколкото той си въобразява. Той се бои от това и не смее още да изложи кроежите си на бял свят. Но намери не особено трудно средство да спечели на своя страна властта и тази власт разполага сега с мене. Поддържан от нея, той напредва по-безопасно. Сателитите на властта обикновено нехаят за честността и още по-малко за откровеността и затова той вече почти няма защо да се бои от недискретността на някой порядъчен човек. Защото на него му е нужно главно аз да съм обкръжен от непроходим мрак и заговорът му да остане завинаги скрит от мене: той знае отлично, че колкото и изкусно да е изтъкал мрежата си, тя никога не би издържала погледите ми. Неговата голяма ловкост се състои в това, че позорейки ме, си дава вид, че ме закриля, и все още вероломството му носи маската на благородство.

Почувствах първите резултати от тази система в глухите обвинения на котерията на Холбах, без да мога да узная или дори да предположа макар в какво точно се състоят тия обвинения. Делер ми пишеше, че ми приписвали най-грозни провинения. Дидро ми загатваше по-тайнствено за същото, а когато се опитвах да се обясня с единия и другия, всичко се свеждаше до изложените по-горе капитални обвинения. Чувствах постепенно охлаждане в писмата на госпожа д’Удто. Не можех да го отдам на Сен-Ламбер, който продължаваше да ми пише все така приятелски и дойде дори да ме види след завръщането си. Не можех да виня и себе си за това, защото се бяхме разделили много доволни един от друг, и от моя страна не бях направил нищо след това освен заминаването ми от Ермитажа, което и тя бе почувствала като необходимост. Така че, не знаейки как да си обясня това охлаждане, което тя не признаваше, но за което сърцето ми не се лъжеше, аз се плашех от какво ли не. Знаех, че тя извънредно много държи на своята снаха и на Грим поради връзките им със Сен-Ламбер. Страхувах се от интригите им. Това вълнение отрови незарасналите ми рани и кореспонденцията ми пак стана бурна, така че съвсем я отблъсна. Съзирах смътно хиляди жестоки ходове, без да мога да различа ясно нито един. Бях в най-непоносимото положение за човек, чието въображение се разпалва лесно. Ако бях напълно усамотен, ако изобщо не знаех нищо, щях да стана по-спокоен, но сърцето ми все още държеше на някои връзки, чрез които враговете ми можеха по хиляди начини да ме уязвят, а слабите проблясъци, които се промъкваха в убежището ми, позволяваха само да видя колко са черни тайните, които криеха от мене.

Ни най-малко не се съмнявам, че нямаше да оцелея сред тия толкова жестоки терзания, съвсем непоносими за открития ми и честен характер, който, понеже не мога да скрия собствените си чувства, ме кара да очаквам какво ли не от чувствата, които скриват от мене, ако за щастие не бяха възникнали интересни за сърцето ми обекти, които да ме отвлекат благоприятно от грижите, занимаващи ме въпреки волята ми. При последното си посещение в Ермитажа Дидро ми бе говорил за статията „Женева“, която д’Аламбер бе вмъкнал в „Енциклопедията“. Той ми беше казал, че тази статия, съгласувана с високопоставени женевци, имала за цел установяването на театър в Женева. Необходимите мерки били вече взети и учредяването на театъра нямало да се забави. Понеже Дидро явно одобряваше това и не се съмняваше в успеха, а аз имах достатъчно разногласия с него, за да споря и по тази статия, не му казах нищо. Но възмутен от този опит за развращаване на отечеството ми, зачаках с нетърпение тома на „Енциклопедията“, който съдържаше статията, за да видя дали не ще има начин да отговоря, така че да предотвратя този злополучен удар. Получих тома малко след като се бях настанил в Мон-Луи и намерих, че статията е написана много сръчно и изкусно, достойна за перото, изпод което беше излязла. Това обаче не ме отклони от намерението ми да отговоря и въпреки унинието ми, въпреки неприятностите и лошото ми здраве, въпреки студа и неудобното ми ново жилище, в което още не бях имал време да се подредя, аз се залових за работа така пламенно, че преодолях всичко.

През една твърде сурова зима, посред февруари, в състоянието, което описах по-горе, аз ходех всеки ден по два часа сутрин и следобед в една ветровита кула в дъното на градината, където се намираше жилището ми. Тази кула, която се издигаше над терасовидна алея, гледаше към долината и блатото на Монморанси и ми предлагаше като завършек на изгледа простоватия, но строг замък Сен-Грасиен, където се бе оттеглил добродетелният Катина. На това място, тогава ледено, незащитен срещу вятъра и снега, без друг огън освен пламъка на сърцето ми, аз съчиних само за три седмици моето „Писмо до д’Аламбер относно спектаклите“. Това е първото мое произведение (защото „Жюли“ беше написана едва наполовина), при което съм изпитал удоволствие в работата. Дотогава възмутената ми добродетел бе замествала Аполон. Този път обичта и нежността бяха мои вдъхновители. Неправдите, на които бях само зрител, ме бяха раздразнили. Неправдите, на които бях жертва, ме опечалиха и тази тъга без озлобление беше присъща на премного обичащо, премного нежно сърце, което, излъгано от хората, които бе считало подобни на него, бе принудено да се отдръпне дълбоко в себе си. Изпълнен с нещастията, които ми се бяха случили, все още развълнуван от толкова бурни изживявания, душата ми примесваше огорчението от своите мъки към идеите, възникнали при обмислянето на сюжета. Това вплитане се отрази на работата ми. Без да забележа, описах тогавашното си състояние. Обрисувах Грим, госпожа д’Епине, госпожа д’Удто, Сен-Ламбер, самия себе си. Колко сладостни сълзи пролях, пишейки това произведение! Уви! В него премного се чувства, че любовта, тази гибелна любов, от която се мъчех да се излекувам, още не беше напуснала сърцето ми. Към всичко това се примесваше известно умиление над самия мене, защото се чувствах близо до смъртта си и си въобразявах, че това е последно сбогом на читателите. Не само че не се плашех от смъртта, очаквах я с радост. Но съжалявах, че ще се разделя с подобните на мене, без те да почувстват истинската ми стойност, без да узнаят колко бих заслужавал да бъда обичан от тях, ако ме познаваха по-добре. Това са скритите причини за необичайния тон на това произведение, така рязко различен от тона на предишното.^[74]

Докато поправях и преписвах на чисто това писмо, готвейки се да го публикувам, получих след продължително мълчание едно писмо от госпожа д’Удто, което наново ме хвърли в отчаяние, по-дълбоко от всичко изживяно досега. В това свое писмо (Свитък Б № 34) тя ми съобщаваше, че увлечението ми по нея е известно на цял Париж; че съм го споделил с хора, които са го направили публично достояние; че тези слухове достигнали до нейния любим и едва не му коствали живота, че най-сетне той повярвал в нейната невинност и са се сдобрили, но тя му дължала, и то не само нему, но и на себе си, за да запази доброто си име, да преустанови всякаква връзка с мене, като същевременно ме уверяваше, че и той, и тя нямало да престанат да се интересуват от мене, че щели да ме защищават пред обществото и от време на време тя щяла да ме осведомява за себе си.

„И ти ли, Дидро! — възкликнах аз. — Недостойни приятелю!“. Но въпреки всичко все още не можех да се реша да го обвиня. Моята слабост беше известна и на други хора и може би те го бяха накарали да каже каквото знае. Не исках да вярвам… но скоро не можех да се съмнявам повече. Не след дълго Сен-Ламбер извърши постъпка, достойна за великодушната му природа. Познавайки ме достатъчно, той си даваше сметка в какво състояние се намирам, след като една част от приятелите ми са ми изменили, а другите — изоставили. Той ме посети. Първия път разполагаше с малко време. Дойде още веднъж. За съжаление, понеже не го очаквах, не бях в къщи. Терез го е посрещнала и водила с него разговор, който продължил повече от два часа, и те си казали много неща, които беше важно да знаем и аз, и той. Бяхме еднакво силно изненадани и двамата — аз, като научих благодарение на него, че всички наши познати били убедени, че съм живял с госпожа д’Епине също така интимно, както Грим живееше с нея сега, той, като разбра до каква степен този слух не отговаря на истината. За голямо неудоволствие на дамата Сен-Ламбер беше в същото положение като мене и хвърлената от този разговор светлина върху известни обстоятелства окончателно заличи у мене всяко съжаление, че съм скъсал безвъзвратно с нея. Той разказал на Терез най-различни неща за госпожа д’Удто, които нито тя, нито дори самата госпожа д’Удто знаеха. Знаех ги само аз и ги бях споделил единствено с Дидро като приятелска тайна и той бе избрал не друг, а Сен-Ламбер, за да му ги довери. Тази последна негова постъпка победи колебанието ми и решен да скъсам завинаги с Дидро, трябваше само да избера подходящия начин. Защото бях забелязал, че негласното скъсване се оказваше в мой ущърб, тъй като даваше възможност на най-върлите ми врагове да се прикриват под маската на приятелството.

Установените в този случай правила на благоприличие в обществото изглеждат продиктувани от духа на притворство и коварство. Да изглеждаш приятел на някого, след като вече си престанал да бъдеш такъв, означава, че си запазваш начини да му вредиш, мамейки честните хора. Спомних си, че когато знаменитият Монтескьо скъса с отец дьо Турньомин, той побърза да го заяви на всеослушание, казвайки на всички: „Не слушайте нито отец дьо Турньомин, нито мене, когато говорим един за друг, защото ние вече не сме приятели.“ Този начин на действие се беше харесал много и всички одобриха откровеността и благородството на жеста му. Реших да последвам неговия пример с Дидро. Но как да оповестя по достоверен начин това скъсване от моето убежище, без същевременно да предизвикам скандал? Наумих да поместя под форма на бележка под линия един откъс от „Еклезиастика“, в който недвусмислено се обявява това скъсване и дори причината, и то достатъчно ясно за всеки, който е в течение, а не означава абсолютно нищо за останалите читатели. При това се постарах в самото произведение да говоря за приятеля, с когото скъсвах, с уважението, което винаги трябва да се оказва дори на угасналото приятелство. Всеки може да установи това в самото произведение.

В този свят всичко е въпрос на слука и неслука. И изглежда, че всяка смела постъпка се смята за престъпление, когато си изпаднал в немилост. Същият жест, с който Монтескьо предизвика толкова възхищение, ми навлече само порицание и укори. Щом произведението бе отпечатано и получих първите екземпляри, изпратих един на Сен-Ламбер, който предната вечер ми писа от името на госпожа д’Удто и от свое име едно писмо, изпълнено с най-нежни приятелски чувства. (Свитък Б № 37.) Ето обаче какво ми писа той, връщайки ми подарения екземпляр (Свитък Б № 38):

Обон, 10 октомври 1758 година

„Наистина, господине, не мога да приема подаръка, който ми направихте неотдавна. Когато стигнах до онова място във вашия предговор, където по повод на Дидро цитирате един откъс от «Еклезиаста» (той се лъже, всъщност това е от «Еклезиастика»), книгата падна от ръцете ми. След разговорите ни през лятото ми се стори, че вие се убедихте, че Дидро е невинен във връзка с поверените от вас тайни, които вие твърдите, че уж е издал. Той може би има някаква вина спрямо вас. Не зная. Зная само, че тази вина не ви дава право да го обиждате публично. Не може да не знаете, че го преследват, а ето че присъединявате към воя на завистниците и гласа на бивш приятел. Не мога да скрия от вас, господине, колко много се възмущавам от жестокосърдечието ви. Не съм близък приятел на Дидро, но го уважавам и споделям живо огорчението, което нанасяте на един човек, когото, поне спрямо мене, сте упреквали винаги само в известна слабост. Господине, нашите принципи са премного различни, за да се съгласуваме когато и да било. Забравете съществуването им. Това няма да ви бъде трудно. Никога не съм вършил на хората достатъчно добро или зло, за да го помнят дълго. Аз от своя страна ви обещавам, господине, да забравя вашата личност и да си спомням само вашето дарование.“

Това писмо не само ме огорчи, но ме и възмути и възвръщайки си най-сетне гордостта в дълбоката си покруса, аз му отговорих със следното:

Монморанси, 11 октомври 1758 година.

„Господине, четейки вашето писмо, ви направих честта да се изненадам и бях достатъчно глупав, за да се развълнувам, но го намерих недостойно за отговор.

Не искам да се занимавам повече с преписването на нотите на госпожа д’Удто. Ако намира за неподходящо да запази тези, които вече съм й предал, може да ми ги върне и аз ще й върна получените пари. Ако ги задържи, ще трябва все пак да изпрати някого за останалите нотни листове и за парите. Умолявам я също да ми върне проспекта, който съм й предал. Сбогом, господине.“

Смелостта на злочестника дразни подлеците, но се харесва на доблестните сърца. Изглежда, че писмото ми е накарало Сен-Ламбер да се замисли и той е съжалил за стореното. Но много горд на свой ред, за да го признае открито, той използва, а може би и сам подготви случая да притъпи удара, който ми бе нанесъл. Две седмици по-късно получих от господин д’Епине следното писмо (Свитък Б № 10).

Четвъртък, 26

„Получих, господине, книгата, която сте били така добър да ми изпратите. Чета я с най-голямо удоволствие. Със същото чувство съм чел всички произведения, излезли изпод перото ви. Благодаря ви от все сърце. Бих дошъл да ви изкажа лично признателността си, ако задълженията ми позволяваха да остана известно време в съседство с вас. Но тази година се задържах малко в Шьоврет. Господин и госпожа Дюпен току-що изказаха желание да вечеряме там заедно идущата неделя. Смятам, че господин дьо Сен-Ламбер, дьо Франкьой и госпожа д’Удто също ще бъдат там. Ще ми доставите истинско удоволствие, господине, ако приемете поканата ни. Всички мои гости ще се радват на присъствието ви и ще бъдат очаровани да споделят с мене удоволствието да прекарат с вас част от деня.

С дълбока почит имам честта да бъда…“

При това писмо получих странно сърцебиене. След като цяла година името ми се носеше от уста на уста в Париж, мисълта да се изложа на показ пред госпожа д’Удто ме изпълваше с трепет и с мъка можех да намеря необходимата смелост, за да издържа подобно изпитание. Но понеже тя и Сен-Ламбер желаеха това, понеже господин д’Епине ме канеше от името на всички гости и не назоваваше нито един, когото не би ми било приятно да видя, аз не сметнах в крайна сметка, че ще се изложа, ако приема поканата за една вечеря, на която съм един вид поканен от всички. И така, обещах. В неделя времето беше лошо. Господин д’Епине ми изпрати каретата си и аз отидох.

Пристигането ми предизвика истинска сензация. Никога не ми е бил оказван по-любезен прием. Като че ли цялата компания чувстваше колко ми бе необходимо да ми окажат внимание. Само френските сърца са способни за подобна деликатност. И все пак заварих там повече хора, отколкото очаквах. Между другите и граф д’Удто, когото изобщо не познавах, и сестра му госпожа дьо Бленвил, без която чудесно бих минал. Тя бе идвала няколко пъти предишната година в Обон и по време на нашите самотни разходки снаха й често я бе оставяла да скучае, докато ни чака. Това я бе настроило срещу мене и тя даде воля на лошото си чувство по време на тази вечеря. Защото навярно си давате сметка, че присъствието на граф д’Удто и на Сен-Ламбер съвсем не ме поставяше в изгодно положение, а човек, който се чувства притеснен в най-обикновен разговор, далеч не може да блесне при подобни обстоятелства. Никога не съм се измъчвал повече, нито съм се държал по-лошо, нито съм получавал по-неочаквани нападки. Най-сетне, когато станахме от масата, побързах да се отдалеча от тази мегера. Стана ми много приятно, когато Сен-Ламбер и госпожа д’Удто се приближиха до мене и ние разговаряхме тримата голяма част от следобеда, вярно, за най-безразлични неща, но със същата сърдечност, както преди пагубното ми увлечение. Тази тяхна постъпка намери отзвук в сърцето ми и ако Сен-Ламбер можеше да чете в него, сигурно щеше да бъде доволен. Мога да се закълна, че макар при пристигането ми сърцето ми да се разтуптя до прималяване при вида на госпожа д’Удто, на връщане почти не мислех за нея. Мисълта ми беше заета само със Сен-Ламбер.

Въпреки злобните сарказми на госпожа дьо Бленвил тази вечеря ми подейства много благотворно и бях много доволен, че не отхвърлих поканата. По време на нея аз почувствах не само че интригите на Грим и холбаховци не бяха откъснали от мене старите ми познати^[75], но че — и това ми достави още по-голямо удоволствие — чувствата на госпожа д’Удто и Сен-Ламбер спрямо мене не бяха толкова много променени, както си бях въобразил. И аз разбрах най-сетне, че той я държеше далеч от мене по-скоро от ревност, а не от неуважение. Това ме облекчи и успокои. Сигурен, че не съм презиран от хората, които уважавах, аз се опитах да потисна по-твърдо и по-успешно собственото си сърце. И ако не успях да загася напълно своята престъпна и злополучна любов, овладях поне така добре отломките й, че те не ме въведоха повече в нито едно прегрешение. Нотите, които госпожа д’Удто ме помоли да продължа да преписвам, произведенията, които продължавах да й изпращам, когато излезеха от печат, бяха повод за още няколко безразлични, но любезни писма от нейна страна. Тя направи дори нещо повече, както ще видите по-нататък, и взаимното поведение на трима ни, когато преустановихме общуването си, може да послужи за пример как се разделят достойните хора, когато стане неудобно да се срещат повече.

Друг положителен резултат от тази вечеря бе, че тя се разчу в Париж и послужи за необоримо опровержение на разпространявания навред от враговете ми слух, че съм скаран смъртно с всички, които присъстваха на нея, и на първо място с господин д’Епине. Напускайки Ермитажа, аз му бях писал много любезно благодарствено писмо, на което той отговори също така благовъзпитано, и взаимните прояви на внимание продължиха както с него, така и с брат му господин дьо Лалив, който дори ми дойде на гости в Монморанси и ми изпрати свои гравюри. Като се изключат двете зълви на госпожа д’Удто, никога не съм бил в лоши отношения с никого от нейното семейство.

Моето „Писмо до д’Аламбер“ имаше голям успех. Всичките ми произведения имаха успех, но този път отражението му беше по-благоприятно за мене. Читателите разбраха, че не трябва да се доверяват сляпо на измислиците на котерията на фон Холбах. Когато отидох в Ермитажа, тя предрече с обичайното си самозадоволство, че няма да издържа там и три месеца. Щом видя, че останах двадесет и че принуден да напусна това убежище, си избрах друго пак сред природата, враговете ми заявиха, че съм сторил това само от упорство, че съм се отегчавал до смърт в усамотението си, но терзан от гордост, съм предпочитал да загина, жертва на упорството си, отколкото да се откажа от решението си и да се върна в Париж. От „Писмо до д’Аламбер“ лъхаше такова душевно спокойствие, че хората почувстваха неговата непрестореност. Ако бях разяждан от недоволство в усамотението си, това щеше да проличи в тона на произведението. Това недоволство прозираше във всичко, което бях написал в Париж. Нямаше го само в първото произведение, което бях съчинил на село. За хората, които умеят да наблюдават, това обстоятелство беше решаващо. Видяха, че аз съм се върнал в естествената си среда.

И все пак същото това произведение, цялото пропито от душевна ведрина, благодарение на обичайната ми нетактичност и неудачност, ми навлече един нов враг сред писателските среди. Бях се запознал с Мармонтел у господин дьо ла Поплиниер и познанството ни се бе затвърдило у барона. Мармонтел издаваше тогава „Меркюр дьо Франс“. Понеже от гордост не изпращах произведенията си на периодични издания, а в същото време исках да изпратя „Писмото“ на Мармонтел, но без да си помисли, че му го изпращам в качеството му на главен редактор на вестника, нито за да пише отзив в „Меркюр“, аз писах върху екземпляра, че е предназначен не за редактора на „Меркюр“, а за господин Мармонтел. Въобразявах си, че по този начин му правя изтънчен комплимент. Той обаче видя в посвещението жестоко оскърбление и стана мой непримирим враг. Написа за същото мое „Писмо“ учтива рецензия, но в която лесно прозира жлъч, и оттогава не пропусна случай да ми вреди пред общественото мнение и да ме хули макар и непряко в произведенията си — толкова трудно е да не засегнеш прекалено чувствителното честолюбие на писателите и до такава степен човек трябва да внимава да не допусне дори във възхвалите си нещо, което би могло да има и най-малкото двусмислено значение.

След като се поуспокоих във всяко отношение, аз се възползвах от свободното време и независимостта, на която се радвах, за да заработя по-системно. През същата зима завърших „Жюли“ и я изпратих на Рей, който я отпечата през следващата година. Но и тази работа беше прекъсната от един доста неприятен инцидент. Научих, че в Операта се готвели да поставят отново „Селският гадател“. Възмутен, че тия хора разполагат така безочливо с моето имущество, аз намерих останалата без отговор записка, която бях изпратил на господин д’Аржансон, и като я редактирах повторно, накарах представителят на Женева, господин Селон, да я връчи заедно с едно писмо, което той има любезността да предаде на граф дьо Сен-Флорантен, заместник на господин д’Аржансон в отдела за операта. Господин дьо Сен-Флорантен обеща да отговори, но изобщо не го стори. Дюкло, комуто писах, за да го уведомя за постъпките ми, се застъпи пред „малките цигулари“, които предложиха не да ми върнат операта, а да възстановят процента от постъпленията, който вече не ползвах. Виждайки, че не мога да се надявам на справедливост от ничия страна, изоставих този въпрос и ръководството на Операта, без да изслуша основанията ми и без да ми отговори, продължи да разполага със „Селският гадател“ и да го поставя за своя сметка, макар че произведението принадлежеше безспорно само на мене.

Откакто се бях отърсил от игото на моите тирани, аз водех доста равен и спокоен живот. Лишен от очарованието на прекалено силните чувства, аз бях същевременно освободен и от тежките им вериги. Отвратен от приятелите-покровители, които желаеха на всяка цена да се разпореждат със съдбата ми и да ме заробят въпреки волята ми на тяхната мнима благотворителност, бях решил да поддържам занапред само най-обикновени дружески отношения, които, без да ограничават свободата, правят живота приятен, като същевременно са изградени на равни начала. Имах достатъчно такива познати, за да вкуся сладостта на свободата, без да страдам от някаква зависимост, и веднъж изпитал този начин на живот, веднага почувствах, че именно той подхожда на възрастта ми, за да завърша спокойно дните си, далеч от бурите, крамолите и ежбите, в които едва не затънах.

По време на пребиваването си в Ермитажа и след като се настаних в Монморанси, се бях запознал с някои приятни съседи, които не ми налагаха никакви задължения. Начело беше младият Лоазо дьо Молеон, който, тогава едва в началото на адвокатската си кариера, не подозираше какво място ще си извоюва в нея. Аз не споделях неговите съмнения. Скоро му предрекох блестящата кариера, на която се радва днес. Предсказах му, че ако подбира строго делата, които ще защищава, ако се прояви само като радетел на справедливостта и добродетелта, неговият гений, окрилен от този възвишен стремеж, ще го изравни с най-големите оратори. Той последва съвета ми и почувства резултата. Защитата му на господин дьо Порт е достойна за Демостен. Той идваше всяка година да прекара лятото в Сен-Брис, на четвърт левга от Ермитажа, в имението Молеон, принадлежащо на майка му, където някога бе живял и великият Босюе. Бъдещите собственици на това имение мъчно можеха да догонят по благородство подобни предшественици.

В същото селце Сен-Брис се бях сприятелил с книжаря Герен, интелигентен, начетен и мил човек, извоювал завидно положение в своето съсловие. Той ме запозна с Жан Неолм, книжар в Амстердам, с когото не само си пишеше, но беше и приятел; той впоследствие напечата „Емил“.

Още по-близо имам друг приятел, кюрето на Гросле господин Малтор, създаден повече за държавник и министър, отколкото за селско кюре; той би трябвало да управлява поне една епархия, ако постовете се раздаваха според способностите. Бил секретар на граф дю Люк на младини и познаваше отблизо Жан-Батист Русо. Изпълнен с почит към паметта на този бележит изгнаник, както и с отвращение към измамника Сорен, той знаеше много любопитни историйки, свързани с единия и другия, които Сеги не беше поместил в още ненапечатаната биография на Жан-Батист Русо. Господин Малтор ме уверяваше, че граф дю Люк не само не е имал никога основание да се оплаче от него, но до края на живота си запазил най-сърдечни приятелски чувства. Господин дьо Вентимил бе осигурил това доста хубаво убежище на господин Малтор, който след смъртта на покровителя си бе вършил най-различни работи, за които въпреки напредналата си възраст бе запазил съвсем пресен спомен и говореше много сладкодумно. Неговият разговор, колкото поучителен, толкова и забавен, съвсем не подхождаше на селско кюре. Той съчетаваше тона на светски човек с познанията на кабинетен учен. От всички мои постоянни съседи неговата компания ми беше най-приятна и с него се разделих с най-голямо съжаление. В Монморанси се бях сприятелил с отците от ораторията и по-специално с отец Бертие, учител по физика, към когото се бях привързал поради благодушието му въпреки леката му педантична лакировка. Мъчно обаче можех да съгласувам голямото му простодушие с желанието и умението му да си пъха носа навсякъде: у благородниците, при жените, при набожните богомолци, при философите. Умееше да бъде всичко за всички. Много ми беше приятно с него. Говорех за него на всичко живо. Явно приказките ми стигнаха до ушите му. Той ми благодари един ден смеешком, че го считам простодушен. Долових в усмивката му нещо сардонично, което тутакси коренно промени физиономията му в моите очи и впоследствие често си спомнях това негово изражение. Мога да сравня тази негова усмивка само с усмивката на Панюрж, когато купувал овните на Дендьоно. Нашето познанство започна малко след пристигането ми в Ермитажа, където той твърде често ми идваше на гости. Бях вече в Монморанси, когато си замина и се върна да живее в Париж. Там често посещаваше госпожа Льо Васьор. Веднъж съвсем неочаквано ми писа от нейно име, че Грим предложил да се натовари с издръжката й и тя ми искаше позволение да приеме предложението му. Той всъщност й предлагаше доживотна пенсия в размер триста ливри, като госпожа Льо Васьор трябваше да се настани в Дьой, между Шьоврет и Монморанси. Няма да говоря какво впечатление ми направи тази новина, която щеше да ме изненада по-малко, ако самият Грим имаше десет хиляди ливри рента или някаква лесноразбираема връзка с тази жена и ако не ме бяха толкова сурово упреквали, че съм я завел на село, където сега му бе хрумнало да я върне, като че ли през изтеклите години се беше подмладила. Разбрах, че бабичката ми искаше това позволение, от което нямаше никаква нужда, дори ако й откажех, само за да не загуби сумата, която й пращах. Макар че милосърдието на Грим ми се стори съвсем необяснимо, то не ме учуди толкова, колкото по-късно. Но дори и да знаех всичко, което научих след това, пак бих дал съгласието си, както сторих и както бях задължен да постъпя, ако не исках да повдигна цената на предложението на Грим. От този момент отец Бертие ме излекува малко от наивността, с която му приписвах простодушие, черта, която му се бе сторила толкова забавна и която така лекомислено му бях прикачил.

Същият този отец Бертие познаваше двама души, които, не знам защо, пожелаха да се запознаят с мене. Между моите и техните вкусове безспорно нямаше нищо общо. Бяха странни личности, на които никой не знаеше нито потеклото, нито родината, нито вероятно и истинското им име. Бяха янсенисти и ги смятаха за облечени цивилно свещеници, може би поради смешния начин, по който носеха шпагите си, на които много държаха. Необяснимата тайна, с която ограждаха всичките си постъпки, им даваше вид на водачи на партия и през цялото време бях сигурен, че именно те списват „Газет еклезиастик“. Единият, едър, благ, мазен, се наричаше господин Феран, другият — дребничък, набит, шегаджия, педантичен, се казваше господин Минар. Представяха се за братовчеди, живееха в Париж заедно с д’Аламбер, у неговата бавачка, на име госпожа Русо, и бяха наели в Монморанси малка квартира, за да прекарват лятната ваканция. Сами водеха домакинството си, без прислужница и без доставчик. Редуваха се всеки по една седмица за пазаруването, готвенето и измитането на къщата. Впрочем те се държаха напълно порядъчно. Понякога си ходехме взаимно на вечеря. Не зная защо се интересуваха от мене. Що се отнася до мене, те ме интересуваха само защото играеха шах. И за да мога да изиграя една жалка партия, изтърпявах четири часа скука. Понеже се пъхаха навсякъде и се бъркаха във всичко, Терез ги наричаше „свахите“ и този прякор им остана в Монморанси.

Това бяха, като не забравям хазаина ми, господин Мата, който не беше лош човек, главните ми познати на село. Имах достатъчно приятели и в Париж, за да живея приятно, в случай че бих пожелал. Те бяха извън сферата на писателите, между които считах за свой приятел само Дюкло. Защото Делер беше още много млад и макар че след като видя отблизо маневрите на философската клика срещу мене, той напълно се откъсна от тях, поне аз смятах така, не можех още да забравя с каква лекота се беше заел да ми говори от тяхно име.

Останал ми беше най-напред старият ми уважаван приятел господин Роген. Приятел от доброто щастливо време, когото не дължах на писанията си, а на самия себе си и затова го запазих завинаги. Можех да разчитам и на добрия Льоние, моя съотечественик, и още живата му по онова време дъщеря госпожа Ламбер. Дружах и с един млад женевец Коенде, добро момче, както ми се струваше, грижлив, отзивчив, усърден, Но невежа, доверчив, лаком, самохвалко, който ми идваше на гости още от самото ми настаняване в Ермитажа, без да ми бъде представен от другиго, и въпреки волята ми се сближи с мене. Имаше известна склонност към живопис и познаваше художници. Беше ми полезен за илюстрациите към „Жюли“. Той се нагърби с изпълнението на рисунките и с клишетата и се справи добре с тази задача.

Оставаше ми приятелският дом Дюпен, който, макар и не така блестящ, както през хубавите дни на госпожа Дюпен, все още, благодарение на личните качества на домакините и на отбраното общество, което го посещаваше, беше един от най-добрите в Париж. Понеже не ги бях пренебрегнал, предпочитайки други, а ги бях напуснал, за да живея свободен, те продължаваха да ме приемат дружелюбно и аз бях сигурен, че госпожа Дюпен винаги ще ме посреща радушно. Можех да я считам дори за моя съседка на дача, понеже си бяха построили лятна къща в Клиши, където им отивах понякога на гости за ден-два. Бих оставал драговолно и повече, ако госпожа Дюпен и госпожа дьо Шьононсо се разбираха по-добре. Но трудността да разделям вниманието си в един и същ дом между две жени, които не се обичаха, много ме притесняваше в Клиши. Свързан с госпожа дьо Шьононсо с по-спокойно и по-близко приятелство, аз я виждах с по-голямо удоволствие в Дьой, на две крачки от дома ми, където тя бе наела малка къщичка, и дори у нас, защото тя често ми идваше на гости.

Дружах и с госпожа дьо Креки, която, изпаднала в дълбока набожност, беше престанала да вижда д’аламберовци, мармонтеловци и повечето писатели с изключение, струва ми се, на абат Трюбле, по онова време лъженабожник, от когото впрочем тя се бе доста отегчила. Що се отнася до мене, тя първа бе търсила дружбата ми и продължи да ми пише и да бъде благосклонна към мене. Изпрати ми тлъсти мански ярки за Нова година и беше решила да ме посети следващата година, но пътуването й съвпадна с пътуването на госпожа дьо Люксамбур. Дължа й тук особено място и тя винаги ще заема видно място в спомените ми.

Ако не беше Роген, би трябвало да посоча на първо място сред приятелите си друг един човек: бившия ми колега и приятел де Карио, секретар на испанското посолство във Венеция, а после в Швеция, където изпълняваше мисията на управляващ посолството; най-сетне го бяха назначили секретар на посолството в Париж. Той ми дойде неочаквано на гости в Монморанси, без ни най-малко да му се надявам. Беше награден с испански орден, чието име не си спомням, красив кръст със скъпоценни камъни. Той се бе видял принуден, доказвайки благородния си произход, да прибави още една буква към името си и сега се наричаше кавалерът де Карион. Намерих го съвършено същия, същото прекрасно сърце, същия приятен интелект. Бих си възвърнал предишната близост с него, ако Коенде, вмъквайки се по стар обичай между нас, не се бе възползвал от моето отдалечение, за да заеме мястото ми от мое име и да ме измести в старанието си да ми услужи!

Спомняйки си за де Карион, се връщам към друг мой съсед, за когото би било грехота да не спомена, още повече, че трябва да изповядам едно мое непростимо провинение спрямо него. Става дума за доблестния господин Льо Блон, който ми оказа услуга във Венеция. По време на едно пътуване със семейството си във Франция той нае лятна къща в Ла Бриш, недалеч от Монморанси^[76] Щом узнах, че ми е станал съсед, зарадвах се от все сърце и по-скоро за удоволствие, отколкото по задължение реших да го посетя. Тръгнах натам още на другия ден. Срещнах обаче хора, които идваха при мене, затова се наложи да се върна заедно с тях. Два дни след това поднових намерението си. Той беше отишъл да вечеря в Париж с цялото си семейство. Третия път беше у дома си. Чух женски гласове и видях пред вратата му една карета, която ме уплаши. Исках поне първия път да го видя спокойно и да разговаряме за старите ни познати. С една дума, толкова отлагах посещението си, че накрая изобщо не го направих, защото ме беше срам, че не съм го сторил по-рано. След като се осмелих да се забавя толкова дълго, не се осмелих да се покажа. Тази моя небрежност, от която господин Льо Блон напълно основателно е трябвало да бъде възмутен, го накарала да сметне немарливостта ми за неблагодарност. Но всъщност дълбоко в сърцето си аз се чувствах невинен, защото ако бях в състояние да доставя истинско удоволствие на господин Льо Блон, макар и без той да знае, сигурно не бих проявил същото нехайство. Но моята леност, небрежност и отлагане в изпълнението на дребните ми задължения са ми навредили повече, отколкото ако имах сериозни пороци. Най-сериозните ми провинения се дължат на пропуски. Рядко съм извършвал нещо, което не е трябвало да сторя, но за нещастие още по-рядко съм извършвал и това, което е трябвало да направя.

Понеже заговорих за познатите си от Венеция, не трябва да пропусна едно приятелство, което бях прекъснал неотдавна. Това беше господин дьо Жоанвил, който след завръщането си от Генуа не беше престанал да ми засвидетелства дружеското си разположение. Много обичаше да идва при мене и да разговаря за Италия и за лудориите на господин дьо Монтегю, за когото сам знаеше най-различни анекдоти от канцелариите на министерството на външните работи, където имаше много познати. Аз срещнах с удоволствие в дома му моя някогашен другар Дюпон, който беше откупил една служба в провинцията и идваше от време на време по работа в Париж. Господин дьо Жоанвил толкова много настояваше да ме вижда често, че почна дори да ми досажда и макар че живеехме в доста отдалечени квартали, той се сърдеше, ако минеше една седмица, без да съм отишъл на вечеря у тях. А отидеше ли в Жоанвил, искаше винаги да ме вземе със себе си. Но веднъж прекарах там цяла седмица и времето ми се беше сторило толкова дълго, че повече не стъпих. Дьо Жоанвил беше безспорно порядъчен и възпитан човек. Той беше дори приятен в известно отношение. Но не блестеше с особен ум, беше хубавец, едва ли не Нарцис, и порядъчно скучен. Имаше някаква странна сбирка, може би единствена в света, с която се занимаваше много и с която занимаваше и гостите си, които не винаги я намираха толкова забавна, колкото си мислеше той. Това беше пълна колекция от всички водевили от двора и Париж от повече от петдесет години и човек можеше да срещне анекдоти, които напразно би търсил другаде. Ето ви мемоари за историята на Франция, за каквито в никоя друга нация не биха се сетили.

Веднъж, тъкмо когато се разбирахме най-добре, той ме прие така студено, така ледено, така различно от друг път, че след като му дадох възможност да се обясни, след като го помолих дори да стори това, аз напуснах дома му, решен да не стъпя повече у него и сдържах думата си. Защото мъчно могат да ме срещнат някъде, където съм бил приет зле, макар и само един път, а в случая липсваше Дидро, който да се застъпи за господин дьо Жоанвил. Напразно си блъсках главата да се сетя в какво съм се провинил пред него. Не намерих нищо. Сигурен бях, че винаги съм се изказвал за него и за близките му по най-ласкав начин, защото бях искрено привързан към него, и освен дето не можех да кажа нищо лошо, моето най-ненарушимо правило винаги е било да говоря само с уважение за домовете, които съм посещавал.

Най-сетне след много умуване предположих следното. Когато се бяхме видели последния път, той ме беше поканил на вечеря при няколко леки жени, които познаваше заедно с двама-трима чиновници от министерството на външните работи, много приятни хора, които нито имаха вид, нито се държаха като разпуснати. Що се отнася до мене, мога да се закълна, че прекарах вечерта в тъжен размисъл върху злочестата съдба на тия създания. Не платих консумацията си, защото господин дьо Жоанвил ни беше поканил, и не дадох нищо на момичетата, защото не им бях дал възможност да спечелят нещо, както на Падуана. Излязохме доста развеселени и в най-добри отношения. Без да посетя повторно тия жени, аз отидох три-четири дни след това на вечеря у господин дьо Жоанвил и той ме прие по горе описания начин. Понеже не можех да се сетя за никаква причина освен някакво недоразумение във връзка с тази вечеря и понеже той не желаеше да ми обясни държането си, аз от своя страна реших да не го виждам повече. Но продължих да му изпращам произведенията си. Той от своя страна често караше да ми предадат поздравите му, а когато един ден се срещнахме във фоайето на „Комеди Франсез“, ме упрекна любезно, че не му отивам вече на гости, но не успя да ме накара да посетя отново дома му. Така тази история приличаше повече на скарване, отколкото на скъсване, но понеже оттогава не го видях, а и не чух да се говори за него, би било много късно да възобновя приятелството си след толкова години. Ето защо господин дьо Жоанвил не фигурира в този списък, макар че доста дълго посещавах дома му. Няма да раздувам този списък с много други не толкова близки познанства или приятелски връзки, които отпаднаха поради отсъствието ми. Продължавах да се виждам с тях сегиз-тогиз, след като отидох на дача, било у дома, било у някои съседи, например с абатите дьо Кондийак, дьо Мабли, господата дьо Меран, дьо Лалив, дьо Боажлу, Ватле, Ансьоле и други, които няма смисъл да изброявам. Няма да се спирам и на познанството си с господин дьо Маржанси, от кралската свита, по-рано член на котерията на фон Холбах, която впоследствие напусна като мене, бивш приятел на госпожа д’Епине, с която скъса подобно на мене, нито на приятеля му Демай, ползващия се с мимолетна слава автор на комедията „Безочливият“. Първият беше мой съсед, защото имението Маржанси беше близо до Монморанси. Бяхме стари познати. Обаче съседството и известно сходство в житейския опит ни сближиха още повече. Вторият умря наскоро. Той беше способен и умен мъж. Само че беше донякъде прототип на героя от комедията си: беше доста самодоволен с жените и те не тъгуваха много за него.

Но аз не мога да отмина една епистоларна връзка от този период, която оказа много голямо влияние върху по-нататъшния ми живот, за да не отбележа началото й. Става дума за господин дьо Ламоаньон дьо Малерб, пръв председател на съда, уреждащ споровете, възникнали във връзка с данъците. Тогава той отговаряше за книгопечатането и изпълняваше задълженията си много просветено и меко за голямо задоволство на писателите. Нито веднъж не бях ходил при него в Париж, но бях се ползвал от най-любезни улеснения от негова страна по отношение на цензурата и знаех, че неведнъж бе срязвал хората, които пишат против мене. Той ми даде ново доказателство за благоразположението си по повод отпечатването на „Жюли“. Понеже изпращането на коректурите по пощата от Амстердам на едно толкова обемисто произведение струваше много скъпо, а пощенските пратки до него бяха свободни от такса, той разреши да изпращат коректурите до него, а после ми ги препращаше пак безплатно срещу заверка от баща му, който беше канцлер. Когато книгата беше напечатана, той разреши да се продава в кралството само след изданието, което поръча да се направи във Франция в моя полза, против желанието ми. Тази печалба щеше да бъде кражба от моя страна, защото аз бях продал ръкописа си на Рей, затова не само не пожелах да приема този подарък без съгласието на Рей, но след като той ми го даде великодушно, поисках да разделя с него стоте пистола, които получих, но той не пожела да ги вземе. За тия сто пистола обаче аз изживях неудоволствието произведението ми да бъде ужасно осакатено — нещо, за което господин дьо Малерб не ме беше предупредил, — като при това трябваше да изчакам продажбата на това лошо издание, за да пусна в продан доброто.

Винаги съм смятал господин дьо Малерб за човек, чиято честност не подлежи на съмнение. Всичко, което ми се случи, нито за миг не ме накара да се усъмня в това. Но понеже е не само честен, но и малодушен, понякога той наврежда на хората, за които се застъпва именно в желанието си да ги предпази. Той не само съкрати над сто страници в парижкото издание, но извърши и едно съкращение, равносилно на предателство в пълното издание, което изпрати на мадам дьо Помпадур. Някъде в книгата ми се казва, че жената на въглищаря е по-достойна за уважение, отколкото любовницата на принца. Това изречение ми беше хрумнало в разгорещението ми, без да имам никого предвид, кълна се. Когато препрочетох творбата си, прецених, че този пасаж може да се сметне за намек. Воден обаче от неблагоразумната максима да не махам нищо, защото хората могат да помислят, че визирам някого, стига самият аз с чиста съвест да мога да заявя, че не съм имал никого предвид, пишейки съответните редове, реших да оставя изречението и само смених думата „крал“, както бях писал в началото, с думата „принц“. Това смекчаване не се бе сторило достатъчно на господин дьо Малерб. Той махнал цялото изречение, като препечатал отново страницата и я залепил много добре. Мадам дьо Помпадур обаче не остана в неведение за хитро скроения номер. Намериха се добри души, които я уведомиха. Разбрах това много по-късно, когато почнах да чувствам последиците.

Нали пак от това изречение води началото си и тайната, но неумолима ненавист на друга една дама^[77], която се намирала в подобно положение, макар че аз не знаех това и дори не я познавах, когато го написах. Когато книгата излезе, й бях представен и доста се безпокоях. Споделих с кавалера дьо Лоранзи, но той се изсмя и ме увери, че дамата не само не е оскърбена, а изобщо не е обърнала внимание на този пасаж. Аз му повярвах може би малко лекомислено и се успокоих съвсем неуместно.

В началото на зимата господин дьо Малерб още веднъж прояви благоразположението си към мене и аз оцених жеста му, макар че не сметнах, че трябва да се възползвам от него. В „Журнал де Саван“ имаше едно свободно място. Маржанси ми го предложи, все едно, по свой почин. Но по тона на писмото му (Свитък С №33) лесно можах да разбера, самият той призна впоследствие (Свитък С №47), че бил натоварен и упълномощен да ми направи това предложение. Длъжността изискваше минимална работа. Трябваше да направя месечно само две извлечения, като ми донесат на крака книгите, без изобщо да ходя в Париж. И без дори да направя обичайното благодарствено посещение на отговорния висш чиновник. Тази длъжност ми позволяваше да вляза в средата на първостепенни писатели като господата дьо Меран, Клеро, дьо Гин и абат Бартелми, първите двама от които познавах вече, а с другите двама щеше да бъде полезно да се запозная. Освен това за една толкова лека работа, която можех да извършвам без никакво главоболие от моя страна, щях да получавам осемстотин франка възнаграждение, полагащо се за службата. Аз се поколебах няколко часа, преди да се реша, и мога да се закълна, че единственото ми съображение беше да не би да оскърбя Маржанси и да огорча господин дьо Малерб. Но накрая непоносимата за мене принуда да работя не когато на мен ми е приятно и да бъда подчинен на определен срок и най-вече увереността, че няма да изпълня добре работата, с която щях да се нагърбя, надделяха над всички други съображения и аз реших да се откажа от една служба, за която не бях годен. Знаех, че мога да пиша талантливо само когато съм въодушевен от материята, с която се занимавам, и че от друга страна само любовта към великото, правдивото, красивото можеше да ме вдъхнови. А какво значение щяха да имат за мене сюжетите на повечето книги, от които трябваше да правя извлечения, а и самите книги. Безразличието ми към работата би вледенило перото ми и би затъпило ума ми. Хората си въобразяваха, че мога да пиша по занаят, като другите писатели, а всъщност аз винаги съм писал само по вътрешна необходимост. А не това беше нужно на „Журнал де Саван“. И така аз написах колкото е възможно по-любезно благодарствено писмо на Маржанси, в което така подробно изясних съображенията си, че не можеше нито той, нито господин дьо Малерб да изтълкуват отказа ми като резултат от прищявка, лошо чувство или гордост. Затова те и двамата одобриха решението ми, без да променят отношението си към мене, и така добре запазиха тайната по този въпрос, че никой нищо не узна.

Впрочем тяхното предложение не беше дошло в подходящ момент, за да го приема. Защото от известно време аз възнамерявах да изоставя напълно литературата и главно професията на писател. Всичко, което се бе случило напоследък, съвсем ме бе отвратило от писателите и аз се бях убедил, че е невъзможно да се подвизавам на същото поприще, без да поддържам известни връзки с тях. Бях също така отвратен и от светските хора и изобщо от този двояк живот, който бях водил доскоро, разделен между себе си и всевъзможни компании, за които съвсем не бях създаден. Повече от когато и да било чувствах и опитът ми постоянно го доказваше — че всяко сдружаване на неравни начала е винаги в ущърб на по-слабия. Живеейки с охолни хора, принадлежащи към друго социално съсловие, без да поддържам техния начин на живот, аз бях длъжен да им подражавам в много неща, а дребни разходи, които не представляваха нищо за тях, бяха за мене разорителни и необходими. Ако друг някой отиде да живее на дача, той е обслужван от лакей както на масата, така и в стаята си. Праща го да му вземе всичко, което му е потребно. Понеже няма пряк допир с прислугата в съответния дом и дори не я вижда, дава подарък само и колкото и когато му се ще. Докато аз, сам, без прислужник, зависех изцяло от прислугата в дома, чието благоразположение трябваше да спечеля, ако не исках да ме тормози и ако исках да се отнася с мене, както с господаря. Затова трябваше да бъда мил със слугите и дори да правя повече от другите, защото имах повече нужда от тях. Когато техният брой е малък, все още се търпи, но в домовете, които аз посещавах, прислугата беше многочислена и всички тия хора бяха много алчни, крадливи, ловки — имам предвид, когато се касаеше за личния им интерес — и тия мошеници съумяваха да нагласят така работата, че да имам едно след друго нужда от всичките. Парижките дами, които се перчат с ума си, нямат ясна представа за тия отношения и в желанието си да ми спестят някои разходи, направо ме разоряваха. Ако бях поканен на вечеря в града, малко по-далеч от дома си, домакинята не допускаше да извикам файтон, а караше да впрегнат собствената й карета и да ме заведат в къщи. Много доволна беше, че ми спестява осемдесетте су, които трябваше да платя на файтонджията. А че аз трябваше да дам цяло екю на лакея и на кочияша, това и през ум не й минаваше. Ако някоя жена ми пишеше от Париж в Ермитажа или Монморанси, не желаейки да ме накара да платя четири су такса за писмото, тя ми го пращаше по някой свой прислужник, който идваше пеш, плувнал в пот, и аз трябваше да го задържа на вечеря и да му дам свръх това и едно екю, което той действително бе заслужил. Предложеше ли ми да прекарам една-две седмици на дача с нея, сигурно си казваше: „Така клетото момче ще поспести малко. През това време няма да харчи за храна.“ Дори не помисляше, че през това време няма също да работя, че разноските за домакинството, наема, бельото и дрехите ми щяха да си текат, че плащах двойно на бръснаря и че животът у нея ми излизаше по-скъп, отколкото в собствения ми дом. Макар че ограничавах дребните си бакшиши само до прислугата в домовете, които посещавах редовно, те все пак бяха разорителни за мене. Мога да ви уверя, че съм хвърлил на вятъра по този начин най-малко двадесет и пет екю за прислугата на госпожа д’Удто в Обон, където съм пренощувал най-много четири-пет пъти, и над сто пистола в Епине и Шьоврет за годините, когато ходех редовно там. Тези разходи са неизбежни за човек с моя нрав, който не умее да си набави нищо, който не знае никакви хитрини и не може същевременно да понесе вида на мърморещ прислужник, който му поднася намръщен. Дори у госпожа Дюпен, където бях един вид у дома си и където оказвах хиляди услуги на слугите, винаги бях обслужван в съответствие с парите, които давах. Впоследствие трябваше да се откажа напълно от тези дребни щедрости, понеже не бях в състояние да ги правя, и именно тогава почувствах много по-грубо неудобството, което влече общуването с хора от друго социално съсловие.

Ако поне този живот беше по мой вкус, нямаше да съжалявам за разходите, направени за мое развлечение. Но съвсем непоносимо беше да се разорявам, за да се отегчавам. Толкова осезателно бях почувствал бремето на подобен живот, че възползвайки се от временната си свобода в онзи момент, реших да си я извоювам завинаги, да скъсам напълно с висшето общество, да престана да пиша книги, както и да се занимавам изобщо с литература, и да се затворя до края на живота си в тясната и спокойна сфера, за която се чувствах роден.

Хонорарите от „Писмо до д’Аламбер“ и „Нова Елоиз“ малко бяха подобрили финансовото ми положение, което доста се бе влошило в Ермитажа. Разполагах с почти хиляда екю. „Емил“, с който се бях заел съвсем сериозно след завършването на „Нова Елоиз“, напредваше и хонорарът от него щеше най-малкото да удвои тази сума. Възнамерявах да внеса този капитал, за да си осигуря малка пожизнена рента, която, заедно с преписването на ноти, да ме изхранва, без да пиша повече. Започнал бях още две произведения. Първото беше „Политическите институции.“ Разгледах докъде бях стигнал и реших, че ще ми са нужни още няколко години работа. Не ми достигаше смелост да продължа да работя над него и да изчакам да го завърша, за да изпълня решението си. Затова, отказвайки се от това произведение, реших да извлека от него нещо по-цялостно, като изгоря останалото. Заех се ревностно с работата и без да прекъсвам „Емил“, за по-малко от две години завърших окончателно „Обществен договор“.

Оставаше „Музикален речник“. Това беше занаятчийска работа, която можеше да се върши по всяко време и чиято цел беше известен материален доход. Реших да го изоставя или да го завърша по мое усмотрение в зависимост от това дали останалите средства ще ми стигнат, или не. Що се отнася до „Чувственият морал“, произведение, което бях само нахвърлил на едро, изоставих го напълно.

Понеже на последно място възнамерявах, в случай че мога да изоставя преписването на ноти, да се заселя далеч от Париж, където бях обсаждан от гости, които увеличаваха разходите ми, отнемайки ми същевременно времето, за да им насмогна, за да се предвардя от скуката, която, както казват, наляга всеки писател в убежището му, когато захвърли перото, аз си оставих едно занимание, което да запълни празнотата на самотата, без да ме изкушава да напечатам каквото и да било друго приживе. Не знам какво му бе хрумнало, но Рей отдавна настояваше да пиша мемоарите си. Макар че самите факти не бяха кой знае колко интересни, аз си давах сметка, че те могат да станат интересни поради откровеността, която бях способен да проявя, и реших да напиша едно произведение, единствено по безпримерната си правдивост, та поне един път хората да видят един човек в неговата съкровена същност. Винаги съм се надсмивал на неискреното простодушие на Монтен, който, преструвайки се, че признава недостатъците си, полага големи грижи да си припише само най-безобидни. Докато аз чувствах, аз, който винаги съм се считал и още се считам, общо взето, за най-добрия човек, че няма човешка душа, колкото и чиста да е тя, която да не крие някой противен порок. Знаех, че ме рисуваха пред обществото под толкова чужди на мене черти и понякога така уродливи, че дори и да не премълчах нито една своя лоша проява, само щях да спечеля, ако се покажех такъв, какъвто съм. Между другото, аз не можех да направя това, без да покажа и други хора такива, каквито са, следователно, тъй като това произведение можеше да излезе едва след моята смърт и след смъртта на много други хора, щях по-смело да напиша изповедите си, защото никога нямаше да се червя пред когото и да било. И така реших да посветя свободното си време за изпълнението на това начинание и започнах да събирам писмата и документите, които можеха да насочат или събудят спомените ми, като съжалявах много за всичко, което бях скъсал, изгорил или загубил преди това.

Този проект за пълно оттегляне, най-разумният от всички, които съм замислял някога, беше дълбоко залегнал в съзнанието ми и вече работех над изпълнението му, но небето, което ми готвеше друга участ, ме хвърли в нова вихрушка.

Монморанси, това старо и хубаво владение на изтъкнатия род, който носи същото име, не му принадлежи вече след конфискацията. Чрез сестрата на херцог Анри то премина в ръцете на дьо Конде, който промени името му и го нарече Енгиен, и херцогството има само една стара кула вместо замък, където се съхраняват архивите и където приемат идващите да изкажат почитанията си васали. Но в Монморанси или, ако щете, Енгиен, се вижда една къща, построена от Кроаза, с прякор Бедняка, която, равна по великолепие на най-пищните замъци, заслужава и носи името Замъка. Внушителният вид на тази хубава сграда, възвишението, на което е построена, изгледът от нея, може би единствен на света, обширният салон, изписан от майсторска ръка, градината, оформена от прочутия Льо Нотр, всичко това, съчетано заедно, поразява с величието си и същевременно с простотата си, която поддържа и подхранва възхищението. Маршалът, херцог дьо Люксамбур, който притежаваше тогава тази къща, идваше всяка година в този край, някогашно владение на неговите деди, да прекара два пъти по пет-шест седмици като обикновен гражданин, но с блясък, достоен за някогашното великолепие на неговия род. При първото им идване, след като се бях настанил в Монморанси, маршалът и жена му изпратиха своя камериер да ми поднесе почитанията им и да ме покани да отивам след вечеря у тях всеки път, когато ми е приятно. При всяко свое повторно идване те не пропускаха да възобновят този любезен жест и поканата си. Това ми напомняше госпожа дьо Безанвал, която ме бе пратила да вечерям в стаята на прислугата. Времената се бяха променили, но аз си бях останал същият. Не исках да вечерям в стаята на прислугата, но пет пари не давах и за трапезата на големците. Бих предпочел да ме оставят на равнището, на което бях, без да ме тачат и без да ме унижават. Отговорих учтиво и почтително на любезността на маршала и жена му, но не приех поканата им. Неудобствата, произтичащи от здравословното ми състояние, стеснителността и смущението ми, когато трябва да водя светски разговори, ме караха да изтръпвам само при мисълта да се явя в един салон, изпълнен с придворни, и аз не отидох в замъка дори на обикновено благодарствено посещение, макар че ми беше съвсем ясно, че очакваха от мене именно това и че настойчивите им покани бяха по-скоро израз на любопитство, отколкото на доброжелателство.

Въпреки това обаче любезностите от тяхна страна продължиха и дори се засилиха. Графиня дьо Буфле, която беше много близка със съпругата на маршала, при едно свое идване в Монморанси изпрати да питат как съм и предложи да ми дойде на гости. Аз отговорих, както сметнах за необходимо, но не се помръднах. Когато дойдоха за Великден през следващата 1759 година, кавалерът дьо Лоранзи, който беше от свитата на принц дьо Конти и от кръга на госпожа дьо Люксамбур, ме посети няколко пъти. Ние се опознахме. Той настойчиво ме покани да отида в замъка. Аз не го послушах. Най-сетне един следобед, когато най-малко очаквах, видях, че господин маршалът идва при мене, придружен от пет-шест души. Този път вече нямаше как да се измъкна и не можех да избягна, освен с риск да ме сметнат за грубиян и невъзпитан човек, да му върна посещението и да поднеса почитанията си на съпругата му, от чието име той ми предаде най-любезни поздрави. Така започна, под нещастна звезда, една връзка, от която не можех вече да се предпазя, макар и едно напълно основателно предчувствие да ме караше да се плаша, преди да я завържа.

Извънредно много се страхувах от госпожа дьо Люксамбур. Знаех, че е приятна. Виждал я бях няколко пъти на театър и у госпожа Дюпен преди десет-дванадесет години, когато беше още херцогиня дьо Буфле и блестеше в младежката си хубост. Но тя минаваше за злобна и при една толкова високопоставена дама подобна репутация ме плашеше. Едва я видях, и изпаднах под нейна власт. Видя ми се очарователна, с това очарование, което не увяхва с времето и най-силно въздейства на сърцето ми. Очаквах, че ще разговаря хапливо, ще сипе остроти. Нищо подобно, разговорите с нея бяха много приятни. Не изящна духовитост, не бликаща находчивост, не и изтънченост, но изящна деликатност, която не смайва събеседника, но винаги му се нрави. Нейните комплименти са още по-опияняващи, защото са непринудени. Човек би казал, че й се изплъзват несъзнателно и че просто сърцето й прелива, защото е изпълнено. Още при първото ми посещение ми се стори, че въпреки несръчността си и тромавите си приказки не съм й неприятен. Всички жени от двора умеят да ви убедят в това, независимо дали е вярно, или не. Но не всички умеят като госпожа дьо Люксамбур да направят тази увереност така сладка, че и през ум да не ви мине да се усъмните. Още от първия ден доверието ми в нея би било толкова пълно, каквото стана впоследствие, ако херцогиня дьо Монморанси, нейната снаха, доста коварна лудетина и, струва ми се, малко злоезична, не си науми да се залови с мене и въпреки любезностите на свекърва си със собствените си престорени закачки не ме накара да се усъмня дали не се подиграват с мене.

Може би мъчно щях да потисна това опасение в присъствие на двете дами, ако изключителното благоразположение на маршала не ме увери, че и тяхната любезност е искрена. При моя плах характер е особено изненадващо колко бързо приех не в преносен смисъл уверенията му, че иска да ме постави на равна нога със себе си, но още по-удивително е, че и той прие по същия начин желанието ми да живея абсолютно независимо. Убедени и единият, и другият, че с основание мога да бъда доволен от положението си и да не искам да го променя, нито той, нито госпожа дьо Люксамбур не дадоха когато и да било вид, че се занимават с моето материално положение или с моето преуспяване. Макар че не мога да се съмнявам, че топло се интересуваха и двамата от мене, те нито веднъж не ми предложиха някаква служба, нито своята подкрепа освен само веднъж, когато госпожа дьо Люксамбур като че ли пожела да вляза във Френската академия. Аз изтъкнах като претекст религията си. Тя ми каза, че това не е пречка и ако действително е така, ще се наеме да я отстрани. Аз й отговорих, че макар за мене да е голяма чест да бъда член на тази прославена институция, понеже съм отказал вече на господин дьо Тресан и донякъде и на полския крал да вляза в академията на Нанси, нямам вече моралното право да вляза в никоя друга. Госпожа дьо Люксамбур не настоя и повече не стана дума за това. Това непринудено общуване с толкова високопоставени личности, които можеха да ме облагодетелстват във всяко отношение, тъй като господин дьо Люксамбур беше и заслужаваше да бъде интимен приятел на краля, доста странно се отличава от постоянните грижи, не само явни, но и досадни, на приятелите-покровители, с които наскоро бях скъсал, които имаха за цел не толкова да ми услужат, колкото да ме унизят.

Когато маршалът дойде за пръв път при мене в Мон-Луи, аз приех с огорчение него и свитата му в единствената си стая не толкова защото бях принуден да го настаня сред неумитите чинии и ощърбени гърнета, но защото изгнилият под едва се държеше и се страхувах да не се продъни напълно под тежестта на толкова хора. Обезпокоен не толкова за собствената си безопасност, колкото за опасността, на която се излагаше поради любезността си този добър благородник, побързах да го измъкна оттам и да го заведа, въпреки че още беше студено, в моята кула, отворена от всички страни и без камина. Когато бяхме вече там, му признах защо го бях довел: той предал разговора ни на жена си и двамата ме замолиха настойчиво, докато поправят пода на стаята ми, да приема една стая в замъка или, ако предпочитам, в една отделна сграда посред парка, наричана малкия замък. Това очарователно жилище заслужава да се опише.

Паркът на Монморанси не е в равнина, както градината на Шьоврет. Той е неравен, вълнообразен, с хълмове и падини, които опитният архитект е използвал умело, за да разнообрази горичките, украсата, басейните, площадките и да уголеми привидно благодарение на умението и изобретателността си твърде малкото всъщност пространство. В горната си част паркът е увенчан от терасата на замъка. В долната си част образува теснина, която се отваря и разширява към долината. На ъгъла се простира голямо езеро. Между оранжерията, която се намира в широката част, и това езеро, оградено от обрасли в живописни горички хълмове, е построен споменатият малък замък. Сградата и земята около нея са принадлежали някога на прочутия Льо Брьон; той го построил и украсил с тънкия усет за украса и архитектура, който този голям художник развил у себе си. Впоследствие замъкът е бил възстановен, но винаги съгласно замисъла на първия собственик. Той е малък, скромен, но изящен. Понеже е построен в долината, между басейна на оранжерията и голямото езеро, и следователно е изложен на влага, по средата има перистил между два етажа колони, така че въздухът минава през цялата сграда и я поддържа суха въпреки местоположението й. Когато се гледа постройката от отсрещната височина, тя изглежда абсолютно отвсякъде обградена с вода и човек има чувството, че вижда пред себе си омагьосан остров или най-красивия от трите Боромееви острови в Лаго Маджоре, наречен Изола Белла.

В тази самотна сграда ми предоставиха да избера един от четирите апартамента, които тя съдържа, като не се смята приземният етаж, състоящ се от бален салон, билярдна зала и кухня. Аз взех най-малкия и най-скромния, точно над кухнята, която също ползвах. Той беше възхитително чист, мебелиран в бяло и синьо. В това дълбоко и пленително усамотение, заобиколен от вода и горички, сред концертите на всички видове птички и уханието на портокалов цвят, съчиних с непресекващ възторг петата книга на „Емил“ и нейният свеж колорит се дължи до голяма степен на ярките ми впечатления от жилището, в което я написах.

С какво нетърпение изтичвах всяка сутрин при изгрев-слънце да вдъхна уханния въздух в галерията. Какво хубаво мляко с кафе изпивах там насаме с моята Терез! Котката и кучето ми ни правеха компания. Тази свита би ми стигнала за цял живот, без да изпитвам нито за миг скука. Чувствах се като в земен рай. Живеех също така невинно и се наслаждавах на същото блаженство. По време на пътуването си през месец юли господин и госпожа дьо Люксамбур ми оказаха толкова много внимание и бяха така любезни с мене, че настанен в дома им и отрупван от добрините им, не можех да не им отвърна поне с чести посещения. Бях почти през цялото време с тях. Сутрин отивах да поднеса почитанията си на съпругата на маршала и обядвах там. Следобед се разхождах с маршала. Не оставах само на вечеря поради многото гости и защото ставаше много късно за мене. До този момент всичко вървеше както трябва и нямаше да се случи нищо лошо, ако бях съумял да спазя тия граници. Само че аз никога не съм могъл да спазя златната среда в приятелствата си и да изпълнявам само светските си задължения. Винаги съм бил всичко или нищо. Скоро станах всичко. Виждайки се ухажван, глезен от толкова високопоставени личности, аз минах границата и се привързах към тях с приятелско чувство, което е позволено да се изпитва само спрямо равни. Започнах да се държа свойски с тях, докато те си останаха както винаги в границите на любезността. Никога обаче не се почувствах много свободно с госпожа маршалшата. Макар че не бях напълно сигурен в характера й, повече се боях от ума й. Тя ми допадаше именно с него. Знаех, че е придирчива по отношение на разговора и че има право да бъде такава. Знаех, че жените и главно високопоставените дами искат непременно да ги забавляват, че е по-добре да ги обидиш, отколкото да ги отегчиш, и съдех по нейните забележки за казаното от хората, след като си отидеха, за мнението й за собствените ми гафове. Наумих си един заместител, който ме избави от неудобството да разговарям — да й чета. Тя бе чувала за „Жюли“. Знаеше, че е под печат. Прояви жив интерес да се запознае с това произведение. Аз й предложих да й го прочета. Тя прие. И аз отивах всяка сутрин при нея към десет часа. Идваше и господин дьо Люксамбур. Затваряха вратата. Аз четях седнал до леглото й и така добре бях отмерил пасажите, че щях да имам с какво да я занимавам по време на целия й престой дори ако не го прекъсне.^[78] Успехът на това средство надмина очакванията ми. Госпожа дьо Люксамбур се влюби в „Жюли“ и в автора й. Тя говореше само за мене, занимаваше се само с мене, казваше ми нежности от сутрин до вечер и ме прегръщаше по десет пъти дневно. Настоя да седя винаги до нея на масата, а когато някой благородник пожелаеше да заеме това място, заявяваше, че то е мое и го настаняваше другаде. Можете да си представите какво впечатление ми правеше това мило държане, на мене, който ставах роб при най-малката проява на обич. Аз се привързах действително към нея, отговаряйки на чувството, което тя ми засвидетелстваше. Страхувах се само от едно, виждайки увлечението й по мене и съзнавайки колко малко съм забавен, за да го поддържам, да не би да ми се насити и за мое нещастие това опасение се оказа премного основателно.

Изглежда, че между нейния умствен строй и моя е имало естествено противоречие, защото независимо от нелепостите, които ми се изплъзваха непрекъснато в разговор, дори в писмата ми, даже в моментите, когато най-добре се разбирахме, някои неща не й допадаха, без да мога да си представя защо. Ще приведа само един пример, а бих могъл да цитирам най-малко двадесет. Тя узна, че преписвам за госпожа д’Удто „Нова Елоиз“ срещу определена сума за всяка страница. Пожела и на нея да направя подобен препис при същите условия. Аз й обещах и причислявайки я по този начин към моите клиентки, й написах по този повод нещо мило и учтиво. Такова беше поне намерението ми. Ето отговора й, който направо ме смая (Свитък С 43):

Версай, вторник

„Очарована съм, доволна съм. Писмото ви ми достави безкрайно удоволствие и аз бързам да ви го върна и да ви благодаря за него.

Ето собствените ви думи: «Макар че вие сте безспорно много ценна клиентка, не ми е особено приятно да приема парите ви, всъщност аз би трябвало да заплатя удоволствието да работя за вас.» Отказвам се от коментарии. Протестирам, че никога не ми пишете нищо за здравето си. Нищо друго не ме интересува по-живо. Обичам ви от все сърце. И уверявам ви, мъчно ми е да ви го пиша, защото би ми било много по-приятно да ви го кажа устно. Господин дьо Люксамбур ви изпраща най-добрите си чувства и ви прегръща от все сърце.“

Щом получих това писмо, побързах да отговоря, като изчаках да проуча по-обстойно цитирания пасаж, преди да протестирам срещу всяко нелюбезно тълкуване, и след като няколко дни се занимавах с него, изпълнен с безпокойство, както можете да предположите, без да проумея каквото и да било, ето какво отговорих най-сетне по този повод:

Монморанси, 8 декември 1759 година

„След като ви писах, препрочетох стотици пъти въпросния пасаж. Разгледах го в прекия му и естествен смисъл. Разучих го във всякакъв възможен смисъл и ви признавам, госпожо, че вече сам не зная дали аз ви дължа извинение или по-скоро вие на мене.“

Минали са десет години, откакто са разменени тия писма. Често съм мислил впоследствие по този въпрос и дори и днес съм все още толкова тъп в тази област, че не мога да почувствам какво е могла да намери в този пасаж, което, не бих казал дори, да я оскърби, а просто да не й хареса.

По повод този ръкописен екземпляр на „Елоиз“, който госпожа дьо Люксамбур пожела да има, трябва да спомена тук какво бях намислил, за да го отлича с някакво явно предимство от всеки друг. Бях написал отделно приключенията на милорд Едуард и дълго се бях колебал дали да ги вмъкна било изцяло, било само част от тях в това произведение, към което ми се струваше, че спадат. Най-сетне реших да ги отделя напълно, защото, тъй като не бяха в тон с останалото, можеха да накърнят вълнуващата простота. Когато се запознах с госпожа дьо Люксамбур, имах и още едно по-силно основание: в тия приключения ставаше дума за една римска маркиза с много неприятен нрав и някои нейни черти, несвойствени наистина на съпругата на маршала, можеха да й бъдат приписани от хора, които я познаваха само по приказки. Затова аз много се радвах, че бях взел това решение и то се затвърди у мене. Но в горещото си желание да обогатя нейния екземпляр с нещо, което да го няма в никой друг, ето че се сетих за тия злополучни приключения и намислих да направя извадки от тях и да ги прибавя. Безумен проект, чиято екстравагантност може да се обясни само със сляпата фаталност, която ме тикаше към гибел.

Quns vulf perdere, Jupiter dementat.^[79]

Имах глупостта да направя тия извадки грижливо, като положих много труд, и й изпратих този откъс като най-хубавото нещо на света, предупреждавайки я обаче, което беше самата истина, че съм изгорил оригинала, че извадката е направена само за нея и никой друг няма да я види, освен ако самата тя му я покаже. Тази забележка, вместо да й докаже благоразумието и дискретността ми, както си въобразявах, че постъпвам, всъщност само я накара да се убеди, че самият аз й приписвам тия черти, нещо, което би било оскърбително за нея. Аз бях убеден като глупак, че тя ще бъде очарована от постъпката ми. Тя не ми оказа по този повод любезностите, които очаквах, и никога, за голяма моя изненада, не заговори с мене за тетрадката, която й бях изпратил. Що се отнася до мене, все още напълно доволен от себе си в този случай, едва по-късно си дадох сметка, по други признаци, за ефекта, който бях предизвикал.

Все с цел да отлича нейния ръкопис ми хрумна още една по-разумна идея, но поради други причини и тя също така ми навреди. До такава степен всичко съдейства на делото на съдбата, когато тя зове някого към гибел. Наумих да украся този ръкопис с оригиналните илюстрации на „Жюли“, рисунките се оказаха със същия формат, както и ръкописът. Поисках ги от Коенде, защото те ми принадлежаха, още повече, че бях оставил за него печалбата от клишетата, които излязоха в голям тираж. Коенде е толкова хитър, колкото аз съм загубен в това отношение. Понеже много пъти му поисках рисунките, той успя да научи за какво ми трябват. Тогава под претекст, че искал да ги доукраси, той ги задържа и в крайна сметка ги представи от свое име.

Ego versiculos feci, tulit alter honores.^[80]

По този начин вратите на двореца Люксамбур се отвориха за него. Откакто се бях установил в малкия замък, той идваше много често при мене и винаги още от сутринта, особено когато господин и госпожа дьо Люксамбур бяха в Монморанси. Така че, за да прекарам с него деня, аз не отивах в замъка. Упрекнаха ме за тия отсъствия. Аз казах причината. Настояха да заведа там и господин Коенде. Не можах да откажа. Този мошеник това и търсеше. Така благодарение на изключителното благоразположение, което изпитваха към мене, един служащ на господин Телюзон, когото шефът му благоволяваше да покани понякога на вечеря, когато нямаше други гости, внезапно бе допуснат на масата на един маршал на Франция заедно с принцовете, херцогините и най-отбраното дворцово общество. Никога няма да забравя как един ден, когато той беше принуден да се върне рано в Париж, маршалът каза следобед на гостите: „Да се поразходим по пътя за Сен-Дьони, за да изпратим господин Коенде.“ Клетото момче не издържа. Съвсем се главозамая. Що се отнася до мене, аз бях така развълнуван, че не можах да кажа нито дума. Вървях последен, плачейки като дете и умирайки от желание да целуна краката на този добросърдечен маршал. Но последиците от случката с преписа ме накараха да изпреваря тук събитията. Нека ги разкажа в хронологическия им ред, доколкото ми позволява паметта.

Щом малката къщичка в Мон-Луи беше готова, аз я мебелирах спретнато, скромно и се пренесох там. Не можех да се откажа от принципа, който бях възприел, напускайки Ермитажа — да имам винаги собствено жилище. Но не можах също така да се реша да напусна апартамента си в малкия замък. Не върнах ключа и понеже държах много на приятните закуски в галерията, често отивах да пренощувам там, а понякога оставах два-три дни като в лятна къща. Може би в този момент по отношение на жилището бях най-добре и най-приятно настаненият обикновен гражданин в Европа. Хазяинът ми господин Мата, изключително добър човек, ми беше поверил напълно ремонта на Мон-Луи и ми предостави ръководството на работниците си без никаква негова намеса. Намерих начин да си направя само от една стая на първия етаж цяло апартаментче от стая, антре и килер. В партера се намираха кухнята и стаята на Терез. Кулата ми служеше за работен кабинет, само че й сложих стъкла и камина. Когато отидох там, се заех с удоволствие да разкрасявам терасата, засенчена вече от два реда млади липи. Прибавих още два и я превърнах в кабинет със зелени стени. Сложих маса и каменни пейки, посадих няколко люляка, жасмин и орлови нокти. Получи се една цветна леха, успоредна на двата реда дървета, и тази тераса, по-висока от терасата на замъка и с не по-лош изглед, на която бях привлякъл множество птички, ми служеше за приемна, когато ми идваха на гости господин и госпожа дьо Люксамбур, херцог дьо Вилроа, принц дьо Тенгри, маркиз д’Армантиер, херцогиня дьо Монморанси, херцогиня дьо Буфле, графиня дьо Валантиноа, графиня дьо Буфле и други високопоставени личности, които не благоволяваха да извършат уморителното поклонение по стръмнината от замъка до Мон-Луи. Дължа на благоразположението на господин дьо Люксамбур всички тия посещения. Аз съзнавах това и сърцето ми бе изпълнено с признателност. В подобен пристъп на умиление казах веднъж на господин дьо Люксамбур, прегръщайки го: „О, господин маршал! Аз ненавиждах благородниците, преди да ви познавам, и ги ненавиждам още повече, откакто вие ме накарахте да почувствам колко лесно би им било да будят само обожание.“

Впрочем аз призовавам всички, които са ме виждали през онази епоха, да кажат дали са забелязали този блясък да ме е заслепил макар само за миг, дали изпаренията на тамяна, който ми кадяха, замая главата ми. Дали са ме видели не така принципен в държането си, не така естествен в маниерите си, не така дружелюбен с хората от народа, не така близък със съседите си, не така готов да окажа услуга всекиму, когато съм могъл, без да отблъсквам грубо безбройните досадни и често безразсъдни искания, с които постоянно ме отрупваха. Ако сърцето ми ме влечеше към замъка Монморанси поради искрената ми привързаност към собствениците му, то ме връщаше същевременно към моите съседи, за да вкуся сладостта на обикновения скромен живот, извън който няма щастие за мене. Терез се беше сприятелила с дъщерята на един зидар, мой съсед, на име Пийо. Аз пък се сприятелих с бащата и след като сутринта бях обядвал, не без известна принуда, в замъка, за да угодя на госпожа маршалшата, с какво настроение се връщах вечерта да вечерям с простичкия Пийо и неговото семейство било у него, било у мене.

Освен тия две жилища наскоро се сдобих и с трето в частния дворец Люксамбур, чиито собственици толкова настоятелно ме канеха да ги посещавам там сегиз-тогиз, че аз се съгласих въпреки отвращението си към Париж, където бях ходил само двата пъти, за които споменах, откакто се бях оттеглил в Ермитажа. Но аз отивах там само в уговорени дни, само на вечеря и още на следващата сутрин се връщах. Влизах и излизах през градината, която гледаше към булеварда. Така че най-чистосърдечно мога да твърдя, че кракът ми не е стъпвал върху парижкия паваж.

Точно посред това временно благополучие се подготвяше отдалеч катастрофата, която трябваше да отбележи неговия край.

Недълго след завръщането ми в Мон-Луи направих там едно ново запознанство, без ни най-малко да го желая, както обикновено, и което пак се оказа съдбоносно в моя живот. След малко ще прецените в положително или отрицателно отношение. Това беше маркиза дьо Вердьолен, моя съседка, чийто мъж беше купил наскоро една лятна къща в Соази, близо до Монморанси. Госпожица д’Ар, дъщеря на граф д’Ар, човек от виден, но обеднял род, се беше оженила за господин дьо Вердьолен, стар, грозен, глух, суров, груб, ревнив, с белези по лицето и само с едно око, но иначе не лош човек, ако съумеете да го подхванете, и притежател на петнадесет, а може би и двадесет хиляди ливри рента, за която я омъжили. Това дребосъче, псуващо, крещящо, каращо се, вилнеещо и разплакващо жена си от сутрин до вечер, в крайна сметка винаги правеше това, което тя искаше, и то за да я вбеси, защото тя умееше да му внуши, че именно той желае това нещо, а тя ни най-малко. Дьо Маржанси, за когото вече споменах, беше приятел на госпожата и се сприятели и с господина. Той им бе дал под наем преди няколко години своя замък в Маржанси, близо до Обон и Андийй, и те живееха там точно когато бях увлечен по госпожа д’Удто. Госпожа д’Удто и госпожа дьо Вердьолен се познаваха чрез госпожа д’Обтер, тяхна обща приятелка, и понеже градината на Маржанси се намираше на пътя на госпожа д’Удто, когато правеше любимата си разходка до възвишението Олимп, госпожа дьо Вердьолен й беше дала ключ, за да минава по-направо. Благодарение на този ключ и аз минавах често с нея оттам. Но никак не обичах неочакваните срещи и ако госпожа дьо Вердьолен се случеше на пътя ни, оставях ги двете, без да кажа нито дума, и отминавах напред. Това не особено любезно държане едва ли я бе настроило добре спрямо мене. И все пак, когато се настани в Соази, тя сама ме потърси. Дойде няколко пъти в Мон-Луи, без да ме завари там, и като видя, че не й връщам визитата, си науми, за да ме принуди да го сторя, да ми изпрати цветя за терасата ми. Налагаше се да отида да й благодаря. Това беше достатъчно. Сближихме се начаса.

Тази връзка започна бурно, подобно на всички приятелства, които съм завързвал против волята си. Нито за миг помежду ни не се възцари истинско спокойствие. Начинът на мислене на госпожа дьо Вердьолен беше твърде несходен с моя. Злобните забележки и сарказмите бликат от нея с такава лекота, че е необходимо постоянно внимание, твърде изморително за мене, за да доловиш кога ти се подиграва. Една глупава случка, за която си спомням, е достатъчна, за да прецените това. Брат и беше назначен наскоро за комендант на една фрегата, която щеше да се сражава с англичаните. Говорех как трябва да се въоръжи фрегатата, без да се увреди на лекотата й. „Да — каза тя със съвсем равен тон, — вземат само толкова оръдия, колкото са необходими, за да се бият.“ Рядко съм я чувал да каже нещо хубаво за отсъстващите си приятели, без да плъзне нещо неприятно по техен адрес. Ако не злословеше, се присмиваше, като не изключваше дори приятеля си Маржанси. Друга неприятна за мене нейна черта беше, че постоянно ме притесняваше с всевъзможни пратки, дребни подаръци, писма, на които да се чудя как да отговарям, и винаги наново ме затрудняваше, защото трябваше да благодаря или да отказвам. Независимо от това, понеже я виждах често, аз се привързах към нея. Тя си имаше своите неприятности подобно на мене и взаимните ни излияния правеха срещите ни интересни. Нищо не свързва повече сърната от сладостта да поплачат заедно. Ние се търсехме, за да се утешаваме, и тази нужда често ме караше да затварям очите си за много неща. Бях се показвал толкова суров в откровеността си с нея, че след като понякога проявявах толкова малко уважение към характера й, сигурно всъщност съм я ценял много, за да вярвам, че тя може чистосърдечно да ми прости. Ето един образец за писмата, които съм й писал понякога, като трябва да отбележа, че никога, в нито един свой отговор, тя не е изглеждала ни най-малко засегната.

Монморанси, 5 ноември 1760 година

„Вие ми казвате, госпожо, че не сте се обяснили добре, за да ме накарате да разбера, че самият аз се обяснявам зле. Говорите ми за вашата мнима глупост, за да ме накарате да почувствам собственото си тъпоумие. Хвалите се, че сте най-обикновена жена, като че ли се страхувате да не разбера буквално думите ви, и ми се извинявате, за да ми дадете урок, че аз ви дължа извинения. Да, госпожо, зная отлично — аз съм простак, наивник и нещо още по-лошо, ако изобщо е възможно. Аз не умея да подбирам думите си достатъчно добре според една хубава френска дама, която толкова внимава какво да каже и разговаря така изящно като вас. Но имайте предвид, че аз употребявам думите в общоприетия им смисъл, без да съм в течение и без да ме е грижа за изтънчените значения, които им се дават в достопочтените парижки среди. Ако понякога казаното от мене е двусмислено, старая се поведението ми да изясни точното му значение…“ и т.н.

И останалата част от писмото е написана почти в същия тон. Вижте отговора (Свитък Д №41) и сами съдете за невероятната толерантност на едно женско сърце, което може да не се засегне от подобно писмо повече, отколкото личи в отговора и отколкото изобщо ми е показала когато и да било. Коенде, предприемчив и дързък до безочие, който винаги дебнеше всички мои приятелства, побърза да се вмъкне от мое име и у госпожа дьо Вердьолен и скоро, без да подозирам, стана по-интимен с нея, отколкото самият аз. Странен субект беше този Коенде! Представяше се от мое име при всичките ми познати, настаняваше се в дома им, ядеше най-безцеремонно на масата им. Преизпълнен от пламенно желание да ми бъде в услуга, говореше за мене винаги със сълзи на очи, но дойдеше ли у дома, не обелваше нито дума за тия свои връзки, нито за всичко, което би могло да ме интересува. Вместо да ми съобщи какво е научил, казал или видял и което би могло да ме интересува, той слушаше какво казвам аз и дори ме разпитваше. Правеше се, че не знае нищо за Париж извън това, за което го уведомявах аз. С една дума, макар че всичко живо ми говореше за него, той никога не ми говореше за никого. Беше потаен и дискретен само с приятеля си. Но нека се разделим временно с Коенде и госпожа дьо Вердьолен. Ще се върнем по-късно към тях.

Известно време след завръщането ми в Мон-Луи художникът Ла Тур ми дойде на гости и ми донесе портрета ми с пастелни бои, който бе изложил няколко години преди това в Салона. Той искаше тогава да ми подари този портрет, но аз не го приех. Обаче госпожа д’Епине, която ми беше подарила своя и държеше да притежава моя, ме беше замолила да му го поискам отново. Той се забави много, докато го ретушира. През този промеждутък настъпи скъсването между мене и госпожа д’Епине. Аз й върнах нейния портрет и тъй като не ставаше вече дума да й дам моя, го окачих в стаята си в малкия замък. Господин дьо Люксамбур го видя и го хареса. Аз му го предложих, той прие. Изпратих му го. И той, и жена му разбраха, че ще ми бъде много приятно да имам техните портрети. Те си поръчаха миниатюри при много добър майстор, вковаха ги в златна рамка на кристална бонбониера и ми я подариха толкова галантно, че аз бях очарован. Госпожа дьо Люксамбур не се съгласи портретът й да бъде отгоре на кутията. Тя неведнъж ме упрекваше, че обичам повече господин дьо Люксамбур, отколкото нея, и аз не отричах, защото това беше така. Тя ми засвидетелства много любезно, но недвусмислено, поставяйки портрета си от вътрешната страна, че не е забравила предпочитанието ми.

Почти по същото време извърших една глупост, която не допринесе кой знае колко да запазя благоразположението й. Макар че съвсем не познавах господин дьо Силует и не го обичах особено, имах високо мнение за него като администратор. Но когато посегна на финансистите, аз си дадох сметка, че той не предприема тази операция в благоприятен момент. Независимо от това му пожелавах от все сърце успех и когато научих, че е свален, в безразсъдната си смелост му написах следното писмо, което естествено не възнамерявам да оправдая.

Монморанси, 2 декември 1766 година

„Благоволете, господине, да приемете почитанията на един самотник, когото не познавате, но който ви цени заради дарбите ви, който ви уважава за поста ви и който ви направи честта да е убеден, че няма да се задържите дълго на него. Понеже не можехте да спасите държавата освен за сметка на столицата, която я разори, вие не се спряхте пред крясъците на печалбарите. Виждайки, че смазвате тия нещастници, завиждах на поста ви. Виждайки, че го напускате, без да отстъпите от делото си, аз се възхищавам от вас. Бъдете доволен от себе си, господине, този пост ви оставя почест, на която дълго ще се радвате без съперник. Проклятията на измамниците са слава за честния човек.“

Госпожа дьо Люксамбур, която знаеше, че съм писал това писмо, ми заговори за него, когато дойде на Великден. Аз й го показах. Тя пожела да има препис от него и аз й го дадох. Но не знаех, давайки й го, че и тя е в числото на заинтересуваните от пренаемането на земите печалбари, които бяха свалили Силует. От всички мои гафове човек би заключил, че аз предизвиквах с удоволствие ненавистта на една мила с мене и разполагаща с власт жена, към която всъщност се привързвах все повече от ден на ден и чието благоволение съвсем не желаех да загубя, макар че с несръчността си направих всичко необходимо за това. Мисля, че е излишно да уточнявам, че случката с опиата на господин Троншен, за която споменах в първата част, се отнася именно за нея. Другата дама беше госпожа дьо Мирпоа. Те никога не ми споменаха за този мой гаф, нито дадоха вид, че го помнят. Но дори и да допуснем, че госпожа дьо Люксамбур действително го е забравила, което ми се струва почти невъзможно, все пак не бихме могли да узнаем каква е била реакцията й. Що се отнася до мене, аз и не мислех за последиците от нетактичностите си, защото можех с чиста съвест да кажа, че не съм имал намерение да я оскърбя. Като че ли изобщо някоя жена може да прости подобни оскърбления, дори ако е напълно сигурна, че са били направени без ни най-малко участие на волята.

Междувременно, макар и тя привидно като че ли нищо да не виждаше и нищо да не чувстваше и макар аз да не забелязвах още нито намаляване на благоразположението й, нито промяна на отношението й към мене, непрестанното, растящо дори напълно основателно предчувствие ме караше постоянно да се опасявам, че скоро досадата ще измести слабостта й към мене. Можех ли да очаквам от една толкова високопоставена дама, че нейното постоянство в приятелството ще устои на нищожното ми умение да го поддържам? Не ми се удаваше да скрия дори това глупаво предчувствие, което ме тормозеше и ме правеше още по-скучен. Може да си дадете сметка за това мое състояние от следното писмо, което съдържа странно предсказание.

N.B. Това писмо, без дата на черновата ми, е най-късно от месец октомври 1760 година.

„… Колко е жестока вашата любезност! Защо смущавате спокойствието на един самотник, който се е отказал от житейските наслади, за да избегне и житейските горчилки? Напразно търсих цял живот трайни приятелства. Не можах да ги намеря в социалните среди, до които можах да се добера. Нима трябва да ги потърся във вашата среда? Амбицията и користолюбието не ме изкушават. Не съм много суетен и не съм много страхлив. Мога да устоя на всичко, но не и на мило държане. Защо ме атакувате и двамата откъм тази моя слабост, която трябва да победя, тъй като при разстоянието, което ни дели, излиянията на чувствителните сърца няма да сближат моето с вашите? Признателността ще бъде ли достатъчна за сърце, което не познава два начина да се дава и се чувства способно само за приятелство? За приятелство, уважаема госпожо! Ето моето нещастие! На вас, както и на господин маршала, ви приляга да употребявате тази дума. Но аз съм безумен, че я приемам в буквалния й смисъл! Вие си играете, аз се привързвам и краят на играта ми готви нови огорчения. Как ненавиждам титлите ви и колко ви оплаквам, че ги носите! Вие ми изглеждате така достойни да вкусите очарованието на простия живот. Защо не живеехте в Кларан? Бих отишъл да подиря там щастие за цял живот! Но замъкът Монморанси, но дворецът Люксамбур! Там ли е мястото на Жан-Жак? Там ли един привърженик на равенството трябва да поднесе чувствата на едно отзивчиво сърце, което, отплащайки се по този начин за уважението, което му засвидетелстват, си въобразява, че връща толкова, колкото получава? Вие също сте добросърдечна и чувствителна, аз зная това, виждал съм го. Съжалявам, че не можах по-скоро да се убедя в това. Но при общественото положение, което заемате, при начина ви на живот нищо не може да направи трайно впечатление и толкова нови обекти се заличават взаимно, че нито един не остава. Вие ще ме забравите, госпожо, след като ме лишавате от възможността да последвам примера ви. Ще допринесете много, за да ме направите нещастен и за да нямате извинение.“

Прибавях името на господин дьо Люксамбур, за да смекча съмнението в нейното отношение. Защото аз се чувствах така сигурен в него, че и през ум не ми е минало нито едно опасение относно трайността на приятелството му. Нищо от това, което ме плашеше в отношенията ми с жена му, не засягаше нито за миг него. Никога не съм изпитвал ни най-малко недоверие към характера му, бях убеден, че е мек, но честен. Не се боях от охлаждане от негова страна, както и не очаквах героична преданост. Непринудеността, близостта в отношенията ни свидетелстваше колко разчитахме взаимно един на друг. Имахме право и двамата. Аз ще уважавам, докато съм жив, този достоен благородник и неговата памет ще ми бъде скъпа и макар че направиха всичко възможно, за да го отчуждят от мене, сигурен съм, че той е умрял като мой приятел, както ако бе издъхнал в ръцете ми.

При второто ми идване в Монморанси през 1760 година, понеже бях завършил четенето на „Жюли“, прибягнах до „Емил“, за да ме подпомогне в общуването ми с госпожа дьо Люксамбур. Но този път не беше така удачно било защото тази материя не й беше толкова по вкуса, било защото четенето й омръзна накрая. Обаче, тъй като тя ме упрекваше, че се оставям да ме измамят издателите ми, пожела да предоставя на нея грижата да публикува това произведение, за да получа по-голяма печалба. Аз се съгласих при изричното условие, че няма да се отпечата във Франция и по този повод водихме продължителен спор, защото аз твърдях, че е невъзможно да се получи негласно разрешение и че дори е неблагоразумие да се иска, а без разрешение не позволявах в никакъв случай да се отпечата книгата в кралството. Тя поддържаше, че нямало да срещнем никаква трудност с цензурата при възприетата от правителството система. Намери начин да убеди господин дьо Малерб, които ми писа дълго писмо по този въпрос, цялото саморъчно, за да ми докаже, че „Верую на савойския викарий“ било произведение от такова естество, че ще срещне навред одобрението на човешкия род, а също и на двора в дадения случай. Аз бях изненадан, че този държавен служител, винаги толкова плах, се показа така сговорчив този път. Понеже отпечатването на книга, която той одобрява, ставаше законно само с този факт, възраженията ми отпаднаха. Независимо от това, воден от необясними задръжки, аз настоях „Емил“ да се отпечата в Холандия, и то именно от издателя Неолм, когото не само посочих изрично, но и го предупредих; не възразих изданието да се направи за сметка на някой френски книжар и когато бъде готово, да се продава в Париж или където и да било другаде, тъй като продажбата не ме интересуваше. Ето какво точно уговорихме двамата с госпожа дьо Люксамбур, след което аз й предадох ръкописа.

При това свое пътуване тя беше довела със себе си внучката си госпожица дьо Буфле, днес херцогиня дьо Лозьон. Тя се казваше Амели. Беше пленително момиче. Действително девствено лице, кротост, свенливост. Нищо по-мило и по-интересно от лицето й, нищо по-нежно и по-целомъдрено от чувствата, които вдъхваше. Впрочем тя беше още дете. Нямаше единадесет години. Съпругата на маршала, която намираше, че е много стеснителна, полагаше усилия да я оживи. Тя няколко пъти ми разреши да я целуна и аз го сторих с обичайната си начумереност. Вместо миличките неща, които всеки друг на мое място би казал, аз седях безмълвен, смутен и не знам кой се чувстваше по-засрамен, горкото дете или аз. Веднъж го срещнах само по стълбата в малкия замък. Идваше на гости на Терез, при която нейната гувернантка се намираше в момента. Понеже не знаех какво да й кажа, й предложих една целувка и в своята невинност тя не ми отказа, тъй като същата сутрин беше получила една по заповед на баба си и в нейно присъствие. На другия ден, четейки „Емил“ до леглото на съпругата на маршала, аз попаднах точно на един пасаж, където осъждам основателно това, което бях сторил предния ден. Тя намери разсъждението ми правилно и добави нещо съвсем уместно, което ме накара да се изчервя. Как проклинам невероятната си глупост, която толкова често ми е давала вид на порочен и виновен, когато всъщност съм бивал само тъп и смутен! Глупост, която се тълкува дори като лицемерно извинение при човек, за когото се знае, че не му липсва ум. Мога да се закълна, че при тази толкова осъдителна целувка, както и при другите, сърцето и плътта на госпожица Амели бяха толкова чисти, колкото и моите, и мога да се закълна даже, че ако в онзи момент можех да избягна срещата, бих го сторил не защото не ми доставяше голямо удоволствие да я видя, но поради неумението ми да й кажа мимоходом нещо приятно. Как е възможно даже едно дете да плаши човек, който не се е побоял от властта на кралете? Какво да правя? Как да се държа, щом съм толкова лишен от находчивост? Ако се насиля да заговоря с хората, които срещам, казвам неизбежно нещо неуместно. Ако не кажа нищо, минавам за мизантроп, за див звяр, за мечок. Ако бях напълно тъп, щеше да бъде по-изгодно за мене. Но дарбите, които ми липсваха в светското общество, превърнаха в оръдия за провал дарбите, които притежавах дълбоко в себе си.

В края на същото пребиваване госпожа дьо Люксамбур извърши едно добро дело, в което и аз имах донякъде своя дял. Тъй като Дидро бе оскърбил доста неблагоразумно принцеса дьо Робек, дъщеря на господин дьо Люксамбур, нейното протеже Палисо отмъсти за нея с комедията си „Философите“, в която аз бях осмян, а Дидро извънредно много злепоставен. Авторът ме беше пощадил не толкова, мисля, задето ми беше задължен, но за да не би да не се хареса на бащата на покровителката си, тъй като знаеше, че той ме обича. Книжарят Дюшен, когото тогава не познавах, ми изпрати пиесата, когато излезе от печат, и подозирам, че е направил това по поръчение на Палисо, който може би си въобрази, че сразявайки човек, с когото бях скъсал, ще ми достави удоволствие. Той много се излъга. Когато скъсах с Дидро, когото смятах не толкова лош и зъл, колкото недискретен и малодушен, аз завинаги запазих в душата си обич и дори уважение към него и продължавах да тача някогашното ни приятелство, защото знаех, че дълго време то бе еднакво искрено както от моя, така и от негова страна. Съвсем другояче е с Грим, човек фалшив по природа, който никога не бе ме обичал, който дори не е способен да обича и който с леко сърце, без никакъв повод за оплакване от мене, само за да задоволи черната си завист, стана под маската на приятелството мой най-върл клеветник. Той не представлява нищо за мене. Другият ще си остане винаги бившият ми приятел. Всичко в мене се обърна при вида на тази мерзка пиеса. Не можах да понеса да я изчета докрай и без да я довърша, я върнах на Дюшен със следното писмо:

Монморанси, 21 май 1760 година

„Като прегледах набързо, господине, пиесата, която сте ми изпратили, потреперах от отвращение, че съм възхвален в нея. Не приемам този грозен подарък. Убеден съм, че изпращайки ми го, не сте искали да ме оскърбите. Но вие не знаете или сте забравили, че имах честта да бъда приятел на един достоен за уважение човек, отвратително очернен и оклеветен в този пасквил.“

Дюшен показал това писмо. Дидро, който би трябвало да се трогне, се засегна. Неговото честолюбие не можа да ми прости превъзходството, което проявих с този великодушен жест, и узнах, че жена му бълвала навред отрова против мене със злост, която малко ме засягаше, защото знаех, че всички я познават като махленка.

Дидро намери на свой ред отмъстител в лицето на абат Мореле, който съчини малка брошура против Палисо по подобие на „Малкият пророк“, озаглавена „Видение“. Той оскърби много неблагоразумно в брошура госпожа дьо Робек, чиито приятели го хвърлиха в Бастилията. Защото лично аз съм убеден, че тя, по природа неотмъстителна и тогава на смъртно легло, нямаше пръст в тази работа.

Д’Аламбер, който беше много близък с абат Мореле, ми писа, за да ме замоли да поискам от госпожа дьо Люксамбур да се застъпи за освобождаването му, обещавайки й в знак на благодарност да й отдаде възхвала в „Енциклопедията“. Ето отговора ми:

„Не чаках писмото ви, господине, за да изкажа пред госпожа дьо Люксамбур огорчението си от задържането на абат Мореле. Тя знае, че аз се интересувам от него, ще узнае и вашето участие и това би било достатъчно, за да се заинтересува лично от участта му, да знае, че той е достоен човек. Обаче, макар тя и господин маршалът да ми оказват честта да проявяват благоразположение към мене, което е утехата в живота ми, и макар името на вашия приятел да е пред тях препоръка за абат Мореле, не зная до каква степен ще им бъде удобно да използват в този случай влиянието, свързано с техния ранг, и уважението, дължимо на техните личности. Не съм дори убеден, че въпросното отмъщение засяга принцеса дьо Робек толкова, колкото вие си въобразявате, и дори ако е така, не бива да очакваме, че удоволствието от отмъщението принадлежи изключително на философите и че когато те пожелаят да бъдат жени, жените ще станат философи.

Ще ви уведомя какво ми е казала госпожа дьо Люксамбур, когато й покажа писмото ви. Междувременно смятам, че я познавам достатъчно, за да ви уверя предварително, че дори ако има удоволствието да допринесе за освобождаването на абат Мореле, тя никога не би приела тази ласкателна дан на признателност, която й обещавате за «Енциклопедията», макар че това би било чест за нея, защото тя не върши добрини, за да бъде възхвалена, а за да удовлетвори доброто си сърце.“

Не пожалих нищо, за да събудя участието и състраданието на госпожа дьо Люксамбур в полза на клетия затворник, и това ми се удаде. Тя отиде във Версай специално за да се срещне с граф дьо Сен-Флорантен и това пътуване съкрати престоя й в Монморанси, понеже маршалът беше принуден да замине по същото време за Руан. Кралят го изпращаше там като губернатор на Нормандия, понеже искаше да потуши някои вълнения в парламента. Ето писмото, което ми писа госпожа дьо Люксамбур два дни след заминаването си (Свитък Д №23):

Версай, сряда

„Господин дьо Люксамбур замина вчера в шест часа сутринта. Не зная още дали ще отида и аз. Чакам да ми се обади, защото и той не знае колко време ще остане. Видях се с господин дьо Сен-Флорантен, който е най-добре разположен към абат Мореле. Но той среща пречки, които се надява да преодолее още първия път, когато работи с краля, а това ще стане идущата седмина. Измолих милостта да не го заточват, защото ставало дума — искали да го пратят в Нанси. Ето какво успях да издействам, господине. Но ви обещавам, че няма да оставя на мира господин дьо Флорантен, докато този въпрос не се уреди съгласно желанието ви. А сега нека ви кажа колко ми беше мъчно, че се разделям толкова скоро с вас. Но надявам се, че вие не се съмнявате в това. Обичам ви от все сърце и за цял живот.“

Няколко дни по-късно получих следното писъмце от д’Аламбер, което ми достави истинска радост (Свитък Д №26):

1 август

„Благодарение на вашата намеса, драги философе, абатът излезе от Бастилията и задържането му няма да има други последици. Той заминава на село и ви изказва, както и аз, хиляди благодарности и благопожелания. «Vale et me ama.»“^[81]

И абатът ми писа няколко дни по-късно едно благодарствено писмо (Свитък Д №29), което не ми се стори особено сърдечно и в което той като че ли подценяваше услугата, която му бях направил, а след известно време установих, че д’Аламбер и той ме бяха, не искам да кажа изместили, но наследили при госпожа дьо Люксамбур и аз бях загубил в нейните очи толкова, колкото те бяха спечелили. Обаче аз съвсем не подозирам абат Мореле, че е допринесъл за изпадането ми в немилост. Премного го уважавам, за да допусна това. За д’Аламбер няма да кажа нищо тук. Ще се върна по-късно към него.

По същото време имах друга една разправия, по повод на която написах последното си писмо до господин Волтер. Той вдигна много шум около това писмо, като че ли му бях нанесъл мерзко оскърбление, но никога не го показа никому. Аз ще запълня тук този негов умишлен пропуск.

Абат Трюбле, когото познавах малко, но почти не го бях виждал, ми писа на 13 юни 1760 година (Свитък Д №11), за да ме предупреди, че господин Форме, негов приятел, напечатал във вестника си моето писмо до Волтер по повод бедствието в Лисабон. Абат Трюбле се интересуваше по какъв начин е станало това публикуване и със своята йезуитска хитрост искаше да узнае какво мисля за това препечатване, без да благоволи да ми каже собственото си мнение. Понеже страшно мразя подобни хитреци, аз му отвърнах с дължимата любезност, но вложих известна суровост, която той почувства, но това не му попречи да ми пише още две-три мазни писма, докато се добра до всичко, което искаше да узнае.

Разбрах, каквото и да казваше Трюбле, че Форме не е намерил писмото напечатано някъде, а го е напечатал пръв той. Познавах го като безсрамен крадец, който най-безцеремонно се обогатяваше от чуждите произведения, макар че все още не бе стигнал до невероятното безсрамие да махне от една публикувана вече книга името на автора, да сложи своето и да я продава за своя сметка.^[82] Но как се беше добрал до оригинала на писмото? Това беше въпросът и той не беше труден за разрешение, но аз бях толкова наивен, че той ме затрудни. Макар че в това писмо отдавах голяма почит на Волтер, тъй като въпреки собствените му непочтени маневри той с основание би могъл да се оплаче, ако бях публикувал писмото му без негово съгласие, реших да му пиша по този повод. Ето второто ми писмо, на което той изобщо не отговори и от което, за да може да даде воля на грубостта си, привидно се ядоса безумно.

„Монморанси, 17 юни 1760 година

Не мислех, господине, да ви пиша някога отново. Но понеже научавам, че писмото, което ви бях писал през 1756 година, е било публикувано в Берлин, дължа да ви дам отчет за моето поведение в това отношение и ще изпълня задължението си честно и правдиво.

Понеже това писмо беше действително отправено до вас, то не беше предназначено за обнародване. Аз съобщих съдържанието му под това условие на трима души, на които не можех да откажа подобно нещо поради правата на приятелството, като същите права позволяваха още по-малко на тях да злоупотребят с поверената им тайна, нарушавайки обещанието си. Тези трима души са госпожа дьо Шьононсо, снаха на госпожа Дюпен, графиня д’Удто, и един немец, на име Грим. Госпожа дьо Шьононсо изказа желание това писмо да бъде публикувано и ми поиска съгласието. Аз й казах, че то зависи от вашето съгласие. То ви бе поискано, вие отказахте и повече не стана дума за това.

Но ето че абат Трюбле, с когото не поддържам никакви връзки, ми писа неотдавна, воден от най-честни намерения, че като получил вестника на господин Форме, прочел там същото писмо със забележка, в която издателят казвал, с дата 23 октомври 1759 година, че го бил намерил няколко седмици преди това у берлинските издатели и понеже било отпечатано на хвърчащ лист и можело да изчезне безследно, сметнал за свой дълг да го помести във вестника си.

Ето, господине, всичко, което знам по този въпрос. Съвсем сигурно е, че досега дори не бяха чували да се говори в Париж за това писмо. Напълно сигурно е, че екземплярът, било ръкописен, било отпечатан, който е попаднал в ръцете на господин Форме, е могъл да дойде само от вас, което не е правдоподобно, или от един от тримата души, които вече споменах. От друга страна, абсолютно сигурно е, че двете дами са неспособни за подобна некоректност. Не мога да зная нищо повече в моето уединение. Вие поддържате писмовни връзки, посредством които би ви било лесно, ако си струва трудът, да стигнете до източника и да проверите този факт.

В същото писмо абат Трюбле ми съобщава, че е запазил броя на вестника и няма да го даде никому без мое съгласие, каквото аз безспорно няма да дам. Но този екземпляр може да не е единственият в Париж. Аз бих желал, господине, това писмо да не бъде публикувано там и ще направя всичко, което зависи от мене в този смисъл. Но ако не мога да избягна публикуването му и ако бъда уведомен навреме, за да мога да се възползвам от предимството си, тогава няма да се поколебая да го публикувам лично аз. Това ми се струва справедливо и естествено.

Колкото до вашия отговор на същото писмо, не съм го съобщил никому и можете да разчитате, че няма да бъде обнародван без ваше съгласие, както и че няма да ви го поискам, защото зная отлично, че когато човек пише някому, не пише на читателската публика. Но ако искате да напишете по този повод писмо, което да бъде публикувано, и ми го изпратите, обещавам ви, че ще го прибавя добросъвестно към моето и няма да променя нито една дума в него.

Аз никак не ви обичам, господине. Вие ми нанесохте ударите, които можеха да бъдат най-болезнени за мене, ваш ученик и възторжен почитател. Вие погубихте Женева в замяна на убежището, което получихте. Вие отчуждихте от мене моите съграждани в замяна на възхищението, което ви спечелих сред тях. Вие правите непоносимо за мене пребиваването в родината ми. Вие ще ме принудите да умра на чужда земя, лишен от всички утешения на умиращите, и да бъда захвърлен позорно на улицата, докато самият вие ще бъдете обграден в моя роден край от всички почести, които може да дочака един човек. Аз ви ненавиждам, с една дума, понеже вие пожелахте това. Но ви ненавиждам като човек, който е по-достоен да ви обича, ако бяхте пожелали. От всички чувства към вас, с които бе пропито сърцето ми, е останало само възхищението, което не може да се откаже на вашия красив талант, и любовта към вашите съчинения. Ако не мога да уважавам у вас нищо друго освен дарованието ви, грешката не е моя. Никога няма да изменя на уважението, което му е дължимо, нито на отношението, което това уважение налага. Сбогом, господине.“

Посред всички тия дребни литературни разправии, които ме убеждаваха все повече и повече в правотата на решението ми, получих най-голямата почест, донесена ми от литературата и доставила ми най-голямо удоволствие, а именно посещението на принц дьо Конти, който благоволи да дойде да ме види два пъти, първия път в малкия замък, втория в Мон-Луи. Той избра дори и двата пъти времето, когато госпожа дьо Монморанси не беше в замъка си, за да подчертае по-явно, че идва само за мене. Никога не съм се съмнявал, че дължа първоначалната любезност на този принц на госпожа дьо Люксамбур и госпожа дьо Буфле. Но не се съмнявам също така, че дължа на собствените му чувства и на самия мене благоволението, което той ми засвидетелстваше оттогава насам.^[83]

Понеже апартаментът ми в Мон-Луи беше много малък, а разположението на кулата беше прекрасно, аз заведох принца там и той като връх на благоволението си пожела да ми направи честта да играя една партия шах с него. Знаех, че биеше кавалера дьо Лоранзи, който беше по-силен от мене. Обаче въпреки знаците и гримасите на кавалера и другите присъстващи, които аз се престорих, че не виждам, спечелих двете партии, които изиграхме. Когато завършихме, му казах с почтителен, но сериозен тон: „Ваша светлост, премного уважавам ваше величество, за да не ви бия винаги на шах.“ Този високопоставен принц, умен и просветен и напълно достоен да не му се подмазват, почувства действително, аз поне така мисля, че само аз от присъстващите се отнасях към него като към човек и имам всичкото основание да вярвам, че остана доволен от мен.

А и дори това мое държане да не му се бе понравило, аз нямаше да се упрекна, че не съм пожелал да го излъжа в нищо, и безспорно нямам основание да се упреквам, че дълбоко в сърцето си съм отвърнал зле на неговата добрина. Отговарях обаче понякога несръчно, докато той влагаше най-голяма изтънченост в отношенията си с мене. Няколко дни след посещението си той ми изпрати кошница с дивеч, която приех както подобаваше. След известно време ми изпрати още една и един от ловните му интенданти писа по негово поръчение, че този дивеч е от лова на негово височество и бил убит собственоръчно от него. Аз пак го приех, но писах на госпожа дьо Буфле, че няма да приема нищо повече. Да откажеш подарък под формата на дивеч на принц от кралската фамилия, който при това влага толкова учтивост при изпращането му, е не деликатност на горд човек, който пази ревниво независимостта си, но простащина на невъзпитан човек, който се самозабравя. Никога не съм могъл да препрочета това свое писмо, без да се изчервя и без да съжаля, че съм го писал. Но тъй или иначе, аз не съм започнал да пиша изповедите си, за да премълчавам глупостите си, а точно тази възмущава самия мене премного, за да ми бъде позволено да я скрия.

Едва не извърших и глупостта да му стана съперник. Защото по онова време госпожа дьо Буфле беше още негова приятелка, а аз съвсем не подозирах. Тя идваше доста често при мене заедно с кавалера дьо Лоранзи. Беше още млада и хубава. Държеше се като римлянка, а аз винаги съм бил романтичен. Двете неща бяха близки. Едва не попаднах в клопката. Мисля, че тя си даде сметка. Кавалерът също. Или най-малкото той заговори с мене за това, и то не по обезсърчителен начин. Но този път аз бях благоразумен и крайно време беше — на петдесет години. Изпълнен от урока, който току-що бях дал на дядковците в „Писмото до д’Аламбер“, срамувах се да се възползвам толкова грозно самият аз. Впрочем, когато научих обстоятелството, което не знаех, трябваше съвсем да съм се главозамаял, за да се реша на съперничество в толкова висши сфери. Най-сетне, може би недоизлекуван още от любовта си към госпожа д’Удто, аз почувствах, че нищо не може да я измести в сърцето ми и се сбогувах с любовта до края на живота си. Съвсем наскоро, малко преди да напиша тия редове, една млада жена с нейните възгледи ми беше отправила доста опасни закачки с твърде обезпокоителните си очи. Но ако тя се престори, че е забравила моите дванадесет петилетия, аз си ги спомних. След като се измъкнах от това опасно положение, вече не се боя от падения и отговарям за себе си до края на дните си.

Госпожа дьо Буфле си даде сметка не само, че ме бе развълнувала, но и че успях да овладея вълнението си. Не съм нито достатъчно луд, нито достатъчно тщеславен, за да си въобразя, че съм могъл на моята възраст да й се харесам. Но по някои нейни изказвания пред Терез сметнах, че съм предизвикал любопитството й. Ако това е така и ако тя не ми е простила, че не съм задоволил любопитството й, трябва да се признае, че съм бил роден да бъда жертва на увлеченията си, понеже възтържествувалата любов беше толкова гибелна за мене, а победената се оказа двойно по-съдбоносна.

Тук свършва колекцията от писма, която ми послужи като пътеводител в първите две книги. Занапред ще вървя само по следите на спомените си, но през този жесток период те са от такова естество и така силно са се отпечатали, че залутан в безкрайното море на злочестията, не мога да забравя подробностите около първото ми корабокрушение, макар и последиците му да се сливат смътно в паметта ми. Затова и в следващата книга ще мога да крача все още доста уверено. Ако продължа нататък, това ще бъде вече само пипнешком.

Бележки

[74] „Размишление за неравенството“. Б.фр.изд. ↑

[75] Ето какво си въобразявах все още в моето чистосърдечие, когато пишех „Изповеди“ — Б.а. ↑

[76] Когато пишех тия редове, изпълнен с предишното си сляпо доверие, аз съвсем ме подозирах истинската причина и последиците от това негово идване във Франция. — Б.а. ↑

[77] Графиня дьо Буфле, майка на принц дьо Конти. — Б.а. ↑

[78] Поражението при Минден принуди маршала да се върне, преждевременно в Двора. — Б.а. ↑

[79] „Юпитер отнема разсъдъка на тези, които е решил да погуби.“ Този ямб, чиито думи Русо е разместил и съкратил: „Quos Jupiter vult perdere dementat prius“, се среща у писателите от XVI и XVII век, без да посочват източника. — Б.фр.изд. ↑

[80] Аз написах стиховете, друг обра почестите (Вергилий). — Б.фр.изд. ↑

[81] Здравей и ме обичай (лат.). — Б.пр. ↑

[82] Така впоследствие той си присвои „Емил“. — Б.а. ↑

[83] Забележете колко упорито беше моето сляпо и глупаво доверие въпреки всички разочарования, които трябваше да ми отворят очите. То изчезна едва след завръщането ми в Париж през 1770 година. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (11)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга десета1758–1759

Обон, 10 октомври 1758 година

Монморанси, 11 октомври 1758 година.

Четвъртък, 26

Версай, вторник

Монморанси, 8 декември 1759 година

Монморанси, 5 ноември 1760 година

Монморанси, 2 декември 1766 година

Монморанси, 21 май 1760 година

Версай, сряда

1 август

Жан-Жак Русо
Изповеди (11)

Книга десета
1758–1759