Така горях от нетърпение да се преместя в Ермитажа, че не дочаках пролетта. И щом жилището беше готово, побързах да се нанеса в него въпреки присмехите на Холбаховата котерия, която предричаше на всеослушание, че няма да понеса и три месеца на усамотение и скоро ще се върна позорно да живея като тях в Париж. А пък аз, готвейки се да заживея съобразно природата си, след като петнадесет години бях живял против нея, дори не обръщах внимание на шегите им. Откакто, против желанието си, бях попаднал в обществото, непрестанно съжалявах за скъпото си убежище в Шармет и за тихия живот, който бях водил там. Чувствах се създаден за усамотение и простор. Невъзможно ми беше да бъда щастлив другаде. Във Венеция, в разгара на политическия живот, на представителен пост, изпълнен с достолепие, горд с плановете си за преуспяване, в Париж сред вихъра на висшето общество, сред пищните вечери, сред блестящите спектакли, сред дима на тщеславието споменът за моите мили горички, поточета, за самотните ми разходки винаги ме навестяваше, натъжаваше и изтръгваше от гърдите ми въздишки и копнежи. Всички занимания, които ме заробваха, всички амбициозни проекти, които на пристъпи разпалваха честолюбието ми, имаха една-единствена цел — да си обезпеча един ден това блажено безделие в лоното на природата, което в този миг почти се осъществяваше. Без да съм придобил трайно благосъстояние, което единствено някога ми се струваше, че може да ми осигури подобно съществуване, аз сметнах, че поради изключителното си положение мога да мина и без него и да стигна до същата цел по противоположен път. Нямах нито едно су рента. Но имах име, способности. Нямах големи изисквания и се бях отказал от най-разорителните потребности, свързани с общественото мнение. Освен това, макар и мързелив по природа, бях все пак трудолюбив, когато пожелаех, и леността ми беше не леност на безделник, а леност на независим човек, който обича да работи само когато му се ще. Занаятът ми като преписвач на ноти не беше нито блестящ, нито доходен, но беше сигурен. В обществото ми съчувстваха, че съм имал куража да го избера. Можех да разчитам, че няма да ми липсва работа и ако работех добре, той щеше да бъде достатъчен, за да се препитавам. Двете хиляди франка, останали ми от „Селският гадател“ и от другите ми произведения, представляваха известен запас, за да не се чувствам много притеснен, а няколкото произведения, над които работех в момента, ми обещаваха, без да накърня интересите на издателите, достатъчни добавки, за да мога да работя на воля, без да се изтощавам, използвайки дори свободното време при разходките си. Малкото ми домакинство, съставено от трима души, всички заети с нещо полезно, не изискваше много средства за поддържане. С една дума, доходите ми, съответстващи на нуждите и желанията ми, можеха действително да ми осигурят щастлив и дълготраен живот по мой вкус.

Бих могъл да се втурна стремглаво към печалби и вместо да огранича перото си в преписване на ноти, да го посветя изцяло на собствените си произведения, чувствах, че поради размаха, с който бях започнал и който можех да поддържам, те щяха да ми осигурят охолен и даже богат живот, стига само да пожелаех да съчетая някои и други писателски уловки със стремежа да пиша ценни книги. Но аз съзнавах, че ако пиша, за да имам хляб, скоро бих запушил гения си и бих унищожил дарбата си, която беше не толкова в перото, колкото в сърцето ми; и тя беше породена само от моя горд и благороден начин на мислене и той единствен беше способен да я подхранва. Нищо енергично, нищо велико не може да излезе изпод едно напълно користно перо. Необходимостта, а може би и алчността биха ме принудили да пиша по-бързо, но не по-добре. Ако нуждата от успех нямаше да ме замеси в интриги, тя най-малкото щеше да ме накара да казвам не непременно полезни и верни неща, а неща, които биха се харесали на множеството, и от изискан автор, какъвто бих могъл да бъда, бих се превърнал в драскач. Не, не. Аз винаги съм чувствал, че званието писател може да донесе известност и почит само докато не се е превърнало в занаят. Много трудно е да мислиш благородно, когато мислиш само как да се изхраниш. За да можеш, за да посмееш да кажеш някои големи истини, не трябва да си зависим от успеха си. Аз хвърлях моите книги сред хората уверен, че съм говорил за общо благо, без да се грижа за нищо друго. Ако произведението бъде отречено, толкова по-зле за хората, които не са пожелали да го използват. Колкото до мене, аз нямах нужда от тяхното одобрение, за да живея. Моят занаят можеше да ме изхранва, ако книгите ми не се продават. И именно това осигуряваше тяхната продажба.

На 9 април 1756 година напуснах града, за да не живея никога вече в него. Защото не смятам за пребиваване кратките си престои по-късно както в Париж, така и в Лондон и в някои други градове, винаги за кратко време и против волята ми. Госпожа д’Епине ни взе от къщи с каретата си. Нейният арендатор пренесе неголемия ми багаж и се настаних още същия ден. Моето малко убежище беше подредено и мебелирано скромно, но спретнато и дори с вкус. Ръката, която се беше погрижила за подреждането му, ми го правеше безценно и ми се струваше пленително да съм гост на приятелката си в къща по мой избор, построена специално за мене.

Макар че беше студено и имаше дори още сняг, земята беше почнала да се събужда. Виждаха се теменужки и иглики. Дърветата бяха напъпили, а нощта на пристигането ми беше почетена от песента на първия славей, който пееше почти на прозореца ми в горичката до къщата. След обичайния ми лек сън, забравил при събуждането си, че съм се пренесъл, аз имах чувството, че още се намирам на улица Грьонел, когато внезапно ме сепнаха трелите му и аз възкликнах възторжено: „Най-сетне мечтите ми се сбъднаха!“ Първата ми грижа беше да се наслаждавам до насита на полския пейзаж, който ме обграждаше. Вместо да подреждам жилището си, аз най-напред изучих местата за разходка. Не остана нито една пътечка, сечище, горичка, пристройка край къщата, която да не обходя още следващия ден. Колкото по-подробно разглеждах прелестното си убежище, толкова по-създадено за мене го чувствах. Това не толкова пусто, колкото усамотено място ме пренасяше мислено на края на света. То притежаваше затрогващата хубост, която почти не може да се срещне в съседство с градовете, и ако човек бъде внезапно пренесен там, никога не би повярвал, че е само на четири левги от Париж.

След няколко дни на опиянение от природата реших да подредя книжата си и да систематизирам заниманията си. Определих както винаги дотогава сутрините за преписване, а следобедите за разходка, без да се разделям от бележника и молива си. Тъй като никога не съм могъл да пиша и да мисля на воля освен sub dio^[66], не бях изкушен да сменя метода си, а, напротив, разчитах, че гората на Монморанси, която беше почти до вратата ми, ще бъде занапред работният ми кабинет. Бях започнал няколко произведения. Прегледах ги. Богат бях със замисли. Но посред градските главоболия осъществяването им досега напредваше бавно. Разчитах, че ще се заема по-прилежно с тях, когато няма да се разсейвам толкова. Струва ми се, че доста добре изпълних тези свои намерения и за човек непрекъснато боледуващ, посещаващ често ту Шьоврет, ту Епине, ту Обон или замъка Монморанси, още по-често жертва на любопитни безработни и редовно зает половината ден с преписване, ако се пресметнат и изчислят книгите, които съм написал за шестте години, прекарани в Ермитажа и Монморанси, вярвам, ще се окаже, че ако съм загубил времето си през този период, то поне не е било в безделие.

От различните произведения, които бях започнал, най-отдавна обмисляното, най-любимото, над което с удоволствие бих работил целия си живот и което според мене щеше да бъде върхът на моята слава, бе „Политически институции“. Първата мисъл ми беше хрумнала още преди тринадесет или четиринадесет години по време на пребиваването ми във Венеция, когато ми се удаде да видя недостатъците на това прехвалено държавно устройство. Оттогава възгледите ми се разшириха благодарение на историческото изследване на нравствеността. Аз си дадох сметка, че всичко зависи основно от политиката и че каквото и да се направи, всеки народ може да бъде само такъв, какъвто го заставя да бъде съответният начин на управление. Затова този толкова важен въпрос за възможно най-доброто управление се свеждаше според мене до следния проблем: кой вид управление е годно да създаде най-добродетелен, най-просветен, най-мъдър, с една дума, най-добър народ, ако вземем тази дума в най-широкия й смисъл? Мен ми се стори, че този проблем е свързан с още един, макар и всъщност различен въпрос: кое управление поради самата си същност е винаги най-близко до закона? И оттам, какво представлява законът? И още цяла една поредица все така важни въпроси. Съзнавах, че разглеждането на тия проблеми ме води до големи истини, полезни за благоденствието на човешкия род, но преди всичко за щастието на моята родина, където по време на последното си пътуване бях установил, че понятията за законност и свобода не са изяснени и определени така, както бих желал. И аз сметнах, че този косвен начин да им ги дам е най-подходящ, защото ще пощадя честолюбието на нейните жители и те ще ми простят, че съм могъл да видя малко по-далеч от тях.

Макар че работех пет-шест години вече над това произведение, то всъщност не беше напреднало. Подобен род книги изискват размисъл, спокойствие, свободно време. Освен това аз пишех това произведение, така да се каже, за всеки случай и не бях споделил проектите си с никого, дори и с Дидро. Опасявах се да не би да бъде твърде смело за века и страната, където го пишех, и да не би страхът на приятелите ми^[67] да ми попречи да го завърша. Не знаех още дали ще бъде написано навреме и така, че да може да излезе, докато съм жив. Исках да имам възможност без никаква принуда да дам на тази тема всичко, което тя изискваше от мене. Естествено, понеже не притежавам сатиричен темперамент, а и нямах желание да се заяждам с никого, никой не би могъл напълно безпристрастно да ме упрекне някога в нещо. Исках да използвам всецяло правото да мисля, дадено ми от рождение, но тачейки държавното устройство на страната, в която трябваше да живея, подчинявайки се винаги на неговите закони, внимавайки зорко да не наруша правото на другите, а същевременно не желаех да се откажа от неговите предимства, воден само от страх.

Признавам даже, че като чужденец, живеещ във Франция, аз намирах положението си много изгодно, можех да кажа истината, уверен, че ако продължавам, както възнамерявах, да не публикувам нищо в кралството без разрешение, не бях отговорен пред никого за становищата си и за публикуването на произведенията ми където и да било другаде. Далеч нямаше да бъда така свободен в Женева, където магистратът имаше право да спори по съдържанието на книгите, където и да ги печатах. Това съображение допринесе много, за да отстъпя пред настойчивата покана на госпожа д’Епине и да се откажа от намерението си да се заселя в Женева. Чувствах, както изтъкнах това в „Емил“, че ако човек не е интригант и иска да посвети творчеството си на истинското благо на родината, изобщо не бива да твори в нейните предели.

Още нещо ме караше да виждам положението си особено благоприятно — убеждението, че френската власт, без да ме гледа с кой знае колко добро око, ще сметне за чест ако не да ме покровителства, то поне да ме остави на спокойствие. Струваше ми се, че това е много прост и същевременно много ловък ход: да превърнеш в заслуга, че търпиш нещо, което не можеш да възпрепятстваш. Понеже, ако ме изгонеха от Франция — най-многото, което имаха право да ми направят, — книгите ми все пак щяха да бъдат написани, и може би по-невъздържано, докато, ако ме оставеха на мира, запазваха автора като залог за произведенията му и освен това нанасяха решителен удар на известни предубеждения, дълбоко вкоренени в останалата част на Европа, създавайки си репутацията, че тачат просветено правата на човека.

Хората, които ще преценят според последвалите събития, че съм се излъгал в доверчивостта си, също биха могли да се излъжат. В бурята, която връхлетя над мене, книгите ми бяха само предлог. Истинската причина беше моята личност. Малко ги интересуваше авторът, важното беше да се погуби Жан-Жак и най-злосторното, което намираха в моите книги, беше честта, която те можеха да ми донесат. Но нека не изпреварвам развоя на нещата. Не зная дали тази тайна — защото това все още си остава тайна за мене — ще се изясни някой ден за читателите. Зная само, че ако моите публично изявени становища трябваше да ми навлекат неприятностите, на които бях изложен, щях по-рано да бъда тяхна жертва, защото книгата, в която тия становища са изразени най-смело, за да не кажа най-дръзко, се появи и оказа нужното въздействие още преди да се оттегля в Ермитажа, и никой не се сети не само да се заяде с мене, но дори да попречи на публикуването й във Франция, където тя се продаваше също така свободно, както в Холандия. След това „Нова Елоиз“ се появи също така без никакви затруднения, мога да кажа дори — с одобрение, а колкото и да изглежда невероятно, веруюто на умиращата Елоиз е съвършено същото като на савойския викарий. Най-дръзките мисли от „Обществен договор“ се съдържаха вече в „Размишление за неравенството“. Най-дръзкото от „Емил“ се съдържаше още по-рано в „Жюли“. А тези дръзки мисли не възбудиха никакво недоволство срещу първите ми две книги. Следователно не те го предизвикаха и срещу последните две.

По това време ме занимаваше и друго начинание от почти същото естество, замислено не толкова отдавна: извлечението от трудовете на абат дьо Сен-Пиер, за които досега развоят на събитията не ми позволи да говоря. Идеята ми беше внушена след завръщането ми от Женева от абат дьо Мабли, и то не пряко от него, а чрез посредничеството на госпожа Дюпен, която имаше известен интерес да ме накара да я приема. Тя беше една от трите или четирите хубави жени на Париж, чието галено дете беше старият абат дьо Сен-Пиер, и дори да не беше се радвала на неговото предпочитание, то в най-лошия случай бе го споделяла с госпожа д’Егийон. Тя така тачеше и милееше за паметта на добрия човечец, че това правеше чест и на двамата и нейното честолюбие щеше да бъде поласкано, ако мъртвородените произведения на нейния приятел бъдеха възкресени от ръката на секретаря й. Същите тия произведения съдържаха все пак прекрасни мисли, но толкова лошо изказани, че мъчно можеха да се четат. Удивително е, че абат дьо Сен-Пиер, който е гледал на читателите си като на големи деца, им е говорил като на мъже, ако се има предвид, че не се бе погрижил достатъчно да го изслушат. Затова ми бяха предложили тази работа, полезна сама по себе си и твърде подходяща за човек, който е трудолюбив като надничар, но мързелив като автор и който, смятайки, че е много уморително да мисли, предпочиташе, стига само да му допада, да изясни и развие чужди идеи, вместо да създаде свои. Впрочем, тъй като ролята ми не се ограничаваше само в тълкуване, не ми беше забранено да мисля понякога от мое име и можех да дам такава форма на произведението, че много значителни истини да минат по-благополучно под покривалото на абат дьо Сен-Пиер, отколкото под моето. Това начинание между другото не беше лесно, трябваше да прочета, да обмисля, да направя извлечения от двадесет и три тома, разлети, объркани, пълни с излишни словоизлияния, повторения, тесногръдие или самозаблуждение, за да уловя няколко големи и красиви идеи, които ми вдъхваха смелостта да понеса тази мъчителна тегоба. Неведнъж бях готов да изоставя работата, ако зависеше от мене и ако можех да се откажа с чест. Но когато получих ръкописите на абата, които ми бяха връчени от неговия племенник граф дьо Сен-Пиер по настояване на Сен-Ламбер, аз се задължих, така да се каже, да ги използвам и трябваше или да ги върна, или да извърша обещаното. С това именно намерение ги бях донесъл в Ермитажа и те бяха първото произведение, на което мислех да посветя свободното си време.

Замислях още едно, идеята за което дължах на наблюдения върху самия мене, и се чувствах много по-смел в тази област, защото имах основания да се надявам, че ще напиша книга, истински полезна на хората, дори много по-полезна от всичко, което може да им се предложи, ако я напиша така достойно, както я бях замислил. Сигурно сте забелязали, че повечето хора често са по-различни през живота си от това, което са, и като че ли се превръщат в съвсем други хора. Не за да докажа този общоизвестен факт, исках да напиша книгата си. Целта ми беше по-оригинална и по-значителна. Исках да издиря причините за тия изменения, да се спра на тия от тях, които зависят от нас, за да покажа как бихме могли да ги насочим самите ние, за да станем по-добри и по-уверени в себе си. Защото няма съмнение, че много по-мъчно е за един порядъчен човек да устои на вече създадени желания, които трябва да победи, отколкото да предварди, избегне или видоизмени тия желания още в техния зародиш, ако е в състояние да го открие. Човек устоява в даден случай на съблазънта, защото е силен, и се поддава друг път, защото е слаб. Ако би бил такъв, какъвто е бил в първия случай, не би се поддал на изкушението.

Проучвайки самия себе си и издирвайки у другите на какво се дължат тия различни състояния, аз открих, че те зависят до голяма степен от предишното впечатление, произведено върху нас от външни обекти, и че видоизменяни постоянно от нашите сетива и нашите органи, ние подчиняваме, без да съзнаваме идеите си, чувствата си и даже постъпките си на въздействието на тия изменения. Учудващите, многочислени наблюдения, които бях натрупал, не търпяха възражение и поради физическите си свойства ми се струваха годни за изработването на външен режим, който, променен според обстоятелствата, би поставил или поддържал душата в най-благоприятно състояние по отношение на добродетелта. Колко отклонения биха били спестени на разума, колко пороци биха били задушени още при раждането им, ако умеехме да принудим животинските сили да благоприятстват душевния ред, който те така често смущават. Климатът, сезоните, звуците, цветовете, мракът, светлината, природните стихии, храната, шумът, тишината, движението, покоят — всичко въздейства върху нашия организъм и върху нашата душа. Следователно всичко ни предлага хиляди почти сигурни способи, за да направляваме още при зараждането им чувствата, които ни заробват. Такава беше основната идея, която дори бях нахвърлил писмено. Надявах се, че ще бъде полезна за хора, благородни по рождение, които обичат искрено добродетелите и се плашат от слабостта си, още повече, че ми се струваше лесно да напиша по този въпрос приятна за четене книга, както ми беше приятна и за писане. Аз обаче много малко се занимах с тази книга, чието заглавие беше „Сетивен морал или Материализмът на мъдреца“. Други занимания, чиято причина скоро ще узнаете, ми попречиха да се заловя с нея. Ще узнаете също каква беше съдбата на първата й разработка, която е свързана с моята собствена съдба по-тясно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Освен всичко това от известно време размишлявах над една възпитателна система; за това ме беше помолила госпожа дьо Шьононсо, която се страхуваше за своя син поради възпитателната система на мъжа си. Престижът на приятелството беше толкова голям за мене, че макар сам по себе си този проблем да не беше по вкуса ми, аз държах на него повече, отколкото на другите. Затова от всички сюжети, за които споменах, само той бе развит докрай. Целта, която си бях поставил, докато работих над него, заслужаваше, струва ми се, по-друга участ за автора. Но нека не избързвам по този въпрос. И без това ще бъда принуден да говоря надълго и нашироко по-късно.

Всички тия различни проекти ми предлагаха теми за размисъл по време на разходките ми. Защото, струва ми се, вече казах, аз мога да размишлявам само като вървя. Щом спра, преставам да мисля. Главата ми работи заедно с краката. Имах все пак предвидливостта да се снабдя и с кабинетна работа за дъждовните дни. Това беше моят „Музикален речник“, чиито материали бяха така пръснати, осакатени и неоформени, че трябваше да напиша произведението почти наново. Донесох няколко книги, от които се нуждаех за тази цел. Бях загубил два месеца, за да правя извадки от много други, които заемах от Кралската библиотека; разрешиха ми дори да взема някои в Ермитажа. Това бяха моите запаси за компилация в къщи, когато времето не ми позволяваше да изляза и ми омръзнеше да преписвам. Това разпределение на времето ми подхождаше толкова добре, че аз го следвах не само в Ермитажа, но и в Монморанси, а по-късно дори и в Мотие, където довърших речника, като междувременно работих и над други неща, и винаги смятах, че смяната на работата е истинска отмора.

Известно време следвах доста точно разпределението, което си бях направил, и се чувствах добре. Но когато хубавите дни започнаха да довеждат госпожа д’Епине по-често в Епине или Шьоврет, аз се уверих, че известни грижи, които в началото не ми струваха нищо, но които не бях предвидил, пречеха много на другите ми планове. Казах вече, че госпожа д’Епине имаше много приятни качества: тя обичаше истински приятелите си, услужваше им на драго сърце, не жалеше за тях нито време, нито грижи и заслужаваше безспорно в замяна те да бъдат внимателни към нея. Дотогава аз бях изпълнявал това задължение, без да го чувствам като задължение, но в края на краищата разбрах, че се бях обременил с вериги, чиято тежест не чувствах само поради приятелските си чувства. Бях утежнил това бреме с отвращението си към многочислените компании. Госпожа д’Епине не се съобрази с характера ми и ми направи едно предложение, което уж беше за мое удобство, а всъщност беше по-удобно за нея самата, а именно да ме предупреждава винаги, когато е сама или почти сама. Аз се съгласих, без да си дам сметка, че се обвързвам. В резултат на това престанах да я посещавам, когато на мене ми се искаше, а когато кажеше тя, и по този начин нито един ден не можех да бъда сигурен, че ще разполагам с времето си. Тази принуда се отрази неизбежно на удоволствието, което ми доставяха дотогава посещенията ми при нея. Разбрах, че толкова обещаната свобода ми беше дадена само при условие да не я използвам никога на своя глава и един или два пъти, когато се опитах да го сторя, това предизвика толкова послания, писма, безпокойство за здравето ми, че аз се убедих — само ако съм на легло, мога да не изтичам при първото й повикване. Трябваше да се подчиня на това иго. Аз го сторих и дори доста охотно за такъв върл неприятел на зависимостта, понеже искрената привързаност, която изпитвах към нея, ми пречеше да усетя примката около врата си. Тя запълваше по този начин криво-ляво празнотите в развлеченията си, причинени от отсъствието на обичайната си свита. За нея това беше съвсем посредствен заместител, но все пак струваше повече от пълната самота, която не можеше да понася. Макар че имаше по-добър начин да я запълни, откакто беше пожелала да се набърка в литературата и си беше наумила да пише на всяка цена романи, писма, комедии, разкази и други блудкави произведения. Но на нея й беше забавно не толкова писането, колкото четенето им и ако й се случеше да надраска наведнъж две-три страници, непременно трябваше да разчита на двама-трима доброволни слушатели след тази огромна работа. Аз почти нямах честта да бъда измежду избраниците, освен ако присъстваше и някой друг. Когато бивах сам, почти никога не се допитваха до моето мнение по който и да било въпрос. Това беше така не само в кръга на госпожа д’Епине, но и при фон Холбах, и навсякъде, където Грим даваше тон. Много ми беше удобно да ме считат за нищожество във всички случаи, само не и когато оставах насаме, защото тогава не знаех как да се държа: не смеех да говоря за литература, понеже не ме смятаха компетентен да давам преценки в тази област, нито за любов, понеже бях много стеснителен и защото се страхувах като от смърт да не изпадна в смешното положение на стар ухажор. Независимо от това подобна мисъл нито веднъж не ми дойде на ум край госпожа д’Епине и сигурно никога не би ми хрумнала, дори цял живот да бях прекарал край нея. Не защото изпитвах отвращение към физиката й, напротив, но аз я обичах може би премного като приятел, за да я обичам като влюбен. Доставяше ми удоволствие да я виждам, да разговарям с нея. Макар и приятна събеседница в компания, тя беше суха насаме. А и аз, който не умеех да разговарям по-блестящо, не й помагах много. Смутен от някое по-дълго мълчание, се мъчех да подема разговора и макар това често да ме уморяваше, никога не се отегчавах. Приятно ми беше да й оказвам внимание, да я целувам братски, без да събуждам, както ми се струваше, и нейната чувственост. Това беше всичко. Тя беше много слаба, много бяла, гръдта й беше плоска като длан. Само този недостатък би бил достатъчен, за да ме вледени. Никога сърцето ми и плътта ми не са могли да видят жена в същество без гърди, а и други причини, които е излишно да разкривам, са ме карали винаги да забравям край нея нейния пол.

След като се примирих с това неизбежно иго, аз го приех без съпротива и поне първата година то ми се стори не толкова тежко, колкото очаквах. Госпожа д’Епине, която обикновено прекарваше почти цялото лято на дача, тази година прекара само една част било защото работите й я задържаха по-дълго в Париж, било защото отсъствието на Грим намаляваше очарованието на Шьоврет. Аз се възползвах от промеждутъците, когато тя не идваше или когато имаше много гости, за да се наслаждавам с моята добра Терез и майка й на самотата си, за да почувствам по-добре нейната цена. Макар че от известно време ходех доста често сред природата, почти не можех да вкуся полския чар на тия излети, винаги в компанията на предвзети хора, отровени от принудата, и те само изостряха у мене влечението към полските наслади; аз всъщност ги зърнах по-отблизо само за да почувствам колко по-силно ми липсват. Така ми бяха омръзнали салоните, водоскоците, изкуствените горички, лехите с цветя и техните още по-скучни показвачи. Така ми се бе втръснало от брошури, клавесини, игри на карти, джуфки, глупави игрословици, блудкави превземки, жалки разказвачи и галаобеди, че когато зърнех с крайчеца на окото си най-обикновено трънливо храстче, жив плет, хамбар, ливада, когато помиришех, прекосявайки някое селце, аромата на омлет с керевиз, когато чуех отдалеч простичкия припев на песента на някоя козарка, пращах по дяволите и червилото, и плисетата, и кехлибара, изпълнен с копнеж по обеда на селянката и домашното вино, на драго сърце бих цапнал по мутрата господин главния готвач и господин домоуправителя, които ме караха да обядвам в часа, когато вечерям, и да вечерям в часа, когато спя, но главно господа лакеите, които разкъсваха с очи парчетата, които ми сервираха, и под угрозата да умра от жажда, ми продаваха подправеното вино на господарите си десет пъти по-скъпо, отколкото бих платил за много по-доброкачествено в кръчмата.

Ето ме най-сетне в дома ми, в приятно и самотно убежище, свободен да премина дните си по този независим, равен и спокоен начин, за който се чувствах роден. Преди да опиша въздействието, което това положение, така ново за мене, оказа върху душата ми, би трябвало да припомня моите тайни чувства, за да може да проследите по-добре развоя на промените, знаейки причините.

Винаги съм смятал деня, в който се свързах с моята Терез, за решаващ за моето нравствено същество. Нужна ми беше обич, след като привързаността, която трябваше да ми бъде достатъчна за цял живот, беше така жестоко прекъсната. Жаждата за щастие не угасва в човешкото сърце. Мама старееше и западаше. Убедил се бях, че тя не може вече да бъде щастлива на този свят. Оставаше ми да търся свое собствено щастие, след като бях загубил всяка надежда да споделя когато и да било нейното. Люшках се известно време от идея на идея, от проект на проект. Престоят ми във Венеция можеше да ме тласне към политиката, ако човекът, с когото се бях свързал, имаше капка здрав смисъл. Аз лесно се отчайвам, особено в мъчните и продължителни начинания. Лошият успех на венецианската ми авантюра ме отврати от всеки друг опит в тази област и гледайки, съгласно стария си принцип, на далечните цели като на миражи, аз реших да живея занапред ден за ден, без да виждам нищо в живота, което би ме изкушило да положа повече усилия.

Именно тогава се запознах с Терез. Кроткият характер на тази добродушна девойка ми се стори толкова подходящ на моя, че аз се свързах с нея с чувство, което устоя на изпитанието на времето и прегрешенията, и всичко, което би могло да разкъса връзката ни, винаги само я засилваше. По-късно ще си дадете сметка за силата на тази привързаност, когато ви разкрия раните и пораженията, които тя нанесе на сърцето ми в най-злощастните ми мигове, без дори в момента, когато пиша тия редове, да ми се е изплъзнало поне веднъж едно-едничко оплакване пред когото и да било.

Когато узнаете, че след като направих всичко възможно и пренебрегнах всичко, за да не се разделя с нея, че след двадесет и пет години съвместен живот въпреки ударите на съдбата и на хората на старини се ожених за нея, без тя да го е очаквала или искала, без да съм бил задължен, без да съм й обещал, ще си помислите, че безумна любов, замаяла още от първия ден главата ми, ме е довела постепенно до последната екстравагантност и ще си мислите с още повече основание това, когато узнаете особените и съществени причини, които трябваше да ми попречат да го сторя когато и да било. Какво ще си помисли читателят, ако му кажа с цялата откровеност, която вече трябва да ми признае, че още от първия миг, когато я видях, до ден-днешен никога не съм изпитал нито искрица любов към нея, че съм желал да я притежавам точно колкото желаех да притежавам госпожа дьо Варан и че плътските потребности, които съм удовлетворявал край нея, са били чисто физически, без да имат нищо общо с моята личност? Може да се помисли, че съм устроен различно от другите мъже и не съм бил способен да изпитам любов, защото тя не е участвала в чувствата, привързали ме към жените, които са ми били най-скъпи. Търпение, драги читателю. Наближава гибелният миг, когато премного добре ще се разсее заблуждението ви!

Повтарям се, това е истина, но е необходимо. Първата най-голяма, най-силна, най-неизкоренима потребност беше изцяло потребност на сърцето ми — потребността от близък, колкото е възможно по-близък човек. Именно затова се нуждаех по-скоро от жена, отколкото от мъж, от приятелка, отколкото от приятел. Тази странна потребност беше толкова силна, че и най-тясното единение на телата не беше достатъчно. Трябваха ми две души в едно и също тяло. Без това винаги чувствах празнота. Въобразих си, че вече не усещам тази празнота. Тази млада жена, привлекателна с хилядите си прекрасни качества, а по онова време и с външността си, без сянка от изкуственост или кокетство, би могла да бъде всичко за мене, ако аз можех да бъда всичко за нея, както се бях надявал. Не се опасявах от мъжете. Сигурен съм, че аз съм единственият мъж, когото тя истински е обичала, а нейният спокоен темперамент не я караше да търси други, когато престанах да бъда мъж за нея. Аз нямах семейство. Тя имаше и нейното семейство, всички членове на което бяха премного различни по темперамент от нея, не се оказа такова, че да мога да го направя мое. Това е първата причина за нещастието ми. Какво не бих дал, за да можех да стана син на нейната майка! Направих всичко, за да успея, но не ми се удаде. Колкото и да исках да обединя интересите ни, това ми бе невъзможно. Тя направи така, че интересите ни никога да не съвпадат, да бъдат противоположни, действаше дори против интереса на дъщеря си, която вече не се делеше от мене. Тя и другите й деца и внуци се превърнаха в пиявици и най-малкото зло, което можеха да нанесат на Терез, беше да я грабят. Бедната девойка, свикнала да отстъпва дори на племенниците си, оставяше да й вземат парите и да я командват, без да каже нито дума. И аз виждах с болка, че колкото и да изчерпвах кесията и наставленията си, лично тя нямаше никаква полза. Опитах се да я откъсна от майка й. Тя винаги се съпротивляваше. Уважих съпротивата й и започнах да я ценя още повече. Но нейният отказ все пак беше в неин и мой ущърб. Отдадена на майка си и на близките си, тя принадлежеше повече на тях, отколкото на мене, отколкото на самата себе си. Не толкова тяхната алчност беше пагубна за нея, колкото вредните им съвети. С една дума, ако благодарение на любовта й към мене, ако благодарение на добрата си природа тя не беше напълно подчинена на тях, все пак им се покоряваше твърде много, за да осуети до голяма степен въздействието на правилните принципи, които се мъчех да й втълпя. Това беше достатъчно, за да не можем, каквото и да сторех, да бъдем едно цяло.

Ето как в една искрена и взаимна връзка, в която вложих цялата нежност на сърцето си, неговата празнота не можа никога истински да се запълни. Явиха се децата, които биха могли да го сторят. Това беше още по-лошо. Изтръпвах при мисълта да ги предам на това зле възпитано семейство, за да бъдат възпитани още по-зле самите те. Опасностите от възпитанието на дома за „Намерени деца“ бяха много по-малки. Ето причината за моето решение и тя е по-силна от всички други, които изложих в писмото си до госпожа дьо Франкьой, а може би и единствената, която не посмях да й призная. Предпочитах да не се оправдая достатъчно за едно толкова тежко обвинение и да пощадя семейството на жената, която обичах. Но можете да прецените по поведението на нейния брат дали изобщо, каквото и да разправят хората, трябваше да изложа децата си да получат същото възпитание като него.

Понеже не можех да вкуся напълно близостта, от която толкова се нуждаех, търсех заместители, които не запълваха празнотата, но я залъгваха. По липса на приятел, който да принадлежи само на мене, имах нужда от приятели, по-поривисти, за да преодолеят моята инертност. Така подхраних и засилих връзката си с Дидро, с абат дьо Кондийак, така се сприятелих още повече с Грим и най-сетне с онова злополучно „Размишление“, чиято история ви разказах, попаднах, без да подозирам, в литературата, а си бях въобразил, че съм излязъл веднъж завинаги от нея.

Моят дебют ме поведе по нов път в друг интелектуален свят, чието просто и благородно устройство не можеше да не извика възхищението ми. Скоро, понеже се залових да го изучавам, видях само заблуда и безумие в доктрината на нашите мъдреци, само насилие и нищета в нашия обществен строй. Измамен от глупавата си гордост, аз си въобразих, че съм предопределен да унищожа авторитета им. И смятайки, че за да се вслушат в гласа ми, трябва да съгласувам поведението си с принципите си, възприех необичайното си държане, което не ми позволиха да следвам; моите мними приятели не можаха да ми простят, че давам пример, който отначало ме направи смешен и който щеше в крайна сметка да ме направи достоен за уважение, ако можех да продължа да живея в същия дух.

До този момент бях добър. Отсега нататък станах добродетелен или поне опиянен от добродетелта. Това опиянение беше започнало в главата ми, но мина и в сърцето ми. Над останките на изкорененото тщеславие покълна най-благородна гордост. Аз не играех никаква роля. Станах действително такъв, какъвто изглеждах, и поне четири години, докато трая този кипеж в цялата му сила, аз се чувствах дълбоко в себе си способен за всичко възвишено и красиво, което е присъщо на човешкото сърце. Ето източника на внезапното ми красноречие. Ето откъде избликна в първите ми книги този действително божествен огън, който ме възпламени, макар че цели четиридесет години не бе проблеснала нито една искрица, защото още не беше запален в мене.

Бях действително преобразен. Приятелите, познатите ми не можеха да ме познаят. Не бях вече онзи плах и по-скоро срамежлив, отколкото скромен човек, който не се осмеляваше нито да се появи пред хората, нито да вземе думата, който се объркваше от всяка лека шега и се изчервяваше при всеки женски поглед. Смел, горд, неустрашим, аз носех навсякъде със себе си своята самоувереност, още по-твърда, защото беше съпроводена със скромност и се коренеше в самата ми душа, а не само в държането ми. Презрението, което задълбочените ми размишления ми бяха внушили към нравите, принципите и предразсъдъците на моя век, ме правеха безчувствен към подигравките на хората, които ги тачеха, и аз смазвах дребните им остроумици със забележките си, както бих смазал насекомо с пръстите си. Каква промяна! Цял Париж повтаряше острите хапливи сарказми на същия човек, който две години по-рано и десет години по-късно никога не успяваше да намери подходящите думи, за да изрази мисълта си. Едва ли можете да си представите по-противоположно на вродения ми темперамент състояние. Припомнете си ония кратки мигновения от живота ми, когато ставах друг и преставах да бъда самият аз. Ще намерите същото явление и по времето, за което говоря сега. Но вместо шест дни или шест седмици, то продължи почти шест години и щеше може би да продължи още, ако особените обстоятелства, които го прекратиха, не ме бяха върнали към собствената ми природа, над която бях пожелал да се издигна.

Тази промяна започна с напускането на Париж, щом зрелището на пороците на този голям град престана да подхранва възмущението ми. Когато престанах да виждам хората, престанах да ги презирам. Когато престанах да виждам злите хора, престанах да ги ненавиждам. Сърцето ми, неспособно за омраза, само оплакваше вече тяхната духовна нищета, без да я разграничава от тяхната злост. Това по-приятно, но не толкова възвишено състояние на духа притъпи скоро пламенната възторженост, на която бях в плен толкова дълго, и без някой да забележи, почти без да забележа и самият аз, станах отново плах, мил, стеснителен, с една дума, същият Жан-Жак, какъвто бях по-рано.

Ако този обрат ме беше върнал само към самия мене и се беше ограничил до това, всичко щеше да бъде много добре. Но за нещастие той отиде по-далеч и ме отведе бързо до другата крайност. От този момент нататък моята люшкаща се душа постоянно преминава точката на покой и нейните колебания, безспир подновявани, не й позволяват да се задържи там. Нека навлезем в подробностите на това второ превращение: страшен и съдбоносен период на човешка орис, каквато няма втора сред смъртните.

Понеже бяхме само тримата в нашето усамотение, дългите свободни часове и уединението трябваше естествено да ни сближат. Така и стана между Терез и мене. Ние прекарвахме насаме под кичестите дървета пленителни часове, чиято сладост никога досега не бях вкусвал по-пълно. Струваше ми се, че и тя й се наслаждава повече, отколкото по-рано. Разкри ми без задръжка сърцето си и ми призна за майка си и за семейството си неща, които бе имала силата да премълчи толкова дълго време. И тя, и майка й бяха получавали много подаръци от госпожа Дюпен, предназначени за мен, но старата хитруша, за да не ме разсърди, ги бе присвоявала за себе си и за другите си деца, без да остави нищо за Терез, забранявайки й строго да спомене пред мене за това, заповед, на която клетата девойка се беше подчинила с невероятно покорство.

Най-удивен останах обаче, когато узнах, че извън разговорите, които Дидро и Грим бяха водили насаме с едната и другата с цел да ги отделят от мене — безрезултатни опити поради съпротивата на Терез, — те двамата бяха се срещали и след това с майката, без Терез да знае какво кроят помежду си. Тя знаеше само, че не е минало без малки подаръци и че са се разменили посещения, които се мъчили да скрият от нея и чиято цел й била съвършено неизвестна. Дълго преди да заминем, госпожа Льо Васьор имала навика да ходи при Грим два-три пъти месечно и да прекарва няколко часа в толкова таен разговор с него, че винаги отпращали неговия прислужник.

Аз реших, че сигурно са възобновили предишния си проект, за който се бяха опитали да спечелят дъщерята, обещавайки да им набавят чрез госпожа д’Епине разрешение за продажба на дребно на сол, будка за тютюн, и пр., примамвайки ги, с една дума, с изгледи за материална облага. Изтъквали им, че понеже не съм в състояние да направя нищо за тях, не мога заради тях да направя нищо и за самия себе си. Понеже виждах във всички тия техни настоявания само добронамереност, не им се сърдех истински. Само желанието им да държат това в тайна от мене ме възмути, особено от страна на старата, която свръх всичко ставаше от ден на ден все по-раболепна и по-притворна с мене. Това обаче не й пречеше да упреква непрестанно тайно дъщеря си, че ме обичала прекалено много, че ми казвала всичко, че била глупачка и щяла да си плати за това.

Тази жена притежаваше до висша степен изкуството да извлече от всичко десеторна изгода, да скрие от единия какво получава от другия и от мене това, което получаваше от всички. Бих могъл да й простя алчността, но не можех да й простя притворството. За какво й беше нужно да крие от мене каквото и да било, след като знаеше отлично, че моето щастие се свеждаше почти изключително до щастието на дъщеря й и до нейното собствено щастие? Това, което бях направил за дъщеря й, бях направил и за самия себе си, но онова, което бях направил за нея, заслужаваше известна благодарност от нейна страна. Тя би трябвало да бъде признателна поне на дъщеря си и да ме обича, макар и само от любов към нея, защото тя ме обичаше. Бях я изтръгнал от пълна мизерия, тя дължеше на мене препитанието си, дължеше ми всичките си връзки, които така добре използваше. Терез дълго я беше хранила със своя труд, продължаваше и сега да я храни с моя хляб. Тя дължеше всичко на тази дъщеря, за която не бе направила нищо. А другите й деца, на които бе дала зестра, заради които се бе разорила, вместо да подпомогнат издръжката й, продължаваха да подяждат и нейните, и моите средства. Аз намирах, че при подобно положение тя би трябвало да гледа на мене като на свой единствен приятел, сигурен покровител и вместо да държи в тайна от мене неща, които ме интересуваха лично, вместо да заговорничи в собствения ми дом, трябваше да ме предупреди честно за всичко, което би могло да ме засяга, ако случайно би го научила преди мене. С какви очи трябваше да гледам на нейното неискрено и потайно поведение? Какво трябваше да мисля главно за чувствата, които тя се мъчеше да внуши на дъщеря си? Колко ли чудовищно неблагодарна беше, щом се опитваше да внуши неблагодарност и на дъщеря си!

Всички тия мисли в края на краищата така ме отчуждиха от тази жена, че не можех вече да я гледам без презрение. Независимо от това никога не престанах да се държа почтително с майката на моята другарка и по всеки повод да й отдавам почти синовно внимание и уважение. Но вярно е, че не ми беше приятно да оставам дълго с нея, а не е в природата ми да си налагам принуда.

Този период бележи един от кратките мигове в живота ми, когато съм зървал щастието съвсем отблизо, без да мога да го постигна и без да имам вина, че съм го пропуснал. Ако тази жена се беше случила с добър характер, ние щяхме да бъдем щастливи тримата до края на дните си. Последният, който останеше сам, щеше да бъде за оплакване. Вместо това обаче ще видите как се развиха събитията и сами ще прецените дали беше в моя власт да ги променя.

Госпожа Льо Васьор, която си даде сметка, че бях спечелил сърцето на дъщеря й, а тя го беше загубила, се помъчи да възстанови влиянието си и вместо да се сближи с мене чрез нея, се опита да я отчужди напълно. Едно от средствата, до които прибягна, беше да призове на помощ останалите членове на семейството. Бях помолил Терез да не ги довежда в Ермитажа. Тя ми обеща. Извикаха ги в мое отсъствие, без да я питат. После я принудиха да обещае, че няма да ми каже. Веднъж направена първата стъпка, всичко останало беше лесно. Скриеш ли един път нещо от човека, когото обичаш, скоро преставаш да имаш задръжки и започваш да криеш всичко. Щом отидех в Шьоврет, Ермитажът се изпълваше с народ, който се забавляваше доста хубавичко. Майката има винаги достатъчно власт над една добросърдечна дъщеря. И все пак колкото и да се мъчеше старата, тя не успя никога да накара Терез да сподели плановете й и да заговорничи срещу мене. Що се отнася до самата нея, тя тръгна безвъзвратно по този път. Виждайки, от една страна, дъщеря си и мене, при които можеше да живее и само толкова, а от друга, Дидро, Грим, фон Холбах, госпожа д’Епине, които й обещаваха много и даваха по нещичко, тя дори не помисли, че може да сгреши, ако застане на страната на жената на един главен изкупчия и на един барон. Ако бях по-прозорлив, още тогава щях да разбера, че храня змия в пазвата си. Но сляпото ми доверие, което нищо още не беше накърнило, беше толкова голямо, че аз дори не можех да си представя как е възможно някой да пожелае да навреди на човек, когото би трябвало да обича. И докато около мене се плетяха хилядите нишки на заговора, аз се оплаквах само от тиранията на хората, които наричах мои приятели и които желаеха против волята ми да ме принудят да бъда щастлив по техен, а не по мой начин.

Макар че Терез отказа да влезе в заговора заедно с майка си, тя пак запази в тайна действията й. Съображението й беше похвално и не мога да кажа дали постъпи добре или зле. Две жени, които имат общи тайни, обичат да бъбрят заедно. Това ги сближава и Терез, раздвоена, често ми даваше да почувствам, че бях сам, защото не можех вече да смятам за истинско общуване, когато бяхме тримата заедно. Именно тогава почувствах колко бях сбъркал в началото на връзката ни, когато не се възползвах от покорността на силната й любов, за да развия у нея дарби и познания, които, сближавайки ни в усамотението ни, щяха приятно да запълнят нейното и моето свободно време, без часовете, прекарани насаме, да ни се струват някога дълги. Не че нямахме за какво да говорим и че тя се отегчаваше по време на разходките ни, но ние нямахме достатъчно общи интереси, които да разнообразят разговорите ни. Не можехме вече да говорим безспир за бъдещите ни планове, тъй като се бяхме ограничили само до един: да се наслаждаваме на живота. Всичко, което ме заобикаляше, ми навяваше размисли, които бяха недостъпни за нея. Дванадесетгодишната ни привързаност не се нуждаеше вече от думи. Познавахме се премного добре, за да има какво да научим отсега нататък за себе си. Оставаше само един източник: клюките, злословието, плоските шеги. Именно когато се води усамотен живот, се чувства предимството на съжителството с човек, който може да мисли. Аз нямах нужда от това, за да ми бъде приятно с нея. Но тя би имала нужда, за да й бъде винаги приятно с мене. Най-неприятното беше, че се налагаше да разчитам на случая, за да остана насаме с нея. Понеже майка й ми беше станала досадна, просто дебнех да се отдалечи. С една дума, чувствах се притеснен в собствения си дом. Привидна любов отравяше доброто разбирателство. Имахме интимни отношения, без да живеем в истинска близост.

Щом ми се стори, че Терез търсеше понякога поводи, за да не дойде на разходка с мене, престанах да я каня, без да й се сърдя, че това не й е така приятно, както на мене. Удоволствието не е нещо, което зависи от волята. Бях сигурен в сърцето й, това ми стигаше. Доколкото моите забавления бяха и нейни, аз ги вкусвах заедно с нея. Когато това не беше така, предпочитах нейното удоволствие пред своето.

Ето как, полуизлъган в очакването си, водейки живот по свой вкус, в място по мой избор с човек, който ми беше скъп, аз все пак в края на краищата се почувствах самотен. Това, което ми липсваше, ми пречеше да се радвам на това, което имах. Когато се касае за щастие или наслада, на мен ми е необходимо всичко или нищо. Ще видите защо тази подробност ми се струва важна. А сега нека подема нишката на разказа си.

Мислех, че в ръкописите, които ми беше предал граф дьо Сен-Пиер има истински съкровища. Когато ги проучих, разбрах, че те представляват едва ли не само събраните съчинения на всичко печатано от чичо му, с бележки и поправки от него, както и с няколко малки неща, които не бяха обнародвани. От произведенията му за морала у мене се затвърди представата, която бях получил от няколко Негови писма, които ми бе показала госпожа дьо Креки, а именно, че той е много по-умен, отколкото го мислех. Но задълбоченото проучване на политическите му произведения ми показа само повърхностни възгледи, полезни, но неприложими проекти поради схващането, от което авторът не е могъл никога да се освободи, че хората се ръководят повече от разума, отколкото от чувствата. Неговото високо мнение за съвременната наука го беше накарало да възприеме погрешния възглед за усъвършенствания разум, като основа на всички начинания, които предлагаше, и като източник на всичките му политически софизми. Този рядък мъж, чест на своя век и на човешкия род, единственият може би, откакто свят светува, който не е имал друга страст освен разума, е вървял въпреки това само от заблуждение към заблуждение във всичките си теории, защото е пожелал да направи хората подобни на себе си, вместо да ги вземе такива, каквито са и каквито ще продължават да бъдат. Той беше работил само за въображаеми същества, мислейки, че работи за съвременниците си.

Разбрал всичко това, аз срещнах известна трудност каква форма да дам на своя труд. Да оставя на автора виденията му, означаваше да не направя нищо полезно. Да ги оборя в краен случай, означаваше да извърша нещо непочтено, понеже, след като бях приел и дори поискал да ми бъдат поверени ръкописите му, мой дълг беше да се отнеса с уважение към автора. Избрах поведението, което ми се струваше най-благопристойно, най-разумно и най-полезно. Да дам отделно авторовите и моите идеи и за тази цел да вникна във възгледите му, да ги изясня, да ги развия, да направя всичко възможно, за да изтъкна истинската им стойност.

Така че моят труд трябваше да бъде съставен от две напълно отделни части: едната, предназначена на изложението на различните проекти на автора по гореизложения начин. Във втората, която трябваше да излезе, след като първата окаже своето въздействие, щях да дам собствената си преценка на същите проекти. Признавам, че това би могло в дадени случаи да ги изложи на съдбата на сонета в „Мизантроп“. Цялото произведение трябваше да бъде предшествано от животоописание на автора, за което бях натрупал доста подходящи материали и се надявах, че няма да ги обезцветя, използвайки ги. Познавах донякъде абат дьо Сен-Пиер в последните години от живота му и почитта към неговата памет беше за мене залог, че графът в никакъв случай няма да остане недоволен от отношението ми към неговия роднина.

Започнах с „Вечен мир“, най-значителното и най-обработеното от всички произведения, включени в общите съчинения, и преди да се задълбоча в собствени размишления, си наложих търпеливо да изчета абсолютно всичко, което абатът беше писал по този толкова благороден сюжет, без да се отчайвам от словоизлиянията и повторенията. Читателите познават извлечението ми, затова няма какво да добавя. Колкото до преценката ми, тя изобщо не бе отпечатана и не зная дали някога това ще стане. Но аз я написах едновременно с извлечението. След това минах на „Полисиноди“ или многочислеността на съветите, писано по време на Регентството, за да се възхвали избраното правителство. Заради това произведение абатът бе изгонен от френската академия; няколко забележки срещу предишната администрация бяха засегнали херцогиня дю Мен и кардинал дьо Полиняк. Аз редактирах и това произведение, както предишното, както извлечението, така и преценката, но спрях дотук и не пожелах да продължа това начинание, което изобщо не трябваше да започвам.

Съображението, което ме накара да се откажа, е ясно от само себе си и беше чудно, че не ми дойде по-рано на ум. Повечето от съчиненията на абат дьо Сен-Пиер представляваха или съдържаха критични бележки за действията на френското правителство и някои от тях бяха толкова смели, че щастие беше за него, че бяха минали безнаказано. Но в министерските канцеларии винаги бяха гледали на абат дьо Сен-Пиер като на проповедник, а не като на истински политик, и го оставяха да изказва свободно мислите си, защото виждаха отлично, че никой не го слуша. Ако бях успял обаче да накарам да се вслушат в думите му, работата би взела друг обрат. Той беше французин, а аз не. И нагърбвайки се да повторя неговите обвинения, макар и под негово име, аз се излагах на опасността да ме попитат не дотам любезно, но справедливо защо се намесвам в тия работи. За щастие, преди да продължа, видях, че ще бъда уязвим и се оттеглих навреме. Знаех, че живеейки сам сред хората, и то сред хора, все по-силни от мене, не можех никога, както и да се мъча, да им попреча да ми навредят. Само едно нещо зависеше от мене — да се държа така, че ако пожелаят да ми навредят, да бъде незаслужено. Тази максима, която ме накара да изоставя абат дьо Сен-Пиер, често ме е принуждавала да се отказвам дори от много по-скъпи за мене проекти. Хората, винаги готови да сметнат злополучието за престъпление, биха се изненадали много, ако знаеха колко много грижи съм положил през живота си, за да не може никой да ми каже с основание в момент на бедствие: „Напълно си го заслужил!“

След като изоставих този труд, известно време се колебах с какво да го сменя и този промеждутък на безделие ме погуби, защото ме накара да съсредоточа мислите си върху себе си по липса на външен обект, с който да се занимавам. Нямах вече проекти за бъдещето, с които да залъгвам въображението си. Не ми беше дори възможно да лелея подобни мечти, защото положението ми в момента отговаряше на всичките ми желания. Нямах какво да търся, а в сърцето ми въпреки това беше пусто. Това състояние беше много мъчително, защото не можех да си представя с какво друго бих го заменил. Бях съсредоточил най-нежните си чувства в жена, която ми се нравеше и която ми отговаряше с взаимност. Живеех с нея без принуда и, така да се каже, по мое желание и все пак една дълбока неудовлетвореност не ме напускаше нито близо, нито далеч от нея. Притежавайки я, чувствах, че тя пак ми липсва и само мисълта, че не съм всичко за нея, ми въздействаше така, че и тя не беше почти нищо за мене.

Имах приятели и от двата пола, които обичах с най-чисти приятелски чувства и които дълбоко уважавах. Разчитах на най-искрена взаимност от тяхна страна и нито за миг не ми беше хрумнало да се усъмня в тяхната откровеност. И все пак тези приятелски връзки ми донасяха повече тормоз, отколкото радост, поради упоритото, сякаш умишлено противопоставяне на приятелите ми срещу моите склонности, влечения, начин на живот, и то до такава степен, че ми се струваше, че само ако дам вид, че искам нещо, което засяга единствено мене и не зависи от тях, всички мигом се съюзяваха, за да ме принудят да се откажа. Това тяхно упорство да ме контролират във всяка моя прищявка, и то без никакво основание, защото аз не само не се намесвах в техните, но дори и не се интересувах какво правят, се превърна в такова бреме за мене, че в края на краищата не можех да получа писмо от тях, без да изпитам, отваряйки го, известен страх, който премного биваше оправдан от съдържанието му. Струваше ми се, че за хора, всичките много по-млади от мене и по-нуждаещи се от поуките, с които щедро ме отрупваха, беше малко прекалено да се отнасят към мене като към дете. Обичайте ме, казвах им аз, както аз ви обичам. И не се бъркайте в моите работи, както аз не се бъркам във вашите. Само това искам от вас. Ако те действително удовлетворяваха едното от тия мои искания, то положително не беше второто.

Разполагах с усамотено жилище в пленително уединение. Господар в дома си, можех да живея, както искам, без някой да ме контролира. Това жилище обаче ми налагаше две приятни, но необходими задължения. Цялата ми свобода беше застрашена. По-обвързан, отколкото ако се подчинявах на заповеди, аз се подчинявах на собствената си воля. Не разполагах с нито един ден, когато мога да стана сутрин и да кажа: „Ще го прекарам, както намеря за добре.“ Нещо повече. Освен задължението ми спрямо госпожа д’Епине, имах и друго, много по-досадно — обществото и натрапниците. Малкото ми отдалечение от Париж не възпрепятстваше тълпа безделници да пристигат ежедневно при мене. Понеже се чудеха как да прекарат времето си, те разхищаваха без никакво стеснение моето. Когато най-малко се надявах, те ме нападаха безжалостно и рядко се случваше да предвидя приятно прекарване на някой ден, без неканен гостенин да разстрои проектите ми.

С една дума, имайки на свое разположение това, за което най-много бях копнял, и не можейки истински да му се радвам, аз се връщах преизпълнен с копнеж към спокойните дни на моята младост и възкликвах понякога с въздишка: „Уви, дори и тук не е като в Шармет!“

Спомените от различните периоди от живота ми ме наведоха на размисъл за етапа, до който бях стигнал и се видях вече на преклонна възраст, терзан от мъчителни болести, може би в края на жизнения си път, без да съм вкусил напълно нито едно от удоволствията, за които жадуваше сърцето ми, без да съм дал простор на бурните чувства, които се таяха у мене, без да съм изпитал, без да съм се докосвал поне до опияняващото сладострастие, което мощно се надигаше в душата ми, винаги неутолено и потиснато по липса на обект, и което намираше отдушник само във въздишките ми.

Как беше възможно с толкова излиятелна природа, за която да живее, означаваше да обича, да не срещна досега нито един приятел, изцяло предан на мене, истински приятел, след като се чувствах създаден за такова приятелство? Как беше възможно, обграден от толкова пламенни хора, със сърце, изтъкано от любов, да не се запаля нито веднъж по някое същество? Разкъсван от копнеж по любов, без никога да съм имал възможност да го утоля истински, аз се виждах пред прага на старостта, обречен да умра, без да съм живял.

Тези тъжни, но разнежващи мисли ме караха да се вглеждам в самия себе си със съжаление, не лишено от известна сладост. Струва ми се, че съдбата ми дължеше нещо, което не ми беше дала. Защо ме бе създала с толкова привлекателни способности, щом трябваше да останат неизползвани докрай? Чувството за вътрешната ми стойност пораждаше съзнанието за тази несправедливост и същевременно ме възнаграждаваше и извикваше сладки сълзи, които проливах на воля.

Аз се отдавах на такива размишления по време на най-хубавия сезон на годината, през месец юни, под свежите клони на дърветата, заслушан в песните на славеите и ромона на поточетата. Всичко съдействаше, за да изпадна в това толкова съблазнително състояние на нега, така присъщо на темперамента ми, от което би трябвало завинаги да ме излекува суровият и строг начин на мислене, до който се бях издигнал през продължителния период на духовен кипеж. За нещастие аз си припомних обеда в Тун и срещата ми с двете очарователни девойки по същото време на годината и в почти еднаква местност, в каквато се намирах сега. Този спомен, който невинността правеше още по-сладък, извика и други подобни мисли. Скоро видях мислено около себе си всички жени, които бяха ме вълнували в ранната ми младост: госпожица Гале, госпожица Графенрид, госпожица дьо Брей, госпожа Базил, госпожа дьо Ларнаж, хубавите ми ученички и дори пикантната Джулиета, която остана незабравима в сърцето ми. Видях се сред харем от хубавици, някогашни мои познати, разпалили тогава у мене пламенно влечение. Кръвта ми се разгаря и искри, обзема ме шемет въпреки посивелите коси и ето че важният женевски гражданин, строгият Жан-Жак, почти четиридесет и пет годишен вече, се превръща отново в налудничавия влюбен от идилиите. Опиянението, от което бях обхванат, макар съвсем внезапно и безумно, се оказа толкова трайно и силно, че за да се излекувам от него, беше необходимо не какво да е, а неочакваната и страшна бездна от злочестини, в която то ме хвърли. Колкото и бурно да беше това опиянение обаче, все пак не можах да забравя възрастта и положението си, да се главозамая дотолкова, че да се видя все още годен да вдъхна някому любов или да се опитам да споделя този обгарящ ме, но безплоден пламък, който напразно изтощаваше сърцето ми още от детските ми години. Не се надявах на подобно нещо, не го и желаех дори. Знаех, че времето за любов беше отминало, прекалено ясно чувствах колко смешни са старите влюбени мъже, за да си позволя да изпадна в такова положение, и не бях способен да стана самонадеян и уверен в себе си в залеза си, след като никога не съм притежавал тези качества на младини. Впрочем, ценейки безкрайно много спокойствието, бих се побоял от семейните сътресения, а и обичах прекалено искрено моята Терез, за да я изложа на огорчението, че изпитвам към друга жена по-силни чувства, отколкото към нея.

Какво сторих тогава? Моят читател навярно е отгатнал вече, стига само да е проследил горе-долу разказа ми досега. Невъзможността да се домогвам до реални същества ме отнесе в царството на химерите и понеже нищо действително съществуващо не беше достойно за безумието ми, аз потърсих храна в един идеален свят, който творческото ми въображение незабавно насели със същества, близки до сърцето ми. Никога това спасително средство не е идвало по-навреме и никога не се е оказвало по-плодотворно. По време на моя постоянен унес аз се опиянявах до насита от най-пленителните чувства, които са изпълвали някога човешко сърце. Забравил напълно човешкия род, аз си създадох общество от съвършени създания, неземни не само с душевните си качества, но и с хубостта си, от сигурни, верни и предани приятели, каквито никога не срещнах на този свят. И така се пристрастих да бродя в този свят на блянове, обкръжен от запленяващи творения, че прекарвах по цели часове, по цели дни, без да си дам сметка за това. Загубил спомена за каквото и да било друго, едва хапвах набързо парче хляб и горях от нетърпение да се изплъзна и да изтичам в моите шумаци. Ако тъкмо когато се готвех да поема към моя вълшебен свят, пристигнеха някакви жалки смъртни и се опитаха да ме задържат на земята, не можех нито да постисна, нито да скрия неудоволствието си и без да се владея, ги посрещах така рязко, че държането ми можеше да се окачестви като грубо. Така репутацията ми на мизантроп се затвърди, и то поради изживявания, които всъщност биха ми създали съвсем друго име, ако някой можеше да чете по-добре в сърцето ми.

В разгара на тази екзалтация, една бурна атака на бъбреците ме върна на мястото ми, както се връща вързано на връв хвърчило. Употребих единственото средство, което можеше да ме облекчи, прословутите тръбички, и това сложи край на неземните ми увлечения, защото не само е мъчно да си влюбен, когато имаш болки, но и моето въображение, което се разпалва сред природата, под дърветата, залинява и умира в стаята, под гредите на тавана. Често съм съжалявал, че не съществуват дриади: непременно щях да се влюбя завинаги в тях.

И други семейни неприятности утежниха състоянието ми. Госпожа Льо Васьор, продължавайки да се държи привидно напълно любезно с мене, отчуждаваше дъщеря си, доколкото й бе възможно. Получих писма от предишните ни съседи, с които те ме уведомяваха, че бабичката беше направила скришом от мене най-различни дългове от името на Терез, която е знаела това, но не ми беше казала. Дразнеха ме не толкова задълженията, които трябваше да плащам, колкото че бяха скрили от мене. Как тази жена, от която никога не бях имал тайни, можеше да премълчи нещо? Може ли да се крие каквото и да било от хората, които обичаме? Котерията на Холбах, виждайки, че изобщо не стъпвам в Париж, започна сериозно да се опасява, да не би да се чувствам добре на село и да не би да се окажа толкова луд, че да остана завинаги там. По този повод започнаха главоболията и интригите, целящи да ме върнат в Париж, без да отгатна истинската причина. Дидро, който не искаше да се издава толкова скоро, откъсна най-напред от мене Делер, с когото го бях запознал. Той приемаше и ми предаваше, без да прозре истинската цел, поръченията на Дидро.

Всичко като че ли съдействаше да ме измъкне от сладостното ми безумно бленуване. Не се бях още съвсем оправил от пристъпа на болестта, когато получих един екземпляр от поемата за бедствието, постигнало Лисабон^[68], изпратен ми, както предположих, от самия автор. Почувствах се задължен да му пиша и да му кажа мнението си. Направих това в писмо, което беше публикувано много по-късно без мое съгласие, както ще изясня по-нататък.

Изненадан, че този нещастник, смазан, така да се каже, от благоденствие и слава, декламира все пак горчиво срещу нещастията на човешкия живот и твърди, че на земята всичко е лошо, аз си поставих безумната цел да го накарам да се опомни и да му докажа, че всичко на света е прекрасно. Привидно вярвайки в бога, Волтер всъщност винаги е вярвал само в дявола, защото неговият мним бог е според него злостно същество, чието единствено удоволствие е да причинява зло. Абсурдността на тази доктрина, която бие в очи, е възмутителна главно когато изхожда от човек, отрупан с всевъзможни блага, който от лоното на щастието се мъчи да отчае своите ближни, рисувайки им ужасната и непоносима картина на всички нему спестени бедствия. Имащ повече право от него да преценявам и да изреждам злочестините на човешкия живот, аз направих честна равносметка и му доказах, че провидението не е отговорно за нито една от всички тия злочестини и те всички се коренят в своеволното и прекалено използване на способностите ни, а не в самата природа. Отнесох се към него в това писмо много внимателно, учтиво, дискретно и, мога да кажа, най-почтително. И все пак, понеже знаех колко чувствително е честолюбието му, не изпратих писмото лично на него, а на частния му лекар и приятел Троншен, като го упълномощих да му го даде или да го унищожи по своя преценка. Троншен дал писмото. Волтер ми отговори с няколко реда, че понеже бил болен и сам гледал болен, отлагал за друг път отговора си и не каза нито дума по въпроса. Изпращайки ми писмото му, Троншен също ми писа без особено уважение към човека, който го бе натоварил с това поръчение.

Аз никога не съм обнародвал, нито показвал тия писма, понеже не обичам да се хваля с такива дребни победи, но техните оригинали се намират в моята архива (свитък А № 20 и 21). По-късно Волтер публикува обещания отговор, но не ми го изпрати. Той не е нищо друго, а романът му „Кандид“, за който не мога да се произнеса, тъй като не съм го чел.

Всички тия странични занимания би трябвало да ме излекуват основно от въображаемите ми любовни увлечения и това може би беше едно средство, което небето ми пращаше, за да ме предпази от гибелните последици. Но лошата ми звезда се оказа по-силна и едва започнал да излизам отново, сърцето, главата и краката ми поеха по същите пътеки. Казвам същите само в известно отношение. Защото мислите ми, не вече така зареяни, останаха този път на земята, но аз избирах всичко пленително и най-приятно, и то във всяка област, така че този подбор беше не по-малко химеричен от въображаемия свят, който бях напуснал.

Представих си любовта, приятелството, тези два идела на сърцето ми, под най-привлекателни образи. Придадох им охотно всички очарования на нежния пол, който винаги съм обожавал. Измислих си две приятелки вместо двама приятели, защото ако това се среща по-рядко, за сметка на това е по-привлекателно. Надарих ги със сходни, но различни характери; с несъвършени, но по мой вкус лица, оживени от приветливост и чувствителност. Създадох едната тъмнокоса, а другата руса, едната жива, другата нежна, едната благоразумна, другата слаба, но така вълнуващо слаба, че изглеждаше още по-добродетелна. Дадох на едната от двете един любим, а другата направих негова нежна приятелка, дори нещо повече, но изключих съперничеството, недоразуменията, ревността, защото всяко неприятно чувство ми причинява мъка, и не исках да затъмнявам слънчевата картина с нищо, което би загрозило природата. Влюбен в моите две прекрасни създания, аз се отъждествих с любимия и приятеля колкото беше възможно повече. Само че го направих приятен и млад, обременявайки го с качествата и недостатъците, които виждах в себе си.

За да поставя героите си в подходящ декор, припомних си последователно всички хубави местности, които съм виждал по време на пътуванията си, но никъде не намерих достатъчно свежа горичка и достатъчно вълнуващ пейзаж, отговарящ на желанията ми. Може би долините на Тесалия щяха да ме задоволят, ако ги бях видял. Но въображението ми, уморено след толкова замисли, търсеше действително съществуващо място, което да му послужи за опорна точка и да му създаде илюзията за реалността на лицата, които щях да поселя в него. Доста дълго се колебах за Боромеевите острови, пред чиято живописност бях изпаднал във възторг. Но те ми се сториха много пищни и изкуствени за героите ми. Трябваше ми обаче едно езеро и избрах най-сетне езерото, около което сърцето ми не е преставало да блуждае. Спрях се на онази част от бреговете му, където открай време съм мечтал да изживея въображаемото щастие, което съдбата не ми отреди. Родното място на клетата ми мама все още беше привлекателно за мен. Природните контрасти, богатството и разнообразието на пейзажа, великолепието и величието на общата гледка, която грабва очите, вълнува сърцето, възвишава душата, окончателно надделяха в избора ми и аз заселих младите си питомци във Веве. Ето какво измислих в първия порив на вдъхновението. Останалото дойде по-късно.

Дълго се ограничавах с такъв неясен план, защото той ми стигаше, за да изпълни въображението ми с приятни обекти, а сърцето ми с чувства, които то обича да питае. Понеже тези призраци постоянно се въртяха в главата ми, те започнаха да придобиват постепенно все по-голямо съдържание и по-определена форма в съзнанието ми. Тогава ми хрумна да изложа писмено някои положения и спомняйки си всичко, което бях изживял на младини, да отприщя някак жаждата за любов, която не бях съумял да утоля и която ме терзаеше жестоко.

Най-напред нахвърлих няколко разпръснати писма, непоследователно, без връзка, а когато реших да ги съединя едно с друго, често изпадах в затруднение. Малко вероятно може да изглежда, но при все това е съвсем вярно, че първите две части бяха написани почти изцяло по този начин, без да имам строго определен план и дори без да предполагам, че един ден ще се изкуша да напиша от тях завършено произведение. Затова тия две части, съставени по-късно от материали, които не са били точно определени за мястото, където са сложени, са претрупани със словоизлияния, които не се срещат в другите.

В разгара на мечтанията ми за първи път в живота ми ме посети госпожа д’Удто, но за нещастие не и за последен, както скоро ще видите. Графиня д’Удто беше дъщеря на покойния дьо Белгард, главен изкупчия, и сестра на господин д’Епине и на господа дьо Лалив и дьо Ла Бриш, които по-късно отговаряха и двамата за протокола при приемане на посланици. Споменах вече, че се запознах с нея, докато не беше още омъжена. След женитбата й я бях срещал само на приемите в Шьоврет у нейната снаха госпожа д’Епине. Понеже доста често бях прекарвал по няколко дни с нея в Шьоврет или в Епине, тя не само ми харесваше, но ми се струваше добре разположена към мене. Приятно й беше да се разхождаме двамата. Обичахме да ходим, а и теми за разговор никога не ни липсваха. И все пак аз нито веднъж не бях я посещавал в нейния дом в Париж, макар че тя многократно и настоятелно ме бе канила. Нейната връзка с господин дьо Сен-Ламбер, с когото наскоро се бях сприятелил, я направи още по-интересна за мене и тя всъщност дойде в Ермитажа именно, за да ми донесе новини от този наш общ приятел, който беше тогава, струва ми се, в Маон.

Това нейно посещение заприлича малко на начало на роман. Тя загубила пътя. Кочияшът й се отделил от шосето, което много заобикаляше, за да мине на̀преко от мелницата „Клерво“ до Ермитажа. Каретата й затънала в калта на дерето. Тя решила да слезе и да извърви останалата част от пътя пеш. Изящните й обувки скоро се скъсали, затънала в тинята, прислужниците й с мъка я измъкнали и тя пристигна най-сетне в Ермитажа с ботуши, превивайки се от смях. Като я видях, аз също се разсмях. Трябваше да се преоблече изцяло. Терез се погрижи за това и аз я подканих да забрави светския тон и да закуси по селски с нас, което много й хареса. Беше късно и тя не остана дълго. Но срещата ни беше толкова весела, че тя остана доволна и обеща да дойде пак. Изпълни намерението си едва на следната година. Уви, това забавяне не предотврати нищо!

Прекарах есента в занимание, което едва ли бихте предположили — като пазач на плодовете на господин д’Епине. Ермитажът беше резервоарът за водоскоците в парка на Шьоврет. Там имаше градина, заградена със зидове и засадена с лозници и плодни дървета, обикновени или извити, които даваха повече плод, отколкото овощната градина в Шьоврет, макар и да крадяха повече от половината. За да не бъда абсолютно безполезен гостенин, аз се натоварих с надзора на градината и на градинаря. Всичко беше наред, докато дойде време да се берат плодовете. Щом почнаха да зреят, те почнаха да изчезват, без да може да се разбере какво става с тях. Градинарят ме уверяваше, че ги ядели ленивците. Аз обявих война на ленивците, унищожих много от тях, но плодовете продължаваха да изчезват. Пазех толкова усърдно, че накрая установих, че най-големият ленивец беше градинарят. Той живееше в Монморанси и идваше нощем оттам с жена си и децата си, за да отнесе скритите през деня плодове, които продаваше открито в парижките хали, все едно че си имаше собствена градина. Този негодник, когото отрупвах с благодеяния, чиито деца Терез обличаше, чийто баща, почти просяк, хранех, ни крадеше не само безпрепятствено, но и нахално, понеже нито един от трима ни не беше достатъчно бдителен, за да го уловим. Само за една нощ той успя да опразни избата ни, където на другия ден не намерих нищо. Докато крадеше само мене, търпях, но понеже трябваше да дам сметка за плода, бях принуден да изоблича крадеца. Госпожа д’Епине ме помоли да му платя, да го изгоня и да потърся друг. Така и направих. Понеже онзи обесник обикаляше всяка нощ около Ермитажа, въоръжен с огромна подкована тояга, напомняща боздуган, заедно с разни нехранимайковци от неговата порода, за да успокоя „гувернантките“, които ужасно се страхуваха от него, накарах заместника му да нощува в Ермитажа; понеже и това не ги успокои, поисках от госпожа д’Епине една пушка, която държах в стаята на градинаря с изрично поръчение да си служи с нея само при нужда, и то нахалост, за да сплаши крадците. Това беше безспорно най-безобидната предпазна мярка, която можеше да вземе един болнав човек, принуден да прекара зимата сред гората сам с две страхливи жени. В края на краищата купих и едно малко куче, за да ни пази. По това време ми дойде на гости Делер. Аз му разказах произшествието и заедно с него се смяхме на стратегическите ни приготовления.

Когато се завърнал в Париж, той решил на свой ред да позабавлява Дидро и ето как котерията на Холбах узна, че аз се каня напълно сериозно да прекарам цялата зима в Ермитажа. Това постоянство, което те не очакваха, ги озадачи и докато измайсторят някое ново средство, за да направят живота ми неприятен, те отделиха от мене чрез Дидро същия Делер, който, макар че в началото намери взетите предпазни мерки за напълно естествени, реши впоследствие, че противоречали на принципите ми и били дори повече от смешни; в писмата си ме отрупа с неприятни подигравки, достатъчно хапливи, за да ме засегнат, ако бях в такова настроение, че да им се поддам. Но преизпълнен с топли и нежни чувства в онзи момент и неспособен за каквито и да било други, аз виждах в острите му сарказми само невинни шеги и той ми се струваше закачлив, докато на всеки друг би се сторил напълно необясним.

След много бдителност и грижи аз успях да опазя толкова добре градината, че макар през онази година реколтата да беше изключително слаба, събрахме три пъти повече плод, отколкото предишните години, но истината е, че не жалех сили не само да запазя плода, но и да съпроводя набраните количества от Шьоврет и Епине и дори сам носех кошниците. Спомням си как веднъж носихме толкова тежка кошница, леля и аз, че изнемогващи под тежестта, бяхме принудени да спираме всеки десет крачки и пристигнахме плувнали в пот.

Когато суровият сезон започна да ме затваря в жилището, реших да подновя домашните си занимания, но ми беше невъзможно; навред виждах само двете пленителни приятелки, техния приятел, околностите, обитаваната от тях област, само предмети, създадени или разкрасени за тях от въображението ми. Не принадлежах вече нито миг на себе си, опиянението не ме напускаше. След многократни безполезни усилия да прогоня от себе си тия измислици, най-сетне те ме завладяха напълно и единственото ми занимание бе да вложа известен ред и последователност в написаните вече писма, за да съставя от тях нещо като роман.

Най-много ме смущаваше срамът, че изобличавам сам себе си така ясно и на всеослушание. След строгите принципи, които бях установил така шумно, след суровите максими, които бях проповядвал така енергично, след толкова хапливи нападки срещу женствените книги, от които лъха любов и нега, можеше ли да се измисли нещо по-неочаквано, по-шокиращо, отколкото внезапно да запиша собственоръчно името си между авторите на така рязко отричаните от мене книги? Давах си напълно сметка за тази непоследователност, упреквах се за нея, срамувах се, ядосвах се на себе си. Но това не беше достатъчно, за да ме вразуми. Изцяло запленен, не ми оставаше друго, освен да приема всяка опасност, да се реша да пренебрегна хорското мнение с една-едничка уговорка: после да реша дали да покажа произведението си или не, защото още не допусках, че ще го публикувам.

След като избрах този път, ето ме потопен изцяло в бълнуванията ми и след много мислене и премисляне съставих най-сетне някакъв план, чието изпълнение читателят познава. Това безспорно беше най-благоприятният резултат на моите безумства. Любовта ми към доброто, която никога не е напускала сърцето ми, ги насочи към полезни примери, от които нравствеността би могла да има полза. Моите страстни картини биха загубили цялото си очарование, ако бяха лишени от нежната окраска на невинността. Една слаба девойка предизвиква съжаление, тя независимо от това ни е мила и любовта може да я направи интересна, но кой може да понесе без възмущение зрелището на съвременните нрави? И има ли нещо по-възмутително от гордостта на една невярна жена, която, потъпквайки открито всички свои задължения, иска от мъжа си да й бъде безкрайно благодарен, че му е оказала милостта да не я улови поне на местопрестъплението? Съвършени същества не се срещат в природата и техните уроци не са достъпни за нас. Но ако една девойка, родена с нежно и честно сърце, се поддаде на любовта, преди да се е омъжила, а намери сили да я превъзмогне като жена и наново да стане добродетелна, който ви каже, че тази картина в своята цялост е скандална и вредна, е лъжец и лицемер. Не го слушайте!

Освен този сюжет, посветен на морала и съпружеската почтеност, който е основно свързан с всеки обществен строй, аз замислих дълбоко в себе си още един, посветен на общественото съгласие и мир. По-значителен, по-важен сам по себе си сюжет, поне за политическия момент, в който се намирахме. Бурята, предизвикана от „Енциклопедията“, вместо да затихне, беше тогава в пълния си разгар. Двете страни, настървени една срещу друга до възможния предел на яростта, приличаха по-скоро на бесни вълци, готови да се разкъсат помежду си, отколкото на добри християни и философи, желаещи да се разберат взаимно, да се убедят, да тръгнат по пътя на истината. Може би на едната и на другата страна липсваха в момента енергични водачи, ползващи се с влияние, за да се превърне спречкването им в гражданска война, а бог знае какви щяха да бъдат последиците от една религиозна гражданска война, при която и двете страни бяха в плен на една и съща неумолима нетърпимост. Враг по рождение на всяко пристрастие, аз открито казах и на едните, и на другите суровите истини, в които те не се вслушаха. Наумих си да използвам друго средство, което в моето простодушие ми се стори превъзходно. Да смекча взаимната им омраза, разрушавайки предразсъдъците им, и да покажа на всяка страна заслугите и достойнствата на другата, заслужаващи обществено признание и уважението на всички смъртни. Този не твърде разумен проект, който предполагаше добронамереност у хората и чрез който аз изпадах в слабостта, в която бях упрекнал абат Сен-Пиер, има успеха, който му се полагаше. Той съвсем не сближи двете страни, а ги обедини само дотолкова, че да се насочат срещу мене. Очаквайки на практика да изпитам резултатите от безумието си, аз се поддадох изцяло на неговото обаяние и с усърдие, достойно за благородната идея, която ми го вдъхваше, се заех да обрисувам характерите на Волмар и Жюли, надявайки се, че ще успея да ги направя привлекателни и двамата, нещо повече, да ги направя привлекателни един чрез друг.

Доволен, след като нахвърлих на едро плана на произведението си, аз се върнах на отделните ситуации, които бях очертал. Подредих ги така, че те съставиха двете първи части на „Жюли“, които преписах на чисто през същата зима с неизразимо удоволствие, като използвах за целта най-изящна позлатена хартия, сребристосинкав прах за изсушаване на мастилото и синя панделка за подшиване на тетрадките. Нищо не ми се струваше достатъчно изискано, нито достатъчно фино за пленителните девойки, в които бях влюбен като нов Пигмалион. Всяка вечер, седнал край огъня, четях и препрочитах тия две части на „гувернантките“. Дъщерята, без да казва каквото и да било, хълцаше ведно с мене от умиление. Майката, която, не намирайки в книгата ми изтърканите любезности, не разбираше нищо, оставаше невъзмутима и се задоволяваше да повтаря все едно и също, когато млъкнех: „Господине, това е много хубаво.“

Госпожа д’Епине се тревожеше, че съм сам зиме сред горите в усамотената къща и пращаше доста често да пита как съм. Никога не съм имал по-искрени доказателства за нейното приятелство към мене, нито аз съм отговарял някога по-спонтанно. Не трябва да пропусна да уточня, че сред тия прояви на внимание тя ми изпрати своя портрет и се осведоми как би могла да получи моя, рисуван от Ла Тур, който бе изложен в Галерията. Не бива да пропускам и друго нейно внимание, което може да ви се види смешно, но то допринася за обрисовката на моя характер, ако се съди по впечатлението, което ми направи. Един ден, когато беше страшен мраз, между многото други неща, които ми бе пратила, аз намерих и една долна фустичка от английска вълна, която тя била носила и настояваше да ми оплетат жилетка от нея. Писъмцето беше написано пленително, много нежно и простодушно. Тази загриженост, която надхвърляше приятелските задължения, ми се стори така топла, като че ли госпожа д’Епине се беше съблякла, за да ме облече, и дълбоко развълнуван, аз целувах многократно със сълзи на очи и писмото, и фустичката. Терез си помисли, че съм полудял. Странно е, че от всички прояви на приятелство, с които госпожа д’Епине така щедро ме е отрупвала, нито една не ме е трогвала, както тази, и дори след скъсването ни никога не съм могъл да си спомня за този случай без умиление. Дълго пазих писъмцето й и щях да го имам още, ако то не бе споделило участта на всички мои други писма от същото време.

Макар че моите хронични неразположения почти не ми дадоха отдих цялата зима и бях принуден доста продължително време да прибягвам към моите сонди, все пак въпреки всичко това беше най-спокойният и най-приятен период, откакто се бях заселил във Франция. През тия четири-пет месеца, когато лошото време ме защити по-успешно от неканени гости, аз вкусих по-добре от когато и да било преди и след това насладата от този независим спокоен и прост живот, който ценях още повече, след като го бях изпитал в компания на двете „гувернантки“ в действителността и на двете братовчедки в мечтите ми. През този именно период аз се благославях всеки ден за благоразумното решение, което бях взел, без да се вслушвам в протестите на приятелите си, недоволни, че съм се освободил от тяхната тирания, и когато узнах за покушението на един безумец^[69], когато Делер и госпожа д’Епине ми пишеха за смутовете и вълненията в Париж, аз благодарях на небето, че ме е отдалечило от тези страхотни и престъпни зрелища, които щяха още повече да подхранят и изострят ожесточението ми срещу обществените безредици, докато, виждайки около убежището си само приветливи и приятни гледки, сърцето ми се изпълваше само с приятни чувства. С удоволствие отбелязвам тук последните безбурни мигове, които ми бяха отредени. През пролетта, която последва тази толкова тиха зима, покълна зародишът на злочестините, които тепърва ще изложа. Съдбата ги изтъка така плътно, че не остави никаква пролука, през която да мога да си поема дъх.

И все пак, доколкото си спомням, дори през този мирен промеждутък в усамотението ми, Холбаховата клика не ме остави напълно на мира. Дидро ми създаде известни неприятности и не знам дали се лъжа, но ми се струва, че именно през тази зима излезе неговият „Извънбрачен син“, за който скоро ще трябва да говоря. Не само че поради причини, които ще узнаете по-късно, разполагам с малко сигурни документи за тази епоха, но и тия, които съм запазил, не са особено точни по отношение на датите. Дидро не слагаше никога дата на писмата си. Госпожа д’Епине, госпожа д’Удто също отбелязваха в своите само деня от седмицата, а и Делер правеше като тях в повечето случаи. Когато поисках да подредя в хронологичен ред тия писма, трябваше да налучквам пипнешком несигурни дати, на които не мога да разчитам. Затова, понеже не мога да определя със сигурност началото на недоразуменията, предпочитам да изложа в една следваща глава всичко, което си спомням.

С връщането на пролетта моето нежно бленуване се засили и в любовния си унес съчиних няколко писма за последните части на „Жюли“, в които се долавя очарованието ми, докато ги пишех. Мога да цитирам между другите писмото за Елисей и за разходката по езерото, които, ако не се лъжа, са в края на четвъртата част. Ако някой, прочитайки тия писма, не почувства сърцето си разнежено и разтопено от умилението, които ми ги продиктува, нека затвори книгата. Той не е създаден, за да преценява емоционални изживявания.

Точно по същото време госпожа д’Удто ме изненада втори път с посещението си. По време на едно отсъствие на своя мъж, жандармерийски капитан, и на своя любовник, който служеше също във войската, тя беше дошла в Обон, в долината на Монморанси, и беше наела там доста хубава къща. Оттам тя направи повторен излет до Ермитажа. При това пътуване беше на кон и в мъжки дрехи. Макар че не обичам подобен род преобличания, аз се поддадох на романтиката на това приключение и този път истински се влюбих. Понеже това беше първата и единствена любов в живота ми и последиците й никога не ще заличат трагичния й спомен, позволете ми да опиша по-подробно тази среща. Графиня д’Удто наближаваше тридесетте и съвсем не беше красива. Лицето й беше белязано от дребна шарка, тенът й не беше безупречен и късогледите й очи бяха почти кръгли. Но изглеждаше млада и оживеното й миловидно лице беше много приветливо. На главата си имаше цяла гора от буйни черни коси, естествено къдрави, които падаха чак до прасците й, беше дребна на ръст и всичките й движения издаваха едновременно несръчност и грациозност. Беше непринудена и много приятна. Щастлива смесица от жизнерадост, лекомислие и простодушие. Правеше безброй находчиви забележки, които не търсеше и които често й идваха на устата съвсем неволно. Притежаваше няколко приятни дарования. Свиреше на клавесин, танцуваше хубаво, пишеше доста приемливи стихове. Колкото до характера й, истински ангел. В основата си тя беше главно добросърдечна, но като се изключи благоразумието и силата, тя съчетаваше всички останали добродетели. На нея можеше много да се разчита, тя беше така вярна в приятелството си, че дори враговете й нямаха нужда да се крият от нея. Като казвам врагове, имам предвид хората, които я ненавиждаха, защото самата тя не беше създадена за омраза и струва ми се, че именно това нейно качество най-много допринесе, за да се влюбя в нея. В най-интимните приятелски излияния никога не я чух да каже нещо лошо за отсъстващите, дори за снаха си. Не беше в състояние нито да прикрие от когото и да било какво мисли, нито да вложи притворство в чувствата си и съм убеден, че тя говореше за любовника си на собствения си мъж, както говореше за него с приятелите си, с познатите си и с всички без разлика. Едно нещо доказва безспорно чистотата и искреността на превъзходния й характер; макар и да беше безкрайно разсеяна и невнимателна в приказките си, често беше много неблагоразумна по отношение на себе си, но никога не оскърбяваше когото и да било другиго.

Оженили я бяха твърде млада и въпреки волята й за граф д’Удто, благородник по произход, добър воин, но комарджия, сплетник, неприятен човек, когото тя никога не можа да обикне. У господин дьо Сен-Ламбер намери всички достойнства на мъжа си, съчетани с много по-приятни качества — остроумие, добродетели, дарби. Ако трябва да се прости нещо на нравите на този век, то навярно е тази връзка; нейната продължителност я очиства, нейните изяви й правят чест, нейната единствена спойка е взаимното уважение.

Водена отчасти от собственото си влечение, доколкото ми се струва, но повече от желание да се понрави на Сен-Ламбер, тя ми дойде на гости. Той я беше накарал. Приятелството, което беше почнало да се заражда между нас, му даваше основание да смята, че общуването ни ще бъде приятно и за трима ни. Тя знаеше, че аз съм в течение на тяхната връзка и понеже можеше свободно да ми говори за него, естествено беше й приятно с мене. Тя дойде. Аз я видях. Дотогава бях опиянен от любов, без да имам обект. Опиянението обая очите ми, тя стана този обект. Видях моята Жюли в госпожа д’Удто и скоро започнах да виждам само госпожа д’Удто, разхубавена с всички съвършенства, с които бях украсил идола на сърцето си. За да ме довърши, тя ми заговори за Сен-Ламбер със страстна любов. Заразителна сила на любовта! Слушайки я, чувствайки се близо до нея, аз бях обзет от сладостен трепет, какъвто не бях изпитвал никога дотогава край никоя жена. Тя говореше и аз се вълнувах. Струваше ми се, че само се интересувам от нейните чувства, а всъщност сам изпадах в плен на подобни чувства. Поглъщах на големи глътки отровната чаша, усещайки още само сладостта й. С една дума, без да си дам сметка и без самата тя да забележи, тя ми вдъхна всичко, което бе споделила за своя любим. Уви! Много късно! Много жестоко пламнах в страст, колкото бурна, толкова и злополучна към жена, чието сърце беше преизпълнено от любов към друг.

Въпреки изключителното вълнение, което изпитал край нея, аз не осъзнах отначало какво ме бе сполетяло. Едва след заминаването й, когато се опитах да мисля за Жюли, аз се изненадах, че мога вече да мисля само за госпожа д’Удто. Тогава очите ми се отвориха. Разбрах нещастието си и простенах, но не предвидих последиците му.

Дълго се чудих как да се държа с нея, като че ли истинската любов ни оставя достатъчно разсъдък, за да се подчиним на решенията си. Още не бях наясно, когато тя неочаквано дойде и ме завари неподготвен. Този път вече знаех. Срамът, другар на греха, ме накара да занемея, цял треперещ пред нея. Не смеех да отворя уста или да вдигна очи. Изпитвах неизразимо смущение, беше невъзможно тя да не забележи. Реших да й го призная и да й дам да отгатне причината. Това беше равносилно да й я кажа направо.

Ако бях млад и приятен и ако впоследствие госпожа д’Удто бе проявила слабост, бих осъдил тук нейното поведение. Но понеже не е така, мога само да я одобря и да й се възхитя. Тя избра държане, продиктувано от великодушие и благоразумие. Не можеше да скъса рязко с мене, без да признае причината на Сен-Ламбер, който сам я бе накарал да се срещне с мене. Това значеше да предизвика скъсването на нашето приятелство или скандал, който може би желаеше да избегне. Тя изпитваше уважение и благоразположение към мене. Смили се над безумието ми. Без да се чувства поласкана, ме съжали и се постара да ме излекува. Нямаше нищо против да запази за себе си и за любимия си един приятел, когото ценеше. Най-охотно ми говореше за близкото нежно приятелство, което може да се създаде между трима ни, ако бъда разумен. Тя не се ограничаваше винаги само до приятелски съвети, не ми пестеше при нужда и по-сурови укори, каквито напълно бях заслужил.

Сам аз не си ги спестявах. Щом останех сам, се опомнях. Бях по-спокоен, след като бях проговорил. Признаем ли на жената чувството, което ни вдъхва, то става по-поносимо. Толкова силно се упреквах за любовта си, че би трябвало да се излекувам, ако това беше възможно. Какви властни съображения извиквах на помощ, за да го задуша! Морал, чувства, принципи, срам, измяна, престъпление, злоупотреба с приятелското доверие, смешното положение, че съм пламнал на моята възраст от най-невероятната страст към жена, чието заето сърце не можеше нито да откликне на чувствата ми, нито да ми даде най-малка надежда! Страст при това, която не само че не печелеше от постоянството, но ставаше все по-непоносима с всеки изминат ден.

Кой би повярвал, че това последно съображение, което би трябвало да подсили другите, всъщност ги обори? Какви задръжки — помислих си аз — мога да имам за едно безумие, вредно единствено за мене? Нима съм някакъв млад ухажор, който представлява заплаха за госпожа д’Удто? Не би ли рекъл човек, ако знае моите самонадеяни угризения, че ухажването ми, видът ми, дрехите ми ще я съблазнят? О, бедни Жан-Жак! Обичай на воля, със спокойна съвест и не се бой, че любовните ти въздишки ще навредят на Сен-Ламбер!

Видяхте вече, че аз никога не съм търсил изгода, дори в младежките си години. Тази нагласа на мислите ми отговаряше напълно на душевния ми строй, но тя подклаждаше увлечението ми. Достатъчно беше да си кажа, че не търся изгода, за да му се отдам безрезервно, надсмивайки се даже на нелепите си задръжки — въобразявайки си, че се дължат по-скоро на суетността, отколкото на разума ми. Важен урок за честните души: порокът никога не ги напада открито, но намира начин да ги изненада, прикривайки се винаги умело зад някой софизъм, а често и зад някоя добродетел.

Виновен, без да имам угризения, аз скоро станах безмерно виновен. Вижте, за бога, как моето увлечение, следвайки естествения наклон на природата ми, ме тласна накрая в пропастта. То си сложи най-напред маската на смирението, колкото да ме успокои и да ми вдъхне предприемчивост, а после смирението се изроди в мнителност. Макар че госпожа д’Удто непрестанно се опитваше да ме вразуми, припомняйки ми моя дълг, макар че нито за момент не се отнесе благосклонно към безумното ми чувство, тя се държеше иначе много мило с мене и възприе в отношенията ни най-нежен приятелски тон. Тези приятелски чувства от нейна страна щяха да ми бъдат напълно достатъчни, кълна се, ако вярвах в тяхната искреност. Но понеже ми се стори, че са изявени прекалено силно, за да бъдат истински, аз си втълпих, че любовта ми, непонятна на моята възраст и при моето държане, ме е принизила в очите на госпожа д’Удто; че тази млада лудетина само иска да се забавлява с мене и със старомодната ми галантност; че се е доверила на Сен-Ламбер, че възмущението от моята измяна е настроило в същия дух нейния любовник и двамата са се наговорили да ме доведат до изстъпление, за да се погаврят с мене. Тази глупава мнителност, която беше предизвикала на двадесет и шест годишна възраст екстравагантното ми държане край госпожа дьо Ларнаж, която не познавах, би била простима на четиридесет и пет години спрямо госпожа д’Удто, ако не знаех колко благородни хора са и тя, и нейният любим, за да си устройват толкова жестоко забавление.

Госпожа д’Удто продължаваше да ми идва на гости и аз скоро започнах да връщам визитите й. Тя обичаше да ходи, както и аз. Правехме дълги разходки в този чаровен край. Щастлив, че обичам и че се осмелявам да изявя чувството си, аз щях да бъда в най-приятно положение, ако манията ми не бе разрушила цялото очарование. Отначало тя изобщо не проумяваше глупавото чумерене, с което приемах любезностите й. Но сърцето ми, винаги неспособно да скрие каквото и да било, което става в него, не я остави за дълго в неведение относно подозренията ми. Тя се опита да ги вземе на шега. Това средство се оказа неуспешно. Щях да избухна в ярост. Смени тона. Нейната нежна отзивчивост беше непобедима. Отправи ми покъртителни упреци. Обезпокои се от несправедливите ми опасения и аз злоупотребих със загрижеността й. Изисках доказателства, че не се подиграва с мене. Тя разбра, че няма никакъв друг начин да ме успокои. Станах настойчив, положението й беше деликатно. Удивително е и може би няма друг случай, когато жена, стигнала до подобно пазарене, се е отървала с толкова малко. Тя не ми отказа нищо, което може да си позволи най-нежното приятелство, но и не ми даде нищо, с което би изневерила на любимия си, и аз, унижен, виждах, че пожарът, който разгаряха в плътта ми нейните най-невинни благоволения, не предизвиква у нея дори най-слаба искра.

Бях казал някъде, че ако искаш да откажеш нещо на чувствеността си, не бива нищо да й даваш. За да узнаете доколко тази максима се оказа погрешна по отношение на госпожа д’Удто и колко права беше тя да разчита на себе си, би трябвало да ви опиша подробно дългите ни чести срещи насаме, взаимното ни оживление през четирите месеца, прекарани заедно в близост, каквато едва ли някога е съществувала между приятели от различен пол, затворили се в граници, които ние никога не пристъпихме. О! Ако бях чакал толкова дълго, за да изпитам истинска любов, колко тежка дан й платиха в замяна на това сърцето и плътта ми! И какъв ли възторжен унес се изпитва край любима жена, която ни обича, щом дори една несподелена любов може да вдъхне подобно опиянение!

Но аз греша, говорейки за несподелена любов. Моята любов беше споделена донякъде. Тя беше еднакво силна от двете страни, макар и не взаимна. Ние бяхме опиянени от любов и двамата: тя към любимия си, аз — към нея. Смесвахме въздишките си, сладките си сълзи. Нежно се доверявахме един на друг, чувствата ни така съвпаднаха, че не можеше да не се преплетат до известна степен. И все пак в това опасно опиянение тя не се забрави нито за миг, а и аз мога да изповядам, да се закълна, че макар и заслепен понякога от чувствата си, не съм се опитвал да я накарам да изневери на любимия си, никога истински не съм я пожелавал. Моята страст се възпираше от собствената си сила. Задължението да се лиша от насладата, възвишаваше душата ми. Блясъкът на всички добродетели красеше в моите очи идола на сърцето ми. Ако осквернях божествения му лик, щях да го разруша. Бих могъл да извърша това престъпление, стотици пъти съм го извършвал мислено, но да принизя моята Софи! Възможно ли беше изобщо това? Не и не! Аз й го казвах стотици пъти, дори да бях господар да задоволя желанието си, дори ако по своя собствена воля ми се беше подчинила, освен в няколко кратки мигове на безумие, бих отказал да бъда щастлив на тази цена. Премного я обичах, за да искам тя да стане моя.

От Ермитажа до Обон има около една левга. През честите ми посещения ми се е случвало понякога да остана да нощувам там. Една вечер, след като вечеряхме сами, отидохме да се разходим на луна в градината. В дъното на градината имаше доста голямо сечище, през което минахме, за да отидем в малка горичка с изкуствено водопадче — аз бях дал идеята, а тя бе поръчала да го построят. Нетленен спомен за невинност и наслада! В тази горичка, седнал с нея на моравата, под отрупана в цвят акация, аз намерих действително достоен израз на чувствата, които вълнуваха сърцето ми. За пръв и единствен път в живота си. Но у мен имаше нещо възвишено, ако може да се нарече така цялото онова привлекателно обаяние, което може да вложи в едно мъжко сърце най-нежната и най-пламенна любов. Колко опияняващи сълзи пролях върху коленете й! Колко сълзи извиках и в нейните очи въпреки волята й! Най-сетне тя възкликна в неволен изблик: „О не! Никога не е имало по-мил мъж и никога влюбен не е обичал като вас! Но вашият приятел Сен-Ламбер ни слуша, а сърцето ми не би могло да обича два пъти.“ Аз млъкнах с въздишка. Прегърнах я. Каква прегръдка! Но това бе всичко. Тя живееше от шест месеца сама, без мъжа си и без любимия си. От три месеца я виждах почти всеки ден и любовта присъстваше на всяка наша среща. Бяхме вечеряли сами, бяхме сами в горичката под бялата луна и след два часа оживен и нежен разговор тя излезе посред нощ от тази горичка и от обятията на приятеля си също така недокосната, така чиста тялом и духом, както бе дошла. Читатели, преценете правилно всички тия обстоятелства. Няма да прибавя нито дума повече.

Не си въобразявайте само, че в този случай чувствеността ми ме е оставила на мира, както когато бях с мама или Терез. Казах вече, този път беше истинската любов, любовта с цялата нейна сила и с всичките нейни изстъпления. Няма да описвам нито вълненията нито трепетите, нито сърцебиенето, нито конвулсиите, нито отмаляването, които не ме напускаха нито за миг. Можете да съдите за тях по въздействието, което ми оказваше само представата за нея. Казах ви, че Ермитажът беше доста далече от Обон. Аз пресичах възвишенията при Андийи, които са пленителни. Докато крачех, мечтаех за възлюбената, която след малко щях да видя, за ласкавия прием, който щеше да ми окаже, за целувката, с която щеше да ме посрещне. Само тази целувка, тази гибелна целувка, още преди да съм я получил, разпалваше до такава степен кръвта ми, че главата ми се размътваше, някакъв блясък ме ослепяваше, разтрепераните ми колене се подкосяваха. Бях принуден да спра, да седна. Целият ми организъм беше невъобразимо разстроен. Едва не изпадах в безсъзнание. Изпитал вече тази опасност, аз се мъчех още с тръгването да се разсея и да мисля за друго. Но преди да измина и двадесет крачки, същите спомени и всичко случило се непосредствено след това нахлуваха в мисълта ми и аз не можех да ги отпъдя. Каквото и да правех, струва ми се, че нито веднъж не успях да измина безнаказано това разстояние, когато бивах сам. Пристигах в Обон изнемощял, отпаднал, капнал, едва държейки се на нозете си. Видех ли я, цялата ми слабост изчезваше и докато бях край нея, само ненужната ми и неизчерпаема сила ми досаждаше. По пътя за Обон имаше едно живописно възвишение, което се виждаше оттам: планината Олимп. Понякога се срещахме там, идвайки всеки от своята страна. Аз пристигах пръв. Създаден бях да я чакам. Но скъпо ми излизаше това очакване! За да се отвлека от мислите си, се опитвах да пиша писъмца, всяко от които бе сякаш написано с чиста кръв. Нито веднъж не можах да завърша поне едно, което да може да се прочете. Когато тя намираше някое писмо в нишата, уговорена от нас, установяваше само плачевното състояние, в което съм бил, докато съм й го писал. Това състояние и главно неговата продължителност през тия три месеца на постоянно възбуждение и въздържание, ме доведе до крайно изтощение, което няколко години не можах да превъзмогна; в крайна сметка то предизвика една херния, която ще отнеса със себе си в гроба, ако тя не ме отнесе преди това там. Това бе единственото любовно наслаждение на най-пламенния, но и същевременно най-стеснителния мъж, какъвто природата е създала може би някога. Такива бяха последните хубави дни, които ми бяха отредени на земята. От този момент нататък започна безкрайната верига от злочестини, която почти никъде не се прекъсва.

Видяхте, че през целия ми живот сърцето ми, прозрачно като кристал, не съумя нито за минута да скрие някое силно чувство, загнездило се в него. Можете да си представите дали ми бе възможно да крия дълго любовта си към госпожа д’Удто. Нашата близост правеше впечатление на всички, още повече че и двамата не я ограждахме с никаква тайна или мистериозност. Тя не се нуждаеше от това поради своето естество и понеже госпожа д’Удто изпитваше към мене само най-нежно приятелство, за което никак не се укриваше, а аз към нея само дълбока почит, съзнавайки по-добре от всеки друг колко достойна е тя за нея, и в нашата измамна увереност — тя със своята откровеност, разсеяност, лекомислие, аз с моята правдивост, несръчност, гордост, припряност и възторженост, ние и двамата бяхме много по-уязвими, отколкото ако бяхме действително виновни. Отивахме и тя, и аз в Шьоврет, често се срещахме там, понякога дори се уговаряхме предварително. Продължавахме да живеем и там съгласно създадения ни вече навик, разхождахме се всеки ден насаме, разговаряхме за любовните ни чувства, за дълга ни, за приятеля ни, за невинните ни планове, и то в парка, точно срещу покоите на госпожа д’Епине, под нейните прозорци, откъдето тя ни наблюдаваше безспир и въобразявайки си, че е пренебрегната, насищаше, гледайки ни, сърцето си с гняв и възмущение.

Жените, до една, притежават изкуството да скриват яда си, особено когато е много силен. Госпожа д’Епине, избухлива, но разсъдлива, владее това изкуство до съвършенство. Тя се престори, че не вижда и не подозира нищо. А същевременно, докато удвояваше любезностите си, грижите си и едва ли не кокетството си към мене, тя неприкрито преследваше зълва си с некоректни постъпки, засвидетелствайки й презрение, което й се щеше да споделя и аз. Лесно отгатвате, че това не й се удаваше. Но за мене това беше инквизиция. Разкъсван от противоречиви чувства, трогнат от нейното внимание към мене, аз същевременно с мъка сдържах гнева си, когато виждах безцеремонното й държане с госпожа д’Удто. Ангелската кротост на младата жена й помагаше да изтърпява всичко, без да се оплаче и дори без да се настрои по-лошо към снаха си. Впрочем тя беше толкова разсеяна и толкова малко държеше на външните прояви на любезност, че повечето пъти изобщо не забелязваше нищо.

Аз бях така погълнат от страстта си, че не виждайки нищо извън моята Софи (това беше едно от малките имена на госпожа д’Удто), не си давах дори сметка, че бях станал за посмешище пред цялата къща, а дори и пред случайните гости. Такъв беше барон фон Холбах, който, доколкото си спомням, никога не беше идвал в Шьоврет. Ако и тогава бях така недоверчив, както станах впоследствие, щях да се усъмня, че госпожа д’Епине нарочно е организирала това негово посещение, за да му поднесе забавния подарък да види Женевския гражданин влюбен. Но тогава бях толкова глупав, че не забелязвах дори това, което беше очевидно за всички. И все пак, колкото и да бях наивен, дадох си сметка, че баронът изглежда по-доволен и по-насмешлив от всеки друг път. Вместо да ме гледа мрачно, както обикновено, той ми отправяше стотици непристойни намеци, от които нищо не разбирах. Аз само се пулех, без да отговарям, а госпожа д’Епине се превиваше от смях. Чудех се каква муха им е влязла в главата. Понеже всичко оставаше все още в границите на шегата, най-доброто, което можех да сторя, ако се бях сетил, беше да отвърна и аз с шега. Но не може да се отрече, че зад подигравателните намеци на барона се долавяше злорадство, което би ме обезпокоило, ако го бях доловил тогава така ясно, както си го припомних по-късно.

Когато отидох веднъж на гости при госпожа д’Удто в Обон след едно нейно пътуване до Париж, аз я заварих тъжна. Видях следи от сълзи по лицето й. Не посмях да питам нищо, защото госпожа дьо Бленвил, сестра на мъжа й, беше при нея, но щом останахме сами за миг, тутакси дадох израз на безпокойството си. „О! — възкликна тя. — Боя се, че вашата неразумност ще отрови живота ми занапред. Сен-Ламбер е уведомен и сподели с мене клюката. Той вярва в мене, но е наскърбен и нещо по-лошо, струва ми се, че скрива отчасти огорчението си. За щастие аз не бях скрила от него нашите отношения, които се бяха развили под негова благословия, така да се каже. Писмата ми бяха изпълнени с вас, както и сърцето ми. Скрих от него само вашата безумна любов, от която се надявах да ви излекувам, но без да споменава нищо, той, изглежда, ме упреква именно за това. Наклеветили са ни. Навредили са ми, но няма значение. Или трябва да скъсаме напълно, или бъдете такъв, какъвто трябва да бъдете. Не искам да крия вече нищо от моя любим.“

За първи път се почувствах засрамен и унижен, съзнавайки вината си пред една млада жена, която би трябвало да напътствам, а всъщност бях заслужил справедливите й упреци. Възмущението, което изпитвах спрямо самия себе си, би било може би достатъчно да превъзмогне слабостта ми, ако нежното съчувствие, което ми вдъхваше жертвата, не размекна още повече сърцето ми. Уви! Можех ли да го направя безстрастно точно в мига, когато отвсякъде го заливаха сълзи? Разнежването ми скоро се превърна в гняв срещу долните доносници, които бяха видели само престъпното, но неволно чувство, без да повярват, без дори да могат да си представят чистосърдечието и честността, които го изкупваха. Ние не се колебахме дълго чия ръка беше нанесла удара.

Знаехме и двамата, че госпожа д’Епине си пишеше със Сен-Ламбер. Не за пръв път предизвикваше буря над главата на госпожа д’Удто. Тя беше положила какви ли не усилия да го откъсне от нея и временно бе успявала, затова госпожа д’Удто беше нащрек. От друга страна, Грим, който, доколкото зная, беше последвал господин дьо Кастри в армията, се намираше във Вестфалия, също както и Сен-Ламбер. Те се виждаха понякога. Грим се беше опитал безуспешно да спечели благоволението на госпожа д’Удто. Много засегнат, той бе престанал да я вижда. Можете да си представите колко хладнокръвно бе понесъл при неговото самомнение да бъде пренебрегнат за сметка на по-възрастен от него мъж, за когото освен това лично той, откакто общуваше с висшето общество, говореше само със снизхождение.

Подозренията ми относно госпожа д’Епине се превърнаха в увереност, когато узнах какво е станало у дома. Когато бивах в Шьоврет, Терез често идваше там било за да ми донесе получените за мене писма, било за да се грижи за разклатеното ми здраве. Госпожа д’Епине я била питала дали аз и госпожа д’Удто си пишем. Когато Терез потвърдила това, госпожа д’Епине настояла да й даде писмата на госпожа д’Удто, уверявайки я, че щяла да ги запечата повторно така добре, за да не личи, че са били отваряни. Терез, без да покаже колко е възмутена от това предложение и без дори да ме предупреди, се задоволила само да скрива по-умело писмата, които ми носеше. Щастлива предпазливост, защото госпожа д’Епине я дебнела при пристигането й и няколко пъти, причаквайки я, стигнала дотам в дързостта си, че претърсила пазвата й. Тя направи и нещо повече: един ден се самопокани на вечеря в Ермитажа заедно с господин дьо Маржанси — за първи път, откакто се бях заселил там — и използва момента, докато се разхождах в парка с дьо Маржанси, за да влезе в кабинета ми с майката и дъщерята и да ги накара да й покажат писмата на госпожа д’Удто. Ако майката знаеше къде са, писмата щяха да попаднат в нейните ръце. Но за щастие само дъщерята знаеше мястото и тя отрекла, че съм запазил някое от тях. Лъжа, включваща безспорно много честност, вярност и благородство, докато истината в този случай би била само вероломство. Виждайки, че не може да я подкупи, госпожа д’Епине се опитала да възбуди у нея ревност, упреквайки отстъпчивостта и заслеплението й. „Как може да не виждате — казала й тя, — че между тях съществува престъпна връзка? Ако въпреки всички очебийни факти се нуждаете от още доказателства, направете поне това, което е необходимо, за да си ги набавите. Казвате, че той къса писмата на госпожа д’Удто, щом ги прочете. Отлично! Съберете грижливо късчетата и ми ги дайте. Аз се наемам да ги съединя!“ Ето как моята приятелка подучваше другарката ми в живота.

Терез беше толкова сдържана, че дълго време кри от мене тези домогвания. Но когато предугади настъпилите усложнения, тя сметна за свой дълг да ми разкаже всичко, за да мога, познавайки клеветника, да се предпазя от бъдещите доноси. Не бих могъл да опиша гнева и възмущението си. Вместо да лицемеря с госпожа д’Епине и да си служа също с хитрини, по неин пример, дадох пълна воля на буйната си природа и избухнах открито със свойственото си безразсъдство. Можете да съдите за неблагоразумието ми по следните писма, които показват достатъчно ясно моето и нейното държане в този случай.

Писмо на госпожа д’Епине

(Свитък А, № 44)

„Защо не ви виждам, драги приятелю? Безпокоя се за вас. Толкова тържествено ми обещавахте, че ще идвате непрекъснато от Ермитажа при мене! И аз ви оставах напълно свободен. А нищо подобно, мина вече цяла седмица! Ако не ми бяха казали, че сте здрав, щях да помисля, че сте болен. Чаках ви онзи ден, чаках ви вчера, вие все не идвате. Господи! Какво става с вас? Нямате материални ангажименти, нямате и неприятности, защото все още се надявам, че веднага щяхте да ми ги доверите. Значи, сте болен! Освободете ме бързо от тази тревога, умолявам ви. Довиждане, драги мой. Дано това сбогуване предизвика поне един привет от вас.“

Отговор

Същата сряда сутрин

„Не мога да ви кажа още нищо. Чакам да бъда осведомен по-добре и това ще стане рано или късно. Междувременно можете да бъдете сигурна, че обвинената невинност ще намери достатъчно пламенен защитник и клеветниците, които и да са те, жестоко ще се каят.“

Второ писмо от същата

(Свитък А, № 45)

„Знаете ли, че вашето писмо ме плаши? Какво означава то? Препрочетох го повече от двадесет пъти. И право да ви кажа, не проумявам нищо. Виждам само, че сте разтревожен и изтерзан и че чакате това състояние да мине, за да споделите с мене грижата си. Скъпи приятелю, нима така се бяхме уговорили? Къде отиде нашето приятелство, взаимното ни доверие? Как ги загубих? Нима сте сърдит на мене или заради мене? Както и да е, елате още тази вечер, умолявам ви: спомнете си, че само преди една седмица ми обещахте да не затаявате нищо в сърцето си, а веднага да го споделяте с мене. Скъпи приятелю, аз все още живея с тази вяра. Ето, още веднъж препрочитам писмото ви: пак толкова разбирам, колкото и досега, но то ме изпълва с трепет. Струвате ми се жестоко развълнуван, бих желала да ви успокоя. Но понеже не зная повода на безпокойството ви, не зная какво да ви кажа, освен че съм не по-малко нещастна от вас, докато ви видя. Ако не дойдете тук тази вечер в шест часа, аз тръгвам утре за Ермитажа, каквото и да е времето и както и да се чувствам, защото не бих могла да издържа тази тревога. Довиждане, мили, добри приятелю. Осмелявам се да ви посъветвам за всеки случай, без да зная дали се нуждаете, или не от това, да внимавате и да се борите срещу преувеличените размери, които може да достигне тревогата, когато човек е сам. Мухата се превръща в слон, често съм изпитвала това върху себе си.“

Отговор

Същата сряда, вечерта

„Не мога да дойда при вас, нито мога да приема вашето посещение, докато не съм се освободил от тревогата си. Доверието, за което говорите, не съществува вече и няма да ви бъде лесно да го спечелите отново. Аз виждам сега във вашата загриженост само желанието да изтръгнете от хорското признание нещо, което би било изгодно за целите ви, и сърцето ми, така готово да се излее в сърце, което се разтваря, за да го изслуша, се затваря пред хитростта и вероломството. Колкото до затруднението ви да разберете писмото ми, то е за мене още едно доказателство за обичайната ви ловкост. Нима смятате, че съм така безнадеждно наивен, за да повярвам, че не сте го разбрали? Не. Но аз ще победя хитрините ви с много откровеност. Ще се обясня по-ясно, та още по-малко да ме разберете.

Двама влюбени, свързани крепко помежду си и достойни за това красиво чувство, ми са скъпи. Очаквам, че няма да се сетите кои са, освен ако ги назова! Предполагам, че са се опитали да ги разделят и са си послужили с мене, за да възбудят ревност у единия от тях. Изборът не е много удачен, но той се е сторил удобен на човешката злоба. И аз подозирам, че тази злоба се таи у вас. Надявам се, че сега съм по-ясен.

Значи, жената, която най-много уважавам, е извършила с мое знание безчестието да раздели сърцето си и тялото си между двама любовници, а на мен се приписва позорната чест да бъда единият от тия подлеци? Ако съм убеден, че само за миг сте могли да си помислите това за нея и за мене, бих ви възненавидил до последния си час. Но аз ви смятам годна да го кажете, но не и да го вярвате. В такъв случай не разбирам на кого от трима ни сте искали да навредите. Ако обаче милеете за спокойствието си, молете се да не сте имали нещастието да успеете. Не съм скривал нито от вас, нито от мене моето лошо мнение за известен вид връзки. Но аз искам те да завършат така почтено, както са се породили, и незаконната любов да се превърне във вечно приятелство. Нима аз, който никога не съм сторил зло никому, ще навредя, без да съм виновен, на приятелите си? Не, никога не бих ви простил това и бих станал ваш непримирим враг. Ще зачитам само тайните, които сте споделили с мене, защото никога няма да стана нелоялен.

Не вярвам неизвестността, която ме терзае, да трае още дълго. Скоро ще узная дали не греша. Тогава може би ще се наложи да ви искам прошка и ще го направя с по-голяма охота, отколкото каквото и да е досега в живота ми. Но знаете ли как ще изкупя грешката си през малкото време, което ще прекарам край вас? Правейки нещо, което никой друг освен мене не би направил: казвайки ви откровено какво мислят за вас в обществото и от какво страда вашето добро име. Въпреки всички ваши мними приятели, когато аз си отида, вие ще трябва да се сбогувате с истината. Няма да срещнете вече човек, който да ви я каже.“

Трето писмо от същата

(Свитък А, № 46)

„Не разбрах тазсутрешното ви писмо: казах ви го, защото беше така. Разбирам тазвечерното. Не се бойте, никога няма да отговоря на него! Бързам да го забравя и макар че ви съжалявам, не можах да не изпитам страшно огорчение. Аз да хитрувам и да вероломнича с вас! Аз да бъда обвинена в най-грозно безчестие! Сбогом. Съжалявам, че имате… Сбогом. Не зная какво казвам… Сбогом. Незабавно ще ви простя. Когато и да дойдете! Ще бъдете приет по-добре, отколкото заслужавате, след като сте имали подобни подозрения. Не се грижете само за моето добро име. Малко ми важи за каква ме смятат. Моето поведение е порядъчно и това ми стига. А освен това изобщо не знаех какво се е случило с двете лица, които ми са също така мили, както и на вас.“

Последното й писмо ме освободи от едно притеснение и ме хвърли в друго, още по-голямо. Макар че всичките тия писма и отговори бяха разменени само за един ден, светкавично бързо, все пак този промеждутък от време беше достатъчен да ми даде възможност да изтрезнея от яростния си пристъп и да размисля за непростимото си безразсъдство. Госпожа д’Удто от всичко най-много бе ми препоръчала да мирувам, да й оставя грижата сама да се справи с тази неприятност и да избягвам главно в момента всякакво скъсване и шум. А аз с най-жестоки и явни оскърбления щях да разпаля още повече яростта в сърцето на тази жена, която и без това не я обичаше. Естествено аз трябваше да очаквам от нейна страна толкова горд, пренебрежителен и презрителен отговор, който да ме принуди, освен ако съм най-срамно подъл, да напусна веднага жилището, което й принадлежеше. За щастие нейната ловкост се оказа по-голяма от моя гневен изблик и тя така извъртя отговора си, че не ме принуди да прибягна до подобна крайност. Но трябваше или да изляза от Ермитажа, или веднага да отида при нея. Нямаше друг избор. Реших се на второто, като се чудех как да се държа по време на обяснението, което неминуемо ми предстоеше. Как да се измъкна от това затруднено положение, без да изложа нито госпожа д’Удто, нито Терез? Тежко и горко на тази, която бих издал! Можех да очаквам суровото отмъщение на безмилостната интригантка спрямо жертвата, която би й попаднала. Та нали именно за да предотвратя подобна опасност, споменавах в писмата си само за подозрения, за да не бъда принуден да изложа доказателствата. Вярно е, че в този случай избухването ми беше още по-неизвинимо, нима някакви си обикновени подозрения можеха да ми позволят да се отнасям така с една жена, при това моя приятелка, както бях сторил с госпожа д’Епине? Това постави начало на тежката и благородна задача, която изпълних достойно: да изкупя грешките и интимните си слабости, самообвинявайки се в по-сериозни провинения, които бях неспособен да извърша и които никога не извърших.

Не се наложи да понеса обяснението, от което се плашех, и се отървах само със страха. Още щом ме видя, госпожа д’Епине се хвърли на врата ми и избухна в плач. Това неочаквано посрещане от страна на бивша приятелка ме развълнува безкрайно много. И аз дълго плаках. Казах й няколко неособено смислени думи, ти ми отвърна нещо още по-безсмислено и с това обяснение то приключи. Бяха сложили масата. Седнахме да вечеряме. Очаквайки обяснението, което си въобразявах, че е отложила за по-късно, аз стоях мрачен, защото, така изпадам в плен на най-малкото безпокойство, което ме измъчва, че никога не мога да го скрия дори и от най-непрозорливите хора. Смутеният ми вид трябваше да я окуражи, но тя предпочете да не рискува. И след вечерята се обяснихме толкова, колкото и преди. Същото беше и на другия ден и когато останехме насаме, ние мълчахме, говорехме за незначителни неща или аз намеквах любезно, че все още не мога да кажа дали подозренията ми са основателни, и заявявах най-чистосърдечно, че ако съм се излъгал, цял живот ще се старая да изкупя несправедливите си обвинения. Тя не прояви ни най-малко любопитство в какво точно я подозирам, нито с какво основание и цялото ни сдобряване се сведе всъщност, както от нейна, така и от моя страна, само до първоначалната ни прегръдка. Понеже единствено тя беше оскърбена, поне формално, мен ми се стори, че няма защо аз да търся обяснение, щом тя не го иска, и се прибрах, без да кажа каквото и да било. И понеже продължавах да живея с нея по същия начин, както дотогава, скоро забравих почти напълно скарването ни и си въобразих наивно, че и тя го е забравила, понеже не издаваше външно, че си го спомня.

Скоро ще видите, че моето малодушие ми навлече не само тази неприятност. Но същевременно аз бях жертва на други неприятности, които не си бях навлякъл сам; те бяха причинени от стремежа да ме изтръгнат от усамотението ми, като го отровят. Тези неприятности изхождаха от Дидро и кликата на Холбах. Откакто се бях установил в Ермитажа, Дидро постоянно ме тормозеше било лично той, било чрез Делер и скоро разбрах от шеговитите забележки на последния относно горските ми разходки с какво удоволствие приятелите ми бяха превърнали отшелника във влюбен от пасторала. Но не за това ставаше дума в спора ми с Дидро. Причините бяха по-сериозни. Когато излезе неговият „Извънбрачен син“, той ми изпрати един екземпляр и аз го прочетох с дължимите на книгите на приятел интерес и внимание. Докато четях диалогичната поетика, която е прибавил към това произведение, открих с изненада и дори с известно огорчение сред няколкото нелюбезни, но търпими забележки срещу самотниците тази сурова и жестока сентенция, формулирана без никакво смекчение: „Само злият е сам.“ Тази сентенция е двусмислена и според мене има двояко значение: едното вярно, другото съвсем погрешно. Понеже е невъзможно човек, който живее и иска да живее сам, да може и да желае да вреди комуто и да било, а следователно и да бъде зъл. Така че сентенцията сама по себе си изискваше тълкуване. Тя изискваше с още по-голямо основание тълкуване от страна на автор, който в момента, когато я печата, има приятел, живеещ в усамотение. Стори ми се нечестно и оскърбително, както че е забравил, публикувайки подобна мисъл, самотния си приятел, а ако си е спомнил за него, че не е направил, макар в най-обща форма, честното и правилно изключение, което дължеше не само на приятеля си, но и на толкова много уважавани мъдреци, търсили във всички епохи в самотата спокойствие и мир. А ето че за първи път, откакто свят светува, поради внезапното хрумване на един писател всички те, без разлика, бяха обявени за престъпници.

Аз обичах нежно Дидро. Ценях го искрено и разчитах напълно доверчиво на същите чувства от негова страна. Но измъчен от вечното му неуморно противопоставяне на моите вкусове, наклонности, начин на живот, на всичко, което засягаше само лично мене, възмутен, че един по-млад от мене човек иска на всяка цена да ме напътства като невръстно дете; разочарован от леснотата, с която обещаваше всевъзможни неща, и небрежността, която проявяваше, когато трябваше да удържи обещанията си; уморен от толкова насрочени и пропуснати от него срещи и от манията му да ми определя нови, за да не дойде и на тях; неприятно разиграван да го чакам напразно три-четири пъти месечно и да вечерям сам вечерта, след като съм ходил да го посрещна чак до Сен-Дьони и съм го чакал цял ден, сърцето ми беше натежало от всички тия многобройни негови провинения. Последното ми се стори по-сериозно и ме наскърби повече. Оплаках му се в едно писмо, но така нежно и така развълнувано, че хартията бе напоена със сълзите ми. Писмото ми беше толкова трогателно, че трябваше да разплаче и него. Никога не бихте отгатнали какво ми писа той в отговор. Ето ви писмото му, преписано дословно (Свитък А, № 33):

„Много се радвам, че произведението ми ви е харесало и ви е развълнувало. Вие не сте на моето мнение относно отшелниците. Разправяйте колкото щете хубави неща за тях, вие ще бъдете единственият човек на света, за когото ще си ги помисля. Би могло да се каже още нещо по този въпрос, ако можех да ви говоря, без да ви разсърдя. Една осемдесетгодишна жена!… И пр. Цитираха ми едно изречение от писмото на сина на госпожа д’Епине, което навярно ви е наскърбило много или аз познавам зле сърцето ви.“

Последните две изречения от това писмо се нуждаят от обяснение.

В първите дни след настаняването ми в Ермитажа госпожа Льо Васьор като че ли не хареса мястото. Струваше й се много уединено. Понеже ми предадоха думите й, аз й предложих да я върна в Париж, ако там й харесва повече, и да продължа да я издържам, както ако живее с мене. Тя отхвърли предложението ми, заяви, че се чувствала добре в Ермитажа и че полският въздух й действал добре. И това се виждаше от пръв поглед, защото тя просто се подмлади и здравословното й състояние беше по-добро, отколкото в Париж. Дъщеря й ме увери дори, че тя всъщност ще бъде много недоволна, ако напуснем Ермитажа, който наистина беше прекрасно убежище, защото обичала да се занимава с градината и овощията. Казала била в началото това, което й били внушили да каже, за да се опитат да ме принудят да се върна в Париж.

Понеже този техен опит не успя, след като се бяха позовали на любезността ми, те се помъчиха да постигнат същия резултат, като се позоват на съвестта ми, и ме упрекнаха, че държа там тази бабичка далеч от грижите, които й били необходими на тази възраст, без да им мине през ум, че и тя, както много други стари хора, чийто живот е удължен от прекрасния въздух в този край, могат да получат същите грижи в Монморанси, който беше на една крачка от нас. Като че ли само в Париж имаше старци и навсякъде другаде за тях няма условия за живот. Госпожа Льо Васьор ядеше много, и то лакомо, страдаше от жлъчка и чести силни диарии, които траеха по няколко дни и й въздействаха като лекарство. В Париж тя никога не вземаше нищо и се оставяше на природата. Същото правеше и в Ермитажа, знаейки отлично, че това беше най-доброто средство. Но това няма значение: понеже там нямаше лекари и аптекари, аз исках смъртта й, щом я държа там, макар че тя се чувстваше чудесно! Дидро би трябвало да определи от коя възраст нагоре не е позволено, под страх, че ще те обвинят в човекоубийство, да оставиш старците да живеят вън от Париж.

Това беше едното жестоко обвинение, поради което той не ме изключваше от сентенцията си, че само злият е сам; това именно означаваше патетичната му удивителна и недомлъвката, която бе прибавил благосклонно: „Една осемдесетгодишна жена!“ И пр.

Аз сметнах, че не мога да отговоря по-добре на този упрек, освен като дам думата на самата госпожа Льо Васьор. Помолих я да пише непринудено какво мисли по този въпрос на госпожа д’Епине. За да я предразположа напълно, не пожелах да видя писмото и й показах моето, което преписвам тук и което пратих на госпожа д’Епине по повод отговора ми на друго, още по-грубо писмо на Дидро, което тя не ми позволи да му изпратя.

„Четвъртък

Госпожа Льо Васьор ще ви пише, драга приятелко. Помолих я да ви каже искрено какво мисли. За да се чувства напълно свободна, й казах, че не желая да ми показва писмото си и ви моля да не ми разкривате съдържанието му. Няма да пратя отговора си, щом вие се противопоставяте, но тъй като се чувствам тежко оскърбен, ако приема, че съм сбъркал, ще допусна подлост и неискреност, които не бих могъл да си позволя. Евангелието действително заповядва на този, който получи плесница, да подаде и другата си буза, но не и да иска прошка. Спомняте ли си за онзи герой от комедия, който вика, че го убиват, докато нанася удари с тоягата си? Такава е ролята на философа.

Не се надявайте, че ще му попречите да дойде при това лошо време. Гневът ще му помогне да намери времето и силите, които приятелството му отказва, и за първи път в живота си той ще дойде в деня, когато е обещал. Ще се изложи на смъртна умора, за да ми повтори лично оскърбленията, с които ме отрупва в писмата си. Аз съвсем нямам намерение да ги понеса търпеливо. Той ще се върне болен в Париж, а аз, както вече е прието, ще бъда сметнат за много противен човек. Какво да се прави? Трябва да се изтърпи.

Но не се ли възхищавате от мъдростта на този човек, който искаше да дойде да ме вземе с файтон от Сен-Дьони, да вечеряме там, да ме върне в къщи (Свитък А, № 33) и който само седмица след това (Свитък А, № 34) е толкова обеднял, че не може да си позволи да отиде в Ермитажа освен пеш? Не е напълно изключено, за да говоря с неговия език, това да е съвсем искрено, но в такъв случай през тия осем дни са станали странни промени в материалното му състояние.

Споделям притеснението ви за болестта на майка ви. Но ще се съгласите, че вашата мъка далеч не е толкова голяма, колкото моята. Човек страда по-малко, когато любимите му същества са болни, отколкото когато са несправедливи и жестоки.

Сбогом, добра приятелко. За последен път ви говоря по този злополучен въпрос. Вие ме подканвате да отида в Париж с хладнокръвие, което би ме радвало при други обстоятелства.

Писах на Дидро какво бях предприел относно госпожа Льо Васьор по предложение на самата госпожа д’Епине. И понеже госпожа Льо Васьор предпочете, както можеше да се предполага, да остане в Ермитажа, където се чувства отлично, където винаги има компания и си живее много приятно, Дидро, не знаейки вече в какво да ме обвини, ме упрекна за предвидливостта, която съм проявил в случая, и продължи да ме укорява, че задържам госпожа Льо Васьор в Ермитажа, макар че това беше по неин собствен избор и че зависеше и винаги е зависело само от нея да се върне да живее в Париж, получавайки същите грижи от моя страна, както когато живее заедно с мене.“

Ето обяснението за първия упрек на Дидро от писмото му № 33. Обяснението за втория му упрек се намира в неговото писмо № 34.

„Летре^[70] (Дидро наричаше така на шега сина на госпожа д’Епине) навярно ви е писал, че на крепостния вал двадесет бедняци, умиращи от студ и глад, чакали лиара, който вие ще им дадете. Това е само образец от дребните ни клюки… и ако чуете останалото, не по-малко ще се забавлявате.“

Ето отговора ми на този ужасен довод, с който Дидро изглеждаше толкова горд:

„Вярвам, че отговорих на Летре, тоест на сина на един главен изкупчия, че не жаля бедняците, очакващи моя лиар, които той забелязал на крепостния вал. Очевидно богато бе наваксал скромната ми лепта. Определях го за мой заместник; парижките бедняци не би трябвало да се оплакват от тази промяна. Не би намерил толкова лесно също така добър заместник за бедняците от Монморанси, които имаха още по-голяма нужда. Тук живее добър почтен старец, който, след като е работил цял живот, умира от глад на старини, защото е останал вече без сили. Моята съвест е по-спокойна поради двете петачета, които му давам всеки понеделник, отколкото ако бих раздал сто лиара на бедняците от крепостния вал. Вие, философите, сте наистина много забавни, като смятате, че жителите на градовете са единствените хора, към които сте задължени. Всъщност именно на село човек се научава да обича хората и да им служи. В градовете той научава само да ги презира.“

Подобни странни скрупули подтикваха един умен човек да оглупее до такава степен, че да ме обвинява сериозно поради отдалечението ми от Париж и да иска да ми докаже с моя собствен пример, че човек не може да живее извън столицата, ако не е зъл. Не разбирам днес как съм имал глупостта да му отговарям и да се сърдя, вместо чисто и просто да му се изсмея в лицето. Обаче решенията на госпожа д’Епине и протестите на котерията на Холбах така омагьосаха духовете в негова полза, че, общо взето, аз минавах за виновен в този случай и дори госпожа д’Удто, възторжена почитателка на Дидро, настоя да отида при него в Париж и да направя първите стъпки за помирението ни, което, колкото и искрено и цялостно да беше от моя страна, се оказа доста нетрайно. Най-убедителният довод, с който тя си послужи, за да трогне сърцето ми, беше, че в този момент Дидро бил нещастен. Освен бурята, надигнала се против „Енциклопедията“, той беше жестоко атакуван и за пиесата си: въпреки кратката история, която беше сложил в началото, го обвиняваха, че я откраднал изцяло от Голдони. Дидро, още по-чувствителен към критиките дори от Волтер, беше смазан. Госпожа дьо Графини стигна дотам в настървението си да пусне слух, че съм скъсал с него по този повод. Сметнах, че е справедливо и благородно да докажа публично противното и прекарах два дни не само с него, но у него. Това беше второто ми пътуване до Париж, откакто се бях установил в Ермитажа. Първия път отидох, за да се притека на помощ на клетия Гофкур; той бе получил апоплектичен удар, от който не можа да се съвземе напълно. Тогава останах край леглото му, докато животът му беше в опасност.

Дидро ме прие любезно. Колко оскърбления може да заличи прегръдката на приятеля! Нима е възможно да остане някаква горчилка в сърцето? Ние почти не се обяснихме. Това не е необходимо, когато хората са се наранявали взаимно. Нужно е само едно: да умееш да забравиш. Дидро не бе предприел нищо подмолно, поне аз не бях в течение на такова нещо. Не беше както с госпожа д’Епине. Той ми показа плана на своя „Баща“. „Ето — казах му аз — най-добрата защита на «Извънбрачен син». Не казвайте нищо, обработете грижливо тази пиеса и я хвърлете неочаквано в лицето на вашите врагове вместо отговор. Той послуша съвета ми и резултатът беше благоприятен. Преди близо шест месеца му бях изпратил двете първи части на «Жюли», за да ми каже мнението си. Той още не ги беше чел. Прочетохме заедно една тетрадка.“ Той намери, че всичко е много „разплуто“, точно тази дума употреби: тоест многословно и претрупано. И самият аз бях почувствал същото вече. Но това словоизлияние се дължеше на трескавото ми състояние и никога не можах да поправя написаното. Последните части не са такива. Четвъртата и особено шестата са истински шедьоври на френската фраза.

Втория ден след пристигането ми той пожела непременно да ме заведе на вечеря у господин фон Холбах. Бях в обтегнати отношения с него. Исках дори да скъсам договора за ръкописа по химия, отхвърляйки с възмущение мисълта да съм задължен на този човек. Но Дидро надделя. Той ми се закле, че фон Холбах ме обичал най-искрено, че не бивало да му се сърдя за неговия тон, който му бил присъщ с всички и от който приятелите му страдали повече от всеки друг. Изтъкна ми, че ако откажа възнаграждението за този ръкопис, след като съм го приел преди две години, ще оскърбя дарителя, който не е заслужил това, че подобен отказ може дори да бъде зле изтълкуван като негласен упрек, че толкова късно се урежда окончателно сметката. „Аз виждам Холбах всеки ден — добави той. — Познавам по-добре от когото и да било душевното му състояние. Ако нямахте основание да бъдете доволен от неговото отношение, смятате ли, че ваш приятел може да ви посъветва да се унижите?“ С една дума, благодарение на обичайното ми малодушие аз се оставих да ме убеди и ние отидохме на вечеря у барона, който ме прие както друг път. Но жена му ме прие хладно и дори нелюбезно. Просто не можах да позная милата Каролин, която ми показваше толкова благоразположение, преди да се ожени. Отдавна още ми се бе сторило, че откакто Грим посещаваше семейство Ен, там вече не ме гледаха така благосклонно, както по-рано.

Докато бях в Париж, Сен-Ламбер се върна от войската. Понеже не бях уведомен за това, аз го видях едва след като се завърнах на село, най-напред в Шьоврет, а после в Ермитажа, където той дойде заедно с госпожа д’Удто да ме покани на вечеря. Можете да си представите с какво удоволствие ги приех! Още по-голямо удоволствие изпитах от доброто им разбирателство. Доволен, че не съм смутил щастието им, самият аз се чувствах щастлив. Мога да се закълна, че през цялото време, докато траеше моята безумна страст, и особено в онзи момент, дори и да бих могъл да му отнема госпожа д’Удто, не бих пожелал да го сторя и дори не бих се изкушил да го сторя. Тя ми беше така мила в своята любов към Сен-Ламбер, че мъчно можех да си я представя толкова чаровна, ако бъде влюбена в самия мене. И без ни най-малко да искам да смутя тяхната връзка, най-многото, което съм желал истински от нея в своето безумие, беше да ми позволи да я обичам. С една дума, колкото и силно да бях влюбен в нея, за мен беше също така приятно да бъда доверител, както и предмет на любовта й, и нито за миг не съм считал любимия й за мой съперник, а само за мой приятел. Ще кажете, че и този път не съм изпитвал истинска любов. Възможно е, но в такъв случай е било нещо още по-силно.

Колкото до Сен-Ламбер, той се държа като добре възпитан и разумен човек. Понеже аз бях единственият виновник, аз бях и единственият наказан и при това доста снизходително. Отношението му към мене беше рязко, но приятелско, и аз разбрах, че съм загубил до известна степен уважението му, но не и приятелството му. Утеших се лесно, защото знаех, че бих си възвърнал по-лесно първото, отколкото второто, и защото бях уверен, че той е достатъчно умен, за да сметне една неволна и преходна слабост за вродена порочна склонност. Ако във всичко случило се аз бях сгрешил в нещо, то провинението ми не беше голямо. Нима аз бях търсил приятелката му? Не ми ли я бе изпратил самият той? Нали тя дойде при мене? Можех ли да не я приема? Какво трябваше да сторя. Те сами бяха предизвикали злото, а аз бях пострадал. И той на мое място би сторил същото, а може би и нещо по-лошо. Защото най-сетне, колкото и вярна, колкото и порядъчна да беше госпожа д’Удто, тя беше жена. Него го нямаше. Поводите бяха чести, изкушението голямо и едва ли щеше да й бъде лесно да се съпротивява все така успешно с някой по-предприемчив мъж. Голяма заслуга беше от нейна и от моя страна, че при подобни обстоятелства можахме да си поставим граници, които нито веднъж не си позволихме да прекрачим.

Макар и дълбоко в сърцето си да съзнавах, че съм се държал порядъчно, толкова улики бяха привидно против мене, че непобедимата ми стеснителност, от която никога не можах да се освободя, ме караше да се държа като виновен пред него и той злоупотребяваше, за да ме унижи.

Една малка подробност е достатъчна, за да обрисува взаимното ни положение. Аз му прочетох след вечерята писмото, което бях писал предишната година на Волтер, тъй като Сен-Ламбер ми каза, че чул за него. Той заспа, докато четях, и аз, някога така горд, а днес така оглупял, не посмях да прекъсна четенето и продължих, докато той хъркаше невъзмутимо. Подобен род унижения понасях аз и от такова естество бяха неговите отмъщения. Но благородството му го въздържа да ги пусне в ход пред други хора.

Когато той си замина, установих, че госпожа д’Удто се е променила много към мене. Бях изненадан, като че ли не беше естествено да очаквам това. Развълнувах се повече, отколкото трябваше, и това много ми навреди. Изглежда, че всичко, на което се надявах, за да се излекувам от увлечението си, всъщност забиваше още по-дълбоко в сърцето ми стрелата, която накрая счупих, без да успея да я изтръгна.

Бях решил да победя напълно чувството си и да не пожаля никакви усилия, за да превърна безумната си любов в чисто и трайно приятелство. Съставих най-хубавите проекти, но за тяхното изпълнение се нуждаех от помощта на госпожа д’Удто. Когато й заговорих за това, почувствах, че ме слуша разсеяно, смутено. Почувствах, че вече не й е приятно с мене, видях ясно, че е станало нещо, което тя не желае да ми каже и което никога не узнах. Тази промяна, чиито причини не можах да си изясня, ме съкруши. Тя ми поиска обратно писмата си. Върнах й ги всичките съвсем честно, макар че тя ме оскърби, като се усъмни за миг в мене. Това съмнение беше още един неочакван удар за сърцето ми, което тя не можеше да не познава. Тя призна, че съмненията й са били неоснователни, но не го стори веднага. Разбрах, че е почувствала вината си едва след като е прегледала пакета. Долових даже известни угризения у нея и те бяха в моя полза. Не можеше да си вземе обратно писмата, без да ми върне моите. Каза ми, че ги била изгорила. Аз се осмелих да изкажа на свой ред съмнението си и признавам, че още ме съм се освободил от него. Не, не се хвърлят в огъня подобни писма! Читателите намериха пламенни писмата в моята „Жюли“. Боже мой! А какво биха казали за тия! Не, не, никога жена, която е могла да вдъхне такава любов, не ще има смелостта да изгори доказателствата за това чувство. Но аз не се страхувам, че тя ги е използвала, за да ме злепостави. Не вярвам, че е способна да извърши подобна низост. Освен това аз се бях погрижил да взема предпазни мерки. В моя глупав, но непобедим страх да не би да се погаври с мене, започнах тази кореспонденция в такъв тон, че тя да не може да ги прочете никому. Стигнах в опиянението си до такава близост, че се обръщах на „ти“ в писмата си! Какво огнено „ти“! То сигурно не я оскърбяваше! При все това тя се оплака няколко пъти, но без никакъв успех. Оплакванията й събуждаха опасенията ми, а освен това не можех да се реша да изоставя едно извоювано предимство. Ако тия писма все още съществуват и ако някой ден излязат на бял свят, всички ще узнаят как съм обичал.

Болката, която ми причини охладняването на госпожа д’Удто, увереността, че не съм го заслужил, ме доведоха до необикновеното решение да се оплача на самия Сен-Ламбер. Очаквайки ефекта от писмото, което му писах по този повод, аз се отдадох на развлечения, каквито би трябвало да потърся по-рано. В Шьоврет имаше празненства и аз написах музиката за тях. Удоволствието да блесна пред госпожа д’Удто в едно изкуство, което тя обичаше, засили вдъхновението ми, което между другото бе стимулирано и от още един фактор: желанието да покажа, че авторът на „Селският гадател“ владее композиция, защото отдавна бях забелязал, че някой подмолно всява съмнение поне относно музикалната част. Дебютът ми в Париж, изпитанията, на които бях подлаган неведнъж, както у господин Дюпен, така и у господин дьо ла Поплиниер, многото музикални пиеси, които бях съчинил за четиринадесет години сред най-известните музиканти и, кажи-речи, под очите им, операта „Любовни музи“ и най-сетне „Гадателят“, един мотет, който бях композирал за госпожица Фел и който тя бе изпяла на духовния концерт, толкова беседи върху това красиво изкуство с най-добрите майстори, всичко това би трябвало да осуети или поне да разсее подобно подозрение. Но то съществуваше независимо от всичко дори в Шьоврет и аз чувствах, че и господин д’ Епине го споделя донякъде. Без да дам вид, че забелязвам това, аз се нагърбих да му съчиня един мотет по случай освещаването на параклиса в Шьоврет и го помолих да ми намери текст по свой избор. Той възложи на дьо Линан, възпитател на сина му, да го напише. Дьо Линан съчини подходящите за случая думи и само една седмица след като ми ги даде, мотетът беше готов. Този път засегнатото ми честолюбие изигра ролята на Аполон и никога не съм написвал по-съдържателна композиция. Текстът започваше с думите: „Ессе sedes hic Tonantis.“^[71] Тържественият тон на началото съответстваше на думите и целият мотет беше така мелодичен, че всички се смаяха. Бях го аранжирал за голям оркестър. Д’Епине събра най-добрите музиканти. Госпожа Бруна, италианска певица, изпя мотета и акомпаниментът беше отличен. Моят мотет имаше толкова голям успех, че впоследствие го изпълниха в духовния концерт, където въпреки подмолните интриги и посредственото изпълнение той бе акламиран на два пъти еднакво възторжено. Дадох за приема на господин д’Епине идеята за една пиеса, нещо средно между драма и пантомима, която съчини госпожа д’Епине, а аз написах музиката към нея. Когато Грим пристигна, всички говореха за музикалните ми постижения. Само след час не се споменаваше вече за тях. Но доколкото зная и никой вече не се усъмни дали умея да композирам.

Още със самото пристигане на Грим престоят ми в Шьоврет, където и без това не ми беше вече кой знае колко приятно, ми стана непоносим, защото с мене постъпиха така, както никога досега и както изобщо не можех да си представя, че може да се постъпи. Още преди той да пристигне, ме преместиха от почетната стая за гости, съседна на спалнята на госпожа д’Епине, където първоначално ме бяха настанили: приготвиха я за господин Грим, а на мене дадоха друга, по-отдалечена. „Ето — казах смеешком на госпожа д’Епине — как новодошлите изместват старите.“ Тя явно се смути. Още същата вечер разбрах защо, понеже узнах, че между нейната спалня и стаята, която напусках, имало скрита вратичка, която тя бе сметнала излишно да ми покаже. Нейната връзка с Грим не беше тайна за никого нито в дома й, нито в обществото, нито дори за мъжа й. Но въпреки това, вместо да я признае пред мене, комуто бе доверила много по-важни тайни и в когото бе напълно сигурна, тя винаги я отричаше енергично. Разбрах, че това нейно нежелание да я сподели с мене се дължеше на Грим, който, макар и да му бях доверил всичките си тайни, не ми бе поверил нито една своя.

Колкото и да ме настройваха в негова полза някогашните ми чувства към него, които още не бяха изтлели, както и действителните му качества, хубавото ми отношение не можа да оцелее, тъй като той положи особени грижи, за да го разруши. Когато се видяхме, все едно, че беше граф дьо Тюфиер: едва-едва отговори на поздрава ми. Нито веднъж не ме заговори и не ми даде възможност да го заговоря и аз, защото изобщо не ми отговаряше. Минаваше навсякъде пръв, заемаше навсякъде първото място, без изобщо да ми обърне внимание. И това все пак би било поносимо, ако не влагаше оскърбителна показност в пренебрежението си. Преценете сами по една подробност измежду хилядите други. Една вечер, понеже госпожа д’Епине се чувстваше неразположена, поръча да й занесат да хапне в стаята й и ме покани да се кача заедно с нея. Аз приех. Грим дойде след това. Малката масичка беше вече сложена. Имаше само два прибора. Сервират: госпожа д’Епине сяда на мястото си от едната страна на камината! Господин Грим взема едно кресло, настанява се от другата страна, дръпва масичката между двама им, разгъва салфетката и почва да се храни, без да ми каже нито дума. Госпожа д’Епине се изчервява и за да го накара да поправи грубостта си, ми предлага собственото си място. Той не казва нищо, не ме поглежда дори. Понеже не можех да се приближа до камината, оставаше ми само да се разхождам из стаята, докато ми донесат прибор. И той ме остави да вечерям на края на масичката, далеч от огъня, без да прояви ни най-малка учтивост, макар че бях болен, по-възрастен от него, по-стар приятел на дома, аз го бях въвел в това семейство и в качеството си на любимец на домакинята, той трябваше да ми окаже гостоприемство. Цялото му държане с мене съответстваше на този дребен случай. Не може да се каже, че се отнасяше с мене като с по-нискостоящ, аз изобщо не съществувах за него. Мъчно можех да позная някогашния селяндур, който у принц дьо Сакс-Гота се чувстваше поласкан от погледа ми. Още по-мъчно можех да съгласувам пълното му мълчание и оскърбителното му изражение с нежното приятелство, което той тръбеше, че изпитва към мене, пред всички, за които беше сигурен, че ме обичат. Вярно е, че единствената проява на това негово приятелство бе, че оплакваше участта ми точно когато аз не се оплаквах, че съчувстваше на тъжната ми орис точно когато бях доволен и се вайкаше, че отказвам грубо благотворителните грижи, които той искал да положи за мене. Така той изкусно умееше да изтъкне нежното си великодушие и да порицае неблагодарния мизантроп, че неусетно създаваше у всички навика да си представят между подобен покровител като него и нещастник като мене само един вид отношения: благодеяния от едната страна и задълженост от другата, без да предполагат, че е допустимо приятелство на равен с равен. Колкото до мене, аз напразно се мъчех да открия с какво бих могъл да съм задължен на този нов покровител. Давал му бях назаем пари, докато той никога не бе правил това. Бдял бях над него, когато беше болен, докато той дори не идваше да ме навести, когато боледувах самият аз. Всички мои приятели станаха негови, нито един негов приятел не стана никога мой. Поставих цялото си влияние в негова услуга, докато той използва своето подмолно и в съвсем друга насока. Никога не ми оказа, нито даже предложи каквато и да е услуга. Как тогава беше мой меценат? Как бях негово протеже? Не проумявах, а и сега не мога да проумея.

Вярно е, че той се държеше повече или по-малко безочливо с всички, но с никого толкова грубо, както с мене. Спомням си, че веднъж Сен-Ламбер едва не му запрати чинията си в лицето, когато Грим го обвини в лъжа пред всички сътрапезници и заяви брутално: „Това не е вярно!“ Към резкия си по рождение тон той прибави самодоволството на парвеню и стана дори смешен в безкрайната си безочливост. Общуването с висшето общество бе така примамливо за него, че скоро започна да се превзема като най-глупавите измежду благородниците. Обръщаше се към прислужника си само с едно повикване: „Ей ти там!“, като че ли измежду многочислената си прислуга негово благородие не знае кой точно е дежурен. Когато го пращаше да му купи нещо, му хвърляше парите на земята, вместо да му ги даде на ръка. Най-сетне, забравил напълно, че и прислужникът е човек, той се отнасяше към него така грубо и презрително, че клетият момък, който беше много свястно момче — госпожа д’Епине му го бе дала — напусна службата без никакво друго оплакване освен непоносимо лошото отношение: той беше Ла Фльор на този нов самохвалко!^[72]

Толкова тщеславен, колкото и празен, с големите си мътни очи и вяла стойка той имаше големи претенции спрямо жените и след фарса си с госпожица Фел минаваше пред много от тях за мъж със силни чувства. Тази случка му създаде отлична репутация и той се пристрасти към чистоплътността си като жена. Пожела да бъде красавец. Най-голямата му грижа стана поддържането на външността му. Всички разбраха, че си слага белило. Аз не вярвах, но също се усъмних не само защото тенът му стана по-хубав и защото на тоалетната му масичка намирах купища белила, но и защото, влизайки веднъж в стаята му, го заварих да си четка ноктите със специална четчица и той продължи гордо това занимание пред мене. Реших, че щом един мъж може цели два часа да четка ноктите си, може също да отдели няколко секунди, за да попълни с белило грапавините на кожата си. Добродушният Гофкур, който нямаше капка злоба, го беше прекръстил шеговито Тиранина-Белило.

Това бяха само смешни подробности, но съвършено чужди на моя нрав. Те окончателно допринесоха да се усъмня в него. Не можех да повярвам, че човек, който толкова лесно се главозамайва, може да запази праволинейност в чувствата си. Страшно обичаше да си приписва изключителна чувствителност и силни чувства. Възможно ли беше тези качества да се съгласуват с недостатъци, присъщи на дребните души? Може ли бурните и постоянни пориви на едно чувствително сърце извън него самото да го оставят да се занимава непрекъснато с всевъзможни дребни грижи за жалката му собствена личност? Боже мой! Когато в нечие сърце пламти този неземен огън, човек се стреми да го излъчи навън, да покаже това, което крие в гърдите си. Той би желал да сложи сърцето си върху лицето си; през ум не би му минало за друг грим.

Така се бях разпоредил за децата си, че не се нуждаех от ничия помощ. Но аз уведомих независимо от това приятелите си само за да бъдат в течение на този факт и за да не им се представям по-добър, отколкото съм всъщност. Тези мои приятели бяха трима: Дидро, Грим, госпожа д’Епине. Най-достойният за доверието ми мой приятел Дюкло беше единственият, с когото не споделих този факт. Той все пак го узна. От кого? Не зная. Почти невероятно е тайната да е била издадена от госпожа д’Епине, защото тя знаеше, че ако й отвърна със същото, ако изобщо бях способен за такова нещо, разполагах с достатъчно доверени ми от нея неща, за да си отмъстя жестоко. Остават Дидро и Грим, които тогава бяха толкова тясно свързани, главно срещу мене, че е повече от вероятно да са извършили заедно това престъпление. Готов съм да се обзаложа, че Дюкло, комуто не бях поверил тайната си и следователно можеше да разполага с нея, единствен я запази.

В желанието си да ми отнемат „гувернантките“, Грим и Дидро се бяха опитали да привлекат и него в заговора си. Той винаги отхвърляше с презрение предложенията им. Едва по-късно научих от него всичко, което бе станало между тях по този повод. Но още на времето знаех достатъчно благодарение на Терез, за да си дам сметка, че зад всичко това са се крили някакви тайни кроежи, че са искали да разполагат с мене ако не против волята ми, то най-малкото, без аз да зная, или че са се мъчили да използват двете жени като оръдие за техните скрити намерения. Всичко това безспорно не беше лоялно. Противопоставянето на Дюкло е ярко доказателство. Който иска, нека вярва, че това е приятелство!

Мнимите им приятелски чувства ми вредяха и вътре в семейството, и вън от него. Дългите разговори, водени често от няколко години с госпожа Льо Васьор, промениха неусетно отношението на тази жена към мене, и то явно не в положителен смисъл. За какво ставаше дума в тия странни разговори насаме? Защо беше нужна тази дълбока тайна? Нима разговорът с тази бабичка беше толкова приятен, та да се смята за голяма чест, или беше толкова важен, та да се държи в такава пълна тайна? От три-четири години, откакто траеха тия срещи, те винаги ми се струваха смешни. Когато си ги припомних тогава, те ми се сториха чудни. Учудването ми щеше да прерасне в безпокойство, ако знаех още тогава какво ми готви тази жена. Въпреки привидната загриженост за мене, с която Грим се хвалеше пред познатите ни и която мъчно можеше да се съгласува с държането му лично с мене, той не направи абсолютно нищо, което да бъде в моя изгода, а състраданието, което уж изпитваше към мене, целеше по-скоро да ме унижи, отколкото да ми помогне. Той ми отнемаше дори, доколкото зависеше от него, и възможността да изкарам малко пари от занаята си, заявявайки на всеослушание, че съм лош копист — не отричам, че в този случай казваше истината, но нима именно той трябваше да разтръбява това? Той доказваше, че не се шегува, като прибягваше до услугите на друг преписвач на ноти и като ми отнемаше всички клиенти, които успяваше да разубеди. Човек би си помислил, че възнамерява да ме накара да завися от него и от благоволението му дори за прехраната си и да пресуши всеки мой източник, за да изпадна в тази зависимост.

С една дума, разумът ми потисна старото ми предразположение, което все още говореше в негова полза: реших, че характерът му е в най-добрия случай твърде съмнителен, а колкото до приятелството му, отсъдих, че е лицемерно. И твърдо решен да не го виждам вече, предупредих госпожа д’Епине, като подкрепих решението си с няколко безспорни факта, които вече забравих.

Тя се противопостави енергично, без да може да обори основанията ми. Не беше се допитала до него. Но на другия ден, вместо да се обясни устно с мене, тя ми връчи едно много ловко написано писмо, което бяха измайсторили заедно. Без да се спира конкретно на нито един от приведените от мене факти, тя го оправдаваше, убеждавайки ме, че бил съсредоточен в самия себе си и упреквайки ме, че съм го заподозрял във вероломство, ме подканваше да се сдобря с него. Това писмо, което ще намерите в свитък А, № 48, ме разколеба. В един разговор след това с нея, по време на който тя се оказа по-добре подготвена, отколкото първия път, аз окончателно се поддадох на внушенията й: стигнах до мисълта, че може би съм го преценил неправилно и в такъв случай действително съм се провинил сериозно пред приятеля си и трябва да изкупя вината си. С една дума, както бях правил вече няколко пъти с барон фон Холбах, с Дидро, донякъде по собствена воля, донякъде от малодушие, аз пак направих първите стъпки за помиряване, които всъщност имах право да изисквам. Отидох при Грим, подобно втори Жорж Данден, да му искам извинение за оскърбленията, които ми бе нанесъл, воден все от това погрешно убеждение — то ме е накарало да извърша хиляди низости пред мнимите си приятели, — че няма омраза, която да не може да се обезоръжи с много благост и добри обноски, докато всъщност, напротив, омразата на жестокосърдечните хора още повече се разпалва, когато нямат на какво да се позоват, и съзнанието за собствената им несправедливост е още един повод за недоволство от жертвата. Без да излизам от разказа на собствения си живот, разполагам с ярко доказателство на тази максима в случая с Грим и Троншен, превърнали се и двамата в мои най-върли врагове просто защото това им харесваше, от прищявка, за забавление, без да могат да ме обвинят в най-малко провинение спрямо нито един от двамата, и тяхното настървение расте от ден на ден подобно на настървението на тигрите именно защото могат лесно да го утолят.

Аз се надявах, че смутен от благосклонността ми и от желанието ми за помирение, Грим ще ме посрещне с разтворени обятия, с най-нежно приятелство. Той ме прие като римски император, с високомерие, което не бях срещал дотогава у никого. Съвсем не бях подготвен за подобен прием. Когато, изпаднал в неловкост от тази тъй неприсъща за мене роля, казах накратко с плахо изражение какво ме води при него, преди да се сдобри с мене, той произнесе много величествено дълга, предварително подготвена реч, в която изреждаше многочислените си редки добродетели, най-вече в приятелството. Особено наблегна на нещо, което отначало ми направи много силно впечатление: че винаги запазвал приятелите си. Докато ми говореше, аз си казвах мислено, че би било твърде жестоко за мене, ако съм единственото изключение от това правило. Той толкова често и така предвзето повтаряше това, че аз си помислих, че ако следва в това само гласа на сърцето си, не би бил така възхитен от тази максима, но че я превръща в изкуство, полезно на неговите цели, в средство за преуспяване. Дотогава и с мене беше същото, и аз запазвах завинаги приятелите си. Още от най-ранно детство не бях загубвал нито един освен ако не ми го отнемеше смъртта, и все пак тази мисъл не бе ми хрумвала още. Тя не беше за мене максима, към която се придържах. Тъй като това предимство беше общо и за двама ни, защо се перчеше само той, ако не си беше наумил предварително да ме лиши от него? После се постара да ме унижи, доказвайки ми предпочитанието, което общите ни приятели му оказваха. Аз виждах не по-зле от него това предпочитание. Въпросът беше как бе го извоювал, дали с личните си достойнства, или с ловкостта си, дали защото самият той се бе издигнал, или защото се бе опитал да ме принизи. Най-сетне, когато подчерта, колкото можа, огромното разстояние между мене и него, което правеше още по-ценна милостта, която щеше да ми окаже, той благоволи да ме целуне в знак на помирение, и то едва-едва, както кралят целува новопосветените рицари. Все едно, че бях паднал от облаците, бях направо смаян, чудех се какво да кажа и не намирах нито дума. Цялата сцена напомняше строго мъмрене на ученик от възпитателя, който му прощава боя с камшик. Не мога да си я спомня, без да си дам сметка колко измамни са преценките, основани на привидни качества и имащи такава тежест за простите хора, и колко често дързостта и гордостта са на страната на виновника, а срамът и смущението на страната на невинния.

Ние се сдобрихме. Тъй или иначе, това облекчи сърцето ми, което изпада в смъртна тревога от всяко скарване. Можете да предположите, че подобно сдобряване не промени неговото отношение. То ми отне само правото да се оплаквам. Затова реших да търпя всичко и да не казвам вече нищо.

Толкова неприятности, връхлетели ме една след друга, ме хвърлиха в такова униние, че почти нямах сила да се владея. Без отговор от Сен-Ламбер, пренебрегван от госпожа д’Удто, не смеейки вече да се доверя комуто и да било, започнах да се опасявам, че превръщайки приятелството в свой идол, аз всъщност съм жертвал живота си за химери. След като ги бях подложил на изпитание, всъщност от всичките ми приятели оставаха само двама души, които бяха запазили ненакърнено уважението ми и на които можех да се доверя: Дюкло, когото не виждах вече, откакто се бях оттеглил в Ермитажа, и Сен-Ламбер. Въобразих си, че мога истински да изкупя вината си спрямо последния само като му разкрия безрезервно сърцето си и реших да му се изповядам напълно за всичко, което не би компрометирало неговата любима. Сигурен съм, че този избор беше още една клопка на моята страст, един опит да не се отдалечавам от нея. Но безспорно е, че бях готов да се хвърля без уговорки в ръцете на нейния възлюбен, да се поставя изцяло на негово разположение и да отида в искреността си колкото може по-далеч. Канех се да му пиша второ писмо, на което бях сигурен, че ще отговори, когато узнах тъжната причина за мълчанието му. Той не бе могъл да издържи докрай изморителния поход. Госпожа д’Епине ми съобщи, че получил удар и се парализирал, а госпожа д’Удто, която също се бе разболяла от мъка, не можа да ми пише веднага, а едва след два-три дни ми съобщи от Париж, където беше по онова време, че той е заминал за Екс-ла-Шапел да прави бани. Не мога да кажа, че тази тъжна вест ме опечали точно толкова, колкото нея. Но сърцето ми се сви болезнено и не зная дали това бе по-малко мъчително, отколкото нейната скръб и сълзи. Огорчението ми, че той е зле, засилено от опасението, че може би изживяната тревога е допринесла за състоянието му, ме развълнуваха по-силно от всичко, което ми се бе случило дотогава, и осъзнах съкрушен, че ми липсва необходимата сила, за да понеса толкова голяма грижа. За щастие моят благороден приятел не ме остави дълго в това непоносимо положение. Той не ме забрави въпреки удара и аз скоро научих от самия него колко зле съм съдел за чувствата и отношението му. Но време е да разкажа за големия обрат в моята участ, за катастрофата, която раздели живота ми на два основно различни периода и ми навлече такива тежки последици от една съвсем невинна причина.

Едип ден най-неочаквано госпожа д’Епине прати да ме повикат. Още с влизането си забелязах в очите й и в цялото й държане известно смущение, което ми направи особено силно впечатление, защото съвсем не й беше обичайно. Едва ли имаше на света някой друг, който по-добре от нея да умееше да владее лицето и жестовете си.

— Драги приятелю — каза ми тя, — заминавам за Женева. Гърдите ми са в лошо състояние, здравето ми е така разклатено, че трябва да изоставя всичко и да отида да се консултирам с Троншен.

Това нейно решение, взето внезапно, и то в началото на зимата, ме учуди много главно защото само преди тридесет и шест часа, когато се бяхме видели за последен път, изобщо не бе станало дума за това. Попитах я кого ще вземе със себе си. Тя ми каза, че ще вземе сина си заедно с господин дьо Линан и после добави нехайно:

— Ами вие, мой мечоко, няма ли да дойдете?

Понеже не мислех, че говори сериозно, тъй като през настъпващия сезон почти не бях в състояние да излизам от стаята си, казах шеговито, че сигурно ще бъде много полезно за болника да вземе в свитата си друг болен. Самата тя не даде вид, че е направила предложението си сериозно и повече не отвори дума за това. Говорихме само за приготовленията за пътуването й, с които тя се занимаваше много усилено, тъй като бе решила да тръгне след две седмици.

Не беше необходима кой знае каква проницателност, за да разбера, че това пътуване беше подтикнато от някакво тайно съображение, което не споделяха с мене^[73]. Тази тайна, в която единствено аз от целия дом не бях посветен, ми беше разкрита още на следващия ден от Терез; доверил й я бе домоуправителят Тесие, който на свой ред я бе научил от камериерката. Макар че госпожа д’Епине не ми бе поверила тази тайна и затова не съм длъжен да я пазя, тя е премного свързана с други интимни неща, които ми е казвала, затова няма да се разпростирам по този въпрос. Но тези тайни, които никога не излязоха и няма да излязат нито от устата ми, нито изпод перото ми, се знаеха от твърде много хора, за да останат скрити за когото и да било от познатите й.

Уведомен за истинската причина на пътуването й, бих могъл да отгатна подмолния неприятелски умисъл в опита да ме накарат да послужа за параван. Но госпожа д’Епине толкова малко бе настояла, че аз продължавах да смятам поканата й за несериозна и само ми стана много забавно, като си представих как смешно щях да изглеждам в този случай, ако бях се нагърбил с тази роля. Впрочем тя спечели много от моя отказ, защото в края на краищата успя да накара собствения си мъж да я придружи.

След няколко дни получих от Дидро писмото, което привеждам тук. Това писъмце, просто сгънато на две, така че цялото му съдържание можеше лесно да се прочете, бе адресирано до мене в дома на госпожа д’Епине и предадено на господин дьо Линан, възпитател на сина и довереник на майката.

Писмо на Дидро

(Свитък А, № 52)

„Аз съм създаден да ви обичам и да ви причинявам болка. Узнавам, че госпожа д’Епине отива в Женева, а не ми казват, че вие заминавате с нея. Драги приятелю, ако сте доволен от госпожа д’Епине, трябва да я придружите. Ако сте недоволен от нея, още повече се налага да я придружите. Нима не ви тежат задълженията, които би трябвало да изпитвате към нея! Ето случай да се отплатите отчасти и да ви олекне. Нима ще намерите друг повод в живота си, за да й засвидетелствате признателността си? Тя отива в страна, където ще се чувства като паднала от небето. Болна е. Ще се нуждае от развлечение и забавление. При това е зима! Слушайте, приятелю, възраженията, свързани с вашето здраве, могат да бъдат по-основателни, отколкото предполагам. Но нима днес сте по-зле, отколкото сте били преди един месец или отколкото ще бъдете, когато се запролети? Нима след три месеца бихте пътували по-удобно дотам, отколкото днес? Колкото до мене, признавам ви, че ако не бих понасял пътуването с карета, бих я придружил пеш, с бастун в ръка. Не се ли страхувате, че ще изтълкуват зле вашето поведение? Ще ви заподозрат в неблагодарност или в някакви други тайни съображения. Зная, че каквото и да сторите, вие ще се позовете винаги за ваше оправдание на съвестта си, но дали само тя е достатъчна и позволено ли е до такава степен да се пренебрегва мнението на другите? Впрочем, драги приятелю, аз ви пиша това писмо, за да бъда чист пред вас и пред себе си. Ако не ви харесва, можете да го хвърлите в огъня и да не става вече дума за него, все едно, че не съм ви го писал. Приветствам ви, обичам ви и ви целувам.“

Така се разтреперих от гняв, така ми се зави свят, докато четях това писмо, че едва успях да го довърша, но все пак забелязах колко ловко именно в него Дидро бе взел по-нежен, по-мил и по-лоялен тон, отколкото във всички други свои писма, в които в най-добрия случай се обръщаше към мене с едно хладно „драги“, без да благоволи да ме нарече свой приятел. Долових лесно, че той ми бе написал това писмо не по свой собствен почин: завършекът, любезната форма, пътят, който бе изминало, скриваха неумело вдъхновителите му. Ние си пишехме обикновено по пощата или по куриера на Монморанси и той за пръв и единствен път бе пратил писмото си не направо на мене.

Когато възмущението ми попремина, за да мога да пиша, аз бързо надрасках следния отговор и го занесох веднага от Ермитажа, където бях, в Шьоврет, за да го покажа на госпожа д’Епине и в гневното си заслепение пожелах да й го прочета лично, както и писмото на Дидро.

„Драги приятелю, вие не можете да знаете нито колко много съм задължен на госпожа д’Епине, нито до каква степен се чувствам обвързан, нито дали тя действително се нуждае от мене при това пътуване, нито дали желае да я придружа, нито дали ми е възможно да го сторя, нито основанията ми да се въздържа да замина с нея. Не отказвам да споря с вас по всички тия точки, но дотогава ще се съгласите, че да ми приписвате така настойчиво какво трябва да направя, без да сте се осведомили достатъчно, за да можете да прецените, е само голо умуване, драги философе! Най-лошото според мене в случая е, че не изказвате ваше собствено мнение. Аз не само не съм склонен да се оставя да ме водят от ваше име трети и четвърти лица, но намирам, че тези подмолни ходове не съответстват на откровеността ви и занапред и за мене, и за вас ще бъде по-добре, ако се въздържате от тях.

Опасявате се, че ще изтълкуват зле поведението ми. Но аз не вярвам сърце като вашето да посмее да помисли нещо лошо за моето. Други може би биха се изказали по-ласкаво за мене, ако им приличах повече. Пази боже, да търся тяхното одобрение! Нека злобните души ме дебнат и тълкуват действията ми. Русо не е създаден да се бои от тях, нито Дидро да се вслушва в думите им.

Искате да хвърля в огъня писмото ви, ако не ми е харесало, и да не говорим повече за него? Мислите ли, че мога така лесно да забравя нещо, което идва от вас? Драги мой, вие толкова малко държите на сълзите ми, когато ми причинявате мъка, колкото и на живота и здравето ми, когато ме отрупвате с неудачни препоръки. Ако можехте да се освободите от този лош навик, вашето приятелство ще ми носи повече радост и няма да бъда толкова достоен за оплакване.“

Когато влязох при госпожа д’Епине, заварих Грим при нея и много се зарадвах. Прочетох им високо и ясно двете писма, със смелост, за каквато не се смятах способен при стеснителния си нрав, и прибавих няколко думи в същия дух. При тази неочаквана дързост от обикновено толкова плах човек и единият, и другият се стъписаха и загубили ума и дума, не отговориха нищо. Онзи арогантен тип, главно, наведе очи към земята и не посмя да издържи мълниеносния ми поглед. Но в същия миг дълбоко в себе си той се закле да ме погуби и сигурен съм, че преди да се разделят, двамата са уговорили как да сторят това. Горе-долу по същото време, но малко по-късно получих най-сетне чрез госпожа д’Удто отговора на Сен-Ламбер (Свитък, А № 57), изпратен от Волфенбутел няколко дни след удара му. Моето писмо се забавило по пътя. Неговият отговор ми донесе утешение, което ми беше толкова нужно в този момент; писмото му беше изпълнено с уверения в почит и приятелство, които ми вдъхнаха смелостта и силата да ги заслужа. От този миг останах верен на приятелския си дълг. Безспорно е обаче, че ако Сен-Ламбер се беше оказал не толкова разумен, не толкова великодушен и не толкова коректен, аз щях да бъда безвъзвратно загубен.

Времето се разваляше и хората се прибираха от курорт. Госпожа д’Удто ме уведоми за деня, когато възнамерява да се сбогува с долината и ми определи среща в Обон. Този ден съвпадна случайно с деня, когато госпожа д’Епине замина за Париж, за да довърши приготовленията за пътуването си. За щастие тя замина сутринта и аз успях, след като се разделих с нея, да отида да вечерям при зълва й. Писмото на Сен-Ламбер беше в джоба ми. Препрочетох го много пъти, докато отивах при нея. Това писмо ме окрили срещу слабостта ми. Реших и удържах решението си да виждам занапред в госпожа д’Удто само моята приятелка и възлюбената на приятеля ми и прекарах четири-пет часа насаме с нея в пленително спокойствие, безкрайно по за предпочитане, дори по отношение на удоволствието, от пламенната трескавост, в която изпадах дотогава край нея. Понеже тя знаеше отлично, че сърцето ми не се е променило, оцени усилията ми да се овладея. Уважението й към мене стана по-голямо и аз видях с радост, че приятелството й към мене все още не беше угаснало. Тя ми съобщи, че очаква наскоро завръщането на Сен-Ламбер, който, макар и доста възстановен след удара, не беше вече в състояние да издържи изморителните военни походи и напускаше войската, за да живее спокойно край нея. Ние си помечтахме колко прекрасно ще си дружим тримата и можехме да се надяваме, че изпълнението на този проект щеше да бъде трайно, защото всички чувства, които могат да свържат честни и чувствителни сърца, бяха налице и ние притежавахме достатъчно дарби и познания, само ние тримата, за да си стигаме и да нямаме нужда от други чужди за нас хора. Уви! Мечтаейки си за такъв приятен живот, аз бях толкова далеч от представата за живота, който ме чакаше!

След това говорихме за сегашните ми отношения с госпожа д’Епине. Аз показах писмото на Дидро и моя отговор. Разказах й подробно всичко случило се по този повод и й заявих, че съм решил да напусна Ермитажа. Тя се противопостави енергично, изтъквайки всесилни за мене съображения. Каза ми, че би предпочела да бях приел да отида в Женева, защото предвиждаше, че неизбежно ще намесят и нея в отказа ми, че писмото на Дидро е вече указание за това. Но понеже знаеше моите съображения също така добре, както и аз, не настоя повече по този въпрос. Закле ме да избягвам на всяка цена каквото и да било шумно скарване и да обоснова отказа си с приемливи доводи, за да отстраня несправедливото подозрение, че тя има пръст в него. Казах й, че задачата, която ми възлага, не е лека. Но че решен да изкупя вината си дори с цената на репутацията си, предпочитам да запазя нейното добро име и съм готов да понеса всичко, което позволява чувството ми на чест. Скоро ще узнаете дали съумях да удържа обещанието си.

Мога да ви се закълна, че моята нещастна любов не само не бе отслабнала, но никога не съм обичал по-силно, по-нежно моята Софи, отколкото този ден. Но писмото на Сен-Ламбер, чувството ми за дълг и отвращението ми от измамата оказаха толкова силно въздействие върху мене, че по време на цялата ни среща не изпитах никакво чувствено възбуждение и не бях изкушен да целуна дори ръката й. Когато си тръгваше, тя ме целуна пред прислугата си. Тази целувка, толкова различна от целувките, които й открадвах понякога под дърветата, беше доказателство, че съм възвърнал властта над себе си. Почти съм сигурен, че само за три месеца щях да се излекувам основно от увлечението си, ако сърцето ми беше имало време да се уталожи без сътресения.

Тук свършват личните ми връзки с госпожа д’Удто. Връзки, за които всеки би могъл да съди по привидните външни прояви според склонностите на собственото си сърце, но по време на които силната любов, която ми вдъхна тази приятна жена, по-силна може би от всяка друга на света, ще се слави — небето ни е свидетел с необикновените и мъчителни жертви, направени и от двама ни в името на дълга, честта, любовта и приятелството. Ние се бяхме много издигнали взаимно в очите си, за да можем лесно да се принизим. Би трябвало да бъдем недостойни за уважение, за да се решим да загубим толкова ценната си взаимна почит и именно силата на чувствата, които можеха да ни тласнат към прегрешение, ни попречи да го извършим.

Така след едно толкова продължително приятелство към едната от тия две жени и толкова силна любов към другата аз се сбогувах и с двете поотделно в един същи ден. С едната, за да не я видя никога вече през живота си, а с другата, за да я срещна само два пъти при обстоятелства, които след малко ще разкажа.

След заминаването им аз се оказах страшно затруднен да изпълня всичките неотложни и противоречиви задължения, възникнали поради неблагоразумните ми постъпки. Ако бях в обичайното си положение, след предложението и отказа за пътуването до Женева можех да си стоя спокойно и всичко щеше да бъде наред. Но аз бях забъркал глупаво голяма каша и не можех да оставя нещата така; ако исках да се отърва от по-нататъшни обяснения, трябваше да напусна Ермитажа. А именно това обещах на госпожа д’Удто да не правя поне в онзи момент. Освен това тя ме бе задължила да се извиня пред мнимите си приятели за отказа ми да замина, за да не го приписват на нея. Обаче аз не можех да изтъкна истинската причина, без да оскърбя госпожа д’Епине, а безспорно й дължах признателност след всичко, което беше направила за мене. При обективна преценка на положението предстоеше ми да направя неприятния и неизбежен избор — да изменя или на госпожа д’Епине, или на госпожа д’Удто, или на самия себе си, и аз избрах последното. Реших се честно, ясно, без увъртане, с великодушие, достойно да залича грешките, които ме бяха довели до тази крайност. Тази жертва — така добре използвана от враговете ми и може би очаквана от тях — опропасти доброто ми име и ми отне, благодарение на техните грижи, уважението на обществото, но ми възвърна уважението към самия мене, единствена утеха в неволите. Не за последен път, както ще видите, съм правил подобни жертви и не за последен път са ги използвали, за да ме съкрушат Грим беше единственият, който привидно не беше участвал в тази разправия. Аз реших да се обърна към него. Написах му дълго писмо, в което изложих колко е смешно, че се опитват да превърнат в мое задължение това пътуване до Женева, че моето присъствие би било не само излишно, но бих затруднил госпожа д’Епине, като същевременно това би предизвикало големи неудобства за мене. Не устоях на изкушението да му дам да разбере, че съм в течение на всичко и затова ми се струва необяснимо да се изисква от мене да я придружа, докато самият той съвсем не възнамерява да го стори и никой дори не споменава за него. Това писмо, в което бях принуден на много места да увъртам, понеже не казвах ясно доводите си, би могло да накара непосветените да сметнат, че съм извършил кой знае какви прегрешения. Но то беше образец на въздържаност и дискретност за хората, които като Грим бяха в течение на нещата, които премълчавах и които оправдаваха напълно поведението ми. Не се побоях дори да вмъкна още един довод срещу себе си, като казах, че и други мои приятели споделят убеждението на Дидро, за да намекна, че и госпожа д’Удто е била на същото мнение, което беше вярно, като премълчах обаче, че тя се е съгласила с мене, когато е чула съображенията ми. Можех най-добре да разпръсна подозрението, че е съучастница в решението ми, като се покажа привидно недоволен от нея по този въпрос.

Писмото ми завършваше с проява на доверие, която би трогнала всекиго другиго: подканвайки Грим да прецени съображенията ми и да ми съобщи след това мнението си, аз му заявявах, че ще изпълня съвета му, какъвто и да е, и така възнамерявах да направя, дори ако се бе произнесъл за заминаването ми. Защото след като господин д’Епине щеше да съпровожда жена си, моята роля се изменяше — отначало искаха аз да се нагърбя с тази задача, а на него се спряха едва след моя отказ.

Отговорът на Грим се забави. Той беше странен. Ще го препиша тук. (Виж свитък А, № 59.)

Заминаването на госпожа д’Епине се отлага. Синът й е болен и трябва да изчакат възстановяването му. Ще помисля над вашето писмо. Стойте си спокойно в Ермитажа. Ще ви съобщя навреме мнението си. Понеже тя сигурно няма да замине поне още няколко дни, не е необходимо да бързаме. Междувременно, ако намирате за уместно, можете да й предложите да я придружите, макар че, струва ми се, е все едно. Защото, познавайки вашето положение не по-зле от самия вас, не се съмнявам, че тя ще отговори на предложението ви, както подобава, и единствената изгода е, че ще можете да кажете на хората, които ви притесняват, че ако не сте заминали с нея, не е било по липса на желание от ваша страна. Впрочем не разбирам защо искате непременно философът да е изразител на всеобщото убеждение и защо си въобразявате, че щом неговото мнение е да заминете непременно, всички ваши приятели искат същото. Ако пишете на госпожа д’Епине, нейният отговор ще затвори устата на всички тия ваши приятели, щом вземате толкова присърце упрека им. Сбогом. Много поздрави на госпожа Льо Васьор и на Прокурора.

Безкрайно удивен от това писмо, аз се мъчех тревожно да проумея значението му и не разбирах нищо. Как! Вместо да ми отговори направо, той щял да размисли, като че не е размислил достатъчно. Предупреждава ме дори, че ще ме държи в напрежение, сякаш става дума за дълбокомислен проблем или с оглед намеренията му беше много важно да не ми даде никаква възможност да проникна в мислите му, докато сам благоволи да ги разкрие! Какво означаваха тия предпазни мерки, това забавяне, тази тайнственост? Така ли се отвръща на доверието? Това ли е тонът на честността и добронамереността? Напразно се мъчех да изтълкувам благоприятно държането му, не можех. Каквото и да беше намерението му, ако беше насочено против мене, подобно становище улесняваше изпълнението му, без да мога да му попреча. Добре поставен в дома на знатен принц, ползващ се с известност в обществото, даващ тон в кръговете, които бяха общи за двама ни и които го смятаха за свой оракул, той можеше с обичайната си ловкост да разположи лесно всичките си бойни средства, докато аз, усамотен в моя Ермитаж, далеч от всичко, без съвет от никого, без никаква връзка, имах само един избор: да чакам и да кротувам. Писах само на госпожа д’Епине едно много любезно писмо за болестта на сина й, като обаче не се наврях в клопката да й предложа да замина с нея.

След цял век чакане в най-жестока неизвестност, в която ме хвърли този варварин, узнах след осем или десет дни, че госпожа д’Епине е заминала и получих второ писмо от него. То съдържаше само седем-осем реда, които не дочетох. Беше скъсване, и то в такава форма, която можеше да бъде продиктувана само от най-пъклена ненавист; в желанието му да ги направи колкото се може по-оскърбителни, тия няколко реда ставаха едва ли не глупави. Той ми забраняваше да го виждам, както би ми забранил достъпа във владенията си. Писмото му трябваше само да бъде прочетено по-хладнокръвно, за да възбуди смях. Без да го преписвам, без дори да го дочета докрай, аз му го върнах тутакси със следните редове:

„Дълго се мъчих да не се поддам на справедливото си недоверие. Много късно ви опознавам напълно.

Ето писмото, над което сте имали време да размислите. Връщам ви го, то не е за мене. Можете да покажете моето на цял свят и да ме ненавиждате открито. Поне по отношение на мене няма да има нужда да лицемерите.“

Думите, че може да покаже всекиму предишното ми писмо, се отнасяха до един намек в неговото, по който можете да съдите колко съобразителност показа той в цялата тази история.

Казах вече, че за хора, които не бяха в течение на фактите, писмото ми можеше да бъде изтълкувано в мой ущърб. Той с радост е видял това. Но как да се възползва от изгодното си положение, без да се изложи? Ако покажеше писмото ми, рискуваше да го упрекнат, че е злоупотребил с доверието на приятеля си.

За да излезе от това затруднение, той си науми да скъса с мене по възможно най-оскърбителен начин и да ми подчертае в писмото си какво благоволение ми оказва, като не показва моето. Беше сигурен, че в пристъп на гняв аз ще се откажа от престорената му дискретност и ще му разреша да показва писмото ми на когото ще. Той искаше точно това и всичко стана, както го беше нагласил. Писмото ми обходи цял Париж и при това с коментарии в негов стил, които обаче нямаха очаквания успех. Хората не намериха, че разрешението да покаже писмото ми, което бе съумял да изкопчи от мене, го освобождава от порицанието, че така леко е взел буквално думите ми, за да ми вреди. Винаги се питаха в какво съм се провинил лично спрямо него, за да заслужа такава силна омраза. Считаха, с една дума, че дори и да съм имал такива прегрешения да бъде принуден да скъса с мене, приятелството, дори угаснало, още има права, които той би трябвало да тачи. Но за нещастие Париж е лекомислен. Тези навременни бележки се забравят, нещастният отсъстващ се пренебрегва. Преуспяващият се налага с присъствието си. Играта на интригата и злобата се поддържа, подновява и скоро нейното въздействие, постоянно възраждащо се, заличава всичко предишно.

Ето как, след като толкова дълго ме бе лъгал, този човек свали най-сетне за мене маската си, убеден, че при положението, до което бе довел нещата, няма вече нужда от нея. Облекчен от страха, че съм несправедлив към този мизерник, аз го изоставих на собствената му съвест и престанах да мисля повече за него. Една седмица след като бях получил писмото му, госпожа д’Епине отговори от Женева на моето предишно писмо. (Свитък А, № 10.) По тона, който вземаше за пръв път в живота си с мене, разбрах, че и тя, и той, разчитайки на успешните си маневри, действаха съгласувано и считайки ме за безвъзвратно погубен човек, се отдаваха занапред безнаказано на удоволствието да ме смажат окончателно.

Положението ми всъщност беше най-плачевно. Всички мои приятели се отдалечаваха от мене, без да мога да разбера нито как, нито защо. Дидро, който се хвалеше, че ми остава верен, че е мой единствен приятел и от три месеца обещаваше да дойде да ме навести, не се мяркаше никакъв. Зимата вече се чувстваше, заедно с нея се обаждаха и хроничните ми страдания. Моята натура, макар и здрава, не можа да издържи борбата между толкова противоречиви чувства. Бях така изтощен, че не чувствах у себе си нито физическа, нито душевна сила, за да устоя на каквото и да било. Дори ако дадената дума и постоянните настоявания на Дидро и на госпожа д’Удто да не ме възпираха да напусна Ермитажа, аз не знаех нито къде да отида, нито как да се довлека до новото си убежище. Стоях глупаво, без да мръдна оттам, без да мога да предприема или да реша каквото и да било. Цял изтръпвах само при мисълта да направя една крачка, да напиша едно писмо или да кажа една дума. И все пак не можех да не отговоря на писмото на госпожа д’Епине, освен ако се признаех достоен за оскърбленията, с които ме отрупваха тя и приятелят й. Реших да я уведомя за чувствата и намеренията си, като нито за миг не се съмнявах, че макар и само от човечност, от великодушие, от приличие поради добрите чувства, които си въобразявах, че е изпитвала към мене, въпреки сегашното си лошо настроение ще побърза да го одобри. Ето писмото ми:

Ермитажа, 23 ноември 1757 година

Ако се умираше от мъка, нямаше да бъда жив. Но тъй или иначе, аз взех решението си. Приятелството между нас угасна, госпожо, но дори когато не съществува вече, то пази още неизвестни свои права, които аз умея да зачитам. Не съм забравил добрините ви спрямо мене и можете да разчитате на цялата признателност, която може да се изпитва към човек, когото вече не трябва да обичаме. Всяко друго обяснение би било излишно. Уповавам се на съвестта си и ви предоставям на гласа на вашата.

Исках да напусна Ермитажа и трябваше да го сторя. Но приятелите ми настояват да остана тук до пролетта и понеже те желаят това, ще ги послушам, ако вие нямате нищо против.

След като написах и пратих писмото, единствената ми мисъл беше да прекарам спокойно зимата в Ермитажа, грижейки се за здравето си, стараейки се да си възвърна силите и да взема мерки да си отида напролет, без шум и без да разгласявам скъсването ни. Но това не влизаше в сметките на Грим и на госпожа д’Епине, както ще видите след малко.

Няколко дни след това с голямо удоволствие посрещнах Дидро, който най-сетне ми направи толкова често обещаваното и ненаправено посещение. Не би могъл да намери по-подходящ момент. Дидро беше най-старият ми приятел, почти единственият, който ми бе останал. Можете да си представите колко му се зарадвах, особено след станалите събития! Сърцето ми беше препълнено, излях го в неговото. Осведомих го за много факти, които му бяха премълчали, преиначили или измислили. Казах му всичко, което беше станало, всичко, което можех да споделя с него. Не скрих и това, което знаеше прекалено добре и без мене, че една несподелена и безумна любов ме бе погубила. Но изрично поддържах, че госпожа д’Удто е била в неведение за чувствата ми или поне не от мене е научила за тях. Говорих му за недостойните маневри на госпожа д’Епине с цел да улови най-безобидните писма, които ми е писала зълва й. Пожелах той да узнае тия подробности от устата на лицата, които тя се бе опитала да подкупи. Терез му разказа точно как бе станало това. Но как се смаях, когато дойде ред на майката и когато тя заяви и неотстъпно повтори, че не знаела нищо по този въпрос! Изрази се точно така и през цялото време поддържаше същото. Само преди четири дни бе признала лично на мене, а сега ме изобличава в лицето, пред моя приятел! Това нейно държане ми се стори решаващо и аз осъзнах остро колко съм бил неблагоразумен, като съм държал толкова дълго до себе си подобна жена. Не я обсипах с нападки. Едва благоволих да й отправя няколко презрителни думи. Дадох си сметка колко много дължа на дъщерята, чиято неподкупна честност бе в противовес с недостойната низост на майката. Но още в същия миг взех решението си относно бабичката и чаках само сгоден случай, за да го приведа в изпълнение.

Този случай се представи по-рано, отколкото очаквах. На 10 декември получих отговора на госпожа д’Епине на предишното ми писмо. Ето съдържанието му:

Женева, 1 декември 1757 година (Свитък Б, № 11)

„След като ви дадох в продължение на няколко години всички доказателства за приятелство и съчувствие, сега ми остава само да ви съжалявам. Вие наистина сте нещастен. Пожелавам ви съвестта ви да бъде също така спокойна, както моята. Това би могло да бъде необходимо за спокойствието ви занапред.

Понеже сте искали да напуснете Ермитажа и сте били длъжен да го сторите, учудвам се, че приятелите ви са ви задържали. Колкото до мене, аз не се съветвам с моите приятели, когато трябва да изпълня дълга си, и нямам какво повече да ви кажа за вашия дълг в случая.“

Така неочакваното и недвусмислено изпъждане не ми позволи да се колебая нито миг. Трябваше да си отида незабавно при каквото и да е време, както и да се чувствах, па макар и да трябваше да нощувам в горите и на снега, който покриваше тогава земята, и каквото и да кажеше и да стореше госпожа д’Удто. Защото аз желаех действително да й угодя във всичко, но не чак дотам, че да извърша низост.

Оказах се в по-страшно затруднение от когато и да било досега в живота ми. Но решението ми беше безвъзвратно. Заклех се, каквото и да стане, да не преспя в Ермитажа, след като изтече седмицата. Сметнах за свой дълг да извадя вещите си, решен по-скоро да ги оставя посред полето, отколкото да не предам ключовете на осмия ден. Защото държах главно да свърша всичко това, преди да може да се пише в Женева и да се получи отговор оттам. Чувствах се по-смел от когато и да било преди това. Всичките ми сили се бяха възвърнали. Честолюбието и възмущението, на които госпожа д’Епине не беше разчитала, ми ги вдъхнаха. Добрият случай подпомогна смелостта ми. Данъчният прокурор на принц дьо Конде господин Мата чул за затрудненото ми положение. Той ми предложи една къщичка в градината си на Мон-Луи, в Монморанси. Приех с готовност и признателност. Лесно се споразумяхме. Поръчах да закупят набързо някои мебели освен тия, с които разполагах вече, колкото да има къде да спим Терез и аз. Натоварих покъщнината си с голяма мъка, като платих скъпо и прескъпо. Въпреки леда и снега се преместих за два дни и на 15 декември предадох ключовете на Ермитажа, като платих възнаграждението на градинаря, тъй като не можех да платя наема.

Колкото до госпожа Льо Васьор, аз й заявих, че ще трябва да се разделим. Дъщеря й се опита да ме разколебае, но аз бях непреклонен. Изпратих я в Париж с колата на куриера заедно с всички вещи и покъщнина, които бяха нейни и на дъщеря й. Дадох й и малко пари, като се задължих да плащам наема й у някое у децата й или другаде и да се грижа за издръжката й, доколкото ми е възможно, като никога не я оставя без хляб, докато има за мене самия.

Най-сетне два дни след пристигането си в Мон-Луи написах на госпожа д’Епине следното писмо:

Монморанси, 17 декември 1757 година

„Нищо не е по-просто и по-належащо, госпожо, от напускането на къщата ви, когато вие не разрешавате да остана в нея. Понеже не ми разрешихте да прекарам останалата част от зимата в Ермитажа, аз го напуснах на 15 декември. Моята участ беше да вляза там въпреки волята си и да изляза по същия начин. Благодаря ви за времето, което ме задължихте да прекарам там, и щях да ви бъда много по-благодарен, ако не бях заплатил толкова скъпо. Впрочем вие сте права, като ме смятате нещастен. Никой в света не знае по-добре от вас колко нещастен трябва да бъда. Ако е нещастие да се излъжеш в избора на приятелите си, колко по-жестоко е да осъзнаеш това тъй сладко заблуждение.“

Такъв е неподправеният разказ за моето пребиваване в Ермитажа и за основанията ми да го напусна. Не можех да съкратя изложението на тия факти и беше важно да ги проследя най-точно, защото тази епоха от живота ми имаше огромно въздействие върху следващите години, което ще се чувства до последния ми ден.

Бележки

[66] Под открито небе (лат.). — Б.пр. ↑

[67] Благоразумната строгост на Дюкло ми вдъхваше главно, тия опасения. Колкото до Дидро, не зная защо, всички мои разговори с него ме настройваха сатирично и хапливо много повече, отколкото бях склонен по темперамент. Именно това обстоятелство ме възпря да се допитам до него за едно начинание, в което желаех да вложа единствено цялата сила на мисълта, без сянка от лично настроение и пристрастие. Може да се съди за тона, който бях възприел в това произведение, по тона на „Обществен договор“, който е извлечен от него. Б.а. ↑

[68] На 1 ноември 1755 г. част от града била разрушена от земетресение, а другата изгорена от пожар. — Б.фр.изд. ↑

[69] Опит за убийство на Луи XV, извършен от Дамиел на 4. 01. 1757 г. — Б.фр.изд. ↑

[70] Книжовник (фр.). — Б.пр. ↑

[71] Седи той тук, гръмовержец (лат). — Б.пр. ↑

[72] Става дума за героите от комедията „Самохвалко“ на Детуш. — Б.пр. ↑

[73] Носел се слух, че е забременяла от Грим. — Б.фр.изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Жан-Жак Русо Изповеди (10)

Метаданни

Данни

Изповеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга девета1756–1757

Писмо на госпожа д’Епине

(Свитък А, № 44)

Същата сряда сутрин

Второ писмо от същата

(Свитък А, № 45)

Същата сряда, вечерта

Трето писмо от същата

(Свитък А, № 46)

„Четвъртък

Писмо на Дидро

(Свитък А, № 52)

Ермитажа, 23 ноември 1757 година

Женева, 1 декември 1757 година (Свитък Б, № 11)

Монморанси, 17 декември 1757 година

Жан-Жак Русо
Изповеди (10)

Книга девета
1756–1757