П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (8)

Седма глава

— Трябва да говорим с теб, Зи — каза Деймиън.

— Радваме се, че тя тъкмо си тръгва — отбеляза Шоуни по адрес на Афродита.

— Да, и най-добре се постарай вратата да не те цапардоса по кльощавия задник, като излизаш — добави Ерин.

Видях болка в очите на Афродита.

— Добре, тръгвам си.

— Афродита, никъде няма да ходиш. — Изчаках известно време, през което Близначките изсумтяха раздразнено, след което продължих: — Никс присъства силно в живота на Афродита. Доверявате ли се на Никс? Погледнах в очите всеки един от тях.

— Да, разбира се. — Единствено Деймиън ми отговори.

— Тогава ще трябва да приемете и Афродита като една от нас.

Настъпи мълчание и Деймиън, Близначките и Джак се спогледаха. Най-сетне Деймиън каза:

— Предполагам, че трябва да приемем Афродита като специална за Никс, но истината е, че никой от нас не й се доверява.

— Аз й се доверявам — казах. — Е, може би не й се доверявах точно на сто процента, но Никс ми помагаше чрез нея.

— Каква ирония, понеже ние с теб имаме малки проблеми с доверието — припомни ми Шоуни.

— Тримата глупаци, много сте зле — включи се Афродита. — В първия момент възкликвате „О, да, вярваме на Никс“, а после обяснявате как нямате доверие на Зоуи. Зоуи е избраната. Никой новак или вампир в историята не е имал толкова дарби, дадени лично от Никс. Замислете се малко, а?

— Тя има право — смънка Деймиън.

— О, нима? Ето и една гореща новина за тримата глупаци. Последното ми видение е свързано със смъртта на Зоуи, след което в света настъпва тотален хаос. И познайте кой беше отговорен за това? — Тя замълча и огледа всеки един от тях. — Вие. Зоуи беше убита, защото вие до един й обърнахте гръб.

— Тя е имала видение, в което умираш? — попита ме Деймиън. Лицето му изведнъж пребледня.

— Даже две. Но виденията са били доста объркани. Видяла ги е от моята гледна точка, което е било доста гадно. Както и да е, просто трябва да стоя настрана от вода и… — Замълчах точно преди да кажа „Неферет“.

За щастие Афродита се намеси:

— Тя трябва да стои настрана от вода и не трябва да бъде оставяна сама. Което значи, че е най-добре да се прегърнете и да се сдобрите. Но все пак почакайте, за да не гледам, защото определено ще ми се догади.

— Ти много ни обиди, Зи — каза Шоуни. Изглеждаше пребледняла почти колкото Деймиън.

— Но все пак не искаме да умреш — допълни Ерин, която също изглеждаше много потисната.

— А аз просто ще умра, ако ти умреш — изсумтя Джак и хвана ръката на Деймиън.

— В такъв случай ще трябва да преодолеете нараненото си его и да станете пак гъсти като дупе и гащи — каза Афродита.

— А ти откога си толкова загрижена за Зоуи — попита Деймиън.

— Откакто работя за Никс, а не за себе си. А на Никс й пука за Зоуи, следователно и на мен ми пука. А вие се предполага да сте й приятели, само дето една-две тайни и някое и друго недоразумение са ви достатъчни, за да й обърнете гръб. — Афродита ги погледна и изсумтя. — Зоуи, с такива приятели се радвай, че не сме врагове.

Деймиън поклати глава, но изглеждаше по-скоро наранен, отколкото ядосан.

— Това, което ме обърква в тази ситуация, е, че ти определено споделяш с нея неща, които не споделяш с нас.

— О, моля ти се! Не се бутай пред мен, тоест където не ти е мястото. Очевидно е защо може да каже на мен каквото и да било. Вампирите не могат да четат мислите ми.

Деймиън примига изненадано. А после изведнъж очите му се разшириха.

Не могат да четат и твоите мисли, нали? — попита ме той.

— Да, не могат — отвърнах аз.

— О, мамка му! — извика Шоуни. — Искаш да кажеш, че да споделиш с нас е все едно си казала на всички.

— Не може да е толкова лесно за вампирите да четат мислите на учениците, Зи — каза Ерин. — Ако беше така, страшно много ученици щяха да са сериозно загазили.

— Чакай малко, те проверяват предимно неща като напускане на училището и други подобни. — Деймиън говореше бавно, сякаш свързваше две и две в реално време. — Те не се интересуват от нарушаването на някои дребни правила или обичайните тийнейджърски проблеми, така че едва ли слухтят непрекъснато.

— Но какво би станало, ако си мислят, че се е случило нещо повече от просто едно-две нарушени правила? И ако знаят точно кои ученици биха могли да знаят нещо по въпроса — казах аз.

Ще се постараят да прочетат мислите на конкретно тази група ученици — каза Деймиън. — Ти определено не можеш да споделиш с нас нищо тайно.

— По дяволите! — изруга Шоуни.

— Определено е много гадно — допълни Ерин.

— Отне ви твърде много време да загреете — отбеляза Афродита.

Деймиън не й обърна внимание.

— Има нещо свързано със Стиви Рей, така ли? — попита той.

Кимнах.

— Хей, като си говорим за това… започна Шоуни.

— … какво се случи с нея? — довърши Ерин.

— Нищо лошо не й се е случило. Намери ме, аз се успокоих, след като си върнах белега обратно, и после се върнах тук.

— А тя къде отиде? — попита Деймиън.

— Да не съм бавачка? Откъде мога да знам къде е тъпата ви приятелка? Всичко, което каза, е, че трябвало да тръгва, защото имала проблеми. Все едно е голяма изненада.

— Ще си имаш проблеми с юмрука ми в лицето си, ако не спреш да говориш глупости за Стиви Рей — извика Шоуни.

— Аз ще й държа кльощавия задник, за да не ти избяга — каза Ерин.

— Вие да нямате един общ мозък?

— О, мамка му! Достатъчно! — извиках аз. — Може да ме убият. Поне по два начина. Нещо странно и призрачно ме нападна днес и много се притеснявам. Не съм сигурна какво става със Стиви Рей, а Неферет е свикала среща на съвета, най-вероятно за да изложи плановете си за шибаната война — война, която е голяма грешка. А вие не можеше да спрете да се карате! Заболя ме главата от вас!

— Най-добре я послушайте. Преброих две псувни и една почти обидна дума в тази малка реч. Според мен работата е сериозна — каза Афродита.

Забелязах как Близначките се подсмихнаха. Боже, защо нежеланието ми да използвам нецензурен език е такава смешка?

— Добре, ще се постараем да се стегнем — каза Деймиън.

— Заради Зоуи — допълни Джак и ми се усмихна мило.

— Заради Зоуи — повториха в един глас и Близначките.

Сърцето ми трепна, когато погледнах приятелите си. Гърбът ми беше защитен. Без значение какво ме чакаше, те щяха да ме подкрепят.

— Благодаря ви — казах аз и примигах, за да не се разплача.

— Да се прегърнем — предложи Джак.

— О, по дяволите! — ужаси се Афродита.

— Признавам, че не можем да не се съгласим с нея — каза Ерин.

— Да, време е да тръгваме.

— О, Деймиън, ние също трябва да тръгваме. Казахме на Старк, че ще минем да го видим, за да се уверим, че се е настанил и всичко е наред — напомни Джак.

— Да, вярно — каза Деймиън. — Чао, Зи. Ще се видим скоро.

И четиримата излязоха от стаята. Казаха ми „чао“ и тръгнаха по стълбите към залата, като се заговориха за Старк и колко бил готин.

— Е, приятелите ми не са чак толкова лоши, нали?

Афродита ме погледна насмешливо:

— Приятелите ти са тъпаци.

Аз се ухилих и я бутнах с рамо.

— Това прави и теб тъпачка.

— Точно от това се опасявах. Като заговорихме за мен, трябва да дойдеш в стаята ми. Има нещо, с което трябва да ми помогнеш, преди да отидем на съвета.

Вдигнах рамене.

— Добре, нямам нищо против. — Чувствах се доста добре. Сдобрих се с приятелите си и всичко ми изглеждаше доста по-оптимистично.

— Хей — казах аз, докато слизахме към стаята на Афродита. — Забеляза ли, че Близначките се държаха мило с теб, преди да си тръгнат?

— Те са в такава симбиоза, че се надявам скоро някой научен екип да ги вземе и да направи експерименти с тях.

— С подобно поведение изобщо не ми помагаш.

— Не може ли просто да се концентрираме над важните неща?

— Като например?

— Аз, разбира се. И това, за което трябва да ми помогнеш.

Афродита отвори врата и се озовахме в нещо, което мислено нарекох нейния дворец. Искам да кажа, че изглеждаше като извадено от сериала „Клюкарки“

— Афродита, някога някой казвал ли ти е, че имаш разстройство на личността?

— Да, няколко надценени психиатри. Все едно ми пука.

Тя влезе навътре и отвори вратата на ръчно изрисувания (вероятно с антикварна стойност и съответно много скъп) шкаф, който стоеше пред ръчно гравирано (определено старовремско и без съмнение ужасно скъпо) легло с балдахин. Докато тършуваше в шкафа, тя отново заговори:

— О, и между другото, трябва да намериш начин на съвета да изкопчиш разрешение за себе си, за мен, както и за… неприятно ми е да го кажа, но и за тримата глупаци, да можем да излизаме извън училището.

— Какво?

Афродита въздъхна и се обърна към мен.

— Би ли ми следила мисълта, ако не те затруднява? Трябва да излизаме, за да можем да разберем какво, по дяволите, става със Стиви Рей и гнусните й приятелчета.

— Вече ти казах, че няма да ти позволя да говориш нищо лошо по адрес на Стиви Рей. Нищо не става с нея.

— Това подлежи на обсъждане, но щом отказваш да говориш за нея в момента, нека тогава да кажем, че се отнася за изродите, с които се движи. Какво ще стане, ако се окажеш права и Неферет иска да ги използва за своя лична армия срещу хората? Не че особено харесвам хората, но пък не понасям и войните. Така че според мен трябва да се погрижиш за това.

— Аз? Защо аз? И защо трябва да намирам начин всички да излизаме извън училището?

— Защото ти си новакът супергерой. Аз съм красавицата, а тримата глупаци са твоите любимци.

— Чудесно.

— Е, не се притеснявай особено, ще измислиш нещо. Винаги успяваш.

Примигах от изненада.

— Вярата ти в мен е потресаваща.

— Не се шегувах. — А и тя изглеждаше така, сякаш го казва сериозно.

— А не би трябвало. — Тя се обърна и продължи да рови в шкафа. — Но аз знам по-добре от всеки друг с колко много способности те е дарила Никс, колко си силна и т.н. Така, че ще измислиш нещо. Ох, най-накрая. Боже, трябва да ни сложат прислужници. Никога нищо не мога да открия.

Афродита извади от шкафа една зелена свещ, една красива зелена кристална чаша и запалка.

— Трябвам ти, за да разбереш нещо за тази свещ?

— Не, умнице. Понякога наистина се чудя на изборите, които Никс взема. Тя ми връчи малката златна запалка. — Трябваш ми, за да разбера дали все още имам дарба за елемента Земя.