П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (34)

Тридесет и трета

Земята под краката ми, пропита е кръвта на Стиви Рей, започна да се раздвижва, сякаш вече не беше твърда земя, а вода. Измежду паническите крясъци разпознах спокойния глас на Афродита:

— Преместете се, но не разваляйте кръга!

— Зоуи — прошепна Стиви Рей. Очите й бяха изпълнени с болка. — Слушайте Афродита. Не разваляйте кръга. Независимо от всичко!

— Но ти…

— Не, аз не умирам. Наистина. Той просто отне кръвта, но не и живота ми. Не разваляйте кръга.

Кимнах и се изправих. Ерик и Венера бяха най-близо до мен.

— Идете от другата страна на Стиви Рей. Хванете я. Помогнете й да държи свещта си. Независимо как, не му позволявайте да излезе и не допускайте кръга да бъде развален.

Венера изглеждаше разтърсена, но кимна и пристъпи към Стиви Рей. Ерик, пребледнял от шок, просто се взираше в мен.

— Направи своя избор — казах му аз. Или си с нас, или си с Неферет и останалите.

Той не се поколеба.

— Направих избора си още когато предложих да участвам в ритуала тази нощ. С вас съм.

Той помогна на Венера да вдигне Стиви Рей.

Препъвайки се върху неравната земя, аз се добрах до масата за Никс и взех виолетовата свещ точно преди да падне на земята. Притиснах я към себе си и се обърнах към Деймиън и Близначките. Те следваха хладнокръвните инструкции на Афродита и въпреки хаоса и писъците извън кръга, се придвижваха в синхрон, свивайки окръжността и сребърната линия, която я описваше. Стиви Рей остана в центъра, а всички ние я обградихме.

— Нека да започнем да я отместваме от дървото — каза Афродита. — Всички заедно, без да разваляме кръга. Трябва да се доберем до изхода в източната стена. Веднага.

Погледнах към нея, а тя ми кимна решително.

— Знам какво ще последва сега и никак няма да е приятно.

— Тогава да се измъкваме от тук — казах аз.

Започнахме да се придвижваме като група и правехме малки крачки върху неравната земя. Трябваше да сме изключително внимателни със Стиви Рей и свещите. Може би някой трябваше да ни последва? Може би Шекина трябваше да ни каже нещо, но изглежда ние бяхме като в сапунен мехур на спокойствието насред свят, внезапно връхлетян от кръв, паника и хаос. Продължавахме да отстъпваме от дървото по продължение на стената, бавно и внимателно. Забелязах, че по тревата под краката ни вече няма от кръвта на Стиви Рей и в този момент се разнесе ужасяващият смях на Неферет.

С разтърсващ звук дъбът се разцепи на две. Вървях заднишком и успях да видя всичко. От дълбините на земята под разрушения дъб излезе създание. Първоначално всичко, което виждах, бяха черни криле, които напълно покриваха нещо. После то пристъпи навън от дъба, извиси мощното си тяло и разпери крилете си с цвят на нощ.

— О, Богиньо!

Този вик се изтръгна от мен при вида на Калона. Той беше най-красивото нещо, което някога съм виждала. Кожата му беше гладка с лек слънчев загар. Косата му беше черна като крилете и падаше свободно на гъсти вълни по раменете му.

Изглеждаше като древен воин. Лицето му… Как бих могла изобщо да опиша красивото му лице? Беше като оживяла скулптура и в сравнение с него всеки смъртен, бил той човек или вампир, изглеждаше като жалка имитация на неговия блясък. Очите му бяха с цвят на кехлибар, толкова перфектни, сякаш бяха златни. Тези очи ме зовяха… зовяха ме…

Бях се вцепенила и заклевам се, щях да разваля кръга на момента, ако не беше вдигнал прекрасните си ръце и не беше извикал е мощния си глас:

— Въздигнете се заедно с мен, деца мои!

Гарваните-демони излетяха от процепа в земята и закриха небето. Страхът, който ме изпълни при вида на ужасяващо познатите им тела, развалиха магията, с която красотата на Калона ме беше пленила. Те се завъртяха около баща си с крясъци, а той се засмя и вдигна ръцете си високо, за да го докосват с крилете си.

— Да се махаме от тук! — изсъска Афродита.

— Да, нека да побързаме — казах аз, след като бях дошла отново на себе си. Земята вече не се тресеше, така че можехме да ускорим крачка. Аз все още вървях заднишком и наблюдавах в захлас как Неферет се доближи до новоосвободения ангел. Тя спря пред него и се поклони ниско.

Той наклони глава царствено, а очите му вече горяха от страст.

— Кралице моя!

— Съпруже мой — отвърна тя. После се обърна към тълпата, която гледаше Калона в захлас. — Това е Еребус, който най-сетне дойде на земята! — обяви Неферет. Поклонете се на съпруга на Никс и нашия нов господар.

Повечето от присъстващите, особено новаците, веднага паднаха на колене. Потърсих с поглед Старк, но не го открих. Видях как Шекина си проправя път между коленичилите новаци, а на лицето й е изписано ужасно раздразнение. Много от „Синовете на Еребус“ се присъединиха към нея, но не съм сигурна дали се съмняваха в Калона така, както Шекина, очевидно се съмняваше, или просто искаха да защитят своята Висша жрица. Преди тя да успее да премине през тълпата и да се изправи срещу въздигналия се ангел, Неферет вдигна ръка и леко щракна с пръст. Този жест беше толкова незабележим, че ако случайно не я наблюдавах, сигурно щях да го пропусна.

Очите на Шекина се разшириха, тя простена, стисна се за гърлото и се строполи на земята. „Синовете на Еребус“ се хвърлиха към тялото й.

В този момент извадих телефона от джоба си и веднага се обадих на сестра Мери Анджела.

— Зоуи? — Тя отговори още на първото позвъняване.

— Изчезвайте от там. Махайте се по най-бързия начин! — извиках аз.

— Разбирам — отвърна тя със спокоен глас.

— Вземете баба! Трябва да вземете баба със себе си!

— Разбира се, че ще я взема. Ти се погрижи за себе си и за хората си. Аз ще се погрижа за баба ти.

— Ще се обадя веднага, щом мога — казах аз и затворих телефона.

Погледнах към Неферет и видях, че е насочила вниманието си към нас.

— Почти стигнахме! — извика Афродита. — Някой да отвори скапаната врата!

— Вече е отворена — чу се познат глас.

Обърнах поглед назад и видях Дарий да стои до процепа в стената. С голямо облекчение забелязах, че Джак стои плътно до него заедно с Дукесата.

— Ако си с нас, значи си против тях — казах на Дарий, посочвайки с брадичка към „Дома на нощта“ и „Синовете на Еребус“, които не смееха да направят нито движение против Калона.

— Вече направих своя избор — отвърна той.

— Може ли вече да се махаме оттук, тя гледа към нас — извика Джак.

— Зоуи! Трябва да ни спечелиш малко време — каза Афродита. — Използвай елементите, прикрий ни.

Кимнах и затворих очи, за да се концентрирам. Смътно дочувах как зад мен Афродита се разпорежда с червените новаци и им казва да стоят близо един до друг в кръга, макар вече да нямаше съвсем кръгла форма, докато се промушвахме през процепа. Но там беше само част от мен. Останалата част призоваваше Вятъра, Огъня, Водата, Земята и Духа, за да ни закрилят и да ни прикрият от взора на Неферет. Те побързаха да ми се подчинят и аз усетих как силите ме напускат. Естествено, досега никога не съм контролирала едновременно и петте елемента и имах чувството, че умът и волята ми сякаш пробягват цял маратон.

Стиснах зъби и продължих. Елементите се движеха около нас. Можех да почувствам вятъра, да подуша солената миризма на океана. Изведнъж небето се заоблачи и се изви буря. Силен гръм удари дърво на няколко метра от нас. Един от червените новаци ме издърпа през процепа в стената и бях спокойна, че малката ни групичка е напълно защитена от гнева на стихиите. Насред целия този хаос чух едно познато мяукане и забелязах Нала да стои от външната страна на стената сред група котки, които включваха огромната Злодеида и злобния Велзевул.

Хвърлих последен поглед към Неферет, която се оглеждаше диво и очевидно не искаше да повярва, че някак сме успели да се измъкнем. После процепът се затвори и ние се озовахме извън „Дома на нощта“

— Добре, нека да затегнем кръга. Близначките, много сте близо една до друга. Котките, спрете да съскате на Дукесата. Нямаме време за това. Афродита раздаваше заповеди една след друга.

— Към тунелите! — Гласът на Стиви Рей проряза нощта. Погледнах към нея. Тя не можеше добре да стои на краката си. Ерик я държеше под мишница и я носеше като бебе, внимавайки да не докосне стрелата, която стърчеше зад гърба й. Лицето й беше мъртвешки бледо и единствено татуировките контрастираха на бялата й кожа.

— Трябва да стигнем до тунелите, там ще сме в безопасност — каза тя.

— Стиви Рей има право. Той няма да ни последва там, нито пък Неферет съгласи се Афродита.

— Какви тунели? — попита Дарий.

— Намират се под града, от времето на Сухия режим. Входът е до старото депо — обясних аз.

— Депото? То е на поне пет километра оттук, и го през центъра на града. Как ще стигнем…

Прекъснаха го ужасяващи писъци, идващи от всички страни. Огнени топки избухваха в небето като огромни смъртоносни цветя.

— Какво става? — попита Джак и се доближи до Деймиън.

— Това са гарваните-демони. Възвърнали са телата си и са гладни. Хранят се е хора — обясни Афродита.

— И могат да използват Огъня? — попита Шоуни с очевидно раздразнение.

— Могат — обясни Афродита.

— Могат друг път! — извика Шоуни и вдигна ръка.

— Не! — спря я Афродита. — Не трябва да привличаш вниманието към нас. Не и сега. Ако го направиш, свършено е с нас.

— Имала си видение за това? — попитах.

Тя кимна.

— Да, че и за още по-лоши неща. Който не се скрие под земята, ще стане тяхна плячка.

— Тогава да тръгваме към тунелите — казах.

— Но как? — попита един от червените новаци, когото не познавах.

Вече бях напълно изтощена от използването на петте елемента едновременно, но не трябваше да го показвам на останалите. Те трябваше да вярват, че съм силна, сигурна и че всичко е под контрол. Поех си дълбоко дъх.

— Не се тревожете. Знам как да бъда невидима. Правила съм го и преди. — После се усмихнах на Стиви Рей: — И не само аз. — Погледнах Афродита въпросително. — Нали така?

Стиви Рей кимна с усилие.

— Да, така е — каза Афродита.

— Е, какъв е планът? — попита Деймиън.

— Да, нека се захващаме с него — добави Ерин.

— Съгласна съм, започвам да се схващам вече — измърмори Шоуни, все още раздразнена от това, че не можеше да противопостави огъня на гарваните-демони.

— Ето го планът. Ще се превърнем в мъгла, нощ и мрак. Не съществуваме. Никой не може да ни види. Ние сме нощта и нощта е в нас.

Като изрекох тези думи, усетих познатия трепет по тялото си, видях как червените новаци възкликнаха, защото забелязаха как изчезнах и се превърнах в мъгла, покрита с мрак, обвит в сенки. Замислих се колко е странно, че това смесване с нощта сега ми изглеждаше много по-лесно, понеже бях толкова изтощена… Сякаш просто ще се стопя в нощта и най-сетне ще намеря покой…

— Зоуи! — Гласът на Ерик ме извади от унеса.

— Добре съм! Тук съм. А сега и вие го направете. Концентрирайте се. Не е нищо по-различно от това, което правите, за да се измъкнете през процепа в източната стена, когато искате да се срещате с гаджета или да ходите на ритуали. Само че сега трябва да се концентрирате малко повече. Ще се справите. Вие сте мъгла и сенки. Никой не ви вижда. Никой не може да ви чуе. Съществува само нощта и вие сте част от нея.

Видях как групичката ни потрепна и започна да се стопява. Не беше много сполучливо, а и Дукесата все още беше съвсем ясно видима. За разлика от котките ни тя не можеше да се слее с нощта, но пък момчето, към което се беше притиснала, изглеждаше съвсем като сянка.

— Хайде да тръгваме вече. Стойте близо един до друг. Дръжте се за ръце. Не позволявайте нищо да развали концентрацията ви. Дарий, ти водиш.

Напредвахме през хаоса, през градския кошмар. По-късно се чудех как сме успели да се справим и си дадох сметка, че е така, защото Никс ни прикриваше и ние се движехме в нейната сянка. Обвити със силата й, ние се сляхме с нощта, макар че самата нощ се беше превърнала в лудост.

Гарваните-демони бяха навсякъде. Беше точно след полунощ на Нова година и създанията връхлитаха подпийналите празнуващи хора, които излизаха от клубовете и заведенията. Някои пък чуваха пукотевиците и решаваха, че е празнична заря, излизаха да гледат и също се превръщаха в плячка на гарваните-демони. С ужас наблюдавах колко от тях поглеждат към небето и последното нещо, което виждат в живота си, бяха ужасяващите червени очи на чудовищата.

Бяхме стигнали почти до средата на пътя, когато чух полицейски сирени, а после и изстрели, които ме накараха да се засмея горчиво. Тук е Оклахома, а местните хора обичат да стрелят. Замислих се дали модерните оръжия могат ли засегнат създания, родени от магия и мрак, но знаех, че няма да се чудя дълго. Скоро щеше да стане ясно.

Малко преди депото започна да вали студен дъжд, от който костите ни се вкочаниха, но пък ни помогна да се скрием от чужди очи, независимо дали човешки или демонски.

Забързахме към подземието на депото, отворихме металната врата и в момента, в който мракът ни погълна, почувствахме страхотно облекчение.

— Добре, вече можем да разпуснем кръга. Благодаря ти, Дух, свободен си — започнах. — Обърнах се към Стиви Рей, която все още беше в ръцете на Ерик. — Признателна съм ти, Земя, свободна си. — Ерин беше от лявата ми страна и аз й се усмихнах в мрака. — Вода, справи се добре. Можеш да си тръгнеш. — Отново се завъртях наляво и застанах срещу Шоуни. — Огън, благодаря ти, можеш да си вървиш. Накрая затворих кръга с елемента, с който го отворих. — Ветре, имаш цялата ми признателност, както винаги. Свободен си.

И в този момент сребърната нишка, която ни описваше и ни пазеше досега, изчезна.

Стиснах зъби, за да прикрия изтощението, което вземаше връх над мен. Може би щях да падна, ако Дарий не ме беше хванал за ръката.

— Нека да слезем по-надолу, тук все още не сме в пълна безопасност — каза Афродита.

Тръгнахме към входа на тунелите. Чувствах се много странно да влизам отново тук. Последния път, когато го направих, беше в разгара на снежна буря. Борех се да спася Хийт от Стиви Рей и останалите червени новаци, а сега се борех да спася тях.

Хийт!

— Зоуи, хайде — подкани ме Ерик, защото се поколебах да тръгна.

Той беше предал Стиви Рей на Дарий и двамата е него бяхме последни от групичката.

— Трябва да се обадя по телефона на двама души. Долу няма обхват.

— Тогава побързай. Ще им кажа, че идваш.

— Благодаря ти — усмихнах се. — Ще побързам.

Той кимна и изчезна по стоманената стълба към тунелите.

Изненадах се, че Хийт вдигна още на първото позвъняване.

— Какво искаш, Зоуи?

— Чуй ме, Хийт, нямам много време. Нещо ужасно се случи в „Дома на нощта“ Последиците ще са потресаващи. Не знам колко време ще продължи, защото все още не знам как да го спра. Но единственият начин да си в безопасност е да си под земята. Злото не може да те последва там. Разбираш ли?

— Да — отвърна той.

— Вярваш ли ми?

Той дори не се поколеба.

— Да.

Въздъхнах с облекчение:

— Вземи семейството си и всеки, за когото те е грижа, и се спасявайте под земята. Нали къщата на дядо ти имаше голямо мазе?

— Да, можем да идем там.

— Добре. Ще ти се обадя пак, когато мога.

— Зоуи, ти в безопасност ли си?

Сърцето ми потрепна:

— Да.

— Къде си?

— В тунелите под старото депо.

— Но там е опасно!

— Не, вече не е. Не се тревожи. Ти просто се спаси под земята. Става ли?

— Да — отвърна той.

Побързах да затворя, преди да съм казала нещо, за което и двамата да съжаляваме. После набрах втория номер, на който исках да звънна. Мама не вдигна. След петото позвъняване се включи телефонният секретар. Веселият й глас казваше:

— Тук е семейство Хефър. Ние обичаме и се боим от Бога и ви пожелаваме благословен ден. Оставете ни съобщение. Амин!

Въздъхнах от досада и когато чух сигнала, казах набързо:

— Мамо, представи си, че Сатаната е дошъл на земята, и ще си много близо до истината. Това нещо е много лошо и единственият начин да се спасиш от него е да слезеш под земята в мазе или пещера. Най-добре идете в подземието на църквата и стойте там. Става ли? Обичам те, мамо. Погрижих се за баба, тя е е… — И в този момент линията прекъсна. Въздъхнах и се надявах, че поне веднъж в живота си ще ме послуша, а след това последвах останалите по стълбата към тунелите.

Те ме чакаха близо до входа. Видях как проблясваха светлинки навътре в тунела.

— Пратих новаците да донесат светлина и разни други неща — каза Афродита и се обърна към Стиви Рей: — Разните други неща са малко одеяла и сухи дрехи.

— Добре. Това е добре — напрегнах се да отговоря аз въпреки изтощението си.

Новаците донесоха няколко маслени лампи и вече беше достатъчно светло, за да различа израженията на приятелите си. Лицата им изразяваха едно и също, дори това на Афродита не правеше изключение. Бяха уплашени.

Моля те, Никс, отправих мислена молитва към богинята, дай ми сили и ми помогни да обясня всичко правилно, защото както започнем, така ще живеем тук. Моля те, не допускай да объркам нещата.

Не получих словесен отговор, но все пак получих прилив на топлина, любов и увереност, от които сърцето ми потрепна и ме изпълни със сила.

— Е, ситуацията не е от най-приятните — започнах аз. — Няма защо да го отричаме. Млади сме. Сами сме. Наранени сме. Неферет и Калона засега са силни и доколкото ни е известно, всички възрастни вампири и новаци са на тяхна страна. Но ние имаме нещо, което те нямат. Имаме любов, имаме себе си и знаем истината. Освен това имаме Никс. Тя е белязала всеки от нас по специален начин. Избрала е всеки един от нас. Никога досега не е имало такава специална група ние сме нещо напълно ново. — Замълчах и се опитах да срещна погледите на всички, за да им се усмихна уверено.

В тази пауза се намеси Дарий:

— Жрице, то е ужасно и не мога да го сравня с нищо, което съм изпитвал или дори чувал преди. То е диво и кипящо от омраза. Когато се издигна изпод земята, имах чувството, че злото се възражда.

— Но си го разпознал. Дарий. А останалите воини не успяха. Наблюдавах реакцията им. Не взеха оръжията си, нито побягнаха оттам, както направи ти.

— Един истински смел воин би останал — каза неуверено той.

— Глупости! — възрази Афродита. — Като останаха, да не би да се биха и да защитиха Шекина и другите? Само един истински глупав воин би останал в подчинение като тях. Ти си тук с нас и сега имаш шанс да се бориш. За воините е ясно, че или са станали жертва на гарвановите чудовища, или са под въздействието на някакво заклинание.

— Да — каза Джак. — Ние сме тук, защото сме различни по някакъв начин.

— Ние сме нещо специално — добави Деймиън.

— Адски специално каза Шоуни.

— С теб съм, сестра ми — включи се Ерин.

— Толкова сме специални, че в тълковния речник има наша снимка срещу думата специален — обади се Стиви Рей, която беше изтощена, но определено жива.

— Добре, какво ще правим сега? — попита Ерик.

Всички погледнаха към мен.

Отвърнах на погледите им.

— Ами… ще направим План.

— План? — попита Ерик. — И това ли е?

— Не. Ще си направим План, а после ще измислим как да си върнем училището. Заедно. — Протегнах ръката си в центъра. — Е, с мен ли сте?

Афродита въздъхна престорено, но първа сложи ръката си върху моята.

— Да. С теб съм. Както винаги — каза тя.

— Аз също — добави Деймиън.

— И аз — включи се Джак.

— И ние — казаха Близначките.

— Аз също съм вътре — обади се Стиви Рей.

— Няма да го изпусна за нищо на света — каза Ерик, сложи ръката си най-отгоре и ми се усмихна.

— Добре тогава. Да започваме.

И докато всички викаха идиотски след мен, усетих познат гъдел от пръстите към дланите си. Когато отдръпнах ръка, вече знаех, че имам чисто нови татуировки на дланите си, като на екзотична древна жрица. И така, насред цялата картина на изтощение и хаос, аз бях изпълнена със спокойствие и увереност, че вървя по пътя, който богинята иска да измина.

Не че този път беше особено лек и безгрижен. Но все пак беше моят път и също като мен беше уникален.