П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (30)

Двадесет и девета глава

Не знам колко време е минало, откакто отпратих Дарий и Афродита обратно в училище. Афродита протестираше, но все пак й беше ясно, че се налага да следи ситуацията в „Дома на нощта“ Обещах на Дарий, че няма да напускам болницата, без да му се обадя да дойде да ме вземе, въпреки че тя беше на не повече от километър от училището и нямаше да ми е проблем да се прибера пеша.

Времето минаваше бавно. Нямаше прозорец, през който да виждам навън, и освен машинариите в самото отделение, които ми изглеждаха като извадени от научнофантастичен филм, стаята беше напълно тиха. Приличаше на стая, в която човек очаква смъртта, което съвсем ме ужаси. Но не можех да оставя баба и нямаше да я остава. Не и преди някой, който е готов за битка с демони, да заеме мястото ми. Затова стоях там и я наблюдавах, докато тялото й се бореше да оцелее.

Стоях до леглото, държах ръката й и пеех една от най-нежните индиански песни, която знаех от нея. В този момент влезе сестра Мери Анджела, хвърли един поглед на баба ми и разпери ръце да ме прегърне. Аз се разридах в обятията й.

— Ш-ш-т. Всичко ще е наред, дете мое. Тя е в ръцете на Божията майка — прошепна сестра Мери Анджела и ме погали по гърба.

Когато отново можех да говоря, погледнах към нея и осъзнах, че никога не съм била толкова щастлива да видя някого.

Страшно много ви благодаря, че дойдохте — казах.

— За мен е чест, че ми се обади, и много съжалявам, че ми отне толкова време да дойда дотук.

— Няма проблем. Просто се радвам, че все пак дойдохте. Сестра Мери Анджела, това е моята баба, Силвия Редбърд. Тя за мен е и майка, и баща, и ужасно много я обичам.

— Трябва да е много специална жена, щом е отгледала такава внучка.

Хвърлих бърз поглед към монахинята.

— От болницата не знаят, че съм вампир новак.

— Няма никакво значение каква си. Щом ти или семейството ти се нуждаете от грижа и лечение, те са длъжни да ви го осигурят.

— Невинаги се получава така.

— За съжаление трябва да се съглася с теб.

— Значи ще ми помогнете, без да им казвате коя съм?

— Разбира се.

— Радвам се, защото е баба имаме нужда от вашата помощ.

— Какво мога да направя?

Погледнах към баба, която изглеждаше спокойно заспала. Не се чуваше повече плясък на криле, нито съм усещала зло присъствие. А сега трябваше да я оставя сама, макар и за няколко минути.

— Зоуи?

Вгледах се в мъдрите нежни очи на тази изумителна монахиня и й казах истината.

— Трябва да поговорим, но не искам да го правим тук, където могат да ни прекъснат или подслушат, а се страхувам да оставя баба сама и незащитена.

Тя ме погледна спокойно, без изобщо да се смущава от странните ми думи. После бръкна в един от джобовете на робата си и извади от там малка и красива статуя на Дева Мария.

— Ще се почувстваш ли по-спокойна, ако оставя Светата Майка с баба ти, докато говорим?

— Мисля, че да — кимнах аз, без да се замислям защо статуя на християнска светица ми носи такава сигурност. Бях доволна, че интуицията ми подсказва да се доверя на монахинята и на защитата, която ми предлага.

Сестра Мери Анджела сложи статуята на Дева Мария на нощната масичка до леглото на баба, после се поклони и скръсти ръце. Видях как устните й се движеха, но не можех да чуя думите й. Монахинята се прекръсти, целуна пръстите си и докосна нежно статуята. После двете напуснахме стаята.

— Навън все още ли е ден? — попитах.

Тя ме погледна изненадано.

— Не, отдавна се стъмни. Часът е десет вечерта.

— Имате ли нещо против да се разходим малко навън? Трябва да ви разкажа доста неприятни неща и ще ми е по-лесно, ако усещам нощния вятър около себе си.

— Вечерта е много приятна и освежително хладна.

Излязохме от сградата и се озовахме точно срещу красивия фонтан на отсрещната страна на улицата.

Искате ли да се разходим до фонтана? — попитах.

— Ти водиш, Зоуи — засмя се сестра Мери Анджела.

В началото просто вървяхме мълчаливо. Аз се оглеждах наоколо за птици, скрити в сенките, и се ослушвах за присмехулния крясък, който толкова приличаше на обикновеното гарваново грачене. Но единственото, което усещах във въздуха около нас, беше очакване и не можех да преценя дали това е добър или лош знак.

Недалеч от фонтана имаше удобна пейка. Тя гледаше точно към статуята на Дева Мария. Седнахме на пейката за малко просто за да си починем в хладната тишина на нощта. Аз си поех дълбоко въздух и се обърнах към сестра Мери Анджела:

— Сестро, вярвате ли в демони?

Тя повдигна въпросително сивите си вежди.

— Демони? Ами, да, вярвам. Демоните не са в противоречие с католическата църква.

После тя ме погледна с очакване. Това ми харесваше най-много в нея. Не беше от онези възрастни, които винаги смятаха, че трябва да завършат изречението вместо теб. Също така не беше и от онези възрастни, които не биха дали думата на дете.

— А срещали ли сте някога демон лично?

— Не. Имала съм подобни предположения, но те винаги са се оказвали много зли или нечестни хора.

— А ангели?

— Дали вярвам в тях, или дали съм срещала?

— И двете.

Да и не, в този ред. Макар че предпочитам да бях срещала ангел, отколкото демон, ако имах право на избор. Не бъдете толкова самоуверена. Зоуи?

— Звучи ли ви познато думата нефилим!

— Да, споменава се за тях в Стария завет. Смята се, че Голиат е бил нефилим или поне негов потомък.

— А Голиат не е бил от добрите, нали?

— Не, ако вярваме на Стария завет.

— Добре, сега искам да ви разкажа една история за друг нефилим. И той не е бил от добрите. Тази история идва от народа на баба ми.

— От народа й?

— Да, тя е от племето чероки.

— О, колко интересно. Продължавай, Зоуи. Много харесвам индианските истории.

— Е, това не е приказка.

После разказах всичко, което баба ми беше обяснила за Калона, Тси Сгили и гарваните-демони.

Завърших историята с легендата за завръщането на Калона и песента на гарваните-демони, както и за пророчеството, което тя съдържа. Сестра Мери Анджела не каза нищо в първия момент. Когато заговори, бях изненадана да чуя начина, по който и аз самата реагирах на тази история.

— Тези жени са успели да съживят глинената кукла?

— Точно това попитах и аз, когато баба ми разказа историята — засмях се аз.

— И какво ти отвърна баба ти?

По изражението й се досетих, че очаква да кажа как баба ми се е засмяла и е обяснила, че това е просто приказка или поне религиозна алегория. Въпреки това й казах истината:

— Баба ми напомни, че магията съществува наистина. И че предците й, които всъщност са и мои предци, пазят способности не по-трудни за вярване от момиче, което може да контролира всичките пет елемента.

— Да не би да твърдиш, че имаш подобна дарба и това е причината да те придружава воин до „Улични котки“?

В очите й видях, че не би ме нарекла лъжкиня, за да не развали току-що родилото се приятелство помежду ни, но също така усетих, че не ми вярва. Затова се изправих и отстъпих крачка назад, за да не съм точно под уличната лампа. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Не се наложи да мисля дълго, за да разбера накъде е изток, усетих го от само себе си. Обърнах се с лице към болницата, която се намираше от другата страна на улицата и съответно в посока изток, отворих очи с усмивка и казах:

Ветре, ти откликваше на моите призиви често през последните дни. Ценя твоята преданост и те моля да откликнеш още веднъж. Ела при мен, ветре!

До момента беше тихо, но веднага щом призовах първия елемент, около нас задуха игрив ветрец. Сестра Мери Анджела беше достатъчно близо, за да усети, че вятърът ми се подчини. Дори се наложи да хване забрадката си с ръце, за да не се смъкне от главата й. После се обърнах надясно и застанах с лице на юг.

— Огън, тази вечер е хладна и както винаги се нуждаем от топлината ти. Ела при мен, Огън!

Изведнъж въздухът се затопли, даже нагорещи. Можех да чуя пукането на силен огън и стана толкова горещо, сякаш беше лятна вечер.

— О, Господи! — чух как тя възкликна.

Усмихнах й се и се обърнах отново надясно, този път застанах с лице на запад.

— Вода, нуждаем се от теб, за да ни пречистиш и освободиш от горещината на Огъня. Ела при мен, Вода!

С облекчение усетих как жегата угасна и на нейно място се появи миризмата на пролетен дъжд. Кожата ми не се намокри, но имах чувството, че усещам влага. Сякаш се намирахме в центъра на дъждовна буря, която ни пречисти, охлади и възстанови силите ни.

Сестра Мери Анджела погледна към небето и отвори уста, сякаш очакваше да хване някоя дъждовна капка.

Отново се завъртях надясно.

— Земя, винаги съм се чувствала близка с теб. Ти си природа и защита. Ела при мен, Земя!

Пролетният дъжд се превърна в прясно окосена ливада в летен ден. Лекият бриз сега носеше миризма на детелина и звуците на весели детски гласове.

Погледнах към монахинята. Тя все още седеше на пейката, но беше отметнала забрадката си назад и сивата й коса се развяваше на вятъра, а тя се смееше щастливо и вдишваше дълбоко, сякаш е отново малко дете.

Забеляза, че я наблюдавам, и се обърна към мен точно когато вдигах ръце, за да призова духа.

— Духът е това, което ни свързва, той ни прави уникални. Ела при мен, дух!

Както винаги сладкото и познато усещане изпълни душата ми, след като духът откликна на моя призив.

— О! — възкликна сестра Мери Анджела със страхопочитание.

Тя приведе глава и притисна до сърцето си кръста, който висеше на врата й.

— Благодаря ви, Дух, Земя, Вода, Огън и Вятър. Можете да поемете своя път с цялата ми благодарност. Оценявам високо вашата отзивчивост — извиках аз с широко разперени ръце, а елементите се завихриха игриво около мен и изчезнаха в нощта.

Бавно се доближих до пейката и седнах до монахинята, която приглаждаше косата си и нагласява забрадката си. Най-после ме погледна.

— Отдавна го подозирах.

Изобщо не очаквах да каже нещо подобно.

— Подозирали сте, че мога да контролирам елементите?

— Не, дете мое засмя се тя. — Подозирах, че светът е изпълнен с невидими сили.

— Без съмнение е така, но е странно за една монахиня да го каже.

— Така ли? Не го намирам за толкова странно. Аз на практика съм омъжена за дух. — Тя се поколеба за миг, а после продължи: — Усещала съм проявленията на тези сили.

— Елементи. Това са петте елемента.

— Добре, приемам поправката. Усещала съм проявленията на тези елементи често в нашето абатство. Според легендата абатството е построено върху древно светилище. Разбираш ли, че това, което ми показа днес, Зоуи Редбърд, е по-скоро потвърждение, отколкото шок.

— Е, радвам се да го чуя.

— И така, разказваше ми как жените гигуа са създали девойка от глина, която пленила един паднал ангел, а гарваните-демони запели песен за неговото завръщане и се превърнали в духове. Какво се случило по-нататък?

Засмях се на небрежния й тон, преди отново да стана сериозна.

Всъщност нищо особено не се е случило в продължение на много години. Може би поне хиляда. И изведнъж, само преди няколко дни, започнах да чувам странно грачене на гарвани.

— Мислиш, че не са гарвани?

— Знам, че не са. Аз не просто бях нападната на два пъти от тях, но и видях един със собствените си очи снощи. Подслушваше на прозореца точно когато баба каза, че ще идва насам през деня. Точно тогава се е случил инцидентът, който едва ли не е бил фатален. Според свидетели причината е била в една огромна черна птица, която влетяла в колата.

— Пресвета Дево! А защо гарваните-демони преследват баба ти?

— За да й попречат да ни помогне повече, отколкото вече ни е помогнала.

— На теб и на кого още?

— На мен и на приятелите ми. Повечето от тях също имат дарби за някои от петте елемента, а едно от момичетата получава видения за бъдещето, когато предстои да се случи някое бедствие. Най-често за смърт и разрушения — обичайната за виденията тематика.

— Да не би това да е Афродита — красивото момиче, което за наше щастие осинови котката Злодеида?

Не можах да сдържа усмивката си:

— Да, тя е момичето е виденията. И не, никой от нас не е във възторг от осиновяването на Злодеида. — Сестра Мери Анджела се засмя, а аз продължих: — Както и да е, Афродита получи видение, представляващо пророческата песен на гарваните-демони, и го записа.

Сестра Мери Анджела пребледня.

— И пророчеството предсказва, че Калона ще се завърне?

— Да, и това вече започва да се случва.

— О, Пресвета Дево! — възкликна тя и се прекръсти.

— Точно затова се нуждая от вашата помощ.

— Как мога да направя така, че пророчеството да не се сбъдне? Знам някои неща за нефилимите, но досега не бях чувала нищо от тази индианска легенда.

— Не, ние сме се заели вече с тази задача и довечера ще направим нещо, което сериозно ще обърка плановете на Калона за завръщане. Това, което искам, е да ми помогнете с баба. Гарваните-демони са го пресметнали много добре. Атакувайки нея, успяват да уязвят и мен. Не искам да я оставя сама, за да не могат да я измъчват. Персоналът в болницата няма да ми позволи да доведа индиански лечител, понеже не им харесва цялата работа с езичеството и т.н. Нуждая се от някого, който е силен в духовно отношение и ми вярва.

— И ето тук започва моята роля.

— Да. Ще ми помогнете ли? Ще останете ли с баба, за да я защитавате от гарваните-демони, докато аз се опитвам да отложа пророчеството с поне още хиляда години?

— С най-голямо удоволствие. — Тя се изправи и тръгна към кръстовището с решителна крачка. — Какво? Мислеше си, че ще се наложи отново да призовеш вятъра, за да ме отвее обратно в болницата?

Засмях се и тръгнахме заедно към улицата. Тя се спря пред статуята на Дева Мария във фоайето на болницата, поклони се и изрече кратка молитва. Този път не бях нетърпелива, разгледах статуята внимателно и за пръв път забелязах нежността в лицето и мъдростта в изражението й. А когато сестра Мери Анджела коленичи, аз прошепнах:

— Огън, нуждая се от теб!

Усетих жегата около себе си и щракнах с пръсти върху една от свещите, поставена в краката на статуята. Изведнъж тя пламна заедно с още поне десетина свещи.

— Благодаря ти, Огън, сега можеш да си вървиш.

Сестра Мери Анджела не каза нищо, просто взе една от запалените свещи и ме погледна с очакване. След като не казах нищо, тя ме попита:

— Имаш ли монети?

— Да, мисля, че да.

Бръкнах в джоба на дънките си и извадих няколко монети. Не знаех за какво са й, така че й ги предложих всичките.

— Добре усмихна се тя. — Остави ги на мястото на тази свещ и да се качваме горе.

Направих го и тръгнахме към стаята на баба, а монахинята предпазваше с ръка пламъка на свещта.

Не усетих плясък на криле, когато прекрачих прага на болничната стая. Нямаше тъмни сенки, които да се раздвижват зловещо в мрака. Сестра Мери Анджела отиде до нощната масичка и постави запалената свещ точно до статуята на Дева Мария. Без да поглежда към мен, тя каза:

Не е ли по-добре да тръгваш, дете мое? Очаква те сериозна битка.

— Да, така е.

Седнах до леглото на баба. Тя все още не помръдваше, но ми се искаше да вярвам, че тенът й изглежда малко по-жизнен и че дишането й е по-стабилно. Целунах я по челото и прошепнах:

— Обичам те, бабо. Ще се върна скоро. До тогава сестра Мери Анджела ще остане с теб. Тя няма да допусне гарваните-демони да ти навредят.

Обърнах се към монахинята. Тя изглеждаше спокойна, седнала в болничния стол с броеница в ръка, а пламъкът на свещта хвърляше сенки върху нея. Исках да й благодаря, но тя заговори първа:

— Няма нужда да ми благодариш, дете мое. Това е работата ми.

— Да стоите с болни?

— Да помагам на доброто в борбата му със злото е моята работа.

— Радвам се, че сте добра в това.

— Аз също.

Целунах я по бузата и тя се усмихна. Но имаше още нещо, което трябваше да й кажа, преди да тръгна.

— Сестро, ако не успея… Ако с приятелите ми не успеем да спрем Калона и той се завърне, ще стане много опасно за хората. Особено за жените. Ще трябва да се скриете някъде под земята. Знаете ли някое място, например мазе или дори подземие, в което да можете да се скриете бързо и да останете там известно време?

Тя кимна.

— Под абатството ни има голямо мазе, което се е ползвало за много неща. Включително за складиране на алкохол през двайсетте години, ако се вярва на историите.

— Добре, значи там трябва да отидете. Скрийте и останалите монахини. Даже най-добре скрийте и котките. Просто да сте под земята. Калона мрази земята и няма да ви последва там.

— Разбирам, но все пак се надявам вие да победите.

— И аз се надявам да се окажете права, но все пак ми обещайте, че ще отидете там и ще отведете баба ми със себе си.

Погледнах я в очите и очаквах да ми възрази, че няма да е никак лесно да отнесе ранена възрастна жена от интензивното отделение просто така.

Вместо това тя се засмя:

— Имаш думата ми.

Примигах от изненада.

— Нали не си мислиш, че си единствената, способна на магия? — Тя повдигна вежди въпросително. Хората рядко поставят под въпрос действията на една монахиня.

— Хм, добре тогава. Е, записах си телефона ви. Ще се обадя при първа възможност.

— Не се притеснявай за мен или за баба си. Възрастните жени знаят как да се грижат една за друга.

Целунах я отново по бузата.

— Сестро, вие сте точно като баба. А такива жени са истинско съкровище.