П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (28)

Двадесет и седма глава

Не се изненадах, че всички се бяха натъпкали в стаята ми.

— Бабо Редбърд! — извика Деймиън и се хвърли към нея. После представи Джак, Близначките и накрая Афродита, която гледаше с неудобство, но й стана приятно от силната и сърдечна прегръдка на баба.

Веднага след това Близначките и Деймиън ме наобиколиха.

— Зи, добре ли си?

— Да, толкова се уплашихме — каза Шоуни.

— Стана някаква ужасия — добави Ерин.

— Добре съм. — Хвърлих бегъл поглед към Джак, който обясняваше разпалено на баба колко много обича лавандула. — Благодарение на вас съм добре.

— Можеш да разчиташ на нас, Зи. Не си сама — увери ме Деймиън.

— Да, ние сме с теб — казаха Близначките едновременно.

— Зоуи, това куче ли е?

Баба току-що беше забелязала как русата топка козина в леглото ми се размърда и всички котки в стаята засъскаха.

— Да, бабо, куче е. Но това е много дълга история.

— Чие е? — попита тя и го погали предпазливо по главата.

— Ами, може да се каже, че е мое. Или поне временно — отвърна Джак.

— Може би сега е моментът да обясним на баба ти за Стиви Рей и всичко останало — предложи Афродита.

— Стиви Рей? О, миличка, още ли страдаш за нея?

— Не точно — отвърнах аз бавно. — Всъщност е много дълго за обяснение.

— Ами да започваме тогава. Нещо ми подсказва, че не разполагаме с кой знае колко време.

— Най-напред трябва да ти кажа, че досега не съм ти споменала нищо, защото Неферет е забъркана в тази история… по лошия начин. А тя има много силна психика. Така че каквото и да ти кажа, тя би могла да го прочете в мислите ти.

Баба си взе един стол и се настани удобно.

— Джак, миличък, би ли ми донесъл чаша студена вода?

— Имам минерална в хладилника си, искате ли от нея? — предложи Афродита.

— Да, би било чудесно.

— Иди да донесеш водата. Но не пипай нищо друго в стаята ми — каза Афродита на Джак.

— Дори и…

— Да.

Той се нацупи, но тръгна към стаята й.

— Е, предполагам, че всички сте наясно с това, кое го Зоуи се кани да ми разкаже?

Те кимнаха.

— А как успявате да скриете мислите си от Неферет?

— Ами, засега се опитваме покрай нея да мислим за обикновени глупави тийнейджърски неща — каза Деймиън.

— Като сезонната разпродажба на обувки и други подобни — поясни Ерин.

— Да, а „други подобни“ са например готини момчета или домашните в училище — добави Шоуни.

— И тя не би трябвало да се заслушва по-внимателно в мислите ни — довърших аз. — Но Неферет ни подценява. А не мисля, че би направила същата грешка и с теб, бабо. Тя знае, че спазваш традициите на племето чероки, че си във връзка с духовете на предците си. Най-вероятно ще се заслуша внимателно в мислите ти, независимо дали в конкретния момент си мислиш за нещо незначително и глупаво.

— В такъв случай ще трябва да пречистя ума си и да се поупражнявам в медитация. Като момиче имах тези умения. Неферет не би могла да проникне в мислите ми, защото знам как да я блокирам.

— Ами ако тя е кралица Тси Сгили?

Баба се засмя неуверено:

— Наистина ли мислиш, че това е възможно, а-вет-си а-ге-хут-са!

— Да, мислим, че е така.

— В такъв случай всички сме в огромна опасност. Трябва да ми разкажеш всичко.

Така и направих. С помощта на останалите разказахме на баба всичко. Може би трябва да призная, че прескочих частта с това, че Стиви Рей в момента може би не е съвсем каквато беше преди. Афродита ми хвърли поглед, когато стигнахме до тази част, но също не каза нищо.

Като изслуша всичко, лицето на баба изглеждаше по-сурово. Разказах на всички е подробности последното ми преживяване с гарваните-демони. Накрая завърших с това, че смъртта на Старк може би не е окончателна и че с Афродита решихме, колкото и страшно да звучи, да шпионираме… хм, трупа му.

— Джак успя да инсталира скрита камера в моргата. Нали така, Джак? Видях част от опитите за отвличане на вниманието.

Погалих Дукесата по главата и се усмихнах. Тя излая радостно и ме близна по лицето. Злодеида и Велзевул, които се бяха свили на кълбо до вратата (изглежда, злобните котки се привличат), вдигнаха глави и изръмжаха едновременно. А Нала, която спеше на възглавницата ми, само леко отвори едното си око.

— О, да. Покрай цялата шумотевица забравих да кажа. — Джак стана и извади от чантата си малък монитор. Натисна няколко копчета и с победоносна усмивка ми го връчи. — Ето! Оттук можеш да наблюдаваш спящото, както се надявам, момче.

Всички се скупчиха около мен и занадничаха през рамото ми. Осмелих се да натисна копчето за включване и на екрана се появи черно-бял образ на малка стая с нещо като пещ в единия край и метални лавици по стените. Имаше и метално легло, върху което лежеше тяло, покрито с бял чаршаф.

— Гадост — казаха Близначките.

— Да, не е особено приятна гледка — съгласи се Афродита.

— Според мен трябва да изключим монитора, докато кучето е тук — обади се Джак.

На драго сърце се съгласих и го изключих. Никак не ми беше приятно чувството да шпионирам мъртвец.

— Това ли е тялото на момчето? — попита баба. Беше пребледняла.

Джак кимна.

— Да, трябваше да погледна под чаршафа, за да се уверя. — Очите му бяха пълни с тъга и той започна да гали кучето. Големият лабрадор отпусна глава в скута му и въздъхна, а Джак го прегърна. — Аз просто… нали разбирате, представих си, че е заспал.

— Изглеждаше ли като мъртъв? — трябваше да попитам.

Джак кимна, после стисна устни и не каза нищо повече.

— На прав път сте — каза баба. — Силата на Неферет е в тайните. Тя се преструва на предана жрица на Никс — огромна сила на доброто. Скрила се е зад тази фасада. Крила се е зад нея от доста време и това й е дало свободата да извърши неща, които, ако сте прави за тях, са чудовищни.

— Значи си съгласна, че е правилен ход от наша страна да доведем утре Стиви Рей и останалите червени новаци? — попитах аз.

— Да. Щом потайността й дава сили, нека да я изобличим.

— Добре! — съгласих се аз.

— Добре — казаха всички в един глас.

По някое време Джак се прозя:

— Извинявам се, не че ми е скучно или нещо такова.

— Разбира се, но скоро ще се съмне. Имахте много изморителен ден — каза баба. — Май ще е добре всички да си легнем. Между другото, не е ли забранено за момчета да са по това време в женското общежитие?

— О, да! Съвсем забравихме за това. Сега остава и да ни хванат, сякаш си нямаме други проблеми!

— Хайде, всички по леглата — изкомандва ни баба.

Не беше изненада, че те се подчиниха и тръгнаха към вратата.

— Хей — извиках аз след тях. — Нали Дукесата не пострада от това, че беше център на какофонията?

— Не. Обвинихме Злодеида. Тя и без това се държеше толкова откачено, че никой и не помисли да обвинява Дукесата.

— Котката ми не е откачена — възрази Афродита. — Тя просто е много добра актриса.

Близначките прегърнаха баба за довиждане и също си тръгнаха. В стаята останахме аз, Афродита, баба, Злодеида и спящата Нала.

— Е, предполагам аз също трябва да си тръгвам — каза Афродита. Утре ще е голям ден.

— Може би е добре да останеш да спиш тук — предложих аз.

Тя сбърчи перфектните си руси вежди и хвърли презрителен поглед на двете легла в стаята.

— Толкова си разглезена! Може да спиш на моето легло, аз ще си взема спален чувал.

— Афродита оставала ли е някога преди в стаята ти? — попита баба.

— Ако видиш моята стая, няма да се изненадаш, че предпочитам да се прибера там — обясни тя на баба ми.

— Освен това Афродита има репутацията на злобна кучка, така че никъде не ходи с преспиване. — Не споменах, че най-вероятно би останала само при момче.

— Благодаря ти — каза Афродита.

— Ако тя остане тук, особено след като Неферет най-вероятно знае за моето идване, няма ли да изглежда странно?

— Определено — признах.

— Няма да е просто странно, а ще е направо невероятно — добави Афродита.

— В такъв случай е най-добре да се върнеш в стаята си. Не е нужно да даваме допълнителни поводи на Неферет да бъде по-подозрителна около нас. Но няма да спиш незащитена — каза баба и взе да рови в багажа си.

Най-напред извади красив капан за сънища. Представляваше обвит с кожа кръг, запълнен е лавандулова мрежа, в центъра на която имаше нежен тюркоаз с цвят на лятно небе. От страните на кръга се спускаха перленосиви гълъбови пера. Баба връчи капана за сънища на Афродита.

— Невероятен е! — възкликна тя. — Наистина е адски красив.

— Радвам се, че ти харесва, детето ми. Много хора смятат, че капанът за сънища не прави нищо друго, освен да не допуска кошмарите. В последно време направих и няколко нови, които да спират други неща, освен лоши сънища. Вземи го и го окачи на прозореца си. Нека той да защитава спящата ти душа от лоши влияния.

— Благодаря — каза Афродита напълно искрено.

— И още нещо… — Баба се обърна и пак започна да рови в багажа си. Извади дебела свещ и я подаде на Афродита. — Запали я и я остави на масата до леглото си, докато спиш. Направила съм защитно заклинание над нея по време на последното пълнолуние, така че я остави да разпръсква лунните лъчи около теб по време на цялата нощ.

— Май си се вманиачила на тема защитни заклинания, бабо? — засмях се аз.

След седемнайсет години е нея вече бях свикнала със способността й да знае за някои събития, преди да се случат. Например често познаваше кой ще дойде на гости или кога ще има торнадо. Или пък както в този случай — кога ще има нужда от защитни заклинания.

— Винаги е мъдро да си предпазлив, а-вет-си а-ге-хут-са. — Тя хвана с двете си ръце лицето на Афродита и я целуна по челото. — Спокойни сънища, дъще моя.

Видях как Афродита примига бързо и ми стана ясно, че полага усилия да не се разплаче.

— Лека нощ — едва успя да произнесе тя и побърза да излезе от стаята.

Баба помълча известно време, като гледаше замислено затворената врата. Най-после каза:

— Не мисля, че това момиче някога е познавало топлината на майчината любов.

— Права си, бабо. Тя беше толкова ужасна, че никой не можеше да я понася, особено аз. Но сега ми се струва, че по-голямата част от това е било само маска. Не че е идеална. Наистина е разглезена и повърхностна, а понякога и истински злобна, но тя… — Замълчах и се замислих как да опиша Афродита.

— Тя е твоя приятелка — довърши изречението ми баба.

— Знаеш ли, ти си поразително близо до перфектна — отвърнах аз.

— Знам — усмихна се тя. — Предава се по наследство. А сега ще те помоля да ми помогнеш да окача капана за сънища и да запалим нашата лунна свещ, за да можеш най-сетне да поспиш.

— А ти няма ли да спиш? Обадих ти се посред нощ, а ти каза, че вече си била будна.

— О, ще подремна малко, но имам планове за деня. Не идвам до града достатъчно често и докато вампирските ми роднини спят, ще отида да напазарувам, а после да обядвам на някое хубаво място, например в „Чолкборд“

— Ммм, не съм ходила там, откакто бяхме заедно е теб.

— Е, сънливке, ще ти разкажа дали все още е толкова хубаво, колкото го помним, а някой ден може пак да отидем заедно.

— Значи първо ще отидеш на разузнаване, така ли? — попитах аз и придърпах стола до прозореца, за да закача там капана за сънища.

— Точно така. Миличка, а какво ще правиш със скритата камера?

Баба взе монитора и ми го подаде внимателно, все едно се страхуваше да не избухне. Въздъхнах.

— Афродита каза, че можело да се включи само на звук. Виждаш ли бутона?

— Да, мисля, че е това.

Баба натисна един бутон и светна зелена лампичка.

— Ами тогава защо просто не го оставим само на звук, без картина? Ще го сложа до себе си. Ако има някакво движение, би трябвало да мога да го чуя.

— Така ще е по-добре, отколкото да наблюдаваме мъртвеца цяла нощ — каза баба и остави монитора до нощното ми шкафче. После се обърна към мен: Миличка, дръпни, моля те, пердетата и сложи капана за сънища по-близо до прозореца. Трябва да се защитаваме от това, което е навън.

— Добре.

Посегнах с две ръце да дръпна пердетата. Когато погледнах прозореца, ме прониза див страх, защото се оказах лице в лице с гигантска черна птица. Очите й бяха човешки, но светеха с червена светлина. Съществото беше застанало от външната страна на прозореца и имаше ръце и крака като на човек. Гигантската му човка се отвори и отвътре се показа раздвоен език. Издаде грачещ звук, който прозвуча едновременно подигравателно и заплашително.

Не можех да се помръдна. Замръзнах при вида на червените му очи — човешки очи на птица. Създание, което съществуваше само благодарение на древни зли сили. Усетих хладни тръпки по раменете си, където малко по-рано едно от тези създания ме беше сграбчило. Спомних си докосването на отвратителния му език и парещата болка, която човката му ми причини, когато се опита да ми прехапе гърлото.

Нала започна да съска и да ръмжи, а баба скочи и дойде зад мен. Виждах отражението й в стъклото пред себе си.

— Призови ми вятъра, Зоуи.

— Ветре! Ела при мен, баба ми се нуждае от теб — извиках аз, все още в плен на ужасяващия поглед на гарвана-демон.

Усетих как вятърът раздвижи въздуха зад мен, където се намираше баба.

— У-но-ле — извика тя. — Отнеси това на звяра заедно с предупреждение от мен. — Баба вдигна ръце и духна в разтворените си шепи право към съществото от другата страна на прозореца. Ахайста А-с-ги-на! — извика тя.

Вятърът, призован от мен, но управляван от баба ми, жената гигуа, грабна блестящия син прах, който бе издухала от дланите си, и го отпрати през малките пукнатини между стъклата. Вятърът изви праха около демона-гарван, пленявайки го в спирала от блещукащ прах. Твърде човешките очи на звяра се разшириха от ужас, когато частиците го обкръжиха и вятърът, усилвайки се, ги впи в тялото му. Ужасен писък се изтръгна от отворения му клюн, съществото размаха бясно крилете си и изчезна.

— Можеш да отпратиш вятъра, а-вет-си а-ге-хут-са каза баба и стисна ръката ми.

— Б-благодаря ти, ветре. Свободен си — промълвих с треперещ глас.

— Благодаря ти, у-но-ле — прошепна баба, а после се обърна към мен: — Капана за сънища, увери се, че си го поставила.

С треперещи ръце го окачих на корниза и дръпнах завесите. Баба ми помогна да сляза от стола и трите е Нала се прегърнахме силно.

— Отиде си… всичко свърши… — шепнеше баба.

Не си давах сметка, че и двете плачем, докато баба не стана да вземе кърпички. Прегърнах Нала и се отпуснах на леглото.

— Дали да повикам останалите? — попитах аз, след като си издухах носа.

— Представяш ли си как ще ги уплашиш.

— Да, вярно.

— Според мен е по-добре отново да призовеш вятъра, за да отвее всички тези същества извън пределите на училището.

— Добре, но нека преди това поне да спра да треперя.

Баба се усмихна и отметна косата от лицето ми.

— Всичко ще е наред, а-вет-си а-ге-хут-са.

— Вцепених се от страх точно както предния път!

— Не, ти срещна погледа на демон, без да трепнеш, а после призова вятъра и го накара да ми се подчини.

— Само защото ти ми каза да го направя.

— Но следващият път няма да е, защото аз съм ти казала. Следващият път ще си достатъчно силна и ще направил точно каквото трябва.

Какъв беше този син прашец, който разпръсна?

— Тюркоазен прах. Ще ти дам една кесийка от него. Това много силен защитен камък.

— Имаш ли достатъчно, за да дадеш и на останалите?

— Не, но ще го включа в списъка си за пазаруване. Мога да купя няколко камъка и да ги счукам в хаванчето. Тъкмо ще имам някакво занимание, докато спиш.

— А какво значеха думите ти?

— Ахайста А-с-ги-на означава „Отивай си, демоне“

— У-но-ле вятър ли означаваше?

— Да, мила моя.

— Бабо, а дали то имаше физическа форма, или беше само дух?

— Според мен е и двете. Но е много близо до пълната си физическа форма.

— Което значи, че Калона възвръща силите си?

— Така мисля.

— Това ме плаши, бабо.

Тя ме прегърна силно и ме потупа по главата, както правеше, когато бях малка.

— Не се страхувай, а-вет-си а-ге-хут-са. Баща му ще открие, че днешните жени не са толкова лесни за покоряване.

— Ще им наритаме задниците, нали, бабо?! — засмях се аз.

— Да, дъще моя. И още как.