П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (27)

Двадесет и шеста глава

Отново се вслушах във вътрешното си чувство и вместо да изоставя невидимата магия както си бях в коридора, аз слязох по стълбите и едва тогава го направих. Благодарих на елемента дух и се качих обратно напълно видима, като си повтарях: Спокойно… дръж се нормално… Неферет е лъжкиня, а Шекина е много, много мъдра…

Застанах пред вратата и почуках два пъти.

— Можеш да влезеш, Зоуи.

Опитах се да не си задавам въпроса дали и преди е усетила, че съм отвън. Сложих една усмивка на лицето си и влязох. Докоснах юмрук до сърцето си и се поклоних с уважение.

— Добра среща, Шекина.

— Добра среща, Зоуи Редбърд. — Не забелязах нищо странно в гласа й. — Е, как мина посещението ти при дамите в „Улични котки“?

Усмихнах се широко.

— Знаехте ли, че организацията се движи от бенедиктински монахини?

— Не, не знаех, но предполагах, че подобна благотворителност ще се движи от жени. Жените имат силна и стара връзка с котките. Е, монахините приеха ли те за доброволец?

— Да, определено. Бяха много мили. О, и Афродита си осинови котка, докато бяхме там. Макар че може би е по-коректно да кажа, че Злодеида осинови Афродита.

— Злодеида? Какво необичайно име.

— Да, но много й подхожда. Всичкия този шум, който вдига навън… — Кимнах с глава по посока на двора. Все още се чуваше кучешки лай, ръмжене на котки и викове.

— В такъв случай монахините имат двойно повече основания да ви благодарят. За доброволческата ви дейност и за това, че сте ги отървали от тази котка.

— О, да. Точно това си помислих и аз. Сестра Мери Анджела ме помоли да ви попитам коя дата ще е удобна, за да направим благотворителна разпродажба. Тя каза, че ще съобрази графика си с нас. Освен това в събота вечер работят до късно и тогава можем да ходим за доброволческа дейност веднъж в седмицата.

— Звучи доста добре. Ще обсъдя с Неферет коя дата ще е най-подходяща. — Тя се поколеба за миг. — Зоуи, Неферет е твой ментор, нали така?

Усетих как ме обзема напрежение, но се заставих да се успокоя. Ще отговоря честно на всеки въпрос, който Шекина ми зададе. Не съм направила нищо лошо.

— Да, тя е моят ментор.

— А чувстваш ли я близка?

— Чувствах я в началото. Бяхме много близки, когато дойдох тук. Всъщност с майка си не съм била особено близка в последните години и ми се струваше, че Неферет е майката, която ми се искаше да имам.

— Но всичко това се промени? — попита тя внимателно.

— Да.

— А защо се случи това?

Поколебах се. Искаше ми се да кажа на Шекина всичко, което знам. За Стиви Рей, за пророчеството и за това, което се опасяваме, че може да се случи. Но вътрешното ми чувство ми подсказа да не издавам всичко все още. Шекина щеше да научи цялата истина утре. А дотогава не исках Неферет да има възможност да разбере какво ще се случи. Например, че ще трябва да се изправи лице в лице с творенията си и с това, в което се е превърнала.

— Не съм съвсем сигурна — казах аз.

— А какво е предположението ти?

— Ами… тя се промени в последно време. Не знам точно защо. Може би има нещо общо с това, което се случи между нас в личен план. Предпочитам да не говоря за това, ако нямате нищо против.

— Естествено, разбирам нежеланието ти да говориш за личния си живот. Но искам да знаеш, че ще бъда насреща, ако имаш желание да поговорим. Въпреки че беше много отдавна, все пак си спомням какво е да си силен и надарен новак, който носи твърде много отговорности, тежестта от които понякога е трудна за понасяне.

— Да! — Идваше ми да се разплача. — Точно така се чувствам понякога.

Погледът й беше топъл и откровен.

— С времето става по-добре, гарантирам ти.

— Наистина се надявам да е така. О, и като си говорим за подобряване на нещата, баба ми иска да дойде да ме види. С нея сме много близки. Имах намерение да прекарам с нея зимната ваканция, но тя беше отменена. Така че баба реши да дойде тук и да прекара малко време с мен. Мислите ли, че има някакъв проблем да остане в училището?

Шекина ме погледна изпитателно.

— Има стаи за гости в учителското общежитие, но ми се струва, че в момента всички са заети заради мен и „Синовете на Еребус“.

— Тогава може ли да остане с мен в моята стая? Съквартирантката ми Стиви Рей почина преди месец и от тогава живея сама, така че имам едно свободно легло.

— Предполагам, че няма проблем. Щом баба ти няма нищо против да бъде заобиколена от толкова много вампири новаци.

— Баба обича деца — усмихнах се широко. — Освен това познава повечето ми приятели тук и те я харесват.

— Тогава ще уведомя „Синовете на Еребус“, както и Неферет, че баба ти има разрешение да остане в стаята ти. Зоуи, трябва да знаеш, че да искаш специални услуги невинаги е мъдро, дори да си надарена е особени способности. — Шекина отново ме погледна изпитателно.

— Това е първата услуга, която искам, откакто съм в „Дома на нощта“ — После се сетих за нещо и се поправих. — Не, момент. Втората е. Първата беше да задържа вещите на съквартирантката си след нейната смърт.

Шекина кимна бавно и силно се надявах, че ми вярва. Искаше ми се да изкрещя: „Попитай останалите преподаватели! Те много добре знаят, че не моля за специално отношение.“ Но не можех да кажа нищо, с което да издам, че съм подслушала разговора й с Неферет.

— Е, добре тогава. Значи вървиш по правилния път. Дарбите от богинята не означават привилегии, по-скоро са отговорности.

— Разбирам това.

— Предполагам, че наистина го разбираш. А сега мисля, че имаш домашни за писане и ритуал за подготвяне, така че ти пожелавам приятна вечер и бъди благословена.

— Бъдете благословена — отвърнах и напуснах стаята.

Всъщност не мина толкова зле. Естествено Неферет се скъса да лъже и се държа като абсолютна злобна кучка, но на мен вече ми е ясно, че е такава. Шекина не е никак глупава и едва ли ще се остави да бъде направена на глупачка толкова лесно (както Лорън, прошепнах си мислено). Баба щеше да пристигне всеки момент и да остане при мен, докато разгадаем тази история с пророчеството. Приятелите ми най-сетне бяха наясно с цялата истина, така че не се налагаше да ги баламосвам или избягвам. Освен това можех да разчитам на тях да ми пазят гърба, колкото и да ме беше страх от гарваните-демони. А утре всички ще научат за Стиви Рей и червените новаци, а Неферет ще загуби тайната си. Освен това може би Старк вече няма да е мъртъв и ще дойде на себе си. Всичко малко по малко се нарежда. Тъкмо отварях входната врата на училището и се хилех като ряпа, когато налетях на Ерик.

— Извинявай, не те видях… — започна той машинално и посегна да ме задържи, преди да види в кого се е блъснал. — О! Ти ли си…

Издърпах ръката си от неговата и отстъпих назад, като отметнах косата от лицето си. Сините му очи бяха студени като замръзнало езеро. Почувствах студ, сякаш беше плиснал в лицето ми ледена вода.

— Виж, искам да ти кажа нещо — започнах и пристъпих крачка напред.

— Ами кажи го.

— Хареса ти целувката ни днес. Много ти хареса.

Усмивката му беше присмехулна и много престорена.

— Да, и? Никога не съм казвал, че не ми е приятно да те целувам. Проблемът всъщност е, че на твърде много мъже им харесва да те целуват.

Усетих как лицето ми пламна.

— Не си позволявай да ми говориш така!

— Защо не? Вярно е. Целуваше се с онзи човек. С мен. А също и с Блейк. Доколкото ми е известно, това са много мъже.

— Откога си толкова дръпнат? Знаеш за Хийт, никога не съм крила от теб. Знаеш колко ми беше трудно да имам Отпечатък с него и в същото време да съм с теб.

— Добре, ами Блейк? Обясни ми за него.

— Лорън беше грешка — извиках аз, на крачка да изгубя контрол. Беше ми писнало Ерик да ми държи сметка за нещо, за което самата аз се обвинявах хиляди пъти повече. — Ти беше прав. Той просто ме използва. Само че не за секс, това просто беше начин да ме подмами, че ме обича. Ти чу сцената между мен и Неферет. Знаеш, че тук става нещо повече от това, което всички си мислят. Неферет изпрати Лорън, своя любовник, да ме съблазни, да ме измами, че ме обича. — Спрях за миг, за да избърша сълзите, които се стичаха по лицето ми. — Но причината беше да се скарам с всичките си приятели, да остана сама и изолирана, така че силите ми да нямат такова значение. И това щеше да проработи, ако Афродита не беше останала до мен. Но ти не ми даде никакъв шанс да ти обясня.

Ерик прекара ръка през косата си.

— Видях го да прави секс с теб.

— Знаеш ли какво си видял, Ерик? Видял си го да ме използва. Видял си ме да правя най-голямата грешка в живота си. Поне до момента. Това видя.

— Ти ме нарани — прошепна той. Целият гняв и припряност в гласа му бяха изчезнали.

— Знам и наистина съжалявам. Но мисля, че не бихме могли да сме заедно, ако не можем да си прощаваме.

— Според теб ти трябва да ми простиш?

Гневният му поглед отново се върна. Беше ми писнало да ме обвинява. Присвих очи ядосано.

— Да, аз трябва да ти простя. Ти каза, че ме обичаш, но ме нарече курва. Изложи ме пред приятелите ми. И днес ме изложи пред целия клас. Постъпи така просто защото знаеше само част от историята, Ерик! Така че и ти не си цвете за мирисане!

Ерик примига от изненада.

— Не предполагах, че знам само част от историята.

— Може би следващия път трябва да си помислиш, преди да действаш, без да знаеш всичко.

— Мразиш ли ме?

— Не, не те мразя… Липсваш ми.

Погледите ни се срещнаха и никой от нас не знаеше как да продължи.

— И ти ми липсваш — каза той най-накрая.

Сърцето ми заби лудо.

— Може би трябва да си поговорим пак — предложих аз. — Имам предвид, без тази част с викането.

Той ми хвърли продължителен поглед. Опитах се да прочета нещо в очите му, но те просто отразяваха моето собствено объркване.

Телефонът ми звънна и аз го извадих от джоба си. Беше баба.

— Извинявай, баба ми се обажда — казах на Ерик и отворих телефона. — Здравей, бабо, тук ли си? — Кимнах, след като ми каза, че тъкмо е пристигнала на паркинга. — Добре, идвам след няколко минути. Нямам търпение да те видя! До скоро.

— Баба ти е тук? — попита Ерик.

— Да — усмихнах се аз. — Ще остане известно време при мен. Понеже зимната ваканция беше съкратена.

— Аха, ясно. Е, добре. Предполагам, че ще се засичаме наоколо.

— Ъ-ъ, не искаш ли да дойдеш с мен до паркинга? Баба каза, че ще си вземе малко багаж, което най-вероятно означава, че е домъкнала огромна чанта или поне десет по-малки. Ще й е нужен някой възрастен вампир, за да й помогне, а не дребен новак като мен.

Притаих дъх, защото се усетих, че прекалявам с приказките. И естествено злобният поглед се върна в очите му.

В този момент един от „Синовете на Еребус“ с униформа мина покрай нас.

— Извинявай — заговори го Ерик. — Това е Зоуи Редбърд. Току-що пристигна нейна гостенка. Можеш ли да й помогнеш с багажа?

Воинът се поклони с уважение.

— Аз съм Стивън и за мен е чест да ви помогна, млада жрице.

Усмихнах се и му благодарих. После се обърнах към Ерик:

— Е, ще се видим ли по-късно?

— Разбира се, нали ти преподавам. — После се поклони и си тръгна.

Паркингът не беше далече и за щастие не ми се наложи да вървя дълго с воина в неловко мълчание. Баба ми помаха от средата на претъпкания паркинг, аз й помахах в отговор и със Стивън се запътихме към нея.

— Олеле, има страшно много вампири тук — каза баба, като погледна препълнения с непознати коли паркинг.

— Много от „Синовете на Еребус“ са в „Дома на нощта“ — обясни Стивън на баба и се обърна към мен: — Жрице, не трябва да се страхувате за своята сигурност.

Усмихнах му се и си помислих: Само ако знаеше… но не казах нищо.

— Зоуи! О, миличка, ето те най-после.

Баба ме прегърна силно и аз вдишах от любимата ми миризма на лавандула и сигурност.

— Бабо, толкова се радвам, че си тук!

— Аз също, миличка.

Стивън се поклони с уважение на баба и взе чантата от ръцете й.

— Бабо, да не би да планираш да останеш тук за една година? — попитах аз, като хвърлих поглед към багажа й.

— Е, миличка, човек винаги трябва да е подготвен за непредвидени обстоятелства.

Тя ме хвана за ръка и тръгнахме по пътеката, водеща към женското общежитие, а Стивън ни последва.

В един момент тя доближи главата си до моята и прошепна:

— Училището е изцяло обградено.

— От какво? — попитах аз и ме побиха тръпки на ужас.

— От гарвани — изрече тя е отвращение. — Обикалят около училището, но никой не смее да прекрачи стените.

— Това е така, защото аз ги отвях навън.

— Така ли? Добра работа, Зоуи.

— Плашат ме, бабо — прошепнах аз. — Мисля, че си възвръщат телата.

— Знам, миличка. Знам.

Прегърнахме се и забързахме към стаята ми. Нощта като че ли ни наблюдаваше.