П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (17)

Шестнадесета глава

Прегръдката ни беше прекъсната от досадния кикот на Афродита, който долетя от залата с котките. Със Стиви Рей се спогледахме отвратено.

— Какво каза, че прави тя там? И с кого?

Въздъхнах:

— Разрешава ни се да напускаме границите на училището само с охрана. Дарий е един от „Синовете на Еребус“

— Явно е готин, щом Афродита така си дава зор.

— Да, определено си го бива. Той каза, че ще ни придружи, а Афродита обеща, че ще го забаламосва, за да можем с теб да поговорим.

— Обзалагам се, че никак не й е лесно — каза Стиви Рей иронично.

— Моля ти се, знаем, че си пада малко леко момиче.

— Малко?

— Опитвам се да не бъда груба.

— Добре, добре. Значи тя ще забаламосва този готин воин, за да можем с теб да си поговорим?

— Да, и…

Сестра Мери Анджела отново почука по стъклото и каза достатъчно силно, че да я чуем:

— По-малко приказки, повече работа.

И двете кимнахме енергично, сякаш ни беше взела страха. (Е, в крайна сметка кой не се страхува от монахини?)

— Ти вади от кутията тези дребни мишеподобни котешки играчки и ми ги подавай, а аз ще ги въвеждам в компютъра. Ще си говорим, докато маркирам играчките.

— Добре — отвърна Стиви Рей и започна да ровичка в кутията.

— Спомена нещо за новини? — попитах я аз, докато кликвах с мишката.

— А, да. Просто няма да повярваш! Кени Чесни ще има концерт на новия стадион.

Погледнах я внимателно. А после още по-внимателно. И пак. Без да казвам нищо.

— Какво? Знаеш, че много си падам по него.

— Стиви Рей — успях да изрека най-после. — След всички ужасии, които се случват, не знам изобщо как успяваш да мислиш за този кънтри идиот.

— Вземи си думите обратно, Зи. Той не е идиот.

— Добре, вземам ги. Ти си идиотът.

— Чудесно — каза тя. — Но когато намеря начин как да прокарам интернет в тунелите, за да си купя билет онлайн, да не вземеш да поискаш да взема и за теб.

— Компютри? В тунелите?

— Монахини? В „Улични котки“?

Поех си дълбоко дъх.

— Добре, точка за теб. Всичко е много странно в момента. Нека да започнем отначало. Как си? Липсваше ми.

Намръщеното изражение на Стиви Рей изчезна и мигновено беше заменено от широка усмивка.

— Много съм добре. А с теб какво става? О, и ти ми липсваше много.

— Аз съм объркана и стресирана. Подай ми малко от лилавите пернати играчки, май изчерпахме мишките.

— Ами… тук е пълно с пернати… да започнем с тези — каза тя и започна да ми ги подава.

Определено не бих взела на Нала подобна играчка. Ще побеснее само като я види.

— От какво си объркана и стресирана? Обичайните неща или се е случило нещо?

— Случи се нещо. — Погледнах я в очите и казах тихо: — Снощи едно момче на име Старк умря в ръцете ми. — Изчаках, защото Стиви Рей потрепна така силно, сякаш думите ми я нараниха физически. Но трябваше да продължа: — Имаш ли някаква представа дали ще се съживи?

Първоначално тя не каза нищо и аз я оставих да си събере мислите на спокойствие, докато ми подаваше играчките. След известно време ме погледна.

— Иска ми се да ти кажа, че ще се върне и всичко ще е наред, но истината е, че не знам.

— Колко време ще отнеме да разберем?

Тя поклати глава и изглеждаше много разстроена.

— Не знам! Не мога да си спомня. Тогава времето течеше по различен начин за мен.

— Какво си спомняш? — попитах внимателно.

— Помня, че като се събудих, изпитвах невъобразим глад. Беше ужасно. Исках кръв. Тя беше там и ми даде. — Стиви Рей сбърчи лице. — Даде ми да пия от нея. Това беше първото нещо, което направих, след като се събудих.

— Неферет? — едва прошепнах името.

Тя кимна.

— А къде се намираше?

— В ужасната морга. Сещаш ли се, тя е отстрани до южната стена на училището. Има няколко бора. И пещ за кремиране.

Потръпнах. Знаех за пещта. Всички знаеха. Там се предполагаше, че отиват телата на мъртвите.

— И какво се случи после? Имам предвид, след като пи от нея.

— Тя ме заведе в тунелите при останалите. Доста често ни посещаваше. Понякога дори ни носеше бездомници, за да се храним. — Стиви Рей отклони погледа си, но успях да видя вината и болката в очите й. — Тя беше толкова добра. Да си спомня какво е вършила, когато беше лишена от своята човечност, сигурно е доста болезнено за нея. Много ми е трудно да мисля за това, Зоуи. А още по-трудно ми е да говоря за него.

— Знам. Извинявай, но е много важно. Трябва да знам какво ще се случи, ако Старк се съживи.

Стиви Рей ме погледна право в очите и изведнъж гласът й ми прозвуча някак чуждо:

Не знам какво ще се случи. Понякога не знам дори с мен какво ще се случи.

— Но ти сега си различна, мина през Промяната.

Изражението й се промени и видях гняв в очите й.

— Да, минах. Но нещата не са толкова прости както при нормалните вампири. Все още се налага да избирам човечността пред това, което е в мен, и този избор невинаги е така черно-бял, както си го представяш. — Изведнъж като че ли се сети нещо. — Каза, че името на момчето е Старк. Не помня ученик с такова име.

— Беше нов. Тъкмо пристигна от Чикаго.

— Какъв беше, преди да умре?

— Беше свестен — започнах аз машинално, а после спрях, защото осъзнах, че всъщност не съм го познавала добре. За пръв път се замислих дали привличането, което изпитвах към него, не замъглява впечатлението ми. Той ми сподели, че е убил ментора си, как можах да пренебрегна това толкова лесно?

— Зоуи, какво има?

— Бях започнала да го харесвам. Истински да го харесвам, но не го познавам много добре. — Изкушавах се да й разкажа всичко за него.

Изражението й омекна и тя отново изглеждаше като най-добрата ми приятелка.

— Ако те е грижа за него, трябва да отидеш до моргата и да го измъкнеш от там. Скрий го някъде за няколко дни и виж дали ще се съживи. Ако стане, имай предвид, че ще е гладен и леко не на себе си, когато се събуди. Ще трябва да го нахраниш, Зоуи.

Потърках челото си с трепереща ръка и отметнах косата си назад.

— Добре, добре. Ще се справя някак. Просто трябва да се справя.

— Ако се събуди, доведи го при мен. Може да остане с нас — каза Стиви Рей.

— Добре. Ох, толкова много неща се случват в момента. Вече не е като преди, всичко е толкова различно.

— В какъв смисъл различно? Разкажи ми и може би ще успея да ти помогна да се справиш.

Ами, като начало, Шекина се появи в „Дома на нощта“

— Познато ми звучи това име. Имам спомен, че е някоя голяма клечка.

— Да, тя е изключително голяма клечка, понеже е главната Висша жрица на всички вампири. И много здраво насоли Неферет пред целия съвет по време на събранието.

— Сериозно?! Иска ми се да го бях видяла това.

— Да, страхотно беше. Но и малко плашещо. Искам да кажа, ако Шекина е толкова властна, че да постави Неферет на мястото й, това си е направо страшно.

Стиви Рей кимна. А какво каза Шекина?

— Нали знаеш, че Неферет затвори училището, въпреки че обяви край на ваканцията и извика всички да се върнат.

— Да.

— Шекина отвори училището отново. — После се доближих до Стиви Рей и прошепнах: — И отмени войната.

— О, мога да си представя това колко е раздразнило Неферет — отвърна тя.

— Именно. Шекина изглежда готина, поне доколкото мога да преценя. Само че силата й ме плаши.

— Да, но не е лошо да имаш на своя страна някой с такава мощ. Тя все пак е спряла войната, което е много добре.

— Да, Добре е, но Шекина иска да направим пречистващ ритуал за цялото училище. Аз ще трябва да го направя. Аз и моята група свръхнадарени приятели. Сещаш се Близначките — Вода и Огън, Деймиън — Въздух, а за капак на всичко, Афродита ще е Земята.

— О-хо — каза Стиви Рей. — Зи, а Афродита има ли все още дарба за елемента Земя?

— Ни най-малко.

— А може ли да се престори?

— Ни най-малко.

— Опита ли се?

— Да. Зелената свещ изхвърча от ръцете й.

— Това е проблем — съгласи се Стиви Рей.

— Проблем, за който Неферет ще твърди, че се е случил, защото аз съм сгрешила в нещо. Или по-лошо, че има проблем с Афродита, Деймиън или Близначките.

— Да, това би било много гадно. Наистина ми се иска да помогна някак. — Изведнъж тя се въодушеви: Хей, може би ще успея! Ако се промъкна на ритуала и се скрия зад Афродита? Ще се насочиш към мен, когато призоваваш Земята, аз ще се концентрирам и свещта ще се запали. И всичко ще изглежда както трябва.

Отворих уста да кажа, че май няма да се получи. Много е вероятно да я хванат и всички да разберат за нея. После затворих уста. И какво толкова лошо има в това Стиви Рей да бъде видяна? Не да я хванат как се крие и промъква, за да бъде част от ритуала, а просто да бъде видяна. Изпълни ме топлото познато чувство, че съм на прав път.

— Нещо подобно може би ще свърши работа.

— Наистина ли? Значи си съгласна да се скрия? Чудесно, само ми кажи кога и къде.

— А какво ще кажеш да не се криеш? Просто да се покажеш?

Стиви Рей ме изгледа шокирано и няколко секунди не каза нищо. Когато най-сетне заговори, гласът й звучеше, сякаш не й достига въздух:

— Но те не трябва да научават за мен!

— Защо не? — попитах аз тихо.

— Защото ако разберат за мен, ще разберат и за останалите.

— Е, и?

— Това ще бъде много лошо.

— Но защо?

— Зоуи, както ти казах вече, те не са нормални новаци.

— Стиви Рей, а с както са по-различни?

Тя примига изненадано.

— Ти не разбираш! Те не са нормални. Аз също не съм нормална.

Погледнах я за миг и отново обмислих това, което вече беше очевидно — тя си върна човечността. Въпреки това подозирах, но не исках да си призная, че в нея все още има някакви мрачни кътчета, които не разбирах напълно. Знаех, че трябва да взема решение дали да й се доверя или не. А когато нещата се сведоха до това, не беше много трудно.

— Знам, че не си точно такава, каквато беше, но аз ти вярвам. Вярвам в твоята човечност и това никога няма да се промени.

Стиви Рей изглеждаше готова да се разплаче.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре, какъв е планът ти?

— Е, не съм го обмислила точно като план, но си помислих, че вампирите и учениците е добре да научат за теб и останалите, особено сега, когато още един ученик почина. Не знаем всичко, което ни се иска, но сме напълно сигурни, че Неферет някак си ви е създала или е направила нещо, за да можете да се връщате към живота. Нали?

— Така мисля. Истината е, че се притеснявам за останалите. Мисля, че тя все още би могла да ги контролира и да им влияе, въпреки че сега са различни и, че тя ни изостави.

— Е, не разбираш ли колко е лошо Неферет да е единственият възрастен вампир, който знае за вас? Особено ако все още може да ви контролира. Особено сега, когато може би съществува нов вид червени новаци. — Една мисъл ме порази изведнъж. — Старк имаше специална дарба. Той никога не пропуска целта, когато стреля с лък. Искам да кажа, абсолютно никога.

— Със сигурност ще се опита да го използва каза Стиви Рей. — Преди да се Променя, Неферет използваше останалите или поне се опитваше. — Тя вдигна рамене извинително. — Наистина съжалявам, че не мога да си спомня всичко, което се случи преди Промяната. Останалите казват, че също не помнят много неща. Мога просто да се досещам.

— Е, от малкото, което видях, няма никакво съмнение, че Неферет не е намислила нищо добро.

— Без съмнение е така, Зи.

— Но това пак ни връща към необходимостта и останалите вампири да научат за вас. Така ще е много по-трудно за Неферет да ви използва за скритите си цели за превземане на света и господство на злото.

— Такива ли са й плановете?

— Предполагам. Звучи като нещо, което би планирала.

— Вярно е — съгласи се Стиви Рей.

— Е, какво мислиш?

В първия момент тя не каза нищо и аз я оставих да си помисли. Решението не беше лесно. Доколкото бяхме наясно, Стиви Рей и червените новаци са нещо, което досега не е съществувало. Ако Старк не е умрял, а се съживи и стане като тях, Стиви Рей ще е първата от новия вид вампири и като такава ще е отговорна за новаците.

— Мисля, че може би си права — каза най-сетне тя с глас, едва различимо по-силен от шепот. — Но ме е страх. Какво ще стане, ако нормалните вампири решат, че сме някакви изроди?

— Не сте изроди! — изрекох аз с по-убедителен тон, отколкото го чувствах. — Няма да позволя да ви се случи нищо лошо.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Освен това сега е перфектният момент. Шекина е по-силна от Неферет, а училището е пълно със „Синовете на Еребус“

— Това как ще ни помогне?

— Ако Неферет си загуби ума, те ще я усмирят.

— Зоуи, не искам да използваш това като извинение, за да застанеш открито против Неферет — каза тя пребледняла.

Думите й ми подействаха като шок.

— Нямам такова намерение! — извиках твърде силно, а после продължих с по-тих глас: — Не бих те използвала по този начин.

— Не казвам, че си измислила това, за да атакуваш Неферет Казвам просто, че според мен не е много умно да се конфронтираме с нея открито и не мисля, че „Синовете на Еребус“ или Шекина ще ни помогнат по някакъв начин. С Неферет става нещо, не е просто нейната обичайна лудост. Усещам го в себе си. Не помня точно какво съм знаела, но тя е много опасна. Адски опасна. Нещо генерално се е променило в нея и тази промяна не е за добро.

— Иска ми се да можеше да си спомниш всичко, което ти се е случило.

Стиви Рей изкриви лице в болезнена гримаса.

— И на мен понякога ми се иска. А понякога съм доволна, че не помня всичко. Това, което ми се случи, не беше никак хубаво, Зоуи.

Известно време просто подреждахме котешките играчки мълчаливо, потънали в мисли за смърт и мрак. Не можех да не мисля за това, колко зле се е чувствала Стиви Рей, откакто умря в ръцете ми. Колко кошмарни неща е трябвало да преживее като нежива. Тя се бореше човечността й да не й се изплъзне окончателно. Погледнах я и видях как нервно дъвче устната си, докато търси още пернати играчки в кутията. Изглеждаше уплашена като дете и въпреки новите си способности и отговорности изглеждаше уязвима.

— Хей — започнах аз, — всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Сигурно Никс е в центъра на всичко това.

— Смяташ, че богинята е на наша страна?

— Сигурна съм. Така че утре в полунощ ще изпълним пречистващия ритуал до източната стена. — Нямаше нужда да допълвам, че това е място с огромна сила, както и място на смърт. Предполагам, че ще можеш да дойдеш до училището и да се скриеш някъде наблизо, докато стане време да призовавам Земята.

— Да — неохотно отвърна тя и очевидно не беше сто процента съгласна с мен. А ако дойда, мислиш ли, че трябва да доведа и останалите?

— Трябва ти да прецениш. Ако мислиш, че е добре да ги доведеш, ще се съглася с теб.

— Ще си помисля. А и първо ще говоря с тях.

— Добре, няма проблем. Доверявам се на преценката ти, независимо какво ще избереш.

Тя се усмихна.

— Радвам се да го чуя, Зи.

— Наистина го мисля. — А после реших да сменя малко темата, за да й дам възможност да помисли, защото все още изглеждаше угрижена и нерешителна. — Хей, искаш ли да ти разкажа за още някой от проблемите си?

— И питаш.

— Като свършим тук, ще трябва да се върна в клас и понеже програмата ми е променена, днес ще се наложи да карам актьорско майсторство. А предметът се води от най-известният, най-мразещият ме и най-нов преподавател, Ерик Найт.

— О-хо!

— Да. И определено не очаквам да завърша с висока оценка.

— Има само един начин да получиш оценка „А“^[1] при Ерик — засмя се тя дяволито.

— Дори не го споменавай. Приключих със секса. Окончателно. Край. Научих си урока вече. А и е доста гадно от твоя страна да кажеш, че мога да изтъргувам секс за оценка.

— Не, Зи, не говорех за секс. Имах предвид, че Ерик може да ти закачи една алена буква „А“ на дрехите.

— Моля? — не разбрах.

— Като в „Алената буква“ — въздъхна тя. — Там героинята трябваше да носи алена буква на дрехите си, защото беше уличена в прелюбодейство. Трябва по-често да четеш книги, Зи.

— О, ясно. И благодаря много за аналогията. Почувствах се толкова по-добре!

Не се сърди — каза тя и метна една играчка по мен. — Просто се шегувах.

Все още й се мръщех, когато телефонът й звънна. Стиви Рей погледна номера и въздъхна. Хвърли бърз поглед към сестра Мери Анджела, която стоеше пред компютъра си, и реши да отговори на обаждането.

— Привет, Венера, какво става? — Нарочно говореше весело и безгрижно. Последва пауза, в която веселостта й се изпари. — Не, казах ти, че след малко ще се върна и тогава ще си вземем нещо за ядене. — Последва още една пауза. Стиви Рей се намръщи. После се обърна с гръб към мен и каза с по-тих глас: — Не! Казах, че ще ядем нещо, а не някого. Дръжте се прилично, след малко се връщам. Чао.

Стиви Рей се обърна към мен с изкуствена усмивка на лицето.

— Е, за какво говорехме?

— Стиви Рей, моля те, кажи ми, че тези хлапета не ядат хора!