П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (13)

Дванадесета глава

— Да не би току-що да каза, че си го убил? — Бях сигурна, че не съм го чула правилно.

— Да, това казах. Направих го заради дарбата си.

Гласът на Старк звучеше хладно, сякаш това, за което говореше, не беше кой знае какво, но очите му казваха друго. Болката в тях беше толкова очевидна, че извърнах поглед. Тази болка беше очевидна и за кучето му, защото то се доближи до него, легна в краката му и го загледа с обожание. Той протегна машинално ръка и започна да го гали по главата, докато говореше.

— Случи се по време на летните игри. Точно преди финалите. Уил и аз водехме и беше ясно, че златният и сребърният медал ще са за нас. — Той не вдигаше поглед към мен, просто галеше кучето по главата. Колкото и да е странно, Нала стоеше кротко и даже започна да се отърква в краката му и да мърка. Старк не обърна внимание и просто продължи: — Застанахме в лентите си. Това са тези участъци, разделени с бели линии. Уил стоеше от дясната ми страна. Спомням си как опънах лъка. Бях по-концентриран от всякога. Наистина исках да победя. — Той отново замълча и поклати глава. Устата му се изкриви в присмехулна усмивка. — Тогава това имаше най-голямо значение за мен. Златният медал. Така че опънах лъка и си помислих. Независимо от всичко, искам да уцеля центъра и да победя Уил. Изстрелях стрелата, гледайки право в центъра на мишената, но в ума си виждах как побеждавам Уил. — Старк отпусна глава и въздъхна силно. — В ума ми стрелата полетя право към целта. Уцели Уил в сърцето и го уби на място.

Поклатих глава невярващо.

— Но как е възможно? Той близо до мишената ли беше?

— Не, изобщо не беше близо. Стоеше на десет крачки от мен от дясната ми страна. Бяхме разделени само от бяла линия. Гледах напред, когато се прицелих и стрелях, но това нямаше значение. Стрелата го прониза в гърдите. — Лицето му се изкриви от болката на спомена. — Стана толкова бързо, всичко изглеждаше размазано. После видях кръвта му и изведнъж вече беше мъртъв.

— Но Старк, може да не си бил ти. Може да е била някаква странна магия.

— И аз това си помислих в първия момент. Или поне на това се надявах. Затова изпробвах дарбата си.

Стомахът изведнъж ме сви.

— Да не би да си убил още някого?

— Не! Изпробвах я на неща, които не са живи. Например на товарния влак, който минава покрай училище всеки ден по едно и също време. Сещаш се, от онези старите, с големия черен локомотив и червени вагони. В Чикаго все още се срещат такива. Разпечатах си снимка на вагон и я залепих на мишена. Помислих си, че искам да уцеля вагона, и стрелях.

— И? — Наложи се да попитам, защото той не каза нищо дълго време.

— Стрелата изчезна. Само временно обаче. Намерих я на другия ден, докато чаках да мине товарният влак. Беше забита в истинския вагон.

— О, Боже!

— Сега разбираш ли? — Той направи крачка към мен и вече стояхме доста близо един до друг. Той ме погледна право в очите с настоятелния си поглед. — Затова се налагаше да ти разкажа всичко това. И да те питам дали си достатъчно силна, за да защитиш хората, които обичаш.

Стомахът ми се сви на топка.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо! — извика той. Направи ми впечатление колко му е трудно да говори. — Не смятам да правя нищо. Както не смятах да убивам и Уил. Но го направих.

— Тогава не си знаел за силите си, но сега вече знаеш.

— Подозирах.

— О! — беше единственото, което успях да кажа.

— Да. — Той стисна устни и продължи: — Да, знаех, че има нещо странно с дарбата ми. Трябваше да послушам интуицията си. Трябваше да бъда по-внимателен. Но не бях и сега Уил е мъртъв. Така че искам да си наясно с истинската ситуация в случай, че стане някоя грешка отново.

— Чакай малко! Доколкото разбрах, единствено ти си наясно в какво се целиш, защото това се случва в главата ти.

Той изсумтя иронично.

— Така си мислиш ти, но не е точно така. Веднъж си мислех, че ще е съвсем безопасно да се поупражнявам малко. Излязох в парка в близост до нашия „Дом на нощта“. Наоколо нямаше никой да ме безпокои. Предварително се уверих в това. Намерих един стар дъб и поставих мишената си в центъра на дървото.

Той ме погледна така, сякаш очакваше да отговоря нещо, затова кимнах.

— Имаш предвид по средата на стъблото?

— Да, точно. Там си мислех, че се целя в центъра на дървото. Но знаеш ли как понякога се нарича центърът на дървото?

— Не. Всъщност не знам много за дърветата.

— И аз не знаех. Научих го впоследствие. Древните вампири, тези с дарба за Земята, са наричали „център на дървото“ неговото сърце. Те са вярвали, че понякога животни, а дори и хора, представляват сърцето на някое конкретно дърво. Така че аз изстрелях стрелата, мислейки си за центъра, или иначе казано, за сърцето на дървото.

Той не каза нищо повече, просто се взираше в лъка си.

— Кого уби? — попитах тихо.

Без изобщо да се замислям, протегнах ръка и я сложих на рамото му. Дори не съм сигурна защо го докоснах. Може би защото изглеждаше, сякаш има нужда от това. А може да е, било защото въпреки признанията му и опасността, коя той представлява, бях привлечена от него.

Той сложи ръката си върху моята и отпусна рамене.

— Една сова. — Гласът му звучеше съкрушено. — Стрелата просто я прониза. Беше кацнала на един от вътрешните клони на дъба. Нададе писък дока го падаше надолу.

— Совата е била сърцето на дървото прошепнах аз и се борех с желанието да го придърпам в обятията си, за да го утеша.

— Да. А аз я убих.

Той най-после ме погледна. Помислих си, че никога не съм виждала толкова изпълнен със съжаление поглед. Замислих се за нетипичното поведение на Нала, която се търкаше гальовно в краката му, и се зачудих дали стрелбата с лък е единствената дарба, която притежава. Но проявих здрав разум и си замълчах. Едва ли има нужда от още дарби, за които да се тревожи.

— Виждаш ли? — продължи той. — Аз съм опасен дори когато не възнамерявам да бъда.

— Мисля, че разбирам — казах аз нежно, като се опитвах да го успокоя с докосването си. — Може би трябва да се откажеш от стрелбата, поне докато не намериш начин да контролираш дарбата си.

— Точно това трябва да направя. Знам го. Но ако не се упражнявам, ако се опитам да не мисля за лъка, сякаш някаква част от мен се разкъсва на хиляди парчета. Чувствам как нещо в мен умира. — Той отдръпна ръката си от моята и отстъпи назад, така че вече не се докосвахме. — Трябва да си наясно и с тази част. Явно съм страхливец, защото просто не мога да изтърпя болката.

— Това не те прави страхливец — казах аз, следвайки шепота, който чувах в ума си. — Прави те просто човек.

— Но аз не съм човек — отвърна той.

— Всъщност не съм много сигурна в това. Според мен най-добрата част от всеки е неговата човечност, независимо дали става дума за новаци или вампири.

— Винаги ли си такъв оптимист?

— О, не — засмях се аз.

Този път усмивката му беше по-искрена.

— Не ми се струваш песимист, но знае ли човек може да е защото те познавам от скоро.

Засмях се отново.

— Е, не съм чак такъв песимист или поне досега не съм била. — Усмивката ми се изпари. — Може би е по-правилно да се каже, че напоследък не съм в най-добрата си форма.

— Какво се случва напоследък?

Поклатих глава.

— Повече неща, отколкото мога да понеса.

Погледите ни се срещнаха и аз се изненадах от разбирането, което срещнах в очите му. Тогава той ме изненада още повече, като пристъпи към мен и погали с ръка бузата ми.

— Аз съм добър слушател, ако ти се говори. Понякога мнението на страничен наблюдател може да бъде ценно.

— Не предпочиташ ли да не си страничен наблюдател? — попитах аз, като се стараех да не мисля за близостта на тялото му и за лекотата, с която влиза под кожата ми.

Той вдигна рамене и усмивката му отново стана иронична.

— Така е по-лесно. Това е една от причините да не се подразня, като ме преместиха тук.

— Исках да те питам за това.

Замълчах за миг. Преструвайки се на замислена, аз се отдръпнах малко от него, докато мисълта ми подскачаше от привлекателната му близост до как да формулирам въпроса си така, че да не се замисли за неща, които не трябва, особено в близост до Неферет.

— Имаш ли нещо против да те питам за идването ти тук?

— Можеш да ме попиташ каквото си искаш, Зоуи.

Погледите пи се срещнаха и видях потвърждение в очите му.

— Добре. Заради това, което се е случило с Уил ли са те преместили?

— Според мен, да. Но не съм сигурен. Всички вампири в моето училище ми казаха, че вашата Висша жрица е поискала преместването ми. Случва се понякога, когато някой ученик има специална дарба и някое училище се нуждае от нея. — Той се засмя, без да е весел. — Знам за такъв случай. Нашето училище се е опитало да ви измъкне един талантлив ученик — големият актьор, как му беше името… Ерик Найт?

— Да, Ерик Найт. Той вече не е ученик. Мина през Промяната. — Определено не ми се искаше да говоря за Ерик, когато се чувствах толкова силно привлечена от Старк.

— О! Както и да е. Вашето училище не е искало да го пусне, а и той не е искал да си тръгне. Моето училище не се бори, за да ме запази. А и аз нямах никакви причини да остана. Така че щом разбрах, че от Тулса ме искат, просто им казах, че няма да се състезавам повече, независимо от всичко. За тях това явно нямаше голямо значение, защото потвърдиха желанието си за преместването ми и ето ме тук. — Ироничната му усмивка изчезна и за секунда гой изглеждаше леко несигурен в себе си. — Започвам да ставам все по-доволен, че Тулса ме искаше толкова силно.

— Да — засмях се аз. — И аз ставам все по-доволна, че си тук. — Изведнъж свързах някои от нещата, които той каза, и ме обзе неприятно предчувствие. Попитах: — Всички вампири ли знаеха точно как е умрял Уил?

През очите му пробяга болка и аз съжалих, че съм задала този въпрос.

— Вероятно. Всички вампири в старото ми училище знаеха, а не е много лесно да остане нещо скрито.

— Да, така е.

— Хей, да не би да забелязах някакво напрежение между теб и Неферет?

Примигах изненадано:

— Какво имаш предвид?

— Просто почувствах напрежение между вас двете. Има ли нещо, което трябва да знам за нея?

— Тя е невероятно могъща.

— Да, това ми е ясно. Всички Висши жрици са такива.

Замислих се за секунда.

— Да кажем също така, че не е точно такава, за каквато се представя. Трябва да си предпазлив покрай нея. О, и има много силна интуиция, може да чете мисли.

— Това е добре да се знае. Ще внимавам.

Реших да предприема бързо отстъпление от това момче, което, от една страна, беше самоуверено и силно, а от друга, видимо уязвимо и ме очароваше до степен да забравя, че се отказах от секса. Секс? Имам предвид момчета. Отказах се от тях. И от секса с тях. О, Боже!

— По-добре да тръгвам. Конят ми ме чака да го изчеткам.

— По-добре не карай животното да те чака. Те могат да са много настоятелни. — Той се усмихна на кучето си и го погали по главата. Тъкмо се завъртях и смятах да си тръгна, когато той ме хвана за китката, а после отпусна и плъзна ръката си така, че пръстите ни се сплетоха.

— Хей — каза той нежно. — Благодаря ти, че не откачи, като чу това, което ти разказах.

Усмихнах му се.

— В сравнение с нещата, които ми се случиха на мен тази седмица, твоята история ми прозвуча почти нормално.

— За съжаление се радвам да го чуя.

После той хвана ръката ми и я целуна. Просто така. Сякаш целува ръцете на момичетата всеки ден. Не знаех какво да кажа. Какъв ли е протоколът, когато някой целуне ръката ти? Дали се казва благодаря? Искаше ми се да го целуна и аз и тъкмо мислех, че не трябва да го правя, той отново заговори:

— Ще разкажеш ли на всички за мен? Искаш ли?

Не, освен ако не се налага.

— Тогава няма да им казвам, освен ако не се налага. Благодаря ти. Зоуи.

Той стисна ръката ми, усмихна се и ме пусна. Останах така за секунда и го гледах как вдига лъка си и се насочва към колчана със стрелите. Без да поглежда повече към мен, той взе една стрела, въздъхна и я пусна към центъра на мишената. Беше поразителен, загадъчен и секси, а аз бях то-о-олкова далеч от това. Обърнах се и си казах, че непременно трябва да обуздая хормоните си. После тръгнах към вратата. В този момент замръзнах на място, защото го чух да се закашля. Помислих си, че ако изчакам една секунда, следващият звук, който ще чуя, ще бъде специфичното туп от стрелата, която е уцелила центъра на мишената за пореден път.

Той отново се закашля. Този път чух ужасна задавяща кашлица. А после миризмата ме връхлетя. Красивата и ужасяваща миризма на прясна кръв. Стиснах зъби, за да потисна гнусното си желание.

Не исках да се обръщам. Искаше ми се да избягам навън, да се обадя на някой за помощ и никога повече да не се връщам. Не исках да ставам свидетел на това, което знаех, че предстои.

— Зоуи! — извикай той с уста, пълна с кръв, и глас, изпълнен със страх.

С усилие се заставих да се обърна.

Старк вече беше паднал на колене. Стоеше приведен напред и повръщаше кръв върху златистия пясък на пода. Дукесата виеше ужасяващо и въпреки че се давеше в кръв, той протегна ръка и погали кучето си. Чувах как й шепне в промеждутъците от кашлица, че всичко ще бъде наред.

Затичах се към него.

Той падна и аз едва успях да го хвана и да го сложа да легне в скута ми. Свалих пуловера му и започнах да попивам с него кръвта, която излизаше от очите, устата и носа му.

— Не! Не искам това да се случва точно сега. — Той млъкна и изкашля още повече кръв. — Не искам да си отивам толкова скоро, след като те срещнах.

— Аз съм тук. Не си сам. — Опитвах се да звуча спокойно, но се разкъсвах вътрешно. Моля те, не го вземай! Моля те, спаси го! — крещях наум.

— Добре — прошепна той и се закашля. Нови струйки кръв бликнаха от носа и устата му. — Радвам се, че си тук. Ако е това, което трябва да се случи, радвам се, че все пак си с мен.

— Шт! Ще извикам помощ. — Затворих очи и направих първото нещо, което ми дойде наум. Повиках Деймиън. Замислих се силно за въздух, вятър и за топлия и приятен летен бриз. Веднага усетих отклик и топлият вятър задуха в лицето ми. Доведи веднага Деймиън тук и нека да повика помощ. Вятърът се завихри около мен като торнадо и изчезна изведнъж.

— Зоуи! — извика Старк и отново се закашля.

— Не говори. Пази си силите — казах аз и отметнах мократа му коса назад.

— Ти плачеш… — каза той. — Не плачи.

— Аз… не мога да спра.

— Трябваше да целуна не само ръката ти… въпреки че нямах повече време — прошепна той между влажните и болезнени вдишвания. — Вече е твърде късно…

Вгледах се в очите му и напълно забравих за останалия свят. В този момент знаех само, че държа Старк в обятията си и ще го загубя много скоро.

— Не е твърде късно.

Наведох се и притиснах устни към неговите. Той ме обгърна с ръка, все още достатъчно силен, за да ме притисне към себе си. Сълзите ми се сляха с кръвта му, а целувката беше едновременно невероятна и ужасна. И твърде кратка.

Той отдръпна устните си от моите, обърна глава настрана и се закашля силно, като повърна адски много кръв.

— Ш-т — започнах да го успокоявам, а от очите ми се стичаха сълзи. Придърпах го по-близо и прошепнах: — Тук съм, няма да те оставя.

Дукесата започна да вие отчаяно и да се притиска в господаря си, наблюдавайки с панически ужас окървавеното му лице.

— Зоуи, трябва да ти кажа нещо, преди да си отида.

— Не се притеснявай, слушам те.

— Трябва да ми обещаеш две неща — каза той с отпаднал глас. Закашля се и отново се извърна настрани. Подпрях го за рамото и го завъртях обратно към себе си. Той трепереше и беше толкова пребледнял, че изглеждаше почти прозрачен.

— Да, каквото поискаш.

Една окървавена ръка се протегна и докосна бузата ми.

— Обещай, че няма да ме забравиш.

— Обещавам — казах аз и притиснах бузата си към ръката му. — Той се опита да избърше сълзите ми, от което се разплаках още по-силно. — Не бих могла да те забравя.

— Обещай ми, че ще се грижиш за Дукесата.

— За кучето? Но…

— Обещай ми! — Гласът му отново се изпълни със сила. Не позволявай да я пратят при някой непознат. Най-малкото, тя те познава и знае, че ти имам доверие.

— Добре. Да, обещавам. Не се тревожи.

Като получи и това обещание, той сякаш изведнъж рухна.

— Благодаря ти. Просто исках ние…

Гласът му заглъхна и той затвори очи. Алени сълзи се застичаха по лицето му и изглеждаше необичайно спокоен. Единственото движение в тялото му беше в гръдния му кош, докато се опитваше да си поема дъх въпреки кръвта, изпълнила дробовете му.

Изведнъж се сетих нещо и ме обзе надежда. Дори и да не бях права, Старк трябваше да знае.

— Старк, чуй ме. — Той не реагира по никакъв начин и аз го разтърсих. — Старк!

Клепачите му леко се повдигнаха.

— Чуваш ли ме?

Той кимна едва доловимо. Кървавите му устни се разтеглиха в типичната му иронична усмивка.

— Целуни ме отново, Зоуи — прошепна той.

— Трябва да ме изслушаш. — Наведох се над него, така че да говоря на ухото му. — Това може би не е краят. В този „Дом на нощта“, когато новаците умират, после се връщат към живота и минават през друг вид Промяна.

Той отвори очи.

— Аз… аз може да не умра?

— Не и окончателно. Тук новаците се връщат към живота. С най-добрата ми приятелка стана така.

— Тогава се грижи за Дукесата, ако мога, ще се върна за нея. И за теб…

След тези думи от очите, носа и устата му бликна ален поток. Той нямаше сили да говори и единственото, което можех да направя, беше да го притискам към себе си силно, докато животът се изплъзваше от тялото му. Тъкмо поемаше последния си дъх, когато Деймиън, последван от Дракона Ланкфорд, Афродита и Близначките, нахълтаха в сградата.