П. С. Каст, Кристин Каст
Непокорна (10)

Девета глава

— О, по дяволите. Хаосът и любовта са едно и също, но не съвсем. Неферет все още е много силна, но не е вярна на Никс. А, и се опитва да събуди нещо опасно. Какво значи това? Дали е в преносен смисъл — да събуди опасност, например под формата на война с хората, или пък буквално да събуди някое ужасно, страшно същество, което да ни изяде всичките? Като онова зловещото, което ме нападна днес, за което даже не успях да я попитам. Мамка му.

Не спирах да дърдоря, докато с Афродита излизахме от женското общежитие и отивахме към срещата на съвета.

— Не гледай мен. Имам си достатъчно мистерии за разгадаване. Аз съм човек, но не точно. Това пък какво ли значи? И как е възможно човечността ми да е толкова силна, като аз дори не понасям хора? Афродита въздъхна и отметна косата си. — Мамка му, косата ми изглежда ужасно. — Тя се обърна към мен: — Личи ли, че съм плакала?

— За хиляден път ти казвам, не. Добре изглеждаш.

— По дяволите, знаех си. Изглеждам ужасно.

— Афродита! Току-що казах, че изглеждаш добре.

— Да, именно. Добре може да е добре за повечето хора, но за мен е ужасно.

— Аха, значи твоята богиня, безсмъртната Никс, току-що ти се яви на крака, а ти все още се чудиш как изглеждаш? — Поклатих глава. Това беше прекалено тъпо дори Афродита.

— Да, това беше невероятно. Никс беше невероятна. Никога не съм казвала друго. Така че не разбирам какво намекваш.

— Намеквам, че след среща с богинята ти би трябвало да се вълнуваш от нещо по-важно, а не от и без това перфектната си коса — отвърнах аз много раздразнено. Това ли е момичето, с което ще посрещам всички разтърсващи света битки, които ми предстоят? Боже, решенията на Никс понякога са абсолютно неразгадаеми.

— Никс знае точно каква съм и въпреки това ме обича. Ето такава съм аз. Е, косата ми наистина ли е перфектна?

— Перфектна е точно колкото ти си досадна.

— О, чудесно. Вече се чувствам доста по-добре.

Намръщих й се, но не казах нищо. Залата на съвета беше точно срещу библиотеката. Никога не съм влизала там, но често надничах вътре, когато ходех до библиотеката. Просто не можех да се въздържа и да не надникна през отворената врата към огромната кръгла маса, която ми изглеждаше така величествено. Даже съм питала Деймиън дали това не е истинската кръгла маса на крал Артур. Той каза, че според него не е, но не бил много сигурен.

Днес залата не беше празна, както съм я виждала досега. Вътре бяха всички представители на Съвета, момчетата от „Синовете на Еребус“, както и учениците, членове на Съвета на Префектите. За щастие успяхме да се вмъкнем вътре точно когато Дарий затваряше вратата. Афродита му се усмихна закачливо, а аз въздъхнах, когато очите му заблестяха в отговор. Тя се опита да поизостане малко, за да може да поговори с него. Аз обаче я дръпнах за ръката и буквално я тикнах към празния стол около масата.

— Благодаря ти, че ни запази места — казах на Деймиън.

— За нищо — отвърна той и ми се усмихна мило.

Почувствах се много добре и малко по-спокойна. Хвърлих поглед около масата. Аз и Афродита стояхме отдясно на Деймиън. До Афродита беше Ленобия, преподавателката по езда. Тя си говореше с Дракона и Анастасия Ланкфорд, които седяха до нея. Отляво на Деймиън бяха Близначките. Те ми се усмихнаха и се постараха да изглеждат безгрижно, но си личеше колко са нервни и притеснени.

Знаех, че Съветът е съставен от най-силните вампири в училището, но с изключение на тези, които са ми преподавали, за останалите нямах и бегла представа кои са. Синовете на Еребус вдъхваха допълнително чувство за мощ, особено един от тях, който седеше точно до вратата. Той беше най-едрият мъж или вампир, когото съм виждала. Опитвах се да не го зяпам. Помислих си да попитам Деймиън, който винаги знаеше всичко, дали „Синовете на Еребус“ е редно да присъстват на заседание на Съвета, когато Афродита се доближи и ми прошепна:

— Това е Ейт, шефът на „Синовете на Еребус“. Дарий ми каза, че щял да идва днес. Доста е едър, какво ще кажеш?

Преди да й отговоря, вратата се отвори и Неферет влезе.

Виждаше се, че нещо не е наред още преди да влезе жената, която вървеше зад нея. Обикновено Неферет излъчваше неумолимо съвършенство. Този път обаче изглеждаше разтърсена. Красивите й черти бяха някак изтерзани, сякаш полага усилия да се контролира. Направи няколко крачки навътре, а после отстъпи настрана, за да пропусне жената зад себе си.

При появата й сред вампирите настъпи видимо объркване. Охранителите веднага се изправиха на крака, а членовете на Съвета бързо ги последваха. Заедно с всички останали и ние се изправихме и повторихме жеста на уважение, който всички вампири направиха.

Признавам си, че огледах непознатата жена от глава до пети. Беше слаба и висока. Кожата й беше с цвят на махагон, гладка и изпъната, белязана само от типичните за всички възрастни вампири татуировки.

Сложната сапфирена татуировка беше с облите контури на богинята, която всички вампири преподаватели носеха бродирана на гърдите си. Женските татуирани фигури бяха огледални една на друга, а телата бяха разположени по протежение на високите й скули и отстрани на лицето й. Ръцете им бяха повдигнати, а дланите им сякаш придържаха полумесеца в средата на челото й.

Косата й беше невъзможно дълга. Падаше под талията й на тежки, тъмни, лъскави кичури. Имаше големи очи с форма на бадеми, дълъг прав нос и плътни устни. Държеше се като кралица, с високо вдигната брадичка и твърд поглед, с който огледа всички присъстващи. Този поглед се спря върху мен само за миг, но почувствах сила, каквато не бях забелязвала досега в никой вампир. Силата на възрастта. Не изглеждаше стара, нито сбръчкана. Изглеждаше като на четирийсет, което за един вампир означава цяла вечност. Но не кожата издаваше възрастта й. Тя излъчваше достолепие, което я украсяваше като фино бижу.

— Добра среща — каза тя. Имаше акцент, който не успях да разпозная. Малко като източен, но не съвсем. И леко британски. В крайна сметка гласът й звучеше плътен и богат и изпълваше цялата зала.

— Добра среща — отвърнахме всички в един глас.

Тя се усмихна и заради сходството й с Никс, която ми се яви преди броени минути, коленете ми омекнаха. За щастие в този миг жената направи жест, с който ни подкани да седнем.

— Напомня ми за Никс — прошепна ми Афродита.

Изпитах облекчение, че не си въобразявам, и кимнах. Нямаше много време за разговори, защото в този момент Неферет си възвърна самообладанието.

— Както всички вас, и аз бях много изненадана, но и поласкана от честта, която Шекина ни оказа с това непредизвестено посещение.

Чух как Деймиън си пое дълбоко дъх и го погледнах въпросително. Типично за зубрач като него, той си носеше лист и добре подострен молив, приготвен за записки. Набързо написа нещо на листа, а после го обърна към мен така, че да мога да го прочета.

ШЕКИНА — ВИСША ЖРИЦА НА ВСИЧКИ ВАМПИРИ!

Нищо чудно, че Неферет изглеждаше толкова потресена.

Шекина продължи да се усмихва приветливо и направи знак на Неферет да седне. Тя склони глава в жест, който се предполагаше да изглежда уважителен, но на мен ми изглеждаше прекалено вдървен, а уважението — пресилено.

Шекина остана права и заговори:

— Ако това беше обикновено посещение, аз, разбира се, щях да ви уведомя предварително за пристигането си, за да можете да се подготвите. Но това далеч не е обикновено посещение, а и това тук също не е обикновено събрание на Съвета. Достатъчно необичайно е присъствието на „Синовете на Еребус“ тук в това време на смут и опасност. Но още по-необичайно е присъствието на ученици.

— Те са тук, защото…

Шекина вдигна ръка и прекъсна обясненията на Неферет. Не можех да определя кое ме ужасяваше повече — властното, богоподобно присъствие на Шекина или това, че толкова лесно накара Неферет да млъкне. Тъмните очи на Шекина се фокусираха върху Деймиън. Близначките, Афродита и накрая върху мен.

— Ти си Зоуи Редбърд — каза ми тя.

Опитах се да не се въртя нервно под острия й поглед.

— Да, госпожо.

— А тези четирима младежи са твоите приятели, така щедро надарени със способности да управляват Земята, Огъня, Въздуха и Водата?

— Да, госпожо, те са.

Тя кимна.

— Разбирам защо сте били поканени тук. — Шекина се извърна към Неферет и я прониза с поглед. — Искаш да използваш силата им.

Вцепених се едновременно с Неферет, макар и поради различна причина. Дали Шекина вече знаеше това, което аз едва сега започвах да подозирам — че Неферет иска да злоупотреби с властта и силата си, за да ги използва във войната срещу хората.

Неферет заговори рязко и загърби всякакви преструвки за сърдечност:

— Искам да използвам всяко предимство, което богинята ни е дала, за да спася хората си.

Останалите вампири се размърдаха нервно на местата си заради очевидната проява на неуважение.

— Аха, а аз точно затова съм тук. — Напълно невъзмутимо, въпреки поведението на Неферет, Шекина се обърна към членовете на съвета. — Бях на случайно, неофициално посещение в „Дома на нощта“ в Чикаго, когато ме застигна вестта за вашата трагедия. Ако бях у дома във Венеция, новината щеше да стигне до мен прекалено късно и убийствата нямаше да могат да бъдат предотвратени.

— Предотвратени? — попита Ленобия. Погледнах към нея и ми направи впечатление, че тя е много по-спокойна от Неферет. Тонът й беше топъл и без съмнение уважителен.

— Скъпа, Ленобия, толкова се радвам да те видя отново — каза Шекина непринудено.

— За мен винаги е чест да ви приветствам, Жрице. — Ленобия се поклони, а красивата й искрящо руса коса се спусна около нея като воал. — Но предполагам, че говоря от името на целия съвет, като казвам, че съм объркана. Патрисия Нолън и Лорън Блейк вече са мъртви. Ако сте имали намерение да предотвратите тяхната смърт, вече е твърде късно.

— Така е — отвърна Шекина. — Тези убийства тежат на сърцето ми, но не съм прекалено закъсняла, за да предотвратя други. — Тя замълча за миг, а после каза ясно и отчетливо: — Няма да има война между хора и вампири.

Неферет рязко скочи на крака, като едва не събори стола си.

— Без война? Значи трябва да оставим убийците ненаказани за тези отвратителни деяния срещу нас?

По-скоро усетих, отколкото видях напрежението, което премина през „Синовете на Еребус“

— Ти обади ли се в полицията, Неферет?

Въпросът на Шекина беше зададен е изключително спокоен тон, но силата в него отекна в главата ми и ме разтърси.

— Да се обадя в човешката полиция и да поискам от тях да заловят хората убийци и да ги заведат в човешки затвор? Не, не го направих.

— И си толкова убедена, че няма да намериш справедливост сред хората, че си готова да започнеш война?

Неферет присви очи и се вгледа в Шекина, но не отвърна нищо. В настъпилото грозно мълчание аз се замислих за детектив Маркс, ченгето, което ми помогна, когато с Хийт бяхме при ужасните неживи създания в тунелите. Той е невероятен. Знаеше, че съм си съчинила историята за бездомника, който уж е отвлякъл Хийт и е убил другите две момчета, но ми се довери до такава степен, че прие да ме прикрие. Обясни ми, че сестра му е вампир и въпреки това са останали много близки. Определено нямаше проблеми с вампирите. Беше главен детектив в отдел „Убийства“, така че би направил всичко по силите си, за да открие убийците. А и не е възможно да е единственият честен полицай в Тулса, на който може да се има доверие.

— Зоуи Редбърд, какво мислиш за това?

Въпросът на Шекина ме стресна. Сякаш дръпна някаква фина нишка в мен и ме накара да отговоря:

— Познавам един честен полицай.

Шекина ми отправи усмивка, толкова напомняща на Никс, че обтегнатите ми нерви малко се поотпуснаха.

— Според мен всички ние познаваме такива или поне така си мислех, докато не чух за това обявяване на война без дори да дадем възможност на тяхната полиция да се справи със случая.

— Не осъзнавате ли колко невероятно звучи това? — Зелените очи на Неферет присвяткваха. — Сякаш биха го направили!

— Правили са го много пъти през последните десетилетия. Знаеш това, Неферет. — Спокойният глас на Шекина силно контрастираше с гнева на Неферет.

— Те убиха Нолън, а после убиха и Лорън — почти изсъска Неферет.

Шекина нежно докосна ръката й.

— Приемаш това прекалено лично, и то ти пречи да мислиш разумно.

Неферет отхвърли рязко докосването.

— Аз съм единствената от нас, която мисли разумно. Хората твърде дълго вършат безнаказано отвратителните си деяния.

— Неферет, от убийствата е минало твърде кратко време, а ти дори не си дала на хората възможността да раздадат справедливост. Вместо това обвиняваш всички тях в нечестност. Не всички хора са такива въпреки твоя личен опит.

При тези думи си спомних, че Неферет ми е разказвала как превръщането й в новак я е спасило от ужасния й баща, който я е изнасилвал години наред. Била е белязана преди около сто години. Лорън беше убит преди два дни, а професор Нолън само ден преди това. За мен беше очевидно, че тези убийства не са единствените отвратителни деяния, за които тя говореше. Предполагам, Шекина бе стигнала до аналогичен извод.

— Неферет, заключението ми е, че преценката ти за тези обстоятелства е необективна. Обичта ти към загиналите вампири, както и желанието ти за възмездие замъгляват разсъдъка ти. Обявяването на война срещу хората се отхвърля от съвета на Никс.

— Просто така? — гневът на Неферет премина от разпаленост към непреклонност. Бях изключително доволна, че обектът на този гняв е Шекина, защото Неферет ме плашеше.

— Ако можеше да мислиш трезво, щеше да осъзнаеш, че съветът на Никс никога не взема прибързани решения. Много добре знаеш, че събитие от такава важност трябва да бъде обявено пред Съвета на Никс за обсъждане.

— Нямаше време за това — сопна се Неферет.

— Винаги има време за мъдрост. — Очите на Шекина проблеснаха и ми се прииска да потъна в стола си. Уплаших се от Неферет, а в сравнение е Шекина тя изглеждаше като досадно дете. — Нито Съветът на Никс, нито аз оспорваме факта, че смъртта на двама от нас е осъдителна, но войната е немислима. Живеем в мир с хората вече два века. Няма да нарушим този мир заради скверните действия на няколко религиозни фанатици.

— Ако оставим така случващото се в Тулса, ловът на вещици ще се повтори. Да не забравяме, че безумието в Салем през 1692 година е започнало точно от няколко религиозни фанатици.

— Помня това много добре. Но сега сме много по-силни, отколкото бяхме тогава. А и светът се промени, Неферет. Суеверието е заменено от наука. Хората днес са доста по-разумни.

— Какво би могло да накара вездесъщия Съвет да осъзнае, че нямаме никакъв друг избор, освен да се бием и защитаваме?

— Ще се моля на Никс до това да не се стига.

Погледът на Неферет обиколи залата и се спря на Ейт, лидера на „Синовете на Еребус“

— Вие и останалите воини готови ли сте просто да си стоите спокойно, докато човеците ни избиват един по един?

Гласът й беше хладно предизвикателство.

— Аз живея, за да защитавам, и нито един „Син на Еребус“ няма да допусне някой да бъде наранен. Ние ще защитаваме вас и училището с всички сили. Но… Неферет, не можем да застанем срещу решението на Съвета.

— Неферет, какво очакваше? Че Ейт ще последва емоцията ти, вместо да послуша съвета?

Тонът на Шекина вече не беше спокоен и разбиращ. Тя гледаше изпитателно Неферет и леко присви очи.

Неферет не отвърна нищо. След миг през тялото й премина трепет. Раменете й се отпуснаха и тя сякаш се състари пред очите ми.

— Простете ми — каза тя спокойно. — Шекина, вие сте права. Приемам това твърде лично. Обичах Нолън и Лорън. Не мога да разсъждавам трезво. Аз… аз трябва да… извинете ме, моля.

Неферет изглеждаше съвсем объркана и бързо напусна залата.