П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (24)

Двадесет и четвърта глава

Вцепених се, когато вдигнах глава и видях Ерик. Белегът му отново ме изненада. Беше оригинален и невероятен и го правеше още по-красив.

— Защо, Зоуи? — повтори той, когато аз спрях и се втренчих в него като онемял кретен.

— Много съжалявам, Ерик! — успях да изтърся аз. — Не исках да ти причиня болка. Не исках да ни видиш така.

— Да — студено каза той. — Да открия, че гаджето ми, което се преструва на света вода ненапита, всъщност е развратница. Нямаше да е проблем, ако беше пуснала и обява в училищния вестник. Да, така щеше да бъде много по-добре.

Изтръпнах от изпълнения му с омраза тон:

— Не съм развратница.

— Значи убедително се представяш на такава. И го знаех! — изкрещя Ерик. — Знаех си, че между вас двамата има нещо, но бях проклет глупак и ти повярвах, когато ми каза, че не е вярно. — Смехът му беше тъжен. — Господи, какъв идиот съм!

— Ерик, не искахме да стане така, но Лорън и аз сме влюбени. Опитахме се да стоим на разстояние, но не можахме.

— Шегуваш се! Нима наистина вярваш, че онзи задник те обича?

— Обича ме.

Той поклати глава и отново се изсмя мрачно.

— Ако вярваш на това, тогава ти си по-глупава и от мен. Блейк те използва, Зоуи. Такива като него искат само едно нещо от момиче като теб и той го получи. А щом ти се насити, ще те зареже и ще хване друга.

— Не е истина.

Ерик продължи да говори, сякаш не бях казала нищо:

— По дяволите, радвам се, че утре заминавам, въпреки че ми се иска да бъда тук, за да ти напомня: „Нали ти казах“, когато Блейк ти бие шута.

— Не знаеш какво говориш, Ерик.

— Знаеш ли, може би си права — изрече той със студен, суров глас, който прозвуча като на непознат. — Наистина не знаех какво говоря през цялото време, когато казвах на всеки, че ти и аз се срещаме и колко си страхотна и колко съм щастлив, че ти си с мен. Дори си помислих, че се влюбвам в теб.

Стомахът ми се сви. Думите му пронизаха сърцето ми.

— И аз мислех, че се влюбвам в теб — промълвих и започнах трескаво да мигам, за да не се разплача.

— Дрън-дрън! — извика Ерик. Гласът му прозвуча злобно, макар да видях, че очите му се изпълват със сълзи. — Престани да си играеш с мен. Мислиш, че Афродита е адска кучка, но тя е ангел в сравнение с теб!

Той започна да отстъпва назад.

— Ерик, почакай. Не искам всичко между нас да свърши така. — Усетих, че сълзите ми потичат по лицето.

— Престани да плачеш! Нали това искаше? Двамата с Блейк сте го планирали.

— Не! Нищо не съм планирала!

Ерик поклати глава и замига усилено.

— Остави ме на мира. Всичко свърши. Не искам да те виждам повече — заяви той и побягна.

Нещо горещо стегна гърдите ми. Не можех да спра да ридая. Краката ми тръгнаха сами и ме понесоха към единственото място, където можех да отида, и единствения човек, когото исках да видя. Съумях да се овладея, докато вървях към тавана на поета. Е, не съвсем, но поне изглеждах достатъчно нормално, така че никой, с когото се разминах (двама вампири воини и двама новаци), не ме спря и не ме попита какво се е случило. Престанах да плача. Прокарах пръсти през косите си и ги придърпах над раменете си, за да закрият отчасти осеяното ми с петна лице.

Не се поколебах, когато стигнах до сградата с жилищните помещения на преподавателите. Поех си дълбоко дъх и се замолих безмълвно никой да не ме види.

Влязох вътре и осъзнах, че не трябва да се тревожа толкова много, че ще ме видят. Разпределението не беше като в общежитието. Нямаше голяма обща зала, където вампирите да прекарват свободното си време и да гледат телевизия като новаците. Озовах се в голям коридор с каменен под и затворени врати. Стълбите бяха вдясно и аз забързах към тях. Знаех, че Лорън може би още не се е прибрал в стаята си и вероятно търси Ерик. Но нямаше проблем. Щях да се свия на леглото му и да го чакам. Така поне щях да бъда близо до него в известен смисъл. Усещах, че тялото ми е сковано и някак непознато. Изкачих се до най-горния етаж и се отправих към голямата дървена врата недалеч от мен.

Докато се приближавах, забелязах, че вратата е открехната, и чух гласа на Лорън. Смееше се. Звукът погали кожата ми и прогони болката и тъгата, които сцената с Ерик ми бе причинила. Бях права, че трябваше да отида при Лорън. Вече сякаш чувствах ръцете му около себе си. Той щеше да ме прегърне, да ме нарече „любов моя“ и „любима“ и да ме утеши, че всичко ще бъде наред. Допирът му щеше да премахне обидите на Ерик и ужасните неща, които ми наговори, и да ме накара да не се чувствам толкова сломена. Сложих ръка на вратата, за да я бутна и да вляза при него.

И в същия миг тя се засмя, тихо, мелодично и съблазнително, и за мен светът спря да се върти.

Неферет. Тя беше вътре с Лорън. Звучният й примамлив смях беше непогрешим. Гласът й беше отличителен като на Лорън. Щом смехът спря, думите й се плъзнаха през пролуката между вратата и рамката като отровна мъгла и стигнаха до мен.

— Справи се отлично, скъпи мой. Сега научих всичко, което тя знае, и нещата си дойдоха на мястото. Няма да бъде трудно да продължим да я изолираме. Само се надявам, че ролята, която трябваше да изиграеш, не е била твърде неприятна за теб. — Гласът на Неферет беше закачлив, но и твърд.

— Тя е лесна. Лъскав подарък, хубав комплимент и имаш истинска любов и разцъфнала черешка, жертвана в името на бога на измамата и хормоните — отново се засмя Лорън. — Младите момичета са много смешни, предсказуеми и лесни.

Имах чувството, че думите му пронизаха кожата ми на стотици места, но се придвижих малко напред, за да надникна през открехнатата врата. Видях голяма стая, пълна с разкошни кожени мебели, осветена от множество високи свещи. Погледът ми мигновено беше привлечен от огромното желязно легло в средата. Лорън лежеше там по гръб, подпрян на хиляди меки възглавнички. Беше чисто гол.

Неферет беше с дълга червена рокля, плътно прилепнала по съвършеното й тяло и с дълбоко изрязано деколте, разкриващо горната част на гърдите й. Тя крачеше напред-назад, докато говореше и прокарваше дългите си пръсти с изящен маникюр по желязната рамка на леглото на Лорън.

— Ти я занимавай, а аз ще се погрижа малката й шайка приятели да я изостави. Тя има власт, но няма да може да използва дарбите си, ако й липсват приятели, които да я вразумяват, докато тича подир теб. — Неферет млъкна и допря до брадичката си тънкия си пръст. — Знаеш ли, изненадана съм от Обвързването. — Тялото на Лорън потрепери и Неферет се усмихна. — Мислеше, че няма да усетя мириса му по теб? Ти вониш на нейната кръв и тя вони на твоята.

— Нямам представа как се случи — побърза да се оправдае Лорън. Очевидното раздразнение в гласа му заби кинжали в сърцето ми, което сякаш се разби на хиляди парченца. — Може би подцених актьорското си майсторство, но изпитвам облекчение, че между нас няма нищо истинско. Това ми спестява обърканите чувства и връзката, която съпътства истинското Обвързване. — Той се засмя. — Като онова, което тя имаше с човешкото момче. Той сигурно е изпитал страшна болка, когато се е прекъснало. Странно е, че тя се е Обвързала напълно към него, още преди да се Промени.

— Това е поредното доказателство за силата й — троснато каза Неферет, — въпреки че беше абсурдно лесно за Избрана да се отклони от правия път. И не се преструвай, че се оплакваш, че тя се е Обвързала към теб. И двамата знаем, че този факт само направи секса по-приятен за теб.

— Трябва да призная, че стана адски неудобно, когато ти изпрати галантния Ерик да разкрие гаджето си толкова скоро. Не можа ли да ми дадеш още няколко минути да довърша нещата?

— Ще ти дам колкото време искаш. Всъщност мога да си тръгна веднага, а ти отиди и намери малката си кучка, за да довърши нещата.

Лорън се надигна и я хвана за китката.

— Престани, любима. Знаеш, че не я искам. Не ми се сърди, любов моя.

Неферет с лекота се дръпна, но жестът беше по-скоро закачлив, отколкото гневен.

— Не ти се сърдя. Доволна съм. Твоето Обвързване прекъсна връзката й с човешкото момче и остави Зоуи още по-самотна. А и Обвързването ти с нея не е постоянно и ще се разсее, когато тя се Промени или умре — завърши тя и се изсмя злобно. — Но ти може би предпочиташ да не се разсейва? Вероятно си решил да избереш младостта и наивността й пред мен?

— Никога, любов моя! Никога няма да искам друга така, както желая теб. Нека ти покажа, любима. — Лорън бързо се придвижи до края на леглото и я прегърна. Ръцете му се плъзнаха по тялото й така, както до неотдавна докосваха мен.

Притиснах ръка до устата си да не изхлипам на глас.

Неферет се обърна в прегръдките на Лорън и изви гръб срещу него. Ръцете му продължиха да се движат по цялото й тяло. Тя беше с лице към вратата. Очите й бяха затворени, а устните разтворени. Неферет изстена от удоволствие и бавно, и сънено отвори очи. И сетне погледна право към мен.

Завъртях се, хукнах надолу по стълбите и изскочих от сградата. Исках да не спирам и да избягам колкото е възможно по-надалеч, но тялото ме предаде. Направих няколко крачки пред вратата, успях да стигна до сенките зад добре подкастрен жив плет от бодлива зеленика, после се наведох и повърнах.

Когато престанах да се давя и гърча, тръгнах. Съзнанието ми не функционираше правилно. Бях объркана от ужасяващи, въртящи се в главата ми мисли. По-скоро чувствах, отколкото разсъждавах, и изпитвах болка.

Болката ми казваше, че Ерик е прав, само че бе подценил Лорън. Той мислеше, че Лорън ме използва за секс, а истината беше, че дори не ме желае. Беше ме използвал само защото го бе накарала жената, която Лорън искаше. Аз дори не му бях сексуална играчка. Бях неудобство. Лорън ме бе докосвал и ми бе говорил всичките онези красиви неща, защото играеше роля, отредена му от Неферет. За него аз бях нищожество.

Сподавих риданията си, протегнах ръка, измъкнах диамантените обеци от ушите си, изкрещях и ги хвърлих далеч от мен.

— По дяволите, Зоуи! Ако диамантите са ти омръзнали, можеше да ми кажеш. Имам няколко перли, които страхотно ще отиват на колието с тъпия снежен човек, което Ерик ти подари за рождения ден, и бих ги разменила срещу диамантените ти обеци.

Обърнах се бавно, сякаш тялото ми можеше да се разпадне, ако се движех твърде бързо. Афродита излезе от пътеката, водеща към трапезарията. Носеше някакъв странен плод в едната си ръка и бутилка бира в другата.

— Какво? — като че ли се оправда тя. — Обичам манго. В нашето общежитие никога няма, но в хладилника в кухнята на вампирите винаги има. Едва ли ще забележат, че са изчезнали едно-две. — Аз не казах нищо и тя продължи. Е, добре, знам, че бирата е за простолюдието и показва лош вкус, но ми харесва. Хей, направи ми услуга и не казвай на мама. Тя ще се вбеси. — Очите й се разшириха, когато се вгледа в мен. — Мамка му, Зоуи! Изглеждаш ужасно. Какво ти е?

— Нищо. Остави ме на мира — рекох аз и едва познах гласа си.

— Добре, все едно. Гледай си работата и аз ще си гледам моята — отвърна Афродита и хукна.

Останах сама. Точно както каза Неферет, всички ме изоставиха. И си го заслужавах. Причиних страховита болка на Хийт. Наскърбих Ерик. Подарих девствеността си срещу лъжи. Как се беше изразил Лорън? Пожертвах истинска любов и разцъфнала черешка в името на бога на измамата и хормоните. Нищо чудно, че той беше поет лауреат. Определено умееше да си служи с думите.

Изведнъж изпитах потребност да бягам. Нямах представа къде отивам. Знаех само, че трябва да се движа бързо или съзнанието ми ще експлодира. Спрях едва когато вече не можех да дишам, облегнах се на ствола на стар дъб и се задъхах, докато си поемах дъх.

— Зоуи? Ти ли си?

Вдигнах глава, замигах през мъглата на нещастието си и видях Дарий, младия, готин и грамаден като планина воин. Той стоеше на широката ограда, опасваща училищния двор, и ме гледаше с любопитство.

— В порядък ли е всичко при теб? — попита Дарий по странния и малко архаичен начин, по който воините, изглежда, говорят.

— Да — задъхано отвърнах аз. — Само исках да се поразходя.

— Но ти не вървеше — логично отбеляза той.

— Казах го в преносен смисъл. — Погледнах го в очите и реших, че ми е писнало да лъжа. — Имах чувството, че главата ми ще се пръсне, затова тичах, колкото ми държат краката. И силите ми стигнаха дотук.

Дарий кимна бавно.

— Това място е пълно със сила. Не съм изненадан, че си била привлечена тук.

— Тук? — Примигах, огледах се и едва тогава осъзнах къде съм. — Това е източният зид до тайната врата.

— Да, жрице. Дори варварите човеци са почувствали силата му и са оставили тялото на професор Нолън тук. — Той посочи през рамо към външната страна на оградата, където Афродита и аз бяхме намерили професор Нолън. На това място бях намерила и Нала (или по-скоро тя ме намери). Там бях образувала моя пръв кръг и за пръв път бях видяла неживите хлапета. На това място бях призовала природните стихии и Никс да разрушат преградата, която Неферет бе поставила в паметта ми. Мястото наистина беше изпълнено със сила. Не можех да повярвам, че го осъзнавах едва сега. Разбира се, бях ужасно заета с Хийт, Ерик и особено с Лорън. „Неферет е права — помислих си аз с отвращение. — Аз бях абсурдно лесна да се отклоня от правия път.“

— Дарий, би ли ме оставил за малко сама? Бих искала… да се помоля и се надявам, че Никс ще ми даде отговор, ако слушам внимателно.

— Нима е лесно тъй да стане, ако си сама?

Кимнах, без да съм сигурна дали мога да имам доверие на гласа си, ако заговоря.

— Ще ти позволя усамотение, жрице, но не се отдалечавай много оттук. Не забравяй, че Неферет омагьоса периметъра, затова ако минеш през тайната врата и пресечеш линията на магията й, за секунди ще бъдеш обкръжена от Синовете на Еребус. — Усмивката му беше мрачна, но добродушна. — А това няма да ти помогне да се съсредоточиш в молитвите си, милейди.

— Ще го запомня. — Опитах се да не трепна, когато Дарий ме нарече „жрица“ и „милейди“ Изобщо не заслужавах тези титли. С едно-единствено плавно и бавно движение той скочи от седем метровия зид и леко се приземи. След това ме поздрави, като допря юмрук до сърцето си, леко се поклони и безшумно изчезна в мрака.

И тогава краката ми решиха, че повече не могат да ме държат. Отпуснах се на тревата в основата на познатия стар дъб, допрях колене до брадичката си, увих ръце около тях и се разплаках, тихо и безутешно.

Съжалявах невъобразимо много. Как можеше да съм толкова глупава? Защо повярвах на лъжите на Лорън? Наистина му повярвах. И сега не само му дадох девствеността си, но и се Обвързах към него и това ме правеше двойна идиотка.

Исках да бъда при баба. Изхлипах и бръкнах в джоба на роклята си да извадя мобилния си телефон. Щях да й разкажа всичко. Щеше да бъде покъртително и неудобно, но знаех, че тя няма да ме изостави, нито да ме съди. Баба нямаше да престане да ме обича. Телефонът ми обаче не беше в мен. И после си спомних, че беше паднал от джоба ми, докато се събличахме с Лорън. Бях забравила да го взема. Колко типично за мен! Затворих очи и подпрях глава на грубата кора на дъба.

— Мяууу!

Топлият влажен нос на Нала се допря до лицето ми. Без да отварям очи, аз разперих ръце, за да може котката да скочи в скута ми. Тя сложи предните си лапи на рамото ми и притисна муцуна до врата ми, като ожесточено мъркаше, сякаш звукът можеше да ме принуди да се почувствам по-добре.

— О, Нала, забърках страхотна каша.

Прегърнах котката си и оставих риданията да разтърсят тялото ми.