П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (17)

Седемнадесета глава

Ерик щеше адски да ми се вбеси. Близначките бяха седнали на любимите си кресла и гледаха „Спайдърмен 3“, когато аз изскочих от кухнята, стискайки кутия бира и платнената чанта, пълна с кръв.

— Господи, Зи, добре ли си? — попита Шоуни. Очите й бяха широко отворени и изглеждаше уплашена.

Чухме за теб и вещицата… — Ерин млъкна и без желание се поправи. — Искам да кажа ти и Афродита сте открили професор Нолън. Сигурно е било абсолютно ужасно.

— Да, беше много зле — помъчих се да им се усмихна окуражително и да се държа така, сякаш не изгарям от желание да изтърча навън.

— Не мога да повярвам, че се е случило — продължи Ерин.

— Знам. Струва ми се нереално — добави Шоуни.

— Реално е. Тя наистина е мъртва — мрачно отбелязах аз.

— Сигурна ли си, че си добре? — повтори Шоуни.

— Много се тревожим за теб — рече Ерин.

— Добре съм. Кълна се. — Стомахът ме присви. Шоуни, Ерин, Деймиън и Ерик бяха най-добрите ми приятели и не ми беше приятно да ти лъжа, въпреки че повечето лъжи, които изговарях, бяха изпуснати неволно. През двата месеца, откакто бях в „Дома на нощта“, ние бяхме станали едно семейство, затова те не се преструваха, а бяха искрено загрижени за мен. И докато стоях там и се опитвах да преценя какво мога и какво не мога да им кажа, настръхнах от страшно предчувствие. Ами ако те разберяха за всичко, което криех от тях, и се отдръпнеха от мен? Ако престанеха да бъдат мое семейство? Мисълта за тази страховита вероятност ме накара да се паникьосам. Преди да се уплаша и да си призная всичко, за да ме разберат и да не ми се сърдят, изтърсих: — Трябва да отида да скъсам с Хийт.

— Хийт? — крайно озадачено попита Шоуни.

— Човешкото й бивше гадже, сестра ми. Забрави ли? — припомни й Ерин.

— А, да, готиният блондин, който едва не беше изяден от призрачни вампири преди два месеца и едва не бе убит от бездомник, станал сериен убиец, миналия месец — рече Шоуни.

— Много си строга с бившите си гаджета, Зи — подхвърли Ерин.

— Да, не ми се иска да съм на негово място — отбелязах аз и небрежно тръгнах към вратата.

— Не позволяват на никого да напуска училището — каза Ерин.

Знам, но… — Поколебах се и се почувствах неудобно. Не можех да кажа на Близначките за Стиви Рей или Лорън, но можех да споделя нещо типично тийнейджърско, например как да избягам от училище. — Знам таен изход.

— Браво, Зи! — щастливо викна Шоуни. Ще използваме уменията ти да се измъкваш от училището по време на финалите през пролетта, когато би трябвало да учим.

— Моля те се! Сякаш е задължително да учим. Особено когато има разпродажби на обувки в края на сезона. — Ерин завъртя очи, а после повдигна светлорусите си вежди и добави: — Зи, какво да кажем на гаджето ти?

— Гадже?

— Хей! Слез на земята, Зоуи. Сигурна ли си, че си добре — за трети път попита Шоуни.

— Да, да, добре съм. Извинявайте. Защо трябва да казвате на Ерик нещо?

— Защото той ни каза да ти предадем да му се обадиш веднага щом се събудиш. И е много разтревожен за теб — обясни Шоуни.

— Ако не те чуе, той несъмнено ще довтаса тук съвсем скоро — добави Ерин. — Ах, сестра ми! — Очите й се разшириха и устните й се извиха в сладострастна усмивка. — Мислиш ли, че гаджето й ще доведе двамата сладури?

Шоуни тръсна гъстите си черни коси.

— Твърде е възможно, сестра ми. Ти Джей и Коул са негови приятели и моментът е изпълнен с напрежение.

— Права си, сестра ми. Всички знаем, че в трудни моменти приятелите трябва да са заедно и да се подкрепят.

Двете се обърнаха едновременно към мен.

— Хайде, отивай да вършиш каквото там трябва с бившето си гадже — подкани ме Ерин.

— Да. Ние ще чакаме Ерик да дойде и ще му кажем, че се страхуваме да бъдем сами — допълни Шоуни.

— Определено се нуждаем от защита — продължи Ерин. — И това означава, че той ще трябва да доведе приятелите си и всички ще се сгушим един до друг, и ще те чакаме да се върнеш от срещата.

— Звучи като план. Но не му казвайте, че съм извън училището. Той ще побеснее. Говорете с недомлъвки, че може би разговарям с Неферет или нещо подобно.

— Добре. Ще те покрием, но безопасно ли ще бъде да напускаш училището? — попита Шоуни. — Не си измисляме, че в момента тук е страшно.

— Да. Не може ли да скъсаш с човешкото си гадже по-късно, след като заловят психопата, който е обезглавил и разпнал професор Нолън? — попита Ерин.

— Неотложно е. Знаете, че след Обвързване скъсването няма да бъде нормално.

— Каква драма — отбеляза Ерин.

— Сериозна драма. — Шоуни кимна многозначително.

— Да, и колкото по-дълго го отлагам, толкова по-неприятно ще бъде. Хийт току-що се е върнал, а вече ме затрупа със съобщения по телефона — обясних аз и Близначките ме погледнаха състрадателно. — Е, до скоро. Ще се върна навреме, за да се преоблека преди ритуала на Неферет.

Хукнах, а Близначките извикаха:

— До скоро.

Изтърчах през вратата и се сблъсках със странна, ходеща планина… оказа се мъж! Невероятно силни ръце ме хванаха, преди да падна по стълбите. Вдигнах глава… и още по-нагоре… и видях поразително красиво лице с каменно изражение. Примигах учудено. Той определено беше напълно развит вампир (със страхотна татуировка), въпреки че не изглеждаше много по-голям от мен. Но колко едър беше!

— Обгръщай се с внимание, девойко — изрече облечената в черно грамада, а сетне безизразното му изражение се промени. — Зоват те Зоуи Редбърд, нали?

— Да, аз съм Зоуи.

Той ме пусна, отстъпи крачка назад и притисна юмрук до сърцето си в галантен поздрав.

— Приятно ми е да се запознаем. Удоволствие е да познавам онази, която Никс е надарила толкова много.

Почувствах се неловко и глупаво от странния му и архаичен начин на изразяване, но отвърнах на поздрава.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. Кой си ти?

— Дарий, от Синовете на Еребус — отговори той и тържествено се поклони, като представи не само името, но и титлата си.

— Ти си един от онези, които извикаха заради случилото се с професор Нолън? — Гласът ми леко потрепери и Дарий го усети.

— Не се тревожи, Зоуи Редбърд! — Той придоби още по-младежки вид. Изглеждаше невероятно силен. — Ние, Синовете на Еребус, ще браним училището на Никс до последния си дъх.

Настръхнах от начина, по който Дарий произнесе думите. Той беше огромен, мускулест и много сериозен. Не можех да си представя как нещо или някой би могъл да мине покрай него, още по-малко Дарий да издиша последния си дъх.

— Б-благодаря — заеквайки, изрекох аз.

— Събратята ми воини пазят територията на училището. Може да си почиваш спокойно, малка жрице — усмихна се той.

Малка жрица? Моля ти се. Това хлапе сигурно беше Променено наскоро.

— Да, добре. — Тръгнах надолу по стълбите. — Отивам до конюшнята да видя моята кобила Персефона. Беше ми приятно, че се запознахме. Радвам се, че си тук — добавих аз, махнах му комично с ръка и забързах по пътеката към конюшните. Усещах, че очите му ме следят.

По дяволите. Това не беше много хубаво. Зачудих се какво да направя. Как щях да се измъкна от училището, когато навсякъде беше пълно с воини, грамадни като планини (колкото и млади и симпатични да бяха)? Не че имаше значение колко млад и симпатичен беше Дарий. Сякаш имах време за ново гадже? Не, нямаше начин. Да не говоря, че сексапилът му не го правеше по-малко огромен. Да, в душата ми цареше пълна бъркотия и ужасно ме болеше главата.

И после чух нежен глас, който ми каза да мисля… и да се успокоя…

Думите се завъртяха успокояващо в обезумялото ми съзнание и аз машинално забавих крачка. Дишах дълбоко и положих усилия да се отпусна и да мисля. Трябваше да бъда спокойна, да разсъждавам трезво и…

В същия миг се сетих какво да направя. Стигнах до сенките между две газени лампи и безшумно се отклоних от пътеката, сякаш бях решила да се разходя покрай огромните дъбове. Когато се приближих до първото дърво, спрях в мрака, затворих очи и се съсредоточих. След това призовах към мен тишината и невидимостта и се обвих в гробно мълчание (надявах се, че метафората се дължи на буйното ми въображение, а не е страшна и зловеща прокоба). Аз съм абсолютно безшумна… Никой не може да ме види… Никой не може да ме чуе… Аз съм като мъгла… сън… дух…

Усетих присъствието на Синовете на Еребус, но не се огледах. Не исках да наруша концентрацията си. Продължих да се моля безмълвно и да превръщам в магия молитвите си. Движех се като шепот на мисъл или тайна, незабележима и скрита в пластове тишина, мъгла и магия. Потреперих. Изглежда, се реех във въздуха, защото когато сведох очи и се погледнах, видях само сянка, обвита в мъгла. Сигурно това е описал Брам Стокър в „Дракула“ Вместо да ме стресне, мисълта засили съсредоточеността ми и почувствах, че ставам все по-безтелесна. Движейки се като насън, аз намерих поразеното от мълния дърво, изкатерих се по разцепения ствол и се прехвърлих по дебелия клон, сякаш бях безтегловна.

Както бе казала Афродита, за клона беше завързано въже, навито като дебнеща змия. Продължих да се движа безшумно като в сън и преметнах другия край през оградата. Но после, следвайки инстинкт, който вълнообразно се разпространи от дъното на душата ми и се разнесе из цялото ми тяло, вдигнах ръце и прошепнах:

— Елате при мен, въздух и дух, и като среднощна мъгла ме пренесете на земята.

Не беше необходимо да скачам от зида. Вятърът се завъртя около мен във въздушна милувка, повдигна тялото ми, което бе станало невеществено, пренесе ме седем метра надолу и ме остави на тревата от другата страна на оградата. За миг учудването, което ме изпълни, ме накара да забравя за убитата преподавателка, проблемите с гаджетата и напрежението в живота ми. С все още вдигнати ръце аз се завъртях. Докосването на вятъра и силата върху осеяната ми с капчици роса прозрачна кожа беше божествено. Все едно се слях с нощта. Понесох се по затревената пътека, едва докосвайки земята, и стигнах до тротоара, кой го водеше по Утика Стрийт към площад „Утика“ Чувствах се толкова изумително, че едва не забравих да спра и да напудря татуировките на лицето си. Без желание спрях и извадих пудрата и огледалцето от платнената чанта. Дъхът ми секна в гърлото, като видях отражението си. Изглеждах обагрена във всички цветове на дъгата. Кожата ми блестеше в перлени оттенъци като мираж. Черните ми коси се развяваха от ветреца, който вееше само за мен. Не приличах нито на човек, нито на вампир, а на някакво непознато същество, родено от мрака и благословено от природните стихии. Какво ми беше казал Лорън в библиотеката? Нещо от сорта, че съм богиня сред полубогове. През мен премина сила и косите ми се повдигнаха от рамото. Кълна се, че усетих как татуировките ми бленуващо пламтят надолу по врата и гърба ми. Може би Лорън беше прав за много неща, например, че двамата сме злочести влюбени. Вероятно след като кажех на Хийт, че повече не може да се срещаме, трябваше да се отдръпна и от Ерик. Мисълта да скъсам с Ерик ме остави без дъх, но това можеше да се очаква. Не бях безсърдечна и наистина го харесвах. Но нима смъртта на професор Нолън не доказа, че никога не знаеш какво може да ти се случи и че животът, дори за вампирите, може да бъде твърде кратък? Може би трябваше да бъда с Лорън и така беше правилно да постъпя. Продължих да гледам вълшебното си отражение.

В края на краищата аз наистина не бях като другите новаци.

Трябваше да го приема и да престана да се съпротивлявам или да се ядосвам.

А щом не бях като другите новаци, тогава не беше ли логично да бъда с някое уникално гадже, с когото останалите новаци не можеха да бъдат?

„Но Ерик държи на мен и аз държа на него. Не е честно спрямо него… или Хийт… Лорън е възрастен мъж… Преподавател… Може би не трябва да се крия с него…“

Не обърнах внимание на гузните мисли, които съзнанието ми нашепваше, и безмълвно заповядах на вятъра, мъглата и прикриващия мрак да се вдигнат, за да се материализирам напълно и да скрия преплетените си татуировки. После вирнах брадичка, изправих рамене и тръгнах по тротоара към площад „Утика“, „Старбъкс“ и Хийт, без все още да съм сто процента сигурна какви ги върша.

Вървях бавно по сенчестата част на улицата, където имаше малко лампи, и се опитвах да измисля какво да кажа на Хийт, за да го убедя, че повече не трябва да се виждаме. Бях изминала по-малко от половината разстояние, когато го видях, че идва към мен. Всъщност първо го почувствах — като сърбеж под кожата, където е невъзможно да се почеша, или като смътен импулс, който ме караше да се движа напред, търсейки нещо, което знам, че искам, но не знам как да намеря. После импулсът се превърна от неясен в определен, от подсъзнателно настойчив в непреодолим. И тогава го видях. Хийт. Бързаше да ме посрещне. Всъщност се видяхме едновременно. Той се задаваше по другия тротоар и се намираше под улична лампа. Забелязах, че очите му блестят и усмивката му сияе. Хийт мигновено побягна (видях, че не се огледа, и се зарадвах, че лошото време е намалило до минимум уличното движение, защото можеше да го блъсне кола).

Той уви ръце около мен и дъхът му погали ухото ми.

— Зоуи! О, мила, много ми липсваше!

Ненавиждах се, че тялото ми веднага реагира. Той ухаеше на родното ми място, макар и в секси и съблазнителен вариант. Преди да се разтопя безпомощно в обятията му, аз се отблъснах от него и изведнъж осъзнах колко тъмен, уединен и дори интимен е сенчестият тротоар.

— Хийт, трябваше да ме чакаш в „Старбъкс“

Малкият вътрешен двор щеше да бъде пълен е пристрастени към кофеина, а не е интимност. Той повдигна рамене и се ухили.

— Чаках те, но по едно време усетих, че идваш, и нямаше начин повече да седя там. — Кафявите му очи очарователно заискриха и ръката му погали лицето ми. — Забрави ли, че сме Обвързани? Ти и аз, мила.

Дръпнах се малко назад, така че Хийт да не бъде в личното ми пространство.

— Точно за това трябва да поговорим. Хайде да се върнем в „Старбъкс“, да пийнем нещо и да говорим. — Исках да бъдем на публично място, където нямаше да се изкушавам толкова силно да го дръпна в някоя тъмна уличка, да впия зъби в сладкото му вратле и…

— Не мога — отново се ухили той.

— Не можеш? — Поклатих глава, опитвайки се да прогоня неприличната сцена, която започваше да се разиграва в развратеното ми въображение.

— Не мога, защото Кайла и глутницата вълчици избраха тази вечер да ходят в „Старбъкс“

— Глутница вълчици?

— Да, аз, Джош и Травис наричаме така Кайла, Уитни, Линдзи, Челси и Пейдж.

— Откога Кайла се мотае с онези противни повлекани?

— Откакто те белязаха.

Присвих очи и го погледнах.

— А защо Кайла и новите й приятелки са избрали точно тази вечер, за да отидат в „Старбъкс“? И защо този „Старбъкс“, а не онзи в „Счупена стрела“, който е по-близо до домовете им?

Хийт вдигна ръце, сякаш се предаваше:

— Не го направих нарочно!

— Кое, Хийт? — Боже, това хлапе понякога беше много тъпо.

— Не знаех, че ще изпълзят от бърлогата си. Разбрах го едва когато спрях пред „Старбъкс“ Те ме видяха първи и вече беше късно да избягам.

— Това обяснява внезапното им желание за кофеин. Изненадана съм, че не са те проследили дотук. — Да, помнех, че трябва да скъсам с Хийт, но въпреки това се дразнех, че Кайла още се увърта около него.

— Не искаш да ги виждаш, така ли?

— Не, по дяволите.

— Не знаех. Тогава искаш ли да те изпратя до училището? — Хийт се приближи до мен. — Спомням си, когато говорихме на оградата преди два месеца. Беше много хубаво.

И аз си спомнях. Тогава за пръв път вкусих кръвта му. Потреперих. И после се опомних. Трябваше да реша проблема с жаждата си за кръв.

— Хийт, не може да дойдеш с мен в училището — твърдо заявих аз. — Не гледаш ли новините? Някакъв човешки изрод уби вампир и сега там е като военен лагер. Измъкнах се тайно, за да те видя, и не мога да отсъствам дълго.

— Да, чух за това. — Той ме хвана за ръката. — Добре ли си? Познаваше ли убития вампир?

— Да. Тя ми преподаваше по театрално изкуство. И не, не съм добре. Трябва да говорим и за това. — Взех решение.

— Ела да отидем в парка „Удуърд“ Там ще говорим. — Надявах се, че паркът в центъра на Тулса няма да бъде твърде уединен.

— Съгласен съм — щастливо отговори Хийт.

Той отказа да пусне ръката ми и двамата тръгнахме по страничната уличка. Бяхме изминали едва няколко крачки, когато гласът му нахлу в съзнанието ми, докато се опитвах да не мисля, че китката му е притисната до моята, и усещах как пулсът ни бие в единен ритъм.

— Зи, какво се случи в тунелите?

Изгледах го изпитателно.

— Ти какво си спомняш?

— Предимно мрак и теб.

— Как така?

— Не знам как се озовах там, но си спомням зъби и червени светещи очи. — Хийт стисна ръката ми. — Нямам предвид твоите зъби, Зи. Пък и очите ти не светят, а блестят.

— Така ли?

— Да, особено когато пиеш кръвта ми. — Той забави крачка, поднесе ръката ми към устните си и я целуна. — Адски приятно е, когато пиеш от мен, нали?

Гласът му беше станал плътен и дрезгав и устните му изгаряха кожата ми. Исках да се вкопча в него, да впия зъби във врата му и…