П. С. Каст, Кристин Каст
Избрана (12)

Дванадесета глава

Знаех, че Стиви Рей е отишла в павилиона на музея „Филбрук“ преди мен. Не я виждах, но усещах миризмата й. Пфу, гадост. Надявах се, че банята и шампоанът ще премахнат вонята, но малко се съмнявах. В края на краищата тя беше мъртва.

— Стиви Рей, знам, че си някъде тук — тихо подвикнах аз. Вампирите имат способността да се движат безшумно и да създават нещо като мехур от невидимост около себе си. Новаците също притежават тази способност, но не е толкова съвършена. Тъй като съм странно надарена новачка, аз се придвижвах доста добре и не можеше да ме види никой, който зяпа през прозореца в три часа след полунощ, например пазачът от охраната на музея. Ето защо бях убедена, че съм невидима в сумрачните приказни владения на музея, но нямах представа дали мога да скрия и Стиви Рей. С други думи, трябваше да я взема и бързо да се махнем оттам.

— Излез! Нося ти дрехи, кръв и най-новия диск на Кени Чесни. — Последното безсрамно добавих като подкуп. Стиви Рей беше влюбена в Кени Чесни. И това не го разбирах.

— Кръвта! — изсъска от храстите покрай външната основа на павилиона глас, който можеше да е на Стиви Рей, ако е настинала или загубила и последната си капка разсъдък.

Заобиколих павилиона и надзърнах в гъстите, но красиво подрязани храсти.

— Стиви Рей?

С горящи в страховито червено очи тя изскочи от храстите и се хвърли към мен.

— Дай ми кръвта!

Боже мой, Стиви Рей приличаше на абсолютно луда за връзване. Бързо бръкнах в чантата, извадих пликчето с кръвта и й го дадох.

— Чакай малко. Тук някъде имам ножици и ще… Издавайки отвратително ръмжене, тя разкъса със зъби пликчето, надигна го и изгълта кръвта. Изстиска и последните капки в устата си и го пусна на земята. Дишаше така, сякаш току-що бе пробягала маратон, и най-сетне ме погледна.

— Гнус, а?

Усмихнах се и направих всичко възможно да не покажа колко съм ужасена.

— Баба все повтаря, че добрите обноски правят човека привлекателен… можеш да кажеш: „Никак не е хубаво, а?“ и да добавиш „благодаря“ следващия път.

— Нуждая се от още кръв.

— Взела съм още четири пликчета. Те са в хладилника в мястото, където ще се настаниш. Тук ли искаш да се преоблечеш, или ще изчакаш, докато отидем там и се изкъпеш? Наблизо е.

— Какви ги говориш? Дай ми дрехите и кръвта.

Очите й вече не горяха в толкова яркочервено, но пак изглеждаше зла и обезумяла. Беше още по-слаба и бледа от предишната нощ. Поех си дълбоко дъх.

— Това трябва да спре, Стиви Рей.

— Сега съм такава. Няма да се променя. — Тя посочи очертанията на полумесеца на челото си. — Тази луна никога няма да стане пълна и аз винаги ще бъда мъртва.

Втренчих се в полумесеца. Избледнял ли беше? Реших, че определено изглежда по-светъл или поне не толкова ясен, а това не беше хубаво. Наистина ме разтърси.

— Ти не си мъртва — заявих аз. Друго не можах да измисля.

— Чувствам се мъртва.

— Е, не изглеждаш добре. И аз изглеждам зле, когато не се чувствам добре. Може би затова се чувстваш зле. — Бръкнах в чантата и извадих каубойските й ботуши. — Виж какво съм ти донесла.

— Обувките не могат да оправят света.

Стиви Рей и Близначките биха поспорили по този въпрос и в гласа й донякъде прозвуча част от предишното раздразнение.

— Близначките твърдят друго.

Познатият тон в гласа й отново стана безизразен и студен.

— Какво биха казали Близначките, ако ме видят?

Вгледах се в червените й очи.

— Ще кажат, че ти е необходима баня и промяна в отношението, но ще бъдат и невероятно щастливи, че си жива.

— Не съм жива. Това се опитвам да те накарам да разбереш.

— Стиви Рей, няма да го разбера, защото ти вървиш и говориш. Изобщо не приличаш на мъртвец. Мисля, че си се променила. Не както аз се променям и се превръщам във възрастен вампир. Промяната в теб е различна и по-мъчителна, отколкото онова, което става с мен. Затова преживяваш всичко това. Моля те, дай ми шанс да ти помогна. Не можеш ли да се опиташ да повярваш, че всичко ще се оправи?

Дадох й отговора, който чувствах дълбоко в душата си, и в същия миг разбрах, че съм взела правилното решение.

— Сигурна съм, че ще се оправиш, защото съм убедена, че Никс все още те обича и е допуснала това да се случи с теб поради някаква необяснима все още за мен причина.

Надеждата, която блесна в червените й очи, беше болезнена за гледане.

— Наистина ли мислиш, че Никс не се е отказала от мен?

— Нито Никс, нито аз. — Без да обръщам внимание на миризмата й, аз я прегърнах. Тя не ми отвърна със същото, но не ме и захапа за шията, затова реших, че бележим напредък. — Хайде. Мястото, което ти намерих, е малко по-нататък по улицата.

Тръгнах и след кратко колебание тя ме последва. Излязохме от територията на музея и поехме по Двайсет и седма улица, където беше домът на Афродита (или по-точно на смахнатите й родители), беше пресечка на „Рокфорд“ Движейки се като насън, вървях в тъмнината и се съсредоточавах, за да обвия двете ни в тишина и невидимост. Стиви Рей ме следваше на две-три крачки. Наоколо цареше мрак и първична тишина. Вдигнах глава и погледнах през голите клони на огромните стари дървета от двете страни на улицата. Би трябвало да мога да видя почти пълната луна, но вятърът бе довял облаци, които я закриваха цялата, и на мястото й се забелязваше само белезникава светлина. Беше станало студено и се зарадвах, че променящият ми се метаболизъм ме предпазва от пронизващия вятър. Запитах се дали промените на времето измъчват Стиви Рей и се приготвих да я попитам, когато тя изведнъж заговори:

— На Неферет това няма да й хареса.

— Това?

— Че аз съм с теб вместо с другите. — Стиви Рей изглеждаше много притеснена и нервно подръпна едната си ръка с другата.

— Успокой се. Неферет няма да разбере, че си с мен, поне докато не бъдем готови да й позволим да узнае.

— Тя ще разбере веднага щом се върне и види, че не съм с останалите.

— Не. Само ще види, че те няма. Всичко може да ти се е случило. — И в същия миг ми хрумна мисъл, която беше толкова невероятна, че се заковах на място, сякаш щях да се блъсна в дърво. — Стиви Рей! Ти не трябва да бъдеш с другите вампири, за да се оправиш!

— Какво?

— Това доказва, че си се Променила. Вече не кашляш и не умираш!

— Зоуи, аз вече умрях.

— Не, не, не! Нямах предвид това. — Хванах ръката й, без да обръщам внимание, че тя мигновено я дръпна и направи крачка назад. Ти можеш да съществуваш без вампирите. Само възрастен вампир може да го прави. Ти и си се Променила, но по различен начин.

— И смяташ, че това е хубаво?

— Да! — Не бях толкова сигурна, колкото прозвучах, но бях твърдо решила да запазя позитивното си отношение пред Стиви Рей. Освен това тя не изглеждаше много добре. — Какво ти е?

— Нуждая се от кръв! — Стиви Рей избърса с трепереща ръка изцапаното си лице. Пликчето не ми беше достатъчно. Вчера ти ми попречи да се нахраня, а не съм яла от онзи ден. Става лошо, когато не се храня. — Тя наклони глава под странен ъгъл, сякаш слушаше глас във вятъра. — Чувам как кръвта ромоли във вените им.

— В чии вени? — Бях ужасена, но и заинтригувана.

Стиви Рей махна с ръка. Жестът беше дивашки и същевременно грациозен.

— Човеците, които спят около нас. — Гласът й бе спаднал до дрезгав шепот. В тона й имаше нещо, което ме накара да се приближа до нея, въпреки че очите й отново бяха блеснали в аленочервено и миришеше толкова противно, че ми идваше да повърна. Има един буден. — Тя посочи огромно жилище вдясно от мястото, където бяхме спрели. — Момиче е… Младо… Сама е в стаята си…

Гласът й звучеше като примамлива песен. Сърцето ми заблъска в гърдите.

— Откъде знаеш? — промълвих аз.

Стиви Рей насочи горящите си очи към мен. Знам много неща. Знам и за твоята жажда за кръв. Няма причина да не й се отдадеш. Може да влезем в къщата, да отидем в стаята на момичето и да я нападнем заедно. Ще я споделя с теб, Зоуи.

За миг потънах в обсебеността, която възпламеняваше очите й, и в собствената си потребност. Не бях пила човешка кръв, откакто вкусих кръвта на Хийт преди месец. Споменът за онази единствена прелестна глътка се бе запазил в тялото ми като възбуждаща тайна. Като хипнотизирана слушах как Стиви Рей ме омайва с приказките си за мрака, който ме завличаше в красивите си лепкави дълбини.

— Ще ти покажа как да влезем в къщата. Умея да долавям тайни начини. Ще убедиш момичето да ме покани… Не мога да вляза в чужд дом, ако не ме поканят. Но щом вляза… — Стиви Рей се изсмя.

Смехът й ме изтръгна от унеса. По-рано смехът й беше прекрасен — щастлив, младежки и невинно влюбен в живота, но сега прозвуча като злобно и изопачено ехо на предишната радост.

— Апартаментът е само две къщи по-нататък. В хладилника има кръв. — Обърнах се и тръгнах по улицата.

— Но не е топла и прясна — ядосано възрази Стиви Рей, ала ме последва.

— Достатъчно е прясна и има микровълнова фурна. Ще я стоплим за секунди.

Тя не каза нищо и след няколко минути стигнахме до дома на Афродита. Заведох Стиви Рей до апартамента в гаража, отворих вратата и влязох. Качвах се по стълбите, когато осъзнах, че тя не върви след мен. Втурнах се обратно към вратата и я видях, че стои навън в мрака. Виждаха се ясно само червените й очи.

— Трябва да ме поканиш — обясни тя.

— О, извинявай. — Едва сега проумях думите й и се стъписах от поредното доказателство за коренната разлика в душата на Стиви Рей. — Заповядай, влез.

Тя пристъпи напред и се блъсна в невидима преграда. Нададе вик на болка, който се превърна в ръмжене. Очите й заблестяха към мен.

— Мисля, че планът ни няма да успее. Не мога да вляза тук.

— Нали каза, че трябва само да бъдеш поканена?

— От човек, който живее в къщата. Ти не живееш тук.

Над нас се разнесе студеният учтив глас на Афродита. (която за мое неудобство прозвуча като майка си).

— Аз живея тук. Влез.

Този път Стиви Рей прекрачи прага безпроблемно. Заизкачва се по стълбите и ме настигна, когато явно осъзна, че е чула гласа на Афродита. Видях как лицето й се промени от безизразно в опасно и очите й се присвиха.

— Довела си ме в нейния дом! — Стиви Рей говореше на мен, но гледаше Афродита.

— Да, и обяснението е лесно. — Реших да я хвана, ако побегне, но после си спомних колко нечовешки силна е станала и започнах да се съсредоточавам, и да се питам дали мога да използвам връзката си с вятъра, който да затвори вратата, преди тя да избяга.

— Как ще ми го обясниш? Знаеш, че мразя Афродита. — Стиви Рей ме погледна. — Аз умирам и сега тя е твоя приятелка?

Тъкмо си отварях устата да я уверя, че Афродита и аз не сме точно приятелки, когато надменният глас на Афродита ме прекъсна.

— Разсъждавай реално. Зоуи и аз не сме приятелки. Твоята малка група от интелектуални изроди все още е непокътната. Единствената причина да се забъркам във всичко това е, защото Никс има абсолютно странно чувство за хумор. Ето защо влизай или върви по дяволите. Не ми пука… — Гласът й постепенно заглъхна, докато Афродита се връщаше в апартамента.

— Имаш ли ми доверие? — попитах аз.

Стиви Рей се втренчи в мен, дълго ме гледа и накрая отвърна:

— Да.

— Тогава ела. — Продължих нагоре по стълбите и тя без желание ме последва.

Афродита се беше разположила на дивана и се преструваше, че гледа MTV. Влязохме в стаята и тя сбърчи нос.

— Каква е тази противна миризма? Мирише на умряло… — Афродита вдигна глава, видя Стиви Рей и очите й се отвориха широко. — Няма значение. — Тя посочи към задната част на апартамента. — Банята е там.

Дадох на Стиви Рей чантата си.

— Отиди да се изкъпеш. След това ще говорим.

— Първо кръвта.

— Влез в банята и ще ти донеса едно пликче.

Стиви Рей продължаваше да гледа гневно Афродита, която се бе втренчила в телевизора.

— Донеси две — изсъска тя и без да пророни нито дума повече, излезе от стаята. Наблюдавах я как върви по коридора със странна хищническа походка.

— Отблъскваща, гнусна и абсолютно обезпокоителна — прошепна Афродита. Не можа ли да ме предупредиш?

— Опитах се. Ти мислеше, че знаеш всичко. Не си ли спомняш? — Забързах към кухнята и извадих пликчетата с кръвта. — Освен това каза, че ще бъдеш мила.

Почуках на затворената врата на банята. Стиви Рей не отговори, затова бавно бутнах вратата и надникнах вътре. Тя стоеше в средата на хубавата баня, държеше дънките, тениската и ботушите си и ги гледаше. Беше се извърнала встрани и не можех да бъда сигурна, но ми се стори, че плаче.

— Донесох кръвта.

Стиви Рей се стресна, потърка с ръка лицето си, хвърли дрехите и ботушите върху мраморния плот до умивалника и протегна ръка за пликчетата. Дадох й ги заедно с ножиците, които взех от кухнята.

— Нуждаеш ли се от помощ, за да намериш каквото ти трябва?

Тя поклати глава и без да ме поглежда, попита:

— Какво чакаш? Любопитна си как изглеждам гола или искаш глътка кръв?

— Не. — Говорех нормално и спокойно и отказвах да се ядосам, макар че Стиви Рей очевидно ме провокираше. — Ще бъда във всекидневната. Остави старите си дрехи в коридора и аз ще ги изхвърля — отвърнах и затворих плътно вратата на банята след себе си.

Афродита поклати глава.

— И ти си мислиш, че ще я оправиш?

— Говори по-тихо — прошепнах и се отпуснах в другия край на дивана. — Не мисля, че сама ще я оправя, а заедно с теб и Никс.

Тя потрепери.

— Мирише лошо и изглежда отблъскващо. И двете го знаем. Само казвам, че е гнусна.

— Не го споменавай пред нея.

— Ще отбележа, че това момиче не ми се вижда безопасно. — Афродита вдигна ръка, сякаш полагаше клетва. — Имам три думи за нея бомба със закъснител. Мисля, че ще уплаши твоите интелектуални изроди.

— Много те моля, престани да ги наричаш така. — Боже, колко изтощена бях.

— Интелектуалци сте.

— Какво? — Нямах представа за какво говори.

— Понякога в събота и неделя цялата ти тайфа се събирате да гледате филмови маратони на „Междузвездни войни“ и „Властелинът на пръстените“

— Е и?

Тя мелодраматично завъртя очи.

— Фактът, че гледате научнофантастични и фентъзи филми, доказва мисълта ми. Вие определено сте интелектуални изроди.

Чух, че вратата на банята се отвори и затвори, и не си направих труда да обясня на Афродита, че знам колко интелектуални са тези филми, но интелектуалното може да бъде и забавно, особено когато бъбриш глупост с приятелите си, ядеш пуканки и се прехласваш колко готини са Анакин Скайуокър и Араюри (аз лично харесвам Леголас, но Близначките твърдят, че и той е гей. Деймиън, разбира се, го обожава). Взех торбата с боклуците под умивалника в кухнята и натъпках вътре отвратителните дрехи на Стиви Рей. Завързах я, отворих вратата на апартамента и я хвърлих по стълбите.

— Жестоко — отбеляза Афродита. Отпуснах се на дивана, без да й обръщам внимание, и се вторачих в телевизора, без всъщност да виждам нещо.

— Няма ли да говорим за чудовището? — Афродита посочи с брадичка към банята.

— Стиви Рей не е чудовище.

— Мирише като чудовище.

— Ще говорим за нея, щом дойде при нас.