П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (8)

Седма глава

Залата за хранене на учителите нямаше нищо общо с нашата. Намираше се на горния етаж и имаше голяма тераса. Самата зала беше стилно и скъпо обзаведена с няколко размера маси и дори барплот, направен от тъмно, черешово дърво. Тук нямаше нито табли, нито бюфет на самообслужване. По масите бяха подредени ленени покривки и порцеланови и кристални съдове. Няколко учители се хранеха по двойки или на малки групи. Те поздравиха Неферет с уважение, а на мен ми се усмихнаха сърдечно, преди да се върнат към вечерята си.

Опитах се да разгледам какво ядат, без да зяпам прекалено нагло, но забелязах единствено същата виетнамска салата, каквато имаше за нас долу, както и едни апетитно изглеждащи пролетни ролца. Нямаше сурово месо или нещо друго, което да прилича на кръв (е, освен виното). Да не говорим, че изобщо не е нужно да се взирам. Ако имаше кръв, щях да я подуша. Бях много добре запозната с божественото ухание на кръвта.

— Ще те притеснява ли студът, ако седнем отвън на терасата? — попита ме Неферет.

— Не, не мисля. Вече не усещам студа като преди. — Усмихнах й се широко, като си спомних, че тя има много силна интуиция и сигурно прихваща части от нелепите мисли, които се гонят из главата ми.

— Чудесно. Аз предпочитам да вечерям на балкона, независимо от сезона.

Тя ме поведе към маса, която вече беше подредена за двама. Отнякъде изникна сервитьорка — по запълнения й полумесец се разбираше, че е възрастен вампир, но изглеждаше съвсем млада.

— Искам от виетнамската салата и една кана червено вино. Като това, което пих снощи — поръча си Неферет, а после добави: — А за Зоуи донеси чаша кола. Да не е диетична.

— Благодаря — казах аз.

— Все пак се постарай да не пиеш прекалено много кола. Никак не е полезно. — Тя ми намигна, сякаш си правеше шега с предупреждението.

Радвах се, че си спомня какво обичам да пия, и се почувствах по-добре. Все пак това е Неферет — нашата Висша жрица и мой ментор. През целия месец, който прекарах тук, тя винаги е била невероятно мила с мен. Вярно, че звучеше адски страшно, когато я чух да се кара на Афродита, но все пак тя е могъща Висша жрица, а както Стиви Рей често ми напомня, Афродита е зла и себична и си заслужава проблемите. По дяволите, та тя най-вероятно сплетничеше зад гърба ми!

— По-добре ли си?

Погледите ни се срещнаха. Тя ме изучаваше внимателно.

— Да, определено.

— Когато чух за изчезналото момче, веднага се притесних за теб. Този Крис Форд май ти беше приятел, нали?

Вече нито една нейна дума не можеше да ме изненада. Неферет беше невероятно умна и имаше много дарби. Като добавим към това и силното шесто чувство, което всички вампири имат, става повече от ясно, че знае буквално всичко. Или поне всичко по-важно. Сигурно е лесна работа за нея да усети предчувствието ми за изчезването на Крис.

— Не сме точно приятели. Виждали сме се от време на време, но понеже аз не съм особено по купоните, не сме били кой знае колко близки.

— Но нещо във връзка с неговото изчезване те притеснява.

Кимнах.

— Имам странно чувство. Глупаво е. Най-вероятно просто се е скарал с родителите си и баща му го е обидил, а той си е тръгнал. Сигурно вече си е вкъщи.

— Ако наистина вярваше в това, нямаше да си притеснена. — Неферет направи пауза, докато сервитьорката ни поднасяше напитките и храната, след което продължи: — Хората си въобразяват, че вампирите са силни само физически. Истината е, че много вампири усещат и предсказват бъдещето, защото мнозинството от нас са се научили да се вслушват в интуицията си. А това е нещо, което повечето хора се боят да правят. — Интонацията й много напомняше на тази по време на урок и аз я слушах с интерес. — Замисли се, Зоуи. Ти си добра ученичка. Сигурна съм, че си спомняш от уроците по история какво се е случвало на хората, особено на жените, когато са обръщали твърде много внимание на интуицията си и са „чували гласове“, да не говорим за предсказване на бъдещето.

— Били са смятани за близки с дявола и какво ли още не, но зависи главно за кой период от историята говорим. Общото е, че са горели в ада за делата си. — Изчервих се, защото споменах думата ад пред учител, но тя изобщо не реагира, само кимаше в съгласие с мен.

— Да, именно. Те дори са нападали своите светци — например Жана д’Арк. Виждаш, че хората са се научили да заглушават инстинктите си. За разлика от тях вампирите са се научили да се вслушват в тях, и то внимателно. В миналото, когато хората са се опитвали да преследват и унищожат нашата раса, именно това ни е помогнало да оцелеем.

Потръпнах, като си представих колко ли е било трудно да си вампир в онези времена.

— О, не се притеснявай, Зоуибърд. — Усмихнах се, защото ме нарече с името, с което ме наричаше баба. — Тези мрачни времена няма да се върнат. Сега може да не сме така почитани, както в древни времена, но хората вече няма да ни преследват и убиват. — За миг опасни пламъчета просветнаха в зелените й очи. Когато продължи гласът й, звучеше както обикновено. Всякаква следа от опасност беше изчезнала и тя говореше пак като моя приятелка и ментор. — Казвам ти всичко това, за да те уверя, че трябва да слушаш инстинктите си. Ако имаш лошо предчувствие за някоя ситуация или за някого, вземи го под внимание. И, разбира се, ако искаш да говорим за това, можеш да дойдеш при мен по всяко време.

— Благодаря, Неферет. Това значи много за мен.

Тя махна с ръка.

— Това значи да си ментор и Висша жрица. Две роли, които очаквам и ти да изпълняваш един ден.

Когато говори за бъдещето ми и за мен като следващата Висша жрица, ме обзема много странно чувство… нещо средно между надежда и въодушевление в комбинация със страх.

— Между другото, бях много изненадана, че не дойде при мен днес след посещението си в библиотеката. Не успя ли да вземеш решение за бъдещето на „Дъщерите на мрака“?

— Ъ-ъ-ъ, не, напротив. — Положих всички усилия да не мисля за случката в библиотеката или за преживяването ми с Лорън отпреди малко… никак не ми се искаше Неферет с нейната интуиция да узнае за всичко… за него.

— Усещам колебанието ти, Зоуи. Може би още не си решила или не искаш да споделиш с мен?

— О, не. Исках да кажа… да. Аз дойдох до кабинета, но… — припомних си набързо сцената, на която станах неволен свидетел. Очите й можеха да видят всичко директно в душата ми. Преглътнах тежко. — Говорехте с Афродита. Затова си тръгнах.

— Разбирам. Сега вече ми е ясно защо си толкова нервна в мое присъствие. — Неферет въздъхна дълбоко. — Афродита… тя се превърна в проблем. Това наистина е много жалко. Казах го и на Самхайн, когато осъзнах колко е прекалила. Донякъде се чувствам отговорна за мрачното създание, в което тя се превърна. Знаех, че е себична още когато за пръв път дойде в училището. Трябваше да я държа по-изкъсо и да мога да я спра по-рано. — Погледите ни се срещнаха. — Колко от разговора чу?

Тръпки пробягаха по гърба ми.

— Не особено много. Афродита беше много разстроена. Казахте й да се вгледа в себе си. Знаех, че не е добре да ви прекъсвам. — Замълчах, надявайки се да не се издам, че това не е всичко, което чух. Не отместих поглед от проницателните й очи.

Тя въздъхна и си наля вино.

— Обикновено не обсъждам учениците, но случаят е необичаен. Знаеш, че дарбата на Афродита беше да получава видения за бъдещето.

Кимнах, без да коментирам, че използва минало време.

— Е, изглежда, поведението на Афродита е раздразнило Никс до такава степен, че тя е отнела дарбата й. Нещо много необичайно. Обикновено когато богинята дари някого, рядко му отнема дарбата. — Неферет сви рамене. — Но кой може да разбере мислите на богинята?

— Афродита сигурно е много нещастна — промълвих.

— Оценявам съчувствието, което изпитваш, но не ти казах това, за да я съжаляваш. Казах го по-скоро за да те предупредя. Виденията на Афродита вече не са валидни. Тя може да направи или каже неща, които да създадат проблеми. Твое задължение като лидер на „Дъщерите на мрака“ е да внимаваш да не се наруши деликатният баланс между учениците. Разбира се, ние ви насърчаваме сами да разрешавате конфликтите помежду си, доколкото е възможно. Вие сте много повече от човешките младежи и ви гласуваме голямо доверие, но не се притеснявай да дойдеш при мен и да споделиш, ако поведението на Афродита стане прекалено… — тя се поколеба за последната дума — особено.

— Ще го направя. — Стомахът отново започна да ме свива.

— Чудесно. А сега защо не ми разкажеш за плановете, които имаш за „Дъщерите на мрака“?

Оставих мислите за Афродита и се впуснах в обяснения за Съвета на Префектите. Неферет ме слушаше с внимание и беше откровено впечатлена от моето проучване.

— Значи искаш от мен да проведа гласуване за останалите две места в съвета, защото съм съгласна, че твоите четирима приятели са доказали способностите си и напълно са заслужили местата си.

— Да. Решихме като първи кандидат да номинираме Ерик Найт.

Неферет кимна.

— Да, Ерик е мъдро решение. Той е популярен в училището и го очаква блестящо бъдеще. А за последната позиция кого имаш предвид?

— Тук с приятелите ми сме на различни мнения. Трябва ни още един ученик от горните курсове и според мен е най-добре да бъде някой от бившето обкръжение на Афродита.

Неферет се намръщи.

— Ако включа нейна приятелка — продължих, — ще покажа на всички, че не съм жадна за власт и не съм искала да отнема лидерството на Афродита. Искам да взема правилното решение, а не да разпалвам война. Ако някоя от нейните приятелки се присъедини към нашия Съвет, останалите също ще разберат, че става дума за нещо наистина важно.

Неферет се замисли толкова дълго, че ми се стори цяла вечност.

— Знаеш, че нейните приятелки също се отдръпнаха от нея, нали?

— Разбрах го току-що, по време на вечерята.

— В такъв случай какъв е смисълът да вкарваш нейна бивша приятелка в Съвета?

— Не съм сигурна, че са бивши приятелки. Хората се държат различно насаме и пред останалите.

— Съгласна съм с теб. Вече обявих сред учениците, че на Ритуала на пълнолунието ще бъде свикана специална среща. Мисля, че голяма част от старите членове ще откликнат. Ако не за друго, то от любопитство към теб.

Кимнах. Вече подозирах, че ще играя ролята на маймунката в цирка.

— В неделя е най-подходящият момент да обясниш новите си идеи за „Дъщерите на мрака“ Кажи, че има едно свободно място в Съвета, което трябва да бъде заето от шестокурсник. С теб ще разгледаме кандидатурите и ще решим кой ще е най-подходящ.

Намръщих се.

— Но аз не искам ние да решаваме. Искам учениците да гласуват.

— Ще гласуват. А после ние ще решим.

Искаше ми се да кажа още нещо, но изведнъж зелените й очи станаха някак студени. Не се срамувам да си призная, че това ме уплаши. Така че вместо да споря с нея (което беше на практика невъзможно), аз поех по друг път (както би казала баба).

— Искам също така „Дъщерите на мрака“ да се занимават с благотворителност.

Този път веждите на Неферет едва ли не отхвръкнаха на челото й.

— Имаш предвид като човешките благотворителни организации?

— Да.

— Мислиш ли, че биха приели помощ от нас? Те ни избягват. Ненавиждат ни. Страхуват се от нас.

— Най-вероятно е така, защото не ни познават. Може би ако се държим, сякаш сме част от Тулса, ще започнат да ни възприемат така.

— Чувала ли си за бунтовете в Грийнууд през 1920? Тези афроамерикански войници също бяха част от Тулса и Тулса им видя сметката.

— Вече не сме 1920. — Нямах смелост да срещна погледа й, но вътре в себе си знаех, че постъпвам правилно. — Неферет, интуицията ми подсказва да постъпя така.

Изражението й се смекчи.

— А аз ти казах да се вслушваш в интуицията си, нали така? — Кимнах. — С каква благотворителност точно искаш да се занимаваш, ако допуснем, че човеците изобщо ти позволят да им помагаш?

— О, мисля, че ще приемат на драго сърце. Мислех да се свържа с организацията за защита на уличните котки.

Неферет отметна глава назад и се засмя.