П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (4)

Трета глава

— Да, Зоуи, много добре разбрах какво ми каза, но тя наистина ще ти погоди номер, за да ти отнеме лидерството в „Дъщерите на мрака“ Така че не я съжалявай чак толкова — каза ми Стиви Рей.

— Знам, знам. Не съм заприпадала по нея. Само казвам, че откакто видях психарските й родители, разбирам защо е такава.

Отивахме към първия час. Всъщност тичахме. Както винаги бяхме почти закъснели. Знаех си, че не трябва да си сипвам допълнително закуска.

— А обвиняваш мен, че съм прекалено добра! — подхвърли Стиви Рей.

— Аз не съм добра, просто проявявам разбиране. И не отричам, че Афродита си е същата адска кучка.

Стиви Рей поклати глава и къдриците й се разтресоха. Тя имаше необичайно къса за учениците в „Дома на нощта“ коса, защото заради Промяната косите и ноктите ни растяха необичайно бързо. Интересно защо нейната не растеше по-бързо.

— Зоуи, ти не ме слушаш!

— А?

— Казах да не сваляш гарда. Да, Афродита има кошмарни родители. Да, те я контролират и манипулират. Каквото и да е. Но тя все още е омразна, гадна и отмъстителна. Внимавай!

— Хей, не се притеснявай. Разбира се, че ще внимавам.

— Добре. Ще се видим в третия час.

— До скоро — извиках след нея. Пф, такава паника е това момиче.

Влетях в стаята и седнах до Деймиън, който само вдигна вежда и каза:

— Още една сутрин, в която си хапнала нещо допълнително?

В този момент звънецът би и Неферет влезе в стаята.

Добре, знам, че е прекалено и доста странно да продължава да ми прави впечатление колко неотразимо красива жена е Неферет, но тя сякаш имаше способността да привлича към себе си цялата светлина в помещението. Днес носеше обикновена черна рокля и ботуши, които, заклевам се, бих умряла да притежавам. Не изглеждаше точно като Никс, с която се срещнах в деня на белязването си, но притежаваше силната и самоуверена аура на богинята. Признавам си, исках да съм като нея.

Днес часът беше различен. Вместо да преподава урока (не че някога е бил скучен), ни даде да пишем есе за Горгоната, която изучавахме през последната седмица. Научих, че тя не е била чудовището, което вкаменявало хората с поглед, а прочута вампирска Висша жрица, на която богинята е дала дарбата да управлява елемента Земя, откъдето е дошъл и митът за вкаменяването. Сигурна съм, че ако една Висша жрица има такава дарба и някой я раздразни достатъчно, тя не би се поколебала да го превърне в парче гранит. А днешното ни есе беше за човешките митове и символите и скритото зад тях значение в историята за Горгоната.

Но аз бях спокойна за есето. Имах цял уикенд да се подготвя за него. Като че ли повече се притеснявах за „Дъщерите на мрака“ В неделя беше Пълнолунието. От мен се очакваше да проведа ритуала. Беше ми ясно, че освен това всички очакват да направя изявление за промените, които смятам да въведа. А преди това трябва да измисля какви да бъдат тези промени. Изненадващо е, че все пак имах някаква идея, но ми трябваше помощ.

Игнорирах любопитния поглед на Деймиън, когато станах да говоря с Неферет.

— Проблем ли има, Зоуи — попита ме тя.

Не, м-м-м… да. Възможно ли е да прекарам времето до края на часа в библиотеката? — Осъзнах, че съм нервна. Бях в „Дома на нощта“ само от месец и не бях сигурна как стои въпросът с извиняването от час. През това време имаше само двама ученици, които се почувстваха зле по време на урок, и те умряха. И двамата. Телата им отхвърлиха Промяната, като единият от случаите стана точно пред очите ми в часа по литература. Беше просто отвратително. Но като изключим смъртните случаи, учениците тук рядко пропускат часове. В този момент осъзнах, че Неферет може да чете мисли и кой знае какво си мисли за тъпотиите, които ми минаваха през главата. Въздъхнах. — Става дума за „Дъщерите на мрака“ Имам някои нови идеи като лидер.

Тя изглеждаше доволна.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна?

— Може би да, но преди това трябва да си избистря идеите и да събера малко информация.

— Добре, върни се, когато приключиш. И не се притеснявай да останеш там, колкото време ти е нужно.

Поколебах се за миг.

— Трябва ли ми пропуск?

— Аз съм твой ментор и ти давам разрешение. Какво повече може да ти е нужно?

— Благодаря — казах и се изнизах от стаята.

Чувствах се доста глупаво. Искаше ми се да съм учила тук по-дълго, за да съм наясно с дребните вътрешни правила.

Библиотеката се намираше в централното крило и беше много симпатична зала на няколко нива, направена така, че да пасва на старинния дизайн на цялата обстановка. Може би точно този стил беше привлякъл вниманието на вампирите към тази сграда преди пет години. Тогава е била колеж за богаташчета, а първоначално е построена от Вярващите като манастир на свети Августин. Спомням си, че когато попитах Неферет как са успели да убедят собствениците да продадат училището на вампири, тя ми каза, че са им отправили предложение, на което нямало как да откажат. От спомена за тона, с който го каза, още ме побиват тръпки.

— Ми-и-я-у!

Направо подскочих от страх.

— Нала! Изкара ми акъла!

Тя скочи в ръцете ми и сега се налагаше да държа учебник, чанта и малка (но топчеста) рижа котка. През цялото време тя не спря да ми се оплаква с типичния си, леко дрезгав, котешки глас. Нала ме обожаваше и определено ме беше избрала за свой стопанин, но това не значи, че понякога не е досадна. Преместих я на рамо и натиснах дръжката на вратата.

Това, което Неферет каза на загубеняка Джон, беше самата истина. Котките можеха да се разхождат където си поискат. Много от тях следваха стопаните си дори по време на часовете. Нала например обича да идва при мен поне няколко пъти на ден. Гушва се в мен, иска да я галя по главата, за да ми помърка, след което побягва отново, накъдето там ходят котките през свободното си време. (И навярно замислят как да превземат света?)

— Имаш ли нужда от помощ с котката? — попита ме любезно библиотекарката.

Бях я виждала през първата си седмица тук и си спомням, че се казваше Сафо. (Разбира се, това не беше истинската Сафо — древната вампирска поетеса е починала преди векове. Точно за нея учим сега по литература.)

— Благодаря, но ще се оправя. Всъщност Нала не понася никого, освен мен.

Сафо беше слаба тъмнокоса жена с интересна татуировка, изобразяваща символи, които (Деймиън ми каза) са от гръцката азбука. Тя се усмихна сърдечно.

— Котките са удивителни същества, нали?

Преместих Нала на другото си рамо и тя започна да мърка в ухото ми.

— Въобще не са като кучетата — казах аз.

— И слава богу!

— Нали няма проблем да използвам компютрите?

Библиотеката беше изпълнена с безброй редици от книги, но също така беше и в крак с времето и разполагаше с компютърна зала.

— Разбира се. Чувствай се у дома си и не се притеснявай да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря.

Избрах си компютър и веднага влязох в интернет. Тук нещата бяха малко по-различни, отколкото в предишното ми училище. Компютрите нямаха пароли, нито безкраен низ от програми, които забраняват или филтрират съдържанието на страниците. Тук се очакваше, че самите ученици ще са достатъчно разумни да се държат както трябва, а дори и да не успяваха, не е като да можеш да излъжеш вампир. Само като си помисля да излъжа Неферет за нещо и стомахът ме свива.

Концентрирай се и престани да се занимаваш с глупости. Това е важно.

Добре. Идеята се въртеше в главата ми. Беше време да видя дали ще излезе нещо от нея. Отворих „Гугъл“ и написах „Частни подготвителни училища“ Излязоха ми милиони резултати. Аз обаче търсех нещо старо, което е издържало проверката на времето.

Много бързо попаднах на „Чатън Хол“ — училището, което родителите на Афродита бяха нарочили за нея. Това беше специално подготвително училище с ограничен прием, супернадута работа. Минах нататък. Всичко, което смахнатите родители на Афродита биха одобрили, не бе подходящ пример за мен.

Продължих да търся. „Андоувър“ „Тафт“ „Училището на мис Портър“ (хи-хи, точно така се казваше)… „Кент“

— „Кент“, това съм го чувала.

Кликнах на него. Оказа се в щата Кънектикът. Ето защо ми е познато. Това е училището, от което е дошла Шоуни. Разгледах галерията набързо, за да видя къде тя е прекарала досегашните си ученически години. Беше хубаво училище, не можеше да му се отрече. Имаше нещо в него, което ми изглеждаше по-приятно от останалите училища. Може би защото познавах Шоуни. Продължих да разглеждам сайта и изведнъж попаднах на нещо.

— Ето, това е! — измърморих на себе си. — Точно това ми трябва.

Ако Нала не беше изсъскала предупредително, сигурно щях да подскоча до тавана, когато чух плътния мъжки глас зад гърба си.

— Изглеждате напълно погълната от това. — Хвърлих поглед през рамо и замръзнах на място. О, майчице! — Извинявай, не исках да те прекъсвам. Просто ми се стори много необичайно за ученик да пише на ръка, вместо да щрака по клавиатурата. Помислих си, че може би пишеш поезия. Аз например пиша само на ръка, компютърът е толкова безличен.

Спри да се държиш като пълен идиот! Кажи му нещо!

— Аз… ъъъ, аз не пиша поезия. — Чудесно, това беше направо брилянтно.

— О, ами добре. Не пречеше да проверя. Радвам се, че си поговорихме.

Той се усмихна и понечи да се обърне. Най-сетне успях да продумам:

— М-м-м, аз също мисля, че компютрите са безлични. Никога не съм писала поезия, но когато пиша нещо, което е наистина важно за мен, предпочитам да е на ръка. — Като последния загубеняк му показах писалката си.

— В такъв случай може би трябва да пробваш да пишеш поезия. Струва ми се, че имаш талант за това. — Той протегна ръка. — Обикновено по това време идвам да сменя Сафо за малко. Не съм преподавател на пълен работен ден, защото съм тук само за тази година и преподавам само на два класа. Така че имам доста свободно време. Казвам се Лорън Блейк и съм поет.

Хванах ръката му в типичния вампирски поздрав, като се опитвах да не мисля колко е топла и силна и колко сами бяхме в празната библиотека.

— Знам — отговорих аз. А после ми се прииска да си прережа гърлото. Как можах да изтърся такава глупост! — Имах предвид, че знам кой сте. Вие сте първият мъж лауреат по поезия за последните двеста години. — Осъзнах, че все още стискам ръката му, и веднага я пуснах. — Аз съм Зоуи Редбърд.

Усмивката му накара сърцето ми да се разхлопа неудържимо.

— Аз също знам коя си ти. — Тъмните му очи проблеснаха дяволито. — Ти си първият новак, който има запълнен полумесец, както и единственият вампир с дарба за петте елемента. Радвам се най-сетне да те видя лично. Неферет толкова ми е разказвала за теб.

— Наистина ли? — гласът ми премина в идиотски фалцет.

— Разбира се, тя страшно много се гордее с теб. — Той посочи празния стол до мен. — Не искам да те прекъсвам, но имаш ли нещо против да седна до теб?

— Не, разбира се. И без това се нуждая от малко почивка, задникът ми изтръпна. — О, Боже, няма ли кой да ме убие?

Той се засмя:

— Добре тогава, може да стоиш права, докато аз седя.

— Ъ-ъ-ъ, не, само ще се поразместя. — И тогава мога спокойно да скоча от прозореца.

— Добре, ако не е много лично, мога ли да те попитам над какво работиш така съсредоточено?

Ще трябва да говоря и да мисля. Най-вече да се държа нормално. Да игнорирам факта, че той е най-дъхоспиращо красивият мъж, когото някога съм виждала. Той все пак е учител. Просто един от всички учители. Да, бе, да. Просто учител, който изглежда като олицетворение на Перфектния Мъж за всяка жена. И имам предвид точно Мъж. Ерик е много готин и красив. Но Лорън Блейк е съвсем друга вселена. Той е една напълно, безгранично, невъзможно, тотално секси вселена, в която не ми е позволено да пристъпвам. Едва ли гледа на мен като на нещо по-различно от хлапе. Аз съм на шестнайсет. Добре, почти седемнайсет, но все пак. А той е най-малко на двайсет и една. И просто се държи любезно. Най-вероятно иска да разгледа отблизо необичайния ми белег. Сигурно прави проучване за своята следваща поема…

— Зоуи? Ако не искаш да ми кажеш с какво се занимаваш, няма проблем. Наистина не искам да ти преча.

— Не, няма проблем. Поех дълбоко въздух и се концентрирах: — Съжалявам, бях се замислила дълбоко за изследването си. — Излъгах с надеждата той да не е толкова напреднал във вампирските умения (предвид, че е много млад) и да не е придобил все още способността да разбира кога го лъжат. — Искам да променя „Дъщерите на мрака“. Мисля, че се нуждаят от нова основа от правила и насоки. Не просто за присъединяването, а когато си вече част от организацията, да си има конкретни правила. — Усетих, че се изчервявам. Кой знае как звуча, сигурно като пълна идиотка.

Но вместо да ми се изсмее, той като че ли ме слушаше с интерес.

— И какво си намислила?

— Ами… допадна ми начинът, по който са организирани нещата в едно училище на име „Кент“ Погледни! — Кликнах на линка и прочетох: — Старшият съвет и системата на Префектите са неразделна част от живота в „Кент“ Тези ученици се избират за лидери, които трябва да бъдат модел за подражание и да управляват всички аспекти на ученическия живот в училището. — Посочих с химикалката си към екрана. — Вижте, има няколко различни Префекти и те се избират всяка година с ученическо гласуване, но решаващ глас имат директорът, който в нашия случай е Неферет, и главният Префект.

— Който ще бъдеш ти — довърши той.

Усетих, че се изчервявам. Отново.

— М-да. Също така през месец май новите членове на съвета се „маркират“ като потенциални кандидати за следващата година и се прави грандиозно празненство, за да се отбележи събитието. — Усмихнах се и казах по-скоро на себе си, отколкото на него: — Звучи повече като ритуал, който би допаднал на Никс. — Изричайки тези думи, вътре в себе си усетих, че съм права.

— Харесва ми — рече Лорън. — Мисля, че е много добра идея.

— Наистина ли? Не го казвате просто така?

— Трябва да запомниш едно нещо за мен. Аз никога не лъжа.

Вгледах се в очите му. Изглеждаха като бездънни езера. Беше седнал толкова близо до мен, че усещах топлината на тялото му и това ме накара да потисна тръпката на внезапно появилото се забранено желание.

— В такъв случай ви благодаря. — Почувствах се малко по-смела и продължих: — Искам „Дъщерите на мрака“ да бъде нещо повече от обикновена социална група. Искам да налага стандартите да се постъпва правилно. Струва ми се, че всеки от нас трябва да се закълне в нещо като кодекс — да приеме пет идеи, представляващи петте елемента.

Той повдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Дъщерите и Синовете на мрака трябва да се закълнат, че ще бъдат чисти като въздуха, предани като огъня, мъдри като водата, съпричастни като земята, искрени като духа — казах го, без да поглеждам в записките си. Знаех петте идеала наизуст. Така че вместо в листовете, гледах в очите му.

В първия момент не каза нищо. После протегна ръка към лицето ми и проследи с пръст извивките на татуировката ми. Идваше ми да потръпна от докосването му, но не смеех да помръдна.

— Красива, интелигентна и невинна. — После с невероятния си глас изрецитира: — Най-добрата част от красотата не може да бъде изобразена на никоя картина.

— Извинете, че ви прекъсвам, но наистина трябва да намеря тези три книги за часа при професор Анастасия.

Гласът на Афродита развали магията между нас и едва не ми докара сърдечен удар. Всъщност Лорън изглеждаше не по-малко шокиран от мен. Веднага отдръпна ръката си и отиде до гишето. Аз стоях на мястото си, сякаш се бях сраснала със стола, и се концентрирах над записките си. Дочух как Сафо се върна и взе от Лорън списъка с книгите, които искаше Афродита. Чух, че той излиза, не се стърпях и погледнах към него. Напусна набързо, без да ми обърне никакво внимание.

Затова пък Афродита се взираше право в мен, а тънките й устни бяха разтеглени в гадна усмивка.