П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (32)

Тридесет и втора глава

— Сигурна ли си, че точно това се случи? — попита ме детектив Маркс за пореден път.

— Да — кимнах уверено. — Така беше.

Бях толкова уморена, че можех да заспя още тук в огромния пикап на полицая. Но не биваше. Нощта все още не беше свършила. Работата ми все още не беше приключила.

Той въздъхна, а аз му се усмихнах:

— Ще трябва да ми се доверите.

— Не ми звучи добре.

— Знам и съжалявам. Но ви казах всичко, което мога.

— Че някой бездомен психар е отвличал и убивал момчетата? — Той поклати глава. — Не ми звучи добре.

— Сигурен ли сте, че не сте екстрасенс? — усмихнах се уморено аз.

— Ако бях, щях да определя точно кое не е наред. — Той отново поклати глава. — Обясни ми например, какво се случи с паметта ти?

Вече бях обмислила отговора на този въпрос.

— Заради травмата е. Но дарбата ми за елементите ми помогна.

— Затова ли те болеше главата?

Свих рамене:

— Предполагам. Така или иначе болката вече си отиде.

— Виж, Зоуи. Сигурен съм, че са се случили още много неща, които не ми казваш. Искам да ме разбереш — наистина можеш да ми се довериш.

— Знам.

Вярвах му, но имаше тайни, които не можех да споделя. Не само с този симпатичен детектив. С никого.

— Не е нужно сама да се оправяш с всичко това. Мога да ти помогна. Ти си още дете. — Вече беше раздразнен.

Погледнах го в очите решително.

— Не, аз съм новак вампир, лидер на Дъщерите на мрака и се подготвям да стана Висша жрица. Повярвайте ми, това е много повече от „още дете“. Дадох думата си, а вие знаете от сестра си, че това ме обвързва. Заклевам се, казах ви всичко, което мога, и ако се случи още някое момче да изчезне, мисля, че ще мога да го намеря.

Пропуснах да спомена, че не съм сто процента сигурна, но усещах, че клетвата ми е вярна, и знаех, че Никс ще ми помогне да я спазя. Не че щеше да е лесно. Но не можех да предам Стиви Рей, което значеше, че никой не бива да разбира за съществата, поне докато осигуря нейната безопасност.

Маркс отново въздъхна и забелязах, че си мърмори нещо, докато заобикаля колата, за да ми помогне да сляза. Но преди да отвори вратата на училището, той (дразнещо) разроши косата ми и каза:

— Добре, нека бъде по твоя начин. Не че имам някакъв избор.

И беше прав. Нямаше избор. Влязох в училището преди него и бях погълната от познатата миризма на тамян и масло от газените лампи. Чувствах се у дома си.

Като заговорих за…

— Зоуи!

Чух как Близначките извикаха едновременно, а после се озовах в прегръдките им. Нахокаха ме, че съм ги притеснила, и не спряха да обясняват как са се почувствали, когато съм използвала елементите им. Деймиън също беше тук. После се озовах в силните ръце на Ерик, който ми прошепна колко е бил притеснен за мен и колко е доволен, че съм добре. Заставих се да се отпусна в ръцете му и да отвърна на прегръдката. По-късно щях да решавам какво да правя с него и Хийт. Сега бях твърде уморена, а трябваше да пазя силите си, за да се справя с…

— Зоуи, така ни притесни!

Измъкнах се от прегръдката на Ерик и се обърнах към Неферет.

— Съжалявам. Наистина не съм искала да притеснявам никого. — А това си беше самата истина.

— Е, предполагам, че всичко е наред. Всички ние сме невероятно доволни, че вече си при нас и в безопасност.

Тя ми отправи типичната си топла, майчина усмивка, сякаш изпълнена с любов, светлина и доброта. Въпреки че знаех какво се крие зад нея, усетих как сърцето ми потръпва и отчаяно иска да греша, а Неферет да е наистина прекрасна.

Тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро. Думите на богинята отекнаха в мислите ми и ми дадоха сила.

— Е, Зоуи е нашият герой — каза детектив Маркс. — Ако не беше така обвързана с това момче, никога нямаше да успее да ни повика навреме, за да го спасим.

— Да, това всъщност е проблем, който ще обсъдим с нея по-късно.

Тя ми хвърли сериозен поглед, но тонът й подсказваше на всички, че всъщност не съм в голяма опасност. Само ако знаеха истината за нея!

— Господин полицай, хванахте ли човека, който отвлича момчетата? — продължи тя.

— Не, избяга преди да пристигнем. Но има много доказателства, че някой живее в депото. Всъщност изглежда, че се ползва за нещо като щабквартира. Предполагам, бързо ще намеря доказателства, че останалите две момчета са били убити от някого, който иска да имитира убийство от вампир. И въпреки че Хийт не си спомня много от случилото се заради травмата, Зоуи ни даде подробно описание. Въпрос на време е да го хванем.

Дали само аз видях пламъчетата на изненада в очите на Неферет?

— Това е чудесно — каза тя.

— Да. — Погледите ни се срещнаха. — Казах много неща на детектив Маркс. Паметта ми е доста добра.

— Гордея се с теб, Зоуибърд. — Неферет се доближи до мен и ме прегърна. После прошепна: — Ако проговориш против мен, ще направя така, че никой да не ти повярва. Нито човек, нито новак, нито вампир.

Не се отдръпнах от нея. Не реагирах по никакъв начин. Но когато тя ме пусна, предприех последното си действие — това, което планирах, откакто усетих познатото дразнене по кожата на гърба си.

— Неферет, би ли погледнала гърба ми?

Приятелите ми си говореха радостно, облекчени от добрия завършек на историята. Когато с детектив Маркс бяхме близо до училището, им се обадих да им кажа, че идваме, за да се уверя, че и Неферет ще е там. А сега думите ми ги накараха да замълчат. Всъщност всички в стаята, включително детективът, ме гледаха, сякаш съм си ударила главата и мозъкът ми е изтекъл.

— Важно е — казах аз и се усмихнах доволно на Неферет, сякаш криех подарък за нея под блузата си.

— Зоуи, не съм сигурна какво… — започна тя, като тонът й се колебаеше между притеснение и объркване.

Въздъхнах преувеличено.

— Ох, просто погледни!

И преди някой да е успял да реагира, аз се обърнах с гръб към нея и вдигнах задната част на пуловера си нагоре.

Изобщо не допусках, че може да съм се объркала, но с облекчение чух възклицанията на страхопочитание и приятна изненада от приятелите ми.

— Олеле, невероятно е! — възкликна Шоуни.

— Много яко! — добави Ерин.

— Впечатляващо — каза Деймиън. — Това е същият лабиринт като на останалите ти татуировки.

— Да, с руническите символи и спиралите помежду им — допълни Ерик.

Май само аз забелязах, че Неферет не каза нищо.

Пуснах обратно пуловера си. Нямах търпение да се видя в огледалото, за да разгледам това, което досега имах възможност само да почувствам.

— Поздравления, Зоуи. Предполагам, това означава, че продължаваш да си специална за своята богиня — каза детектив Маркс.

— Благодаря — усмихнах му се аз. — Благодаря за всичко!

Очите ни се срещнаха и той ми намигна. После се обърна към Неферет:

— По-добре да тръгвам. Има още много работа за вършене. А и ми се струва, че Зоуи няма търпение да си легне. Лека нощ на всички.

Той докосна шапката си, усмихна ми се отново и си тръгна.

— Наистина съм уморена. — Погледнах към Неферет. — Ако няма проблем, мисля да отида да си легна.

— Да, миличка — каза тя нежно. — Би било най-добре така.

— И искам да мина през храма на Никс на път към общежитието, ако нямаш нищо против.

— Има за какво да благодариш на Никс, така че е много добра идея да се отбиеш в храма.

— Ще дойдем с теб, Зи — каза Шоуни.

— Да, Никс беше с всички нас тази нощ — добави Ерин.

Деймиън и Ерик се съгласиха, но аз не гледах към никого от тях.

Продължавах да гледам Неферет в очите и добавих:

— Ще благодаря на Никс, но всъщност има друга причина, поради която отивам в храма. — Не изчаках да ме попита, а продължих: — Искам да запаля една земна свещ за Стиви Рей. Обещах й, че няма да я забравя.

Приятелите ми се съгласиха, но вниманието ми все още беше фокусирано върху Неферет. Бавно се доближих до нея.

— Лека нощ, Неферет. — Този път аз я прегърнах и като я придърпах към себе си, прошепнах: — Хората, новаците и вампирите няма нужда да ми вярват, защото Никс ми вярва. Нищо още не е приключило.

Отдръпнах се и й обърнах гръб. Заедно с приятелите ми отидохме до храма на Никс. Най-после снегът беше спрял да вали и луната надничаше измежду облаците, които я обграждаха като копринен шал. Спрях точно пред огромната красива статуя на богинята на самия вход на храма.

— Тук! — казах решително.

— Зи? — зачуди се Ерик.

— Искам да сложа свещта на Стиви Рей тук, в краката на Никс.

— Ще ти донеса една — каза Ерик. Той стисна ръката ми и бързо влезе в храма.

— Права си — обади се Шоуни.

— Да, на Стиви Рей би й харесало тук навън — добави Ерин.

— По-близо е до земята — каза Деймиън.

Ерик се върна и ми подаде зелената обредна свещ и продълговатата ритуална запалка. Следвайки инстинктите си, аз запалих свещта и я поставих в краката на Никс.

— Помня те, Стиви Рей. Точно както ти обещах.

— Аз също — отбеляза Деймиън.

— И аз.

— Както и аз.

— Аз също те помня — каза Ерик.

Миризмата на зелена ливада изведнъж се изви около статуята на Никс и приятелите ми се усмихнаха през сълзи. Преди да си тръгнем, аз затворих очи и прошепнах молитвата обещание, която чувствах дълбоко в душата си.

Ще се върна за теб, Стиви Рей. Ще се върна!