П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (31)

Тридесет и първа глава

Намирах се на прекрасна поляна сред гъста гора. Топъл и нежен ветрец носеше аромата на люляк. През поляната минаваше поток, чиято кристална вода бълбукаше нежно.

— Зоуи? Чуваш ли ме? — Настойчив мъжки глас прекъсна съня ми.

Намръщих се и не му обърнах внимание. Не исках да се събуждам, но духът ми се раздвижи. Трябваше да се събудя. Трябваше да си спомня. Тя имаше нужда от мен.

Но коя беше тя?

— Зоуи… — Този път гласът идваше от съня ми и можех да видя името си, изписано на фона на синьото пролетно небе. Гласът принадлежеше на жена… позната… приказна… чудна. — Зоуи…

Огледах се и видях богинята да седи от другата страна на потока върху типична за Оклахома пясъчна скала. Босите й крака играеха с водата.

— Никс! — извиках аз. — Мъртва ли съм?

Думите ми затрептяха около мен. Богинята се усмихна.

— Всеки път ли ще ми задаваш този въпрос, Зоуи Редбърд?

— Не, аз… съжалявам. — Думите ми се обагриха в розово, може би като цвета на бузите ми.

— Не съжалявай, дъще. Ти се справи отлично. Много съм доволна от теб. Сега е време да се събудиш. И искам да не забравяш, че елементите могат и да възстановяват, не само да разрушават.

Опитах се да й благодаря, макар да нямах представа за какво говори, но някой разтърси силно раменете ми и усетих повей на свеж въздух. Отворих очи.

Снегът се сипеше наоколо. Детектив Маркс се беше надвесил над мен и разтърсваше раменете ми. През странната мъгла, обвила съзнанието ми, изплува една дума.

— Хийт?

Маркс посочи надясно и аз се обърнах да видя отпуснатото тяло на Хийт на носилка, която качваха на линейка.

— Той… — не можех да изрека докрай въпроса си.

— Той е добре, просто малко е пострадал. Загубил е доста кръв, но вече се погрижиха за него.

— Пострадал? — Опитвах се да намеря смисъл във всичко това. — Какво му се е случило?

— Множество разкъсвания, точно както и на другите две момчета. Добре, че го намери и ми се обади, преди да е починал.

Той потупа рамото ми. Един от медицинските работници се опита да се доближи до мен, но Маркс го отпрати:

— Аз ще се погрижа за нея. Тя трябва да се върне в „Дома на нощта“, там ще се оправи.

Видях как онзи ме изгледа с отвращение, но детектив Маркс ми помогна да се изправя и ми препречи гледката към човека.

— Можеш ли да стигнеш до колата ми?

Кимнах. Вече се чувствах по-добре физически, но в ума ми беше пълна каша. „Колата“ на Маркс се оказа огромен пикап.

Помогна ми да седна на предната седалка — беше топла и удобна, но тъкмо преди да затвори вратата, си спомних нещо, въпреки че от усилието главата ми едва не експлодира.

— Персефона? Добре ли е?

Маркс изглеждаше объркан само за част от секундата, а после се усмихна.

— Кобилата ли? Добре е. Заведохме я в конюшнята на най-близкото полицейско управление, докато пътищата се разчистят достатъчно, че да се върне в „Дома на нощта“ Той се усмихна широко. — Явно си по-смела от полицейските сили на Тулса. Нямаше желаещи да я яздят.

Отпуснах главата си на облегалката и потеглихме бавно през снега. Имаше поне десет полицейски коли, пожарна и две линейки, чиито светлини проблясваха в снежната нощ.

— Какво се случи, Зоуи?

Замислих се и присвих очи от внезапната болка, която проряза главата ми.

— Не си спомням — казах и притиснах слепоочията си. Усещах изпитателния му поглед. Погледнах го в очите и си спомних, че ми разказа за своята сестра-близначка, която вече е вампир, но все още са близки. Каза, че мога да му имам доверие, и аз му повярвах. — Нещо не е наред. Паметта ми е пълна каша.

— Добре. Нека да започнем с последното нещо, което си спомняш.

— Бях в конюшнята при Персефона и изведнъж се досетих къде е Хийт и че ще умре, ако не отида при него.

— Вие двамата да нямате Отпечатък? — Изненадата явно е била изписана на лицето ми, защото той се усмихна и продължи: — Със сестра ми често си говорим, а аз съм много любопитен за вампирските работи, особено след като тя премина през Промяната. — Той вдигна рамене, все едно не е кой знае какво за един човек да знае такива неща. — Ние сме близнаци и винаги всичко сме си споделяли. Промяната на практика не промени нищо между нас — засмя се той. После ме погледна сериозно: — Имате Отпечатък, нали?

— Да, имаме. Така разбрах къде се намира. — Пропуснах частта с Афродита. Не ми се занимаваше да обяснявам цялата история с виденията й, които са истински, но Неферет твърди, че не са. — Ох… — простенах от непоносимото главоболие.

— Дишай дълбоко — каза нежно Маркс и ми хвърли притеснен поглед, доколкото можеше да отклони очи от пътя. — Казах да започнеш с нещата, които лесно си спомняш.

— Не, няма проблем. Добре съм. Мъча се да си спомня.

Той все още изглеждаше притеснен, но продължи с разпита:

— Добре, значи си усетила, че Хийт е в опасност, и си разбрала къде се намира. Тогава защо не ми се обади? Щях да дойда в депото?

Опитвах се да си спомня, но всеки път силна болка прорязваше главата ми. С нея обаче се появи и гняв. Нещо се бе случило с ума ми, някой го беше разбъркал здраво. И това ужасно ме вбеси. Разтърках слепоочията си и стиснах зъби против болката.

— Искаш ли да спрем за малко?

— Не, нека просто си помисля.

Спомнях си конюшните и Афродита. Спомнях си, че Хийт имаше нужда от мен. Помня ездата в снежната нощ и как с Персефона стигнахме до депото. Но когато се опитвах да си спомня какво стана, след като влязох в мазето, ме връхлиташе агонизираща болка.

— Зоуи! — Притесненият глас на детектив Маркс достигна до мен през пелената от болка.

— Нещо се е объркало с ума ми — проплаках аз и по бузите ми се стекоха сълзи.

— Част от спомените ти са изчезнали.

Не прозвуча като въпрос, но кимнах.

Той замълча за известно време, сякаш погълнат от шофирането по заснежения път, но според мен мислеше за друго и следващите му думи потвърдиха, че съм била права.

— Сестра ми — започна той и ми се усмихна, — името й е Ан, веднъж ме предупреди, че ако ядосам някоя Висша жрица, мога да си докарам сериозни проблеми, защото те имат сили да заличават… хора и спомени. — Той отмести поглед от пътя към мен, усмивката му беше изчезнала. — Така че въпросът е: какво си направила, за да разгневиш Висшата жрица?

— Нямам представа. Аз… — Гласът ми заглъхна и се замислих над думите му. Вече не се опитвах да си спомня какво се е случило тази нощ. Вместо това върнах мислите си малко назад… към Афродита и към факта, че Никс не е отнемала дарбата й въпреки твърдението на Неферет. Замислих се за съмненията си, които растяха като гъби, както и за нощта на ритуала, когато Неферет напълно ограби идеите ми и ги представи за свои. После си спомних ужасната сцена между нея и… положих всички усилия и заедно с пристъп на силна болка в главата ми нахлу споменът за Елиът, който пиеше от кръвта й.

— Спрете колата! — извиках.

— Почти стигнахме до училището ти, Зоуи.

— Веднага! Лошо ми е, ще повърна!

Отбихме встрани от пустия път. Отворих вратата и изскочих на снега. С клатушкане се насочих към канавката, където повърнах. Детектив Маркс стоеше зад мен, държеше косата ми назад и говореше по бащински загрижен — посъветва ме да дишам дълбоко и ме увери, че всичко ще се оправи. След малко се успокоих и той ми подаде кърпичка.

Благодарих му и се опитах да му я върна, след като избърсах устата си и издухах носа си, но той с усмивка ми каза да я задържа.

Тръгнах по неотъпкания сняг към един дъб наблизо, който беше израснал в масивна каменно-тухлена стена. Изведнъж с изненада осъзнах къде се намирам.

— Това е източната стена!

— Да, мислех да те докарам тук, за да ти дам малко време да се съвземеш и евентуално да възстановиш спомените си.

Да възстановя… къде бях чула тази дума? Замислих се колебливо, очаквайки болката да се върне. Но вместо нея в ума ми се появи споменът за красивата поляна и мъдрите слова на богинята… Елементите могат и да възстановяват, не само да разрушават.

И тогава осъзнах какво трябва да направя.

— Детектив Маркс, трябва ми една минутка само, може ли?

— Насаме?

Кимнах.

— Ще те почакам в колата. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.

Усмихнах се в отговор и още преди той да се е обърнал, тръгнах към дъба. Не че се налагаше да бъда близо до него, но ми помагаше да се концентрирам. Загледах се в дървото и клоните му ми заприличаха на протегнати приятелски ръце. Спрях до него и затворих очи.

— Ветре, призовавам те и те моля да издухаш мрака, който е докоснал ума ми.

Усетих силен порив на вятъра, сякаш бях в центъра на ураган. Но той не докосваше тялото ми, а се разрази в ума ми. Останах със затворени очи и блокирах болката, която се опитваше да се надигне в мен.

— Огън, призовавам те и те моля да изпепелиш мрака, който е докоснал ума ми.

Топлина изпълни главата ми.

— Вода, призовавам те и те моля да отмиеш мрака, който е докоснал ума ми.

Заля ме хлад, който ми донесе невероятно облекчение.

— Земя, призовавам те и моля твоята жизнена сила да прогони мрака, който е докоснал ума ми.

Под краката ми сякаш се отвори пропаст и погълна мрака, който изпълваше ума ми.

— Дух, моля те да излекуваш това, което мракът ми е причинил, и да възстановиш спомените ми!

Нещо прищрака в главата ми и по гърба ми пробяга познато усещане. Паднах на колене.

— Зоуи, добре ли си?

Отново силните ръце на детектив Маркс разтърсиха раменете ми и ми помогнаха да се изправя на крака. Този път лесно отворих очи и се усмихнах на милото му лице.

— Повече от добре съм. Спомних си всичко.