П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (28)

Двадесет и осма глава

Отворих очи и отново се озовах в конюшнята при Персефона. Дишах тежко и бях изпотена. Ръката ми трепереше, когато посегнах да потупам кобилата по носа и да й кажа, че всичко ще бъде наред, въпреки че не бях много убедена.

Старото депо се намираше на около десет километра от тук в отдалечена част на града и се минаваше по един страшен мост. Преди е бил доста натоварен. По него са минавали влакове, превозващи постоянен поток от пътници, но през последните десетилетия вече не се използваше. Знам, защото баба искаше да ме повози на влак за тринайсетия ми рожден ден и се наложи да отидем чак до Оклахома Сити.

При нормални обстоятелства можех да стигна до депото за нула време. Но днес обстоятелствата не бяха нормални. По новините в десет часа казаха, че пътищата са непроходими, а това беше преди… погледнах часовника си… преди няколко часа. Не можех да отида никъде с кола. Бих могла да пробвам да стигна пеша, но ситуацията беше спешна и не го позволяваше.

— Вземи коня.

И двете с Персефона подскочихме от гласа на Афродита. Тя се беше облегнала на вратата и изглеждаше пребледняла и зловеща.

— Изглеждаш отвратително — казах аз.

— Виденията са отвратителни — почти се усмихна тя.

— Видя ли Хийт?

Стомахът ме сви отново. Афродита не получава видения за весели и приятни неща. Тя вижда само смърт и разруха. Винаги.

— Да.

— И?

— И ако не се метнеш на коня и не замъкнеш задника си по най-бързия начин до където и да се намира Хийт, той ще умре. — Тя замълча и ме погледна в очите. — Това в случай, че ми вярваш.

— Вярвам ти — отвърнах без колебание.

— Тогава не се мотай, ами заминавай!

Тя се доближи до мен и ми подаде юзда, която досега не бях забелязала, че държи. Докато я слагах на Персефона, тя изчезна за малко и се върна със седло и одеяло. Заедно оседлахме кобилата, която като че ли усещаше напрежението между нас, защото стоеше неподвижно. Като приключихме, я изведох от конюшнята.

— Първо се обади на приятелите си — каза Афродита.

— Какво?

— Не можеш да победиш онези неща сама.

— Но как ще дойдат с мен?

Стомахът ме болеше, бях адски уплашена, ръцете ми трепереха и просто не можех да разбера за какво ми говори Афродита.

— Не могат да дойдат с теб, но въпреки това могат да са с теб.

— Афродита, нямам време за гатанки. Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Мамка му, откъде да знам?! — Изглеждаше точно толкова раздразнена, колкото се чувствах и аз. — Само знам, че могат да ти помогнат.

Отворих мобилния си телефон и докато изричах наум молитва към Никс, звъннах на Шоуни. Тя вдигна веднага.

— Какво има. Зоуи?

— Искам с Ерин и Деймиън да се усамотите някъде и да призовете елементите си, както направихте за Стиви Рей.

— Няма проблем. Ще дойдеш ли при нас?

— Не, отивам да взема Хийт.

Тя се поколеба само секунда, след което отвърна:

— Добре. Какво можем да направим?

— Просто останете заедно, призовете елементите си и мислете за мен. — Ставах все по-добра в това да говоря спокойно, когато съм в паника и главата ми е на път да се пръсне.

— Зоуи, внимавай!

— Не се притеснявай. — Да, понеже аз се притеснявам достатъчно и за двете ни.

— На Ерик това няма да му хареса.

— Знам. Кажи му… кажи му, че… че ще говоря с него, като се върна. — Нямах идея какво друго да кажа.

— Добре, ще му предам.

— Благодаря ти, Шоуни, до скоро. — Затворих телефона.

— Какви са тези същества? — попитах Афродита.

— Не знам.

— Но си имала видение с тях?

— Днес за втори път имам видение с тях. Предишния път видях как убиват другите две момчета. — Афродита отметна гъст кичур коса от лицето си.

Изведнъж адски се ядосах:

— И не си казала нищо за това, понеже те са просто някакви си хора, за които не си струва да си губим времето?

Очите й проблеснаха от злоба.

— Казах на Неферет. Казах й всичко. За момчетата, за тези същества, за убийствата, всичко. А тя започна да твърди, че виденията ми не били истински.

Знаех, че казва истината, както и че има нещо мрачно и съмнително покрай Неферет.

— Извинявай — казах набързо. — Не знаех.

— Както и да е. Трябва да отидеш там колкото се може по-бързо, иначе гаджето ти ще умре.

— Бившето гадже.

— Както и да е. Ще ти помогна да се качиш на коня. — И тя ме повдигна, за да седна на седлото.

— Вземи това. — Подаде ми дебело карирано одеяло. Преди да откажа, тя добави: — Не е за теб. За коня е.

Наметнах се с одеялото и ми стана приятно, че мирише на кон. Афродита ме изпрати до портата. Силният вятър образуваше вихрушки от леден въздух около нас и аз потръпвах, но като че ли повече от нерви и страх, отколкото от студ.

— Стиви Рей е една от тях — каза Афродита. Погледнах към нея, но тя се взираше в нощта.

— Знам — отвърнах аз.

— Тя не е тази, която беше преди.

— Знам — повторих, въпреки че това признание ми причиняваше болка. — Благодаря ти, Афродита.

Тя погледна към мен. Изражението й беше безразлично и неразгадаемо.

— Не започвай да се държиш, сякаш сме приятелки или нещо подобно — предупреди ме тя.

— Не съм си и помисляла.

— Имам предвид, че не сме приятелки.

— Да, определено не сме.

Сигурна съм, че я видях как едва сдържа усмивката си.

— Значи се разбрахме — каза Афродита. И после добави: — О, и не забравяй да се обвиеш в мрак и тишина, за да не те забележат хората. В момента ти трябва само да те спрат някъде.

— Ще го направя. Благодаря ти, че ми напомни.

— Добре тогава. Хайде, успех!

Дръпнах юздите, поех си дълбоко въздух и стиснах здраво бедрата си, подкарвайки Персефона.

Потопих се в свят, сътворен изцяло от бяла тъмнина. Снегът се беше променил и сега вместо бели, пухкави снежинки, валяха остри като бръснач парченца леден сняг. Духаше силен вятър и снегът падаше под ъгъл. Покрих главата си с одеялото, за да се прикрия от снега, и се наведох напред, пришпорвайки Персефона да бърза.

— Тичай! — чувах вик в главата си. — Хийт се нуждае от теб!

Пресякох паркинга и стигнах до оградата на училището, където бяха паркирани няколко затрупани със сняг коли.

Застанахме за малко под стената и аз започнах заклинанието:

— Ние сме безшумни… духове… и никой не ни вижда. Никой не ни чува.

Изненадах се, когато пространството около нас изведнъж притихна. Хрумна ми нещо и продължих:

— Ветре, бъди тих около мен. Огън, стопли ме. Вода, стопи снега по пътя ми. Земя, закриляй ме. И, дух, не ми позволявай да се отдам на страха.

Тъкмо бях изрекла думите, когато усетих силата около себе си. Персефона изпръхтя и се отдръпна леко настрани. И като се премести, сякаш сапуненият мехур, който ни обграждаше, се премести заедно с нея. Все още имаше буря и нощта беше адски студена, но аз бях изпълнена със спокойствие и заобиколена от силата на елементите. Сведох глава в поклон и прошепнах:

— Никс, благодаря ти за великата дарба, която си ми дала.

А после тихичко добавих, че се надявам да съм я заслужила.

— Хайде да отидем да приберем Хийт — казах на Персефона.

Тя се понесе в нощта и аз с изненада забелязах, че снегът някак се отблъсква от нас под зоркия поглед на Никс — въплъщението на Нощта.

Пристигнах изненадващо бързо. Имаше бариери, които запречваха пътя към гарата, а стари табели гласяха, че линията е затворена. Усмихнах се и поведох Персефона покрай бариерите и тя хукна в галоп по напълно изоставения път. Наведох се още повече и се облегнах на врата й. С развяващото се зад мен одеяло сигурно съм изглеждала като героиня от стар исторически роман. Представих си, че се нося към обятията на някое лошо момче, което според властния ми баща не е подходящо за мен.

С Персефона минахме пред изхода на Центъра за приложни изкуства, за да стигнем до старото депо. Досега не бях забелязана от никого, но бях чула гласовете на случайни минувачи около автобусната спирка и забелязах полицейска кола наблизо. Ние сме тихи… духове… никой не може да ни види и чуе. Продължих да си повтарям заклинанието наум. Никой не погледна в нашата посока, сякаш наистина се бях превърнала в дух.

Тръгнахме по широкия мост, по който минаваха железопътните релси. Като стигнахме средата на моста, аз спрях Персефона и се загледах от върха към сградата на изоставеното депо. Благодарение на бившия ми учител по приложни изкуства знаех, че преди тази сграда е била красиво декорирана, но след спиране на движението на влаковете е била изоставена. Сега изглеждаше като сграда в Готам Сити — града от комиксите за Батман (да, знам, смотанячка съм). Имаше огромни сводести прозорци, които ми напомняха на замък, обитаван от зловещи духове.

А сега трябва да идем там — посочих на Персефона.

Тя беше задъхана от бързането, но не изглеждаше особено притеснена. Надявах се това да е добър знак. Знаех, че животните имат способност да надушват лошите неща.

Стигнахме до края на моста и намерих разнебитения път, който водеше до входа на депото. Беше пълен мрак. Това не би трябвало да ме притеснява предвид доброто ми нощно зрение, но си ме притесняваше, и то много. Истината е, че треперех от страх, когато стигнахме до сградата и аз я обиколих няколко пъти, за да намеря откъде се влиза в мазето, за което ми спомена Хийт.

Не ми отне много време да намеря решетъчната врата. Не се оставих на страха и колебанието. Заведох Персефона под един навес, за да не стои на вятъра и силния сняг. Завързах юздата за нещо метално, наметнах одеялото върху гърба й и останах там известно време — да я успокоя и да я уверя, че скоро ще се върна. Искаше ми се да повтарям това толкова дълго, че и аз напълно да повярвам в него. Не ми беше лесно да се отделя от нея. Като че ли досега не осъзнавах колко успокояващо ми действа присъствието й. Исках да взема колкото се може повече от това спокойствие, преди да се потопя в мрака през металната врата.

Навътре не се виждаше нищо, освен очертанията на помещението. И мазето на напълно изоставеното депо. Чудесно. Хийт е там долу, напомних си аз. Хванах дръжката и я дръпнах. Отвори се доста лесно — явно някой минаваше от тук често.

Мазето не беше толкова ужасно, колкото очаквах. Слаба светлина се процеждаше през високите прозорци и явно помещението често се използваше от бездомници. Имаше доста предмети, оставени от тях — кашони, стари одеяла, дори кредитни карти. Но нямаше нито един бездомник. Изглеждаше като изоставен град на бездомници, което беше странно предвид лошото време навън. Тази нощ е изключително подходяща, за да потърсят тук подслон, вместо да стоят на студено по улиците. А снегът не е спирал да вали от няколко дни. Ако са отишли някъде, най-малкото щяха да вземат тези неща със себе си.

Доста повече смисъл има, ако допуснем, че мазето се използва от неживи, ужасяващи създания, вместо от бездомници.

Не мисли за това. Намери канализационната решетка и открий Хийт.

Не беше трудно да намеря решетката. Просто се промъкнах до най-тъмния и най-гадния край на стаята и там открих решетка в пода. Да, точно в ъгъла. На пода. Никога, абсолютно никога, не би ми дошло наум да докосна нещо толкова гнусно и да вляза в подобна дупка.

Всъщност точно това се налагаше да направя.

Решетката се повдигна лесно, както и вратата, което отново ми подсказа, че оттук често се минава. Имаше нещо като метална стълба, по която се спуснах около два метра надолу. Най-после се озовах в тунела. Беше голям, влажен и гнусен. О, и тъмен. Много тъмен. Останах така известно време с надеждата, че очите ми ще свикнат с тъмнината. Усещах нуждата да намеря Хийт като сърбеж по кожата си, който непрекъснато ме подтикваше да продължавам.

— Завий надясно! — прошепнах си аз, но веднага млъкнах, защото дори шепотът създаваше ехо.

Завих надясно и се опитах да вървя колкото мога по-бързо. Хийт беше прав, тук имаше много тунели. Те се пресичаха и разделяха като подземните тунели на къртиците. В началото виждах повече следи от бездомници. Но след още един десен завой кашоните и одеялата изчезнаха. Не остана нищо, освен влага и мрак. Тунелите се промениха. Тези тук приличаха на изкопани от много пияни Толкинови джуджета (да, отново да потвърдя, че съм смотанячка). Беше студено, но не го усещах.

Вървях от дясната страна, като се надявах, че Хийт е знаел какво говори. Замислих се дали отново да не спра и да се концентрирам над мисълта за кръвта му, за да осъществим връзка, но нетърпението не ми позволяваше да губя повече време.

Аз. Трябва. Да. Намеря. Хийт.

Подуших ги, преди да чуя съскането им и да ги видя. Беше онази плесенясала и сбъркана миризма, която усещам всеки път, когато видя някой от тях. Сега разбирах, че това е миризмата на смърт, и се зачудих защо не съм я разпознавала досега.

Изведнъж мракът, към който очите ми вече бяха привикнали, се смени с мъждукаща светлина. Спрях, за да се концентрирам.

Можеш да го направиш, Зи. Ти си избрана от своята богиня. Ти нарита задниците на онези духове. Това тук е нещо, с което определено можеш да се справиш.

Все още се опитвах да се концентрирам (тоест да си говоря как трябва да бъда смела), когато Хийт извика. Вече нямах време за концентрация и празни приказки. Затичах се по посока на вика. Напомням, че вампирите са доста по-силни и бързи от хората и макар че съм просто новак, аз съм доста необикновен новак. И като казвам, че се затичах, имам предвид, че се затичах страшно бързо. И безшумно. Стигнах до тях след броени секунди, но ми се сториха часове. Бяха се струпали в малка ниша в края на тунела. Фенерът, който бях забелязала преди, висеше на ръждив пирон и хвърляше гротескна сянка на кривата и груба стена.

Те бяха застанали в полукръг срещу Хийт. Той беше стъпил върху мръсния матрак, а гърбът му бе опрян в стената. Някак беше успял да освободи краката си, но ръцете му все още бяха вързани. Имаше нова рана на дясната си ръка и миризмата на кръв се носеше плътна и съблазнителна.

Това вече преля чашата. Хийт беше мой! Въпреки объркването ми по отношение на цялата кръвопийска история, въпреки чувствата ми към Ерик. Хийт беше мой и никой нямаше право да пие от това, което е мое.

Нахвърлих се върху групата от съскащи създания, сякаш бях топка за боулинг, а те — безмозъчни пионки.

— Зо!

Той изглеждаше опиянен от щастие в първия момент, а после типично по момчешки се опита да ме скрие зад себе си.

— Внимавай! Зъбите и челюстите им са много остри. — А после добави с въздишка: — Ти наистина не доведе специалните части, нали?

Не можех да го оставя да ме крие зад себе си. Това бе много готино от негова страна, но той все пак беше просто човек. Потупах го по завързаните ръце и само с едно движение с нокътя си прерязах въжето. Очите му се разшириха от изумление, когато видя китките си свободни.

Ухилих се. Страхът ми си беше отишъл. Сега просто бях ужасно раздразнена.

— Това, което ти доведох, е по-добро от специалните части. Само стой зад мен и гледай.

Бутнах Хийт към стената и пристъпих напред, за да се изправя лице в лице с наобиколилата ни групичка от…

Ух! Това бяха най-отблъскващите същества, които някога съм виждала. Бяха поне десетина. Лицата им бяха бледи и изпити, а очите им светеха в червено. Те изръмжаха и засъскаха срещу мен. Видях острите им зъби, а ноктите им… Ноктите им бяха дълги, остри и мръсни!

— С-с-само някакъв новак — изсъска един от тях. — Белегът не я прави вампир. Прави я дефектна.

Погледнах към него:

— Елиът!

— Бях. Вече не с-с-съм Елиът. — Главата му се движеше напред-назад като на змия, докато говореше. Изведнъж червените му очи заблестяха и той сви устни. — С-с-сега ще ти покажа какво имам предвид.

Той тръгна към мен като подивял с прегърбената си походка. Останалите се раздвижиха след него.

— Внимавай, Зо! Ще ни видят сметката — извика Хийт и се опита пак да застане пред мен.

— Не, няма.

Затворих очи само за секунда и се замислих за силата и топлината на огъня, за това, че не само може да пречиства, но и да унищожава. Замислих се за Шоуни.

— Ела при мен, пламък!

Дланите ми се затоплиха. Отворих очи и вдигнах ръцете си, които светеха с ярък жълт пламък.

— Стой там, Елиът! Ти си беше боклук и приживе, а виждам, че смъртта не е променила нищо.

Елиът се сви и отстъпи назад. Аз направих крачка напред, готова да извикам на Хийт да ме последва, за да побегне към изхода, но гласът й ме накара да замръзна.

— Грешиш, Зоуи. Смъртта промени някои неща. Групата се раздели на две, за да направи път на Стиви Рей.