П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (13)

Дванадесета глава

Хийт раздаваше някакви листовки. Можех ясно да видя лицето му и останах изненадана колко е хубав. Да, аз го познавам от трети клас и съм наблюдавала как се превърна от симпатичен в недодялан, после в готин и накрая в секси, но никога не съм го виждала с този поглед.

Той гледаше сурово, без следа от усмивка и това му придаваше доста по-зрял вид. Сякаш виждах мъжа, в когото той щеше да се превърне след години. А това беше приятна гледка.

Хийт беше висок, рус и с мъжествено излъчване. Дори от това разстояние можех да различа гъстите му мигли, които бяха изненадващо тъмни, и да усетя нежните кафяви очи.

И тогава, сякаш усетил погледа ми, той погледна към мен. Забелязах как тялото му се отпусна и след това потръпна, сякаш някой избълва леденостуден въздух срещу него.

Трябваше да стана и да вляза в претъпканото с хора заведение, където щеше да е невъзможно да останем действително насаме. Но не го направих. Просто си останах там, а той изпусна листовките. Те се разпиляха по пътеката като умиращи птици, а той тръгна към мен. Застана изправен до масата ми, без да казва нищо в продължение на, както ми се стори, цяла вечност. Не знаех какво да направя, а и бях изключително нервна. В крайна сметка вече не можех да издържа на неловкото мълчание и го поздравих.

— Здрасти, Хийт.

Той подскочи, все едно някой му изкара акъла.

— Ега ти! Ти наистина си тук!

Зяпнах от учудване. Той не беше кой знае колко умен, но това прозвуча тъпо дори като за него.

— Естествено, че съм тук. Ти какво си помисли, че съм призрак ли?

Той се строполи на стола срещу мен, сякаш краката му не го държаха вече.

— Да… Не… Всъщност не знам. Работата е там, че те виждам често, а ти никога не си реална. Помислих си, че сега ще е същото.

— Хийт, за какво говориш? — Присвих очи и го подуших. — Да не си пиян?

Той поклати глава.

— Тогава напушен?

— Не. Не съм пил от месец. Тогава спрях и да пуша.

Думите не бяха особено сложни за разбиране, но аз примигах, сякаш ми беше непосилно да разбера какво ми казва.

— Спрял си да пиеш?

— И да пуша. Всичко спрях. Затова ти звънях толкова много. Исках да знаеш, че съм се променил.

Наистина не знаех какво да кажа.

— Ами… добре. Радвам се.

Знаех, че говоря като идиот, но начинът, по който Хийт ме беше зяпнал, ме разконцентрираше. А имаше и още нещо. Подушвах го. Не беше нито парфюм, нито пот. Беше дълбоко и съблазнително ухание, което ми напомняше за лято, лунна светлина и еротични сънища. Усещах го през порите на кожата му и ми идеше да стана и да се доближа максимално до него.

— Защо не отговори на нито едно от обажданията ми? Дори съобщение не ми прати.

Игнорирах привличането, което изпитвах, и се помъчих да мисля трезво.

— Хийт, виж какво. Между нас вече не може да има нищо.

— Между нас вече има нещо и ти го знаеш.

Отворих уста, за да му обясня колко греши, но той ме прекъсна:

— Белегът ти! Изчезнал е!

Подразних се от този драматичен тон и отвърнах ядосано:

Отново грешиш. Белегът ми не е изчезнал, просто съм го скрила, за да мога да се разходя спокойно, без да изкарвам акъла на тъпите хора наоколо. — Пренебрегнах обидата в очите му, която за миг заличи възрастния вид на лицето му и отново го превърна в хубавото момче, по което навремето бях луда. — Белегът ми никога няма да изчезне. Или ще се превърна във вампир, или ще умра в следващите три години. Това са единствените възможности, с които разполагам. Никога няма да съм предишната Зоуи. Никога между нас няма да е както преди. — Замълчах за миг, а после добавих: — Съжалявам.

— Зо, това ми е ясно. Само не разбирам защо някое от тези неща е причина да приключим връзката си.

— Хийт, всичко между нас беше приключило още преди да бъда белязана, не помниш ли? — попитах раздразнено.

Вместо да ми отвърне в типичния си самонадеян стил, гой продължи да ме гледа в очите, а после каза с напълно сериозен тон:

— Защото се държах като тъпак. Ти не можеше да понасяш, че се напивам и напушвам. И имаше право. Но вече приключих с това. Сега наблягам на футбола и училището, за да мога да участвам в първенството на Охайо. — Той ми се усмихна с очарователната си момчешка усмивка, която разтуптяваше сърцето ми от трети клас насам. — Ето там ще идва да ме гледа и приятелката ми. Тя ще бъде ветеринарен лекар. Вампирски ветеринарен лекар.

— Хийт… поколебах се, в опит да преглътна заседналата в гърлото ми буца, която едва не ме накара да заплача. — Аз не съм сигурна дали все още искам да стана ветеринарен лекар, но дори да е така, това не значи, че можем да бъдем заедно.

— Ти излизаш с друг. — Не го каза ядосано, а по-скоро адски тъжно. — Не си спомням много от онази нощ. Опитвам се, но като се замисля за това, всичко се обърква в главата ми като един голям кошмар, от който не мога да си спомня нищо реално.

Запазих спокойствие. Знаех, че говори за ритуала в нощта на Самхайн, когато ме проследи и се натъкна на момента, в който Афродита загуби контрол над духовете. Хийт едва не се прости с живота си. Ерик беше там и както Неферет отбеляза, прояви войнска чест, като остана да защитава Хийт от духовете, за да ми даде време да изпълня заклинанието и да ги върна там, откъдето бяха дошли. За последен път видях Хийт в безсъзнание на земята и окървавен. Неферет ме увери, че ще излекува раните и ще заличи паметта му. Но явно мъглата е започнала да се вдига.

— Хийт, не мисли за онази нощ. Всичко свърши и по-добре да…

— Ти беше там с някой друг — прекъсна ме той. — Излизаш ли с него?

— Да — въздъхнах аз.

— Дай ми шанс да оправя нещата, Зо.

Поклатих глава, въпреки че думите му докоснаха сърцето ми.

— Невъзможно е, Хийт.

— Защо? — Той протегна ръката си през масата и я сложи върху моята. — Не ми пука за тези вампирски истории. Ти все още си Зоуи. Същата Зоуи, която познавам от цяла вечност, първото момиче, което целунах. Тази Зоуи, която ме познава по-добре от всеки друг. Тази Зоуи, за която мечтая всяка нощ.

Заради близостта на ръката му усетих миризмата още по-силно — топла и прекрасна. Долавях пулса му с пръстите си. Не исках да му го казвам, но се налагаше. Погледнах го в очите и започнах:

— Причината да не си ме забравил е, че в онази нощ, когато бяхме на стената, аз опитах кръвта ти. Това се случва, когато вампир или дори новак пие от кръвта на човек. Казва се Отпечатване. Неферет, нашата Висша жрица, казва, че аз не съм успяла да ти оставя пълен Отпечатък и че ако просто стоя настрана от теб, всичко това с времето ще избледнее. Ти ще станеш пак нормален и ще забравиш за мен. Това се опитвам да направя. — Казах го на един дъх. Знаех, че той сигурно ще побеснее и ще ме нарече чудовище или нещо подобно, но трябваше да му го кажа, защото сега, като е наясно, може да…

Смехът му прекъсна мисловната ми тирада. Той отметна глава назад и се засмя по типичния си заразителен начин, така че не можех да не му се усмихна в отговор.

— Какво?

— О, Зоуи, ще ме побъркаш. — Той стисна ръката ми. — Луд съм по теб от осемгодишен. Дали и това има нещо общо с факта, че си пила от кръвта ми?

— Хийт, повярвай ми. Отпечатването е нещо реално и почти се е случило при нас.

— Чудесно, нека — ухили се той.

— А дали ще ти хареса и това, че ще те надживея с няколко века?

Той раздвижи вежди нагоре-надолу с престорено идиотско изражение.

— Сещам се за много по-гадни неща от това да имам готино и младо гадже, когато съм… да кажем, на петдесет.

Завъртях очи с досада. Той беше непоправим.

— Не е толкова просто, Хийт. Страшно много неща трябва да се обмислят.

— Винаги безкрайно усложняваш нещата. Аз и ти — това са всички неща, които трябва да се обмислят.

— Не, не е само това. — Изведнъж се сетих нещо и му отправих най-невинната си усмивка. — А какво прави бившата ми най-добра приятелка Кайла?

Той незаинтересовано сви рамене.

— Не знам. Почти не се виждаме вече.

— Защо? — Това беше странно. Дори и да не бяха гаджета, все пак се движеха в сходна компания от години.

— Не е като преди. Не ми харесва какви ги приказва. — Той продължаваше да гледа настрани.

— За мен ли?

— Да.

— И какви ги приказва? — попитах. Не можех да реша дали съм повече ядосана или повече наранена.

— Глупости някакви. — Той все още не ме поглеждаше.

Изведнъж ме осени прозрение и присвих очи.

— Смята, че имам нещо общо с изчезването на Крис?

— Не точно ти или поне не го е казвала. Мисли, че са вампири, но всъщност много хора също мислят така.

— А ти?

Най-после ме погледна.

— В никакъв случай! Но нещо лошо става. Някой отвлича момчетата от отбора. Затова съм тук днес. Раздавам листовки със снимката на Брад. Може би някой ще си спомни, че го е виждал.

— Съжалявам за Крис. — Пръстите ни се преплетоха. — Знам, че бяхте приятели.

— Много е гадно. Не мога да повярвам, че е мъртъв. — Той преглътна тежко и разбрах, че се опитва да не заплаче. — Мисля, че Брад също е мъртъв.

Аз също мислех така, но не можех да го кажа на глас.

— А може би не е. Може би ще го намерят.

Да, може… Хей, погребението на Крис е в понеделник, искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мога, Хийт. Представи си само какво ще стане, ако се появя на погребението на момче, за което всички смятат, че е убито от вампири.

— Да, няма да е много добре.

— Определено. И точно това се опитвам да ти обясня. Ако сме заедно, ще се налага непрекъснато да се съобразяваме с подобни неща.

— Не и когато сме извън училище. Тогава ще можеш да си слагаш този грим, с който си прикрила белега си в момента, и никой няма да разбере.

Той сериозно се заблуждаваше, че като наплескам малко фон дьо тен върху татуировките си, всичко ще бъде както преди. Не можех да му се ядосам, защото разбирах колко силно го желае. Не беше ли същото, каквото и аз правех тук? Не исках ли да си върна част от предишния живот?

Но това вече не бях аз и дълбоко в себе си останах доволна, че е така. Харесвах новата Зоуи, въпреки че сбогуването със старата беше не само трудно, но и доста тъжно.

— Хийт, аз не искам да крия, че съм белязана. Аз съм такава, каквато съм. — Поех си дълбоко дъх и продължих: — Бях белязана специално от Никс и нашата богиня ми даде някои необикновени способности. Няма да е възможно да се преструвам, че съм предишната Зоуи, дори и да искам. А аз не искам.

Той ме гледаше изпитателно.

— Добре, ще го направим по твоя начин и ще теглим една на тези, които не го харесват.

— Това не е моят начин, Хийт. Аз не…

— Чакай, не е нужно да казваш нищо повече сега. Можем да се срещнем пак тук след няколко дни. — Той се усмихна. — Мога дори да дойда през нощта.

Беше ми по-трудно, отколкото си представях, да кажа на Хийт, че няма да се видим повече. Всъщност не съм си представяла, че ще ми се наложи да водя такъв разговор с него. Мислех, че вече сме приключили и всичко е ясно. А сега стояхме тук и се чувствах странно — отчасти нормално, отчасти нереално, което на практика чудесно описваше връзката ни. Въздъхнах и се загледах в сплетените ни ръце, погледът ми попадна на часовника.

— Мамка му! — Бързо отдръпнах ръката си и грабнах чантата. Беше 2:15, трябваше да се обадя на ФБР до петнайсет минути. — Трябва да тръгвам, Хийт. Закъснявам за нещо много важно в училище. Ще… ще ти се обадя по-късно.

Станах и тръгнах по най-бързия начин, но не се изненадах, че той ме последва.

— Не! — прекъсна ме той, когато се опитах да го отпратя. — Ще дойда с теб до колата.

Нямах намерение да спорим. Познавах този тон. Колкото и глуповат и дразнещ да беше понякога, без съмнение бе получил добро възпитание от баща си. Откакто се познаваме, той е истински джентълмен. Отваря ми вратите и ми носи учебниците дори когато съучениците му се подиграват за това. Да ме изпрати до колата е просто част от неговата същност.

Колата ми стоеше самотна под едно голямо дърво, точно където я бях оставила. Както обикновено, Хийт мина пред мен и ми отвори вратата. Не можех да сдържа усмивката си. Имаше защо да го харесвам толкова, беше наистина мил.

— Благодаря ти, Хийт.

Затворих вратата и се канех да спусна стъклото на прозореца, за да си кажем „чао“ когато той буквално за секунди се шмугна на съседната седалка.

— Не-е-е, не може да дойдеш с мен. Много бързам и не мога да те закарам до където и да е.

— Знам. Не искам да ме караш никъде, аз съм с пикапа си.

— Добре тогава. Чао. Ще ти се обадя по-късно.

Той не помръдна.

— Хийт, трябва да…

— Искам да ти покажа нещо, Зо.

— Може ли да ми го покажеш по-бързо?

Не исках да съм гадна, но наистина трябваше да се върна по най-бързия начин и да се обадя. Защо, по дяволите, не взех със себе си телефона на Деймиън! Потупвах нервно по кормилото, докато Хийт ровичкаше за нещо в джоба си.

— Ето. Нося го от няколко седмици със себе си. За всеки случай. — Той извади от джоба си нещо плоско и увито в картон.

— Хийт, наистина трябва да тръгвам. А ти… — замлъкнах и дъхът ми секна. Той разви картона. Острието проблесна заплашително на приглушената светлина. Опитах се да кажа нещо, но устните ми бяха пресъхнали.

— Искам да пиеш от кръвта ми, Зоуи.

Тръпки на силно желание пробягаха по тялото ми. Стиснах кормилото с двете си ръце, за да спра да треперя… или за да не грабна бръснарското ножче и да срежа с него топлата му кожа, за да потече прекрасната му кръв…

— Не! — изкрещях толкова силно, че Хийт се сепна. — Просто го прибери обратно и излез от колата ми, моля те.

— Не ме е страх, Зоуи.

— Но мен да! — почти проплаках.

— Няма от какво да се страхуваш. Това сме аз и ти, както е било винаги.

— Не знаеш какво правиш, Хийт! — Не можех да погледна към него. Страхувах се, че ако го направя, няма да мога да се сдържа повече.

— Напротив, много добре знам. Ти пи малко от кръвта ми онази нощ. Беше… беше невероятно. Не мога да спра да мисля за това.

Идваше ми да крещя. Аз също не можех да спра да мисля за това, независимо колко силно се опитвах. Но не можех да му го кажа. Не бих му го казала. Вместо това най-накрая погледнах към него и заставих тялото си да се успокои. Само мисълта за пиенето на кръвта му ме напрягаше до краен предел.

— Искам да си тръгнеш, Хийт. Това не е редно.

— Не ми пука какво хората смятат за редно. Обичам те, Зоуи!

И преди да го спра, той вдигна острието и поряза тънка линийка на врата си. Омагьосана гледах как тъмната кръв се стича по бялата му кожа.

И тогава миризмата ме зашемети. Силна, дълбока и съблазнителна. Като шоколад, но по-силна и по-хубава. За секунди цялата кола се изпълни с нея. Привличаше ме както нищо досега. Не просто имах желание да я опитам. Аз имах нужда да я вкуся.

Не си давах сметка, че съм се приближила, докато Хийт не заговори:

— Да, искам да го направиш, Зоуи. — Гласът му звучеше дълбок и дрезгав, сякаш не можеше да го контролира от вълнение.

— А… аз искам да вкуся кръвта ти, Хийт.

— Знам, скъпа. Давай — прошепна той.

Не можех да се спра. Облизах кръвта по врата му.