П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (10)

Девета глава

— За какво, по дяволите, говориш!? — извиках аз.

Тя дишаше тежко, на пресекулки и от време на време забелваше очи. Дори в този мрак различавах снежнобялото на очите й. Хванах я за раменете и я разтърсих.

— Кажи ми какво виждаш!

Полагайки усилие да се контролира, тя кимна едва-едва.

— Ще ти кажа. Просто остани с мен.

Седнах зад нея на пейката и я оставих да сграбчи ръката ми, без да ми прави впечатление, че я стискаше толкова силно, сякаш ще я счупи, и че адската кучка всъщност ми е враг. Без да обръщам внимание на нищо, освен на това, че баба може би е в опасност.

— Никъде няма да ходя — уверих я. После си спомних как Неферет я подканваше. — Кажи ми какво виждаш, Афродита?

— Вода! Ужасно е… толкова тъмна и толкова студена. Всичко се обърка… Не мога… не мога да отворя вратата на проклетия „Сатурн“

Стомахът ме сви. Колата на баба беше точно „Сатурн“. Купи си я, защото се смяташе за изключително сигурна кола, която може да ти помогне да оцелееш при всякакви обстоятелства.

— Но къде е колата, Афродита? Каква е тази вода?

— Река Арканзас. Мостът… пропаднал е. — Тя се разрида ужасено. — Колата пред мен пада и се удря в шлепа. Цялата гори! Вътре са малките момчета… те са в колата!

Преглътнах тежко.

— Добре, кой мост? Кога?

Афродита се напрегна и затрепери.

— Не мога да изляза! Не мога да изляза! Водата е… — Тя издаде ужасяващ звук, сякаш се давеше, и се отпусна на пейката.

— Афродита! — Отново я разтърсих. — Събуди се! Трябва да ми кажеш какво видя!

Клепачите й бавно се раздвижиха. Този път не се показа бялото, а очите й изглеждаха нормално. Тя издърпа грубо ръката си от моята и закри лицето си с коса. Забелязах, че цялата е изпотена. Примигна още няколко пъти, преди да срещне погледа ми. Не можех да разчета нищо друго, освен изтощение в погледа и гласа й.

— Добре е, че остана — обади се тя най-после.

— Кажи ми какво видя. Какво се случи с баба ми?

— Мостът, по който минаваше с колата си, се срути, тя падна в реката и се удави — каза Афродита равнодушно.

— Не, не, това няма да се случи. Кажи ми кой е мостът. Кога се случва? Как? Аз ще го спра.

Устните на Афродита се разтеглиха в лека усмивка.

— О, да не би изведнъж да ми повярва?

Страхът за баба беше като изгаряща болка в мен. Хванах я за ръката и я задърпах да стане.

— Хайде, да тръгваме.

Тя се опита да се издърпа от мен, но беше прекалено отпаднала и не успя.

— Къде?

— При Неферет, разбира се. Тя ще оправи тази гадост, а ти определено ще й разкажеш всичко.

— Не! — изкрещя Афродита. — Не, няма да й кажа нищо. Заклевам се, че няма. Ще кажа, че не помня нищо, освен моста и водата.

— Неферет ще изкопчи цялата информация от теб.

— Не, няма да може. Ще разбере, че лъжа и че крия нещо, но няма да знае какво. Ако ме заведеш при нея, баба ти ще умре.

Почувствах се толкова зле, че започнах да треперя.

— Какво искаш, Афродита? Искаш ли отново да си лидер на „Дъщерите на мрака“? Готово, отстъпвам ти мястото. Само ми кажи подробностите за инцидента.

Следа от болка премина по бледото лице на Афродита.

— Ти не можеш да ми го върнеш, Неферет трябва да го направи.

— Тогава какво искаш?

— Искам да ме слушаш и да разбереш, че Никс не е отнела дарбата ми. Да повярваш, че виденията ми са истински. — Тя ме погледна в очите. Гласът й беше тих и решителен. — Освен това искам да ми дължиш услуга. Някой ден ти ще станеш могъща и силна Висша жрица, много по-силна дори от Неферет. Някой ден аз може би ще се нуждая от закрила и тогава ще ми върнеш дължимото.

Понечих да кажа, че няма начин да я защитя от Неферет. Не и сега. А може би дори никога. Няма и да искам. Афродита сама се провали, а аз вече съм виждала колко себична и зла може да бъде. Не исках да й дължа услуга. Не исках да имам нищо общо с нея.

Но също така нямах избор.

— Добре. Няма да те водя при Неферет. Сега ми кажи какво видя.

— Първо ми дай думата си, че ще ми дължиш услуга. И имай предвид, че това не е празно обещание като при хората. Когато вампир даде думата си, независимо дали новак или възрастен, той се обвързва да изпълни обещаното.

— Ако ми кажеш как да спася баба си, ти обещавам, че ще ти дължа услуга.

— По мой избор — каза тя лукаво.

— Каквато и да е.

— Трябва да го кажеш и да се закълнеш както трябва.

— Ако ми кажеш как да спася баба, ти давам думата си, че ти дължа услуга по твой избор.

— Беше изречено. Така и ще бъде извършено — прошепна тя.

От гласа й ме полазиха тръпки.

— Слушам те.

— Първо трябва да поседна. — Тя отново започна да трепери и се свлече на пейката.

Седнах до нея и зачаках нетърпеливо да се съвземе. Когато заговори, се ужасих. Усещах, че видението е истинско. Ако Никс бе ядосана на Афродита, поне тази вечер не го показваше.

— Този следобед баба ти ще тръгне към Тулса. — Тя млъкна и завъртя леко глава настрани, сякаш слушаше какво ще й каже вятърът. — Имаш скоро рожден ден. Тя ще иде до града, за да ти купи подарък.

Изненадах се. Афродита беше права, през декември имам рожден ден. Имам нещастието да съм родена на двайсет и четвърти декември и никога досега не съм си празнувала рождения ден както трябва. Всички винаги го бъркаха с Коледа. Дори миналата година, когато ставах на шестнайсет и трябваше да си направя най-готиното парти, не се получи нищо особено. Много е досадно… Поклатих глава. Сега не бе моментът да се оплаквам от лошия си късмет с рождения ден.

— Добре, значи тя идва до града този следобед и какво се случва?

Афродита присви очи, сякаш се опитваше да види нещо в мрака.

— Странно е. Обикновено мога да кажа съвсем точно защо се случват тези инциденти. Като самолетът, който имаше технически проблем, и т.н. Но този път толкова се бях концентрирала върху баба ти, че не знам защо мостът се срути. — Тя ме погледна. — Може би защото за пръв път имам видение, в което умира някой, когото разпознавам. Това ме разконцентрира.

— Тя няма да умре! — отсякох.

— Тогава не бива да стига до моста. Забелязах часовника на таблото в колата, показваше три и петнайсет, затова съм сигурна, че ще се случи този следобед.

Машинално погледнах часовника си. Показваше шест и десет, след час щеше да се съмне (а аз щях да съм в леглото), което значи, че баба ще е будна. Тя се събужда по изгрев-слънце и излиза да се поразходи. След това се прибира в уютната си къщичка и си приготвя лека закуска, преди да се заеме с работата по лавандуловата ферма. Ще й се обадя и ще й кажа да си остане вкъщи, за да е сигурно, че никъде няма да ходи с колата в този ден. Всичко с нея ще е наред. Ще се погрижа за това. После се сетих нещо друго. Погледнах към Афродита.

— А другите хора? Ти спомена за някакви деца и че колата им е пропаднала и се е запалила.

— Да.

— Какво „да“?! — извиках насреща й.

— Гледах от позицията на баба ти и видях как няколко други коли покрай мен пропаднаха и се разбиха. Всичко стана много бързо и не мога да кажа точно колко бяха.

Тя не каза нищо повече и аз поклатих глава с отвращение.

— А как ще ги спасим? Ти спомена, че сред загиналите има малки момчета!

Тя вдигна рамене.

— Видението ми беше объркващо. Не мога със сигурност да кажа къде се случва, а само кога, защото видях датата и часа на таблото в колата на баба ти.

— Значи просто ще оставиш всички тези хора да умрат?

— Какво ти пука? Нали баба ти ще се спаси?

— Отвращаваш ме, Афродита! Интересуваш ли се от някой друг, освен от себе си?

— Какво значение има, Зоуи? Ти да не би да си перфектна? А на теб пука ли ти за някой друг, освен за баба ти?

— Естествено, че съм най-притеснена за нея! Обичам я! Но не искам и другите да пострадат. А това няма да се случи, ако имаме повече информация. Така че трябва да се постараеш да видиш за кой мост става дума.

— Казах ти вече на коя река е мостът. Но не мога да кажа кой точно мост.

— Замисли се по-сериозно! Какво още видя?

Афродита затвори очи. Гледах я как сви вежди.

— Чакай, виждам знак. Това е мост Ай-40, който се намира веднага след бариерата близо до водопада Уебър. — Тя отвори очи. — Вече знаеш къде и кога. Не мога нищо повече да ти кажа. Струва ми се, че някаква лодка, подобна на шлеп, се удря в моста, но това е всичко, което знам. Не виждам нищо, с което да идентифицирам лодката. Така че как смяташ да го предотвратиш?

— Не знам още, но ще го направя.

— Е, докато обмисляш как да спасиш света, аз ще се прибера в стаята си, за да си оправя ноктите. Неизрядният маникюр е нещо, което никак не понасям.

— Знаеш ли, да имаш скапани родители не е оправдание за такъв гаден характер като твоя — казах след нея.

Тя се спря за миг, после се обърна. Очите й бяха присвити от злоба.

— Ти пък какво знаеш за това!?

— За твоите родителите ли? Не много. Само това, че те контролират и че майка ти е истински кошмар. Или имаш предвид за скапаните родители по принцип? За тях знам много. Живея с такива, откакто майка ми се омъжи повторно преди три години. Гадно е, но не е оправдание да бъдеш кучка.

— Пробвай не три, а осемнайсет години, и то много по-кошмарни от това, което си видяла, и тогава може да добиеш представа. Просто нищо не си видяла. — И после, също като старата Афродита, която добре познавах и не можех да понасям, тя се фръцна и си тръгна с типичната походка, включваща въртене на задника.

— Проблеми. Това момиче има сериозни проблеми.

Седнах на пейката и започнах да ровя в чантата си за мобилния телефон. Бях доволна, че винаги го нося със себе си, дори когато съм принудена да го държа с изключен звук и без вибрация. Причината си има име — Хийт. Той е почти бившето ми гадже и откакто с вече бившата ми най-добра приятелка Кайла дойдоха да ме „измъкнат от тук“ (точно така се изразиха идиотите), Хийт се влюби още по-непоправимо в мен. Вината не е само негова. Аз бях тази, която опита кръвта му и започна цялата работа с Отпечатването. Както и да е. Дори когато съобщенията от него намаляха от милиони (имам предвид двайсетина) на ден до към две-три, пак предпочитам да държа звука на телефона си изключен, за да не ми досажда. Естествено, като го отворих, видях няколко пропуснати повиквания, всички от Хийт. Нямаше съобщения. Явно започваше да схваща.

Баба звучеше сънена, когато вдигна телефона, но щом позна, че съм аз, веднага се зарадва.

— О, Зоуи! Толкова е приятно да се събудя от твоя глас.

Усмихнах се:

— Липсваш ми, бабо.

— И ти ми липсваш, съкровище.

— Бабо, причината да ти се обадя е малко странна, но трябва да ми се довериш.

— Разбира се, че ти се доверявам — отвърна тя без колебание.

Тя е толкова различна от майка ми, че просто се чудя как е възможно да са роднини.

— Добре, значи днес следобед планираш да отидеш до Тулса, за да напазаруваш, нали така?

След кратко мълчание тя се засмя.

— Явно не е възможно да се скрие изненада за рождения ден от един вампир.

— Трябва да ми обещаеш нещо, бабо. Обещай ми, че никъде няма да ходиш днес. Няма да се качваш на колата. Няма да караш. Просто стой вкъщи и си почивай.

— Какво има, Зоуи? — Поколебах се за миг, защото не знаех как да й го кажа. Тогава тя, със своята вродена способност да ме разбира перфектно, продължи: — Не забравяй, че можеш да ми кажеш всичко, Зоуи. Аз ти вярвам.

Не бях забелязала, че съм затаила дъх, преди да чуя това.

— Мостът Ай-40, който се намира на река Арканзас, близо до водопада Уебър, ще се срути. Предполага се, че ти ще си там в този момент и ще загинеш. — Казах последната част тихо, почти шепнешком.

— О! О, боже! По-добре да седна.

— Бабо, добре ли си?

— Предполагам, че да, но се чувствам леко замаяна от новината. — Сигурно бе взела вестник, защото чувах как си вее с нещо. — Как разбра за това. Имаш видения ли?

— Не аз. Афродита.

— Момичето, което беше лидер на „Дъщерите на мрака“? Мислех, че вие двете не сте близки.

— Не сме. Определено не сме. Но я видях случайно, докато получаваше видението, и разбрах за какво се отнася.

— Вярваш ли на това момиче?

— Ни най-малко, но вярвам в силата й. И я видях точно по време на видението. Беше… беше сякаш е там, с теб. Беше ужасно. Тя видя как колата пропада и онези малки момчета загиват… — Затаих дъх. Внезапно осъзнах случващото се. Баба наистина можеше да загине днес.

— Чакай. Значи има и други хора в тази катастрофа?

— Да. Когато мостът се срутва, няколко коли пропадат в реката.

— А как ще ги спасим?

— Аз ще се погрижа за това. Ти само си остани вкъщи.

— Дали пък да не отида до моста, за да помогна?

— Не! Стой далече оттам. Ще се погрижа никой да не пострада. Обещавам. Но трябва да съм сигурна, че ти ще си в безопасност.

— Добре, миличка, вярвам ти. Не се притеснявай за мен. Ще бъда на сигурно място вкъщи. Ти се погрижи за каквото трябва и ако се нуждаеш от мен, обаждай се. По всяко време.

— Благодаря ти, бабо. Много те обичам.

— Аз също те обичам, у-вет-си а-ге-хут-са.

След като затворих телефона, постоях малко там, опитвайки се да се успокоя и поне да спра да треперя. Планът вече се зараждаше в главата ми и нямах никакво време за губене. Трябваше да се залавям за работа.