П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (31)

Двадесет и девета глава

Неферет излезе от сенките и тръгна бързо към Хийт и Ерик. Докосна първо лицето на Ерик и прегледа кървавите белези по ръцете му, оставени от призраците, докато се бе опитвал да защити Хийт от тях. Прокара пръсти по раните му и кръвта започна да засъхва. Болката го напусна и Ерик въздъхна щастливо.

— Ще зараснат. Когато се върнем в училище, ела в лечебницата да ти дам един мехлем. — Потупа го нежно по бузата и той се изчерви. — Ти защити момчето и показа, че си истински воин вампир. Гордея се с теб, рицарю Ерик. Богинята също.

Сърцето ми преля от радост. Аз също се гордеех с постъпката му. Чух зад себе си одобрителен шепот и разбрах, че Дъщерите и Синовете на мрака се бяха върнали и се тълпяха по стъпалата към павилиона. Колко дълго бяха стояли там? Неферет се обърна към Хийт и аз забравих за всички останали. Повдигна дънките му и огледа раздраните участъци по ръцете и краката му. После скри бледото му лице в шепите си и затвори очи. Видях как тялото му се изпъва и свива в конвулсии, как въздъхва и се отпуска, както бе направил и Ерик. След секунди вече спеше спокойно, нямаше нищо общо с онова момче, което се бореше със смъртта пред очите ни. Все още коленичила до него, Неферет каза:

— Ще се възстанови и няма да си спомня нищо от тази нощ. Ще си мисли, че се е напил и опитвайки се да открие бившата си любима, се е изгубил. — Докато го изричаше, вдигна очи към мен и аз видях в тях съчувствие и разбиране.

— Благодаря ти — прошепнах с устни.

Тя кимна, стана и се обърна към Афродита:

— Аз съм отговорна за случилото се тази нощ толкова, колкото и ти. Познавам твоята себичност от години, но предпочетох да си затворя очите, като се надявах, че с годините и с помощта на богинята да узрееш. Но съм сгрешила. — Гласът й се извиси и придоби метални нотки. — Афродита, освобождавам те от лидерския пост в клуба на Дъщерите и Синовете на мрака. Подготовката ти за Велика жрица също се прекратява. Сега не си по-различна от всеки новак.

Хвана огърлицата от сребро и гранат, която висеше върху гърдите на Афродита, и с рязко движение я свали.

Афродита мълчеше, бялото й като тебешир лице бе обърнато към Неферет.

Великата жрица й обърна гръб и се приближи към мен.

— Зоуи Редбърд. Разбрах, че си специална от деня, когато Никс ми показа, че ще бъдеш белязана.

Усмихна се и повдигна брадичката ми, за да огледа по-добре разрасналия се белег. После отметна косите ми, за да открие новата ми татуировка по врата, раменете и гърба. Щом видяха необикновената рисунка, Дъщерите и Синовете на мрака ахнаха.

— Изключително, наистина изключително! — прошепна възхитено Неферет. — Тази нощ ти прослави мъдростта на богинята, която те дари със своята мощ. Честно си заслужи мястото на водач на Дъщерите и Синовете на мрака и ще бъдеш обучавана от богинята. Ти ще ги ръководиш чрез своята мъдрост и състрадание и е помощта на великата Никс.

Тя ми подаде огърлицата на Афродита. Пръстите ми усетиха тежестта и топлината й.

— Носи я и управлявай с повече достойнство и чест от твоята предшественичка.

После направи нещо наистина смайващо. Неферет, Великата жрица на Никс, ме приветства с кръстосани пред сърцето си юмруци и ниско приведена глава — вампирският знак за почит и уважение. Всички, освен Афродита, повториха жеста й.

Сълзите замъглиха погледа ми, когато видях приятелите ми да се усмихват и да ми засвидетелстват своята вярност заедно с другите Дъщери и Синове.

Но дори и в този момент на върховно щастие, усетих някакво смущение. Как съм могла да се съмнявам в Неферет, как съм могла да не споделя с нея всичко?

— Върни се в училище — каза тя. — Аз ще се погрижа за всичко тук.

Прегърна ме и прошепна в ухото ми:

— Гордея се с теб, Зоуи Редбърд.

После ме обърна към приятелите ми:

— Приветствайте новия водач на Дъщерите и Синовете на мрака!

Първи пристъпиха към мен Деймиън, Стиви Рей, Шоуни и Ерин. Останалите ги последваха. Всички ме наобиколиха и засипаха с възторжени възгласи, поздравления и смях. Усмихвах се и кимах на „новите си приятели“, но не бях глупачка. Напомних си, че само преди минути същите синове и дъщери кимаха и се съгласяваха с Афродита.

Щеше да мине време, докато променя това.

Тръгнахме по обратния път. Стигнахме мостчето и аз напомних на хората си, че трябва да бъдем тихи, докато минаваме през квартала около училището. После им дадох знак с глава да минат пред мен. Когато Стиви Рей, Деймиън и Близнаците минаха покрай мен, прошепнах:

— Не, вие останете с мен.

Устите им се разтегнаха в толкова широки усмивки, че заприличаха на пуснати от лудницата.

Обърнах се към Стиви Рей и я изгледах строго:

— Не биваше да се съгласяваш да ставаш хладилник. Знам колко много се страхуваше.

Тя отвърна на укора ми е вяла усмивка.

— Но ако не се бях съгласила, нямаше да разберем къде ще се състои ритуалът. Направих го, за да разбера, и изпратих съобщение на Деймиън да чака тук е Близнаците. Знаехме, че ще имаш нужда от нас.

Вдигнах ръка и тя замълча, но очите й се напълниха със сълзи. Усмихнах се и продължих:

— Не ме остави да довърша. Исках да кажа, че не биваше да го правиш, но съм щастлива, че го направи. — Прегърнах я и погледнах през сълзи към другите. — Благодаря ви, приятели мои. Радвам се, че сте до мен.

— Нали това правят приятелите? — усмихна ми се Деймиън.

— Да — поде Шоуни.

— Точно така — добави Ерин.

Тримата ме наобиколиха и всички застинахме в една голяма групова прегръдка.

— Хей, мога ли и аз да взема участие?

Вдигнах поглед и видях Ерик.

— Абсолютно да — извика Деймиън.

Стиви Рей се затресе от смях. Шоуни въздъхна и каза:

— Зарежи тези изрази, Деймиън, никого не впечатляваш с тях.

Ерин ме избута от центъра на групата към Ерик и рече:

— Прегърни този приятел, Зоуи. Той защити гаджето ти тази нощ.

— Бившето гадже — поправих я бързо и прегърнах Ерик малко по-развълнувана от очакваното заради попилата в дрехите му миризма на кръв от раните на Хийт и поради факта, че ръцете му са на раменете ми. А за да увеличи вълнението ми, той ме целуна толкова силно, че главата ми се замая.

— Ох, моля ви, престанете! — чух гласа на Шоуни.

— Или си наемете стая! — това беше Ерин.

Деймиън се изкиска, когато се дръпнах засрамено от прегръдките на Ерик.

— Умирам от глад — обади се Стиви Рей. — Да знаете, че тая работа с хладилника много изтощава.

— Хайде да ти намерим нещо за хапване — предложих аз.

Тръгнахме всички по мостчето. Чух зад мен Шоуни да спори с Деймиън дали да си вземем пица или сандвич.

— Имаш ли нещо против да дойда с вас? — попита Ерик.

— Не, вече започнах да свиквам да сме шестима — усмихнах се аз.

Той се засмя и тръгна до мен. Изведнъж от мрака зад мен чух много ясно и много сърдито „мяу“.

— Вие вървете. Ще ви настигна — казах на Ерик и се върнах назад към сенките в края на поляната на Филбрук.

— Нала, пис-пис — извиках и в същия миг от храсталака се изтъркаля една пухкава топка.

Тупна в краката ми, като не спираше да повтаря своето сърдито „мяу“. Взех я на ръце и тя моментално започна да мърка.

— Добре, добре, глупачето ми. Защо ме следиш, щом не искаш да се отдалечаваш от общежитието? Тази нощ разходките ти дойдоха малко повечко — замърморих под носа си, но преди да премина обратно моста, от храстите излезе Афродита и ми прекрачи пътя.

— Тази нощ победи, но това не е краят — изсъска тя.

Ох, наистина ме изморяваше.

— Не съм имала за цел да те побеждавам, а да оправя нещата.

— И си мислиш, че си ги оправила? — Очите й се стрелнаха от мен към пътеката за павилиона, сякаш очакваше някой да се появи оттам. — Изобщо не разбираш какво се случи тази нощ. Вие бяхте използвани. Ние бяхме използвани. Всички сме марионетки.

Тя подсмръкна, избърса нервно лицето си с ръка и аз разбрах, че плаче.

— Афродита, не искам неразбирателството между нас да продължава — казах тихо.

— Но трябва. Защото това се очаква нас. Ти ще видиш… ще разбереш… — извика тя и бавно започна да се отдалечава от мен.

Изведнъж се сетих за думите й по време на видението: Но те са мъртви! Не! Не! Това не може да бъде! Не е правилно. Не е естествено! Не разбирам, не… ти… ти си знаела…

Последвалият писък отекна в съзнанието ми. Замислих се за Елизабет… за Елиът… за това, че се бяха появили пред мен. И реших, че в думите на Афродита има някакъв смисъл.

— Почакай! — извиках след нея.

Тя погледна през рамото си.

— Видението, което получи днес в кабинета на Неферет. Какво точно видя?

Тя поклати бавно глава.

— Това е само началото. Ще стане много по-лошо — обърна се напред, но неочаквано спря.

Някой бе препречил пътя й. Моите приятели.

— Всичко е наред — казах. — Оставете я да мине.

Шоуни и Ерин се разделиха и й направиха път. Афродита вдигна високо глава, отметна разкошната си коса и мина покрай тях, сякаш светът беше неин. Гледах я как върви по моста и усещах стомахът ми да се свива на топка. Тя знаеше нещо за Елизабет и Елиът. И аз трябваше да разбера какво.

— Хей — извика ми Стиви Рей.

Обърнах поглед към своята приятелка и съквартирантка и зачаках съвет от вътрешния си глас.

— Каквото и да става, ще се справим заедно, Зоуи.

Стомахът ми се отпусна.

— Да тръгваме — казах и всички потеглихме към дома.