П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (24)

Двадесет и втора глава

— Тя има нещо предвид — каза Деймиън.

— Тя се присъедини към „Дъщерите на мрака“ — отбеляза Шоуни.

— Какво! — изписка Деймиън. Гласът му се качи поне с двайсет октави.

— Оставете я на мира — моментално се обяви в моя защита Стиви Рей. — Тя разузнава положението.

— Разузнавала, глупости! Ако се е присъединила към „Дъщерите на мрака“, значи е с враговете ни — тръсна глава Деймиън.

— Така е, присъединила се е — кимна Шоуни.

— Ние я чухме — обади се Ерин.

— Ехо! Аз все още съм тук — намесих се в разговора.

— И какво мислиш да правиш? — погледна ме Деймиън накриво.

— Не знам, наистина.

— По-добре помисли и действай бързо, иначе онези вещерки ще те сготвят за обяд — каза Ерин.

— Да — съгласи се Шоуни и за по-голям ефект налапа огромна хапка.

— Хей, чакайте, не е необходимо да мисли сама. Нали си има нас? — скръсти ръце Стиви Рей и изгледа Близначките.

Благодарих й с усмивка и казах:

— Добре, вижте, имам една идея.

— Супер. Казвай и ще я обсъдим заедно — въодушеви се Стиви Рей.

Всички се втренчиха в мен. Чакаха.

— Ами… Ъ-ъ… — замънках нерешително.

Страхувах се да не им прозвучи малоумно. Но после реших да кажа и онова, което ми се въртеше из главата, докато говорех с баба.

И го изрекох набързо:

— Мисля, че бих могла да използвам пречистваща молитва, основана на стар ритуал на индианците чероки, и да помоля Никс за съвет.

Около масата се възцари гробна тишина сякаш цяла вечност.

Най-накрая Деймиън наруши мълчанието:

— Да потърсиш помощ от Никс не е лоша идея.

— Ти чероки ли си? — попита Шоуни.

— Защото приличаш — забеляза Ерин.

— Ами, да! Фамилията й е Редбърд — Червена птица. Значи е чероки — огледа ги победоносно Стиви Рей.

— Това е добре — кимна Шоуни, но всъщност не изглеждаше убедена.

— Надявам се, че Никс ще ме чуе и… ще ми даде някакъв знак, ще ми покаже каквото трябва да знам за ужасната Афродита. — Спрях и огледах всички поред. — Нещо в мен ми подсказва, че не бива да я оставям да се измъкне с гадната си шайка.

— Зоуи, нека им кажа — неочаквано се обади Стиви Рей. — Те няма да те издадат. Честна дума. Може би ще е по-добре да знаят.

— Какво, по дяволите… — избухна Ерин.

— Сега вече нямаш избор — обади се Шоуни и посочи с вилицата към Стиви Рей. — Тя знае много добре, че подметнеш ли такова нещо, душата ще ти извадим, но ще разберем за какво става дума.

Погледнах ядосано към Стиви Рей. Тя сви рамене и смънка:

— Извинявай.

Приведох се неохотно към тях и сниших глас:

— Обещайте, че няма да кажете на никого.

— Обещаваме — отговориха в един глас те.

— Мисля, че мога да усещам петте елемента, когато кръгът е изграден.

Отново настъпи пълна тишина. Четиримата просто си седяха там и ме гледаха. Трима от тях — шокирано. Стиви Рей — самодоволно.

— Е, все още ли мислите, че не може да победи Афродита? — погледна ги тя.

— Знаех си, че твоят Белег не е само за да падаш и да си удряш главата — поклати глава Шоуни.

— Уау, ква готина клюка! — потри ръце Ерин.

— Никой не бива да знае — казах бързо.

— Моля ти се! — вдигна ръка Шоуни. — Казваме само, че един ден от това ще излезе страхотна клюка.

— Знаем как да чакаме за една такава велика клюка — додаде Ерин.

Деймиън обърна гръб и на двете.

— Мисля, че досега не е имало случай, която и да е Велика жрица да има връзка с всичките пет елемента — изрече развълнувано той. — Знаеш ли какво означава това? — И без да ми даде възможност да отговоря, продължи: — Означава, че може би ти си най-всемогъщата Велика жрица, която някога вампирите са имали.

— Всемогъща ли? — измърморих.

— Най-силна, най-мощна — поясни нетърпеливо той. — И може би наистина ще успееш да победиш Афродита.

— Ето това се казва добра новина — каза Ерин и Шоуни кимна въодушевено.

— И така, кога и къде ще извършим онова нещо за пречистването? — попита делово Стиви Рей.

— „Ние“ ли? — вдигнах вежди.

— Няма да те пуснем сама, Зоуи — заяви тя.

Отворих уста, за да възразя, защото дори не бях сигурна какво точно трябваше да направя. Не исках да замесвам приятелите си в нещо, което можеше (всъщност беше почти сигурно) да се окаже пълна бъркотия. Но Деймиън не ми даде възможност да обясня.

— Имаш нужда от нас — каза направо той. — Дори и най-мощната Велика жрица се нуждае от своя кръг.

— Ами… аз не съм мислила за кръг. Исках само да изпълня пречистващия ритуал.

— Защо първо не събереш кръга, а после да си кажеш молитвата и да молиш Никс за помощ? — попита Стиви Рей.

— Звучи логично — подкрепи я Шоуни.

— И ако наистина имаш връзка с петте елемента, ако събереш собствен кръг, ние също ще можем да ги усетим. Нали, Деймиън? — добави Стиви Рей.

Всички впериха погледи в професора на групата.

— На мен също ми звучи логично — каза бавно той.

Аз все още бях готова да споря, но изпитах истинско облекчение, че приятелите ми ще бъдат до мен и няма да ме оставят сама в трудния момент.

Оцени ги по достойнство; те са безценни перли.

Познатият глас отекна в съзнанието ми и аз разбрах, че не бива да се съмнявам в новия си инстинкт, който се роди, когато Никс ме целуна по челото и промени завинаги живота ми.

— Добре. Трябва ми сноп суха трева. — Те ме изгледаха тъпо и аз обясних: — Като атрибут за пречистващия ритуал, защото нямам под ръка течаща вода. Или пък имам?

— Имаш предвид поток или река? — попита Стиви Рей.

— Да.

— Има едно поточе, тече през задния двор, където е столовата, и изчезва някъде под сградата на училището — каза Деймиън.

— Не става. Мястото е много открито. По-добре да използваме пушещ сноп. Най-подходяща е сместа от сушена лавандула и салвията, но ако няма, ще използвам и борова клонка.

— Аз мога да намеря лавандула и салвия — обади се Деймиън. — В склада на училището има такива неща, използват го за магии и ритуали в пети и шести курс. Ще кажа, че помагам на някого от големите. Какво друго ти трябва?

— Когато баба прави този ритуал, винаги благодари на седемте свещени посоки, които хората на чероки почитат: север, юг, изток, запад, слънцето, земята и на себе си. Но ми се ще да има нещо, което да показва, че молитвата е към Никс.

Захапах долната си устна и се замислих.

— Умно — оцени Шоуни.

— Да — не закъсня и Ерин. — Аз мисля, че Никс не е свързана със слънцето. Тя е нощта.

— Аз пък мисля, че трябва да следваш вътрешното си чувство — каза Стиви Рей. — Да вярва на себе си е първото нещо, което една Велика жрица трябва да научи.

— Добре, тогава ще ми трябва и по една свещ за всеки от петте елемента — реших аз.

— Фасулска работа — обади се Шоуни. — Храмът никога не се заключва и там има милиарди кръгли свещи.

— Но трябва ли да вземаме оттам? — усъмних се аз. Не ми се струваше добра идея да крадем от храма на Никс.

— Няма проблем, стига да ги върнем обратно — увери ме Деймиън. — Има ли друго?

— Това е. Поне така мисля.

Мисля, глупости. Изобщо не бях сигурна. Нито знаех какво всъщност трябва да направя.

— Тогава къде и кога? — попита Деймиън.

— След вечеря. Да кажем, пет часа. И няма да отидем заедно. Последното нещо, което ни трябва сега, е Афродита или друга от „Дъщерите на мрака“ да реши, че се събираме на съвещание, и да заподозре нещо. — Погледнах ги поред и обясних с хитра усмивка. — Най-лесно е да се престорите, че случайно сте попаднали на някой от техните ритуали в спортната зала, и да побързате да изчезнете от полезрението им.

— Дори няма нужда да се преструваме — измърмори Шоуни.

Ерин изсумтя в съгласие.

— Добре — каза Деймиън. Ние ще донесем нещата.

— Да, ние ще донесем нещата, а ти ще носиш мугъщиствата — изрече Шоуни и хвърли многозначителен поглед към Деймиън.

— Не се казва „мугъщиства“ — направи й забележка той. — Знаеш ли, наистина трябва да прочетеш няколко книжки. Това ще подобри речника ти.

— Майка ти да чете книжки, от онези, специализираните, дето са за проблемни деца — озъби се Шоуни, намигна на Ерин и двете избухнаха в луд кикот. Явно си харесаха шегата.

Бях доволна, че това отклони вниманието им от мен, и докато тримата продължиха да се заяждат, аз получих неочакваната възможност да изям салатата си на спокойствие и да помисля. Дъвчех усърдно и се опитвах да си припомня всички думи на молитвата за пречистване, когато Нала се озова в скута ми. Поглеждаше ме с големите си очи, наместваше се и мъркаше доволно. Не знам защо, но ми помогна да се почувствам по-добре.

Когато звънецът ни изправи на крак и ние забързахме към класната стая, всеки от четиримата ми приятели ми се усмихна, смигна ми набързо и каза:

— Доскоро, Зи.

От това също се почувствах добре, въпреки че бързото приемане на прякора, който ми лепна Ерик, накара сърцето ми да трепне.

По програма имахме испански — цял един час, за да научим как да казваме, че харесваме или не харесваме разни неща. Професор Гарми ме разби, като заяви, че това щяло да промени живота ни. Me gusta gatos (Аз обичам котки.). Me gust ail de compras (Аз обичам да пазарувам.). No me gusta cocinar (Аз не обичам да готвя.). No me gusta lavantar el gato (Аз не обичам да къпя котката.). Тези бяха любимите на професор Гарми и ние ти сричахме цял час, докато дойдем до нашите любими „обичам“ и „не обичам“.

Опитвах се да не съчинявам изрази като „Me gusta Erik…“ и „No me gusta el hag-o Aphrodite“. Добре де, знам, че „el hag-o“ не е като нашето „вещерка“, но все пак… Както и да е, урокът беше готин и аз наистина разбирах какво се говори. Часът по езда също мина много добре. Оказа се, че чистенето на оборите се съчетава добре с мисленето и докато действах с греблото, повтарях наум отново и отново пречистващата молитва, което беше полезно, но към края на часа вече не ме свърташе на едно място. Този път не беше нужно Стиви Рей да ме подканва да тръгвам. Бях нащрек, не исках да губя нито секунда. Щом чух звънеца, оставих чесалото щастлива, че Ленобия ми позволи да се погрижа отново за Персефона и най-вече от това, което ми каза — че следващата седмица бих могла да започна с уроците по езда. Напуснах бързо конюшнята, искаше ми се времето да не тича толкова бързо напред. С удоволствие бих се обадила на баба, за да й се похваля колко добре се справям с конете.

— Знам какво става.

За малко да припадна, кълна се.

— Божичко, Афродита! Защо не предупреждаваш? Би могла да вдигнеш някакъв шум, да издадеш звук, знам ли? Да не си паяк? Изкара ми акъла.

— И защо така? — измърка тя. — Гузна съвест?

— Съвестта няма нищо общо. Плашиш хората, като се промъкваш така зад тях.

— Значи не се чувстваш гузна?

— От къде на къде?

— Знам какво си намислила тази вечер.

— Нямам представа за какво говориш. — По дяволите! Откъде може да е научила?

— Всички те имат за дяволски сладка и дяволски невинна и всички ахкат и охкат по странния ти Белег. Но не и аз. — Тя спря и се обърна към мен. Сините й очи се впиха злобно в Белега ми, лицето й се изкриви и тя заприлича досущ на стара вещица. — Но знай, каквито и идиотщини да сте намислили, той е мой. И винаги ще бъде мой.

Погледнах я изумено, но бързо съобразих. Вълната на облекчение ме заля толкова бързо, че едва не се засмях на глас. Тя говореше за Ерик, не за пречистващата молитва.

— Брей говориш, сякаш си му майка — набрах самочувствие. — Интересно дали той знае, че е твоя собственост?

— Приличах ли ти на негова майка, докато ме гледаше какво му правя в коридора?

Значи ме бе видяла. Какво пък? Така или иначе този разговор трябваше да се състои.

— Не, не приличаше. Приличаше на това, което всъщност си — на жалка твар, отчаяно опитваща се да задържи момчето, което й казва съвсем ясно, че не я иска повече.

— Скапана кучка! Никой не може да ми говори такива неща! — развилия се тя, вдигна ръка и замахна, готова да ми извади очите с орловите си нокти.

За миг светът спря, затвори ни сякаш във воден мехур и забави движенията ни. Сграбчих ръката й и спрях лесно удара. Прекалено лесно. Сякаш беше малко болнаво дете, което беснееше от яд, но бе прекалено слабо, за да нарани някого. За миг останахме неподвижни, погледите ни се срещнаха.

— Повече никога не се опитвай да ме удряш. Аз не съм някоя от подлизурките, които треперят, щом те видят. Не ме е страх от теб. Набий си го в главата веднъж завинаги.

Отблъснах ръката й и зяпнах от изненада, когато я видях да залита.

Тя разтри китката си и заби злите си очи в мен.

— Не си прави труда да идваш утре. Смятай, че не си поканена. И вече не си от „Дъщерите на мрака“.

— Така ли? — казах напълно спокойно. Знаех, че държа козовете в ръцете си, и ги изиграх подред. — Значи си готова да обясниш на Великата жрица Неферет, по чието настояване се присъединих към „Дъщерите на мрака“, че ме изритваш, защото те е яд, дето бившето ти гадже ме харесва?

Лицето й пребледня.

— И бъди сигурна, че ще демонстрирам пълно отчаяние, когато Неферет ме помоли да разкажа какво се е случило — заявих аз и за да й демонстрирам какво имам предвид, започнах да подсмърчам и да бърша невидими сълзи от лицето си.

— Знаеш ли какво е да си част от група, в която никой не те иска? — просъска тя.

Усетих стомахът ми да се свива на топка, но се постарах да не издам вълнението си. Да, знаех точно какво е да си част от нещо, например от семейство, и да усещаш, че никой не те иска. Но нямах намерение да й обяснявам. Не исках да знае нищо за мен. Затова й се усмихнах и рекох:

— Не знам за какво говориш. Ерик е част от „Синовете на мрака“ и днес на обяд ми каза колко много се радва, че съм се присъединила към Дъщерите.

— Добре тогава. Ела на ритуала, прави се, че си част от нас. Но запомни нещо. Това са моите „Дъщери на мрака“. Ти си извън тях. Ти си тази, която никой не иска. И още нещо: между Ерик и мен съществува връзка, която ти никога няма да разбереш. Това между нас никога не е приключвало. Трябваше да останеш докрай тогава в коридора, за да разбереш. И тогава, и сега, той е такъв, какъвто искам да бъде. Разбра ли?

Тя размаха своята много дълга и много руса коса и се отдалечи.

Няколко секунди по-късно Стиви Рей подаде глава иззад един стар дъб до пътеката и попита плахо:

— Отиде ли си?

— За щастие, да — кимнах аз и на свой ред попитах. — Ти какво правиш тук?

— Как какво? Крия се — отговори простодушно тя. — Тя ме плаши до смърт. Идвах към теб, когато ви видях да се карате. Не мога да повярвам, че наистина се опита да те удари! Явно има проблеми е гнева — каза през смях приятелката ми.

— Можеш да излезеш вече, тя си тръгна.

Стиви Рей ме хвана за ръката и все още през смях, рече:

— Ама ти наистина й се изрепчи.

— Наистина.

— И тя наистина, ама наистина се ядоса на смелостта ти.

— Съвсем наистина.

— Знаеш ли какво означава това? — попита тя.

— Да. Сега вече нямам избор. Трябва да я победя.

— Да.

Но аз знаех, че нямам друг избор още преди Афродита да се опита да ми извади очите. Всички други варианти изчезнаха в мига, в който Никс постави своя Белег върху мен. Докато двете със Стиви Рей вървяхме из ярко осветената с газени лампи вечер, думите на богинята не спираха да се въртят в ума ми: Ти си много зряла за годините си, Зоуибърд. Вярвай в себе си и ще намериш пътя. И помни, мракът невинаги означава зло и светлината невинаги носи добро.