П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (20)

Осемнадесета глава

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Чудесно. Перфектно — излъгах аз.

— Не изглеждаш много добре. Имаш ли нещо против да поседна тук?

— Не, заповядай — казах апатично.

Знаех, че носът ми е червен. Сигурно съм подсмърчала, когато е дошъл, а имам и подозрението, че е видял сцената, която се разигра преди малко тук между мен и Хийт. Тази вечер ставаше все по-противна и по-противна. Погледнах го и си помислих; „Защо пък да не продължа серията?“

— В случай, че не си се досетил, аз съм тази, която те видя с Афродита в тъмния коридор вчера.

Той дори не трепна.

— Знам и ми се искаше да не беше ни виждала. Не исках да си създаваш грешно впечатление за мен.

— Какво погрешно може да съм си помислила?

— Че между мен и Афродита има нещо, но всъщност няма.

— Не е моя работа.

Той вдигна рамене.

— Просто искам да знаеш, че е нея вече нямаме връзка.

За малко да кажа, че явно Афродита не е уведомена за това, но после се сетих какво се случи току-що между мен и Хийт и с изненада установих, че може би не трябва да съдя Ерик твърде строго.

— Добре. Значи нямате връзка.

Той помълча известно време и след това отново заговори, а в гласа му се усещаше раздразнение:

— Афродита не ти е казала за кръвта във виното.

Не го каза като въпрос, въпреки това аз отговорих:

— Не.

Поклати глава и ми се стори, че стисна зъби.

— На мен ми каза, че ще те предупреди. Каза, че докато се преобличате, ще ти обясни за кръвта и че ако не ти допадне идеята, имаш право да откажеш да пиеш.

— Излъгала те е.

— Не съм особено изненадан.

— Така ли? — Започвах ужасно да се ядосвам. — Цялата тази работа по начало си беше сбъркана. Накараха ме да ходя на този ритуал, без да имам желание, а после ме подмамиха да пия кръв. После се срещнах с почти бившето си гадже, който по случайност е стопроцентов човек и нямаше кой да ми обясни, че ако изпия и една шибана капчица от кръвта му, ще се превърна в… чудовище. — Прехапах устни и се опитах да задуша гнева си, за да не се разплача отново. Освен това реших да не споменавам нищо за духа на Елизабет. И без това беше прекалено за една нощ.

— Никой не ти го е обяснил, защото това е нещо; което започва да се случва с тялото ти чак в шести курс.

— М-м-м? — Отново изпитвах затруднения да се изразявам.

— Едва когато станем шести курс и Промяна в нас е почти напълно завършена, тогава се появява Жаждата за кръв. Много рядко се случва да чуеш, че при някого това се е случило още в пети.

— Чакай, чакай! Какви ги говориш? — Имах чувството, че в главата ми се гонят рояк пчели.

— В пети курс започваме да учим за Жаждата и другите неща, присъщи на възрастните вампири, а накрая, в последната година, обучението е концентрирано почти само върху това.

— Но аз съм трети курс… И бях белязана едва преди няколко дни!

— Твоят белег е различен. Ти си различна — отвърна ми той.

— Не искам да бъда различна! — Осъзнах, че викам, и се помъчих да контролирам гласа си. — Искам просто да разбера как да се справя с всичко това.

— Твърде късно, Зи.

— И сега какво?

— Мисля, че е най-добре да поговориш с ментора си. Ако не се лъжа, беше Неферет, нали?

— Да — отвърнах отчаяно.

— Ей, я по-ведро. Неферет е страхотна. Тя рядко взима новаци напоследък, но щом се е съгласила да ти е ментор, значи вярва в теб.

— Знам, знам. Само че това ме кара да се чувствам… — Как точно се чувствах при мисълта, че ще трябва да разкажа на Неферет всичко, което се случи тази нощ? Неловко? Сякаш отново бях на дванайсет и трябваше да кажа на учителя по физическо, че ми е дошъл мензисът и се налага да отида в съблекалнята, за да се преобуя. Хвърлих поглед на Ерик. Той беше невероятно мил и неприлично готин, но не можех да му кажа всичко това. Така че просто измърморих: — Чувствам се глупаво. — Което не беше точно лъжа, но освен че се чувствах неловко и глупаво, бях уплашена. Не исках да ми се случват всички тези неща, които ме правеха различна и ми пречеха да намеря мястото си тук.

— Не се чувствай глупаво. Ти всъщност си толкова по-напред от нас!

— А ти? — Поколебах се за миг, а после поех дълбоко дъх и стрелях направо: — Хареса ли вкуса на кръвта в бокала тази вечер?

— Ами… ето каква е моята история. По време на първия си ритуал с „Дъщерите и Синовете на мрака“ бях трети курс. Като изключим „хладилника“, аз бях единственият третокурсник там. Точно както и ти тази вечер. — Той се усмихна тъжно. — Поканиха ме само защото стигнах до финала в състезанието по актьорско майсторство и на другия ден трябваше да летя до Лондон. Никой от „Дома на нощта“ не е стигал до този етап. Беше голяма работа. — Той се усмихна иронично. — Всъщност си мислех, че аз съм голяма работа. Така че „Дъщерите на мрака“ ме поканиха да се присъединя към тях и аз приех. Знаех за кръвта. Беше ми дадена възможност да откажа. Не го направих.

— Но хареса ли ти?

Сега той вече се засмя истински.

— Изповръщах си червата. Беше най-гнусното нещо, което някога съм опитвал.

— Ох, изобщо не ми помагаш! — простенах и скрих лице в шепите си.

— Защото на теб ти хареса?

— Меко казано — отвърнах все още с лице в шепите. — Казваш, че е било най-гнусното нещо, което си опитал, а за мен беше най-страхотното, защото… — Спрях се, защото осъзнах какво съм на път да кажа.

— Защото пи жива кръв? — попита ме той нежно.

Само кимнах, не исках да го изричам.

Той отмести ръцете ми и ме накара да открия лицето си. После докосна брадичката ми и я вдигна така, че да го погледна в очите.

— Не се срамувай, това е нормално.

— Да обичаш вкуса на кръв не е нормално. Не и за мен.

— Напротив, нормално е. Всички вампири имат Жажда за кръв.

— Аз не съм вампир!

— Може би все още не си. Но не си и типичен новак, в което няма нищо лошо. Ти си специална, Зоуи. А да си специален, може да бъде фантастично.

Той бавно изписа с пръст пентаграма на челото ми, както беше направил по-рано тази вечер. Докосването ми хареса, пръстите му бяха топли и леко загрубели. Доволна бях, че съм толкова близо до него, без това да предизвиква в мен всички онези ненормални реакции, както беше с Хийт. Имам предвид, че не виждах вените му да пулсират, нито чувах звука на кръвта в тях. Не че имам нещо против Ерик да ме целуне…

Хей! Какво ми става, да не би да се превръщах в кучка вместо във вампир? Какво следва сега? Може би момчетата от всякакъв вид (това май включва и Деймиън) вече не са в безопасност покрай мен? Сигурно трябва да избягвам, докато разбера какво точно става с мен, докато се науча да се контролирам.

Тогава си спомних, че вече се бях опитала да избягам всички — така се бях озовала тук с Ерик.

— А ти как се озова тук, Ерик?

— Проследих те — отвърна простичко той.

— Но защо?

— Разбрах, че не си знаела за кръвта във виното, и предположих, че ще имаш нужда от приятел. Ти си съквартирантка на Стиви Рей, нали.

Кимнах.

— Помислих си да я потърся и да я изпратя при теб, но после реших, че ти може би няма да искаш да й разкажеш за… — Той млъкна и посочи към залата, където се беше състоял ритуалът.

— Не, не искам тя да знае.

— Така си и помислих. Ето затова сега си тук, с мен — той се засмя, а после ме погледна притеснено: — Нямах намерение да подслушвам сцената между теб и Хийт. Съжалявам.

Концентрирах се над Нала, която стоеше в скута ми. Значи е видял Хийт да ме целува, а после е видял цялата работа с кръвта. Ужас, чувствах се адски неловко. После ми хрумна нещо и му се усмихнах: — Предполагам, че това изравнява резултата. И аз не исках да ставам свидетел на вашата сцена с Афродита.

Той ми се усмихна.

— Да, равен резултат. Това ми хареса.

Усмивката му караше стомаха ми да се премята странен гъдел.

— Всъщност нямах намерение да полетя и да изсмуча кръвта на Кайла — успях да кажа.

Той се засмя. Смехът му беше приятен.

— Това ми е ясно, вампирите не могат да летят.

— Но тя просто откачи от шубе.

— От това, което видях, заслужаваше си го. — Той направи кратка пауза, след което добави: — Може ли да те попитам нещо? Малко е лично.

— Хей, ти ме видя да пия кръв от чаша и след това да се облизвам с кеф. После да повръщам, да се целувам с момче, да смуча кръвта му, а накрая да рева като магаре. А аз видях как ги правят свирка. Така като се замисля, май нямам нищо против да отговоря на някой и друг личен въпрос.

— Той в транс ли беше? Така изглеждаше и така звучеше.

Размърдах се нервно, а Нала измяука с раздразнение.

— Струва ми се, че да — успях да кажа най-после. — Нямам представа дали това е транс и определено не съм възнамерявала да го поставям под своята власт или нещо такова… но той се промени. Не знам. Беше напушен. Може да е било заради това. — В паметта ми изплуваха сякаш в мъгла отново думите на Хийт „Каквото поискаш. Ще направя какво поискаш“ и си спомних обожанието, с което ме гледаше. Не съм предполагала, че Здравенякът Хийт е способен да изрази такава емоция. Сигурна съм само, че не може да напише вярно думата „обожание“.

— Такъв ли беше през цялото време, или се промени, когато ти… започна да…

— Не беше такъв през цялото време, защо?

— Ами… има две неща, които може да са го накарали да се държи така. Първо, ако е бил напушен, той е щял да се държи така през цялото време. Второ, може да е така, защото си прекалено красива и това е достатъчно да накара един мъж да се чувства като в транс, когато е около теб.

Думите му предизвикаха силен трепет ниско в корема ми, какъвто досега не бях изпитвала никога. Нито заради Здравеняка Хийт, нито заради Мързеливеца Джордан, нито пък заради Глупака Джонатан. (Гаджетата ми не са кой знае колко много, но пък са все колоритни личности.)

— Наистина ли? — отвърнах с най-тъпия въпрос на света.

— Наистина — усмихна се той.

Как е възможно това момче да ме харесва? Аз съм идиотка, при това пия кръв.

— Но и това не е, защото той задължително е забелязал колко си готина още преди да го целунеш, а според думите ти той не е изглеждал вцепенен, преди да започне цялата работа с кръвта.

— Всъщност започна, когато я чух как пулсира.

— Я повтори?

О, по дяволите! Явно не трябваше да го казвам.

— Хийт започна да се променя, когато чух кръвта да пулсира във вените му.

— Само възрастен вампир може да чуе това. — Той замълча, след което добави с усмивка: — А Хийт звучи като име на звезда от сапунен сериал.

— Близко си. Футболна звезда е.

Ерик се усмихна и кимна.

— Между другото, много ми харесва как си променил името си. Найт е чудесна фамилия. — Опитвах се да поддържам разговора е нещо почти смислено.

Той се разсмя.

— Не съм го променял. Ерик Найт е истинското ми име.

— Е… все пак ми харесва. — Защо някой просто не ме застреля?

— Благодаря.

Той погледна часовника си и видях, че е почти шест и половина сутринта, от което се почувствах още по-странно.

— Скоро ще се съмне — каза той.

Стана ми ясно, че е време да се разделяме, и се опитах да стана, без да изпусна Нала. Тогава усетих ръцете на Ерик, който ми помогна да се изправя. Стоеше толкова близо до мен, че опашката на Нала се търкаше в него.

— Мислех да те питам дали искаш да хапнем нещо, но единственото място, където предлагат храна в момента, е залата, в която беше ритуалът. Предполагам, че не искаш да се върнеш там точно сега?

— Определено не искам. А и точно сега не съм гладна. — Което беше огромна лъжа, както осъзнах веднага, щом го казах. Само при споменаването на храна усетих, че умирам от глад.

— Добре, а имаш ли нещо против да те изпратя до общежитието?

— Не — опитах се да говоря небрежно.

Стиви Рей, Деймиън и Близначките направо щяха да умрат на място, ако ме видят с Ерик.

Не си говорихме нищо по пътя, но мълчанието ни не беше тягостно и неудобно. Всъщност беше приятно. От време на време ръцете ни се докосваха и аз се замислих колко е готин и колко би ми било приятно, ако хване ръката ми.

— Не отговорих на въпроса ти — каза изведнъж той. — Първия път, когато опитах кръв, беше на ритуала и тогава не ми хареса, но ставаше все по-добре е всеки следващ път. Сега бих казал, че е прекрасно, но това усещане дойде с времето. И определено ми харесва как ме кара да се чувствам.

— Замаян и сякаш коленете ти омекват? Все едно си пиян, само че не си.

— Да. А знаеш ли, че вампирите не могат да се напиват? — Поклатих глава. — Промяната прави нещо на метаболизма ти. Дори за новаците е много трудно да станат пияни.

— Значи да пиеш кръв е вампирският начин да се натряскаш?

Той вдигна рамене.

— Може би. Но за всеки случай пиенето на човешка кръв е забранено за всички ученици.

— Тогава защо никой учител не направи нещо за своеволията на Афродита?

— Тя не пие човешка кръв.

— Ерик, нали бях там. Във виното определено имаше кръв. Кръвта на Елиът.

— Но той не е човек.

— Чакай! Искаш да кажеш, че е забранено да се пие кръв само от хора… — казах аз бавно. О, по дяволите, точно каквото аз бях направила! — Но няма проблем да пиеш кръвта на друг новак?

— Само ако той се съгласи.

— Но в това няма никакъв смисъл!

— Естествено, че има. За нас е нормално с настъпването на Промяната телата ни да се променят и да започнем да изпитваме Жажда. Новаците се възстановяват много бързо, така че няма реална опасност някой да пострада. А и няма никакви странични ефекти, както например, ако вампир пие от кръвта на жив човек.

Думите му прокънтяха в главата ми със страшна сила. Хванах се за първото нещо, което ми се искаше да изясним.

— Жив човек! Само не ми казвай, че има странични ефекти, за разлика от пиенето на кръв от трупове! — Отново започна да ми се гади.

— Не, имах предвид, за разлика от пиене на кръв от донор вампир.

— Никога не съм чувала за такова нещо.

— Повечето хора не са. Ще учиш за това чак в пети курс.

Спомних си, че исках да изясним още един момент.

— Какво имаш предвид под странични ефекти?

— Тъкмо започнахме да учим за това по социология. Става дума за това, че когато възрастен вампир пие кръв от жив човек, се оформя много силна връзка между тях. Не от страна на вампира, но човекът се увлича много силно. Става опасно за него. Помисли си само. Загубата на кръв сама по себе си не е нещо хубаво. Освен това ние надживяваме хората с десетилетия, понякога и с векове. Погледни на нещата от човешка гледна точка — би било адски гадно да си безумно влюбен в някого, който изобщо не остарява, докато ти тотално се сбръчкваш и умираш.

Замислих се отново за екзалтирания поглед на Хийт и реших, че колкото и да ми е трудно, ще разкажа всичко на Неферет, на всяка цена.

— Да, би било много гадно — казах разсеяно.

— Стигнахме.

С изненада забелязах, че сме до вратата на женското общежитие. Вдигнах поглед към него.

— Е, благодаря, че ме проследи — изрекох с шеговита усмивка.

— И ако ти трябва пак някой, който да те преследва без покана, да знаеш, че аз съм човекът.

— Ще го запомня, благодаря.

Наместих Нала на хълбока си и започнах да отварям вратата.

— Хей, Зи. — Обърнах се. — Не връщай роклята на Афродита. Това, че те покани вътре в кръга, определено означава, че ти предлага членство в „Дъщерите на мрака“, а традицията изисква кандидатката за Висша жрица да поднесе подарък на новото момиче при първия му ритуал. Не си представям как би се съгласила, но въпреки това имаш право да запазиш роклята. Особено пък като се има предвид, че в нея изглеждаш сто пъти по-добре отколкото Афродита.

Той направи крачка към мен и хвана ръката ми (единствената свободна, защото в другата държах котката), обърна я с китката към себе си и очерта с пръст вената, от което сърцето ми заби лудо.

— Трябва също да знаеш, че ако някога ти се прииска капка кръв, аз съм насреща. Запомни го.

Без да откъсва поглед от мен, ухапа китката ми — точно там, където се усещаше пулса. Усетих невероятен гъдел в стомаха. Струваше ми се, че ще полетя, започнах да дишам учестено. Усетих тръпка на желание да преминава по тялото ми. Знаех си, че може да ме разтърси. Той облиза с език китката ми, което отново ме накара да потръпна.

Усмихна се и потъна в нощта, която отстъпваше мястото си на зората.