П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (17)

Петнадесета глава

На средата на пътя до Храма на Никс ми направи впечатление, че Стиви Рей е необичайно мълчалива. Хвърлих й един поглед. Май изглеждаше и пребледняла. Усетих, че има нещо.

— Стиви Рей, нещо не е наред ли?

— Да. Нещо тъжно и малко страшно.

— Какво е то? Ритуалът по случай Пълнолунието ли?

— Не, той ще ти хареса. Поне този.

Май имаше предвид, че ще ми хареса в сравнение с другия — ритуала на „Дъщерите на мрака“, но не исках да говоря за това. Следващите й думи ме накараха напълно да забравя за „Дъщерите на мрака“.

— Едно момиче почина по време на последния час.

— Какво? Как?

— Както умират всички. Тялото й не е понесло Промяната и просто… — Стиви Рей млъкна и потрепери. — Случи се по време на часа по таекуондо. Кашляше и не можеше да си поеме дъх, докато правехме упражненията за разгряване. Не обърнах внимание. Или може би обърнах, но не се замислих за това. — Тя ме погледна и се усмихна тъжно. Изглеждаше засрамена от себе си.

— Имало ли е някакъв начин да я спасят? Искам да кажа, след като се появят първите признаци…

— Не. Няма никакъв начин да бъдеш спасен, ако тялото ти започне да отхвърля Промяната.

— Тогава няма защо да се чувстваш зле заради това, че не си обърнала внимание на кашлицата й. И без това не е имало какво да се направи.

— Знам. Аз просто… Беше ужасно… А Елизабет беше толкова симпатична.

Някъде отвътре нещо ме прониза.

— Елизабет Без Фамилия? Тя ли е починала?

Стиви Рей само кимна в знак на съгласие, мигайки учестено, като явно се опитваше да не се разплаче.

— Това е ужасно! — прошепнах. Спомних си колко мило се изказа тя за моя белег и как забеляза, че Ерик ме гледа. — Но аз преди малко я видях в часа по актьорско майсторство. Изглеждаше съвсем добре.

— Така става. В един момент стои до теб и всичко изглежда съвършено нормално, а в следващия… — Стиви Рей отново потръпна.

— И всичко си продължава както обикновено? Дори когато някой ученик току-що е починал? — Спомних си, че миналата година група второкурсници претърпяха автомобилна катастрофа и двама от тях загинаха. Всички спортни занятия бяха отменени за цяла седмица.

— Всичко си продължава както обикновено. Предполагам, за да свикнем с идеята, че може да се случи на всеки от нас. Ще видиш. Всички ще се държат, все едно нищо не се е случило, особено по-големите. Единствено третокурсниците и приятелите на Елизабет ще тъжат. Третокурсниците — тоест ние — се очаква да се държим прилично и да не се вайкаме. Съквартирантката на Елизабет и най-близките й приятели сигурно ще потъгуват няколко дена, но след това ще трябва да го преживеят. — Тя понижи леко глас. — Честно казано, според мен вампирите не гледат на никого от нас като на истински, докато не се извърши Промяната.

Замислих се над това. Неферет не се държеше с мен така, все едно съм нещо временно. Даже каза, че е много добър знак, че полумесецът ми е запълнен. Не че аз бях толкова уверена за своето бъдеще, колкото изглеждаше тя. Но в никакъв случай не бих казала нищо, от което да се подразбира, че Неферет ми покачва специално отношение. Не исках ли съм „особената“. Исках просто да съм приятелка на Стиви Рей и да се впиша в новата си среда.

— Това наистина е ужасно — промълвих.

— Да. Поне става бързо.

Част от мен искаше да научи подробностите, а друга част бе прекалено уплашена, за да зададе въпроса. За щастие ме прекъснаха, преди да попитам това, което ме беше страх да науча.

Стига сте се мотали! — извика Шоуни от стълбището на Храма. — Ерин и Деймиън вече са вътре и ви пазят място. И да знаете, че когато ритуалът започне, не пускат никого вътре. Побързайте!

Изкачихме стълбите и влязохме в Храма. Сладникавата и задушлива миризма на тамян ме обгърна, когато влязох в мрачното фоайе. Изведнъж се поколебах. Шоуни и Стиви Рей се обърнаха към мен.

— Всичко е наред, няма от какво да се страхуваш. — Стиви Рей срещна погледа ми и добави: — Поне не и тук вътре.

— Ритуалът по случай Пълнолунието е прекрасен. Ще ти хареса. А, забравих да ти кажа, когато жрицата изпише на челото ти пентаграма и каже „Бъди благословена“, трябва само да кажеш същите думи в отговор — обясни ми Шоуни. — След това ни последвай към мястото си в кръга. — Тя ми се усмихна окуражително и се запромъква напред през задимената стая.

— Чакай! — Сграбчих ръкава на Стиви Рей. — Не искам да звуча глупаво или нещо такова, но пентаграмата не е ли знакът на злите сили?

— И аз така си мислех, преди да дойда тук. Но всички тези тъпотии със злото са измислица на Вярващите. Не знам как хората са се вързали на тази история. Истината е, че от безкрайно много години пентаграмата е символ на мъдростта, закрилата и съвършенството. Все хубави неща. Тя е просто петолъчка. Четири от лъчите символизират четирите елемента, а петият символизира духа. Това е всичко.

— Контрол — промърморих аз, доволна, че спряхме да говорим за Елизабет и смъртта.

— А?

— Вярващите искат да контролират всичко. И една от целите им, за да го постигнат, е всички хора да вярват в едно и също нещо. Това е причината, поради която искат хората да си мислят, че пентаграмата е нещо лошо. — Поклатих глава с отвращение. — Както и да е, хайде. По-готова съм, отколкото си мислех. Да влизаме.

Влязохме по-навътре и дочух шум от течаща вода. Минахме край красив фонтан, а след него пътеката плавно зави наляво. До една висока каменна арка стоеше жена, която не познавах. Беше облечена изцяло в черно — дълга пола и копринена блуза. Единствената декорация в тоалета й бе сребърен силует на богинята, избродиран на гърдите й. Косата й беше дълга и златисторуса. От полумесеца на челото й тръгваха спирали с цвят на сапфир, които описваха съвършено гладкото й лице.

— Това е Анастасия. Тя води часовете по Заклинания и Ритуали. Освен това е съпруга на Дракона — прошепна набързо Стиви Рей в ухото ми, преди да застане пред жената и да направи специалния поздрав с юмрук на сърцето.

Анастасия се усмихна и натопи пръст в бокала, който държеше. След това нарисува пентаграма на челото на Стиви Рей.

— Бъди благословена, Стиви Рей.

— Бъдете благословена.

Тя ми хвърли окуражаващ поглед, преди да влезе в задимената стая.

Поех си дълбоко дъх и реших да прогоня всички мисли за Елизабет и за умирането поне по време на този ритуал. Направих решителна крачка към Анастасия. Имитирайки Стиви Рей, сложих юмрук на сърцето си. Анастасия потопи пръста си в нещо, което ми заприлича на масло.

— Радвам се да те видя, Зоуи Редбърд. Добре дошла в „Дома на нощта“ и в своя нов живот — каза ми тя, докато чертаеше пентаграма на челото ми. — Бъди благословена.

— Бъдете благословена — промълвих аз, поразена от тръпката, която премина през тялото ми, когато звездата бе нарисувана на челото ми.

— Влез и се присъедини към приятелите си — каза ми тя мило. — Няма причина да се притесняваш. Вярвам, че Богинята вече се грижи за теб.

— Б-благодаря — отвърнах и побързах да вляза в стаята.

Големи бели свещи висяха от тавана в метални свещници. По стените имаше дървени, обсипани с още повече свещи.

Знам, че това място е било построено като църква на Вярващите в чест на свети Августин, но не приличаше на нито една църква, която съм виждала. Освен че осветлението идваше единствено от свещите, нямаше никакви пейки. (Освен това аз не понасям пейките в църквите. Едва ли в света съществува нещо по-неудобно за сядане от тях.) Всъщност единствената мебел в тази стая беше старинна дървена маса, сложена в средата, която по нещо приличаше на онази в залата за хранене, само че тази не беше отрупана с храна, вино и т.н. На тази също имаше огромна статуя на богинята с вдигнати ръце и изглеждаше точно като бродериите с нейния образ. Свещникът беше отрупан с големи бели свещи, които разпръскваха силна светлина.

Изведнъж погледът ми беше привлечен от огъня в средата на стаята. Той гореше силно и огнените му езици отлитаха нависоко. Изглеждаше красиво и опасно и сякаш ме теглеше напред. За щастие Стиви Рей ме сграбчи навреме, преди да последвам порива си да се доближа до огъня. Тогава с изненада забелязах колко много хора има в стаята — и ученици, и възрастни вампири, застанали в голям кръг. Бях нервна и в същото време така изпълнена е благоговение, че с усилие заставих краката си да се движат, за да заема мястото зад Стиви Рей.

— Най-накрая! — изсумтя Деймиън.

— Съжалявам, че закъсняхме — казах.

— Остави я на мира! И без това е достатъчно нервна — скара му се Стиви Рей.

— Ш-т! Започва! — скастри ни Шоуни.

Четири сенки изникнаха от тъмните ъгли на залата и се превърнаха в жени, които заеха местата си в кръга като четирите посоки на компаса. Още две сенки се приближиха откъм главния вход.

Едната се оказа висок мъж и… олеле, той беше много готин. Истинско олицетворение на стереотипа, че мъжете вампири са адски красиви. И беше на крачка от мен. На височина достигаше повече от метър и осемдесет и изглеждаше като кинозвезда.

— Ето това е единствената причина да се спра на поезията като предмет по избор — прошепна Шоуни.

— С теб съм, сестра ми — въздъхна Ерин замечтано.

— Кой е той? — попитах.

— Лорън Блейк. Лауреат по вампирска поезия. Той е първият мъж-поет от двеста години насам. Буквално. А е само на двайсет и нещо. Имам предвид истинската му възраст, а не че изглежда на толкова.

Преди да успея да кажа каквото и да било, той започна да говори и устата ми се оказа прекалено заета да зяпа от изумление, за да отроня и думичка.

 

Пленителна като нощта

под ясни звездни небеса…

 

Докато говореше, бавно се приближаваше към кръга. Жената, която влезе едновременно с него, започна да танцува, сякаш думите му бяха музика.

 

тя в хубостта си съчета

от ден лице, от мрак коса…

 

Танцуващата жена прикова вниманието на всички. С вълнение забелязах, че е Неферет. Носеше дълга копринена рокля, покрита с кристални мъниста, които проблясваха на светлината на свещите при всяко движение. Танцът й сякаш съживяваше думите от древната поема (явно умът ми все още е функционирал правилно, след като разпознах „Пленителна като нощта“ на лорд Байрон).

 

и поглед пълен с бистрота,

като разискрена роса.

 

И двамата завършиха едновременно в центъра на кръга. Тогава Неферет взе бокала от масата и го вдигна във въздуха, сякаш ни предлагаше питие.

— Добре дошли, деца на Никс, на божествения празник по случай Пълнолунието.

Възрастните вампири отговориха в хор с „Добра среща“.

Неферет се усмихна, върна бокала на масата и взе малка свещ, която бе поставена в отделен, единичен свещник. Тръгна с нея към кръга и спря пред непозната за мен жена, която стоеше начело на кръга. Жената я поздрави с ръка на сърцето, след което се обърна с гръб към нея.

— Ехо — прошепна Стиви Рей. — Сега трябва да се обръщаме с лице към всяка от четирите посоки, когато Неферет обяви елементите. Започва се с „изток“ и „въздух“.

В този момент всички, включително аз, макар че леко се позабавих, се обърнахме на изток. С ъгълчетата на очите си успявах да видя Неферет, вдигнала високо ръце над главата си, а гласът й кънтеше в каменните стени на Храма.

— От изток аз призовавам въздуха и се моля да ни дари с познание, което да съпровожда нашия път.

В момента, в който Неферет започна да изрича заклинанието, усетих, че въздухът се промени. Той се раздвижи наоколо, разроши косата ми и изпълни слуха ми с шепота на листа. Огледах се и очаквах да видя как същото се случва и с останалите, но не забелязах ничия друга коса да се движи от вятъра. Странно.

Жената, която стоеше от източната страна, извади от роклята си дебела жълта свещ и я подаде на Неферет, за да я запали. След това я повдигна високо във въздуха и после я постави до краката си, блещукаща.

— Следва огънят, обърни се надясно — прошепна ми Стиви Рей.

Завъртяхме се, а Неферет продължи:

— От юг призовавам огъня и се моля да ни дари със силна воля, за да постигнем обединение и могъщество.

Вятърът, който духаше нежно към мен, отстъпи място на горещината. Не беше неприятно, приличаше на усещането, когато рязко се доближиш до огън, но все пак бе достатъчно горещо, защото започнах да се изпотявам. Погледнах към Стиви Рей. Тя бе вдигнала глава, а очите й бяха затворени. Не изглеждаше да й е горещо или да се изпотява. Горещината изведнъж рязко изчезна и аз погледнах към Неферет. Тя запали голяма, червена свещ и я подаде на Пентесилея, която, след като я вдигна високо, я постави в краката си, както беше направила преди това жената, символизираща въздуха.

Този път нямаше нужда някой да ми казва да се завъртя надясно, за да застана с лице на запад. Някак си вече знаех не само посоката, а и че следващият призован елемент ще бъде водата.

— От Запад призовавам водата и се моля да ни дари със състрадание, а светлината на Пълнолунието да ни донесе изцеление и разбирателство.

Неферет запали синята свещ на жената, стояща от западната страна. Когато тя я постави на земята до краката си, чух плясъка на вълни и ме изпълни солената миризма на море. Енергично се обърнах на север, защото знаех, че следва призоваването на четвъртия елемент — земята.

Изведнъж почувствах мекотата на тревата под краката си и миризмата на сено, чуваха се птичи песни. Зелена свещ беше запалена и поставена в краката на „земята“.

Може би трябваше да се притесня от тези странни усещания, но те ме изпълваха с почти непоносима светлина — чувствах се добре. Толкова добре, че когато Неферет се обърна с лице към огъня в средата на кръга, трябваше да стисна здраво устни, за да не се разсмея от радост. Поетът стоеше от другата страна на огъня и държеше в ръце виолетова свещ.

— И накрая, призовавам Духа, за да изпълни нашия кръг и да ни помогне да изградим връзка помежду си, за да можем, като братя и сестри, заедно да постигнем благоденствие.

Невероятно, но в момента, в който поетът запали свещта от големия огън и я постави на масата, почувствах собствената си душа да се издига, сякаш ми поникнаха криле.

Тогава Неферет започна да обикаля кръга, да говори с нас, гледайки ни в очите.

— Сега е времето на Пълната луна. Всяко нещо расте и вехне, дори децата на Никс, вампирите. Но в тази нощ силите на живота, магията и сътворението са най-силни, както е луната на нашата богиня. Това е времето да създаваме, да творим.

Сърцето ми биеше лудо, докато слушах Неферет да говори, и изведнъж осъзнах, че тя изнасяше нещо като проповед. Обстановката и думите й ми въздействаха толкова силно, както никоя проповед в църква досега. Огледах се. Стаята беше задимена от тамян, а блещукащите свещи придаваха магическа атмосфера. Неферет беше всичко, което една Висша жрица би трябвало да бъде. Красотата й имаше свой собствен блясък, а гласът й притежаваше сила, която приковаваше вниманието на всички.

— Това е време, в което границата между земния свят и магическите владения на Никс става особено тънка. В тази нощ, ако някой прекрачи между световете, ще може да опознае красотата и очарованието на нашата богиня.

Тези думи ме накараха да потръпна и белегът на челото ми изведнъж започна да гори. Тогава поетът заговори е дълбокия си и силен глас:

— Това е време, в което трябва да придадем живот на неземното, да изпредем нишките на пространството и времето, за да постигнем Сътворение. Защото животът е кръговрат, а също и мистерия. Нашата богиня разбира това, разбира го и нейният съпруг Еребус.

Тези думи отнеха голяма част от тъгата ми заради смъртта на Елизабет. Вече не се чувствах толкова уплашена, толкова ужасена. Всичко започна да ми изглежда като една нормална част от кръговрата на живота, от който всички ние сме част.

— Светлина… мрак… ден… нощ… смърт… живот, всички те са тясно свързани с духа и докосването на Никс. Ако запазим баланса и се уповаваме на богинята, ще се научим да тъчем заклинания от лунната светлина и да създаваме от тях чиста магическа субстанция, за да запазим всички дни от живота си.

— Затворете очи, Деца на Никс — започна Неферет — и изпратете своята тайна молба към богинята. Тази нощ, когато границата между световете е тънка, когато магията е на една крачка от земния свят, може би Никс ще обърне внимание на вашите копнежи и ще ви поръси с ефирната мъгла на сбъднатите желания.

Магия! Те наистина се молеха за магия. Дали е възможно да проработи? Дали в света наистина има магия? Спомних си как душата ми беше способна да види думите на богинята и как тя ми говореше с видимия си глас, после целуна челото ми и промени живота ми завинаги. А преди няколко мига усетих силата на четирите елемента в думите на Неферет. Не съм си го измислила. Не бих могла да си го измисля.

Затворих очи и се оставих на магията, която ме заобикаля, а след това изпратих своето тайно желание в нощта:

Да намеря най-после своето място, да имам дом, към който да принадлежа и който никой да не може да ми отнеме.

Усещах необичайна лекота и щастие, когато Неферет ни прикани да отворим очи и с глас, който беше едновременно нежен и силен — комбинация от жена и воин — тя продължи ритуала.

— Сега е време за пътешествие, невидимо на лунна светлина. За слушане на музика, неизпълнена от човешки или вампирски ръце. Време за единение с ветровете, които ни галят — Неферет наклони глава на изток — и със светкавиците, които съдържат искрата на първия живот. — Тя обърна главата си на запад. — Сега е време да се наслаждаваме на вечното море и на топлите дъждове, които ни успокояван както девствената земя, която ни заобикаля и пази. — Тя се обърна и към останалите елементи.

И всеки път, когато казваше името на някой от тях, сякаш ток преминаваше през тялото ми като приятна тръпка.

Четирите жени, които символизираха елементите, се приближиха до масата. Заедно с Неферет и Лорън, всеки от тях вдигна по един бокал.

— Приветстваме те, богиньо на нощта и пълнолунието извика Неферет. — Приветстваме Нощта, от която произтича нашата благословия. В тази нощ ние се прекланяме пред теб с благодарност.

С бокалите в ръка четирите жени се върнаха по местата си.

— В името на Никс! — каза Неферет.

— И на Еребус — добави поетът.

— Молим се да получим познанието, което ще ни научи да говорим езика на дивите зверове, да летим волно като птиците, да придобием силата и грацията на котките и да намерим екстаз и радост в живота, който ще ни разкрие нови висини на съществуването. Да бъдем благословени!

Не можех да събера усмивката си. Никога не съм чувала нещо подобно в църква и с абсолютна сигурност никога не съм се чувствала толкова заредена с енергия.

Неферет отпи от бокала, след което го предложи на Лорън, който също отпи и ни приветства с „Да бъдем благословени!“.

След тях четирите жени минаха покрай всеки — и новак и възрастен вампир, като му даваха да отпие от бокала. Когато дойде моят ред, бях много доволна да видя познатото лице на Пентесилея. Виното беше червено и очаквах да е горчиво като глътката, която отпих веднъж от скришните запаси с каберне на майка ми (и определено не ми хареса), но беше сладко и ароматно и от него ми стана дори още по-леко.

Когато всички отпиха, бокалите бяха върнати на масата.

— Тази вечер искам всеки от вас да прекара минута-две насаме на лунната светлина. Нека тази светлина ви презареди и ви напомни колко необикновени сте… или сте на път да станете. — Тя се усмихна на няколко от новаците, включително и на мен. — Насладете се на своята уникалност и сила. Ние сме различни от останалия свят заради дарбите, които притежаваме. Никога не забравяйте това, защото можете да бъдете сигурни, че светът няма да го забрави. Нека сега да затворим кръга и да прегърнем нощта.

Неферет благодари на всички елементи в обратен ред, като свещите им бяха загасени една по една и в тези мигове изпитвах тъга, сякаш се сбогувах с добри приятели. След това приключиха ритуала с думите:

— Обредът е завършен.

— Нека пътищата ни се съберат отново — отговориха като ехо всички присъстващи.

И това беше. Първият ми ритуал приключи.

Кръгът бързо се разпръсна. По-бързо, отколкото ми се искаше. Предпочитах да остана там и да си мисля за удивителните неща, които преживях, особено момента с призоваването на елементите, но беше невъзможно. Понесох се с тълпата. От една страна, се радвах, че всички бяха толкова заети да си бъбрят, защото не забелязваха колко мълчалива съм аз. Не мисля, че бих могла да им обясня какво се случи с мен току-що. По дяволите! Не можех да го обясня дори на себе си.

— Ей, мислите ли, че и днес ще има китайско за вечеря? Още си спомням прекрасното ядене от миналия ритуал на Пълнолунието. Беше м-м-много вкусно — заоблизва се Шоуни. — Да не споменавам, че ми се падна късметче, гласящо „Ще станеш известна“, което е готино.

— Толкова съм гладна, че не ме интересува изобщо с какво ще ни нахранят, стига само да го направят — каза Ерин.

— И аз — добави Стиви Рей.

— Понеже сме в такова перфектно съгласие — изрече Деймиън и хвана мен и Стиви Рей за ръце — нека да хапнем.

И изведнъж си спомних нещо.

— О, момичета… — Това прекрасно чувство, с което ритуалът ме беше изпълнил, изчезна. — Не мога да дойда. Трябва да…

— Ей, много сме тъпи! — Стиви Рей се плесна звучно по челото. — Съвсем забравихме.

— Уф, мамка му! — изсумтя Шоуни.

— Вярно, време е за Адските кучки — каза Ерин.

— Искаш ли да ти запазя нещо за ядене? — услужливо ми предложи Деймиън.

— Не, Афродита каза, че те щели да ме нахранят.

— Сигурно със сурово месо — предположи Шоуни.

— Да, от някое нещастно хлапе, което Афродита е уловила в гадната си паяжина — допълни Ерин.

— Имаш предвид онази паяжина между краката й — поясни Шоуни.

— Стига сте стресирали Зоуи — намеси се Стиви Рей и започна да ме побутва към вратата. — Ще й покажа къде е залата и като се върна, ще се видим на нашата маса.

Като излязохме навън, се обърнах към нея:

— Сега ми кажи, че се шегуваха за суровото месо, моля те!

Тя измънка нещо.

— Чудесно — въздъхнах. — А аз даже не харесвам пържолите алангле. Какво да направя, ако те наистина решат да ме хранят със сурово месо?

Отказах да мисля за какво точно сурово месо може да става въпрос.

— Мисля, че имам хапче против гадене някъде в чантата си. Искаш ли да ти дам? — попита ме тя.

— Да — отвърнах аз, защото още отсега ми се гадеше.