П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (8)

Шеста глава

В главата ми зазвуча мелодията на стара песен, която моята баба ми пееше навремето. Предположих, че отново сънувам, песента ме накара да се чувствам сигурна и щастлива, което беше невероятно, особено предвид колко зле се чувствах допреди малко… но не можех да си спомня точно защо. Колко странно.

Песента на баба ми продължи и аз се обърнах на една страна, сякаш притиснах бузата си към удобна, мека възглавница. За съжаление движението ми причини ужасна болка, сякаш куршум премина през слепоочията ми и това напълно прогони доброто настроение, в което се събудих, защото спомените от последния ден се завърнаха в ума ми.

Превръщах се във вампир.

Избягах от вкъщи.

Претърпях инцидент, а след това и някакво странно състояние, близко до смъртта.

Превръщах се във вампир. О, Господи!

А как само ме боли главата!

— Зоуи, будна ли си вече, миличка?

Примигах с очи и видях баба, която седеше на стол близо до леглото ми.

— Бабо — извиках и посегнах да хвана ръката й. Гласът ми звучеше ужасно пресипнал. Какво се случи? Къде съм?

— На сигурно място си, миличка, всичко е наред.

— Главата ме боли. — Посегнах с ръка към мястото, на което чувствах ужасна болка, и напипах шевове.

— Така и трябва. Състарих се с десет години от страх! — Баба стисна нежно ръката ми. — Всичката тази кръв… Тя потръпна, след това поклати глава и ми се усмихна, — искам да ми обещаеш, че няма да правиш повече така.

— Обещавам. Значи ти ме намери…

— В безсъзнание и цялата в кръв! — Баба отметна косата от челото ми и пръстите и докоснаха белега, толкова бледа, че полумесецът светеше на челото ти. — Знаех, че трябва веднага да бъдеш отведена в „Дома на нощта“. Това и направих. Тя се усмихна и заради закачливия блясък в очите си заприлича на малко момиче. — Обадих се на майка ти да й кажа, че те водя тук, и се наложи да се престоря, че телефонът ми прекъсва, за да мога да й затворя. Опасявам се, че не е много доволна от нас.

Усмихнах се и аз. Хе-хе. Сега вече майка ми явно бе сърдита и на баба.

— Но. Зоуи, какво правеше навън през деня? Защо не ми каза по-рано, че си белязана?

Надигнах се да седна и изпъшках от болка. За щастие поне съм спряла да кашлям. Най-вероятно, защото вече съм тук — в „Дома на нощта“. Но тази мисъл изчезна, когато започвах да разказвам на баба за случилото се.

— Нямаше как да ти кажа по-рано. Ловецът дойде в училище днес и ме беляза. Най-напред се прибрах вкъщи. Наистина си мислех, че мама ще ме разбере и ще застане на моя страна. — Направих пауза, защото отново си припомних ужасната сцена е родителите ми. Баба напълно ме разбра, без да се налага да обяснявам, и хвана съчувствено ръката ми. — Тя и Джон ме заключиха в стаята ми, докато извикат Вярващите, за да направят молитвена церемония. — Баба се смръщи, като чу това. — Така че аз изпълзях през прозореца и дойдох право при теб.

— Радвам се, че дойде. Зоуи, но не е имало смисъл да го правиш.

— Знам — въздъхнах аз. Все още не мога да повярвам, че съм белязана. Защо точно аз?

— Нямах това предвид, миличка. Изобщо не съм изненадана, че си била белязана. Кръвта на нашия род винаги е била силно свързана с магията. Беше само въпрос на време някой от нас да бъде Избран. Имам предвид, че ти не си просто белязана. Твоят полумесец не е само очертание, запълнен е.

— Това е невъзможно!

— Огледай се, У-вет-си а-ге-хут-са. — Тя използва индианската дума за „дъщеря“. С това веднага ми напомни за мистериозната древна богиня.

Баба извади от чантата си старото сребърно огледало, което винаги носеше. Без да каже нито дума, тя ми го връчи. Натиснах закопчалката и то се отвори, за да ми покаже отражението ми — същата непозната, която може би съм виждала някъде. Тази аз, която не бях съвсем аз. Очите й бяха по-големи, а кожата й беше прекалено бледа, но аз почти не обърнах внимание на тези неща. Белегът беше това, от което не можех да откъсна очи. Белегът, който сега представляваше запълнен полумесец, светещ в сапфиреносиньо. Имах чувството, че все още сънувам. Посегнах да пипна странно изглеждащия белег и сякаш почувствах отново целувката на Богинята върху кожата си.

— Какво означава това? — попитах, без да откъсвам очи от него.

— Надявахме се, че ти ще можеш да говориш на този въпрос, Зоуи.

Гласът, който чух, беше поразителен. Още преди да отместя поглед от отражението си, знаех, че жената с този глас ще бъде уникална и впечатляваща. Познах. Тя беше изключително красива, като кинозвезда. Никога не съм била толкова близо до някой така съвършен. Тя имаше големи очи с цвят на планински мъх. Лицето й беше гладко като крем. Косата й беше тъмночервена, но не като онова морковеночервено или като косата на блондинка, боядисана в червено, а като тъмен, лъскав кестен и падаше по раменете й на тежки къдрици. Тялото й беше перфектно. Не беше кльощава като глупавите момичета, които гладуват, повръщат и се тормозят, за да се превърнат в подобия на Парис Хилтън. Тялото й беше изваяно като тяло на перфектна и силна жена, имаше невероятни цици. (Как ми се искаше и аз да имах такива.)

— А!? — прозвучах като пълен идиот.

Жената ми се усмихна и показа своите невероятно бели и равни зъби. С изключение на кучешките. Покрай описанието на нейната перфектност забравих да спомена, че имаше сапфирен полумесец, татуиран на челото. От него се разпростираха линии, които ми напомняха на морски вълни. Те започваха от веждите й стигаха чак до скулите й.

Тя беше вампир.

— Казах, че се надявахме ти да имаш обяснение защо един току-що белязан вампир, който още не е минал през целия цикъл на Промяната, има на челото си символ за старшинство.

— Значи аз не съм вампир?

Смехът и беше като музика.

— Все още не, Зоуи. Но според мен фактът, че белегът ти е завършен, е добра поличба.

— О… Аз… аз… добре. Това е добре.

За щастие баба ме спаси от пълно унижение.

— Зоуи, това е Главната жрица на „Дома на нощта“ Неферет. Тя се грижеше много добре за теб, докато беше… — Баба направи пауза, предполагам, за да не каже „в безсъзнание“. — Докато беше заспала.

— Добре дошла в „Дома на нощта“. Зоуи Редбърд — каза сърдечно Неферет.

Погледнах към баба и после обратно към Неферет Чувствах се повече от глупаво, когато запелтечих:

— Това… това всъщност не е моето име. Фамилията ми е Монтгомъри.

— Така ли? — Неферет повдигна тънките си вежди. — Едно от предимствата на това да започваш нов живот е, че се предоставят избори, които не си имал преди. Ако можете да избираш, кое щеше да е истинското ти име.

Нямах никакви колебания.

— Зоуи Редбърд.

— Значи от този момент нататък ще бъдеш Зоуи Редбърд. Добре дошла в новия си живот.

Тя протегна ръка, сякаш искаше да стисне моята, и аз автоматично я протегнах. Вместо това тя ме хвана за лакътя, което ми се стори много странно, но някак си го усещах като правилно.

Докосването й беше нежно и топло. Тя беше толкова поразителна, че ме изпълваше със страхопочитание. Всъщност тя беше това, което са всички вампири — нещо повече човек. По-силни, по-умни, по-талантливи. Тя изглеждаше така, сякаш излъчваше някаква вътрешна светлина. Като се замисля, това е един стереотипите, които хората имат за вампирите, и, както вече се убедих, голяма част от тях са наистина верни. Те избягват слънчевата светлина, по-силни са нощем, трябва да пият кръв, за да живеят, и почитат богиня, която символизира Нощта.

— Благодаря ти. Приятно ми е да се запознаем. — Полагах наистина неимоверни усилия, за да говоря полуинтелигентно и нормално.

— Както и преди казах на баба ти, не сме имали досега случай новобелязан вампир да дойте при пас по подобен начин в безсъзнание и с напълно завършен белег. Можеш ли да си спомниш какво се случи, Зоуи?

Отворих уста да й кажа, че си спомням всичко много добре — как паднах, как си ударих главата, как видях собственото си тяло да лежи на земята, как се спуснах в пещерата и как там се срещнах с богинята Никс. Но преди да заговоря, усетих странно чувство — сякаш някой ме е ударил силно в корема. Нещо ме предупреждаваше да си премълча.

— Аз… аз не си спомням много. — Спрях се и пръстите ми напипаха мястото, където шевовете изпъкваха. — Поне не и след като си ударих главата. Искам да кажа, че до този момент си спомням всичко много ясно. Срещата с Ловеца, който ме беляза, съобщих на родителите си и избухна страшен скандал, после избягах и отидох в къщата на баба. Чувствах се много зле и когато изкачих пътя към склона… — Спомних си всичко, което се случи там: духовете на древните индианци от племето чероки, танците около огъня… Млъкни! — крещеше нещо вътре в мен. — Предполагам, че съм се подхлъзнала, защото кашлях прекалено силно и при падането съм си ударила главата. Следващото нещо, което си спомням, бе как баба пее. И се събудих. — Завърших разказа си набързо. Исках да избягам от проницателния зеленоок поглед, но същото чувство, което ми казваше да мълча, ми каза и че не трябва да отмествам поглед, а да се престоря, че нищо не крия.

— Нормално е при такъв удар в главата да се получи загуба на спомени — подхвърли баба.

Искаше ми се да я разцелувам.

— Да, разбира се, че е нормално — каза Неферет и чертите й сякаш изгубиха част от остротата си. — Не се притеснявай за внучката си, Силвия Редбърд, всичко ще е наред с нея.

Тя говореше почтително е баба и напрежението, което се беше насъбрало в мен, изчезна. Щом харесва баба, значи би трябвало да е свестен човек, тоест вампир. Нали така?

— Сигурна съм, че като вампир ти вече си разбрала, че дори новобелязаните имат способността да се възстановяват необикновено бързо. — Неферет ми се усмихна, след това се обърна към баба: — Състоянието й се подобрява толкова бързо, че вече не е необходимо да стои тук. — После отново ме погледна. — Зоуи, искаш ли да се срещнеш с новата си съквартирантка?

Не. Преглътнах тежко, след което отговорих:

— Да.

— Чудесно.

За щастие тя игнорираше факта, че се държах като ухилено, глупаво, градинско джудже — от онези, които се слагат за декорация.

— Сигурна ли си, че не трябва да остане тук поне още един ден за наблюдение? — попита баба.

— Разбирам твоята загриженост, но те уверявам, че психическите травми на Зоуи вече се лекуват на място, което и ти цениш високо.

Тя ми се усмихна и въпреки че бях изплашена, нервна и въобще тотално изтрещяла, аз се усмихнах в отговор. Неферет сякаш наистина се радваше, че съм там. И честно казано, си помислих, че да се превърнеш във вампир не е нещо чак толкова ужасно.

— Бабо, добре съм, наистина. Само малко ме боли главата, но останалата част от мен се чувства отлично. — В момента, в който го казах, осъзнах, че това е самата истина. Бях престанала да кашлям, болките в мускулите ми бяха изчезнали. С изключение на болката в главата се чувствах перфектно.

Тогава Неферет направи нещо, което не само ме изненада, но и моментално ме накара да я харесам. И да започна да й вярвам. Тя се приближи до баба и каза бавно и внимателно.

— Силвия Редбърд, давам ти официалната си клетва, че твоята внучка ще бъде в безопасност тук. Към всеки новак е зачислен по един възрастен ментор. За да те уверя, че всичко ще е наред, аз лично ще бъда ментор на Зоуи. Остава само да я повериш на моите грижи.

Неферет докосна с ръка сърцето си и се поклони на баба. Тя се поколеба само за секунда, след което отвърна:

Приемам клетвата ти, Неферет. Висша жрице на Никс. — След това повтори жеста на Неферет е докосването на сърцето и поклона, преди да се обърне към мен и да ме прегърне силно.

Обади ми се, ако ти потрябвам за нещо, Зоуи. Обичам те, скъпа.

— Непременно, бабо. И аз те обичам. И ти благодаря, че ме доведе тук — прошепнах аз, вдишвайки от нейния така добре познат лавандулов аромат, и едва не се разплаках. Тя ме целуна по бузата, с типичната си бърза, уверена крачка напусна стаята и ме остави насаме с вампир за пръв път в живота ми.

— Е, Зоуи, готова ли си да започнеш своя нов живот?

Погледнах я и отново осъзнах колко е изумителна. Ако се превърна във вампир, дали ще имам нейната увереност и сила, или това е нещо, присъщо само за Висшата жрица? За миг в главата ми проблесна мисълта, че би било велико да съм Висша жрица, но после здравият разум се завърна. Аз бях просто хлапе. При това объркано хлапе. И най-вероятно не от класата на Великата жрица. Исках само да намеря мястото си тук, а благодарение на Неферет това вече не ми изглеждаше толкова плашещо.

— Да, готова съм! — Зарадвах се, че отговарях по-уверено, отколкото се чувствах.