Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (38)

38.

Таксито ме остави на Сътън плейс, номер 2. Един портиер, целият в златни ширити като адмирал, се затича да ми отвори. Казах му името си и обясних, че съм дошъл да говоря с господин Крузмарк.

— Да, господине. Левия асансьор.

Слязох на петнайсетия и се озовах на обширна площадка със стени в орехова ламперия. Имаше една-единствена врата. Позвъних два пъти и зачаках.

Кестенявият мъж, който ми отвори, имаше бенка на горната устна.

— Заповядайте, господин Анджел. Господин Крузмарк ви очаква. — Със сивия си костюм на тънки винени райета имаше вид по-скоро на банков касиер, отколкото на домоуправител. — Елате след мен, ако обичате.

Прекосихме няколко луксозно обзаведени стаи, преди да стигнем до една затворена врата. Моят сиводрех водач почука:

— Господин Анджел е тук, господин Крузмарк.

— Да влиза.

И през плътната врата дрезгавият глас на Крузмарк излъчваше властност.

Въведоха ме в обширен гимнастически салон без прозорци, с множество огледала по стените, които отразяваха различни уреди от неръждаема стомана. По гащета и фланелка Итън Крузмарк лежеше под един от тях и изтласкваше тежести с крака. За човек на неговата възраст беше смайващо як.

Щом вратата се затвори, той седна и ме загледа. Биваше си го наистина стареца, по-хубаво да не си на пътя му.

— Утре и погребваме — каза той. — Хвърлете ми оная хавлия.

Хвърлих му я. Той си изтри лицето и раменете от потта.

— Кой я уби? Джони Фейвърит ли? — изръмжа той.

— Щом го намеря, ще го попитам.

— Това лигаво жиголо! Трябваше да му видя сметката, когато имах възможност.

Той грижливо си приглади косата.

— Кога точно? Когато двамата с дъщеря ви го извадихте от клиниката в Паукипси?

Той се облещи насреща ми:

— Нещо бъркате, Анджел.

— Така ли? Преди петнайсет години сте броили двайсет и пет хиляди долара на доктор Фаулър, за да ви пусне един от своите болни. Нарекли сте се Едуард Кели. Фаулър се задължил да поддържа версията, че Фейвърит си кротува в някое тъмно кьоше на болницата. Чак до миналата седмица е трябвало само да му сипвате от време на време по нещо.

— Кой ви плаща?

Извадих една цигара и започнах да я въртя между пръстите си.

— Знаете много добре, че не мога да ви кажа.

— Готов съм да платя, за да го науча.

— Не се съмнявам, но това не е причина да ви кажа. Ще ви притеснявам ли, ако запаля?

— Не, пушете си.

Запалих цигарата, издухах дима и му казах:

— Слушайте. Вие искате да знаете кой е убил дъщеря ви. Аз искам да знам къде е Джони Фейвърит. Може би търсим едно и също лице. Няма как да разберем това, преди да го открием.

Юмрукът на Крузмарк се стовари върху отворената длан на другата му ръка с плясък, който прокънтя из залата.

— Така да бъде, аз бях Едуард Кели. Аз сипах двайсет и пет хиляди долара на Фаулър.

— А защо избрахте точно Кели?

— Е какво, истинското си име ли да кажа? Измисли го Мег, но не ме питайте откъде й е хрумнало.

— Къде откарахте Фейвърит?

— На Таймс скуеър. Беше вечерта на трийсет и първи декември 1942 година. Тръгнахме заедно през тълпата и той се изпари. Поне така си мислехме.

— По-полека, шефе. Да не би да искате да кажете, че след като сте платили двайсет и пет хиляди долара, за да приберете Фейвърит, го пущате да се стопи в тълпата?

— Точно така стана. Направих го заради дъщеря ми. Винаги съм й угаждал.

— И тя е искала Фейвърит да изчезне?

Крузмарк навлече един хавлиен халат.

— Мисля, че това беше някакъв номер на двамата, скроен още преди той да отиде отвъд океана. Не знам точно какви ги бъркаха тогава.

— Говорите за черна магия, така ли?

— Черна, бяла, знам ли? Мег винаги си е била особено дете. Още преди да се научи да чете, си играеше с таро.

— От кого се е научила?

— Не знам. Някоя суеверна гувернантка, някой от тогавашните готвачи европейци… Може ли да разбереш какво има в главите на хората, когато ги наемаш на работа?

— Знаете ли, че е гледала на карти в една барака в Кони Айлънд?

— Знам. Нали и там пак аз оправях нещата. Едничка ми е, затова я глезех.

— Намерих една мумифицирана ръка в гарсониерата й. Знаехте ли за нея?

— Ръката на славата. Смята се за талисман, който отваря всички врати. Дясната ръка на осъден убиец. Отрязана още докато е бил с въжето на шията. Тази ръка си има родословие. На един уелски разбойник е, осъден през 1786 година, капитан Силвърхелс. Мег я купила от един парижки вехтошар преди години.

— Спомен. Като черепа, който Фейвърит мъкнел в куфара си. Явно много са си допадали двамата.

— Да. На заминаване в армията Фейвърит подари този череп на Мег. Другите поднасят пръстен или нещо такова на гаджетата си. Този й даде човешки череп.

— Мислех, че дъщеря ви и Фейвърит са се разделили много преди това.

— Официално, да. Май и това беше част от техните си игрички.

— Дъщеря ви споменавала ли е пред вас името Еванджелайн Праудфут?

— Праудфут? Нищо не ми говори. Може и да е споменавала.

— А вуду? Да сте чували нещо такова?

— Не. Май не е точно по нейната част.

— Доктор Фаулър ми каза, че когато сте го взели от клиниката, Джони Фейвърит е бил в амнезия. Той позна ли дъщеря ви?

— Не. Беше като сомнамбул. През цялото време не си отвори устата. Докато пътувахме, не се извърна от стъклото, зазяпан в тъмното навън.

— С други думи, отнасял се е с вас като с чужди хора?

— Мег искаше да е така. Тя държеше да не му викаме Джони, да не говорим за миналото.

— На вас това не ви ли се стори странно?

— Всичко, което правеше Мег, беше странно.

— Дъщеря ви срещала ли се е с Фейвърит след това?

— Никога.

— Сигурен ли сте?

— Естествено. Имате ли основания да мислите обратното?

— Занаятът ми е да се съмнявам в онова, което ми казват хората. Защо сте толкова уверен, че никога, не го е виждала?

— Ние нямахме тайни един от друг. Тя не би скрила от мен такова нещо.

— Имам чувството, че не разбирате толкова от жени, колкото от кораби.

— Аз разбирах дъщеря си. Ако е видяла отново Фейвърит, това е станало в деня на убийството й.

— Човек, изпаднал в пълна амнезия, забравил дори собственото си име, се изгубва преди петнайсет години в тълпата посред Ню Йорк, изчезва безследно и после се явява изневиделица и започва да убива хора.

— Кого другиго е убил? Фаулър?

Усмихнах се:

— Доктор Фаулър се е самоубил.

— Едно самоубийство лесно може да се разиграе.

— Така ли? Вие как точно постъпвате, господин Крузмарк?

Крузмарк ме изгледа с тежкия поглед на морски разбойник.

— Не ми приписвайте неща, които не съм казал, господин Анджел. Ако съм искал да се отърва от Фаулър, можех да го направя преди години.

— Съмнявам се. Докато си е траел за изчезването на Фейвърит, той ви е бил по-полезен жив.

— От Фейвърит трябваше да се отърва. Не от Фаулър — изръмжа той. — Вие кое убийство разследвате?

— Не разследвам убийство. Търся един човек, изпаднал в амнезия.

— Надявам се да го намерите.

— Говорили ли сте за Джони Фейвърит пред полицията?

Крузмарк разтърка квадратната си брадичка.

— Тънка работа беше. Исках да ги насоча по вярна следа, без сам да се забърквам.

— Сигурен съм, че сте измислили някаква хубава история.

— Бисерче. Питаха ме с какви мъже се среща Мег. Казах им имената на две момчета, които тя е споменавала, но подчертах, че единствената голяма любов в живота й е Джони Фейвърит. Естествено те започнаха да ме разпитват за Джони.

— Естествено.

— Тогава им разказах за годежа им с Мег, за странностите му, за всичко онова, което вестниците не пишеха, докато беше звезда.

— Насочихте ли ги къде да търсят Фейвърит?

— Не. Казах им, че не съм го виждал от войната. Че само съм чул за раняването му. Ако това не им стига, за да го намерят, да си сменят професията.

— Ще стигнат до Фаулър — казах аз — и оттам ще започнат проблемите им.

— Техните проблеми са си тяхна работа. Вие по-добре мислете за вашите. Какви ориентири имате след оная Нова година?

— Никакви. Не мога нищо да изровя от миналото. Ако е тук, в Ню Йорк, скоро ще изплува по някакъв начин. Аз го чакам.

— Смятате ли, че той ще се захване с мен?

— А вие какво смятате?

— Че това няма да ми пречи да спя.

— Трябва да поддържаме връзка — казах аз. — Телефонът ми е в указателя. Ако ви потрябвам, обадете се.

Не се натисках да давам визитната си картичка на вероятен скорошен труп.

Крузмарк ме потупа по рамото и ме озари със златна усмивка.

— Ти си свястно момче, Анджел. — Изпрати ме до вратата, излъчвайки обаяние така както борът излъчва смола. — Ще ти се обадя, разчитай на мен.