Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (32)

32.

Епифани изви врат, за да огледа викторианската екстравагантност на сградата от червени тухли, наречена „Челси“, където бе апартаментът ми. Разбрах по усмивката й, че й харесаха парапетите от ковано желязо, които разкрасяваха балконите.

— Кой е вашият?

Показах й.

— На шестия етаж. Точно под свода.

— Хайде да се качваме.

Имах две стаи, кухничка и балкон към улицата. Никакъв лукс по нюйоркските норми, но когато отворих вратата, изражението на Епифани бе такова, сякаш влизаше в покоите на Рокфелер.

Взех й мантото и го окачих с моето палто в антрето.

— Ще пийнете ли нещо?

Тя заяви, че идеята е прекрасна и аз отидох в кухнята да приготвя две уиски със сода. Когато се върнах с чашите, тя стоеше облегната на вратата и гледаше с широко отворени очи голямото, легло в спалнята ми.

— Това са ми владенията — заявих аз. — Все някак ще ги споделим.

— Не се съмнявам — отвърна тя с дрезгав, двусмислено звучащ глас.

Епифани отпи глътка уиски, заяви, че е чудесно и се разположи на канапето пред камината.

— Наред ли е? — посочи тя към нея.

— Стига да се сетя да купя дърва.

— Аз ще ви подсещам. Срамота е да не се използва.

Отворих си куфарчето, извадих от него афиша на Ел Цифр и й го показах.

— Знаете ли кой е този?

— Ел Цифр? Нещо като гуру. От години идва в Харлем. Поне от моето детство. Има си своя малка секта, но ходи навсякъде, където го повикат за проповедник. Един-два пъти годишно получавам по пощата афишите му и ги лепя на витрината като тези на Червения кръст или на сестра Кени. Играя ролята на общинска служба.

— Гледали ли сте го?

— Не. Защо се интересувате от Цифр? Да не би да има някаква връзка с Джони Фейвърит?

— Възможно е. Не мога нищо да ви кажа.

— Или по-скоро не желаете.

— Нека веднага да се разберем. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен.

— Прощавайте. Просто любопитство. Все пак имам чувството, че мъничко и аз съм засегната.

— Повече от мъничко. Точно затова мисля, че е по-добре да не знаете някои неща.

— Страхувате се да не ги кажа на някой?

— Не. Страхувам се някой да не си въобрази, че нещо криете. За да бъда напълно откровен с вас, Епифани, ще ви кажа, че съм толкова далеч от намирането на Джони Фейвърит, колкото и първия път, когато говорихме. Той е ваш баща. Майка ви не може да не ви е говорила за него. Помъчете се да си спомните нещо, дори някакви незначителни подробности.

— Мама беше сърцата жена. Душата й беше чиста. Веднъж ми каза, че Джони Фейвърит бил най-близко го до истинското Зло създание, което е виждала, и което би желала да види.

— Навярно в това се е състоял чарът му. Друго не ви ли е казвала?

Епифани се усмихна и ме загледа вторачено с котешкия си поглед.

— Да, казваше, че бил невероятен любовник.

Прочистих си гърлото. Епифани се облегна назад на канапето. Това беше един вид покана. Помолих я да ме извини и отидох в банята. Чистачката бе оставила кофата и парцала с дългата дръжка, облегната на голямото огледало, за да си икономиса ходенето до килера. Сивата й престилка, окачена на дръжката, висеше като безформена сянка.

Епифани се усмихна, когато влязох отново в хола. Беше си свалила горната част на костюма. Забелязах, че две копчета на блузата й са разкопчани. Метнах си сакото върху облегалката на един стол и разхлабих вратовръзката. Топазовите очи на Епифани следяха всяко мое движение. Мълчанието ни обгръщаше от всички страни, като във вътрешността на камбана.

Пулсът ми биеше в слепоочията, когато сложих коляно на канапето до нея. Взех чашата й, наполовина изпразнена, и я поставих до моята на малката масичка. Устните на Епифани се открехнаха. Чух как си пое дълбоко дъх, когато прокарах длан зад тила й и я придърпах към себе си.