Умберто Еко
Островът от предишния ден (15)

15.
Часовници (някои е махало)^[1]

 

Мисля, че затова от поне сто страници говоря за толкова премеждия, предшествали изхвърлянето му на Дафна, а на Дафна не правя да се случи нищо. Ако дните на борда на един необитаем кораб са празни, то не мога да бъда винен аз, тъй като още не е речено дали тази история си струва труда да бъде пренаписана, нито Роберто. Него най-много бихме могли да укорим, че е употребил цял ден (от едно на друго сме едва на трийсетина часа, откакто бе установил, че са му откраднали яйцата), за да пропъди мисълта за единственото нещо, способно да услади престоя му. Както щеше да му стане ясно съвсем скоро, беше излишно да смята Дафна за толкова безобидна. На този флейт обикаляше — или дебнеше в засада — някой или нещо, което не беше само той. И на кораба беше немислима обсадата в чист вид. Врагът беше у дома.

Трябва да го е заподозрял още в нощта на картографското си съвкупление. Съвземайки се, бе изпитал жажда, каната беше празна и бе отишъл да потърси буре с вода. Онези, които беше наредил да събират дъждовната вода, бяха тежки, но имаше и по-малки в склада. Слезе, взе първото, което му попадна подръка — разсъждавайки по-късно, стигна до увереността, че е било прекалено подръка — и като се върна в стаичката, го сложи на масата и се залепи на канелката.

Не беше вода — кашляйки, осъзна, че буренцето съдържаше ракия. Не можеше да определи каква, но като добър селянин можеше да каже, че не беше винена. Житието не му се стори неприятно и той се поувлече, внезапно развеселен. Не му дойде наум, че ако буренцата в килера бяха все от тоя вид, би следвало да се разтревожи за запасите си от чиста вода. Не се запита и как така втората вечер бе наточил от първото буренце от провизиите и го бе намерил пълно със сладка вода. Едва по-късно стигна до убеждението, че Някой беше заложил — после — коварния дар така, че той да грабне него най-напред. Някой, който искаше да го доведе до упоение, за да го държи в своя власт. Но ако планът беше такъв, Роберто му откликна с преголямо въодушевление. Не мисля, че е изпил кой знае колко, ала за такъв катехумен като него и няколко чашки бяха даже в повече.

От целия по-нататъшен разказ се налага заключението, че Роберто е изживял по-сетнешните събития в състояние на опиянение и че така е щял да прави и през идните дни.

Както подобава на пияните, заспа, но измъчван от още по-силна жажда. В лепкавия сън в ума му се връщаше една последна картина от Казале. Преди да замине, бе отишъл да се сбогува с отец Емануеле и го бе заварил да разглобява и опакова своята поетическа машина, за да се завърне в Торино. Но след като се бе разделил с отец Емануеле, се бе натъкнал на колите, на които испанците и имперските войници накамаряха частите на обсадните си машини.

Тези зъбчати колела населяваха сега съня му: чуваше скърцане на запирки, стържене на оси — и бяха шумове, които този път не можеше да е произвел вятърът, тъй като морето беше замряло в неподвижност. Подразнен като човек, който на пробуждане сънува, че сънува, се насили да отвори очи, но не престана да чува шума, който идеше или изпод палубата, или от трюма.

Надигна се с тежко главоболие. За цяр не му хрумна нищо по-добро от това да се залепи пак за буренцето; когато се отлепи, беше по-зле отпреди. Въоръжи се след множество неуспешни опити да затъкне ножа в колана, прекръсти се веднъж, дваж, триж и олюлявайки се, тръгна да слиза.

Под него, вече знаеше, беше рулят. Спусна се още надолу, до края на трапа: ако се насочеше към носа, щеше да влезе в разсадника. По посока на кърмата имаше една заключена врата, която още не беше насилил. Оттам се донасяше сега гръмко, многогласно и неравно тракане, сякаш наслагване на множество ритми, сред които можеше да различи не щеш ли тик-тик, не щеш ли ток-ток и так-так, но цялостното впечатление беше като от едно титикететок-такатакете-тик. Сякаш зад тази врата имаше легион оси и стършели и всичките летяха бясно по разни траектории, блъскаха се в стените и отскачаха едни от други. Дотолкова, че се побоя да отвори, страхувайки се да не бъде връхлетян от пощръклелите атоми на този кошер.

След много двоумение се реши. Вдигна приклада на пушката, изби катинара и влезе.

Помещението се осветяваше от друг оръдеен порт и приютяваше часовници.

Часовници. Водни часовници, пясъчни часовници, слънчеви часовници, наредени край стените, но най-вече механични часовници, поставени върху разни полици и скринове, часовници, движени от бавното спускане на тежести и противотежести, от колела, които захапваха други колела, а те пък още други, докато последното не прихапваше двете нееднакви лопатки на отвесна пръчица, принуждавайки ги да извършват две полузавъртания в противоположни посоки, така че в това си непристойно кълчене тя да задвижи като балансир един водоравен лост, скачен с горния й край; часовници с пружина, където коноид с нарези развиваше верижка, теглена от кръговото движение на буренце, което я придърпваше брънка по брънка.

Някои от тези часовници потуляха механизмите си под външност от поръждавели орнаменти и разядени произведения на резбарството, откривайки само бавното движение на стрелките си; но повечето излагаха на показ озъбената си железария и напомняха за онези танци на Смъртта, в които единственото живо нещо са ухилените скелети, размахали косата на Времето.

Всички тези машини бяха в действие — по-големите клепсидри, които още жвакаха пясък, по-малките, вече почти пълни в долната половина, а останалото беше едно скърцане на зъби, едно астматично дъвкотене.

На оногова, който влизаше за първи път, трябва да се е струвало, че пороят от часовници продължава до безкрай: дъното на стаичката беше покрито с платно, което изобразяваше низ от стаи, обитавани единствено от други часовници. Ала и да се отърсеше от магията и да загледаше само часовниците, така да се каже, от плът и кръв, имаше от какво да се изуми.

Може да ви се струва невероятно — на вас, които четете от разстояние, — но ако на безлюден кораб един корабокрушенец, обвит в ракиени пари, намери сто часовници, които да разказват почти в съзвучие историята на неговото нескончаемо време, той мисли най-напред за историята, а не за автора й. Така направи и Роберто, разглеждайки една по една тези играчки, залъгалки за старческото му юношество на осъден на най-дълга смърт.

Гърмът от небето дойде после, както пише Роберто, когато, изплувайки от кошмара, се предаде пред необходимостта да намери причината му. Ако часовниците вървяха, някой трябва да ги беше задвижил: въпреки че ходът им беше замислен да трае дълго, ако бяха курдисани преди неговото идване, щеше вече да ги е чул, когато беше минавал покрай вратата.

Да се отнасяше за един-единствен механизъм, можеше да сметне, че е бил нагласен да заработи и е трябвало само някой да му даде начален тласък; тласъкът можеше да е дошъл от някое полюшване на кораба или някоя морска птица, влязла през отвора и кацнала на този лост или на онази манивела, пораждайки поредица механични действия. Не залюлява ли понякога силният вятър камбаните, не е ли бивало да отскачат назад мандала, които не са били бутнати напред до края на техния ход?

Но никоя птица не може да задвижи само с един тласък десетки часовници. Не. Дали беше съществувал Феранте или не, беше едно, но Натрапник на кораба имаше.

Той беше влязъл в това скривалище и беше задействал неговите механизми. По каква причина го бе направил, беше първият въпрос, но по-малко настойчивият. Вторият беше къде се бе спотаил.

Трябваше значи да се слезе в трюма: Роберто си казваше, че повече не може да избягва да го стори, но както си повтаряше твърдото си намерение, така отлагаше изпълнението му. Разбра, че не е съвсем на себе си, качи се на палубата да намокри главата си с дъждовна вода и с поизбистрен ум седна да разсъждава над самоличността на Натрапника.

Не можеше да е някой дивак, дошъл от Острова, нито пък оцелял моряк, който би направил всичко (би го нападнал посред бял ден, би се опитал да го убие нощя, би молил за милост), само не и да храни пилета и навива механизми. На Дафна значи се криеше човек мирен и книжовен, може би обитателят на каютата с картите. Тогава — щом го имаше и го имаше преди него — беше Натрапник в Правото си. Хубавата антитеза обаче не уталожваше ядната тревога на Роберто.

Ако Натрапникът беше в Правото си, защо се криеше? От страх пред кривия Роберто? И щом се криеше, защо правеше явно присъствието си, устройвайки часовия концерт? Дали не беше човек с извратен ум, който се боеше от него и неспособен да се изправи насреща му, искаше да го погуби, като го докара до лудост? Но защо го правеше? Та нали, също толкова корабокрушенец на този ръкотворен остров, можеше да извлече само полза от съюзничеството на един другар по злочестие? Може би, каза си по-нататък Роберто, Дафна криеше още тайни, които Онзи не искаше да разбули пред никого.

Злато значи, и диаманти, и всичките богатства на Terra Incognita или на Соломоновите острови, за които му беше говорил Колбер…

Тъкмо при споменаването на Соломоновите острови Роберто бе осенен сякаш от прозрение. Ами да, часовниците! Какво правеха толкова часовници на кораб, плаващ из морета, където утринта и вечерта се определят от хода на слънцето, а друго не е потребно да се знае? Натрапникът беше дошъл чак на този далечен паралел, за да търси и той, както доктор Бърд, el Punto Fijo^[2]!

Положително беше така. По някакво невъобразимо стечение Роберто, който беше потеглил от Холандия, за да следи като шпионин на кардинала тайните маневри на един англичанин, плаващ почти нелегално на холандски кораб, за да търси el Punto fijo, се озоваваше сега на кораба (холандски) на Друг, кой знае от коя страна, погълнат от преследването на същата тайна.