Умберто Еко
Островът от предишния ден (1)

1.
Дафна

И все пак се възгордявам от моето унижение, и щом като на такава привилегия съм осъден, почти се наслаждавам на едно мерзко спасение: аз съм, струва ми се, докъдето стига човешката памет, едничкото създание от нашия вид, изхвърлено от крушение на необитаем кораб.

Така пише с непоправима маниерност Роберто дьо ла Грив вероятно през юли или август на 1643 година.

От колко дни блуждаеше по вълните, привързан за една дъска, по очи през деня, та да не го ослепява слънцето, с неестествено изпънат врат, за да не гълта вода, изгарян от соления дъх, несъмнено трескав? Писмата не го казват и внушават мисълта за вечност, но трябва да се е отнасяло за два дни най-много, иначе нямаше да оживее под бича на Феб (както картинно се жали) — той, тъй болничав, какъвто се описва, нощноскитаща твар по природен недъг.

Не е бил в състояние да държи сметка за времето, но, мисля, че морето е утихнало веднага след бурята, която го е изхвърлила от борда на Амарилида, и този своего рода сал, който морякът му е посочил по мярка, го е носил, тласкан от пасатите из ясната шир в един сезон, когато на юг от екватора е най-мека зима, в разстояние на не много мили, докато теченията не са го отвели в залива.

Беше нощ, бе задрямал и не беше усетил, че се приближава към кораба, докато дъската не се бе блъснала с отскок в носа на Дафна.

И когато — на светлината на пълнолунието — бе осъзнал, че се полюшва под някакъв бушприт^[3], току в подножието на бака^[4], от който висеше въжена стълбичка недалеч от веригата на котвата (стълбата на Иаков^[5], щеше да я нарече отец Каспар!), в миг се бе освестил напълно. Трябва да е било по силата на отчаянието: претегли дали има повече дъх да извика (но гърлото му беше суха жар), или да се освободи от въжетата, които го бяха белязали с морави бразди, и да се помъчи да се изкатери. Мисля, че в подобни минути умиращият става Херкулес, който души змиите в люлката^[6]. Роберто е мъгляв в отразяването на събитието, но следва да се предполага, че по някакъв начин се е вкопчил в тази стълба, щом като в края на краищата се озовава на бака. Може би е възлязъл малко по малко, изнемогнал след всяко усилие, претърколил се е оттатък перилата, пролазил е по въжетата, намерил е отворена вратата на надстройката… И инстинктът трябва да е отвел ръката му в мрака до онова буре, до чийто ръб се е привдигнал, за да намери окаченото на верижка канче. И е пил, колкото е могъл, рухвайки после заситен, може би в пълния смисъл на думата, защото онази вода ще да е съдържала толкова издавени насекоми, че да му доставят храна и питие едновременно.

Трябва да е спал двайсет и четири часа, така излиза, щом се е събудил през нощта, но като възроден. Значи било е нощ отново, а не — още.

Той помисли, че е още нощ, иначе подир един ден някой все пак трябваше да го е намерил. Прониквайки откъм палубата, лунната светлина озаряваше помещението, което с окачения си над пещта котел очевидно се явяваше бордовата кухничка.

Тя имаше две врати, едната към бушприта, другата към палубата. През втората бе надникнал, съглеждайки като посред бял ден стъкмения такелаж, скрипеца, мачтите с обрани ветрила, някое и друго оръдие на портите^[7] и контурите на кърмовата надстройка. Бе вдигнал шум, но жива душа не отвръщаше. Бе погледнал през фалшбордовете и вдясно бе съзрял на около миля силуета на Острова с палмите на брега, разлюлени от бриза.

Сушата образуваше нещо като вдатина, обточена с пясък, който се белееше в бледата мрачина, ала както става с всеки корабокрушенец, Роберто не можеше да каже остров ли е или континент.

Беше се заклатушкал към другия борд и бе зърнал — но този път далеч, почти досами хоризонта — чукарите на друг силует, също очертан от два високи носа. Останалото беше море, сякаш да внуши, че корабът е хвърлил котва в рейд, където е влязъл през широк пролив, разделящ двете земи. Роберто реши, че ако това не са два острова, положително е остров, който гледа към по-обширна суша. Не вярвам да е градил други хипотези, тъй като никога не беше чувал за заливи, толкова просторни, та да създават у оногова, който се намира насред тях, впечатлението, че е изправен пред две земи близначки. Така от незнание за необятни континенти беше улучил.

Добро премеждие за корабокрушенец: стъпил на твърдо и със суша на един хвърлей. Но Роберто не умееше да плува, не след дълго щеше да открие, че на борда няма нито една лодка, а течението междувременно беше отнесло дъската, с която бе пристигнал. Затова към облекчението от избегнатата смърт се прибавяше сега уплахът от тази тройна самота: на морето, на близкия Остров и на кораба. Хей, има ли някой тук? — трябва да се е опитал да извика на всички езици, които знаеше, усещайки се съвсем немощен. Тишина. Сякаш всички на борда бяха измрели. И никога не се бе изразявал — той, тъй щедър на сравнения — толкова буквално. Или почти — но тъкмо за това „почти“ искам да кажа, а не знам откъде да започна.

Впрочем вече започнах. Един човек се рее в изтощение из океана и благосклонните води го изхвърлят на кораб, който изглежда безлюден. Безлюден, като че ли екипажът току-що го е напуснал, защото Роберто с мъка се връща в кухнята и намира светилник и огниво, сякаш готвачът ги е оставил там, преди да отиде да си легне. Но край огнището има две постели една над друга, празни. Роберто запалва светилника, оглежда се наоколо и открива купища храна: сушена риба и сухари, едва позеленели от влагата, така че да ги остържеш с ножа е достатъчно. Рибата е много солена, ала има вода колкото щеш.

Трябва да е възвърнал бързо силите си или е бил в силата си, когато е писал за това, защото се разпростира най-литературно върху сладостите на угощението си: нивга Олимп не е имал равни тям на своите пиршества, прелестна амброзия за мен от морската глъб, звярът, чиято смърт сега е мой живот… Но ето какво пише Роберто на Дамата на своето сърце:

Слънце на моята сянка, светлина на моята нощ, защо небето не ме срази в тази буря, която бе тъй диво разбунило? Защо му бе да изтръгва от ненаситното море това мое тяло, щом в алчна и още по-злочеста самота ужасяващо е трябвало да тъне душата ми?

Може би, ако милостивото небе не ми изпрати помощ, Вие никога няма да прочетете писмото, което сега Ви пиша, и изгорял като факла от светлината на тези морета, ще помръкна в очите ви подобно на Селена, която, уви, превъзрадвана от заревото на своето Слънце, докато малко по малко извървява пътя си отвъд крайната извивка на нашата планета, осиротяла от подкрепата на лъчите на светилото неин властелин, отпървом изтънява по образ на сърпа, който покосява живота й, после, все по-чезнещ светлик, съвсем се стопява в необятния небесен щит, де изкусната природа вае героични гербове и загадъчни емблеми на своите тайни. Лишен от Вашия взор, съм сляп, защото не ме виждате, ням, защото не ми мълвите, безпаметен, защото не ме спомняте.

И едничък жив, огнена тъма и мрачен пламък, бродя призрак, който мисълта ми, рисувайки все еднакъв в тази стръвна схватка на противоположности, иска да предаде на вашата. Спасявайки живота си в тази дървесна твърд, в този плаващ бастион, пленник на морето, което ме брани от морето, наказан с милостта на небето, затворен в този бездънен саркофаг, открит за всички слънца, в това въздушно подземие, в тази непристъпна тъмница, която ми предлага бягство от вси страни, аз губя надежда да Ви видя един ден.

Синьора, пиша Ви, сякаш да ви поднеса — недостойна почит — увехналата роза на моята покруса. И все пак се възгордявам от моето унижение, и щом като на такава привилегия съм осъден, почти се наслаждавам на едно мерзко спасение: аз съм, струва ми се, докъдето стига човешката памет, едничкото създание от нашия вид, изхвърлено от крушение на необитаем кораб.

Но нима е възможно? Ако се съди по датата на това първо писмо, Роберто сяда да пише веднага след пристигането си, още щом намира хартия и перо в каютата на капитана, преди да е изследвал останалата част на кораба. Все пак му е трябвало известно време, за да събере сили, нали е бил грохнал като ранено животно. Или може би е малка любовна хитрост, първо се опитва да разбере къде е попаднал, после пише, а се преструва, че е било преди това. Как така — след като знае — допуска, опасява се, че тези писма няма да пристигнат никога, и ги пише само за свое мъчение (мъчителна утеха, би казал той, но нека гледаме да не се оставяме да води ръката ни)? Трудно е дори да се възсъздадат жестовете и чувствата на един герой, който положително изгаря от истинска любов, а никога не е сигурно дали изказва онова, което чувства, или каквото правилата на любовната реч са му предписвали — но, от друга страна, какво знаем за разликата между изпитвана страст и изказвана страст и коя предшества другата? Тогава е пишел за себе си, не е било литература, наистина е седял там да пише като юноша, който преследва невъзможен блян, браздейки страницата с плач, не поради отсъствието на другата, сама вече чист образ и когато я е имало, а от умиление към себе си, влюбен в любовта…

Има от какво да се извлече роман — и пак, откъде да се започне?

Аз твърдя, че това първо писмо го е написал после, а по-напред се е огледал наоколо — какво е видял, ще каже в следващите писма. Но и тук — как да преведеш дневника на някой, който иска със зорки метафори да направи зримо онова, което вижда зле, докато броди нощем с болни очи?

Роберто ще каже, че страданието на очите му е от времето на онзи куршум, който одраскал слепоочието му при обсадата на Казале. Може и така да е, но другаде загатва, че отслабнали още повече вследствие на чумата. Роберто положително е бил с крехко телосложение, доколкото долавям и хипохондрик, макар и с разсъдливост; половината от фотофобията му трябва да се е дължала на черна жлъчка, а другата половина — на някаква форма на възпаление, вероятно обострено от препаратите на господин Д’Игби.

Изглежда сигурно, че плаването му на Амарилида е минало все под палубата, тъй като фотофобията е била ако не негова природа, то поне ролята, в която е трябвало да се представя, за да държи под око машинациите в трюма. Няколко месеца все в мрак или на светлината на газениче — и после времето, което е прекарал на отломката, ослепяван от слънцето, екваториално, тропическо или каквото там е било. Така че, болен или не, когато стъпва на Дафна, мрази светлината, остава първата нощ в кухнята, съвзема се и опитва да направи един начален оглед на втората нощ, а после нещата тръгват почти от само себе си. Денят го плаши, не само очите му не го понасят, а и изгарянията, които ще да е имал по гърба, и се спотайва. Красивата луна, която описва в онези нощи, го ободрява, денем небето е като навсякъде, нощем открива нови съзвездия (героични гербове и загадъчни емблеми, именно), всичко е като на театър: убеждава се, че това ще бъде животът му дълго време и може би до смъртта, пресътворява своята Синьора върху хартията, за да не я изгуби, и знае, че не е изгубил много повече, отколкото бездруго не е имал.

И вече се приютява в нощните си бдения като в майчина утроба и с още по-голямо основание решава да страни от слънцето. Навярно е чел за онези Възкресници от Унгария, Ливония^[8] или Влахия, които бродят без мира от мрак до зори, за да се скрият после в гробовете си при първи петли: ролята може да го е съблазнила…

 

Роберто трябва да е започнал инвентаризацията си на втората вечер. Вече е бил викал достатъчно, за да е сигурен, че на борда няма никой. Но могло е — и се е боял — да открие трупове, някакъв знак, който да оправдае това отсъствие. Поел е предпазливо и от писмата е трудно да се каже в каква посока: назовава неясно кораба, неговите части и предметите на борда. Някои са му близки и е чувал моряците да ги именуват, други — непознати и ги описва такива, каквито му изглеждат. Но и познатите предмети — знак, че на Амарилида екипажът ще да е бил събран от остатъци от седемте морета — сигурно е чувал да се наричат от едно го на френски, от друг на холандски, от трети на английски. Така понякога казва staffe — както трябва да го е научил доктор Бърд — вместо балестриля^[9]; мъчно може да се разбере как веднъж е при кърмовата надстройка или на юта^[10], друг път — на задния галярд, което е заимствано от френския начин да се каже същото нещо; използва порти и на това скланям охотно, защото ми напомня книгите за морски приключения, които четяхме като деца; споменава за парокет, което за нас е едно от ветрилата на фокмачтата^[11], но тъй като за французите perruche е марселът, който стои на бизанмачтата, не се знае какво има наум, когато твърди, че е бил под парукетата. Да не говорим, че понякога нарича бизанмачтата artimone, по френски маниер, но тогава какво ли има предвид, когато пише mizzana, което за французите е фокмачтата (ала, уви, не и за англичаните, за които mizzenmast си е бизанът, както Бог повелява)? А когато говори за отток, вероятно разбира това, на което ние бихме казали шпигат^[12]. Така че вземам решение: ще се опитвам да разгадавам помислите му, а после ще използвам по-привичните за нас думи. Ако сбъркам, търпение: историята не се променя.

И така, приемаме, че тази втора нощ, след като е открил хранителни припаси в кухнята, Роберто е пристъпил по някакъв начин под лунната светлина към прекосяването на палубата.

Спомняйки си носа и издутите хълбоци, зърнати смътно предишната нощ, съдейки по кокетната палуба, формата на юта и тясната, закръглена кърма и сравнявайки с Амарилида, Роберто заключи, че и Дафна е холандски fluyt или флейт, или flute, или fluste, или flyboat, или fliebote, както различно се наричаха тези търговски кораби със средна водоизместимост, обикновено въоръжени с десетина оръдия за успокоение на съвестта в случай на пиратско нападение, които при тези си размери можеха да се управляват с дузина моряци и да вземат много повече пасажери, ако екипажът речеше да се откаже от удобствата (и без това оскъдни), като струпа толкова постели, че да се запрепъва в тях — и да настане голям мор от всевъзможни миазми, ако няма достатъчно ведра. Флейт, значи, но по-голям от Амарилида, с палуба, сведена, кажи-речи, до един решетъчен люк, сякаш капитанът се е тревожел, че ще товари вода при всяка по-буйна вълна.

Така или иначе беше предимство, че Дафна е флейт: Роберто можеше да се движи с известно познаване на разположението. В средата на палубата например трябваше да я има голямата лодка, побираща екипажа в пълен състав — и фактът, че я нямаше, даваше да се разбере, че екипажът е другаде. Но това не успокояваше Роберто: един екипаж никога не оставя кораба без наблюдение и на произвола на морето, та макар и закотвен с обрани ветрила в тих залив.

Тази вечер се бе насочил право към кърмовата част, бе открехнал вратата на надстройката плахо, сякаш трябваше да иска разрешение от някого… Компасът до румпела^[13] му каза, че протокът между двете земи се простира от юг на север. После се бе озовал в онова, което днес бихме нарекли каюткомпания, зала във формата на Г, и друга врата го бе въвела в стаята на капитана с нейния широк прозорец над кормилото и страничните изходи към галерията. На Амарилида командната каюта не беше същата, в която спеше капитанът, докато тук сякаш бяха гледали да пестят пространство, за да отворят място за нещо друго. И наистина, докато вляво от каюткомпанията се откриваха две кабини за двама офицери, вдясно беше обособено друго помещение, едва ли не по-просторно от това на капитана, със скромна кушетка в дъното, но устроено като място за работа.

Масата беше отрупана с карти, които се сториха на Роберто повече, отколкото един кораб използва за навигация. Приличаше на кабинет на учен: наред с книжата имаше различно разположени далекогледи, красива медна ноктурлабия^[14], която хвърляше червеникави отблясъци, сякаш сама беше източник на светлина, армиларна сфера^[15], прикрепена към плота на масата, други листове, изпълнени с изчисления, и пергамент с кръгообразни чертежи в черно и червено, в който разпозна — защото беше виждал копия на Амарилида (но с по-непретенциозна изработка) — репродукция на лунните затъмнения на Региомонтан^[16].

Беше се върнал в командната каюта: излизайки в галерията, можеше да види Острова, можеше — пише Роберто — да се втренчи с очи на пантера в неговото безмълвие. С една дума, Островът си беше там, както преди.

Трябва да е стигнал на кораба почти гол: мисля, че както е бил изпоцапан от солта, най-напред се е измил в кухнята, без да се запита дали тази вода не е единствената на борда, а после е изровил от сандъка един хубав костюм на капитана, онзи, който се пази за триумфалното завръщане. Може би дори се е поперчил в командната си униформа, а обуването на ботуши трябва да е било начин да се усети отново в естествената си среда. Едва при това положение един почтен човек, подобаващо облечен — а не изпаднал корабокрушенец, — може официално да влезе във владение на изоставен кораб и да почувства вече не като посегателство, а като право жеста, който Роберто направи: потърси по масата и откри, разтворен и сякаш изоставен по средата до гъшето перо и мастилницата, бордовия дневник. От първата страница узна веднага името на кораба, но останалото беше непонятен низ от anker, passer, sterrekyker, roer^[17] и не му бе от голяма полза да научи, че капитанът е фламандец. Все пак последният ред носеше дата отпреди няколко седмици и след две-три неразбираеми думи се мъдреше подчертан един израз на латински: pestis, quae, dicitur bubonica^[18].

Ето някаква следа, зачатък на обяснение. На борда на кораба беше избухнала епидемия. Вестта не разтревожи Роберто: своята чума той я бе прекарал преди тринайсет години, а всеки знае, че който е износил заразата, е постигнал един вид опрощение, сякаш тази змия не дръзваше да се вмъкне втори път в лоното на оногова, който я бе надмогнал веднъж.

От друга страна, следата не обясняваше кой знае какво и оставяше място за нови тревоги. Така да е, всички са мъртви. Но тогава трябваше да се намерят, пръснати непристойно по палубата, труповете на последните, ако се приемеше, че те милостиво са погребали в морето първите.

Лодката я нямаше: последните — или всички — бяха напуснали кораба. Кое превръща един кораб на чумави в място на непобедима заплаха? Плъхове, може би? На Роберто му се стори, че във варварското писмо на капитана разчита една дума като rottenest (гризачи, канални плъхове?) — и мигом се извърна, вдигайки светилника, готов да съгледа как нещо се плъзга покрай стените и да чуе цвъртенето, което бе смразявало кръвта му на Амарилида. С тръпка си спомни онази вечер, когато някакво космато същество бе докоснало лицето му, докато се унасяше в сън, и ужасеният му вик бе накарал доктор Бърд да дотича. После всички го бяха взели на подбив: и без чума на един кораб има толкова плъхове, колкото птици в гората, и човек трябва да е обръгнал на плъховете, ако иска да кръстосва моретата.

Но поне в надстройката от плъхове нямаше и помен. Може би се бяха събрали в трюма със своите червенеещи се в мрака очи в очакване на прясна плът. Роберто си каза, че ако ги имаше, трябваше да го разбере веднага. Ако бяха нормални плъхове и в нормален брой, би могло някак да се съжителства. А какво друго можеха да бъдат впрочем? Запита се и не пожела да си отговори.

Роберто намери пушка, сабя и голям нож. Беше ходил на война: пушката беше една от онези caliver, както казваха англичаните, които можеха да се насочват без стойка; увери се, че всичко й е наред, повече за успокоение, отколкото с намерението да разгроми със стрелба орда плъхове — и наистина беше затъкнал в колана си и ножа, който при плъховете не е от голяма полза.

Беше решил да изследва корпуса от носа до кърмата. Бе се върнал в кухничката и по един трап, който се спускаше зад скобата на бушприта, бе проникнал в палиола (или килер, мисля), където бяха струпани провизии за дълго плаване. И тъй като не можеше да са се запазили през цялото време на пътуването, значи екипажът едва-що беше попълнил запасите си на някоя гостоприемна земя.

Имаше кошове с риба, пушена наскоро, и пирамиди от кокосови орехи, и бурета грудки с непозната форма, но ядливи наглед и видимо в състояние да понесат продължително съхранение. И после плодове, от онези, които Роберто бе видял да се появяват на борда на Амарилида след първите престои край тропически земи, също устойчиви на похабяването на сезоните, настръхнали от бодли и люспи, но с тръпчив аромат, който обещаваше добре защитено месо, скрити сладки сокове. От някакъв продукт от островите трябва да бяха извлечени и тези чували сиво брашно с мирис на туф; с него навярно бяха месени и хлябове, напомнящи на вкус онези блудкави кореноплоди, които индианците от Новия свят наричаха картофи.

В дъното видя и десетина буренца с канелки. Наточи от първото — беше вода, още невмирисана, дори налята неотдавна и обработена със сяра, за да се запази по-дълго. Не беше много, но като пресметна, че и плодовете щяха да утоляват жаждата му, би могъл да остане доста време на борда. И все пак тези открития, които трябваше да го успокоят, че на кораба няма да умре от глад, засилваха още повече тревогата му — както впрочем става с меланхоличните духове, за които всяка закана за благополучие е обещание за бедствени последици.

Да бъдеш изхвърлен от крушение на необитаем кораб е вече само по себе си неестествен случай. Ако поне корабът беше изоставен от хората и от Бога като негодна отломка, без природни или създадени от човешка ръка предмети, които да го превръщат в примамливо убежище, щеше все пак да е в реда на нещата и хрониките на мореплавателите. Но да го намериш така, натъкмен като за желан и очакван гост, като изкусителен дар — това започваше да намирисва на сяра доста повече от водата. На Роберто му дойдоха наум разните приказки, които беше слушал от баба си, и другите в по-изящна проза, които се четяха в парижките салони, където изгубени в гората принцеси влизат в някакви чертози и виждат пищно украсени стаи с легла и балдахини, и скринове, пълни с разкошни одежди, или дори наредени трапези… И, разбира се, последната зала таи пъкленото разбулване на злия ум, устроил клопката.

Беше докоснал един орех в основата на купчината, бе нарушил равновесието на цялото и мъхнатите форми се сурнаха в лавина, като плъхове, които са чакали тихомълком доземи (или както прилепите се обесват с главата надолу от гредите на някой таван), готови сега да плъпнат нагоре по тялото му и да подушат соленото му от пот лице.

Трябваше да се увери, че не е чародейство. На Амарилида Роберто беше научил какво се прави с отвъдморските плодове: служейки си с ножа като с брадва, отвори с един-единствен удар първия орех, после разтроши черупката и загриза манната, която се криеше под кората. Беше тъй сладостно омайна, че внушението за коварство нарасна. Може би — каза си — вече беше в плен на измамата, вкусваше орехи, а захапваше гризачи, вече се просмукваше от същината им, след малко ръцете му щяха да станат тънки, ноктести и закривени като куки, тялото му да се покрие с прокиснал мъх, гърбът му да се извие на дъга и той щеше да бъде приет в зловещия апотеоз на четинестите обитатели на тази лодка по Ахеронт.

Но — и за да свършим с първата нощ — друга грозна прокоба дебнеше изследователя. Сякаш срутването на орехите бе разбудило спящи твари, та чу да долита оттатък преградата, която делеше килера от останалото подпалубно пространство, ако не цвъртене, то писукане, гъргорене, щапуркане на лапички. Значи клопката я имаше, нощни създания си устройваха сборище в някое котило.

Роберто се запита дали с пушка в ръка не трябва да се впусне веднага в този Армагедон. Сърцето му трепереше, обвини се в малодушие, каза си, че тази нощ или някоя друга, рано или късно ще се наложи да се изправи срещу Тях. Измъкна се, върна се горе на палубата и за щастие съзря зората, която вече облизваше с восък метала на оръдията, гален дотогава от лунните отблясъци. Изгряваше денят — рече си с облекчение, — а негов дълг беше да избягва светлината му.

Като Възкресник от Унгария прекоси в бяг палубата, за да се прибере в надстройката, втурна се във вече своята каюта, барикадира, затвори изходите към галерията, нареди оръдията така, че да са му подръка, и се приготви да спи, за да не вижда Слънцето — палач, който отсича със секирата на лъчите си главата на сенките.

 

Възбуден, сънува корабокрушението си и го сънува като мъж с вдъхновение, за когото и в сънищата, и най-вече в тях, трябва да се прави така, че изказите да разхубавяват мисълта, формите да я оживяват, тайнствените връзки да й придават плътност, дълбочина — разсъжденията, извисеност — емфазите, загадъчност — внушенията, а преображенията — проникновение.

Допускам, че в онези времена и из онези морета са били повече корабите, претърпявали крушение, отколкото другите, които са се завръщали в пристанищата; но комуто се е случвало за първи път, преживяването трябва да е било извор на повтарящи се кошмари, които навикът да извайва образи сигурно е правил картинни като Страшен съд.

Още от предната вечер въздухът сякаш беше започнал да отделя слуз и като че ли окото на небето, набъбнало от сълзи, не можеше повече да издържа гледката на развълнуваната шир. Четката на природата вече бе обезцветила линията на хоризонта и нахвърляше далнини на неразличими провинции.

Роберто, чиито вътрешности вече са вещаели надвисналата хала, се хвърля в постелята, люлян сега от дойка на циклопи, унася се сред немирни сънища, за които сънува в съня, за който разказва, и приема в недрата си космопея от изумления. Събужда се от вакханалията на гръмотевиците и олелията на моряците, после плиски вода връхлитат постелята му, доктор Бърд надниква тичешком и му извиква да излезе на палубата и да се вкопчи здраво в каквото и да е, стоящо малко по-крепко от него.

На палубата — суматоха, вопли и тела, сякаш повдигнати от Божията ръка, запратени в морето. Роберто се улавя за малко за контрабизана^[19] (както мисля, че го разбирам), докато той не се раздира, насечен от мълнии, гафелът^[20] не се втурва в надпревара с кривия бяг на звездите и Роберто не бива изстрелян в подножието на гротмачтата. Тук, понеже не може да му стори място, един моряк с добро сърце, който се е привързал за мачтата, му хвърля въже и му изкрещява да се върже за една врата, изтръгната от пантите си в надстройката; и Роберто има щастие, че вратата заедно с него като паразит отгоре й се плъзва после към перилото, защото междувременно мачтата се прекършва по средата и една рея се стоварва да разцепи на две главата на благодетеля.

От една пробойна във фалшборда Роберто вижда (или сънува, че е видял) кръжила от скупчени сенки в светкавици, които пробягват залутани из вълнистите поля — което ми се струва прекомерно увлечение по претенциозния цитат. Но така или иначе Амарилида се накланя на страната на корабокрушенеца, готов за корабокрушението, и Роберто със своята дъска се хързулва в бездната и потъвайки, съзира над нея океана, който волно се въззема да изсече урви, в шемет от пропасти вижда да се издигат паднали Пирамиди, усеща се като течна комета, която бяга по орбитата на вихъра от прогизнали небеса. Докато всяка вълна просветва с бистра изменчивост, тук се извива пара, там водовъртеж бълбука и отваря извор. Магии от полудели метеори пригласят на метежния и накъсан в грохот въздух, небето е низ от най-далечни светлини и порои мрак и Роберто казва, че е видял разпенени Алпи сред лигави бразди, чиито пенливи езици са взели образа на вестители, и Церера, разцъфнала сред сапфирени отблясъци, и навремени лава от ревящи опали, сякаш телуричната щерка Прозерпина е поела кормилото, отпращайки в изгнание плододайната майка.

И сред зверове, които вият, бродейки наоколо му, докато соленото сребро възвира в буреносен задух, Роберто внезапно престава да съзерцава спектакъла, в който става безчувствен актьор, губи свяст и повече нищо не знае за себе си. Едва по-късно ще предположи в съня си, че по милостива повеля или по инстинкта на плаващо нещо дъската е увлечена в тази жига и както е потънала, естествено изскача отново, укротявайки се в бавна сарабанда — тъй като в гнева на елементите се преобръщат и правилата на всяка цивилизована танцова стъпка, — и с все по-широки парафрази го отдалечава от центъра на въртележката, където пък пропада, бъхти се напосоки в ръцете на Еоловите синове злочестата Амарилида с бушприт към небето. А с нея и всяка друга жива душа в трюма й: евреинът, предопределен да открие в Небесния Йерусалим земния Йерусалим, до който нямаше да стигне никога вече, малтийският рицар, откъснат завинаги от остров Ескондида, доктор Бърд със своите следовници и — най-сетне изтръгнато от състрадателната природа изпод грешките на медицинското изкуство — онова клето, разядено от язви куче, за което впрочем още не ми се е удало да разкажа, защото Роберто ще пише за него едва по-късно.

Но така или иначе допускам, че съновидението и бурята са направили съня на Роберто достатъчно плах, за да го ограничат до съвсем кратко време, вероятно последвано от войнствено будуване. Наистина приемайки мисълта, че навън е ден, успокоен от факта, че светлината едва прониква през мътните прозорци на надстройката, и разчитайки, че ще може да се спусне под палубата по някоя вътрешна стълбичка, той събра смелост, взе пак оръдията и тръгна с дръзка боязън да открие произхода на онези нощни звуци.

 

Или по-точно не тръгва веднага. Моля за извинение, но Роберто, разказвайки на Синьората, си противоречи — знак, че не разказва от игла до конец каквото му се е случило, а се опитва да построи писмото като разказ или по-скоро като наброски за нещо, което би могло да стане писмо и разказ, и пише, без да решава какво после ще избере, скицира, така да се каже, фигурите на шахматната дъска, без веднага да определя кои ще придвижи и как ще ги разположи.

В едно писмо казва, че излязъл, за да се впусне из трюмовете. В друго обаче пише, че щом се разбудил от утринния зрак, бил сепнат от далечен концерт. Звуците без съмнение идели от Острова. Отначало пред Роберто изникнала картината на пълчища индианци, които се накамарят в дълги канута, за да вземат кораба на абордаж, и той стиснал пушката; после концертът му се сторил не така кръвожаден.

Зазоряваше се, слънцето не заливаше още стъклата: излезе в галерията, усети мириса на морето, отмести малко крилото на прозореца и с присвити очи се помъчи да се взре в брега.

На Амарилида, където денем не излизаше на палубата, Роберто беше чувал пасажерите да разказват за изгреви, тъй нажежени, сякаш слънцето не се стърпявало да обсипе света със стрелите си, а сега виждаше, без очите му да сълзят, пастелни цветове: небе, разпенено от тъмни облаци, едва разнищени по края от перлено, докато един оттенък, спомен за розово, се надигаше иззад Острова, който изглеждаше оцветен в тюркоазно върху груба хартия.

Но тази почти северна палитра му стигаше, за да разбере, че силуетът, който му се бе сторил еднороден в нощта, беше образуван от очертанията на горист хълм, завършващ със стръмен скат към крайбрежната ивица, покрита с високостеблени дървета, чак до палмите, които обрамчваха белия плаж.

Пясъкът бавно засияваше и по краищата се забелязваха отстрани сякаш големи паяци, мумифицирали се, докато са движили скелетовидните си членове във водата. Роберто ги определи отдалеч като „крачещи растения“, но в този момент вече нетърпимо яркият отблясък на пясъка го накара да се прибере.

Откри, че там, където очите му изневеряваха, слухът не можеше да му измени, и на слуха се довери, притваряйки почти докрай крилото на прозореца и надавайки ухо за шумовете, които долитаха от сушата.

Макар и привикнал с утрините на своя хълм, разбра, че за първи път в живота си чува наистина да пеят птиците — във всеки случай толкова много и толкова различни никога не беше чувал.

С хиляди приветстваха изгрева на слънцето: стори му се, че сред крясъци на папагали разпознава славея, коса, чучулигата, безброй лястовички и дори острия цвъртеж на жътваря и щуреца, питайки се дали наистина чува същества от тези видове, а не някой техен събрат от Антиподите^[21]… Островът беше далеч и все пак му се стори, че звуците донасят мирис на портокалови цветове и босилек, сякаш въздухът из целия залив беше пропит от ухание — а, от друга страна, господин Д’Игби му беше разказвал как по време на едно от плаванията си разпознал близостта на сушата по прелитането на дъхави атоми, носени от ветровете…

Но докато, душейки, надаваше ухо към невидимото множество, сякаш от зъберите на крепост или бойниците на кула гледаше как някаква войска с глъч се разполага в дъга между склона на хълма, равнината отпред и реката, която защитава стените, изпита усещането, че вече е виждал това, което, чувайки, си представяше — и пред необятността, която го стягаше в обсада, се почувства обсаден и за миг понечи инстинктивно да вдигне пушката. Беше в Казале и насреща му се разгръщаше испанската войска с тропота на обозни коли, звънтенето на оръжията, теноровите гласове на кастилците, гълчавата на неаполитанците, суровото грухтене на ландскнехтите — и на този фон някой звук на тръба, който долиташе приглушен, и смекчените гърмежи на аркебузна стрелба, клок, поф, таапум, като жабешките бомбички на селски празник.

И сякаш животът му беше протекъл между две обсади, едната образ на другата, с единствената разлика, че сега, при сключването на този кръг от две обилни петилетия, реката беше премного широка и също кръгова — така че да направи невъзможен всеки излаз, — Роберто преживя отново дните в Казале.