Карел Чапек
Кракатит (50)

L

Колата спря в черна гориста долина. В тъмнината Прокоп разпозна шахтови кули и табани.

— Е, пристигнахме — изръмжа Diamon. — Това е рудната ми мина и прокатният стан; много слаба работа. Е, слизайте!

— Тук ли да я оставя? — попита тихо Прокоп.

— Кого? А, вашата хубавица. Събудете я, оставаме тук.

Прокоп внимателно слезе, като я носеше на ръце.

— Къде да я сложа?

Diamon отключваше един мрачен дом.

— Какво? Чакайте, имам няколко стаи. Можете да я оставите… ще ви заведа до там.

Запали, лампата и го поведе през студени канцеларски коридори; накрая влезе в една врата и завъртя ключа на лампата. Стаята беше отвратителна и непроветрена, с разхвърляно легло и спуснати транспаранти.

— Аха — измърмори Diamon. — Трябва да е нощувал тук… един познат. Не е много за пред хора, нали? Ергенска работа. Сложете я на кревата.

Прокоп внимателно остави на леглото равномерно дишащия вързоп. През това време Diamon се разхождаше и потриваше ръце.

— Сега ще отидем в станцията. Тя е горе, на хълма, на десет минути оттук. Или искате да останете тук? — Приближи се до спящото момиче, отметна пеша на кожуха и откри краката й чак до над коленете й. — Хубава е, нали? Жалко, че съм толкова стар.

Прокоп се намръщи и зави краката на момичето.

— Дайте да видим станцията — рече сухо.

Устните на Diamon трепнаха насмешливо.

— Елате.

Поведе го през двора. В машинното свети, машините бумтят, по двора се потрива огняр със запретнати ръкави и пуши лула. Нагоре по склона минава въжена линия с вагончета за руда и контурите й се очертават мъртво, като ребрата на гигантски допотопен гущер.

— Трябваше да закрия три шахти — обяснява Diamon. — Не носи никакви приходи. Отдавна да съм я предал, ако не беше станцията. Минете оттук.

Той тръгна по стръмна пътечка през гората нагоре към хълма; Прокоп го следваше само по звука; цареше непрогледен мрак и от време на време от боровете се отронваше тежка капка. Diamon спря задъхан.

— Стар съм — каза той. — Вече не ми достига въздух. Все повече и повече трябва да се осланям на хората… В станцията днес няма никой; камарад телеграфистът остана там, с ония… Все едно; елате!

Билото на хълма беше разровено като бойно поле: запуснати шахтови кули, телени въжета, огромни голи табани, а върху най-големия табан, отгоре, дървена къщичка с антени.

— Това е… станцията — изсумтя задъханият Diamon. — Намира се върху четиридесет хиляди тона магнезит. Естествен кондензатор, разбирате ли? Целият хълм… представлява огромна мрежа от проводници. Някой път ще ви обясня по-подробно. Помогнете ми да се изкача.

Изкатериха се по сриващия се табан; тежкият чакъл се свличаше шумно под краката им; но накрая ето, ето я станцията…

Прокоп се смая, като не вярваше на очите си: та това е собственият му лабораторен павилион, там у дома, в полетата над Хибшмонка! Ето небоядисаната врата, няколко по-светли дъски от последния ремонт, чворовете, които приличаха на очи. — Като втрещен той опипа пантите: Разбира се, ето го ръждивия, изкривен гвоздей, който някога сам беше зачукал!

— Откъде се е взело това тук? — промълви, останал без дъх.

— Кое?

— Тази къща.

— Тя си стои тук от години — равнодушно отвърна Diamon. — Кое ви се струва толкова странно?

— Нищо. — Прокоп обиколи цялата къща, като опипваше стените и прозорците. Да, ето я пролуката, пукнатото дърво, счупеното стъкло на прозореца; изпадналия чвор, наистина, дори отвътре е залепен с хартия. С разтреперана ръка той се докосваше до познатите му най-незначителни подробности; всичко е както си беше, всичко…

— Е — обади се Diamon. — Разгледахте ли всичко? Отворете, вие имате ключ.

Прокоп бръкна в джоба. Разбира се, ключът от старата му лаборатория… там у дома… беше у него… там у дома; мушна го в катинара, отключи и влезе вътре; и също както там у дома — протегна механично ръка наляво и завъртя ключа на лампата, който вместо с копче беше снабден с един гвоздей — също както там у дома. Diamon влезе след него. Господи, ето го и походното ми легло и все още незастлано; легена, каната с окълцания ръб, гъбата, кърпата за бърсане, всичко. — Обърна се към ъгъла — ето я и старата желязна печка с кюнеца, прихванат с тел, сандъчето с въглищен прах, а там в разнебитеното кресло с разкривените крака се подават кълчища и стърчи пружината; ето го забитото в пода кабарче, ето и прогорената дъска, и шкафа, шкафа за дрехи. — Отвори го; там висяха някакви овехтели панталони.

— Обстановката не е блестяща — забеляза Diamon. — Телеграфистът ни е един такъв — чудак някакъв. Какво ще кажете за апаратите?

Като насън Прокоп се обърна към масата. Не, това ги нямаше тук, не-не-не, това не му е мястото тук; вместо съоръженията му по химия върху единия край на тезгяха имаше най-обикновена корабна морзова радиостанция, сложена настрана слушалка, приемател, кондензатори, вариометър, регулатор, под масата имаше обикновен трансформаторен агрегат; а на другия край.

— Онова там е обикновената станция — обясни Diamon. — За обикновени разговори. Другото е нашата екстинкционна станция. Чрез нея излъчваме антивълните, обратните токове, изкуствените магнитни бури, впрочем наричайте ги както искате. Това е цялата ми тайна. Разбирате ли от тия работи?

— Не.

Прокоп бегло огледа апаратите, които напълно се различаваха от всичко предишно тук. Имаше сума съпротивления, някаква мрежичка от жички, нещо подобно на катодната тръба, някакви изолирани бобини или нещо подобно и странен кохерер, реле и тестер с контакти; изобщо нямаше понятие какво е това. Той остави апарата и погледна към тавана, там е още онази странна конфигурация на дървото, която дома му напомняше винаги главата на старец. Да, там е, там е, там е. А ето и огледалото със счупения ъгъл…

— Какво ще кажете за апарата? — попита Diamon.

— Ами — хм — това е първа конструкция, нали? Все още е много сложно. — Погледът му се спря на една снимка, опряна на някаква индукционна макара. Взе я в ръката си — беше една очарователна женска глава. — Кой е това? — хрипливо попита Прокоп.

Diamon надзърна през рамото му.

— Нима не я познахте? Това е вашата красавица, която донесохте тук в обятията си. Прелестно момиче, нали?

— Как е попаднала тук?

Diamon се ухили.

— Ами, сигурно телеграфистът е неин обожател. Бихте ли включили онзи там, големия контакт? Оня, с лоста. Телеграфистът е онова набръчканото човече, не го ли забелязахте? Седеше на първия ред.

Прокоп хвърли снимката на масата и включи контакта. По металическата мрежичка премина синя искра. Diamon заигра с пръсти по тестера; целият апарат заискри с кратки сини отблясъци.

— Ъхъ — въздъхна спокойно Diamon и неподвижен се загледа в искрящия апарат.

Прокоп грабна снимката с трескави ръце. Ами да, разбира се, това е момичето там, долу, няма никакво съмнение. Но ако… всъщност ако имаше воалетка и кожена якичка, кожена якичка с дъждовни капчици, чак до устата… и ръкавички — Прокоп стисна зъби. Не е възможно толкова да прилича на нея! Присви очи, за да не изпусне мержелеещия му се образ; той пак виждаше девойката с воалетката, притиснала запечатания плик до гърдите си, ето, ето, тя обръща към него чист и отчаян поглед.

Извън себе си от вълнение, той сравняваше снимката с чезнещия образ. Боже господи, как всъщност изглеждаше? Та аз дори и не знам, изплаши се той; зная само, че беше забулена и красива. Красива беше и забулена и нищо повече от нея не съм видял. А това, на снимката тук, големите очи и сериозните фини устни, това ли била онази — онази — онази, която спи долу? Та нейната уста е разтворена, грешна и разтворена уста, косите й са разпуснати и тя не гледа така — не гледа така. — Воалетка с дъждовни капчици премрежи погледа му. Не, глупости; това изобщо не е момичето долу и дори не прилича на него. Това е лицето на онази забулената, която беше дошла скръбна и загрижена; нейното чело е спокойно, а очите й са засенчени от болка; и воалът лепне за устните й, гъстият воал, оросен от влагата на дъха й. Защо не го вдигна тогава, за да види лицето й?

— Елате, ще ви покажа нещо — обади се Diamon и задърпа Прокоп навън. Стояха на самия връх на табана; под краката им тъмната и спяща земя се губеше в безкрая. — Погледнете натам — рече Diamon и посочи с ръка към хоризонта. — Виждате ли нещо?

— Нищо не виждам. Не, има някаква светлинна. Слабо сияние.

— Знаете ли какво е?

В този миг нещо тихо зашумя като порив на вятър в нощната тишина.

— Готово — каза Dimoan тържествено и свали шапка. — Good night!^[1], камаради.

Прокоп се обърна въпросително към него.

— Не разбирате ли? — попита Diamon. — Едва сега до нас достигна експлозията. Петдесет километра по въздушна линия. Точно за две минути и половина.

— Каква експлозия?

— Кракатитът. Онези глупаци го натикаха в кибритени кутийки. Мисля, че вече ще ни е мирна главата. Ще свикаме нов конгрес — ще изберем нов комитет.

— Вие — ги…

Diamon кимна.

— Не беше възможно да се работи с тях. Сигурно до последния час са спорили за тактиката. Това навярно е пожарът.

На хоризонта се виждаше само слабо, червено зарево.

— Там остана и изобретателят на нашата станция. Там останаха всички. Сега, значи, поемате всичко в собствените си ръце. Погледнете, чуйте колко е тихо. А всъщност тези, тези жици тук шибат пространството с няма и точна канонада. Прекъснати са всички безжични връзки и телеграфистите чуват в ушите си само пращене, пук, пук. Могат да се побъркат от яд. В същото време господин Томеш се поти някъде в Гротуп да довърши Кракатита. Никога няма да я разбере тая работа. А даже и, а даже и да успее! В същия миг, когато съединението би се получило в ръцете му, ще настъпи краят. Така че работи, станцийке, искри тихичко и бомбардирай цялата Вселена; никой, никой освен вас няма да бъде господар на Кракатита. Сега сте само вие, вие сам, вие единствен — сложи ръка на рамото му и мълчаливо посочи наоколо: целият свят. Беше пуст и беззвезден мрак; само на хоризонта светеше ниско огнено зарево.

— Уморен съм — прозя се Diamon. Беше хубав ден. Да слезем долу.