Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krakatit, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод отчешки
- , 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2010)
- Корекция
- NomaD(2010)
Издание:
Карел Чапек. Кракатит
Първо издание
Редактор: Лъчезар Мишев
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Антоанета Петрова
Чешка. Издателски номер 262
Дадена за набор: май 1979 г.
Подписана за печат: юли 1979
Излязла от печат: юли 1979
Формат 32/84x108. Печатни коли 17,50. Издателски коли 14,70. Цена: 1,01 лв
Държавно издателство „Отечество“, 1979
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София
Ceskoslovenski spasovatel. Praha, 1972
История
- —Добавяне
XLVIII
Diamon запали мотора и седна в колата.
— Ей сега ще пристигнем.
Автомобилът се спускаше от Планината на Изкушението в широка долина, летеше в безмълвната нощ, прехвърли се през мека седловина и спря пред просторна дървена къща между елшите; сградата приличаше на стара мелница. Diamon слезе от колата и поведе Прокоп към дървените стълби; но там пред тях се изпречи човек с вдигната яка.
— Парола?
— Я стига, бе — сряза го Diamon и свали автомобилните си очила; човекът се оттегли настрана и Diamon изтича нагоре. Влязоха в голямо ниско помещение, което много приличаше на училищна стая; два реда чинове, подиум и катедра в единия край на черната дъска; само че тук имаше много изпарения, много дим и глъчка. Чиновете бяха изпълнени от хора, които имаха шапки на главите; всички се караха, на подиума си дереше гърлото един дангалак с рижа брада, на катедрата беше застанало сухо, педантично старче и ожесточено звънеше със звънец.
Diamon се насочи към подиума и с един скок се озова горе.
— Камаради — извика той и гласът му прозвуча нечовешки, като грак на чайка. — Довел съм ви един човек. Камарад Кракатит.
Настъпи тишина, Прокоп се почувства уловен и неделикатно опипван от петдесет чифта очи; като насън той се качи на подиума и огледа с невиждащи очи опушената стая.
— Кракатит, Кракатит — бучеше долу и бученето прерасна в рев: — Кракатит! Кракатит! Кракатит!
Пред Прокоп се изправи хубаво момиче с разпуснати коси и му подаде ръка:
— Здравей, камарад!
Кратко горещо ръкостискане, всичко обещаващо припламване на очите и към него се протягат вече двадесет други ръце: груби, здрави и изсушени от слънчевия пек, влажно студени и одухотворени; и Прокоп се почувства включен във веригата ръце, които си го подаваха и присвояваха.
— Кракатит, Кракатит!
Педантичното старче звънеше като лудо. Когато нищо не помогна, то се втурна към Прокоп и му раздруса ръката; ръчичката му беше изсъхнала и кожеста, като от пергамент, а зад обущарските му очила сияеше огромна радост. Тълпата изрева въодушевено и утихна.
— Камаради — заговори старчето. — Вие приветствахте камарад Кракатит… със спонтанна радост… със спонтанна и жива радост, която… към която се присъединявам и аз като председател на това събрание. Приветствам и председателя Diamon… и му благодарим. Моля камарад Кракатит да седне… като гост… в президиума. Делегатите да решат кой да ръководи по-нататък събранието. Аз… или председателят Diamon
— Diamon.
— Мазо!
— Diamon!
— Мазо! Мазо!
— По дяволите с вашите формалности, Мазо — изсумтя Diamon. — Председателствайте и толкова.
— Събранието продължава — извика старчето. — Думата има делегатът Петерс.
Човекът с рижата брада отново взе думата; нападаше, както изглежда, английската Лейбъристка партия, но никой не го слушаше. Всички погледи почти веществено се бяха опрели в Прокоп; ей там в ъгъла големите, трескави очи на някакъв туберкулозен; изпуленият, син поглед на някакво брадясало момченце; кръглите и блестящи очила на учител, който изпитва; мънички, обраснали очички като на таралеж, примигващи сред огромно вълмо разбъркани сиви коси; очи изпитателни, враждебни, хлътнали, детски, свети и подли. Погледът на Прокоп блуждаеше по претъпканите чинове и изведнъж трепна, като че ли се беше изгорил; срещна погледа на момичето с разпуснатите коси; то се огъна, сякаш почна да потъва в меко пухено легло, с един жест плавен и недвусмислен. Погледът му се спря на една странна гола глава, под която висеше тясно палтенце; дявол знае дали това създание беше на двайсет или петдесет години! Но докато разреши този въпрос, цялата глава се набръчка в широка, възторжена и поласкана усмивка. Един поглед неотклонно го дразнеше; търсеше го навсякъде, но не успяваше да го открие.
Делегатът Петерс свърши, като се запъна и целият изчервен, се скри в един чин. Всички очи се втренчиха в Прокоп с напрегнато и насърчително очакване; старчето Мазо пробъбри някаква шаблонна фраза и се наведе към Diamon. Настана бездиханна тишина; Прокоп, без да съзнава какво прави, стана.
— Думата има камарад Кракатит — съобщи Мазо, като потри сухите си ръчички.
Прокоп се огледа със замаяни очи: Какво трябвало да направя? Да говоря? Защо? Кои са тези хора? — Той долови сърнешките очи на туберкулозния, строгия и изпитателен блясък на очилата, примигващите очички, любопитни и чужди очи, блестящия и мек разтапящ се поглед, на красивата девойка; отворила беше в забрава гореща уста; на първия чин голото и сбръчкано човече е зяпнало в устата му със заслепени очи. Усмихна му се доволен.
— Хора — започна той тихо и като насън. — През вчерашната нощ… аз платих огромна цена. Аз преживях… и загубих… — Той напрегна всички сили, за да се съсредоточи. — Понякога преживяваш… такава болка, че… че тя вече престава да бъде само твоя. И тогава проглеждаш. Помръкнала е Вселената и Земята е затаила дъх от страдание. Светът трябва да бъде изкупен. Не би могъл да понесеш болката си, ако страдаш само ти. Вие всички сте минали през ада, всички вие…
Той се огледа из стаята; всичко се мержелееше пред погледа му като някаква матово сияеща подводна вегетация.
— Къде е Кракатитът? — попита той внезапно раздразнен. — Къде сте го сложили?
Старчето Мазо предпазливо вдигна порцелановата светиня и я сложи в ръката му. Беше същата кутийка, която някога беше оставил в лабораторията си в Хибшмонка. Той отвори капачето и зарови пръстите си в зърнестия прашец, опита се да го стрие, помириса го, лизна го с върха на езика си; усети тръпчивата му силна горчивина и му се наслаждаваше!
— Това е хубаво — въздъхна той и притисна скъпоценната вещ с дланите си, като че ли грееше на нея премръзналите си ръце.
— Това си ти — замърмори полугласно. — Познавам те; ти си взривната стихия. Ще дойде твоят час и ще дадеш всичко; така трябва. — Прокоп неуверено погледна изпод вежди: — Какво искате да знаете? Аз разбирам само от две неща: от звезди и от химия. Прекрасни са… безкрайното пространство на времето, вечният ред и постоянството, и божествената аритметика на Вселената; уверявам ви, че… няма нищо по-прекрасно. Но какво са за мене законите на вечността. Ще настъпи часът ти и ще избухнеш: ще родиш любов, болка, идея, и не знам още какво; най-голямото и най-силното ти е само мигът. Ти, ти не си включен в безкрайния ред, нито пък ти е предвидено място в милионите светлинни години; е тогава… тогава нека твоето нищожество се представи в най-добрия си вид! Избухни с най-висок пламък. Чувстваш се окован? Тогава разчупи черупката си и разпръсни скалата. Стори място на единствения си миг. Така трябва.
Сам той не разбираше достатъчно добре какво говори; но го унасяше някакъв тъмен подтик да каже нещо, смисълът на което веднага му убягваше.
— Аз… правя само химия. Познавам материята и… се разбираме с нея: това е всичко. Материята се раздробява от въздуха и водата; цепи се, ферментира, гние, гори, окислява се или се разпада; но никога, чувате ли, тя никога не ни дава всичко, което се крие в нея. Дори да премине през целия кръговрат; дори някоя земна прашинка да се въплъти в растение и в живо месо, и да се превърне в мислеща клетка от мозъка на Нютон, и да умре с него и отново да се разпадне, тя не би дала всичко. Но накарайте я насила да се разбие и развърне; и в хилядна от секундата ще избухне; тогава, едва тогава тя ще прояви всичките си способности. И тя дори не е спяла; била е само свързана и се е задушавала, борила се е в тъмното и е чакала да настъпи часът й. Да даде всичко! Това е нейно право. Аз също трябва да дам всичко. Трябва ли само да изветрявам и да чакам… нечисто да ферментирам… и да се раздробя, без да мога някога… наведнъж… да проявя целия човек? По-добре… тогава по-добре в един върховен миг… и въпреки всичко… Защото вярвам, че е добре да дадеш всичко. Било то добро или лошо. Всичко в мене се е сраснало; доброто и злото и най-висшето. Който живее, прави и лошо, и добро, като че ли се раздробява. Аз правех и едното, и другото; но сега… трябва да дам най-висшето. Това е изкупването на човека. Няма го в нищо, което съм правил досега; то е враснало в мене… като в камънак. И трябва да се пръсна… със сила… както се пръска снаряд; и няма да се интересувам какво ще разруша; но трябваше… аз трябваше да дам най-висшето си.
Прокоп се бореше с думите, полагаше усилия да обхване нещо неизказано; губеше го с всяка дума, бърчеше чело и следеше по лицата на слушателите дали не са доловили смисъла на това, което не успяваше да изрече. Той видя сияеща симпатия в чистите очи на туберкулозния и съсредоточено усилие в облещените сини очички на брадясалия великан, там отзад; сбръчканото човече пиеше думите му с безграничната преданост на вярващия, а хубавото момиче ги приемаше, полулегнало, с любовни тръпки на тялото си. Затова пък останалите лица го зяпаха отчуждено, любопитно или с растящо безразличие. Защо всъщност говоря?
— Аз преживях — продължи несигурно и малко раздразнен вече, — преживях толкова… колкото може да преживее човек. Защо ви казвам това? Защото то не ме задоволява; защото… все още не съм изкупен; нямаше го досега във всичко преживяно най-висшето. То е… стаено в човека, както силата в материята. Трябва да разрушиш материята, за да дадеш силата си. Човекът трябва да се развърже, и накърни, и разбие, за да даде най-високия си пламък. Аа, това… това вече би било прекалено, дори тогава да не намери, че… че е достигнал… че… че…
Той се запъна, намръщи се, хвърли кутийката с Кракатита на катедрата и седна.