Карел Чапек
Кракатит (12)

XII

Още на сутринта я завари как къпе със сапун Хонзик в коритото; кучето отчаяно се отърсваше от водата, но Анчи не се предаваше, държеше го за козината и го сапунисваше със страст, опръскана, измокрена на корема и засмяна.

— Внимавайте — извика тя отдалече, — ще ви изпръска! — Изглеждаше като млада възторжена майка; о, боже, колко е ясно и просто всичко на този слънчев свят!

Дори Прокоп не можа да издържи да безделничи. Сети се, че звънецът на вратата е повреден, и се зае да поправя батерията.

Тъкмо остъргваше цинка, когато тя се приближи тихо към него; ръкавите и бяха запретнати до лактите, а ръцете й мокри от прането.

— Няма ли да избухне? — попита тя загрижено.

Прокоп не можа да не се усмихне; и тя се засмя и го пръсна със сапунените си ръце; но веднага след това със сериозно лице се приближи да избърше с лакът сапуненото мехурче в косите му. Виж ти, вчера тя не би се решила да го направи.

Към обед заедно с Нанда тя повлече коша с прането в градината. Щяха да го избелват на слънцето. Прокоп с благодарност затвори книгата; няма да я остави да мъкне тежката лейка я. Взе лейката и се залови да ръси прането; изобилният дъжд от лейката барабани усърдно и радостно върху обшитите с ресни покривки за маса, върху беличките юргански чаршафи и върху широко прострените мъжки ризи, шуми, цвърчи и образува фиорди и езерца. Прокоп хуква да полее и белите камбанки по полите и разни други интересни неща, но Анчи изтръгва лейката от ръцете му и продължава да ръси сама. През това време Прокоп сяда на тревата, вдишва с наслада дъха на влагата и наблюдава работливите и красиви ръце на Анчи. Σοί δε υεοι τοσα δοΰεν, спомни си той набожно. Σέβαςμέχει εισοροώντα. Изумен те сега съзерцавам.

Анчи присяда на тревата до него.

— За какво си мислехте?

Притваря очи заслепена и радостна, поруменяла и кой знае защо, толкова щастлива. Откъсва пълна шепа свежа трева и й се иска лудешки да я хвърли в косите му; но бог знае, и сега я възпира някакъв почтителен свян пред този опитомен герой.

— Някога обичали ли сте някого? — пита тя съвсем неочаквано и бързо поглежда встрани.

Прокоп се засмива.

— Обичал съм. Та нали и вие сте обичали някого?

— Тогава бях още глупава — проронва Анчи и въпреки волята си се изчервява.

— Съученик ли?

Анчи само кимва и дъвче някаква тревичка.

— Това не беше нищо — добавя тя бързо. — А вие?

— Веднъж срещнах момиче, което имаше същите мигли като вашите. Май че приличаше на вас. Продаваше ръкавици или нещо подобно.

— И по-нататък?

— Нищо. Когато отидох за втори път да си купя ръкавици, вече я нямаше.

— А… харесваше ли ви?

— Харесваше ми.

— И… никога не сте я…

— Никога. Сега ръкавиците ми ги прави… бандажистът.

Анчи съсредоточава вниманието си към земята.

— Защо… винаги криете ръцете си от мен?

— Защото… защото са толкова обезобразени — промълвява Прокоп и се изчервява горкият.

— Но точно това е толкова хубаво — прошепва Анчи със затворени очи.

— Хайде на обяд, на обяяяд — провиква се Нанда пред къщата.

— Господи, пак ли — въздъхва Анчи и неохотно става.

* * *

Подир обяда старият доктор полегна за малко, ей тъй, съвсем за малко.

— Знаете ли — извини се той, — сутринта се утрепах като куче. — И захърка равно и усърдно. Спогледаха се усмихнати и излязоха на пръсти; а и в градината продължиха да си говорят тихо, като че ли с уважение към здравия му сън.

Наложи се Прокоп да разкаже за живота си. Къде се е родил и къде е отраснал, сподели, че е бил чак в Америка, разказа колко беднотия е видял и с какво се е занимавал преди. Приятно му беше да си припомни целия този живот; защото, за учудване, той се оказа по-лъкатушен и по-странен, отколкото можеше да предположи, а при това той премълча доста неща, особено, е, особено някои интимни истории, тъй като, първо, те нямаха чак толкова значение и, второ, както е известно, всеки мъж има какво да премълчава. Анчи беше по-тиха от водата; струваше й се някак смешно и особено, че Прокоп също е бил дете и момче и изобщо нещо съвсем различно от този мърморещ и странен човек, покрай когото тя се чувстваше толкова неловка и малка. Сега вече не би се страхувала да го докосне, да му завърже връзката, да му среше косите или въобще да направи нещо подобно. И за пръв път сега забеляза дебелия му нос, суровата му уста и строгите, мрачни и изпъстрени с кървави нишки очи; всичко това й се струваше безкрайно странно.

Дойде нейният ред да разказва за живота си. Вече беше отворила уста и бе поела въздух, но изведнъж прихна да се смее. Кажете, какво би могло да се разкаже за един такъв неописан живот, и то на човек, който вече е стоял затрупан дванадесет часа под земята, който е участвал във войната, бил е в Америка и кой знае къде още?

— Аз нищо не мога да ви кажа — каза тя искрено.

Е, кажете, не е ли едно „нищо“ еднакво ценно, както богатият опит на мъжа?

Късен следобед е и те двамата вървят по нагрятата полска пътека. Прокоп мълчи, а Анчи слуша. Анчи милва с ръка осилестите връхчета на класовете. Анчи го докосва с рамото си, забавя крачка, изостава; сетне избързва, върви на две крачки пред него и скубе класовете, като изпитва някаква потребност да унищожава. Това слънчево усамотение започва да им тегне и да ги нервира. Не трябваше да идваме тук, мислят си тайно и двамата, и мъчително разстроени, поддържат плитък и разпокъсан разговор. Накрая ето я целта, параклисчето между двете стари липи; сега вече е късният час, когато пастирите започват да пеят. Ето и пейката за отмора на пътниците; седнаха и някак си още повече притихнаха. Една жена беше коленичила пред параклисчето и се молеше, навярно за семейството си. Щом си отиде, и Анчи веднага коленичи на нейното място. В това имаше нещо безкрайно и естествено женско; Прокоп се почувства момче пред зрялата простота на този предречен свят жест. Накрая Анчи се изправи някак си по-сериозно и мъдра, решена на нещо и примирена с нещо; като че ли беше разбрала нещо, като че ли носеше нещо у себе си, обременена, замислена, бог знае от какво така променена; когато в падналия сумрак се мъкнеха обратно по пътечката, сладкият й потъмнял глас отвръщаше само с отделни срички.

По време на вечерята тя не разговаряше, не говореше и Прокоп; мислеха навярно кога старият човек ще иде да си прочете вестниците. Старият човек мърмореше и ги проучваше през очилата си; я гледай ти, нещо тука таковата, нещо тук не му се виждаше наред. Това продължи мъчително дълго, докато не се позвъни и някакъв човек, някъде откъм Седмидоли или от Лхота, помоли доктора да отиде при родилка. Старият доктор никак не се зарадва и забрави дори да изругае. С акушерската си чанта в ръка, той се поколеба на вратата и каза сухо:

— Върви да спиш, Анчи.

Без дума да каже, тя стана и прибра масата. Бави се дълго, много дълго някъде в кухнята. Прокоп пушеше нервно и вече се канеше да си тръгне. Тогава тя се върна, бледа, като че ли я тресеше, и с героични усилия на волята каза:

— Искаш ли да поиграем билярд?

Това означаваше: с градината днес нищо няма да излезе.

Мда, това беше една пренеприятна партия. Анчи беше просто скована, биеше наслуки, забравяше да играе и едва отговаряше. А когато пропусна най-изгодното положение, Прокоп се зае да й показва как е трябвало да го изиграе: просто удряш малко по-отдолу и готово; при това — само за да води ръката й, той сложи своята ръка върху нейната. Анчи рязко и с по-тъмни очи го погледна в лицето, хвърли щеката на земята и избяга.

А сега? Какво да прави? Прокоп почна да се разхожда насам-натам из салона, пушеше и се ядосваше. Ех, чудно момиче; но защо и аз самият се смущавам толкова? Глупавата й уста, ясните й близки очи, пламтящите й гладки бузки, е в края на краищата той не е от дърво я. Нима е такъв голям грях да погалиш това личице, да го целунеш, да ги погалиш, ах розовите бузки, да благословиш косите, нежните косъмчета над младата шия (човек не е от дърво); да я целунеш, да я погалиш, да я вземеш на ръце, да я целунеш набожно и внимателно? Глупости, ядосваше се Прокоп; дърто магаре съм аз; нима няма да ме е срам — такова дете, което даже и не помисля за това, даже и не помисля. Добре; Прокоп се справи сам с изкушението в себе си, но не беше толкова лесно; да можехте да го видите как стои пред огледалото с прехапани до кръв устни и мрачно, горчиво предизвиква и мери годините си.

Върви да спиш, стари ергенино, върви; тъкмо си си спестил позора, защото младото и глупаво момиченце щеше да ти се присмее: това също е добра последица. Решил се така или иначе, Прокоп се заизкачва по стълбите към спалнята си; смущаваше го само това, че ще трябва да мине покрай стаичката на Анчи. Вървеше на пръсти; сигурно вече спи, детето. И изведнъж се спря с разтуптяно сърце. Вратата… на Анчи… е само притворена. Изобщо не е затворена, а вътре е тъмно. Какво значи това? И изведнъж отвътре се чу нещо като скимтене.

Някаква сила искаше да го хвърли натам, към тази врата; но нещо по-силно го смъкна надолу по стълбите и той се понесе към градината. Застана в тъмния гъсталак и притисна ръка до сърцето си, което биеше тревожно. Боже господи, добре, че не влязох! Анчи сигурно е коленичила — полусъблечена — и плаче на възглавницата. Защо? Не зная; ако бях влязъл — е, какво щеше да стане? Нищо; щях да коленича до нея и да я помоля да не плаче; щях да помилвам, да помилвам лекичката й коса, разпуснатата й вече коса. О, боже, защо беше оставила вратата отворена?

Но ето, от къщата се измъкна светла сянка и се насочи към градината. Това е Анчи, не е съблечена и косите й не са разпуснати, но притиска ръце към слепоочията, ръцете й охлаждат пламналото чело; и все още хлипа в последни пристъпи на плач. Минава покрай Прокоп, като че ли не го забелязва, но му прави място от дясната си страна; не чува, не вижда, но не му пречи, когато той я хваща под ръка и я повежда към пейката. Прокоп тъкмо търси думи, за да я успокои (по дяволите, за какво точно?), когато внезапно, туп, главата й се отпуска на раменете му; тя изплаква още веднъж конвулсивно и сред хлипане и подсмърчане казва „няма нищо“; Прокоп я прегръща с ръка, сякаш й е роден чичо, и като не знае какво да прави, мърмори нещо, в смисъл, че е добра и страшно мила; след което хлипанията се стопяват в дълги въздишки (той чувства някъде под мишницата горещата им влажност). Всичко се оправя. О, нощ, царице небесна, ти облекчаваш свитото сърце и развързваш неподвижния език; извисяваш, благославяш, окриляш тихо биещото сърце, сърце скърбящо и смълчано; на жадните даваш да пият от твоята безкрайност. В една загубена нищожна точка на пространството, някъде между Полярната звезда и Южния кръст, между Кентавъра и Лирата става нещо трогателно; някакъв мъж съвсем неочаквано се е почувствал единствен защитник и баща на това мокро личице, милва го по главата и говори — какво всъщност говори? Че е толкова щастлив, толкова щастлив, че толкова обича, и страшно много обича това хлипащо и подсмърчащо същество на рамото си, че никога няма да замине оттук и какво ли не още.

— Не знам какво ми стана — преглъща и въздъхва Анчи. — Аз… аз толкова исках да говоря… още с вас…

— А защо плакахте? — мърмори Прокоп.

— Защото толкова дълго не идвахте — чува той изненадващия отговор.

У Прокоп нещо отмалява, волята ли, що ли.

— Вие… вие ме… обичате? — успява той да каже, а гласът му мутира като на четиринадесетгодишен. Главата, заровена под мишницата му, кима утвърдително и убедено.

— Може би… трябваше да дойда при вас — шепне Прокоп смазан. Главата решително се клати в знак на отрицание.

— Тук… ми е по-добре — въздъхва Анчи след малко. — Тук… е толкова хубаво!

Може би никой не може да разбере какво толкова хубаво има в грубото мъжко сако, вмирисано на тютюн и потна плът; но Анчи е заровила в него лице и за нищо на света не би го обърнала към звездите; толкова е щастлива в това тъмно и сигурно скривалище. Косите й гъделичкат Прокоп под носа и благоухаят. Прокоп милва приведените й рамена, милва младичката й шия и гръд, и намира само тръпнеща покорност; изведнъж той се забравя, рязко и грубо хваща главата й и иска да целуне мокрите й устни. Но виж ти, Анчи диво се брани, просто се вдървява от ужас и заеква „не, не, не“; и отново е заровила лице в сакото му и само се чува как тупти подплашеното й сърце. И Прокоп внезапно разбира, че е щяла да бъде целуната за първи път.

Тогава той се засрами от себе си, стана безкрайно сериозен и не посмя да направи нищо друго, освен да я милва по косите; това е разрешено, това е разрешено; господи, та тя е още съвсем дете и истинско глупаче! А сега вече нито дума, нито думичка, която дори само с полъха си би засегнала изумителното детство на тази бяла, голяма юничка; нито помисъл, който би се опитал грубо да обясни обърканите пориви на тази вечер! Той наистина не съзнаваше какво приказва; това беше една мечешка мелодия без никакъв синтаксис; последователно той се докосна до звездите, любовта, до бога, красивата нощ и някаква опера, името и съдържанието на която Прокоп, колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни, но чиито цигулки и гласове звучаха упойващо и до днес в него. От време на време му се струваше, че Анчи спи; и замлъкваше, докато отново усещаше на раменете си блажения дъх на съненото й внимание.

По-късно Анчи се изправи, отпусна ръце в скута си и се замисли.

— Не, не знам — казва тя сладко. — Струва ми се просто невероятно.

По небето като светъл лъч пада звезда. Жасминът ухае, спят затворените топки на божурите, някакво божие дихание шумоли в листовината на дърветата.

— Така ми се иска да остана тук — шепне Анчи.

Още веднъж Прокоп трябваше да поведе няма борба с изкушението.

— Лека нощ, Анчи — изтръгна се от него. — Ако… ако се върне баща ви…

Анчи послушно стана.

— Лека нощ — каза тя и се поколеба; така стояха един срещу друг и не знаеха какво да започнат или да свършат. Анчи беше бледа, примигаше развълнувано и имаше вид, като че ли взема решение да извърши някаква героична постъпка; но когато Прокоп — вече напълно загубил ума си — протегна ръка към лакътя й, тя се дръпна страхливо и започна да отстъпва. Така те вървяха по градинската пътечка на един метър разстояние един от друг; когато стигнаха до най-тъмното място, изглежда сбъркаха посоката или нещо подобно, Прокоп блъсна зъбите си в някакво чело, целуна бързо студения нос и намери с устата си отчаяно стиснати устни; той ги разтвори грубо, с насилие, пречупвайки девичата шия, раздели тракащите зъби и жестоко целува горещата влага на отворените, стенещи устни. Едва тогава тя се отскубна от ръцете му, спря се до градинската врата и тихо зарида. Прокоп се залови да я успокоява, да я гали, да сее целувки по косите й, по ухото, по шията, по гърба, но нищо не помагаше; той я молеше, обръщаше към себе си мокрото й личице, мокрите очи, мократа и хлипаща устна, устата му соленееше от сълзите й, целуваше и внезапно усети, че е престанала да се брани, че се е предала на произвола на съдбата и може би плаче само над поражението си. Е, цялото мъжко рицарство мигновено се събуди у Прокоп; той отпусна обятията си и освободи това олицетворение на нещастието и безкрайно трогнат, продължи да целува само отчаяните, облени в сълзи, треперещи пръсти. Така, така е по-добре: сега пък тя склони лице към неговата груба лапа и я зацелува с влажните си горещи устни, с горещото си дихание и с трепета на насълзените си мигли, и не му даваше да я прибере. Сега вече и той примигва с очи и затаи дъх, за да не издаде обхваналата го мъчителна нега.

Анчи повдигна глава.

— Лека нощ — каза тихо и съвсем естествено му подложи устните си. Прокоп се наведе към тях, лъхна ги с целувката си, колкото по-нежно умееше, и даже не се осмели да я изпрати по-нататък; спря се тръпнещ, а после се завря чак в другия край на градината, където не можеше да проникне нито един лъч от прозореца й: там остана да стои и изглеждаше, като че ли се моли. Но не, не беше молитва; това бе само най-прекрасната нощ от живота му.