Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krakatit, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод отчешки
- , 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2010)
- Корекция
- NomaD(2010)
Издание:
Карел Чапек. Кракатит
Първо издание
Редактор: Лъчезар Мишев
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Антоанета Петрова
Чешка. Издателски номер 262
Дадена за набор: май 1979 г.
Подписана за печат: юли 1979
Излязла от печат: юли 1979
Формат 32/84x108. Печатни коли 17,50. Издателски коли 14,70. Цена: 1,01 лв
Държавно издателство „Отечество“, 1979
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София
Ceskoslovenski spasovatel. Praha, 1972
История
- —Добавяне
XI
Тази нощ му се присъни, че чете дълбоко научна статия в „The Chemist“. Смути го формулата An Ci, която не можеше да разбере; задълбочи се в размишления, започна да гризе ноктите си и изведнъж разбра, че това означава Анчи. Но ето че тя е тук и му се присмива с вдигнати зад главата си ръце; той се приближи до нея; хвана я с двете си ръце и започна да я целува и да хапе устните й. Анчи диво се отбранява с колене и лакти; той я държи грубо и с едната ръка разкъсва дрехите й на дълги ивици. Дланите му вече усещат младата й плът; Анчи бясно се мята, косите й падат върху лицето и изведнъж се отпуска и ляга; Прокоп се хвърля към нея, но под ръцете си напипва само дълги парцали и бинтове; дърпа ги, къса ги, иска да се освободи от тях и се събужда.
Засрами се безкрайно заради съня си; облече се тихо, седна до прозореца и зачака да се разсъмне. Няма граница между деня и нощта; небето само леко побледнява и из въздуха се понася сигнал, който не е нито светлина, нито звук, но той заповядва на природата; събуди се! И ето че утрото настъпи още посред нощ. Разкукуригаха се петлите, животните в оборите се размърдаха. Небето избледня до седефено, просия и леко порозовя; на изток изскочи първата червена ивица, „чик-чирик, чик-чирик, ту, пиу, пиу“, цвърчат и писукат птиците. Първият човек с бавна крачка тръгна на работа.
Ученият също се залови да работи. Дълго гриза перодръжката си, докато се реши да напише първите думи; защото това щеше да бъде нещо голямо, равносметка на дванадесетгодишно експериментиране и мислене, един труд, окъпан наистина с кръв. Разбира се, това тук ще бъде само една скица или по-скоро своеобразна философия на физиката или някакво стихотворение, или собствено верую. Това ще бъде една картина на света, съставена от числа и равенства; но тези астрономически цифри съвсем не измерват възвишеността на небосвода: те калкулират неустойчивостта и деструкцията на материята.
Всичко, което съществува, е твърдо и изчакващо взривно вещество; но какъвто и да бъде коефициентът на безразличието му, той представлява само една нищожна дроб от бризантността му. Всичко, което става, движението на звездите и телуричната дейност, цялата ентропия, самият прилежен и ненаситен живот, всичко това е на повърхността и само незначително, неизмеримо слабо разяжда и обвързва експлозивната сила, наричана материя. Трябва да знаете, че връзката, която я свързва, е като паяжина върху краката на спящ титан; дайте ми сила да го пришпоря и той ще отърси земната кора и ще запокити Юпитер срещу Сатурн. А ти, човечество, си като лястовичка, която с голям труд е изградила гнездото си под покрива на космическия погреб; чуруликаш при изгрев-слънце, а в бъчвите под тебе мълчаливо тътне страхотен взривен потенциал…
Прокоп, разбира се, не написва всичко това; за него то беше само една стаена мелодия, която окриляше тромавите изречения на специалния научен текст. За него повече фантазия имаше в голата формула и повече ослепителна красота в езика на числата. Затова той пишеше своята поема с помощта на формулите и ужасния жаргон на термините.
На закуска той не се появи. Затова Анчи дойде при него и му донесе мляко. Поблагодари й, в този миг си спомни за своя сън и някак си не посмя да я погледне. Взираше се упорито в ъгъла; и се чудеше как е възможно, че въпреки това вижда всяко златно косъмче по голите й ръце; никога досега не беше обръщал внимание на това.
Анчи стоеше съвсем близо до него.
— Ще пишете ли? — попита тя неопределено.
— Да — измърмори той и си помисли, какво ли би казала, ако съвсем неочаквано склони глава на гърдите й.
— Цял ден?
— Цял ден.
Навярно би се дръпнала страшно оскърбена; но какви твърди, малки и широки гърди има, може би и не подозира. Впрочем каква полза!
— Не желаете ли нещо?
— Не, нищо.
Глупаво; искаше му се да хапе ръцете й или нещо подобно; жената никога не знае в какъв смут хвърля човека.
Анчи вдигна рамене малко обидено.
— Добре тогава. — И изчезна.
Той стана и започна да се разхожда из стаята; яд го беше и на себе си, и на нея, но най-важното — вече не му се пишеше. Мъчеше се да подреди мислите си, но не му се удаваше. Ядоса се и кисел, като същинско махало, започна да се движи между стените на стаята. Час, два часа. Долу дрънчат чинии, масата се приготвя за обед. Той седна отново над книжата си и обхвана лицето си в длани. След малко пристигна прислужницата и му донесе обяда.
Той върна яденето почти недокоснато и се хвърли ядосан на леглото. Явно, че им е омръзнал, че и на него всичко му е дошло до гуша, и че е време да си тръгне. Да, още утре. Започна да си прави някакви планове за бъдещата работа, неизвестно защо му беше срамно и мъчително и накрая заспа като заклан. Събуди се късно след обед с блатясала душа и тяло, проядено от гнила леност. Мъкнеше се из стаята, прозяваше се и безсмислено се ядосваше. Стъмни се, а той дори не запали лампата.
Прислужницата му донесе вечерята. Остави я да изстине и все се вслушваше какво става долу. Вилиците подрънкваха, докторът мърмореше и много скоро след вечеря затръшна вратата на стаята си. Беше тихо.
Уверен, че вече никого няма да срещне, Прокоп стана и отиде в градината. Беше топла ясна нощ. Вече цъфти люлякът и жасминът, Воловар широко разгръща на небето своите звездни обятия, и тишината е още по-дълбока от далечен кучешки лай. О каменния зид в градината се е подпряло нещо светло. Това, разбира се, е Анчи.
— Красиво, нали? — произнесе той, колкото да каже; нещо, и се опря на зида до нея. Анчи мълчи, само извръща лице, а раменете й неспокойно и непривично се разтърсват.
— Това е Воловар — промърмори Прокоп общително. — А над него… е Драконът и Цефей, а онова там е Касиопея, четирите звездички накуп. Но трябва да погледнете по-нагоре. — Анчи се извръща и разтрива нещо около очите си.
— Онази там, ярката — продължава колебливо Прокоп, — е Полукс, Бета Геминорум. Не ми се сърдете. Може би съм ви се видял груб, нали? Аз исках… разбирате ли, нещо ме мъчеше? Не трябва да обръщате внимание.
Анчи въздъхна дълбоко.
— А коя е… ей там? — обади се тя с тих нерешителен гласец. — Най-ярката, долу.
— Това е Сириус, в Голямото куче. Наричат я още и Алхабор. А там съвсем вляво са Арктур и Спика. Сега падна звезда, видяхте ли?
— Видях. Защо ми се сърдехте толкова сутринта?
— Не ви се сърдех. Понякога съм… може би малко… недодялан; но животът ми не беше лесен, разбирате ли, никак не беше лесен; вечно сам и… нащрек. Не мога даже да говоря добре. Днес исках… да напиша нещо красиво… нещо като молитва на учения, за да може всеки да разбере; мислех си, че… че ще ви я прочета; но виждате ли; съвсем съм се изсушил, човек го е срам… да се отдаде на чувства, като че това е някакво разнежване. Или пък въобще да каже нещо от сърце. Станал съм един такъв, ръбест и чепат, знаете? И косата ми взе да белее.
— Но това ви отива — промълви Анчи.
Прокоп се изненада от тази страна на въпроса.
— Знаете ли — каза той объркано, — не е приятно. Време е… време е вече да прибирам реколтата. Друг на мое място с моите знания! А аз нямам никаква, никаква, никаква полза от всичко това. Само съм… berumt[1] и celebre[2] и higly esteemed[3], а у нас даже… никой не знае. Струва ми се, че теориите ми са доста слаби; нямам глава на теоретик. Но това, което съм открил, не е без стойност. Моите екзотермични взривни вещества… диаграмите… и експлозиите на атома… всичко това има определена стойност. Аз съм публикувал само една десета от това, което зная. Друг да беше, представяте ли си! Аз вече дори… не разбирам теориите им; те са толкова изтънчени, толкова остроумни… и всичко това само ме обърква. Аз съм кухненска душа. На мене ми дайте само да помириша нещо и аз веднага подушвам какво става от него. Но да разбера… какво следва от това… теоретически и философски… това не умея. Аз зная… само фактите; аз ги правя; това са мои факти, разбирате ли? И все пак… аз… аз долавям, че зад тях се крие някаква истина; една огромна всеобща истина… която ще преобърне всичко… когато избухне. Но тази голяма истина… е зад фактите, а не зад думите. И затова, затова трябва да търсиш фактите! Дори да ти откъснат и двете ръце…
Анчи, опряна на зида, едва дишаше. Никога досега този мрачен шеф не беше говорил толкова — и главно, никога не беше говорил за себе си. Той се бореше с думите; бореше се и от него лъхаше огромна гордост, но също така плахост и измъченост; макар да говореше само в интеграли, Анчи разбираше, че пред нея се разкрива нещо съкровено и човешки разтревожено.
— Но най-лошото, най-лошото — мърмореше Прокоп. — Понякога… и особено тук… и това, това ми се струва глупаво… и безполезно. И тази последна истина… изобщо всичко. По-рано никога не ми се беше случвало. Защо и за какво… Може би е по-разумно човек да отстъпи… просто да се отстъпи пред това, пред всичко това. (Той показа с ръка нещо наоколо.) Просто пред живота. Човек не бива да бъде щастлив; това го размеква. После всичко останало му се струва излишно, дребно… и безсмислено. Най-много… най-много човек постига от отчаяние. От мъка, от самота, от оглушаване. Защото нищо не му стига. Аз работех като луд. Но тук, тук започнах да бъда щастлив. Тук разбрах, че може би… нещо по-хубаво от това да мислиш. Тук човек само живее… и разбира, че това е нещо велико… само да живее. Като вашия Хонзик, като котката, като кокошката. Всяко животно прави това… а на мен то ми се струва толкова изключително, като че ли досега изобщо не съм живял. И така… за втори път загубих дванайсет години.
Обезобразената му, бог знае колко пъти съшивана десница потръпваше върху зида. Анчи мълчи и в тъмното се виждат дългите й мъгли; подпряна с лакти о зида, тя мига срещу звездичките. Изведнъж нещо прошумоля в храстите и Анчи се изплаши; някаква сила я хвърли върху рамото на Прокоп.
— Какво е това?
— Нищо, сигурно невестулка; отива в кокошарника за пилета.
Анчи замря. Младите й, еластични гърди плътно се допираха о ръката на Прокоп — може би тя самата не си даваше сметка, но Прокоп усещаше този допир повече от всичко друго на света; ужасно го беше страх да си помръдне ръката, защото, първо, Анчи ще си помисли, че той я е сложил нарочно там и, второ, нямаше да остане в същото положение. Особеното беше, че обстоятелствата изключваха възможността да продължи да говори за себе си и за своя загубен живот.
— Никога — запелтечи той смутено, — никога не съм бил толкова доволен… толкова щастлив, както тук. Вашият татко е най-добрият човек на света, а вие… вие сте толкова млада…
— Аз си мислех, че ви изглеждам… прекалено глупава — каза Анчи тихо и щастливо. — Никога не сте говорили така с мене.
— Наистина, никога досега — промърмори Прокоп.
Двамата се умълчаха. Върху ръката си той чувстваше лекото дишане на гърдите й; потръпваше и затаи дъх, а тя, изглежда, също затаяваше дъх, тихо тръпнеща, дори не мигаше и с широко отворени очи гледаше в празното. О, да можеше да я погали, да я притисне! О, отмаляване, първо докосване, неволна и пламенна ласка! Случвало ли ти се е някога по-омайно приключение от тази несъзнателна и предана интимност? Сведена пъпка, тяло боязливо и нежно! Ако можеше само да предусетиш мъчителната нега на тази груба мъжка ръка, която, неподвижна, те милва и стиска! Ако — ако — ако можех сега… и те притиснех…
Анчи се изправи с най-естествено движение. Ах, момиче, ти наистина нищо не си предполагала!
— Лека нощ! — казва Анчи тихо и лицето й е бледо и неясно. — Лека нощ — казва тя малко затворено и му подава ръка; подава я несръчно и отпуснато. Цялата е като разкършена и гледа някъде встрани. Не е ли заради това, че иска мигът да продължи още малко? Не, тръгва вече, колебае се; не, стои на едно място и къса на парченца някакво листо. Какво да й кажа още?
— Лека нощ, Анчи, и спете по-добре от мене.
Защото наистина сега е невъзможно да отиде и да си легне. Прокоп се хвърля на пейката и подпира глава на ръцете си. Нищо, нищо не се е случило… чак толкова; би било срамно да се мисли веднага бог знае какво. Анчи е чиста и невинна както теленце, а сега вече стига; не съм хлапе. В този миг светва прозорецът на първия етаж. Спалнята на Анчи. Сърцето на Прокоп бие лудо. Знае, че е срамно да гледа тайно натам; наистина, като гост, не би трябвало да прави това. Прави дори опит да се изкашля (за да го чуе), но опитът нещо излиза несполучлив; и остава да стои като статуя и не може да отвърне поглед от златния прозорец. Анчи ходи насам-натам, навежда се, прави нещо надълго и нашироко; аха, оправя си кревата. Сега застава на прозореца, гледа в тъмнината и слага ръцете си зад главата; точно такава я видя в съня си. Сега, сега би било редно да се обади; защо не го прави? Вече е късно; Анчи се обръща, отминава и изчезва; но не, само е седнала гърбом към прозореца и явно се събува страшно бавно и замислено; не можете да си представите колко хубаво се мечтае с пантофка в ръка. Поне сега е време да изчезне; но вместо това той се покачва на пейката, за да вижда по-добре. Анчи се връща на прозореца, свалила е вече елечето; вдига голи ръце и вади фиби от прическата си. Сега отмята глава и цялата грива се разлива по раменете й; момичето я разтърсва, с едно движение прехвърля цялото това плодородие напред върху челото си и сега го обработва с четка и гребен, докато главата й заприличва на луковица; това явно е много смешно, защото Прокоп, безсрамникът, направо сияе.
Анчи, бялата кукла, стои с приведена глава и сплита косата си в две плитки; клепачите й са спуснати и нещо си шепне, усмихва се, засрамва се, та чак раменете й подскачат; презрамката на ризата, внимание, ще се смъкне, Анчи, дълбоко замислена, гали бялото си рамо с някакво сладострастие, потръпва от студ, презрамката се смъква вече опасно и светлината угасва.
Никога не съм виждал нещо по-бяло, нещо по-красиво и по-бяло от този осветен прозорец.