Любомир Николов, Георги Георгиев
Съдът на поколенията (5)

Смъртта на атола Тетатоера

Репортаж от четвъртия ден на процеса

На днешното заседание обвиняемите са петима. Всички те са поданици на страна, чието име по понятни причини няма да споменавам, а не искам да използувам измислено име, защото репортажът ми ще загуби своята документална стойност. Подсъдимите са взели участие в ядрените опити на атола Тетатоера. Седнали един до друг на подсъдимата скамейка, петимата мъже образуват една странна разнородна група. На десния край е високия генерал Йор Креснер. До него, сякаш иска да подчертае контраста, се е свил Ирмар — типичен кабинетен учен, с очи, скрити зад дебелите стъкла на очилата. Следва Евгений Потонски — поляк по произход. Предпоследен в групата е полковник Сертон. На левия фланг седи океанологът Евидж.

Както всеки ден, на мястото на защитата е Хенри Уейн. До него се намира днешният втори защитник, известният парижки адвокат Ролан Колотие.

Председателя. Откривам четвъртия ден на процеса. Днес са призовани виновниците за унищожението на атола Тетатоера.

Колотие. Господин председателю, смятате ли, че за подобен случай може да се търси отговорност от пет души, дори ако те са били ръководители на опитите? Става дума за въпрос от държавно значение за страната и в него са участвували далеч по-голям брой хора. Освен това аз съм сигурен, че и петимата са действували от чисто патриотични подбуди.

Председателя. Във вашия век има хиляди, които бихме могли да призовем към отговорност. Но пред нашия съд сме изправили само малка част от тях. Във всички случаи сме избрали главните виновници. Що се отнася до останалото, давам думата на Обвинителя. Мисля, че той може ясно да ви покаже какво са извършили обвиняемите.

Обвинителя. На атола Тетатоера бяха взривени две ядрени бомби от нов тип, наречен „зет“. Това беше експериментална проверка на бомбите, създадени само няколко месеца по-рано от националния институт за военноядрени проучвания под прякото ръководство на професор Ирмар.

Уейн. Трябва да се има предвид, че професор Ирмар е само един учен. Той се е занимавал с теоретични проблеми и е бил твърде далече от тяхното практическо приложение. Тук се поставя един деликатен проблем: може ли изобретателят на оръжието да отговаря за вредите, нанесени от неговото откритие?

Обвинителя. Дейността на Ирмар не е толкова невинна колкото се опитвате да я представите. — Вдига от масата пред себе си дебела черна папка. — В тази папка освен чертежите на бомбата „зет“ се намират и изчисленията му за най-ефективното й приложение. Твърдо можем да кажем, че именно той е бил най-добре осведомен за действието на бомбата.

Уейн. Но защо трябва да спорим на морални теми, когато откритието на професор Ирмар никога не е било използувано срещу хора.

Обвинителя. С него са били извършени два опита на атола Тетатоера. В процеса на заседанието ще ви представим неопровержими доказателства, че при опитите има загинали хора.

Направи ми впечатление, че Уейн си седна, без да възрази. Струва ми се, че един от най-популярните юристи на двадесет и първия век, юристът боец, за когото не съществуваха неопровержими аргументи, беше разколебан.

Колотие. Бързам да посоча, че употребените за експеримента бомби са били с намалена мощност.

Обвинителя. Това не променя същността на нещата. След малко ще имате възможност да се убедите лично в мощността на бомбите. А сега нека продължим с подготовката на опитите. Военното командуване е било поверено на генерал Йор Креснер.

Колотие. Генералът е изпълнявал решение на правителството. Неговото задължение е било единствено да следи за правилното провеждане на опитите.

Обвинителя. Можем да представим разговор между Креснер и министъра на отбраната, от който става ясно, че настояването на генерала е било решаващо за разрешаването на опитите. Желаете ли да го видите?

Преди защитникът да отговори, генерал Креснер се надига от подсъдимата скамейка, бързайки да парира удара.

Креснер. Не е нужно да представяте доказателства. Аз не смятам да отричам, че използувах цялото си влияние в правителството, за да бъде разрешен експериментът. Дори да говоря в своя вреда, ще подчертая, че тази задача не беше лека. Самият президент беше готов да присъедини и нашата страна към договора за разоръжаване, който за съжаление наистина стана световен. Но нашата страна се нуждаеше от ново оръжие, за да защищава своята независимост. Всичко съм извършил за страната си. Аз вярвам, че народът би одобрил моите действия.

Обвинителя. Сега, надявам се, че е ясно защо сме призовали вас на процеса, а не президента? А колкото до народа… може би това е одобрението, за което говорите.

Широк булевард. През мъглата се вижда силуетът на световноизвестна постройка. По улиците тече безкраен поток от хора. Над тях се издигат плакати „Спрете ядрените опити!“, „Ние не искаме да загинем!“, „Не — на бомбата!“. Срещу демонстрантите се насочва друга колона — с щитове и шлемове. Тълпата се разлива, раздават се викове, започва бой.

— Само в тази демонстрация имаше 86 ранени и над 200 арестувани — казва гласът на Обвинителя.

Картината изчезва и ние пак сме в залата на съда.

Обвинителя. Евгений Потонски, можете ли да кажете, защо за експеримента бе избран именно атолът Тетатоера?

Потонски. Условията на този атол бяха благоприятни. Населението наброяваше сто и седем туземци, на които лесно можеше да се намери място на някой друг остров. Освен това Тетатоера е отдалечен от морските пътища и наблизо няма други обитаеми острови.

Обвинителя. Можете ли да посочите друго съображение?

Потонски. Между другите фактори, които повлияха на избора, беше и това, че на Тетатоера имаше богата флора и фауна. Трябваше да се изясни влиянието на бомбата върху живата природа.

Обвинителя. Ваше ли беше предложението да се избере Тетатоера по посочените причини?

Потонски. Аз съм биолог и за мен това беше твърде важно. Експериментът трябваше да бъде комплексен.

Обвинителя. Давахте ли си сметка, че ядрените опити могат да имат освен унищожаването на атола други, много по-тежки последици от биологична гледна точка?

Потонски. Вероятността за подобен случай беше нищожна.

Обвинителя. Но сте допускали, че може да се случи нещо!

Потонски. Не!

Обвинителя. Евидж, вие сте били включен в комисията по провеждане на опитите като един от най-добрите океанолози на страната. Допускали ли сте, че последиците от ядрените експлозии на атола Тетатоера могат да бъдат по-сериозни, отколкото се е предполагало?

Евидж. Да! През последните няколко години аз се занимавах с проблема за влиянието на радиацията върху дълбоководните организми. Представих на Потонски доклад, в който посочвах, че опитът може да предизвика неконтролирани мутации. Особено опасен беше фактът, че близо до атола преминава подводно течение, което все още не е достатъчно проучено.

Обвинителя. В такъв случай защо на последното заседание на комисията поддържахте предложението на Потонски?

Евидж. За своите изследвания аз получавам помощ от някои военни институти. Потонски ме заплаши, че ако упорствувам, тази помощ ще бъде спряна.

Обвинителя. Евгений Потонски, признавате ли думите на Евидж за истина?

Потонски. Аз не можех да му позволя да провали един важен експеримент. Но не съм го заплашвал открито, само намекнах за помощта.

Обвинителя. И тъй, Евидж, вие се отказахте от становището си, за да запазите своите субсидии. При подготовката на експеримента оказахте активна помощ при определяне на мястото на подводния ядрен взрив.

Евидж. Все пак аз протестирах пред Потонски.

Обвинителя. Това ще бъде взето предвид от съдебните заседатели. Нека продължим. С населението на острова се е занимавал полковник Сертон. Господин полковник, какво можете да кажете за своята дейност на Тетатоера?

Сертон. За експеримента на Тетатоера трябваше да се построят бетонни бункери, сгради и други съоръжения. По тях щеше да се определи нагледно разрушителната сила на експлозиите. Тези съоръжения бяха построени от местното население. Естествено, ние заплащахме за труда.

Обвинителя. Да, ние знаем, че са били отпуснати средства за заплащане. Но тези средства не са достигали до работниците.

Сертон. Това е лъжа!

Грешка. Едно признаване на фактите би било далеч по-добро за него, отколкото онова, което ни се показва.

Атолът Тетатоера. Недалече от морския бряг са израснали нови бетонни сгради. Някои от тях вече са завършени, но липсата на прозорци и врати прави странно впечатление. Около другите работят полуголи островитяни. От един бункер излиза полковник Сертон, придружен от двама войници.

— Кога ще ни платите, господине? — вика един от работниците.

Сертон се обръща към войниците и дава някаква заповед.

Двамата се втурват напред, хващат недоволния и го замъкват в една от постройките, безразлични към неговите протести. Островитяните мълчаливо наблюдават случката.

— Надявам се, че всичко е ясно — казва високо полковникът. — Не искам протести.

Връщаме се в залата на съда.

Обвинителя. Показахме този епизод само защото изразихте съмнение в компетентността на обвинението.

Сертон. Камуфлаж…

Обвинителя… Но вашите финансови машинации не ни засягат. За нас е важно друго. Вие сте виновен за смъртта на 34 жители на атола…

Сертон. Лъжете!

Обвинителя. Обвиняеми, вие нищо не печелите с тези реплики. Знаете как се процедира във вашия век с тези, които обидят съда или някого от неговите членове. Аз само съжалявам, че не сме във вашия век и че трябва да бъда толерантен повече, отколкото заслужавате.

Председателя. Обвиняеми, правя ви предупреждение за некоректно държане с Обвинителя.

Сертон (предизвикателно). Извинявам се. Но това, което твърдите, трябва да бъде доказано.

От дните, прекарани в бъдещето, тоя човек не беше научил нищо ново и не беше забравил нищо старо. С нетърпение очаквах поражението му.

Обвинителя. Ще се опитаме. Но преди това искам да ви кажа, че дори смъртта на тези 34 човека не би била достатъчна, за да застанете на подсъдимата скамейка. Защото нашата задача не е да съдим финансови, нито криминални престъпници. Но има един друг факт — вие сте имали възможност да предотвратите ядрения опит на Тетатоера с един рапорт.

Тесен пясъчен плаж, заграден от едната страна с високата стена на джунглите, а от другата заливан от морските вълни. Полковник Сертон стои сред пясъка и изтрива потното си лице с бяла кърпа. Един войник излиза от гъстата растителност, отдава чест и докладва:

— Невъзможно е да ги открием, господин полковник. Те познават местата много по-добре от нас. И не желаят да напускат атола.

— Колко са?

— Евакуирани са 73 туземци. Следователно тук остават 34 души.

Сертон мълчаливо се обръща и дълго гледа към морето, където стои на котва един военен кораб. Войникът продължава да стои изпънат мирно. Най-после полковникът проговаря:

— Съобщете на останалите, че след един час напускаме острова.

Войникът уплашено гледа началника си.

— Чухте ли заповедта? — нетърпеливо пита Сертон. — Изпълнявайте!

Войникът се обръща и след малко изчезва в джунглата.

Картината се сменя. Сега сме на борда на военния кораб, който се отдалечава от атола. Върховете на палмите вече едва се различават на хоризонта. До перилата са застанали полковник Сертон и генерал Креснер.

— На други острови сме имали неприятности с местното население — казва генералът. — Обикновено туземците не искат да разберат, че трябва да напуснат. Надявам се, че тук евакуацията е минала без инциденти. Ако на острова е останал дори един от тях, трябва да прекратим експеримента. Това е изрична заповед на президента. Затова още веднъж ви питам, всички ли напуснаха?

— Сто и седем туземци бяха евакуирани — твърдо изговаря Сертон.

Когато отново се връщаме в съда, Обвинителя задава своя следващ въпрос.

Обвинителя. Генерал Креснер, наистина ли щяхте да прекратите експеримента, ако знаехте за останалите на острова хора?

Високият генерал се изправя. Острите черти на лицето му са оградени от посребрена коса. Това е лице на твърд, дори жесток, но неспособен на лъжа човек.

Креснер. Да, за съжаление. Такава беше изричната заповед на президента. Вече имахме два подобни случая. Всеки път около смъртта на няколко туземци се вдигаше скандал.

Обвинителя. Защо не проверихте лично изпълнението на плана за евакуиране?

Креснер. Защото не исках да установя, че не е изпълнен докрай.

Обвинителя. Значи ли това, че сте подозирали лъжата на полковник Сертон?

Креснер. Бях уверен, че не казва истината. Но аз се интересувах единствено от изпълнението на опитите. Писменият рапорт на полковника ми беше достатъчен.

Обвинителя. Оттук можем да направим извода, че ви е било нужно само прикритие — условно изпълнение на заповедта. И рапортът на Сертон е бил решаващ за опита.

Креснер. Да. Но и двамата знаехме, че опитът трябва да бъде проведен.

Обвинителя. Смятам, че степента на участие на петимата подсъдими в експеримента е установена.

Колотие. И петимата са били принудени да действуват така от хода на събитията. Те само са изпълнявали своите задължения.

Обвинителя. Вече доказахме, че ако подсъдимите бяха изпълнявали единствено и напълно своите задължения, не би се стигнало до двата ядрени взрива на острова. Тоест имаме случай на неизпълнение или превишаване на задълженията.

Атолът Тетатоера. От един километър височина той прилича на огромен зелен пръстен, очертан от белите линии на плажовете. На брега на лагуната се виждат тъмните квадрати на бетонните укрепления. Край тях като черни точки се движат хората — неколцина от останалите островитяни. Сега, след заминаването на военните, те са спокойни.

— Внимание — казва гласът на Обвинителя.

Долу, сред джунглата, внезапно блясва мълния. Няколко секунди непоносима светлина, после мрак. Гъбата на взрива се извисява към небето.

Постепенно привиквам към нормалното слънчево осветление. Отначало едва различавам пръстена на атола. После виждам всичко. Джунглата е изчезнала. Останали са само овъглени следи. На мястото на взрива огромен кратер е разкъсал атола и съединил лагуната с океана.

Нов, този път по-слаб блясък осветява дъното на лагуната. Над острова се издига облак от вода и пара.

— Това бяха двата взрива — земен и подводен — казва Обвинителя. — А сега вижте острова два дни по-късно.

Пустош. Нито следа от буйната растителност. Само тук-там лежат обгорели палмови стъбла. Атолът Тетатоера е мъртъв. Спускаме се към лагуната, обикаляме гладките стени на кратера, отиваме към брега на океана. На пясъка лежат мъртви риби, изхвърлени от вълните.

И ето ни пак в съда.

Обвинителя. Евгений Потонски, какви бяха резултатите от проведените след експеримента изследвания на острова?

Потонски. Изследвания не биха извършени. Радиацията се оказа твърде висока, за да можем да се приближим.

Обвинителя. Но ние можем да ви покажем последиците от двата ядрени взрива. Радиацията е предизвикала мутации на морските звезди, обитаващи плитчините край атола. Потомството на оцелелите екземпляри се е превърнало в съвсем нов вид. Течението, за което спомена Евидж, е разнесло яйцата на новите морски звезди на хиляди километри. Тези същества унищожават всичко по своя път. Стотици коралови острови са били унищожени от тях. Но това не е всичко. На мутации са били подложени и някои микроорганизми. Те унищожават всички видове водорасли, превръщайки топлите морета във водни пустини.

И най-после ще трябва да посочим, че някои видове планктон имат свойството да поглъщат убийствени дози радиоактивни вещества. Разнесен от теченията във всички посоки планктонът става храна на по-едри организми. Те от своя страна биват погълнати от още по-едри и така радиоактивната зараза се разпространява на хиляди километри. Не е рядкост радиоактивната риба да попадне в мрежите на риболовните кораби, а оттам — в консервната промишленост.

Хенри Уейн. Но подобно нещо не е известно в нашето време.

Обвинителя. Не е известно в тоя мащаб. Процесът е започнал с опитите на атола Тетатоера и се е развивал продължително време. Но още през XX век бяха унищожени от „акантастер планки“ коралите по протежение на двеста километра от Големия бариерен риф. Последиците продължават да се чувствуват и сега — четиристотин години по-късно.

Уейн. Имате ли доказателства за подобно обвинение?

Обвинителя. Всичко, което говоря, е достатъчно и доказано. Именно двата ядрени взрива на атола Тетатоера са причината за всички последвали бедствия. Самият атол вече не съществува, както и много други коралови острови. Морските звезди са изяли всички живи корали, а океанът постепенно е разрушил мъртвите коралови маси.

Уейн. Дори да допуснем истинността на всичко това, то вие едва ли ще утвърждавате, че обвиняемите са предвиждали резултатите.

Председателя. Това ще бъде взето предвид. Има ли защитата да каже нещо друго?

Уейн сяда на мястото си.

Председателя. Какво е решението на съдебните заседатели?

Представителят на съдебните заседатели се изправя.

— Генерал Йор Креснер, полковник Сертон, Стив Евидж, Евгений Потонски и професор Ирмар се признават за виновни.

 

 

Този ден аз и Джонсън пристигнахме по-рано. Огромната зала на съда беше пуста. Заобиколихме по широките коридори, изкачихме няколко стъпала и влязохме в помещението, където се намираше дехронаторът — апаратурата за пътуване във времето. Енрико Пасини беше тук, придружен от двама пазачи в бели униформи.

— Сега ще можете да видите дехронатора в действие — тихо каза Джонсън.

— Мислех, че всички обвиняеми са вече тук.

— Истина е. Но в последния момент Пасини поиска на неговия процес да присъствува технически експерт. Както знаете, ние позволяваме на подсъдимите да си избират защитници от своето време и нямаме нищо против това желание. И все пак интересно е, какво смята да прави Пасини? Той отлично знае, че вината му е неоспорима.

— А кой е експертът, поканен от подсъдимия?

— Името му е Марио Колозо. Живее в Милано. Най-странното е, че няма никакво образование. Работи като автомобилен техник.

Въздухът в залата леко завибрира. Обърнах се и видях как операторът, облечен в бяло, работи на пулта за ръчна настройка. Застанал прав между двамата пазачи, Енрико Пасини го наблюдаваше с интерес.

В центъра на помещението въздухът сякаш се сгъсти. Затанцуваха неясни сенки, които ставаха все по-плътни. Остър звук трептеше между белите стени. Изведнъж една от сенките изчезна. На нейно място остана човек.

Това беше мъж на около тридесет години, облечен в измачкан сив костюм. Беше нисък, мургав, черноок, с тънки черни мустачки. Приличаше по-скоро на испанец.

— Здравей, Марио — каза Пасини.

— Здравейте, комендаторе — отвърна техническият експерт.

После всичко стана извънредно бързо. Изпод сакото си Марио измъкна тежък бластер и насочи дулото му към нас. Единият от пазачите се хвърли към него, докато другият теглеше Пасини към вратата. От дулото на бластера излетяха две мълнии и помещението се изпълни с миризма на изгоряла плът. Пазачите бяха мъртви.

— Ти — обърна се Марио към оператора — ще ни върнеш обратно. Иначе…

Той бавно надигна дулото на бластера и го насочи към лицето на оператора.

— Това е престъпление. Ще отговаряте за него.

Марио злобно се усмихна.

— Отговорността не ме интересува. Ще броя до три, след това стрелям. Едно… две…

Операторът се обърна към пулта и пръстите му заиграха по клавишите. В центъра на залата отново заиграха сенки.

— Минете в центъра — глухо каза той.

— О, не — намеси се Пасини. — Знам, че машината може да работи автоматично. Ще я нагласиш и ще дойдеш нас за заложник.

— Добра идея — каза Марио. — В такъв случай да вземем и тези двамата. Хей, минете в центъра!

Под прицела на бластера ние отстъпихме към средата на залата. Навлязохме в кръг от сянка, светлината наоколо ту се засилваше, ту отслабваше, но можехме достатъчно ясно да наблюдаваме пулта.

Операторът свърши приготовленията и се обърна.

— След десет секунди дехронизацията ще бъде извършена.

Пасини поведе оператора към нас, докато Марио извади от джоба си малка кутийка, завъртя нещо върху капака и изтича след тях.

— Термична мина — поясни той, когато се приближи. — След половин минута от машината няма да остане нищо.

Струваше ми се, че секундите текат по-бавно от обикновено. Броях наум и чаках момента на прехода. Неочаквано ярка светлина ме заслепи и угасна.

Намирахме се в голям подземен гараж, навярно мястото, от което беше взет Марио. Около нас имаше хиляди автомобили. Наблизо блестяха стъклените стени на помещението за дежурния. Вътре имаше няколко души, които гледаха напрегнато към нас.

— Успех! — изрева Пасини и им махна с ръка. После се обърна към нас и допълни. — Това е най-рискованата и най-успешната операция, която съм извършвал.

След малко, седнали в голям автобус, обкръжени от хората на Пасини, ние се движехме по улиците на Милано.

Странно същество е човекът. За сетен път се убеждавах в това от личен опит. Намирах се в ръцете на група престъпници, в света, който бях успял вече да намразя, и все пак се чувствувах радостен. Покритите с мъгла, задръстени от автомобили улици ми напомняха улиците на Ню Йорк. Спомнях си последния ден, когато заедно с Джонсън се озовах в двадесет и пети век.

— Всичко е твърде просто — обясняваше Пасини, изпълнен с гордост. — Още след оня случай на осми юли, когато официално съобщихте за процеса, аз разбрах, че няма да мога да се спася. Трябваше да се подготвя за всичко. Още повече, че онзи глупак вдигна шум около моето име. Тогава се уговорих с Марио и тези приятели. До деня, когато ме отвлякоха, бяха изчезнали двадесет и седем души. Имах всички сведения за изчезванията и едно нещо ми направи впечатление — от едно изчезване до друго минаваше определено време. Нямаше нито един случай на едновременно отвличане в различни места. Изводът беше ясен — вие разполагате само с една машина. Важното беше да повикате някой от моите хора. И планът успя, нали?

— Дехронаторът наистина е само един — каза операторът. — Но не мислете, че имате какъвто и да било шанс. Сигурен съм, че вече ни наблюдават с хроноскоп — апарат, който не може да осъществява преход на хора, но осигурява зрителна връзка с миналото. А създаването на нов дехронатор е въпрос на часове.

Пасини не изглеждаше изненадан от това съобщение.

— Очаквах нещо подобно. Знаех, че няма да представлява особен труд да ме намерят. Но сега имам заложници. Вашите приятели ще трябва да се съобразяват с това. Автобусът направи рязък завой. Една стоманена плоча се издигна нагоре, за да го пропусне във вътрешността на зданието.

— Ето ни в моята обсадна резиденция — каза Пасини. Оттук ще бъде трудно да ме измъкнат.

Обкръжени от въоръжените си спътници излязохме от автобуса. Пасини ни поведе по винтова стълба надолу към подземните зали. Около нас се издигаха дебели бетонни стени. Намирахме се в истинска крепост. Но Джонсън и операторът бяха спокойни.

Затвориха ни в широко помещение, подготвено за нашето идване. Двама души, въоръжени с бластери, застанаха на пост пред вратата.

— Надявам се, че вече ни наблюдават — каза Пасини. — Затова ще кажа следното: ако бъда отвлечен отново, вие ще бъдете убити. Знам, че дехронаторът може да извади от нашето време само един човек или група хора, но ако са на едно място. След малко ще ви разделим, за да не могат да ви измъкнат едновременно. Пазачите имат заповед, ако изчезне един от вас, да застрелят другите. Знам, че след това ще бъда беззащитен, но аз бих бил беззащитен и ако ви позволя да избягате.

 

 

Стаята беше подредена с вкус, но това не правеше престоя ми по-приятен. Бях затворен сам. Операторът и Джонсън се намираха някъде наблизо, също отделени един от друг.

Този път Пасини имаше предимство. Неговият план изглеждаше безупречен. Преди да ни разделят, операторът успя да ни обясни всичко, което пречеше да бъдем спасени. Дори за близки обекти настройката на дехронатора трябва да бъде изменена, а за това са нужни поне пет минути. Разбира се, би било възможно да се построят три дехронатора, но на такова малко разстояние един от друг те неминуемо биха предизвикали смущения в работата си. А подобен риск не би поел нито един оператор.

Седях на стола с лице към вратата. В коридора отекваха стъпките на пазача и от време на време виждах лицето му през квадратния отвор на вратата. Стъпките му затихваха и между тях се вмъкна звукът от стъпките на другия пазач.

Внезапно нещо се търкулна пред краката ми. Наведох се и изтръпнах. На пода лежеше малък армейски бластер.

За секунда в главата ми нахлуха спомени от военната служба. Отлично познавах този модел бластер. Бях стрелял с него, бях го сглобявал, дори го бях ремонтирал.

В следващия миг събитията се развиха така бързо, че едва успявах да разбера какво върша. С първия изстрел разбих ключалката, блъснах вратата и изскочих в коридора. Почти инстинктивно усетих изстрела, който щеше да дойде отляво, и се хвърлих на пода. Бетонната стена над мене се разтопи в ярък блясък.

Намирах се в тесен бетонен коридор, без каквото и да било укритие. Отляво стреляше моят пазач. Отдясно се готвеха за стрелба пазачите на Джонсън и оператора. Положението ми беше безнадеждно. Но в ръката си имах бластер.

Вече не виждах нищо. Премятах се по бетона, отскачах настрани и стрелях. Въздухът бучеше от горещите вълни. Около мене падаха ударите на бластерите — първо три, после два, после…

Когато се опомних, тримата пазачи лежаха на пода на коридора. Дрехите ми бяха обгорени, обгорен беше и десният ми крак. Надигнах се и закуцах към килиите на другите двама.

Събрахме се при оператора. От коридора долетяха викове, но сенките около нас вече се сгъстяваха. Планът на Пасини се беше провалил.

Постепенно залата на дехронатора възникна около нас. Операторът пръв изскочи от кръга и изтича към пулта, пред който стоеше един негов колега. Двамата започнаха да изменят програмата на апаратурата.

Минаха няколко минути. Аз, Джонсън и трима пазачи стояхме до стената. Дехронаторът заработи с тихо бучене. В центъра на залата, обвит в мъгла, се появи силуетът на Енрико Пасини. С всяка секунда той ставаше все по-ясен. И изведнъж стана нещо непредвидено. В един последен, отчаян опит да се измъкне Пасини се хвърли настрани и изчезна. Нещо в дехронатора издаде висок вой, затрещя и утихна.

— Край — тихо каза операторът. — Всичко е свършено.

— Пасини напусна полето на дехронатора преди окончателната трансформация — шепнешком поясни Джонсън. — Сега той е изгубен във времето и става невъзможно да го открием. Това е равносилно на смърт.

— Смятам, че е някъде в силура — каза вторият оператор. — Ще се опитаме да го потърсим, но нямаме никакъв шанс за успех.

Двамата с Джонсън тихо напуснахме залата на дехронатора. Минахме по коридорите и излязохме пред двореца.

— За днес процесът се отлага — каза Джонсън. — Можете да подготвите поредния репортаж.

 

 

Вестта за изчезването на Пасини предизвика немалко безредици в цяла Италия. Досега тук всичко беше спокойно, ако се изключи убийството на журналиста Салваторе Маринели. Но след репортажа на Уелч, в който се съобщаваше, че Пасини може да бъде считан за мъртъв, последваха неочаквани събития.

Започнаха поразителни разкрития за проникването на престъпните влияния в правителството. Оказа се, че Пасини е бил далеч по-важна фигура в тази игра, отколкото се смяташе. От неговите заводи в Сицилия започваше една мрежа, обхващаща цялата италианска промишленост. Индустриалци, депутати и министри заемаха важни места в тази организация.

Като последен опит да бъдат премахнати свидетелите, в Милано бе организирана най-голямата полицейска акция от двадесет години насам. След тридневни сражения по улиците на града бяха убити над двеста бандити. Но това вече не можеше да спре тръгналата лавина.

Правителството беше изправено пред правителствена криза. И неговите отчаяни вопли се присъединиха към общия хор на протестите срещу репортажите на Елмър Уелч.