Уилям Котсуинкъл
Извънземното (6)

6.

— Мамо — извика Гърти, — Елиът държи в килера си чудовище.

— Чудесно, скъпа… — Мери седеше с вдигнати нозе на канапето в дневната и се мъчеше да се абстрахира от шума на децата. В този момент обаче това не беше лесно, защото Елиът шляпна Гърти с вестник, свит на руло.

— Уаааа… — изплака Гърти. — Мразя те, Елиът!

— Стига! — Мери обърна лице към тях под пласта мазен крем, който я караше да се чувства потопена в машинно масло. Да, но от него бръчките като по чудо изчезваха, поне така се надяваше. — Елиът, бъди добър с Гърти.

— Защо?

— Защото ти е сестра.

— Ела, Гърти — подзе Елиът с внезапна промяна в тона — Ще си поиграем в задния двор.

— Така е по-добре — отсъди Мери и отново отпусна глава на меката облегалка. Опита се да отвори очи изпод дебелия слой крем. О, чувстваше се така, сякаш някой я бе замерил с торта. Е да, но когато го почисти, отдолу ще се покаже нейното ново аз! Само дано къщата остане сравнително спокойна дотогава. Тя чуваше как Елиът води сестра си навън. Колко мил и нежен можеше да бъде с нея, ако поиска…

Но в мига, в който излязоха в задния двор, Елиът изсъска в ухото на сестра си:

— Ако кажеш още само една дума за извънземното, ще оскубя всичките ти кукли, така да знаеш!

— Само се опитай! — не му остана длъжна Гърти, а малките й юмручета се свиха плътно до, тялото.

— Гърти… това чудовище е… голям подарък от космоса за нас. — Елиът търсеше думи, опитваше се да изрази онова, което чувства: че някаква висша сила се е намесила в живота им, че преживяват най-хубавото нещо, което някога им се е случвало. — Ние трябва да му помогнем!

— То ми прилича на голяма играчка, Елиът — отговори Гърти.

— Не е играчка, то е необикновено същество оттам… — И Елиът посочи небето.

— И все пак прилича на играчка — цупеше се Гърти. — А мама, каза, че всичките ни играчки са общи.

— Добре, и на двамата е. Но не бива да го издаваш на никого.

— Тайна, тайна, зная малка тайна… — затананика си Гърти и погледна Елиът с лукаво пламъче в очите. — А какво ще ми дадеш, ако не казвам?

— Какво искаш?

— Твоя радиотелефон. — Гърти се усмихна победоносно. По-приятно нещо не й се беше случвало, да накара брат си да й се подчини!

— Окей. Ще го имаш.

— И да си играеш с мен на кукли.

Лицето на Елиът придоби мъченически израз.

 

— Всички кукли ще пият чай… — Гърти нареждаше кухненската маса в стаята си. Около нея бяха насядали най-различни кукли и приятно си приказваха. — Моята кукла казва на твоята кукла: „Момчетата са ужасни, нали“, а твоята отговаря…

Елиът чу какво трябваше да каже неговата кукла, а след това го повтори, като раздвижи с едната си ръка главата на куклата, а с другата я накара да вземе чашката с чай. Той си спомни с тъга как някога минаваше като вихрушка с кънките си през чаените церемонии на Гърти, преобръщайки всичките й кукли, масичката и столовете, и отминаваше със смях. Завинаги ли бяха отлетели тия щастливи времена?

Мери мина покрай стаята на Гърти и надникна вътре.

— Виж ти, Елиът! Колко си мил днес!

— Елиът ще си играе на кукли е мен всяка вечер! — заяви Гърти ликуващо.

Куклата на Елиът изохка и падна под масата.

 

Когато Тайлър пристигна за поредния сеанс на играта „Подземия и дракони“, завари странна гледка: Елиът, в кухнята с Гърти, се бе надвесил усърдно над малката й печка играчка. Беше с престилка на кръста и миниатюрна формичка за кифли в ръка.

— Ей ти, к’во ти става? Да не си се побъркал? — Тайлър облегна дългунестото си, преждевременно порасло тяло на рамката на вратата. Целият беше само ръце и крака и Елиът сполучливо го бе нарекъл Ластика — прозвище, от което Тайлър много се обиждаше, защото то разкриваше най-лошите му опасения — че ще израсне над два метра.

— Какво си готвиш, Елиът? — Тайлър изпружи врат над малката детска печка, край която Гърти пърхаше от щастие, докато поробеният й брат забъркваше някаква рядка кал в една тенджера. — Прилича на каша за шоколадови курабии?

— Изчезвай, Тайлър, чуваш ли! — Елиът избърса ръце в престилката си на цветя.

— Как така, нали се уговорихме да играем на подземия тази вечер, не си ли спомняш?

— Е да, ама той ще си играе с мен — намеси се Гърти — до края на живота си!

Задната врата се отвори и се появи Грег-Оркът в разпасаната си риза с неонова щампа, в която приличаше много на топящо се бонбонче за смучене. Това впечатление се засилваше и от факта, че отвореше ли уста, веднага му потичаха лиги.

— Ей, какво става тука?

— Нищо, лигльо — изсъска Елиът от печката с кифли.

— Елиът и аз — изчурулика Гърти — правим драконови пасти.

Грег завъртя един стол и седна, като се усмихваше накриво, а от устата му капеше слюнка.

— К’во бе, да не я будалкаш нещо?

— По-лошо, Грег, много по-лошо — обади се Тайлър.

— Аа, сега чатнах всичко — каза Грег и олигави облегалката на стола.

Той се бе втренчил в Елиът — доколкото го познаваше, не беше по-различен от всички други братя по света, на които им доставяше удоволствие да играят със сестрите си само ако играта е интересна: например да гъделичкаш сестра си, докато почти изгуби съзнание, и той самият често се забавляваше така със своята; или да я завържеш за някое дърво и тогава да почнеш да я гъделичкаш. Или пък да се втурнеш в банята с още няколко момчета, когато сестра ти се къпе, тя да се разпищи, а вие да я заобиколите и да й се надсмивате. Такива са нормалните игри. Но това! Едри капки слюнка капеха от долната устна на Грег към неоновата му риза.

На кухненския прозорец се показа и последният член от подземната гвардия, Стив, с бейзболна шапка, от която стърчаха две месести, свити крилца. Той пъхна пръсти под крилцата и ги раздвижи. Малко след този весел поздрав се появи на вратата в дял ръст.

— Не казвай нищо — изръмжа Елиът, докато пъхаше кифличките във фурната.

— Че какво да кажа? — Стив пак размърда крилца.

— Случват се такива неща. — Неговата сестра също наскоро го бе изнудила. Човек трябва да бъде нащрек с тия момичета, да заключва всички врати, да изгася лампите. С една дума, трябва да е предпазлив.

— Елиът и аз имаме малко магазинче за сладкиши — продължаваше да чурулика Гърти над пастичките си от кал. — Всички си купуват от нашите сладки, дори Дядо Мраз.

Тя завъртя копчетата на фурната и затвори вратичката. После изгледа Елиът и дяволитото пламъче пак блесна в очите и — за тайната, разбира се, за чудовището горе! Брат й потрепна и тутакси почна нова партида блатни кифлички.