Уилям Котсуинкъл
Извънземното (14)

14.

Беше се спуснала нощта. Елиът донесе на Ити всички лекарства, които се намираха в домашния бюфет, ала подредени сега в стаята му, те приличаха на детски залъгалки, напълно неспособни да излекуват онова, което бе приковало Ити на легло.

А той бе повлечен от шеметния вихър на гравитационните сили. Свършено беше с мечтата му за земен живот, свършено беше с бляна му за звездите. Сега неговото слънце беше черно.

И всичко се случи само защото не можа да се удържи да не наднича през прозорците…

Трябваше обаче да предпази от своето нещастие тези земляни, пък и цялата Земя; кой знае — за тази планета нямаше изведено уравнение и тя наистина можеше да го последва в неговия път, защото в тялото му бе закодирана великата тайна на атома… Всички растения в къщата бяха увехнали. А поемеше ли си дъх, стените сякаш се наклоняваха към него.

— Излекувай се, Ити! — молеше го Елиът, защото чувстваше, че древният гений би могъл да направи нещо за себе си. Но има неща, които са непостижими дори за древните божества.

Ити бавно поклати глава.

— Тогава го дай на мен — каза отчаяно Елиът, без да знае, че вече е поел достатъчно от непоносимата тежест, чиято сила можеше да го запокити в един неведом свят. А тази сила беше извечна и тъй могъща, че той не беше способен да я овладее. Слепият устрем към други измерения щеше да разцепи съзнанието му и да го унищожи.

— Отнеси ме… надалеч… — промълви Ити — и ме остави…

— О, Ити — отвърна Елиът, — никога няма да те оставя!

Изгубеният пътешественик събра всичките си сили, за да се върне пак на повърхността, за да говори, за да моли:

— … Аз съм… смъртоносна опасност за теб — и той повдигна леко дългия си показалец — и за твоята… планета. — Опита се да вдигне глава, а звездните му очи проблеснаха на лунната светлина.

— Ами нашият предавател — попита Елиът — работи ли още?

— Боклук… — каза Ити.

Очите му пак просветнаха в мрака. И в тях Елиът съзря невероятно сложни плетеници от линии, прикрили като с решетка светлината, съзря разрушителната сила на дълбините. Таванът стенеше. Харви Скимтене в ъгъла, а тези неземни очи все тъй се взираха в шеметните тайни на материята, над които един обикновен звезден ботаник нямаше власт.

— Но ти дори не се опитваш — каза Елиът, едновременно ужасен и привлечен от тези очи… — Моля те, Ити!

… Така минаваше нощта. Вече цялото сиво, тялото на Ити постепенно се вцепеняваше. Устните Му безмълвно се движеха; свистеше единствено невидимият вихър от окончателното свиване на звездната материя. Масата на това дребно телце, не по-високо от поставка за чадъри, беше придобила невероятна плътност. Запасите му от висша енергия бяха изсмукани до капка от неговото ядро. То поглъщаше всичко, изсушавайки звездното сърце на Ити.

Елиът Имаше чувството, че собственото му тяло е направено от вериги, железни вериги, които го теглят надолу. Той сякаш натежаваше все повече, главата му се цепеше от болка, а над него като стотици хиляди тона олово тегнеше мрачна депресия. Когато най-сетне от прозореца проникна сивата светлина на утрото, той с мъка се надигна и погледна към Ити. Чудовището беше като изцедено — вече не беше сиво, а цялото бяло — едно бяло джудже.

Елиът се повлече към коридора, а оттам се заклатушка към стаята на майка си. Бутна вратата, вече не можеше да различи къде свършва желязната тежест и къде почва дълбоката космическа самота, която усещаше в тялото си. Чувстваше се като извънземен, чувстваше се чужд на самия себе си и се страхуваше.

Мери отвори очи и го погледна:

— Какво има?

— Нищо… няма смисъл — промълви той, изпълнен с усещането, че пропада, че рухва, че се откъсва…

— О, миличък, не бива да се измъчваш така — каза Мери, макар в момента и тя да чувстваше нещо подобно. Цяла нощ сънува, че е потънала дълбоко под водата и все не може да изплува на повърхността.

— Имам нещо прекрасно… — продължи неопределено момчето, — а го натъжих…

— Всеки човек изпада в такива настроения понякога — каза Мери, подхвърляйки най-подходящата в случая баналност. Но баналностите отдавна вече не я успокояваха, можеха ли тогава да помогнат на Елиът? Тя потупа с ръка леглото и му направи място до себе си. Топлината беше по-добър лек от думите, но в тази сива утрин тя усещаше тялото си ледено, измръзнало до мозъка на костите, а когато Елиът се мушна при нея, то още повече се вледени.

Какво ставаше в тази къща? Тя чувстваше, че в центъра на всичко стои нещо ужасно, неназовимо, нещо, което притегля всички към себе си.

— Ако можеш… разкажи ми още — подкани го тя.

— По-късно… — Елиът се сгуши до нея, ала отново го прониза чувството, че пропада надолу, все по-дълбоко, в онзи вихър, в който ничии ръце не могат да ги достигнат, защото там няма нищо живо.

— Опитай се да заспиш — каза Мери и го погали по челото. — Хайде, опитай се да заспиш…

 

Елиът заспа и му се присъни желязно гюле, което растеше пред очите му, после започна да се смалява, стана много, много малко, а той летеше върху него през нищото.

 

Когато в седем и трийсет будилникът иззвъня, Мери се надигна, но остави Елиът в тежкия му полусън. Знаеше, че той би могъл и да се преструва на болен, ала този път май не беше така. Докато си обличаше халата, някаква тежест налегна клепачите й и ги затвори. Тя ги повдигна отново, тръсна глава и, вече напълно разбудена, се вгледа в Елиът. Да, днес нещо с него не беше наред. Препил ли беше? Толкова ли бързо синчето й тръгваше по лошите стъпки на баща си? Вчера намери шест празни бутилки от бира…

Вратата се отвори и в стаята влезе Майкъл.

— Къде е Елиът?

— Не го буди — каза Мери и помъкна Майкъл със себе си в коридора. — Имаш ли представа за какво се тревожи? — Мери пристегна халата си. — Изглежда доста потиснат.

— Сигурно нещо в училище — бързо отвърна Майкъл. — Училището е много потискащо — По-големият брат хвърли бегъл поглед към стаята на майка си. Нещо ставаше с Ити, нещо ставаше и с Елиът, а неговата глава се цепеше от болка.

— Е — каза Мери, — да си почива тогава.

— Мамо, нека остана при него — помоли Майкъл. — Днес съм на училище само следобед. Моля те, мамо…

Мери извади хапче аспирин от джоба на халата.

— Добре. Може би ще успееш да го измъкнеш от това състояние.

И тя тръгна към стълбата, опитвайки да се отърси от вцепенението. Дали снощи не беше взела валиум по погрешка? Усещаше главата си да тежи като оловна топка.