Уилям Котсуинкъл
Извънземното (13)

13.

Изправена пред картотеката, Мери прелистваше папките. Беше едва единайсет часът, а краката й вече не я държаха от болка. Погледна към купчината документи, които чакаха да бъдат подредени. Много й се искаше да свърши това във вентилационната шахта — какъв чудесен вихър от литнали писма щеше да се извие!

— Мери, щом се освободиш, би ли предала тия бележки долу в търговския отдел?

Щом се освободи! Тя погледна шефа си — тиранин, садист, глупак и идиот. Ако беше ерген, щеше да се омъжи за него. Тогава би могла да си отдъхне.

— Да, мистър Краудър, ще го направя колкото мога по-скоро.

— И между другото би ли…

— Да, с удоволствие…

— Но аз още не съм ти казал за какво става дума — мистър Краудър се намръщи озадачен.

— Извинете, мистър Краудър, но ми се стори, че картотеката ще се прекатури. От време на време го прави.

— Така ли?

— Ако се отворят всички чекмеджета наведнъж.

Това временно отклони вниманието на Краудър и той се загледа в картотеката. Мери често се чудеше как този човек без никакъв ценз се бе издигнал до положението, което заемаше в корпорацията, но още по-често пък се чудеше как самата тя се справя с всичките си задължения и все още не се е побъркала. Мислеше да напуска. Може би ще напусне още днес и ще се хване на работа в някоя бензиностанция. Монтьорите проявяваха поне чувство за хумор, особено когато поправяха нейната кола.

— Казвате, ако се отворят всички чекмеджета наведнъж. — Краудър разглеждаше с любопитство картотеката.

— Не ви съветвам да опитвате.

— Но ние трябва… да я закрепим за стената, не мислите ли?

— Възможно е… — По-интересно ще е, каза си Мери наум, да закрепим мистър Краудър за стената и да го използваме като дъска за обяви.

— Трябва да уведомя отдела по поддръжката — Краудър излезе с бодра стъпка и се запиля някъде до обяд.

Мери прекара обедната си почивка на една пейка в парка, дъвчейки сандвич и масажирайки ходилата си. На пейката до нея една възрастна жена си приказваше с някого от пазарската си торба.

Мери я огледа, навярно и тя някога е била деловодителка.

Ей така ще свърша и аз. В дълбокомислени разговори с една книжна торба.

Тя изпъна крака и въздъхна. Щеше ли най-сетне да се появи тоя мистър Спасение с дебелата си чекова книжка… Тя затвори очи и се опита да си го представи.

Но в главата й натрапчиво се въртеше образът на същество, не по-високо от поставка за чадъри, което се клатушкаше към нея със захарна пръчица в ръка.

 

— В командировка, така ли? — попита един от спътниците му, докато летяха на девет хиляди метра височина.

— Да, да — отвърна му микробиологът. — Служба.

Елиът отвори шкафчето си в сутерена на училището и хвърли книгите си вътре, разлетяха се хартии, разхвърчаха се тетрадки. Той се вгледа мрачно в тази бъркотия. Искаше да направи някакво усилие, за да учи, но ученето не беше като звездната светлина, приличаше по-скоро на блато, което трябва да прегазиш. Затвори вратичката на шкафа и я заключи, а после тръгна бавно по коридора. Стените бяха сиви и нерадостни като на затвор. И на всичко отгоре Ланс, най-големият досадник на годината, се появи насреща му.

Носеше огледало в рамка от корица на „Тайм“. Лицето на Елиът се отрази в него.

— Момчето на годината — приятел на президенти, крале и… извънземни…! — Ланс го завъртя така, че огледалото отрази и неговото лице. Разбира се, ще има и някой друг с теб. Знаем кой, нали, един такъв рижав, със сини очи?

От подобна противна реч, толкова типична за един досадник, човек може само да се изприщи. И Елиът почувства как се изприщва и как едновременно го обзема и желанието да срита Ланс по задника.

Ланс се усмихваше доволен, че вече е открил мястото си на този свят. Щом лицето му беше на корицата от „Тайм“, от пети клас той можеше да премине направо към аерокосмическата програма и да дава консултации за контакти с извънземни. Та нали в главата му постоянно пищяха подобни сигнали?

— Той ми говори, Елиът. През цялото време. Явно ме е харесал.

— Защо ли…

— Ами усеща, че мога да бъда полезен. Слушай, Елиът… — и Ланс го хвана за ръкава, — даваш ли си сметка, че в момента ние с теб сме най-важните хора в това училище? Защото сме в контакт… — очите му се изкривиха още повече и той заприлича на някой хвърчащ нощен гризач, излязъл на дневна светлина.

Елиът се вгледа в тия малки, лъскави и влажни очички и трябваше да признае — в тях наистина имаше неземен блясък, като в очите на Ити. И колкото да му се искаше, не можеше да срита Ланс по задника.

— Ами да, прав си, Ланс. Ние сме в контакт. Само че сега трябва да тръгвам…

Той продължи през фоайето, а Ланс — по своя път; и на двамата главите им бучаха, но бученето в главата на Елиът беше по-силно и не вещаеше нищо добро. Космическата самота се бе върнала като вълна, която премина през стената на училището. Да се проследи откъде идва тази вълна, не беше трудно: от училищната стена тя минаваше през града, после извиваше надясно по пътя към хълма, до малкото предградие под самото възвишение, сетне тръгваше нагоре по стълбата на една от къщите и водеше до килера на втория етаж. Там един древен пришълец от космоса седеше в дълбоко униние пред мушкатото си…

 

— … извънземен значи — мърмореше микробиологът на придружаващите го, докато вървяха по дългия коридор към заседателната зала. Той се обърна към колегата си, който крачеше редом с него. — Сега съжалявам, че се включих в тая проклета група!

— Аз пък — отговори колегата му — се нуждаех от малко почивка.

— Правителството измисля какви ли не начини да губи времето на хората.

Влязоха в заседателната зала. Учени, лекари и военни бяха насядали плътно около масата, над главите им се виеше цигарен дим, а от разговорите им се чуваше приглушено боботене.

Лек звън от ключове оповести влизането на ръководителя на екипа. Той отиде до председателското място и в залата незабавно настъпи тишина.

— Дами и господа, няма да ви задържам много. Знам, че сте уморени от пътя, а утре сутринта, трябва да ставате преди изгрев-слънце. Системата за карантина, която ще използваме, е много сложна и ще изисква значителни приготовления…

 

Що за човек беше Ключа, този кротък наглед мъж, замислил небивалата офанзива, която постепенно набираше скорост?

Като дете той имаше чудновата мечта: как на Земята ще кацне извънземен космически кораб и ще избере него за приемник на едно висше познание. А после той ще предаде това познание на човечеството.

Мечтите от детството рядко се сбъдват. Мечтата на Ключа го водеше към все по-секретни служби за наблюдение, докато накрая той стана един от онези, които работеха върху най-големите загадки — светлини, внезапно озарили небето, странни ивици изпарения на хоризонта, подозрителни очертания, появили се на радарния екран.

Ключа стана постоянен обитател на пустини и планински върхове, където прекарваше цели месеци, взирайки се в автентичната карта на звездното небе над себе си. Нейде из тази пустош, невъобразимо далече, витаеше загадката!

Ала като всеки упорит ловец, Ключа скоро забеляза, че неговата плячка се придържа към определен модел на поведение. Преследваните го превъзхождаха във всичко — той караше джип, докато те управляваха невиждана енергия, той трябваше да се задоволява със земните технологии, докато летателният апарат над него се движеше с непостижимо за човечеството изящество. Но навикът е универсално качество — Ключа откри, че небесният капитан също притежава неизменни навици и те са свързани с цикличността в живота на земната растителност.

Постепенно Ключа стигна до невероятен извод — огромният кораб пристигаше, когато всичко беше потънало в цвят.

Той също започна да следи цъфтежа на растенията и в резултат на една от стените в кабинета му бе окачена снимка на кораба, направена съвсем отблизо, в момента, когато той се бе издигнал над хълмовете зад къщата на Елиът.

В склада до неговата служба кипеше трескава работа — пристигаха все повече специалисти и техници заедно с придружаващите ги екипи. Капанът щеше да се затвори бавно, дори според Ключа прекалено бавно, ала всяка негова частица трябваше да си бъде на мястото, така че трофеят да се запази цял-целеничък.

В този склад бяха на разположение всички възможни системи за поддържане на живота, защото един извънземен не струваше нищо мъртъв. Операцията си струваше само ако успеят да го хванат жив и Ключа употреби всичките си сили за тази цел. Той беше в състояние да се справи с шока, който пришълецът несъмнено бе понесъл поради продължителния си престой в една чужда среда. Разполагаше с всичко, което медицинската наука бе създала, Земята щеше да предложи всичко, което можеше, на този изоставен представител на една извънземна цивилизация.

Но Ключа не бе взел предвид, че твърде подробната експертиза може да навреди, че същество, което преживява от бонбони и бисквити, не би се нуждаело от интравенозно хранене, нито от вероятна трансплантация на органи.

Той плетеше единствената мрежа, която би могъл да създаде — гигантска мрежа, във всяко възелче, на която бе поставен определен експерт, и ако се наложеше, тя би могла да възкреси отдавна мъртъв и вкочанен мастодонт, да събуди всеки орган, да възроди всяка клетка и да поддържа живота на всяко създание, родено в която и да, е предполагаема атмосфера във Вселената.

— Не ми трябва мъртъв извънземен — непрестанно повтаряше Ключа на своите колеги и на учените от екипа.

Ала огромното количество техника, която бе събрана, можеше да смаже всекиго. Ако към тялото на Ити се прикрепеше всяка от тези люлеещи се жици, той щеше да заприлича на телефонно разпределително табло. А и всеки в тоя склад се стремеше да се добере до съществото, за което единствено бе чувал. Кой не би се стремял?

Поразителната мрежа на Ключа бе нажежена до бяло, готова да бъде хвърлена върху странното същество, високо едва деветдесет сантиметра, което се спотайваше в един килер.

Но то по някакъв начин вече бе узнало за това.

 

Мушкатото залиня, също като Ити. Обронил глава, той бе скръстил ръце — две мъртви риби в скута му. Всички надежди, които бе възлагал на предавателя, то бяха напуснали. Той работеше вече седмици наред, а от космоса отговор не идваше. Явно големият кораб бе отлетял с мълниеносна бързина далече-далече отвъд обхвата на предавателя.

— Умирам, господарю — едва доловимо прошепна мушкатото, но старият ботаник не можеше вече да му помогне. Растението поглъщаше неговите емоции, а над тях той нямаше власт. Защото космическата самота го бе пронизала до мозъка на костите.

Той се облегна на платнената кукла и се опря на главата й, за да се повдигне и надзърне през прозорчето на килера. Погледът му се зарея в небето, фокусирайки синевата като с телескоп, но там горе нямаше и следа от кораб, нито отблясък от енергия, нито ивица пари. Премина само някакъв самолет, провлачил като опашка рекламен транспарант за една търговска улица наблизо. Днес следобед там щели да показват два орангутана, за да привличат купувачи.

Извънземното извърна глава. Не след дълго щяха да показват така и него. Препарирано, лакирано и сложено на поставка редом с няколко гланцирани бисквитки „Орео“, за да се види с какво се е хранило това същество.

Ити отвори вратата и пристъпи в стаята на Елиът. Унило си проправи път през неразборията. Дълбоко потиснат, влезе в коридора и вече съвсем угнетен зашляпа с патешките си нозе надолу по стълбата.

Спря за миг във вестибюла на първия етаж, долавяйки диханието на цялата къща. Тя беше доста хаотично, дори налудничаво място, но той я обичаше. Колко му се искаше да я натъпче със съкровища, да изпълни мечтите на всеки от обитателите й, но бе способен единствено да издига мебелите във въздуха, а каква ли полза имаше от това? Само дето човек не можеше спокойно да седне на стола.

Той бавно прекоси вестибюла. На ръст си беше колкото поставка за чадъри и това му създаваше комплекси, но при всичките други проблеми имаше ли някакво значение всъщност…

Влезе в кухнята и отвори хладилника.

Какво би могло да си хапне едно извънземно днес?

Странно защо му се прияде швейцарско сирене.

— Муу — каза сиренето.

— Муу — отвърна древният гост и си направи сандвич с горчица.

Какво ли да пийна с днешния обяд, запита се той и накрая избра една бутилка с лъскав етикет.

Седна на кухненската маса, закуси и отпи от бутилката.

Езикът му бързо анализира напитката: малцован ечемик, хмел, добавка от ориз и пшеница. Сигурно беше съвсем безвредна.

Той изпи бутилката до дъно, хареса му много и гаврътна още една.

Слънчевите лъчи играеха по кухненската маса. Ити погледна прозореца. Стори му се, че той леко се наклонява, първо наляво, а после — надясно.

Какво странно усещане.

Той отвори още една бутилка със същата напитка и я изля в гърлото си, пресуши я на един дъх, наслаждавайки се на приятното бълбукане.

После се изправи и откри, че не може да върви.

Ето че се случи, каза си пришълецът, и се хвана за ръба на масата. Земната гравитация най-сетне ме скова.

Коленете му се подгънаха, точно както се боеше, че ще стане, когато налягането започне прекалено да тегне над крехкото му телосложение. Краката му се плетяха напред-назад, а глезените му сякаш бяха от кашкавал. Той се блъсна в печката, отскочи и се удари във вратата.

Безпомощно размаха ръце, но ставите също не му се подчиняваха.

Успя да се добере до дневната, а коремчето му се влачеше по килима, много по-ниско от обикновено. Съжали, че не е на колелца, дори си ги представи, по едно от всяка страна с ярки отражатели върху тях.

Включи телевизора.

„… протегни ръка — пееше телевизорът — протегни ръка и докосни някого.“

Премигвайки бавно, Ити се взираше в екрана.

Телефонът иззвъня. Той протегна подобната си на риба ръка, взе апарата, както бе виждал да прави Елиът, и вдигна слушалката. От уреда се разнесе женски глас; той звучеше като гласа на Мери, но тембърът му беше старчески, заядлив и някак превзет.

— Ало, Мери, имам само минутка, но исках да ти дам тази рецепта. Сигурна съм, че ще ти хареса. В нея има неща, от които не трябва да се лишаваш, при твоите неразумни диети…

— „… протегни ръка — пееше телевизорът — … протегни ръка и просто кажи здравей.“

— Кажи здравей… — повтори пияното чудовище.

— Елиът? Ама това моето ангелче ли е? Какво правиш вкъщи по това време? Да не си болен? Баба е на телефона, миличък…

— Кажи как се пише монтьор.

— Трябва да си легнеш, Елиът. Моментално в леглото, чуваш ли? Кажи на майка ти да ми се обади по-късно.

— Обади по-късно…

— Ще се оправиш, съкровище. Само стой на топло! — Затиснатата стара бъбрица звучно млясна в слушалката — вместо прощална целувка.

Пийналият ботаник върна целувката и остави апарата на мястото му.

Отвори си още една бутилка бира, вдигна крака на дивана и продължи да гледа телевизия.

Тананикайки си пиянски под носа, той почукваше огромните си стъпала в такт едно о друго. И отново съвсем забрави, че телепатичният му канал е задействай и че от неговия наистина опиянен мозък се излъчва една наистина алкохолна вълна.

Тя се завъртя из стаята, мина през стената и се понесе из града, като ту пропадаше, ту се завихряше, докато най-сетне стигна до училището. Там спря за миг и после се впусна в атака.

Елиът тъкмо се бе навел над работната маса в кабинета по биология, когато замаяната пиянска вълна се блъсна в него.

— Сега пред всеки от вас има по един стъклен буркан — обясняваше учителят. — Аз ще сложа във всеки буркан парченце памук, напоено с етер, после вие ще поставите жабите вътре и ще почакате да издъхнат.

Елиът се олюля, политна напред и пъхна устни в буркана. От устата му излязоха космически звуци, неопределени, но съвсем определено пиянски, същите като тези, дето в момента издаваше и фирканото звездно същество — фъфлене, кикот и мучене.

— Би ли могъл комедиантът да запази тишина — изискано се обърна към него учителят.

Елиът се опита, но изведнъж стаята му се стори разкривена също както се чувстваше и той самият. Докато се мъчеше да се вземе в ръце, той погледна момичето до себе си, някоя си Пеги Джийн, която явно беше харесала звуците отпреди малко. Тя леко му се усмихна и той й върна усмивката, но усещаше, че устните му са сякаш от маджун.

— Много добре — и учителят се зае да напоява памука с етер.

Елиът погледна буркана с жабата. Жабата също го гледаше и той за първи път си даде сметка, че Ити много прилича на жаба; стори му се, че в буркана е затворено дребничко, тумбесто същество от космоса, което безпомощно се взира навън.

— Няма да убиете това клето беззащитно създание, нали? — каза той на учителя.

— Напротив — отговори учителят.

А в това време у дома пред телевизора дребничкото, тумбесто същество от космоса гледаше следобедния сладникав сериал. Както винаги, кучето Харви се бе промъкнало през пролуката на вратата и седеше до Ити, със смътната Надежда, че чудовището ще продължи да го просвещава за пространството и времето и между другото ще раздели с него сандвича си.

Сладникавият герой от екрана тъкмо се бе навел над сладникавата героиня и я даряваше със страстна целувка.

Ити погледна Харви.

В отговор кучето изскимтя тихо и уплашено.

Зашеметеното космическо чудовище протегна ръка, прегърна объркания мелез и залепи звучна целувка по муцуната му.

А Елиът се обърна към Пеги Джийн, наведе я над масата и залепи страстна целувка на устните й.

Учителят направо побесня. И то с основание, защото Елиът вече се щураше от буркан на буркан да освобождава оцъклените пленници, които не се поколебаха тозчас да опразнят помещението и бодро заподскачаха по пода към вратата.

— Спасявайте се! — изкрещя Елиът, в чийто помътнял мозък сега се раждаха почти библейски изрази. Може и да се бе включил на други вълни и вече да приемаше по специални телевизионни канали. Във всеки случай той тичаше из класната стая и крещеше:

— Вън, вън, ужасни демони, вън в името божие! — съвет, който жабите, останали на опашката, веднага последваха, като моментално се изстреляха към перваза на прозореца.

Тайлър протегна дългите си крака под масата и тъжно поклати глава. Откакто познаваше Елиът, за първи път му домъчня за него. Елиът се бе променил и вече не беше онзи дребнав и стиснат плъх както преди. Всъщност стана доста готин тип. Само дето малко се бе смахнал.

— Господине, господине — извика Тайлър, опитвайки се да отклони вниманието на учителя от Елиът. — Една жаба скочи в торбичката със сандвича ви.

Учителят спря преследването, грабна торбичката и я изтръска. Съдържанието й се изсипа в разтвора от формалдехид, шунката и сиренето потънаха на дъното и моментално се стерилизираха. Тази жаба сигурно беше невидима. Запенен от възбуда, Грег помогна и на последната животинка да изчезне, побутвайки я през един от прозорците в дъното. Жабата полетя във въздуха, а след нея се понесе и едно съвършено балонче от слюнка, искрящо на слънчевите лъчи.

Разярен, учителят повлече Елиът вън от стаята. Стив извади шапката си с крилца, сложи я, размърда крилцата и се произнесе:

— Изключването не му мърда. — Сетне потъна в размишления за това, какво може да ти дойде до главата, когато малката ти сестра вземе да се разпорежда с живота ти.

Но истинската сила, която се бе намесила в живота на Елиът, докарвайки го до изстъпление, си седеше пред телевизора и в сладко алкохолно опиянение сменяше програмите. Натряскан до козирката, Ити се беше облегнал удобно на един стол в дневната, а късите му крачета стърчаха нелепо от края на тапицираната седалка. Започнаха новините и един репортаж за някакво срутване в мина развали целия му следобед.

„… южният тунел пропадна… — обясняваше един от спасителната група, целият в прах. — Мисля, че успяхме да извадим всички, но хората са в критично състояние…“

Камерата показа отблизо ранените миньори, нерадостна гледка в спокойния следобед. Настанено удобно на стола, пияното малко чудовище повдигна пръста си към телевизора. Връхчето му просветна в яркорозово.

Ранените мъже в миг наскачаха от носилките. Крещейки от изумление, те се запрегръщаха и започнаха да показват един на друг оздравелите си като по чудо ръце и крака.

Извънземното си отвори още една бутилка бира.

 

Учителят повлече неумолимо Елиът по коридора — тия номера му бяха дошли до гуша. Животът на един учител по биология далеч не е безкраен празник. Всекидневните разправии с ордите пъпчиви подрастващи бяха изопнали нервите му докрай и на моменти му идеше сам да си потопи главата в етера. Разбира се, нямаше нищо против да пъхне там й главата на Елиът. Борейки се с мислите за убийство, той все пак реши да заведе Елиът при директора с надеждата, че директорът ще го набие с пръчки или поне ще се разпореди да го набият с пръчки. Разбира се, в едно съвременно училище не се вършат подобни неща, затова учителят по биология, треперещ и отчаян, се измъкна, залитайки, от кабинета на директора с чувството, че в края на краищата ще спечелят учениците и ще го принесат в жертва върху собствената му лабораторна маса, с памук в носа и червен разрез на тялото.

В кабинета на директора се проявяваше споменатата по-горе завидна сдържаност. Директорът, възпитател с напредничави възгледи, извади лулата си от корен на изтравниче, запали я и се опита да създаде атмосфера на взаимно доверие.

— Кажи ми, синко, какво вземаш — кокаин, марихуана?

Той изгаси кибритената клечка и кротко смукна.

— Твоето поколение, моето момче, си крие главата в пясъка. А трябва да поемате отговорност за живота си…

И той се отприщи — опиваше се едновременно от собствения си глас и от факта, че насреща му е застанал един тъй покорен слушател. Елиът пък не смееше да мръдне и това допълнително вдъхновяваше директора. Вместо да набие момчето с пръчки, той го засипа с клишета, взети от телевизията, вестниците, скучните професионални списания и поразителните плитчини на собствения си ум.

— … да разбереш, че на тази възраст вече трябва да постигаш всичко сам…

Лулата му изпускаше малки, доволни облачета дим. Нещата бяха поставени по местата им. Разбунтувалият се младеж съвсем скоро щеше да разбере, че няма полза да разбива стени с главата си.

— … не можеш да се пребориш със системата, синко, това до нищо няма да те доведе, то просто няма смисъл…

И за да е по-убедителен, директорът размаха лулата си. Предшественикът му се бе оказал сексуален престъпник, пенсионираха го преждевременно, веднага след като няколко тайни инцидента в склада на училището излязоха наяве, Той се бе опитал да разбие стената. Но сега директорското кресло беше стабилно; новият директор всичко можеше да предвиди. Стълбовете на възпитанието стояха непоклатими, светът бе опитомен. Системата щеше да възтържествува.

Само дето нещо изтласкваше Елиът от стола му.

И това, разбира се, беше Ити — неговата алкохолна вълна продължаваше да вилнее, тя се блъскаше в стените на директорския кабинет и накрая взе да избутва клетия Елиът нагоре като коркова тапа.

Елиът се хвана за стола с всичката си сила, мъчейки се да остане на мястото си. Учителят не му обърна внимание; помисли, че момчето просто се върти като шило на стола си.

— … ти и твоите приятели приемате живота като една вълшебна приказка и така си пропилявате времето. Разбираш какво искам да ти кажа, нали? — И той продължи да глаголства, съвсем забравил за Елиът, омаян от собствената си проповед — … светът е познаваемо единство, синко. Стига сте лапали мухи, стига сте мечтали за неща, дето не съществуват. Аз мисля, че това е коренът на всичките ви проблеми…

Но коренът на проблемите за Елиът беше, че нещо го „изкорени“, откъсна го от земното притегляне. Палавата вълна пак беше под него, пак го буташе нагоре, а силата й беше такава, че колкото и здраво да се държеше, момчето се отскубна от стола. И безшумно се издигна право към тавана на директорския кабинет.

Директорът си чистеше очилата; от време на време вдигаше очи към прозореца, за да огледа стъклата, и продължаваше проповедта:

— … предсказуемо поведение, моето момче. Можеш ли да си представиш какъв голям напредък е постигнало човечеството, когато открило, че поведението на материята може да се предскаже?

И той погледна към стола на Елиът.

Момчето го нямаше.

То се носеше току под тавана. Миг по-късно, когато директорът откри този факт, очите му щяха да изскочат от орбитите. Той се облегна плътно на въртящия се стол, а пръстите му стиснаха стъклата на очилата така силно, че ги извадиха от рамката. Клишетата, с които бе говорил през, целия си живот, сякаш се изляха отгоре му като порой, с такъв звън, все едно небесата се продъниха над главата му. Носът му се поду — всеки миг можеше да му потече кръв — и той усещаше мозъка си като обърната наопаки празна торба. Извика „Тишина!“, ала наоколо никой не шумеше. Само момчето се носеше под тавана и при тази гледка ушите на директора писнаха, като че в тях удряха триста чука, ревяха милионни тълпи или пък току-що отгоре му бе профучал влак, а колелата още потракваха — трака-трак, трака-трак.

Той се отпусна безсилно на стола си и също като кучето Харви жално изскимтя.

Елиът бавно се спусна отново на мястото си.

— Свободен ли съм вече, господине?

— Да, да, моля, върви си… — Директорът му махна с ръка и бавно завъртя стола си към прозореца, откъдето струеше слънчева светлина. После отново го завъртя към бюрото, отвори чекмеджето с надпис „Конфискувани наркотици“ и глътна цяла шепа хапчета.

 

Палавата вълна, по-силна от всякога, се бе върнала при източника си, който, вече съвсем пиян, се клатушкаше тромаво из къщата. Беше пресушил и шестте бутилки бира от пакета. За един земен жител това количество алкохол не е чак толкова голямо, но на този прастар, чувствителен и невинен дребосък от звездите то тежеше като тон тухли.

Той влизаше от стая в стая, блъскаше се в разни предмети, събаряше други и през цялото време си мърмореше пиянски под носа. А кучето Харви предано го следваше по петите.

И то не се чувстваше съвсем в ред пак заради тази телепатична връзка. Нормалната му скоклива кучешка походка се бе превърнала в полупиянско клатушкане, нещастното животинче се пъхна под един стол, изпълзя с усилие и накрая се, просна по корем под кушетката.

— Какво става с теб? — попита го старото чудовище. — Не можеш ли да вървиш изправен? Ей така като мен… — Ити се опита да му покаже, ала се катурна на една ниска мека табуретка.

Кучетата обикновено харесват такива номера, обаче сега Харви виждаше само малки кокалчета за супа да плават във въздуха, а сред тях, да се поклаща космически кораб, на който със светещи букви бе изписано „Кучешки пир“. Той понечи да ги захапе, но с почуда установи, че там няма нищо.

Ити се потъркаля напред-назад върху меката табуретка, после я бутна настрана, изправи се и тананикайки си, пробва няколко диско стъпки, които бе научил от Гърти: „… случат ли се злополуки“.

Пееше вярно, но така странно изменяше тоновете, че те изпълниха въздуха с нестихващо верижно ехо. Харви уплашено заскимтя, защото чу да ечат бездънни каменни пропасти, зейнали в далечни светове, където сновяха малки чудовища.

„… то е само рокинроли“.

Чудовището се завъртя, опитвайки се да оттласне кръглото си като топка шкембенце. Тази смайваща демонстрация на танцьорско майсторство може да продължи още, ако не се бе върнала Мери. Тя влезе през входната врата, прелисти едно списание на масичката за писма, сетне се запъти към кухнята.

Древният космически герой реши, че е ударил часът на любовното обяснение; Той я чуваше, долавяше мислите й и знаеше, че тя е готова да приеме едно съвършено същество като него.

Ити излезе в коридора.

Ала Харви, макар и сам обстрелван от невероятни видения, знаеше, че подобна постъпка е пълно безумие.

И тъкмо когато Мери тръгна към тях, той скочи подир Ити. Озова се пред чудовището точно навреме, приседна на задните си крака така, сякаш просеше за нещо, изплези език и изопна всяко мускулче от кучешкото си тяло, за да скрие космическия таласъм от погледа на Мери.

Както вече знаете, Ити не беше особено висок, на ръст, беше горе-долу колкото поставка за чадъри, и със своята мъченическа умоляваща поза Харви успя да го прикрие.

— Гледай ти, Харви! Не знаех, че можеш да просиш така добре Елиът ли те научи? — попита Мери.

Кучето кимна.

— Обаче аз няма да те нахраня веднага, миличък, нали знаеш — добави тя и излезе в градината.

Харви тутакси развали мъченическата си умоляваща поза. Не беше свикнал често да напряга ума и тялото си, затова представлението не му достави особено удоволствие. Той изгледа старото чудовище.

Чудовището също го изгледа, после бързо отмести очи към вратата, водеща в градината. Ити беше решил, че е безсмислено да крие повече своето съвършенство от Мери и че сега е моментът да я покори с песни, истории и космически сигнали от пръстите, но от по-интимен характер.

Той отблъсна Харви.

Кучето се завъртя във въздуха й се приземи две крачки по-вдясно тъкмо когато влизаше Мери, прегърнала огромен букет цветя.

С един скок Харви отново се озова пред извънземното и бясно замаха с опашка. Изгарящ от желание да продължи напред, Ити вече бе вдигнал единия си крак, но загуби равновесие и за малко не падна. Шибащата опашка го избута назад по коридора и накрая — през отворената врата в дневната.

В мига, в който Мери се спря, заровила лице в цветята, без да вижда нищо наоколо, Харви отново зае умоляващата поза. Краката му едва го държаха, но той стоически понасяше всичко.

— Харви, днес наистина си необичайно възбуден — Мери се обърна и го изгледа, — да не би Майкъл да е сложил някакви стимуланти в храната ти?

Кучето кимна.

Мери продължи към кухнята, остави цветята на масата, после вдигна цял куп дрехи, взети от химическо чистене, преметна ги на рамо и тръгна към стълбата… Добре ли видях? Кимна ли наистина това куче?

Вкопчен в един стол насред дневната, Ити се мъчеше да се изправи. Защо ли така се луташе насам-натам из къщата и все не стигаше доникъде? Той се олюля, пое си дълбоко дъх и възобнови опитите си.

Кой знае, може би днес е последният му ден на Земята. Ако прекомерната гравитация продължаваше да подгъва така коленете му, той нямаше да дочака вечерта. Не, не биваше да умира, преди да й е признал най-дълбоките си чувства…

С мъка се върна в коридора и тръгна към стълбата. Харви подскачаше до него, изплезил език; от време на време сърдито изръмжаваше, а опашката му докосваше като струни пръчките на перилата: плата-та, пла-та-та, плат.

Мери бе влязла в спалнята и бе започнала да се приготвя за тъй обичания следобеден душ. Този топъл промеждутък й бе нужен, за да събере сили и да изтърпи света поне още един ден.

Дали би искала едно извънземно да е с нея под душа в този свещен час? Да я гледа с изпъкналите си, умоляващи очи, нагазило до глезените на патешките си крака във водата?

Едва ли. Но вероятността това да се случи бързо нарастваше, защото Ити се катереше по стълбите, тананикайки си все същата песничка: „Туй е само рокин-роли.“

Мери вече бе пуснала душа и така си спести поне музикалния фон на събитието. Бяха нужни няколко минути, за да потече от бойлера топлата вода, и през това време тя започна да се съблича.

Ити тъкмо минаваше покрай спалнята й. Надникна вътре и цветята изведнъж клюмнаха немощно, може би опиянени, кой знае, но несъмнено — объркани. Какво ставаше с древния господар на цветята? Растенията доловиха вибрация, сякаш легендарният рояк пчели от Венера бе излетял от мозъка на древния господар.

Извънземното продължи през коридора и вибрациите от жуженето, които го предшестваха, се устремиха към вратата на банята.

Закрил муцуна с лапички, Харви страхливо се сви, защото откакто изяде килимчето пред банята, не му позволяваха да влиза там. Ала затръшването на вратата и чевръстото завъртане на ключа отново върнаха тревогите на клетото животно…

Ити се спря пред банята, а пчелната ескадрила се изви над главата му, даде ярък светлинен сигнал и изчезна в мъгла.

Старият пътешественик се промъкна обратно в килера и се строполи на възглавниците безчувствен.

 

Ключа дори не подозираше, че вече бе започнал да унищожава своя трофей, че телепатичните вълни бяха сигнализирали на Ити за внушителното количество фина медицинска техника, струпана в склада, и че това изпълваше малкото му същество с тежест. Ити не знаеше точно какво означава този сигнал, тези мигащи светлинки, тази плетеница от сонди, които се натрапваха в периферията на съзнанието му. Но те го потопиха в страшна меланхолия и депресия, тялото му се разкъсваше от хиляди неясни тревоги и дори неочакваната щедра почерпка не успя да ги разсее. Докато лежеше в килера, изтегнат, неспособен дори да повдигне глава, той чувстваше как към него се протягат механични ръце, обгръщат го, стягат го здраво. Спа на пресекулки и ужасни видения тревожиха съня му.

Тези мрачни видения се раждаха в един склад наблизо, където се подготвяше невиждана офанзива. Вдъхновен от мисълта за приближаващия триумф, Ключа кипеше от енергия. Екипът му въодушевено се суетеше край него; скоро за цялата планета щеше да настъпи изключителен момент. Ключа най-добре знаеше това, защото по някакъв начин бе усетил биополето на онази цивилизация, която бе сътворила и изпратила на Земята огромния кораб. Сега той сънуваше великолепни сънища, надхвърлили и най-фантастичните мечти от детството му, и в него покълна една необяснима любов, любов към този прекрасен разум, който бе докоснал Земята.

Отрядът му беше в пълна готовност, часовниковият механизъм вече цъкаше. Но всички действия на Ключа бяха някак забулени от непрестанното усещане, че е на онзи кораб, сред екипажа. Мощна мисловна вълна постоянно витаеше над него, сякаш те го наблюдаваха. И той искаше да оценят неговата съпричастност и съвършените му приготовления. Бе направил всичко, на което беше способен, за да спаси техния изоставен събрат…

Колите блестяха, а през отворените врати на склада можеше да се види, че и вътре всичко блести — машините светеха от чистота, иглите и сложните електронни съоръжения искряха.

И той беше донесъл всичко това на изгубеното същество от космоса като дар от Земята…

 

Елиът се прибра заедно с досадника Ланс, който пак се беше лепнал за него:

— Какво ти стана в часа по биология, Елиът? Ти май нещо превъртя днес, знаеш ли?

— Знам.

— Странно се държиш, Елиът. Не мислиш ли, че не е възпитано да привличаш по този начин вниманието върху себе си — особено сега! И досадникът завъртя многозначително очи, като мишка, която се оглежда наляво-надясно, след като е излапала парче сирене.

Елиът също го изгледа и отново едва се удържа да не го срита. Защото, както и преди, му се стори, че в кривогледите очи на Ланс се отразяват очите на самия Ити и някъде дълбоко в тях проблясват особени лъчи.

Елиът въздъхна и тръгна към стълбата. Ланс го следваше по петите като дъвка, залепнала за подметката му.

— Но да си призная, хубаво го нареди тоя гадняр. Момчетата от другия клас казаха, че като влезли в кабинета, го намерили довършен в собствения му етер. Нали знаеш какво става с тия, дето дишат етер — не могат да си синхронизират движенията и почват да се препъват на всяка крачка. И той бил така…

Те влязоха в стаята на Елиът, проправиха си път през хаоса и отвориха килера. Ити лежеше по гръб, а пръстите на краката му стърчаха.

Ланс се втрещи:

— И ти го оставяш тук сам! Да не си луд! Та това е най-ценното нещо на света! Тук може да се вмъкне всеки и да го отвлече. Да не говорим пък, че той сам може, без да иска, да се нарани!

Елиът вдигна стария пътешественик от възглавниците.

— Но той е фиркан!

Ити отвори очи:

— Кажи шест бутилки…

— О, било ти е предостатъчно, Ити!

Древният скитник от звездите предаде с пръстите си някакви космически сигнали, завъртя очи и кихна. Ланс продължи ужасен:

— За какво изобщо го криеш? Знаеш ли колко много хора ще платят луди пари, за да го видят. Ти имаш златна мина, Елиът! Изведи го на улицата.

И гостът направи многозначителен жест, за да покаже, че притежава всички качества да стане менажер. С лизнатия си червеникав кичур приличаше на гризач, чийто скалп се е удължил при отчаяните опити да се спаси от претъпкан със сирене капан. Някой голям предприемач би го изхвърлил като мръсно коте по стълбите на задния вход. Но тъй като си беше лепка, Ланс не си даваше сметка за това. И съвсем в своя стил продължи:

— Ти, аз и Ити. Ще бъдем страхотна фирма!

Елиът се опитваше да държи Ити изправен, но прастарото същество се олюляваше напред-назад.

— Елиът… кажи главоболие.

— Но той е застрашен — промърмори Ланс. — Елиът, тук е нужен специалист, та ти не знаеш най-елементарните неща, за да се грижиш за едно извънземно.

Елиът продължаваше да крепи Ити, ала вече усещаше необикновената тежест в тялото на древното същество — особена тежест, дълбока и съвсем различна от всичко, до което се бе докосвал досега.

— Ити! — той разтърси извънземното и то обърна очи към него. В тях блуждаеха космически видения, каквито Елиът не беше виждал никога в нито един момент от дългите дни, когато Ити живя при него. Това бяха сигнали от най-далечните кътчета на космоса. Те проникнаха в тялото на Елиът и той пое тежестта на Ити.

— Ити, Ити, какво става…

Древното същество тежко се отпусна. Плътността му се променяше. Силата на земното притегляне се бе стоварила цялата върху него и то се чувстваше като ядро на изчезваща звезда. И бавно се превръщаше в черна дупка.

Това засегна и Ланс, неговото тяло също натежа и както си беше нисък, се смали още повече, сви се като плъх, пропълзя под протегнатата ръка на Елиът и каза:

— Ето, виждаш ли, той контактува със света чрез теб. Той ти принадлежи, Елиът! И ние трябва да използваме това. Баща ми е юрист. Той ще измисли нещо. Ще станем милионери! Ще пътуваме навсякъде. Всеки ще иска да се запознае с нас, защото ще бъдем най-прочутите момчета в света. Всички ще искат да видят Ити, а той ще бъде наш!

Ала Ити не принадлежеше на никого, единствено гравитацията имаше власт над него. Той бе фокусирал вълните си, бе неутрализирал моментално алкохола в тялото си и вече бе дошъл на себе си. Но другото — стремителното свиване на собственото му същество, не можеше да овладее…

Господи…

Олюляваше се напред-назад и се свиваше все повече. Идеше краят на звездния му живот. Той незабелязано се смаляваше; скоро щеше да е колкото главичка на топлийка. И после щеше да изчезне…

Но не биваше да повлича след себе си и детето! Щеше да стане точно така: черната дупка бе зейнала и никой не би могъл да я избегне. Навигаторът, който минава твърде близо до нея, ще бъде погълнат — такъв бе законът на космоса.

— Кажи махай се…

Той се опитваше да ги отдалечи, но децата не се отделяха от него и Ити усети любовта, струяща от ръцете им. О, наивни дечица, не тръгвайте подир мен! Аз съм извънземен и вашият крехък разум не може да ме следва в моя път. Аз отдавна пътешествам из нищото, а вие — вие сте още сукалчета…

С наведена глава, бърчейки чело, в стаята се вмъкна Харви. Мери се връщаше, кучето усещаше приближаването й и трябваше да предупреди Елиът. Изръмжа пред вратата на килера и след миг тя се отвори.

Животното погледна звездния гост и в кучешкия ум се появи тъмна бездна, където чезнеха едно подир друго искрящи кокалчета. Харви усети ледения й полъх чак в костите си и отскочи назад.

— Оставете ме… — шепнеше Ити и се опитваше да повдигне ръце, но Великото познание вече го бе напуснало, а съвършените му форми, концентрирали голяма енергия и пригодени за други условия в космоса, сега само му пречеха.

Той трябваше да намери начин да издъхне в усамотение. Но дори и тогава силата можеше да се окаже непреодолима и да засмуче всички предмети наоколо. Би ли могъл той, един самотен чужденец, да погълне цялата Земя? И дали смъртта му щеше да преобърне този свят?

— Кажи… опасност…

Той прегледа всички космически равнища на влияние, но не откри подходящ начин да неутрализира тази сила. Тя го държеше прикован, в плен, а корабът му се намираше на хиляди светлинни години далече оттук.

— Ама той е… толкова тежък — изхриптя Ланс, докато двамата с Елиът, залитайки, го понесоха към стаята. Повдигнаха го, напрегнали всичките си сили и го тръшнаха на леглото на Елиът. В този момент по стълбата се чуха стъпките на Мери.

След минута тя отвори вратата.

— Здравейте, момчета.

Харви изтича пред нея и отново се изправи на задните си крака. Козината му беше настръхнала като намагнетизирана, за да прикрие Елиът и Ланс, които в този момент завиваха чудовището с одеяло.

— Какво става с теб, Харви? — попита Мери. Кучето дишаше тежко и махаше с лапи. — Да не сте го упоили? Я ми кажете истината.

— Харви — каза Елиът, — стига вече.

Ити потъваше, потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Той усещаше близостта на грациозното създание, майката на тази къща, и знаеше, че тя също ще бъде притеглена от тази сила. Вече не искаше да се сближава с нея, защото неговият път се различаваше от нейния. Неговият и нейният космос се бяха пресекли за миг и сега се разминаваха. И ако пропаднеше в неговата всмукваща бездна, тя никога нямаше да осъзнае къде се намира: Съзнанието й щеше да се разпадне, същото щеше да се случи и с момчетата…

… ако не мога да… стана… стана, кажи стана…

Той наистина не можеше да се движи, можеше само да слуша този чужд нему език.

— Как мина училището?

— Добре.

— Искате си нещо за ядене?

— Ще слезем след малко — каза Елиът.

— Имате ли… швейцарско сирене? — Ланс чувстваше, че на всяка цена трябва да се подкрепи. Внезапно главата му се замая и той усети, че потъва в нещо тъй дълбоко, каквото не бе и сънувал. Беше като в нощта на преследването, но всъщност — обърнато наопаки: тогава му се струваше, че още малко и ще полети, а сега се чувстваше затънал в някакво черно лепкаво вещество и само бялото швейцарско сирене можеше да го извади оттам.

— Някой е изял всичкото швейцарско сирене — каза майката и подозрително погледна госта. Знаеше, че тия момчета кроят нещо, майчината интуиция й го подсказваше, но тя не искаше да насилва нещата. Пък и… откъде се взе това ужасно главоболие. Господи, дано не е преждевременен климактериум. Само това й липсваше.

Мери излезе от стаята. Елиът веднага се обърна към Ити. Ръцете на чудовището се подаваха изпод одеялото. Щом момчето съзря цвета на извънземното, ужас пробяга по лицето му — сивкавите форми хипнотично привличаха погледа му към страшно, невиждано изкривяване, за което Елиът не беше подготвен.

Той коленичи и взе сбръчканата ръка в своята.

— Ити, излекувай се, чуваш ли, Ити…