Уилям Котсуинкъл
Извънземното (10)

10.

— Та той е предавал само няколко часа — говореше Майкъл. — Не бива да се отчайваме.

— Кажи го на него. — Елиът посочи с глава килерчето, където Ити седеше умислен.

Космическият старец знаеше, че е невъзможно да чака незабавни резултати, а може би изобщо нямаше да има резултати. Но той не можеше да надмогне себе си. Все сънуваше огромния кораб; затвореше ли очи, виждаше как прекрасната играчка величествено се спуска към Земята. Но щом се събудеше, отново беше сам и около него нямаше нищо друго, освен преполовена кутия бисквити „Орео“ и една глупаво ококорена платнена кукла.

Мери шеташе из къщи и се чудеше дали в живота ще й се случи нещо по-интересно от това, да намира гуменки в хладилника? Тя уморено движеше прахосмукачката, наведе се да събере някакви скъсани струни от, китара и едни странни наглед семенца, усъмни се да не е марихуана. Напоследък Елиът и Майкъл се държаха много особено. Гърти — също. Цялото й семейство ли беше откачило от тия опиати?

Копнееше за баща им, тоя непоправим безделник, който се бе запилял някъде из Мексико.

Мислеше си, че трябва да се захване с аеробика.

И непременно да си купи нови обувки.

Но дали в този живот все още я чакаха някакви изненади!

И дали всичко нямаше да продължи все така, само дето по лицето й щяха да се появят нови бръчки и тя щеше да е принудена да си купува все по-скъпи кремове, плацентни или други подобни, за да се бори срещу тях.

Изключи прахосмукачката и чу, че се звъни.

Незнайно защо надеждите й в миг възкръснаха. Беше истинска лудост, тя си го знаеше, но пък и цялата къща напоследък изглеждаше полудяла. Мери тръгна към вратата и се хвана, че очаква да се появи нейният очарователен безделник, ей така, заради старото им приятелство. Или някой друг заради новото… Някой висок, тъмнокос, зашеметяващ…

Отвори вратата.

Отсреща стоеше ниско, червенокосо, досадно хлапе.

— Елиът вкъщи ли си е?

Един момент, Ланс — въздъхна тя, обърна се и се заизкачва по стълбата към стаята на Елиът. Беше заключено както винаги. Какво, за бога, правеха там? Какви ужасни неща, заради които щеше да й се наложи без време да си купува плацентен крем?

Тя почука:

— Елиът, онова момче Ланс е тук…

— Тази лепка! Кажи му да се спасява…

— Не мога, Елиът. Ще му кажа да се качи.

Тя слезе по стълбата с чувството, че тези стъпала са каторга, в която изтляваше животът й. Нямаше ли най-сетне да й се случи нещо ново?

— Благодаря — каза досадникът, докато се разминаваше с Мери нагоре по стълбите. На него пък му се бе случило нещо невероятно и той бе тръгнал по следите му нагоре към източника… Ушите му — същински дръжки на тенджера, които майка му пристягаше с бинт всяка вечер, сега сякаш бяха щръкнали още повече, разрушавайки всички майчини надежди. Той почука на вратата на Елиът.

— Пусни ме да вляза.

— Махай се…

— Искам да видя извънземното.

Той се усмихна, изключително доволен от ефекта, който неговите думи несъмнено предизвикаха в отведнъж утихналата стая.

Вратата се отвори със замах. Той тутакси се вмъкна вътре, нахален и любопитен, както, всички досадници:

— Чуйте ме, нека още отначало ви заявя какво мисля. Признавам, че не бях прав. Аз наистина вярвам, че извънземни съществуват. А снощи горе в гората видях един техен представител с теб, Елиът…

— Казах ти, вече — прекъсна го Елиът, — това беше братовчед ми.

— Значи имаш страшно грозни роднини. Видях го, Елиът! Със собствените си очи го видях!

— Нищо не си видял!

— Не искам да ставам груб, но сега наоколо се навърта човек, който чука от врата на врата по къщите и много се интересува дали някой не е забелязал нещо странно в тоя район напоследък.

— И какво от това?

— Ами такова, че веднага мога да отида при него и да му кажа всичко, което знам. А пък аз знам много. — Ланс се вторачи в Елиът. Бялата му като швейцарско сирене кожа пламтеше. Не беше лошо момче, само че се беше родил подлец. А те винаги се появяват точно когато човек се чувства зле и го карат да се чувства още по-зле. — Но мога и да си мълча, от теб зависи.

Елиът въздъхна и Ланс разбра, че се предава. И веднага забръщолеви:

— Къде го намери, Елиът? Знаеш ли откъде е дошъл и към каква раса принадлежи? От нашата слънчева система ли е? Говори ли? Притежава ли някаква свръхестествена сила?

Майкъл го прекъсна:

— Ако кажеш на някого, той така ще ти разглоби чарковете, че додето се усетиш, ще изчезнеш, ясно ли ти е?

— Може ли да го направи, наистина ли? Правил ли го е вече?

Елиът отиде до килера, отвори го и влезе.

Космическото чудовище го погледна объркано. То бе чуло познатия глас на Ланс и мозъчният му радар този път не го подведе. Беше се появила заплаха.

— Наистина е лепка — каза му Елиът. — Но няма да ти направи нищо лошо, обещавам.

Ити закри лицето си с ръце и поклати глава. Празникът Вси светии беше свършил. Неговото лице не биваше да се показва току-така на хората.

Спаси го звънецът на вратата. Неговият звън пробяга по нервите на Елиът и Майкъл, сякаш ток внезапно нажежи оголени жици. Елиът изскочи от килера и в същия миг видя как Майкъл се промъква в коридора.

По-големият брат пристъпи безшумно по килима на салона, после тихо се спусна до първата площадка на стълбата, откъдето можеше да зърне какво става долу.

Звъненето накара Мери да се изправи иззад дивана, където току-що бе намерила доживотни припаси от дъвки и списание, посветено, изглежда, на сексуалния живот на сладострастните космически нимфи.

Ох, дечицата ми, помисли си тя тъжно, моите невинни, малки момченца, загубени са!

Тръгна към настоятелния звънец и този път знаеше със сигурност, че няма да бъде никой висок, мургав и зашеметяващ.

Отвори.

Оказа се висок, мургав и зашеметяващ…

Но… малко смахнат.

— … правим издирване по слухове за неидентифицирани летящи обекти.

Тя се вгледа във връзката ключове, която висеше от колана му. Този човек имаше много врати за отваряне, който и да бе той.

После той й показа нещо, което нарече правителствена значка. Но дали не би могъл да я задигне отнякъде?

— … Съжалявам — запъна се Мери, — но не разбирам.

— Недалеч оттук се е приземявал такъв обект. Имаме причини да вярваме, че един член от екипажа му е бил изоставен…

— Навярно се шегувате.

— Уверявам ви — и очите му я пронизаха, — не се шегувам.

На свой ред тя се вгледа в него учудена. Така значи, една разведена жена, с три деца на плещите, самотна, объркана, загрижена, че трябва да почне аеробика, отваря входната врата, за да посрещне привлекателен и вероятно неженен мъж, а се оказва, видите ли, че той търсел летящи чинии.

Тя въздъхна едва чуто и се пресегна към бърсалката за пода:

— Не, нищо не съм виждала.

Той я огледа изпитателно, после отмести поглед зад нея към вътрешността на къщата, като че ли вече знаеше много неща и за изчезналия пришълец, и за нея, и изпълняваше някакъв сложен план. Ако се опиташе да я избута и да влезе, щеше да го прасне по главата с бърсалката, а после грижливо да го свести.

Той обаче се извини, че я е обезпокоил, и слезе назад по стълбите. Мери го изгледа как се отдалечава по тротоара и се запита дали не е чел прекалено много комикси като малък. Или пък е падал лошо?

После забеляза една лъскава, наглед правителствена лимузина, която приближи зад него до бордюра. Шофьорът му махна за поздрав, мъжът се качи и седна до други двама мъже на задната седалка.

Всички ли бяха падали лошо като деца?

Тя се отдръпна от прозореца и се захвана с до болка познатата дейност с бърсалката за пода. Може би се бе заблудила за посетителя. Може да е бил сериозен човек със сериозна задача.

Сигурно… И в нейния килер се крие някой извънземен.

Тя го отвори, подреди разхвърляните обувки, палта, шапки, ръкавици… Чадърът още го нямаше. Знаеше си, че Майкъл и Елиът са го взели; надяваше се само да не го използват за нещо порнографско.

Майкъл се шмугна обратно в стаята на брат си:

— Да, той е агент. Показа на мама някаква значка. Каза, че са долитали НЛО…

Ланс скочи, сякаш изтласкан от пружина:

— Видяхте ли НЛО? Вие сте най-щастливите хора на света!

Елиът го прекъсна:

— Тя каза ли му нещо?

— Не.

— Знае ли за предавателя?

Ланс пак подскочи:

— Ето какво било! От своя свят ли го е донесъл? Прилича ли на истинска машина на времето?

— Направи го от фиби.

— От фиби ли? — Ланс се обърка за миг, но бързо продължи като същинска конска муха. — Опитва ли се да стигне до своята планета? О, господи, Елиът, нима те пак ще дойдат? Къде? Кога? — Сетне, почувствал, че вече не владее положението, поднови заплахите. — Покажи ми извънземното веднага или ще догоня човека със значката! Не се шегувам!

— Какво си се разпенил такъв!

— Не мога да издържам повече.

Елиът си знаеше, че все някога ще трябва да го стори, и отвори вратата.

Чудовището пристъпи напред, възвърнало спокойствието си, потънало в мислите си, с бисквитка „Орео“ в уста. То погледна досадника.

Ръцете на Ланс се отпуснаха безсилно. Кръвта се отдръпна от бузите му и те така пребледняха, че заприличаха на бяло американско сирене, увито в найлон. В слепоочията му пищеше цял хор пронизителни звуци, същите, каквито бе чувал в нощта на преследването.

— Сега вече мога да умра… — промълви той. — И да отида в рая.

— Може и така да стане — обади се Майкъл. — Ще дадеш кръвна клетва!

— Каквото поискате… — каза Ланс, който едва забелязваше и почти не мислеше за Майкъл, Елиът и останалия свят. Защото тук, пред него, беше най-невероятното същество на Земята. — … Сънувал съм те — изрече тихо Ланс — … цял живот…

Майкъл го хвана за китката:

— Повтаряй след мен: Кълна се, че няма да кажа на никого и никога какво видях днес. — И докато Ланс мърмореше: „Кълна се…“, Майкъл извади джобното си ножче и поряза своя показалец, а после и неговия.

От пръстите им закапа кръв и Майкъл ги притисна един о друг. Космическият пришълец, който до този момент наблюдаваше озадачен, вдигна своя дълъг пръст. Връхчето му заблестя в яркорозово: Недей, Ити, недей — извика Елиът.

Но беше твърде късно. Розовият пламък се плъзна напред и докосна ръцете на Майкъл и Ланс. Пръстите им престанаха да кървят, кожата зарасна и от порязването не остана и следа.