Патрик Тили
Майсторите на желязо (9)

Глава 7

Посред нощ тъмничарите пак го събудиха. Изчакаха го един момент да излезе от вцепенението, предизвикано от умората, сакето и пълния стомах, след това с жестове му показаха да вземе малкото си вещи: откраднатото памучно одеяло, кожата срещу дъжд и торбата за връзване през кръста, в която имаше розови листа, които можеха да го превърнат в дълго куче.

Когато излезе от пещерата, Стив видя, че Клиъруотър и нейните слугини са завързани на седлата и с превръзки на очите. Бяха довели и кон за него. Стив го яхна и стисна зъби, като си представи какво друсане го чака. Сега бе лишен от наелектризиращата енергия, която течеше в него от тоягата, и всичките му натрупани болки и страдания се върнаха да го измъчват. Все пак почерпи известна утеха от факта, че сега може да задраска глада от списъка на мъките и че — поне засега — никой не го заплашва да му отреже главата.

Главата му се цепеше и той потрепери при мисълта какво би се случило, ако беше изпил втора чашка саке. Трябваше да внимава с тази напитка. Нобуро и другите ронини можеха да обръщат чашките, без да мислят за сутринта, но единствената чашка, която беше изпил, на практика му беше вързала краката. Вярно, че беше направила езика му остър, но имаше и един ужасен момент, когато той почти беше изгубил пътя си в устата му.

Един динк с дълго въже застана до коня. Стив протегна ръце и динкът завърза китките му за лъка на седлото. После завърза и краката му под корема на коня. За момент Стив се разтревожи, като си спомни за стръмнината, по която трябваше да се спуснат, за да напуснат лагера. Ако конят полетеше надолу, с него беше свършено.

От тъмнината се появи Нобуро Нака-Джима с единадесет ронини на коне. Четирима конници хванаха юздите на чакащите коне и се приготвиха да ги водят. Нобуро и тримата мъже, които бяха присъствали на разговора му със Стив, застанаха начело на колоната и тръгнаха. Другите четирима се наредиха зад Стив.

Една малка група пешаци бе изпратена напред да се погрижи за безопасното излизане през цепнатината в скалата. При минаването оттам конниците и пешаците шепнеха нещо, след това пешият патрул затвори вратата.

Поеха по стръмната пътека в светлината на изтъняващата луна, увиснала в безоблачното небе. Стив се чувстваше безпомощен със завързани ръце и крака. Но нямаше смъртоносен дъжд от стрели и никаква тръба не засвири сигнал за жестоко нападение като онова, на което беше станал свидетел. Ужасното слизане продължи сякаш вечно, той беше изнервен, стомахът му замръзваше всеки път, когато конят стъпеше накриво, докато не влязоха в гората.

През следващите три часа яздиха на североизток по тесни виещи се пътеки през хълмове и долини, през потоци и реки, докато накрая в сивия сумрак, предшестващ зората, не се спуснаха по покрит с дървета склон и не видяха пътя — старата пенсилванска магистрала, покрай която Стив беше вървял, след като напусна кораба.

Нобуро вдигна ръка и колоната спря. Развързаха Клиъруотър, Су-шан и Нан-кхе и ги свалиха от конете. Все така със завързани очи, ги отведоха на стотина метра край пътя, блъснаха ги на колене и шестимата ронини дълго им нареждаха нещо на японски. Пазачките непрекъснато се покланяха, сякаш телата им бяха на пружини, след това легнаха в краката на ронините, като дръпнаха и Клиъруотър да легне между тях.

Стив, който обичаше да знае всичко, искаше да разбере какво им казват. Шестият ронин произнесе последната тирада, като подчерта думите си с няколко мушкания с пръст в ребрата и бедрата. Нан-кхе и Су-шан лежаха и мълчаха. Доволен, че са разбрали нарежданията, ронинът се върна наперено при останалата част от групата и всички потеглиха. Стив погледна назад и видя, че трите жени все още лежат с глави към пътя.

 

 

Нан-кхе и Су-шан броиха два пъти до сто, както им бе наредено, и чак тогава свалиха превръзките от очите си. Ронините бяха изчезнали. После свалиха и превръзката на Клиъруотър, излязоха на пътя и тръгнаха на изток.

Ронините бяха казали, че са на по-малко от пет мили от най-близката пощенска станция. След като отидеха там, щяха да могат да научат за съдбата на конвоя, от който бяха отвлечени. Ако все още беше цял и не беше отишъл много далеч, може би щяха да могат да го настигнат и да продължат пътуването си. След нападения като тези конвоите винаги се забавяха, докато местните власти не получат потвърждение за нападението от свидетели и не запишат подробности за откраднатите стоки.

Ако можеха да разкрият, че са доверени прислужници на генералния консул на Маса-чуса и на Ро-дирен, зетя на шогуна, незабавно щеше да им бъде оказана всякаква помощ. Но те не можеха да направят това. Господарят им ги беше заплашил, че ще им откъсне езиците, ако дръзнат да споменат името му. Документите им ги идентифицираха като домашни прислужнички на търговец на сушена риба, живеещ в Нио-поро. Ако някой ги попиташе, им беше наредено да казват, че са придружавали „Йоко Ми-Шима“ до нейни роднини в Кари-варан и сега я връщат при един търговец във Фири за следващия пазар на роби.

Но никой не им беше казал какво да правят, ако бъдат отвлечени от ронини. НИКОЙ не беше предвидил ситуация, в която „Йоко Ми-Шима“ можеше да бъде извадена от затворената носилка и изложена пред очите на любопитната публика — и официално разгледана.

Всичко това беше много обезпокоително и нещата бяха направени още по-несигурни от факта, че Су-шан и Нан-кхе бяха задължени да докладват за отвличането и освобождаването на местния магистрат — и да отговорят на всеки поставен им въпрос. Най-голямата опасност бе, че бяха в това западно владение, което хората от изток като тях смятаха за пустиня. Ако някой от наивните провинциални чиновници настоеше да види кой е под маската, вместо да третират пленничката с обичайното благоразумие като „дама за удоволствие“, можеше да изпаднат в изключително неловко положение. И сигурно щеше да се случи, защото „Йоко“ не знаеше японски и не можеше да отговори на поставените й въпроси. А след като дългото куче бъдеше разкрито, веднага щеше да стане ясно, че документите й са фалшиви.

Су-шан и Нан-кхе знаеха, че използването на фалшиви документи е сериозно престъпление. Макар и да бяха доверени прислужнички, като виетнамки те принадлежаха към по-низшата половина на обществото на майсторите на желязо. По същество това означаваше, че те нямаха нито социални връзки, нито пари, за да се спасят от съдебно преследване. Ако измамата бъдеше открита и ги изправеха на разпит, можеха да им извадят очите, да им откъснат ушите и да им наложат всякакви други наказания за отказ да отговарят — и да изгубят езиците си, ако проговорят.

 

 

Рисковете бяха съвсем реални, но в случая страховете им се оказаха безпочвени. Без да знае за тях, един член на семейството на Се-Ико, който беше свързан чрез различни бизнес мероприятия и с Ко-Ника, и с Яма-Шита, поръча на самураите си тайно да наблюдават пътния конвой, докато той минава през командвани от тях райони. По тази причина, когато беше извършено нападението, реакцията беше неочаквано бърза. Само тактическите умения и опитът на Нобуро в тайни операции предотвратиха случаят да се превърне в бедствие.

Добрият съсед Хайдейоши Се-Ико, чиято задача беше да осигури мир и спокойствие във владението на южния сектор, не беше информиран за причината, поради която този конкретен конвой представляваше интерес за Яма-Шита. Той просто беше помолен от Ко-Ника да осигури безпрепятственото му преминаване през фамилното владение. Когато новината за нападението стигна до него, той изпрати двама доверени служители да посъветват магистратите и други чиновници по маршрута, че всякакви разпити по случая трябва да се правят крайно предпазливо.

Преведено на бейсик това означаваше:

„Не си проваляйте перспективите за кариера, като се опитвате да разрешите този случай, момчета. Ако той лежи на вашите бюра, просто затворете и направете една дълга обедна почивка.“

 

 

Когато нервните Су-шан и Нан-кхе пристигнаха в пощенската станция в Кара-ли и обясниха на собственика какво се е случило, той беше едновременно и съчувстващ, и загрижен. Макар официално да не бяха служители на закона и на системата за ред, съдържателите на станции искаха да следят с мъничките си кръгли светещи очички всички, които пристигат и които заминават. Беше в техен интерес да го правят. Като резултат обикновено те първи научаваха всички деликатни въпроси. Такъв беше случаят и сега.

След като нареди да се приготви стая за господарката — която беше толкова разстроена от преживяното, че не можеше да говори — съдържателят се погрижи двете прислужнички да бъдат откарани в кабинета на близката магистратура и настоя да отиде с тях.

Разтревожени, Су-шан и Нан-кхе представиха документите си на чиновника заедно с тези на своята господарка и разказаха за мъченията си от ръцете на ронините. Съдържателят на станцията потвърди, че госпожа Йоко Ми-Шима не е в състояние да отговаря на въпроси. За тяхна голяма изненада — която те побързаха да скрият, — чиновникът, изглежда, прие това обяснение без възражения. Взе си бележка за малкото, което можаха да му кажат за нападението на конвоя и за ронините, които ги бяха отвлекли, прегледа бегло документите им, след което ги пусна да си вървят.

Су-шан и Нан-кхе не можеха да повярват на щастието си. Добрите ками сигурно ги закриляха през този ден. С дълбоки поклони те попитаха за съдбата на конвоя.

Чиновникът им каза, че останалите пътници и каруци били извикани и след като дали показания и попълнили списък на ограбените от тях ценности, им било позволено да продължат. Възнамерявали ли те да се присъединят към конвоя? Възнамеряваха. Чиновникът бързо им издаде пропуски за ферибота.

 

 

Всичко това беше много смущаващо. От опит и двете жени знаеха, че всяка процедура, включваща издаване или проучване на документи, обикновено продължава с часове, понякога почти цял ден — независимо колко незначителен може да е документът. Срещата им с този чиновник продължи по-малко от час и от тях дори не беше поискано да „лъснат масата“ — фраза, използвана за описване на плащане на подкуп. Тези подкупи се водеха доброволни дарения за подпомагане на вдовици или сираци на ниско платени чиновници и размерът им зависеше от важността на искания документ и беше гаранция, че документът няма да се изгуби. Това беше една утвърдена традиция и всеки от горе до долу намазваше от нея.

С още дълбоки поклони Су-шан и Нан-кхе излязоха от кабинета на чиновника и се обърнаха за помощ към любезния собственик на станцията. Имали малко пари, които ронините не били открили. Било ли възможно да намерят ръчна количка за себе си и джинрикша за господарката? Беше възможно. Богинята на щастието отново им се беше усмихнала. Двете се заклеха да поднесат дарове и да запалят много тамян в нейна чест в първия параклис по пътя.

 

 

След като пусна пленничките, Нобуро поведе колоната по лъкатушна пътека, която ги отведе на запад от трите жени, сред гората от другата страна на пътя. Зазори се и скоро гората беше огряна от полегати слънчеви лъчи. Като спряха само да се нахранят и да дадат зоб на конете, ронините продължиха през целия ден и следващата нощ, яздейки първо на север, след това на изток през река Съскуехана, където тя извиваше надясно по пътя си към Харисбърг — сега място за преминаване с лодка, известно на майсторите на желязо като Ари-Саба. Съску-ехана беше границата между владението на Се-Ико и техния източен съсед Мицу-Биши — лоялен съюзник на шогуна. При условие че не разгласяваха действията си, Нобуро и неговите хора бяха в относителна безопасност тук.

Лагеруваха на един горист хребет — един от стотиците, които Стив беше съгледал от върха на дървото и беше оприличил на вълни на един безкраен океан. Нобуро разреши на хората си три часа сън, после, след закуска, преди зори, колоната тръгна на юг по широка крива около Ари-Саба.

Стив, който отбелязваше различните промени на посоката, разбра, че настоящият курс накрая ще ги изведе обратно на шосето. Както и предишния ден, те рядко излизаха на открито. Всеки път, когато трябваше да пресекат открита площ, изпращаха разузнавач да проучи терена, а когато спираха да напоят конете и да ги оставят да попасат, не ги разседлаваха.

По средата на следобеда Нобуро даде знак да спрат за по-дълга почивка. С изключение на лекия галоп конете бяха вървели ходом и в тръс и поради това бяха в доста добро състояние. Същото не можеше да се каже за Стив. Щом го отвързаха, той се свлече на земята, подпря се с благодарност на най-близкото дърво и остана там. През последните три дни беше прекарал на седлото почти ден и половина. В този момент смъртта щеше да е благословено отърваване и най-страшните заплахи, които неговите похитители можеха да отправят към него, не можеха да го убедят отново да се качи на кон.

Случи се, че неговото настроение на мрачна решимост съвпадна с пристигането на мястото, избрано от Нобуро да останат до края на деня. Така че през следващите осем часа единственото движение, което се искаше от него, беше да седне, когато го събудиха, за да му дадат храна.

Докато Стив спеше, Нобуро свали прашните си дрехи и се изми в потока, който течеше край лагера. След като се избърса енергично, той извади от една торба, закачена на седлото, пътни дрехи и перука на самурай. Двама души му помогнаха да оправи гънките на туниката и да си сложи перуката правилно. Неколцина други смениха сбруята на коня му с по-хубава, украсена със сини пискюли, и преди да сменят седлото, наметнаха коня с черна попона, също украсена със синьо. Нобуро пъхна двата меча в пояса си и когато се увери, че видът му във всяко отношение е добър, се качи на коня и тръгна, съпроводен от двама пеши ронини с червени превръзки.

Целта им беше пощенската станция в Мидири-тана, където Нобуро преди десет дни се беше срещнал с пратеника Хазе-Гава. Тогава Хазе-Гава беше излязъл от тъмнината, увит в черно от главата до краката като нинджа, и несъмнено тази вечер отново щеше да се появи в подобна премяна.

При мисълта за възприетата от пратеника роля Нобуро се усмихна. Въпреки очевидния си нюх към интриги младият мъж беше романтичен по душа и с вкус към драмата. Според Нобуро лоша комбинация. Все пак той беше пратеник — а само най-умните и най-способни млади мъже се избираха за пратеници. Нобуро заключи, че Хазе-Гава трябва да има други, по-малко очевидни качества, които го правят подходящ за този пост.

Със застаналите от двете му страни червени превръзки — обичайният ескорт за един самурай — Нобуро пристигна при пощенската станция около шест вечерта с намерение да направи обикновената внимателна проверка на мястото и пътниците, които се канеха да прекарат нощта тук. Знаеше, че Хазе-Гава с нетърпение очаква да чуе доклада му за резултата от нападението и от огледа на маскираната куртизанка. Пратеникът нямаше да бъде разочарован, но как щеше да приеме вестта за смелата тревна маймуна, която се представяше за дълго куче?

Когато влезе в двора на пощенската станция, Нобуро се изненада от многото натоварени каруци, някои от които му изглеждаха познати. До тях стоеше закрита носилка. Той подаде юздата на една от червените превръзки, слезе от коня и тръгна гордо към верандата и терасите на пощенската станция, като оглеждаше лицата на всички срещнати. Едно от тях бе на господаря на конвоя, който неговите ронини бяха нападнали! Свещени ками! Той беше спрял да нощува тук!

Нобуро знаеше, че няма опасност да го познаят и да го обвинят в бандитизъм. По време на нападението той беше маскиран и облечен с дрипи като разбойник. Но какво странно съвпадение! Като се обърна, се изненада още повече — само на метър от собствения му кон двете прислужници виетнамки помагаха на маскираната куртизанка да слезе от една джинрикша.

Това вече не бе съвпадение. Съдбата беше решила да събере играчите в драмата на една и съща сцена. Той щеше да направи обещания доклад пред пратеника, но щеше да се постарае младият мъж сам да открие истината!

Нобуро наблюдаваше дискретно от разстояние как двете прислужнички отидоха до господаря на конвоя, който приветства връщането им и им помогна да настанят възможно най-добре своята „господарка“. Когато я отведоха, Нобуро отиде при ханджията и жена му и им каза, че иска да обсъдят един важен въпрос насаме.

Ханджията, който — като всички хора, които упражняваха някаква професия — беше социално по-нискостоящ от самурая, отведе Нобуро в дома си с обичайните поклони, към които жена му прибави унизителните си извинения за жалкото състояние на дома и така нататък, и така нататък.

След като всички официалности бяха спазени, Нобуро седна кръстато с лице към коленичилия ханджия. Съпругата му коленичи на традиционното женско място — с лице към лявото рамо на мъжа си. Нобуро започна с обяснение, че предишното му посещение на пощенската станция е било да провери репутацията й като чисто и добре поддържано заведение. Бил доволен да установи, че всичко, което бил чул, е вярно. Високите стандарти на обслужване и предлаганото сърдечно гостоприемство на уморените пътници внушавали доверие към стопанина. Тяхната честност и усърдие, каза Нобуро, били пример, на който останалите трябвало ревностно да подражават. Наистина похвала.

Докато изненаданата двойка търсеше подходящи думи да изрази, че двамата са недостойни за такава прекалено голяма похвала, Нобуро извади пачка банкноти и я постави на рогозката пред ханджията. Мъжът стреснато погледна жена си, после и двамата загледаха с отворени уста това богатство. Неспособен да повярва на очите си, ханджията се пресегна към банкнотите с трепереща ръка и ги отмести настрана. Според правилата на етикета той не можеше да вземе парите, докато Нобуро не му разрешеше да го стори.

След като получи тържествено обещание, че ще се отнесат с крайно благоразумие към онова, което ще им каже, Нобуро разкри, че той действа от името на един високопоставен млад благородник, който много желае да се срещне с маскираната дама, която току-що е отседнала при тях.

За подсилване на разказа си Нобуро нарисува трагическа картина на пробуждащата се любов на младия мъж — в този случай взаимна — с въпросната дама. Но поради високия ранг на семейството му връзката не можела да продължи. Имало уговорка младият мъж да се ожени за дъщерята на един от многото клонове на фамилията Тойота — владетеля на Ни-Исан.

Ханджията и жена му го гледаха смаяно. Не им се вярваше, че са замесени в такива големи събития!

Поради тази причина, продължи Нобуро, дамата била изгонена от дворцовите среди и сега я карали да стане робиня на един обикновен търговец от източния бряг. Тази среща — при условие, че ханджията и неговата жена великодушно позволят това да стане под техния покрив — била последната възможност двамата млади да са заедно.

Ханджийката, жена с нежно сърце, но с живот, лишен от такава голяма страст, слушаше ненаситно историята на самурая. Нейният мъж имаше само една цел: да извлече полза от всяка сделка. Пръстите му, които можеха да се движат с невероятна ловкост и скорост над сметалото, отдавна бяха забравили как да галят тялото й. Като резултат нейният романтичен апетит се хранеше косвено с подробности от любовните истории на други хора. Паричният подарък задоволи нейния съпруг, сърцераздирателната история предизвика сълзи в очите на жена му. Довечера, в леглото, тя щеше да затвори очи и да си представи себе си в ролята на куртизанката, притисната в последната отчаяна прегръдка с младия благороден любовник. При условие, разбира се, че нейният тъп, безчувствен съпруг не прогонеше илюзиите й със свирепото си хъркане.

Но междувременно как можеха те да помогнат? Въпросът беше поставен плахо на Нобуро от нейния съпруг. Нобуро обясни, че двете жени, които служели като нейни компаньонки, били на работа при търговеца. Фактът, че той беше осигурил за компаньонки виетнамки, сам по себе си беше обида и показваше какъв груб човек е.

Ханджията и жена му, и двамата от китайски произход и поради това по-висши от всички, с изключение на Синовете на Ни-Исан, бързо се съгласиха.

След като беше уверен, че ще може да наеме малката пристройка, която беше използвал при предишното си посещение, Нобуро извади малък флакон, пълен с фин прах — мощно приспивателно, което трябваше да се смеси в две чаши със саке, което ханджията великодушно да предложи на прислужничките на куртизанката на вечеря. Когато те заспели дълбоко и другите пътници се оттеглели за сън, той трябвало да отведе дамата в пристройката, където нейният благороден любовник щял да чака с надежда тя да го приеме с великодушно сърце и отстъпчива природа. На сутринта той щял да си отиде, за да не я види никога повече, дамата щяла да се върне в стаята си, а нейните компаньонки нямало да знаят нищо.

Втренчен със замъглени очи в парите, ханджията се съгласи, че това е идеален план; жена му се закле да пази тайната цял живот и успя да предаде с един продължителен кос поглед, че докато господарят лежи в ръцете на своята любима, тя ще задоволи неговия доверен слуга. За Нобуро нищо не беше по-малко вероятно, но усетил, че тя е негов принципен съюзник, той й отговори с двусмислен поглед и я остави във възбудата на приятно очакване, докато пръстите на алчния й мъж ровеха сладко миришещата пачка новички банкноти.

 

 

Когато тънкият като сърп полумесец се издигна, Стив бе отпочинал и настроението му беше значително повишено. Което беше добре, защото ронините вече оседлаваха конете.

С огромна прозявка Стив се изправи и се протегна, след това се хвана за един клон и се увиси да отпусне схванатия си гръб. Охх, така беше по-добре… Точно както препоръчваха докторите. Той се пусна и направи още няколко упражнения за крайниците, след това загреба вода от течащия наблизо поток и си наплиска лицето и врата.

„Окей, свят, сега съм готов. Можеш да направиш и най-лошото…“

Най-лошото, което светът щеше да му предложи, беше друга нощна езда. Но сега около него бяха само деветима ронини. Нобуро го нямаше — беше оставил двамата си приятели да оглавят колоната. Стив, чиито натъртени от седлото бедра скоро изпратиха нова вълна сигнали за помощ, превключи мислите си от средствата за придвижване към онова, което можеше да го очаква.

Дори без да разбира езика, за него беше очевидно, че Клиъруотър и нейните компаньонки бяха освободени и оставени да намерят пътя си за дома. Но какъв беше смисълът от това упражнение? От малкото, което тя можа да му каже, Стив знаеше, че сега тя е „робиня“ на някакъв високопоставен майстор на желязо; някой си Накане То-Шиба, който вече беше заел номер едно в списъка на целите на Стив. Той знаеше също, че тя е била прекарана през Ни-Исан в условия на голяма тайна, плувала е с Яма-Шита до търговския пункт и после е трябвало да бъде върната на То-Шиба. В който момент ронините на Нобуро бяха развалили всичко, като бяха нападнали конвоя: конвой, в който имаше и две дълги кучета. Клиъруотър ги беше зърнала само за миг, но беше видяла достатъчно. Дългите кучета бяха Джоди Казан и Дейв Келсо, на път за Херън Пул, където Кадилак усилено работеше върху построяване на имитация на „Скайхок“.

„Но не за дълго, амиго. Твоят стар приятел Стив, когото ти така любезно измами, първо като измъкна всичко от мозъка му, а след това като прие неговата идентичност, се готви да саботира работата ти.“

Благодарение на Клиъруотър Стив сега имаше три лица, с които трябваше да се занимае: Яма-Шита, който беше уредил сделката с Мистър Сноу; Мин-Орота, друга голяма жица, в чиито владения се намираше Херън Пул и който очевидно финансираше операцията; и Накане То-Шиба, джапът, който сега притежаваше Клиъруотър. Той беше някакъв правителствен чиновник от висок ранг на територията на Мин-Орота.

Три интересни детайла, които бяха свързани един с друг, но как пасваха те в останалата част от пъзела? Стив беше склонил Нобуро да признае, че е агент на „онези, които имат интерес от този въпрос“: точните му думи. Каква беше целта на настоящото пътуване — да се срещнат с лицето или лицата, ръководещи тайна операция срещу триото, оглавявано от Яма-Шита?

Докато колоната продължаваше бавно да се придвижва през гористия терен, като минаваше от една слабо осветена просека в следващата, Стив размишляваше върху някои елементи на настоящата ситуация. Ако срещата се проведеше, той трябваше да изглежда и да говори уверено и да е готов да използва всяка предоставена му възможност. Ако не успееше да направи правилни връзки, вероятно нямаше да има друга възможност. Най-големият проблем беше непознаването на вътрешната структура на Ни-Исан. Без тези факти на практика беше невъзможно да разбере кой какво и на кого прави. Той трябваше да разчита на печелившата комбинация, която му беше служила толкова добре в миналото: на интуицията си — неговото неуловимо шесто чувство, глас, който понякога чуваше в мозъка си, и на невероятния си късмет — който Мистър Сноу и Клиъруотър продължаваха да наричат воля на Талисмана.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-очевидно ставаше, че Клиъруотър, а не Кадилак държи ключовия елемент в уравнението. По причина, която той още не разбираше напълно, нейното преобразуване от изрисувана тревна маймуна в дълго куче с чиста кожа я беше направило ценен актив; награда, която Яма-Шита и неговите приятели бяха изминали значителен път, за да скрият. Но защо? Какво я правеше толкова различна от всички други ренегати, които бяха пленници в Ни-Исан? Беше ли поради това, че само тя бе жена, освен Джоди, от падналите в ръцете им? Или поради това, че този Накане То-Шиба бе оценил поразителната й красота и искаше да е негова? Беше ли физическата връзка на джапа с Клиъруотър причина за цялата тази тайна дейност? Нарушаваше ли То-Шиба правилата — и бяха ли неговите приятели Яма-Шита и Мин-Орота участници в прикритието?

Нападението върху конвоя беше доказателство, че някой е замесен в техния случай: някой с достатъчно власт, влияние и ресурси, за да използва почти сто ронини, действащи от сигурен, добре изграден базов лагер. Този „някой“ — мистър X — беше против или най-малкото загрижен за онова, което ставаше: загрижен достатъчно много, за да рискува живота на десетки мъже, за да научи кой стои зад маската. И достатъчно влиятелен, за да изисква лоялността на хора, готови да умрат, както бяха умрели повече от четиридесет, за да задоволят любопитството му. Нобуро не беше задал на Клиъруотър никакви въпроси. Прислужничките бяха игнорирани. Той просто беше инспектирал трудно спечелената си награда и ако се съдеше по реакцията му, не беше много изненадан, като откри, че тя изглежда като дълго куче, облечено в премяна на майстори на желязо.

Стив отново се замисли върху онова, което Сайд-Уиндър, неговият колега „мексиканец“, му беше казал за Ни-Исан, и затърси някакви улики, по които да познае кой може да е „мистър Х“. То-Шиба, който очакваше да си възвърне тялото на Клиъруотър, беше висш правителствен служител. Яма-Шита и Мин-Орота бяха феодали. Бяха ли те автори на някакъв заговор? Щеше ли самолетът, който Кадилак се опитваше да построи, да бъде използван в опит за завземане на власт? Сайд-Уиндър беше говорил за „скрита силна тенденция за заговор“. Заговорничеха ли те срещу други феодали, или… срещу правителството? Можеше ли този „някой“, чиято идентичност Стив се опитваше да установи… можеше ли „мистър Х“ да е… шогунът?

Стив потрепери, сякаш през всичките му няколко милиарда мозъчни клетки беше преминал студен като лед електрически ток.

„Значи това е играта, Брикман. Ти току-що улучи джакпот.“

 

 

Колоната спря. От тъмнината се появиха двама ронини и развързаха китките и краката на Стив. През дърветата Стив можа да види десетина слаби точки оранжева светлина, подредени на една правилна линия. От експедициите си за търсене на храна знаеше, че това са осветени прозорци на жилища. Значи тук бе мястото на срещата.

Двамата ронини го отведоха в началото на колоната. Нобуро Нака-Джима беше там, осветен от тънък лъч светлина от затъмнен фенер. Вече не приличаше на измет на обществото, а беше облечен като важна личност в черни дрехи, гарнирани със синьо. Няколко думи-знаци и символи бяха изрисувани върху гърдите и гърба на дрехата му. Голата му глава беше покрита с перука, прибрана в кок — отличителният знак на самураите.

— Сега ще свалиш дрехите си и ще се измиеш целият — каза той и посочи едно дървено ведро, пълно с вода. Стив свали кожите си за ходене и остана разтреперан по синьото си долно бельо. Нобуро му направи знак да свали и него. Видът на космите на слабините — чак до пъпа — предизвика приглушени коментари сред застаналите около него динки. Някой му подаде кубче мазнина и направи движение на триене, друг изля част от водата върху главата му. Стив се натърка и се покри с много пяна. Блокчето беше твърда версия на течния сапун, който във Федерацията се пускаше от прибор с бутон. Изляха върху него още вода. Кристофър, колко студена беше! Той изтърка тялото си със сапуна, чак до пръстите на краката, после отново го поляха, след това му подадоха кърпа. Едно силно, добро разтриване и той се стопли.

Нобуро се наведе към него, подуши въздуха и кимна одобрително.

— Сега се облечи. Ще ти дадат други дрехи.

Един ронин подаде на Стив парче плат и му показа как да го увие около срамните си части, след това друг му донесе един чувал за мръсните дрехи и другите му вещи. След като свърши тази задача, Стив получи бели памучни чорапи, свободен кафяв жакет с маншети, панталони като онези, каквито носеха компаньонките на Клиъруотър, и обувки с плоски подметки. Сложиха върху лицето му квадратна сламена маска с две дупки за очите и я завързаха отзад на главата и около врата, след това му дадоха наметало до кръста с качулка, изтъкано от слама и набрано около раменете и затворено с клуп и клечица точно над ключицата. Накрая надянаха на ръцете му друг чифт чорапи и ги пъхнаха нагоре в ръкавите, за да скрият издайническите петна цветен пигмент.

Китките на Стив бяха отново завързани, но дните на езда бяха отминали. Двама ронини на коне, облечени с дрехи на червени превръзки, се приближиха до коня на Нобуро. Трите коня бяха нагиздени с пискюли и опашките им бяха сплетени.

Единият от двамата конници с червени превръзки хвана края на въжето, с което бяха стегнати китките на Стив, и го завърза за седлото си; другият взе чувала със старите му дрехи. Групата на Нобуро махна за довиждане на деветимата ронини, които оставаха в гората, и се отправи към далечните светли точки. Стив нямаше нито време, нито как да махне. Трябваше да внимава да не падне.

 

 

Към полунощ, когато обитателите на вече тихата пощенска станция спяха спокойно, една фигура в черно — виждаха се само очите й през пролуките в плата, увит около главата й — влезе в затъмнената пристройка през полуотворения параван към градината и седна срещу чакащия ронин.

Това беше Тоширо Хазе-Гава. Малък фенер, поставен отляво на Нобуро, беше единственото осветление. Пратеникът размени обичайните поздрави и след това внимателно заслуша отчета на Нобуро за нападението и последвалите открития. Загубата на четиридесет бойци беше непростима, но беше успокоително да знае, че неговият информатор не го е излъгал. Обектът на любовта наистина беше дълго куче.

Както му бе наредено, ронинът беше изпратил потвърждение на този факт директно на шогуна по пощенски гълъб. После Нобуро съобщи, че ками, които ги измъкнали от челюстите на смъртта, пак се намесили в тяхна полза. Пратеникът сам можел да разгледа „стоката“: „Йоко Ми-Шима“ и нейните две компаньонки се присъединили към пътния конвой и сега нощували в същата пощенска станция. Като скри изненадата си, пратеникът попита как може да стане това, без да се разкрие играта. Нобуро обясни уреденото с ханджията и неговата жена, която, ако беше вярна последната прошепната от нея добра дума, сега лежеше напрегната в очакване да чуе трите бухания на бухал, които да я призоват в тихата, пълна с пара баня в ръцете на Нобуро. Тя щеше да бъде жестоко измамена, но Нобуро възнамеряваше да се извини на сутринта с благороден мотив. Щеше да оправдае неявяването си с необходимостта да пази нещастните млади по време на среднощната им среща, след което да си тръгне с виновен поглед за неизпълнено обещание.

Тоширо слушаше с щастлива усмивка и се смееше охотно, където трябва, но безгрижното му държане прикриваше смесени чувства, когато научи за присъствието на дългото куче в пощенската станция. Фактът, че сега тя беше тук и благодарение на Нобуро той можеше да я огледа, поставяше под въпрос мъдростта на първоначалния му план. Беше ли това прибързано и безплодно решение? Напразно ли бяха жертвани хората?

Той реши, че не са. Като оглеждаше скришом дългото куче през паравана на банята или иззад вратата на спалнята й с Нобуро до себе си като независим свидетел, щеше да докаже, че обвиненията му са основателни — но това нямаше да попречи на конспираторите.

А това беше истинската цел на отвличането. То повдигаше съмнения, намекваше, че може би поне една от техните тайни е известна на другите, и щеше да подхранва тревогата, че техният заговор е разкрит. Може би Яма-Шита щеше да реши, че дългото куче вече е твърде голям риск и щеше да уреди да я убият. Това несъмнено щеше да елиминира един проблем, но щеше да тури край на неговото влияние върху Накане То-Шиба. Можеше дори да стане причина генералният консул да се обърне срещу него.

Да… и пред двете възможности имаше интересно бъдеще.

Тоширо запази престорения си хумор, поздрави ронина за добре свършената работа и попита:

— И така, кога ще ми бъде разрешено да видя дамата за страстната си последна среща, заради която рискувах всичко?

— Скоро, господарю — отговори Нобуро. — Но преди това трябва да представя на вашето внимание една друга личност. — И без по-нататъшни обяснения свали плата от бойния нож и разказа на пратеника за ролята на Стив за спасяването на жените в лагера и за неговите следващи откровения.

Тоширо го изслуша безстрастно, след това се пресегна и докосна ножа.

— Защо ми показваш това?

— Защото то е повече от обикновен нож. Това е оръжие, изпълнено със силата на дългите кучета. Сила… — Нобуро се поколеба, — чието име ние дори не смеем да произнесем.

Тъмната светлина…

Тоширо предпазливо разгледа ножа. Беше майсторска изработка, но качеството и остротата бяха забележимо под тези на мечовете и камите, произведени в Ни-Исан. Той го върна на ронина и нареди:

— Покажи ми.

Нобуро натисна скритите копчета, свали единия чирен и показа прибора вътре. Беше наблюдавал действията на Стив и беше отварял дръжката няколко пъти, за да не изглежда несръчен пред пратеника. Дори беше вадил иглата и я беше използвал да натисне различни бутони, както го беше правил облачният воин, но не беше открил как да направи да се появят движещите се буквени знаци.

Онова, което беше направил — макар че не го знаеше, — беше да отмени автоматичното предаване на повикващите сигнали, програмирани от Сайд-Уиндър, плюс предаването през дванадесет часа на набрания от самия Стив сигнал. Резултатът беше пълно отсъствие на Стив от ефира. През последните два дни високо летящите уши на Първото семейство безуспешно бяха търсили неговия сигнал. Последното фиксирано от АМЕКСИКО място беше в областта на Голямото Д — тайното скривалище на ронините, — но сега никой не знаеше къде е Брикман, нито какво му се е случило.

Тоширо разгледа микросхемата в дръжката.

— Облачният воин обясни ли предназначението на този прибор?

— Да. Това е като пощенски гълъб без крила. Използва го да изпраща съобщения през небето… и също да получава заповеди от господарите си. — Нобуро учудено поклати глава.

Тоширо си даваше ясна сметка, че си играят с огъня. Скритото съдържание на ножа го правеше забранен обект, чиято сила може да разруши онези, които бърникат в неговите механизми. Той беше длъжен да го вземе в случай, че шогунът пожелае да го види, но самият нож го изпълваше с безпокойство. Тоширо накара ронина да му покаже как се сваля и се слага чиренът, после му каза да увие ножа и да го остави в друга стая, докато си свършат работата.

След малко Нобуро се върна със загадъчния облачен воин. Тъмнокосата фигура, чиито китки бяха вързани една за друга, падна на колене пред пратеника и се поклони до земята.

— Свали му маската — каза Тоширо на японски.

Нобуро развърза сламената маска и седна отдясно на пратеника.

Стив клекна на пети и заби очи в пода, когато облечената в черно фигура се обърна към него. Нобуро му беше изнесъл кратък курс как да се държи и бе подчертал, че този човек е строг привърженик на протокола. Социално по-нискостоящите — особено чужденците — не сядат в присъствие на самураи. Те коленичат. И никога, в никакъв случай, не се репчат.

Тоширо разглеждаше изрисуваното лице и ръце на непознатия със смесица от подозрение и неодобрение. Никога не беше седял толкова близо до тревна маймуна. Замълча за момент, несигурен какъв тон да държи в тази ситуация. Помисли върху казаното от ронина за изключителните бойни умения, за безстрашните реакции на маймуната при разпита и реши да се обърне към чужденеца с твърд, но не високомерен тон.

— Разбрах, че наричаш себе си облачен воин. Какво точно означава това?

Стив беше изненадан от добрия бейсик на Тоширо.

— Това е името, давано от мютите на планеристите на Федерацията. Планеристите са специално обучавани воини. Най-добрите. Но вместо да яздят коне като самураите, те яздят в битката летящи машини, наричани „Скайхок“.

— Разбрах. Обясни ми… защо трябва някой толкова специален да се облича като тревна маймуна?

Стив се поколеба.

— Намираш въпроса ми за труден?

— Не, господарю, просто се чудех какви думи да използвам. Вие говорите бейсик невероятно добре, но системата ви е толкова различна от нашата, че може би не си служим с един и същ речник.

— Опитай — каза Тоширо.

— Върховният владетел на тази страна се нарича шогун. Така ли е?

Гърлото на пратеника се стегна. Не беше допускал, че чужденецът може да има нахалството да му зададе такъв въпрос. Той потисна гнева си, без да промени изражението си.

— Продължавай…

— Върховният владетел на моята страна — федерацията Амтрак — се нарича Генерален президент. Аз имам честта да съм един от малкия брой войници, избрани лично от него да изпълня много важни тайни задачи. Поделението, което той контролира лично, е известно като АМЕКСИКО и служителите му са известни като „мексиканците“. Ние сме очите и ушите на Генералния президент, който ме изпрати тук.

— За да намериш две дълги кучета, нали?

— Грешите, господарю. Двамата, за която говоря, не са дълги кучета. Те са мюти. — Стив видя очите на маскирания разпитващ да трепкат от тревога.

Тоширо погледна ронина. Ако казаното от този чужденец беше истина, постът, който той заемаше в собствената си страна, повече или по-малко беше еквивалентен на този на Тоширо като пратеник на вътрешния двор. Ако беше така, не беше чудно, че се беше бил така добре и говореше с такава увереност. Но онова, което току-що беше казал за Клиъруотър и нейния другар, можеше напълно да унищожи сценария, който той беше създал за шогуна. И това би могло да го постави в много неудобно положение. Беше необходима твърда реакция.

Той се удари по бедрото и се засмя подигравателно.

— Добра история разказа, облачни воине, но те съветвам да внимаваш. Ти си дошъл тук неканен, заплашваш да започнеш война с нас с огън от небето, ако не предадем двамата престъпници, които търсиш, а сега искаш да повярваме, че въпреки вида си ти наистина си дълго куче, а онези, които изглеждат като дълги кучета, са тревни маймуни.

Стив само се поклони. Беше очевидно, че този човек не е чувал за свръхнормални.

— Да, господарю, аз знам, че това звучи невероятно, но е вярно. Те са особени мюти, каквито може би не сте срещали досега.

Тоширо стисна устни и замълча. Беше ли възможно това? Разговорът вземаше опасна насока. Той трябваше да намери някакво извинение да се отърве от ронина, така че да може да говори насаме с облачния воин. Беше много важно тази смущаваща новина да не стигне до ушите на шогуна преди той да има възможност да го подготви.

— Можеш ли да докажеш, че не си тревна маймуна? — попита той строго.

— Да. — Стив посочи Нобуро. — Дадох на самурая капитан моя радионож.

Тоширо кимна и каза все така строго:

— Видях го.

— Плейнфолк нямат такива уреди. Нито Синовете на Ни-Исан. Само Федерацията има знанието и мощта да създаде такива неща. Мога да ви покажа как работи.

„И кой знае, може би този път ще мога да хвана Карлстром на другия край на линията. Това може да ги впечатли.“

— Приборът не представлява интерес за нас.

Стив малко се притесни от този отговор, но ронинът също беше проявил известно нежелание, когато му беше показал ножа. Стив си спомни, че според Сайд-Уиндър джапите нямали електричество. Добре. Мютите също нямаха. Но тези хора бяха различни: те се бяха захванали да правят нещо голямо. И сигурно много искаха да го разберат, но създаваха впечатление, че не се интересуват. Може би просто се страхуваха от нови идеи — както М’Колите не искаха пушките им.

Нямаше значение. Ако не можеше да заслепи този човек с наука, имаше и други козове.

— Този цвят на кожата се сваля. Но ми трябва малко вода и едни листа от торбата ми.

Тоширо погледна ронина. Нобуро стана и излезе.

Когато плъзгащата се врата се затвори зад него, Тоширо каза:

— Какво друго знаеш, облачни воине?

Стив вдигна очи, поколеба се за момент, след това реши да се довери на предчувствието си.

— Знам, че вие и самураят капитан служите на шогуна и че има такива, които искат да го свалят. Господарят Яма-Шита е един от тях, приятелят му Мин-Орота също.

Очите на Тоширо не разкриха нищо.

— Продължавай…

— Ако съм прав, може би ние с вас можем да сключим сделка.

— Каква сделка?

— Аз съм изпратен тук да спра мюта, който строи летящи машини за господаря Мин-Орота.

— Да го спреш… искаш да кажеш да го убиеш?

— Заповядано ми е да върна него и неговата придружителка живи, ако е възможно. Ако ли не… — Стив вдигна рамене. — Ако аз не успея, Федерацията ще прибегне до други… по-разрушителни средства. Ние не искаме конфликт, но не можем да позволим да имате планери. Възможно е също онова, което става в Херън Пул, да не намери широка поддръжка от онези, които представлявате вие. Ако е така, вие може би ще разберете, че е от полза за всички заинтересовани на това да се сложи край. Завинаги.

— Ммммм… интересна мисъл. Предложение ли очакваш от мен?

— То ще спести на всички много неприятности.

— Кой ти даде цялата тази информация? Моят самурай?

Стив поклати глава.

— Той ми каза само, че името му е Нобуро Нака-Джима. И нищо друго. Не беше необходимо. Федерацията има уши и очи по цялото небе. — Това си беше чиста измислица, но Стив беше по-близко до истината, отколкото предполагаше.

Нобуро се върна с ведро вода и торбата на Стив. Когато го развързаха, Стив разпери пръстите на лявата си ръка към човека в черно и каза:

— Изберете един.

Тоширо не каза нищо. Стив смени ръцете и тогава джапът посочи средния пръст.

— Този.

Стив извади едно от петовърхите розови листа от торбата, намокри го, после го смачка с лявата си ръка. Пъхна средния си пръст във ведрото и го изтърка енергично. След няколко изплаквания от боята не остана нищо. Той протегна ръка, стисна юмрук и показа средния си пръст на Тоширо.

Пратеникът, който сигурно не знаеше символичното значение на жеста, гледаше мълчаливо пръста с розова кожа.

— Удовлетворен ли сте?

С голямо усилие Тоширо успя да овладее гнева си. С удоволствие би отсякъл ръката на облачния воин, за да го накаже за нахалството му, но това не беше възможно. Още не, във всеки случай. Но трябваше да даде на този чужденец да разбере, че няма работа с невежа.

— Не ми навирай средния си пръст в лицето!

— Смаян съм, че владеете не само говоримия ни език, но и езика на жестовете. Не исках да ви обидя.

— Стига глупости — каза Тоширо. — Аз не съм от Федерацията, но разбирам, когато някой се опитва да ме прави на глупак.

На Стив му оставаше само едно: да се поклони почтително.

— Добре — каза Тоширо. — Ти имаш кожа и лице на дълго куче. Но същото е валидно и за жената, която търсиш. Тя е била боядисана като теб.

— Вярно. — Стив посочи рисунката на ръката си. — Това е направено специално за мюти — за да прикрие онези, които са родени с чиста кожа.

— За нещастие разполагаме само с твоята дума за това.

Стив вдигна рамене. Отношението на този човек беше започнало да го нервира.

— Жалко, че самураят капитан пусна жената да си отиде. Ако беше тук, тя щеше да докаже, че говоря истината.

Пратеникът помисли върху отговора на Стив, после погледна към ронина. Нобуро отговори с леко кимване.

— Добре. Ще видим какво има да каже тя.

Беше ред на Стив да се изненада.

— Тя е тук?

— Да. Днес имаш късмет.

Наистина умен човек.

Тоширо се обърна към ронина и отново заговори на японски.

— Доведи веднага жената тук и я дръж в съседната стая, докато не я извикам да я разпитам.

— Да вържа ли ръцете на чужденеца? — попита На-буро също на японски.

Тоширо потисна усмивката си.

— Не. Той е пепелянка, но мисля, че зная как да се справя с него. Ако намерим начин да го сложим в пазвата на нашите врагове, той — може да ни бъде от голяма полза.

— А след това?

— След това с голямо удоволствие лично ще извадя отровните му зъби.

Когато не разбираш езика на противниците си, е все едно да играеш „Застреляй мют“ с вързани очи. Стив гледаше как Нобуро се поклони и след това тръгна към вратата. По някаква причина тези хора сваляха обувките си всеки път, когато влизаха вътре. Той също беше накаран да остави своите на верандата. Странни хора. Стив се обърна към мъжа в черно и се зачуди как ли изглежда лицето му.

— Вижте… мога ли да говоря откровено?

Никакъв отговор. Стив опита отново.

— Самураят капитан ме предупреди, че чужденците като мен не бива да задават въпроси, но има няколко неща, които трябва да изясним.

— Какви например?

— Е, би помогнало, ако знам името ви.

— Това не е необходимо.

— Добре. Тогава… кажете ми просто какво е вашето място в цялостната схема.

— И това не е необходимо да знаеш — отговори Тоширо. — Онова, което трябва да ти е ясно, е, че животът ти е в мои ръце. Ако реша да те използвам, екзекуцията ти ще се забави. Ако следваш моите заповеди и помогнеш да доведем тази операция до успешен край, екзекуцията може да се отложи дори безкрайно дълго.

— Означава ли това, че ще се върна у дома?

— Това зависи от теб.

Стив реши, че на този етап е най-добре нещата да останат неуточнени, и каза:

— Добре. Но позволете да ви дам един съвет. Щастлив съм да изпълнявам заповедите ви, но познавам онези двамата. Зная как работят умовете им. Така че мога да предложа няколко идеи, за които не сте помислили.

Нахалната самоувереност на облачния воин наистина беше непоклатима. От начина, по който говореше, човек би помислил, че двамата са равни! Тоширо скръцна със зъби и пое дълбоко дъх.

— Мисля, че малко избързваш, приятел. Засега няма никаква сделка. Ако не успееш да ме убедиш, че маскираната жена е мют, ще умреш още преди да изгрее слънцето.

 

 

Клиъруотър се вцепени от ужас, когато се събуди и видя в спалнята си маскирания самурай. Отдръпна се, когато той коленичи до нея, но самураят показа с жест, че няма да й направи нищо. После тихо й каза на бейсик, че един самурай, загрижен за нейното бъдеще, я чака и желае да говори с нея. И че ако тя отиде доброволно, той ще й осигури безопасно завръщане. Като видя, че Клиъруотър се колебае, самураят я увери, че двете й пазачки са упоени и няма да се събудят преди зори, когато тя ще бъде отново в леглото. Клиъруотър сложи наметалото върху тясната си памучна рокля, смъкна качулката си, така че лицето й да не се вижда, и взе сандалите с дървени подметки.

Самураят, чийто глас и телосложение тя като че ли разпознаваше, отвори плъзгащата се врата на преддверието и я преведе покрай Су-шан и Нан-кхе. Двете се бяха изтегнали върху тънките постелки и дишаха тежко. Клиъруотър стъпи боса на верандата, последва самурая покрай няколко други стаи и когато слязоха на извиващата се пътека, обу сандалите. Луната беше залязла и пощенската станция бе забулена в почти пълна тъмнина, но тъй като беше заведена в стаята си още по светло, Клиъруотър помнеше, че пътеката води до малка пристройка, разположена отделно от другите сгради. Никаква светлина не излизаше от прозорците, но когато стигнаха по-близко, тя видя две червени превръзки на пост отвън. Единият мъж отвори плъзгащата се врата и се поклони, когато тя и самураят се качиха по стълбите, свалиха сандалите си и влязоха.

Вътре до един фенер седеше увит в черно мъж. Виждаха се само очите му. Когато вратата се затвори, мъжът каза:

— Свали си наметалото и застани на светло.

Клиъруотър пусна наметалото да падне на пода — то се плъзна по гърдите й, уви се меко над корема и бедрата и падна на пода. Косата й, сега разпусната, обгръщаше лицето и гърлото й като в рамка. Тя я отметна върху раменете си.

Очите на мъжа в черно блеснаха за момент в светлината на фенера. Той й посочи да вдигне подгъва на роклята. Клиъруотър се наведе и я вдигна до бедрата.

— По-високо.

Тя я вдигна почти до кръста. Плейнфолк не се срамуваха от голотата. Те се обличаха и спазваха известно приличие, но да са без дрехи не се смяташе нито за срамно, нито за смущаващо. Плейнфолк бяха силни и чувствени, но не бяха изпълнени с похотливо любопитство.

— Още.

Клиъруотър спокойно вдигна роклята над гърдите си. Не почувства нищо, защото излагането на тялото й пред тези чужденци със студени очи не означаваше нищо. Беше същото и с генералния консул. Макар че беше изгубила броя колко пъти той беше прониквал в нея, тя оставаше неопетнена. За мютите свещено беше вътрешното аз. Душата й беше обещана на облачния воин и щеше да остане такава.

— Обърни се.

Клиъруотър се обърна към маскирания самурай. Беше сигурна, че той е същият, който я беше огледал, когато беше в пещерата. Почувства, че никой от майсторите на желязо не изпитва към нея физическо влечение. Те я разглеждаха дори с известно отвращение. Тогава защо беше това любопитство към тялото й? Фактът, че има коса на главата и косми между бедрата си, където те нямаха, не можеше да е истинската причина, поради която я бяха отвлекли, бяха я пуснали без никакво обяснение — и сега отново беше в ръцете на същия човек и неговите съучастници.

Яма-Шита и неговите приятели я криеха в покрита носилка и в стаи без прозорци. Щом тези мъже криеха лицата си зад маски и бяха увити в черен плат, значи бяха противници на Яма-Шита. Нейното тяло с чиста кожа по някакъв начин беше станало важно и за двете страни.

— Покрий се.

Клиъруотър пусна роклята върху бедрата си. Маскираният самурай й подаде наметалото. Тя го уви около раменете си и се обърна към мъжа в черно. Тоширо премина на японски и заговори на ронина.

— Изпрати един човек от хората си да наблюдава прислужничките. Ако се събудят и вдигнат тревога…

— Ще се погрижа това да не стане.

— Добре. Искам да останеш навън и да продължиш да пазиш, докато говоря с тези двамата. Ако ми потрябва помощ, ще те извикам. Не искам никой да ме прекъсва. Ясно ли е?

Нобуро се поклони.

— Абсолютно.

Пратеникът отвори плъзгащата се врата на съседната стая и направи знак на Клиъруотър да влезе. Тя се поклони почтително, пристъпи напред — и ръката й се залепи на устата, когато видя облачния воин, коленичил на рогозката до затъмнения фенер.

Стив беше също толкова изненадан.

Тоширо посочи вдясно от Стив и му каза:

— Иди там.

Когато Стив се премести, пратеникът направи знак на Клиъруотър да заеме мястото му. Двамата застанаха коленичили с наведени глави. Самураят седна с лице към нея, протегна ръце и сложи длани върху бедрата си.

— Добре, изправете се! Имаме работа.

Те клекнаха на пети.

Тоширо посочи Стив.

— Този човек каза нещо, което искам да проверя. Ще ми отговаряш изчерпателно и само истината. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Добре. Това може изобщо да не те засяга, но ще ти кажа, че — той посочи Стив — ако този човек ме е излъгал дори малко, ти ще станеш свидетел на неговата незабавна екзекуция.

Клиъруотър се поклони и погледна скришом Стив. „О, мой любими облачни воине! Какво си казал?“

— Да започваме — каза Тоширо. — От подземния свят ли идваш, който те наричат Федерация?

— Не. Аз съм родена под синьото небе.

— Значи си мютка…

— Никога не съм твърдяла, че съм нещо друго, господарю.

— Какво е истинското ти име?

— Клиъруотър.

— А името на родителите ти?

— Дъщеря съм на Сън-Данс. Баща ми беше Тъндър-Бърд — велик воин.

— От кое племе си?

— От М’Кол, от кръвната линия на Ши-Карго.

Дотук добре. Втори рунд.

— Мъжът, който дойде с теб от небето и сега работи в Херън Пул — той Стивън Рузвелт Брикман ли е?

— Не. Той е Кадилак. И той като мен е от Плейнфолк, от племето М’Кол. Майка му е Блек-Уинг. Баща му беше Хеви-Метал.

— Какво ловувахте, когато Кадилак за първи път „дъвка кост“?

— Бързокраки.

— Как се казваше воинът, който го предизвика?

— Шакатак от Д’Вайн, от кръвната линия на Д’Троит.

— Кадилак ли го уби?

Клиъруотър се поколеба.

— Той се би смело и добре.

— Ще те попитам само още веднъж: той ли го уби?

— Не, господарю. Аз го убих.

— Каква е връзката ти с Мистър Сноу?

— Той е мой учител и защитник.

— Агент ли е той на федерацията Амтрак?

— Не, господарю. Той мрази Федерацията и всичките й дела. Заклел се е да използва цялата си сила срещу нея, докато и последният му дъх не напусне тялото му.

Външно Тоширо изобщо не се промени, но вътрешно рухваше така бързо, както рухваше и сценарият, който беше представил пред шогуна. Всеки отговор на тази тревна маймуна потвърждаваше претенцията, направена от омразния „мексиканец“. Вместо да му дава саке, когато започна да изказва мнението си, трябваше да му отреже езика…

Той възвърна разколебаната си увереност и опита отново.

— Ти ли, или Кадилак без знанието на Мистър Сноу влязохте в съюз с вашите врагове?

— Не, господарю. Такова предателство е немислимо. Ние бяхме изпратени да ви помогнем в замяна срещу ново дълго остро желязо.

— Пушки.

— Не съм виждала тези оръжия, но чух тази дума от старейшините на племето.

— Защо двамата с Кадилак боядисвате кожата си?

— Защото искаме да сме като нашите племенни братя и сестри. За нас, които сме от Плейнфолк, това не е маскировка. Ние наистина искаме да сме такива.

— Разбирам. Тогава защо… ако това са вашите „истински цветове“… ти ги махна?

Клиъруотър наведе глава.

— От слабост, господарю. Когато видях при какви условия живеят Плейнфолк тук, се надявах да подобря съдбата си, като се представя за дълго куче.

— Затова ли Кадилак дойде облечен като облачен воин от Федерацията?

— Да, господарю. Тъй като господарят Яма-Шита не знае, че някои от нас са с чиста кожа, той смята Плейнфолк за невежи и глупави. Ако открие всичко, което знаем и можем, той може да не желае да търгува с нас.

От нейния отговор, казан така уверено, по гърба на пратеника пробегнаха студени тръпки. Свещени ками! Той си помисли за хилядите мюти из целия Ни-Исан. Покорни поколения, които се размножаваха и ставаха все повече. През последните няколко десетилетия бакуфу беше стигнало до заключението, че икономиката вече зависи от тях. Новината, че те може да не са тъпи роби с мозъци на волове, а мълчалива, отмъстителна армия, очакваща търпеливо сигнал да въстане срещу господарите си, придаваше на нещата съвсем друг характер.

Ако това се окажеше вярно, вината можеше да се припише директно на фамилията на Яма-Шита, защото те докарваха тези чуждоземци в Ни-Исан и ставаха богати и силни от приходите. Може би това щеше да може да послужи като основа за ново обвинение срещу тях — икономически саботаж.

— Чувала ли си за тъмната светлина?

— Не, господарю. Тези думи не означават нищо за мен.

„Трети рунд. Дотук добре…“ Тоширо посочи Стив.

— Кой е този човек?

Клиъруотър видя прикрито предупреждение в очите на облачния воин и го разбра.

— Кожата му е боядисана като на моите племенни братя, но той не е от Плейнфолк. Той е подземен човек.

— Подземен човек?

— Така наричаме воините от тъмните градове под пустинята на юг. Вие ги наричате дълги кучета.

— Знаеш ли името му?

— Да. — Клиъруотър погледна Стив. — Той се казва Брикман. Стивън Рузвелт Брикман.

— Името, което твоят племенен брат е избрал като част от своята маскировка…

— Това беше акт на отмъщение. Моят народ нарича този човек Носителя на смърт.

Интересът на Тоширо се разбуди.

— Той е бил сред вас?

Клиъруотър кимна и каза:

— Миналата година. Той и другите облачни воини изгориха нашата земя с огън от небето. И желязната змия изяде плътта на нашите хора. Мнозина загинаха.

Тоширо се обърна към Стив.

— И сигурно и ти си участвал.

Стив кимна.

— Такава бе задачата ми, господарю. Но след като видях как действате вие, имам чувството, че вършим едно и също нещо.

Пръстите на Тоширо го засърбяха да стисне дръжката на дългия си меч, но той се овладя. Трябваше да намери начини да повдигне ново обвинение срещу Яма-Шита и неговите съмишленици. Но за да постигне това, може би щеше да трябва да използва чужденеца. Не беше перспектива, която го привличаше, особено след като единственият начин да държи това куче с лоши маниери, изглежда, беше да закове коленете му за пода.

— Някой казвал ли ти е, че имаш голяма уста?

— Доста често — отговори Стив.

Нобуро стана да посрещне пратеника, когато той въведе жената с чиста кожа. През отворената врата видя, че облачният воин е останал коленичил на рогозката.

Тоширо се обърна към него на японски.

— Много съм ти задължен, че ми доведе тези чужденци. Беше много поучително. Моля те, погрижи се тя да се върне без злополуки.

Нобуро се поклони.

Тоширо се обърна към Клиъруотър и продължи:

— Ще е в твой интерес да не казваш на никого за видяното или чутото тази вечер. И ако ти и твоят племенен брат храните надежда да се завърнете у дома, нека ти обърна внимание върху факта, че господарят Мин-Орота лично ме увери, че когато свърши ползата от Кадилак, той ще бъде лишен от даровете и удоволствията, на които се радва, и опозорен. И когато разбере, че е тръгнал по погрешен път, ще умре от бавна смърт. Твоето положение е също толкова рисковано. Според приятелите на твоя господар неговото желание за твоята компания е опасна слабост, която застрашава всички. Ясен ли съм?

Клиъруотър се поклони дълбоко.

— Да, господарю.

Нобуро й даде знак да излезе на верандата и я предаде на чакащата червена превръзка.

— Сложи я да си легне, погрижи се всичко да бъде както трябва и доведи Тено.

Червената превръзка и Клиъруотър изчезнаха в тъмнината.

— Ще взема чужденеца с мен — каза Тоширо, когато ронинът влезе в пристройката. — Сложи му маската и му завържи ръцете зад гърба. И да си носи торбата с листата.

Нобуро окачи торбата със старите дрехи на Стив и листата на врата му. После го върза през кръста с въжето и подаде свободния край на пратеника.

— Да ви придружа ли до коня?

— Не, ти направи достатъчно — отвърна Тоширо. — Още веднъж ти благодаря, приятелю. За мен е чест да те познавам. Бъди сигурен, че ще похваля и теб, и хората ти пред шогуна.

Нобуро се поклони.

— За мен е достатъчна наградата да му служа. Нека ками ви осигурят спокоен път. — Той последва Тоширо навън и загледа как пратеникът поведе своя пленник по дървените стъпала към пътеката, след това се обърна надясно към дърветата, които лежаха зад пристройката. Когато отново погледна след тях, те вече бяха изчезнали в нощта.

 

 

Когато измина стотина метра, мъжът в черно, който водеше Стив за въжето, завързано около кръста му, се обърна и го погледна. Стив изпита внезапно предчувствие за опасност, но дори неговите рефлекси не бяха достатъчно бързи, за да избегне юмрука на Тоширо. Ударът, насочен с голяма точност, попадна в нервния център на врата му точно под ухото и го събори безчувствен на земята. Тоширо бързо върза краката на Стив и затича обратно към пристройката.

 

 

Тено, другата червена превръзка, на когото беше дадена задача да пази стаите, заети от куртизанката и нейните прислужнички, скочи и зае стойка за бой, щом чу стъпки по покритата с чакъл пътека. После, когато чу и три жабешки крякания, се успокои и отговори по същия начин. Шида, другият страж, се качи на терасата с жената. Качулката на наметалото й беше смъкната и лицето й не се виждаше. Докато Шида се вглеждаше в мрака, Тено й направи знак да мълчи, след това отвори плъзгащата се врата и я поведе покрай спящите прислужници във вътрешната стая.

Макар че вътре беше по-тъмно, отколкото навън, Клиъруотър можа да види спящите Су-шан и Нан-кхе; никоя от двете не беше помръднала, докато я беше нямало. Червената превръзка я изчака да свали покривалото си и да се пъхне под завивката, след това излезе.

Тено и Шиба се върнаха в пристройката. Сега, когато техният загадъчен посетител си беше отишъл, не се изненадаха да видят светлина откъм централния вход. Качиха се по стълбите и видяха от тавана да висят два затъмнени фенера с тесен вертикален отвор, от който към отворената врата струеше светлина. И тогава видяха тялото на Нобуро. Лежеше с краката към тях, главата му бе насочена към плъзгащия се параван, през който се отиваше на верандата отзад. Параванът беше широко отворен — застрашителен черен квадрат, пълен със скрити опасности.

Тено и Шида клекнаха от двете страни на Нобуро. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Лист хартия беше забоден в гърдите му с малка като игла кама. На листа пишеше: „Това очаква всеки ронин, който дръзне да се опълчи срещу Се-Ико“.

Двамата скочиха, ръцете им стиснаха дръжките на дългите мечове. Когато тръгнаха към отвора, мъртвешката тишина беше нарушена от две остри, сливащи се въздишки — като съскане на две биещи се змии. Това бяха последните звуци, които чуха Тено и Шида, и бяха издадени от две остри като бръснач стрели, които излетяха от тъмнината и се забиха в челата им. Двамата бяха мъртви още преди да паднат.

Секунда след като двамата паднаха на пода, облеченият в черно Тоширо се надвеси над парапета на верандата. После влезе в стаята, затвори паравана, издърпа телата на червените превръзки от двете страни на мъртвия Нобуро и ги прикова към пода със собствените им мечове. След това угаси фенерите и излезе, като не забрави да затвори паравана.

Оценката на Нобуро за пратеника беше проницателна и обезпокоително точна. Но Тоширо Хазе-Гава беше много повече от онова, което виждаше окото. Освен по-малко очевидните качества, с които беше надарен, той притежаваше и неподозирани сръчности и тази вечер те му бяха послужили добре. Когато стигна мястото, където беше оставил чужденеца, Тоширо видя, че той все още е в безсъзнание. Развърза краката на Стив, след това масажира точките на врата и раменете, за да го свести. Това продължи две или три минути. Когато Стив разтърси глава, Тоширо каза:

— Хайде, време е да тръгваме.

— Да, добре. Тръгваме. — Стив завъртя глава да прогони останалата замаяност и размърда челюстите си. — Не знам какво направих, за да заслужа това, но ударът беше добър. Трябваше да ми го покажете.

Облеченият в черно мъж пристъпи към него. Стив се опита да отстъпи извън обсега му и се намери до едно дърво. Беше с цяла глава по-висок от джапа, но не можеше да направи много с вързани зад гърба ръце. А и дори да бяха свободни, нямаше намерение да ги използва. Този човек беше неговият билет.

— Чуй ме добре, Брикман. За да стигнеш толкова далеч, значи не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Давах ти знаци, но от начина, по който действа устата ти, съдя, че умът ти вероятно спи. Ще ти кажа нещо за последно. Ти вече каза достатъчно неща, за да бъдеш убит няколко пъти. Единствената причина, поради която си все още жив, е, защото се надявам, че може би ние с теб ще можем да постигнем споразумение, което да отмени изпълнението на смъртната ти присъда и да даде на двама ни онова, което искаме. Но не мисли, че това те прави неуязвим. Никой не е незаменим. Дори и ти. Ако не започнеш да проявяваш уважение към мен, скъсвам с теб и продължавам сам. И ако това се случи, ти ще завършиш като закуска на прасетата. Ясно ли е?

Стив се поклони да покаже малко уважение.

— Да, сир. — „Ти мъничък, с дръпнати очи, жълт задник“ Сламената маска скри неговата подигравателна усмивка, гласът му не съдържаше никаква нотка на триумф. Но вътрешно той ликуваше. 2102–8902 Брикман, С. Р. беше преодолял друго препятствие. Въпреки смразяващите кръвта заплахи той щеше да остане жив да види следващата зора.